Тес Геритсън
Грешникът (12)

Десет

— Не искам да ходя в „Бърза помощ“.

Мора попи последната останала кръв и се намръщи при вида на дългата два-три сантиметра рана на челото на Джейн.

— Аз не съм пластичен хирург. Мога да зашия цепката, но не и да гарантирам, че няма да остане белег.

— Просто го направи, става ли? Не желая да чакам часове в някоя болнична чакалня. И без това сигурно ще ме поверят на някой студент по медицина.

Мора обтри раната с бетадин, после взе шишенце с ксилокаин и спринцовка.

— Първо ще обезболя кожата ти. Ще пощипе малко, но след това няма да усещаш нищо.

Ризоли лежеше абсолютно неподвижно на кушетката, вперила поглед в тавана. Макар да не трепна, когато иглата проникна в кожата й, тя стисна ръка в юмрук и я държа така, докато й инжектираха местната упойка. Никакво оплакване, нито стон не излезе от устата й. Достатъчно се беше изложила с падането си в лабораторията. Още повече се унизи, когато се оказа, че е прекалено замаяна, за да върви, и Фрост я бе отнесъл на ръце като булка в офиса на Мора. Сега лежеше там със стиснати челюсти и мрачната решимост да не проявява повече слабост.

Докато Мора пробиваше ръбовете на раната с извитата хирургическа игла, тя попита с абсолютно спокоен глас:

— Ще ми кажеш ли какво се е случило с това бебе?

— Нищо не се е случило.

— Но не може да се каже, че е нормално. Божичко, половината му глава липсва.

— Родено е така — обясни д-р Айлс, като сряза конеца и направи възелче. Шиенето на кожа беше като съшиване на жив плат и тя беше просто шивачка, която свързваше двата края на материята и правеше възелчета. — Бебето е родено без мозък.

— Какво значи това?

— Мозъкът му не се е формирал.

— Струва ми се, че е нещо много по-сериозно от частично липсващ мозък. Изглеждаше така, сякаш горната част на главата му е била отсечена. — Ризоли преглътна отново с усилие. — А лицето…

— Става дума все за същия вроден дефект. Мозъкът се развива от специална обвивка. Ако горната й част не се затвори както би трябвало, бебето ще се роди без голяма част от мозъка, черепа, дори скалпа. Ето това означава родено без мозък.

— Виждала ли си нещо подобно преди?

— Само в музей. Но това явление не е толкова рядко. Случва се средно при едно на хиляда раждания.

— Защо?

— Никой не знае.

— В такъв случай това би могло… би могло да се случи на всяко бебе?

— Точно така. — Мора завърза последния шев и измъкна излишния конец. — Това дете е родено със сериозни малформации. Ако не е било мъртво при раждането, почти сигурно е починало малко след това.

— Значи Камий не го е удавила.

— Ще проверя бъбреците за диатоми. Така ще разберем дали детето е умряло от удавяне. Аз обаче не смятам, че става въпрос за случай на убиване на новородено. Мисля, че детето е умряло от естествена смърт.

— Слава богу — промълви едва чуто Ризоли. — Ако това нещо беше останало живо…

— Невъзможно е. — Д-р Айлс закрепи превръзката на раната и свали ръкавиците си. — Готова си, детектив. Конците трябва да бъдат махнати след пет дни. Можеш да се отбиеш тук и аз ще свърша тази работа. Но продължавам да мисля, че е добре да отидеш на лекар.

— Ти си лекар.

— Аз работя с мъртви хора. Забрави ли?

— Но ме заши чудесно.

— Не говоря за правенето на няколко шева. Притеснява ме какво всъщност става с теб.

— Какво имаш предвид?

Мора се приведе напред, без да отделя поглед от Джейн.

— Ти загуби съзнание. Нали не си го забравила?

— Не съм обядвала. А това нещо… бебето… ме шокира дълбоко.

— Шокира всички ни. Но ти се свлече на земята.

— Просто никога не съм виждала нещо подобно.

