Тес Геритсън
Грешникът (23)

Двайсет и едно

Телешкото със сос къкреше на печката вече почти два часа и ароматът на доматите, чесъна и станалото крехко месо надделяваше над по-простоватия мирис на осемкилограмовата пуйка, която лежеше, добре препечена и лъскава, в тавата върху плота. Ризоли седеше на масата в кухнята в дома на своите родители и разбиваше яйца и разтопено масло, за да ги добави към все още топлите картофи, които току-що бе сварила и смачкала. Когато беше в своя апартамент, тя рядко отделяше време за готвене и обикновено ядеше това, което успееше да измъкне от шкафа или фризера. Но тук, в кухнята на майка й, готвенето никога не се правеше набързо. То се извършваше с благоговение, като акт на уважение към самата храна, колкото и скромни да бяха съставките. Всяка стъпка на процеса, от рязането до задушаването и бъркането, беше част от тържествен ритуал, завършващ с кулминацията — парада с носенето на блюдата на масата, където трябваше да бъдат приветствани с благодарни въздишки. В кухнята на Анджела не се използваха преки, пестящи време пътеки.

Затова, без да скъпи времето, Ризоли добави брашно към купата с картофено пюре и разбити яйца и размеси всичко с ръце. Ритмичното месене на топлото тесто й носеше странна утеха, както и спокойното приемане, че в тази работа не може да се прибързва. Тя не приемаше много неща в живота си. Пилееше прекалено много енергия, опитвайки се да бъде по-бърза, по-добра, по-експедитивна. Беше приятно поне веднъж да се отдаде на лишената от всякакви изисквания работа по приготвянето на картофените кнедли.

Поръси с още малко брашно сместа и продължи да мачка тестото, съсредоточавайки се върху копринената му консистенция, която се плъзгаше между пръстите й. В съседната стая, където се бяха събрали мъжете, телевизорът гърмеше с всичка сила. Но тук, изолирана от затворената кухненска врата от рева на тълпата на стадиона и уморителното бръщолевене на спортния коментатор, Джейн работеше необезпокоявано. Концентрацията й бе нарушена единствено когато единият от близнаците на Айрини се появи на несигурните си крачета през двойната врата, удари си главата в масата и се разплака.

Айрини дотича и го вдигна на ръце.

— Анджела, сигурна ли си, че не мога да ви помогна с готвенето? — попита тя и в гласа й прозвуча отчаяното желание да се измъкне от шумната дневна.

Анджела, която пържеше тестени топки, които след това щеше да напълни с домашно приготвен крем, отговори:

— Дори не си го помисляй! Ти се грижи за синчетата си.

— Майкъл може да ги наглежда. Той не прави нищо друго, освен да гледа телевизия.

— Не, седи си в дневната и не се безпокой за нищо. С Джейни държим всичко под контрол.

— Ако наистина си сигурна…

— Сигурна съм, сигурна съм.

Айрини въздъхна и излезе от кухнята, с извиващия се в ръцете й близнак.

Ризоли започна да разточва тестото за кнедлите.

— Знаеш ли, мамо, тя наистина иска да ни помогне.

Анджела извади от врящото олио две изпържени до златисто тестени топки и ги постави върху дебел пласт хартиени салфетки, за да се отцедят.

— По-добре да си наглежда децата. Аз си имам система. Тя няма да знае какво да прави в тази кухня.

— Да. Като мен ли?

Анджела се обърна и я погледна, а от решетестата й лъжица закапа олио.

— Разбира се, че ти знаеш.

— Само това, което ти си ме научила.

— Не е ли достатъчно? Не съм ли се справила добре?

— Знаеш, че нямах това предвид.

Анджела гледаше критично как дъщеря й реже тестото на дълги три сантиметра парчета.

— Мислиш, че майката на Айрини я е научила как да прави кнедли по този начин?

— Съмнявам се, мамо. След като е ирландка.

Анджела изпръхтя.

— Още една причина да не я пусна в кухнята си.

— Хей, мамо! — извика от съседната стая Франки. — Имаш ли още нещо за дъвчене?