— Джейн, в тази зала за аутопсии си виждала какви ли не ужасии. Виждали сме ги заедно, мирисали сме ги заедно. Винаги си имала здрав стомах. Що се отнася до ченгетата от мъжки пол, все трябва да ги държа под око, защото се срутват като подсечени. Но ти винаги си успявала да се държиш. Досега.

— Може би не съм толкова корава, колкото си мислиш.

— Не, мисля, че нещо не е наред. Не е ли така?

— Какво например?

— Само преди няколко дни ти се зави свят.

Младата жена сви рамене.

— Трябва да започна да закусвам.

— Защо не го правиш? Гади ли ти се? Забелязах, че тичаш в тоалетната буквално на всеки десет минути. Ходи там два пъти само докато подготвях лабораторията.

— Какво е това, по дяволите? Разпит?

— Трябва да отидеш на лекар. Трябва да си направиш пълен преглед и изследвания на кръвта, за да се изключи вероятността от анемия. Поне това.

— Просто трябва да подишам малко свеж въздух. — Ризоли се изправи, но веднага отпусна глава в дланите си. — Господи, какво главоболие само!

— Дрънна си доста силно главата в пода.

— И преди съм я дрънвала.

— Но повече ме притеснява причината да загубиш съзнание. Защо си толкова уморена?

Джейн вдигна глава и я погледна. И в този миг Мора видя отговора. Вече имаше подозрения, но сега ги видя потвърдени в погледа на своята събеседница.

— Животът ми е толкова объркан — прошепна Ризоли.

Сълзите изненадаха д-р Айлс. Никога не беше виждала Ризоли да плаче, беше я смятала за прекалено силна, прекалено упорита, за да се пречупи, но сега сълзите се стичаха по бузите й, и всичко това бе сварило Мора напълно неподготвена, така че не бе в състояние да направи нищо друго, освен да наблюдава безмълвно.

Почукването по вратата стресна и двете.

Фрост пъхна глава в стаята.

— Как се развиват нещата тук… — Загуби мисълта си, когато видя мокрото лице на своята партньорка. — Хей! Хей, добре ли си?

Джейн избърса ядосано сълзите си.

— Супер съм.

— Какво става?

— Казах, че съм супер.

— Детектив Фрост — намеси се съдебната лекарка. — Трябва да останем сами. Бихте ли могли да ни го осигурите?

Фрост се изчерви.

— Извинявам се — измънка той и се оттегли, затваряйки безшумно вратата зад себе си.

— Не трябваше да му викам така — каза Ризоли. — Но понякога е толкова недосетлив.

— Просто се притеснява за теб.

— Да, знам. Знам. Той поне е едно от добрите момчета.

Гласът й секна. В усилието си да не се разплаче, тя стисна силно юмруци, но сълзите потекоха въпреки всичко, последвани от ридания. Приглушени, смутени ридания, които не беше в състояние да удържи. Мора се измъчваше, че трябва да стане свидетел на разпадането на тази жена, която винаги я бе впечатлявала със силата си. Ако Джейн Ризоли можеше да се разпадне така на части, значи никой не беше застрахован.

Младата жена внезапно стовари юмруци върху коленете си и си пое няколко пъти дълбоко въздух. Когато най-сетне вдигна глава, сълзите бяха все още там, но гордостта бе превърнала лицето й в непроницаема маска.

— Това се проклетите хормони. Те си играят с главата ми.

— Откога знаеш?

— Не знам. От известно време, струва ми се. Но тази сутрин най-накрая си направих тест за бременност. Но може да се каже, че знам от седмици. Усещах разликата. Пък и нямам цикъл.

— Колко е закъснението?

Джейн сви рамене.

— Поне един месец.

Мора се облегна назад на стола си. Сега, след като събеседницата й най-после бе овладяла емоциите си, можеше да се скрие в ролята на лекар.

На хладнокръвен лекар, готов да дава практически съвети.

— Имаш предостатъчно време да решиш.

Ризоли изсумтя презрително и избърса лице с ръка.

— Няма какво да решавам.

— Какво ще правиш?

— Не мога да го родя. Знаеш, че не мога.

— Защо?

Джейн я удостои с поглед, предназначен за малоумни.

— И какво ще правя с бебе на ръце?

— Каквото правят всички останали.

— Ти виждаш ли ме в ролята на майка? — Ризоли се засмя. — Ще бъда ужасна майка. Детето няма да оцелее и месец под моите грижи.

— Децата са изумително издръжливи.

— Е, и така да е, но мен не ме бива с тях.

— Справи се много добре с малката Нони.

— Да бе.

— Вярно е, Джейн. Тя отговаряше на теб. На мен не ми обърна никакво внимание, държи се резервирано дори със собствената си майка. Но вие двете веднага се сприятелихте.

— Това не значи, че съм образцова майка. Бебетата направо ме плашат. Не знам какво друго да правя с тях, освен да ги предам на някой друг, и то колкото може по-скоро. — Изпусна рязко дъха от гърдите си, сякаш въпросът бе уреден. — Не мога да го направя. Просто не мога.

Стана от стола и тръгна към вратата.

— Каза ли на агент Дийн?

Ризоли спря с длан върху дръжката на вратата.

— Джейн?

— Не, не съм му казала.

— Защо?

— Трудно е да проведеш разговор с някого, с когото почти не се виждаш.

— Вашингтон не е другият край на Земята. Дори е в същата часова зона. Би могла да опиташ да вдигнеш телефона. Той със сигурност ще иска да знае.

— Може и да не иска. Може това да е просто едно от онези усложнения, за които би предпочел да не научава.

Мора въздъхна.

— Добре, съгласна съм, че не го познавам достатъчно. Но през краткото време, през което работихме заедно, той ми се стори от хората, които се отнасят сериозно към своите отговорности.

— Отговорности ли? — Ризоли най-сетне се обърна и я погледна. — О, да. Това съм аз. Това е бебето му. А той е в достатъчна степен скаут, за да изпълни дълга си.

— Не съм имала предвид такова нещо.

— Но си абсолютно права. Гейбриъл наистина би изпълнил дълга си. Е, дяволите да го вземат, аз не бих искала да бъда проблем за някой мъж, отговорност за някой мъж. Освен това не той ще вземе решението. А аз. Аз съм тази, която ще трябва да го отгледа.

— Но ти не му даваш дори шанс.

— Шанс за какво? Да падне на колене и да ми предложи брак ли? — засмя се Джейн.

— Ама какви са тези приказки? Аз съм ви виждала заедно. Виждала съм как те гледа. Тук става въпрос за нещо повече от прекарване на една нощ.

— Да, така е. Беше двуседмично съвместно прекарване.

— За теб това ли беше?

— Какво друго бихме успели да направим? Той е във Вашингтон, а аз съм тук. — Младата жена поклати глава от изумление. — Божичко, не мога да повярвам, че ми се случи такова нещо. Нещо, което би трябвало да се случва само на глупавите момичета. — Спря. Засмя се. — Така. Какъв е изводът тогава? Каква съм аз?

— Определено не и глупава.

— Без късмет. И прекалено плодовита.

— Кога говори за последен път с него?

— Миналата седмица. Той ми се обади.

— Не се ли сети да му кажеш тогава?

— Още не бях сигурна.

— Сега обаче си.

— Но въпреки това няма да му се обадя. Трябва да избера това, което е добро за мен, а не за някой друг.

— Какво се страхуваш, че ще каже?

— Че ще ме уговаря да си съсипя живота. Че ще ми каже да го задържа.

— Наистина ли се страхуваш от това? Или се страхуваш повече, че няма да го иска? Че ще те отблъсне, преди да имаш възможност ти да го отблъснеш?

Ризоли я погледна.

— Знаеш ли какво, докторке?

— Какво?

— Понякога не знаеш какво говориш.

„А понякога — помисли си Мора, докато я изпращаше с поглед от офиса си, — улучвам мишената в самия център.“

 

 

Ризоли и Фрост седяха в колата, от радиатора духаше студен въздух, снежинките се въртяха пред предното стъкло. Сивото небе бе в синхрон с настроението й. Трепереше в клаустрофобичния полумрак на автомобила и всяка следваща снежинка, която падаше върху прозореца, запречваше с още мъничко гледката пред нея. Отделяше я от останалия свят, погребваше я.