Джейн вдигна очи и видя как по-големият й брат влиза наперено. Беше типичен представител на военноморските сили, в които работеше, свръхнапомпаните му рамене бяха широки колкото хладилника, в който надничаше в момента.

— Не може да сте изяли всичко в онзи поднос.

— Не, но онези хлапета опипаха всичко с мръсните си ръце. Няма да се докосна до тази храна.

— На долната полица има още салам и кашкавал — каза Анджела. — А в купата на плота има страхотни печени чушки. Защо не нарежеш всичко и не приготвиш нов поднос?

Франки грабна една бира от хладилника и я отвори.

— Не можеш ли да го направиш ти, мамо? Не искам да пропусна последната четвърт.

— Джейни, нали ще им приготвиш един поднос с мезета?

— Защо аз? Не може да се каже, че той прави нещо полезно — отбеляза младата жена.

Но Франки беше излязъл от кухнята и вероятно вече смучеше бирата си пред телевизора.

Ризоли се приближи до мивката, за да си измие ръцете. Спокойствието, което бе усещала само допреди малко, се бе изпарило, заменено от познатото раздразнение. Наряза кубчета прясна моцарела и тънки като хартия парченца луканка и подреди всичко в един поднос. Прибави купчина печени чушки и чинийка с маслини. Ако сложеше нещо повече, мъжете щяха да си развалят вечерята.

„Боже, вече мисля като мама. Защо, по дяволите, ми пука дали ще си развалят вечерята?“

Занесе подноса в дневната, където баща й и двамата й братя се бяха пльоснали върху дивана, вперили оцъклените си погледи в телевизионния екран. Айрини беше коленичила на пода край коледната елха и събираше трохи от крекери.

— Толкова съжалявам — каза тя. — Дъги го изтърва на килима, преди да успея да го хвана…

— Хей, Джейни — обади се Франки. — Би ли се махнала оттам? Не виждам какво става.

Младата жена постави подноса с мезета на масичката за кафе и взе подноса със заразената от бацилите на близнаците храна.

— Знаеш ли — каза тя, — някой може да помогне на Айрини да гледа децата.

Майкъл най-сетне раздвижи оцъкления си поглед.

— Ъъъ? О, да…

— Джейни, мръдни оттам, де — възкликна Франки.

— Не и преди да си казал „благодаря“.

— За какво?

Тя грабна подноса с мезета, които току-що бе оставила на масата.

— След като дори не си забелязал…

— Добре, добре. По дяволите. Благодаря.

— Моля.

Остави отново подноса грубовато и се върна в кухнята. На прага поспря и се обърна, за да види отново сцената в дневната. Под коледната елха с премигващи многоцветни лампички бяха струпани купчини подаръци, като жертвоприношения към великия бог на излишествата. Тримата мъже, които бяха като че ли посадени пред телевизора, натъпкаха веднага в устата си по парче луканка. Близнаците се въртяха из стаята като два пумпала. А бедната Айрини събираше старателно от пода падналите от крекера трохи; няколко кичурчета от красивата й червена коса се бяха измъкнали от опашката.

„Не е за мен — помисли си Джейн. — Предпочитам да умра, но не и да позволя да попадна в капана на този кошмар.“

Върна се в кухнята и остави подноса на плота. Постоя неподвижно, поемайки дълбоко въздух, опитвайки да се отърси от ужасяващото усещане за клаустрофобия. Същевременно усещаше натиска върху пикочния си мехур. „Не мога да позволя това да се случи с мен — мислеше си тя. — Не мога да се превърна в Айрини, изцедена и дърпана всяка секунда от мръсни ръчички.“

— Какво има? — попита Анджела.

— Нищо, мамо.

— Кажи. Виждам, че нещо не е наред.

Младата жена въздъхна.

— Франки наистина ме вбесява, знаеш го, нали?

— Чак пък толкова?

— Наистина ме вбесява с държанието си. Нима наистина не виждаш какъв негодник е?

Анджела извади мълчаливо последните пържени топки и подреди и тях върху салфетките, за да се отцедят от олиото.