— По-добре ли се чувстваш? — попита колегата й.

— Имам главоболие. Това е всичко.

— Сигурна ли си, че не искаш да те откарам в „Бърза помощ“?

— Имам нужда само да взема малко „Тиленол“.

— Добре. — Той включи двигателя, после си промени намерението и го изключи отново. Погледна я. — Ризоли?

— Какво?

— Ако някога искаш да поговорим… за каквото и да било, нямам нищо против да слушам.

Тя не отговори, само обърна поглед към предното стъкло. Към снежинките, плетящи бяла дантела по стъклото.

— Заедно сме вече… колко, две години ли станаха? Струва ми се, че не разказваш почти нищо за това, което се случва в живота ти — продължи той. — Затова пък аз ти проглушавам ушите с истории за нас с Алис. Слушаш за всеки наш спор, независимо дали искаш. Никога не ми казваш да млъкна, затова решавам, че нямаш нищо против. Но знаеш ли, току-що осъзнах нещо. Ти слушаш много, но почти не говориш за себе си.

— Няма кой знае какво за казване.

Той размишлява малко над думите й. После промълви почти смутено:

— Никога досега не съм те виждал да плачеш.

Младата жена сви рамене.

— Е, сега ме видя.

— Виж, не сме се разбирали винаги превъзходно…

— Така ли мислиш?

Фрост се изчерви, както правеше винаги, когато се озовеше в небрано лозе. Лицето му беше като стопове — почервеняваше при първия намек за смущение.

— Имам предвид, че не сме приятелчета.

— И сега какво, приятелчета ли искаш да станем?

— Не бих имал нищо против.

— Добре, ние сме приятелчета — заяви рязко тя. — Хайде, нека се пораздвижим.

— Ризоли?

— Какво?

— Аз съм тук, разбираш ли? Това е всичко, което искам да знаеш.

Джейн премигна и се обърна към прозореца от своята страна, за да не му позволи да види ефекта от думите си. За втори път в рамките на един час сълзите й бяха на път да потекат. Проклети хормони. Нямаше представа защо думите на Фрост имаха силата да я разплачат. Може би просто заради факта, че проявяваше такава загриженост към нея. Той всъщност винаги се беше държал мило с нея, но сега тя проявяваше болезнена чувствителност към това и някаква дребна част от нея искаше той да бъде безчувствен като дърво и да не си дава сметка за вълненията й. Думите му я накараха да се почувства уязвима и разголена, а тя не желаеше да я виждат по този начин. Така не се печелеше уважението на партньора.

Пое въздух и стисна челюсти. Моментът бе преминал и сълзите си бяха отишли. Вече можеше да го погледне, поне донякъде наподобявайки предишната Ризоли.

— Виж, имам нужда от този „Тиленол“ — каза тя. — Цял ден ли ще висим тук?

Фрост кимна и включи двигателя. Чистачките засноваха по предното стъкло и пред погледа й се показаха бели улици и сиво небе. През знойното лято бе чакала с нетърпение зимата, чистотата на снега. Но сега, докато съзерцаваше мрачния градски пейзаж, си помисли, че никога повече няма да проклина августовските жеги.

 

 

В петък вечер човек не можеше да хвърли яйце в бара „При Дойл“, което да не падне върху полицай. Разположен малко по-нататък по улицата от полицейското управление на „Джамейка плейн“ и само на десет минути път от полицейското управление на „Шрьодер Плаза“, „При Дойл“ беше мястото, където приключилите дежурството си полицаи обикновено се събираха на бира и приказки. Затова, когато влезе да вечеря там тази вечер, Ризоли очакваше да види много познати лица. Но не и Винс Корсак, седнал на бара, да отпива от тъмното си пиво. Той беше пенсиониран полицай от нютънската полиция и „При Дойл“ се намираше извън обичайната му територия.

Забеляза я още щом влезе през вратата, и й махна.

— Хей, Ризоли! Не сме се виждали отдавна. — Посочи превръзката на главата й. — Какво се е случило с теб?

— А, нищо. Подхлъзнах се в моргата и се наложи да ми направят няколко шева. А ти какво правиш в квартала?

— Местя се тук.

— Какво?

— Току-що подписах договор за наемане на един апартамент на тази улица.

— Ами къщата ти в Нютън?

— Дълга история. Виж, да вечеряш ли искаш? Ще те светна по въпроса. — Грабна бирата си. — Нека да седнем на някоя маса в другото помещение. Тези проклети пушачи замърсяват дробовете ми.

— Преди не ти пречеха.

— Е, да, тогава аз самият бях един от тези проклетници.

„Нищо не е в състояние да накара един заклет пушач да се превърне в маниак на тема здраве, освен проблемите със сърцето“ — помисли си тя, докато следваше солидната фигура на Корсак. Макар да бе отслабнал след преживяния инфаркт, той бе все още достатъчно тежък, за да се кандидатира за лайнбекър; поне й напомни за играч на този пост, докато си проправяше път сред типичната за петъчните вечери тълпа от посетители.

Минаха в отделението за непушачи, където въздухът беше малко по-чист. Той избра диванчето под ирландското знаме. По стената бяха окачени поставени в рамка пожълтели изрезки от „Бостън Глоуб“, статии за отдавна отишли си кметове и отдавна умрели политици. Семейство Кенеди и Тип О’Нийл, както и други прекрасни синове на Ейре, много от които бяха работили в Бостън.

Корсак се намести върху дървената пейка, натъпквайки обемистото си тяло зад масата. Въпреки това изглеждаше по-слаб, отколкото през август, когато бяха работили заедно върху разследването на няколко убийства. Сега Джейн не можеше да го погледне, без да си спомни това лято. Бръмчащите между дърветата мухи, ужасите, които бяха открили в гората, сред падналите листа. И досега в съзнанието й внезапно проблясваха картини от онзи месец, когато двама убийци бяха обединили уменията си, за да осъществят ужасните си фантазии върху богати двойки. Корсак бе сред малцината, които знаеха какво въздействие й бе оказал този случай. Двамата се бяха борили заедно с чудовища и бяха оцелели, и така помежду им се бе създала здрава връзка, изкована и закалена в огъня на разследването.

И същевременно в Корсак имаше толкова много неща, които я отблъскваха.

Гледаше го как отпи голяма глътка ейл и облиза образувалия се над горната му устна мустак от пяна. Отново я порази маймунският му вид. Гъстите вежди, месестият нос, острите черни косъмчета по ръцете му. И начинът, по който вървеше — полюлявайки дебелите си ръце, с устремени напред рамене, така както се движат човекоподобните маймуни. Знаеше, че бракът му е проблемен и че след пенсионирането си разполагаше с прекалено много свободно време. Като го видя сега, изпита чувство на вина, защото бе оставил няколко съобщения на телефонния й секретар с предложение да вечерят заедно, но поради заетостта си не бе успяла да му отговори.

Щом се приближи, сервитьорката позна Ризоли и попита:

— Обичайната „Сам Адамс“ ли ще искате, детектив?

Джейн погледна чашата с бира на Корсак. Беше поразлял от нея по ризата си, оставяйки редичка от мокри петна.

— О, не — отвърна тя. — Само една кола.

— Готови ли сте да поръчвате?

Ризоли отвори менюто. Тази вечер не й се пиеше бира, но умираше от глад.

— Искам една „Салата на шефа“ и допълнително дресинг „Хиляда острова“. Риба и чипс. И гарнитура от пържени кръгчета лук. Може ли да ги донесете заедно? О, и ако обичате допълнително масло с хляба.

Корсак се засмя.

— Добре поръчваш, Ризоли.

— Гладна съм.

— Знаеш ли как ще се отразят на артериите ти всички тези пържени храни?

— Добре. В такъв случай няма да си вземеш от пържените ми кръгчета лук.

Сервитьорката погледна към Винс.

— А вие, сър?

— Печена на скара сьомга, спестете маслото. И салата с винегрет.