— Знаеш ли, че имаше навика да преследва и двама ни с Майк из къщата с прахосмукачката в ръце? Обичаше да плаши Майк до смърт, да му говори, че ще го всмуче в маркуча. Майки пищеше от ужас. Но ти никога не си го чувала, защото Франки винаги го правеше, когато ти не беше вкъщи. Никога не разбра колко зле се държеше с нас.

Анджела приседна край кухненската маса и се загледа в парченцата тесто, които бе нарязала дъщеря й.

— Знаех — промълви тя.

— Какво?

— Знаех, че можеше да се държи по-добре с вас. Можеше да бъде по-добър брат.

— И му позволяваше да се измъква безнаказано въпреки всичко. Ето това ни смущаваше, мамо. И това, че Франки винаги е бил твоят любимец, все още смущава Майк.

— Ти не разбираш Франки.

Ризоли се засмя.

— Разбирам го даже много добре.

— Седни, Джейни. Хайде. Нека направим заедно кнедлите. Така ще стане по-бързо.

Младата жена въздъхна и се отпусна на стола срещу майка си. Мълчаливо и сърдито започна да посипва кнедлите с брашно и да натиска всяка една от тях с пръст, за да й направи вдлъбнатинка. Възможно ли беше готвачът да остави гневни отпечатъци върху всяка хапка?

— На Франки трябва да се правят отстъпки — каза Анджела.

— Защо? Да не би той да прави за мен?

— Не знаеш през какво е минал.

— Слушала съм повече, отколкото съм искала, за военноморските сили.

— Не, говоря за това, което стана, докато беше бебе.

— Случило се е нещо?

— И досега се смразявам, като си спомня как главата му се дрънна в пода.

— Какво, от кошчето ли е паднал? — Джейн се засмя. — Това обяснява ниския му коефициент на интелигентност.

— Не, не е смешно. Беше сериозно… много сериозно. Татко ти не беше в града и трябваше аз да занеса спешно Франки в „Бърза помощ“. Направиха му рентгенова снимка и се разбра, че черепът му е сцепен, точно тук.

Анджела се пипна отстрани по главата, оставяйки брашнена следа по тъмната си коса.

— Винаги съм казвала, че има дупка в главата.

— Казвам ти, че не е смешно, Джейни. Той едва оживя.

— Прекалено е лош, за да умре.

Анджела се взираше в купата с брашно.

— Беше само на четири месеца.

Пръстът на Ризоли, с който тъкмо се канеше да направи дупка в поредната кнедла, замръзна във въздуха. Не можеше да си представи Франки като бебе. Не можеше да си го представи безпомощен или уязвим.

— Наложи се лекарите да изтеглят кръв от мозъка му. Казаха, че има вероятност…

Анджела не довърши мисълта си.

— Какво?

— Да не порасне нормален.

Джейн успя да задържи за себе си саркастичната забележка, която незабавно й дойде на ума. Разбираше, че случаят не беше за саркастични подмятания.

Сега Анджела се взираше надолу, в ръката, в която стискаше парче тесто. Избягвайки погледа на дъщеря си.

„Четиримесечен — помисли си Ризоли. — Тук нещо не е както трябва. Ако е бил само на четири месеца, значи още не е можел да пълзи. Не е могъл да скочи от кошчето или да се измъкне от високото си столче. Единственият начин едно толкова малко дете да падне, е, ако бъде изпуснато.“

Погледна към майка си с ново разбиране. Запита се колко ли нощи се бе събуждала ужасена, спомняйки си мига, когато бе изпуснала бебето си и то бе паднало от ръцете й. Златното момче Франки за малко не бе убито от небрежната си майка.

Протегна длан и докосна ръката на Анджела.

— Хей. В крайна сметка всичко се оправи, нали?

Майка й си пое въздух. Поднови посипването с брашно на кнедлите, като изведнъж се разработи с рекордна бързина.

— Мамо, Франки е най-издръжливият от трима ни.

— Не, не е. — Анджела постави още две кнедли върху подноса и я погледна. — Ти си.

— Да бе.

— Ти си най-издръжливата, Джейн. Когато се роди, още щом те погледнах, си казах: „Ето, за нея не трябва да се тревожа никога. Тя ще се бори до последно, каквото и да става“. Знам, че Майки трябваше да предпазвам повече. Него не го бива в самозащитата.

— Майк израсна като жертва. И винаги ще се държи като жертва.

— Но не и ти. — Устните на Анджела се разтегнаха в лека усмивка, докато гледаше дъщеря си. — Когато беше на три години, видях как падна и си удари лицето в масичката за кафе. Кожата ти се сцепи точно тук, под брадичката.

— Да, още имам белег.

— Раната беше достатъчно сериозна, за да се наложи да те шият. Тече толкова кръв, че изцапа целия килим. И знаеш ли ти какво направи. Сети се какво направи.

— Сигурно пищях до небето.

— Не. Започна да удряш масата за кафе. Да я налагаш ей така! — Майката удари по масата с юмрук и във въздуха се разлетя облак брашно. — Все едно й беше много ядосана. Не дотича при мен. Беше прекалено заета да биеш това, което те бе наранило. — Анджела се засмя и прокара длан по очите си, като остави бяла диря по едната си буза. — Беше невероятно, странно момиченце. От всичките си деца съм се гордяла най-много с теб.

Ризоли гледаше невярващо майка си.

— Никога не съм го знаела. Нямах представа.

— Ха! Деца! И вие нямате представа на какво подлагате родителите си. Почакай като имаш свои деца и ще видиш. Тогава ще разбереш как изглежда в действителност.

— Как изглежда ли?

— Любовта — отвърна Анджела.

Джейн сведе поглед към похабените ръце на майка си и внезапно очите й защипаха, а гърлото започна да я пари. Стана и отиде до мивката. Напълни една тенджера с вода, за да свари в нея кнедлите. Докато чакаше водата да заври, си мислеше: „Може би не знам как изглежда в действителност любовта. Защото отдавах всичките си сили да се боря с нея. Както се боря с всичко останало, което би могло да ме нарани“.

Остави тенджерата на печката и излезе от кухнята.

Горе, в спалнята на родителите си, извади телефона. Поседя на леглото, опитвайки се да събере достатъчно смелост за това обаждане.

„Направи го. Трябва да го направиш.“

Започна да набира номера.

След четири позвънявания чу записа, лаконичен и безстрастен: „Тук е Гейбриъл. В момента не съм вкъщи. Моля, оставете съобщение“.

Младата жена изчака сигнала и си пое дълбоко въздух.

— Обажда се Джейн — каза тя. — Имам да ти кажа нещо и мисля, че е по-добре да го направя така, по телефона. По-добре, отколкото да говоря с теб лично, защото не мисля, че искам да видя реакцията ти. Така че, да започвам… Аз… оплесках работата. — Внезапно се изсмя. — Божичко, чувствам се наистина глупаво, като най-старата грешка на света. Стана така, че… бременна съм. Вероятно от около осем седмици. Което, в случай, че си задаваш този въпрос, говори недвусмислено: детето е твое. Не те моля за нищо. Не искам да се чувстваш длъжен да правиш каквото и да било, което се очаква от мъжете. Не е нужно дори да отговаряш на това обаждане. Но мисля, че имаш правото да знаеш, защото… — Направи пауза, изведнъж усетила напиращите в гърлото й сълзи. Изкашля се. — Защото реших да запазя бебето.

Затвори телефона.

Остана дълго време неподвижна, взирайки се в ръцете си, докато в душата й препускаха всевъзможни емоции. Облекчение. Страх. Очакване. Но не и раздвоение — беше абсолютно сигурна в правотата на избора си.

Стана, почувствала се изведнъж безтегловна, освободена от товара на несигурността. Имаше да се притеснява за толкова неща, да се приготви за толкова промени, но усети нова лекота в стъпките си, когато слизаше по стълбите и се върна в кухнята.

Водата на печката вреше. Издигащата се пара стопли лицето й, като майчина милувка.

Добави две супени лъжици зехтин, после пусна кнедлите в тенджерата. На печката вече къкреха три други тенджери и от всяка се вдигаше различен аромат. Букетът на кухнята на майка й. Вдишваше миризмите, оценявайки по нов начин това свято място, където храната беше любов.