Щом сервитьорката се отдалечи, Ризоли го изгледа невярващо.

— Откога си започнал да ядеш риба на скара? — попита тя.

— Откакто големият чичко отгоре ме цапардоса по главата с последно предупреждение.

— Ама наистина ли се храниш така? И това не е само за пред другите?

— Вече отслабнах с пет килограма. И го постигнах, без да пуша, тоест става въпрос за истинско намаляване на теглото. Не просто загуба на течности. — Облегна се назад; изглеждаше прекалено доволен от себе си. — Вече използвам дори бягащата пътечка.

— Шегуваш се.

— Записах се в клуб за поддържане на здравето. Изпълнявам упражнения за сърцето при успоредно следене на пулса, за да се поддържа най-здравословното натоварване. Чувствам се с десет години по-млад.

Може би искаше да чуе от нея „Изглеждаш с десет години по-млад“, но Джейн не го каза, защото нямаше да бъде вярно.

— Пет кила — повтори тя. — Радвам се за теб.

— Просто трябва да постоянствам — допълни той.

— И какво правиш? Пиеш бира?

— Алкохолът е допустим, не си ли чула? Последната дума на медицинското списание „Ню Ингланд Джърнъл ъв Медисин“. Изпиването на чаша червено вино е полезно за вените. — Кимна към колата, която сервитьорката постави пред Ризоли. — Какво ще вземеш с това? Винаги досега си поръчвала „Адамс ейл“.

Тя сви рамене.

— Не и тази вечер.

— Добре ли си?

Не, не съм добре. Бита карта съм и не мога дори да пия бира, без да се налага да тичам в тоалетната да повръщам.

— Много съм заета — отвърна лаконично младата жена.

— Да, чух. Как вървят нещата с монахините?

— Все още не знаем.

— Чух, че една от монахините станала майка.

— Къде го чу?

— Знаеш — наоколо.

— Какво още чу?

— Че сте измъкнали бебе от някакво езерце.

Разпространяването на новините беше неизбежно. Ченгетата споделяха помежду си. Споделяха със съпругите си. Спомни си всички участници в претърсването на езерцето, помощниците в моргата, техническия персонал, работещ на всяко местопрестъпление. Беше достатъчно само неколцина от тези хора да се разбъбрят, и съвсем скоро дори пенсионираните полицаи в Нютън знаеха детайлите. Страхуваше се от това, което щяха да пишат сутрешните вестници. Убийството само по себе си омагьосваше хората; а сега тук се намесваше и забранен секс, мощна подправка, която щеше да изостри и задържи по-дълго вниманието към случая.

Сервитьорката донесе храната. Поръчката на Ризоли зае по-голямата част от масата, блюдата напомняха семейно тържество. Тя атакува незабавно вечерята си, но пържените картофи се оказаха толкова горещи, че изгориха устата й, и се наложи да отпие от колата, за да охлади положението.

Въпреки уверения тон, с който бе изрекъл коментарите си за пържените храни, Корсак гледаше с копнеж пържените й кръгчета лук. После отмести поглед към печената си сьомга, въздъхна и взе вилицата.

— Искаш ли малко от кръгчетата? — попита Джейн.

— Не, всичко е наред. Както ти казах, искам да обърна посоката на живота си. Онзи инфаркт може да се окаже най-хубавото нещо, което ми се е случвало.

— Сериозно ли говориш?

— Да. Отслабвам. Отказах цигарите. Хей, струва ми се, че дори част от плешивите ми места по главата започнаха да се окосмяват отново.

И сведе глава, за да й покаже плешивините си.

„Ако растат някакви косми, те са вътре, а не върху главата ти“ — помисли си тя.

— Да, правя много промени — додаде той. Замълча и се съсредоточи върху сьомгата, но тя като че ли не му беше особено по вкуса. Обзета от съжаление, младата жена едвам се сдържа да не бутне към него чинията с пържения лук.

Но когато вдигна отново глава, той погледна към нея, а не към храната.

— Променям някои неща и вкъщи.