Събираше картофените кнедли, щом изплуваха на повърхността, поставяше ги в продълговата чиния и ги заливаше с телешки сос. Отвори фурната и извади задушените блюда, които се затопляха вътре. Печени картофи. Зелен фасул. Кюфтета. Маникоти. Парад на изобилието, който двете с майка й направиха триумфално до трапезарията. Последна, разбира се, донесоха пуйката, и я поставиха в кралска изолация в средата на масата, заобиколена от италианските си братовчеди. Храната беше много повече, отколкото бе в състояние да изяде семейството, но точно това бе целта: изобилие от храна и любов.

Джейн седна на масата срещу Айрини и загледа как храни близнаците. Само преди час, когато Айрини беше влязла в дневната, тя беше видяла уморена млада жена, чийто живот вече беше приключил, чиято пола беше увиснала от постоянното дърпане на малките ръчички. Сега гледаше уж същата жена, но виждаше друга Айрини, Айрини, която се смееше, докато пълнеше малките устички със сос от червени боровинки и чието изражение се разнежваше и разфокусираше, когато притиснеше устните си към някоя от къдрокосите главички.

„Виждам различна жена, защото аз съм се променила — помисли си тя. — Не Айрини.“

След вечерята, докато помагаше на Анджела да направи кафето и да напълни сладките тестени топки с домашния крем с бита сметана, установи, че гледа и на майка си с други очи. Забеляза нови сребърни нишки в косите й и лице, чиято кожа започваше да увисва. „Съжаляваш ли някога, че си ни родила, мамо? — запита се тя. — Спираш ли се понякога от мисълта, че си допуснала грешка? Или си била така сигурна, както сега съм сигурна аз за това бебе?“

— Хей, Джейни! — провикна се Франки от дневната. — Мобилният в чантата ти звъни.

— Можеш ли да го донесеш? — извика на свой ред тя.

— Гледаме играта!

— Целите ми ръце са изцапани с бита сметана! Ще го вдигнеш ли?

Той влезе в кухнята и буквално хвърли в ръцете й телефона.

— Някакъв мъж.

— Фрост?

— Не. Не знам кой е.

„Гейбриъл — беше първата й мисъл. — Чул е съобщението ми.“

Отиде до мивката и се изми бавно. Когато най-сетне взе телефона, успя да отговори спокойно.

— Ало?

— Детектив Ризоли? Обажда се отец Брофи.

Цялото напрежение внезапно отлетя от нея.

Тя се отпусна на един стол. Усещаше погледа на майка си и опита да скрие разочарованието от лицето си.

— Да, отче?

— Съжалявам, че ви се обаждам на Бъдни вечер, но не мога да се свържа с телефона на д-р Айлс, а… ами, случи се нещо, за което мисля, че трябва да знаете.

— Какво е то?

— Д-р Айлс искаше информация как да се свърже с най-близкия роднина на сестра Урсула, затова предложих да я потърся и да й я дам. Но се оказва, че документацията ни е малко старичка. Имаме някакъв стар телефонен номер на неин брат, живеещ в Денвър, но телефонът е изключен.

— Майка Мери Клемънт ми каза, че брат й е починал.

— Каза ли ви, че сестра Урсула има също така племенник, който живее в друг щат?

— Не ни спомена за него.

— Изглежда е поддържал връзка с лекарите. Така ми казаха медицинските сестри.

Джейн погледна към чинията с тестени топки, които започваха да натежават от крема, с който ги бяха напълнили току-що.

— Накъде биете, отче?

— Знам, че издирването на племенник, когото лелята не е виждала от години, може би изглежда незначителна подробност. Знам също колко е трудно да бъде намерен човек, който живее в друг щат, ако първото му име е неизвестно. Но църквата разполага с източници, каквито няма дори полицията. Добрият свещеник познава паството си, детектив. Познава семействата и имената на децата. Затова се обадих на свещеника на денвърската енория, където е живял братът на сестра Урсула. Той си спомня брата много добре, защото е извършил заупокойната меса.

— Попитахте ли го за нейните роднини? За този племенник?

— Да, разпитах го.

— И?

— Няма никакъв племенник, детектив. Този човек не съществува.