Нещо в начина, по който го каза, я смути. После я погледна, сякаш оголвайки душата си. Не й се искаше да слуша подробностите, но виждаше колко е голяма нуждата му да ги сподели.

— Какво става вкъщи? — попита тя.

Вече отгатваше какво ще чуе.

— Ние с Даян… ти знаеш какво ставаше. Видя я.

Беше се запознала с Даян в болницата, докато Корсак се бе възстановявал от преживяния инфаркт. Още тогава й бяха направили впечатление стъкленият поглед и завалената реч на съпругата му. Тя беше жива домашна аптечка, натъпкана с „Валиум“, кодеин… всичко от този род, което успяваше да измоли от лекарите си. Корсак бе обяснил, че този проблем е от години, но беше останал до Даян, защото е редно всеки съпруг да постъпи така.

— Как е сега Даян? — попита Ризоли.

— Същата. Все така натъпкана с успокоителни до оглупяване.

— Каза, че имало промени.

— Има. Аз я оставих.

Знаеше, че той очаква реакцията й. Тя го гледаше несигурно, защото не знаеше дали да бъде щастлива или нещастна заради него. Не знаеше какво иска да види от нея.

— Божичко, Корсак — каза най-после Джейн. — Сигурен ли си в това, което правиш?

— Никога не съм бил по-сигурен в каквото и да било друго в целия си скапан живот. Изнасям се идната седмица. Намерих си ергенско жилище, тук, на „Джамейка плейн“. Ще си го направя така, както искам. Телевизор с голям екран, големи тонколони, които да ти спукат тъпанчетата.

„На петдесет и четири години е, преживя инфаркт, а се държи като тийнейджър, който няма търпение да се изнесе в първия си самостоятелен апартамент“ — помисли си младата жена.

— Тя даже няма да забележи, че ме няма. Стига да продължавам да плащам сметките й от аптеката, ще се чувства щастлива. Боже, не знам защо ми беше нужно толкова време, за да го направя. Пропилях си половината живот, но дотук, казвам ти. От сега нататък ще се възползвам от всяка минута.

— А дъщеря ти? Тя какво мисли?

Винс изсумтя.

— Да не мислиш, че дава пукнат грош? Единственото, което я вълнува, е как да вземе още пари. „Татко, имам нужда от нова кола. Татко, искам да отида в Канкун.“ Мислиш ли, че съм ходил някога в Канкун?

Тя се облегна назад и го погледна над чинията си с изстиващи кръгчета лук.

— Знаеш ли какво правиш?

— Да. Поемам в свои ръце контрола над живота си. — Направи пауза. И каза с нотка на недоволство: — Мислех, че ще се зарадваш за мен.

— Радвам се.

— Какъв е този поглед тогава?

— Какъв поглед?

— Сякаш виждаш да ми поникват криле.

— Просто трябва да свикна с новия Корсак. Все едно не съм те познавала.

— Това лошо ли е?

— Не. Поне вече не духаш цигарен дим в лицето ми.

При тези думи и двамата се засмяха. За разлика от предишния, новият Корсак нямаше да вмирише колата й на цигари.

Той набучи на вилицата си лист маруля и го задъвка мълчаливо, смръщил вежди, сякаш се нуждаеше от цялата си концентрация само за това. Или да събере сили за онова, което предстои.

— Как вървят нещата между вас с Дийн? Продължавате ли да се виждате?

Въпросът, който бе зададен така непринудено, я свари неподготвена. Това бе последната тема, която й се обсъждаше, последното, за което бе очаквала да заговори. Не беше крил, че не харесва Гейбриъл Дийн. Тя също не бе харесала Дийн, когато бе нахлул в разследването им през въпросния август и, след като бе показал значката си на агент на ФБР, се бе заел да го оглави.

Но няколко седмици по-късно нещата между нея и Дийн се бяха променили.

Джейн наведе очи към полупразните си чинии — апетитът й внезапно се бе изпарил. Усещаше погледа на своя сътрапезник. Колкото повече чакаше, толкова по-малко щяха да повярват на отговора й.

— Добре вървят — каза тя. — Искаш ли още една бира? Аз мога да изпия още една кола.

— Идвал ли е да те вижда напоследък?

— Къде е тази сервитьорка?

— Колко време мина? Две-три седмици? Месец?

— Не знам…

Тя махна към сервитьорката, която не забеляза сигнала й и вместо това се запъти към кухнята.

— Какво, не си ли спомняш?

— Имам други неща на главата си, както знаеш — сопна се тя.

Издаде я тонът й. Винс се отдръпна и я погледна с очите на полицай. Очи, които виждат прекалено много.

— Един толкова добре изглеждащ мъж като него сигурно си мисли, че дамите ще го разграбят като топъл хляб — рече той.

— Какво би трябвало да означава това?

— Не съм толкова глупав, колкото изглеждам. Виждам, че нещо не е наред. Чувам го в гласа ти. И това ме тревожи, защото ти заслужаваш нещо по-добро. Много по-добро.

— Наистина не искам да говоря за това.

— Никога не съм му имал доверие. Казах ти го още тогава, през август. Струва ми се, че тогава ти също не му вярваше.

Ризоли махна отново на сервитьорката. И тя отново не й обърна внимание.

— В служителите на ФБР има нещо подличко. Във всеки един от тях, когото съм срещал. Безупречно любезни са, но никога не са искрени с теб. Играят някакви игрички на надхитряване. Смятат се за нещо по-добро от ченгетата. Заради всички тези приказки, че федералните са голяма работа.

— Гейбриъл не е такъв.

— Не е ли?

— Не е.

— Говориш така само защото си падаш по него.

— Защо водим този разговор?

— Защото се тревожа за теб. Все едно падаш от скала, а ти дори не протягаш ръка за помощ. Не мисля, че си говорила с някого за това.

— Говоря с теб.

— Да, но не ми казваш нищо.

— Какво искаш да кажа?

— Не е идвал да те види напоследък, нали?

Ризоли не отговори, дори не го погледна. Вместо това се фокусира върху рисунката на стената зад него.

— И двамата сме заети.

Корсак въздъхна и поклати глава — жест на съжаление.

— Не е като да съм влюбена или нещо от този род. — Обзета от гордост, тя най-сетне срещна погледа му. — Да не мислиш, че ще се разпадна само защото някой мъж е решил да ме остави?

— Ами, откъде да знам.

Тя се засмя, но смехът прозвуча неестествено, насила дори в собствените й уши.

— Става въпрос само за секс, Корсак. Харесва ти някой и предприемаш необходимото. Мъжете го правят постоянно.

— Искаш да кажеш, че не се различаваш от мъжете ли?

— Само недей да ми излизаш с този двоен стандарт.

— Не, искам да изясним едно нещо. Искаш да кажеш, че няма разбити сърца? Той си тръгва и ти се чувстваш добре?

Джейн го изгледа строго.

— Ще се почувствам добре.

— Е, така е добре. Защото той не го заслужава, Ризоли. Не заслужава да тъжиш заради него и една минута. И аз ще му го кажа като го видя следващия път.

— Защо правиш това?

— Какво правя?

— Месиш се. Нахлуваш в чужда територия. Нямам нужда от това. Имам си достатъчно проблеми.

— Знам.

— Но то не ти пречи да усложняваш положението.

Винс я гледа известно време, без да каже нищо. После сведе очи.

— Съжалявам — промълви той. — Но аз просто се старая с всички сили да бъда твой приятел.

От всички неща, които би могъл да каже, нищо не бе в състояние да я развълнува повече. Усети как се бори с напиращите сълзи, докато се взираше в плешивината на наведената му глава. Имаше моменти, когато я отблъскваше, когато я вбесяваше.

Но имаше също така моменти, когато неочаквано зърваше човека вътре, почтен човек с великодушно сърце, и я обземаше срам заради проявеното към него нетърпение.

Мълчаха, докато си обличаха палтата и излизаха от „При Дойл“, и от облака цигарен дим се озоваха сред побелялата от прясно навалял сняг нощ. Малко по-нагоре по улицата, от полицейското управление на „Джамейка плейн“ тръгна патрулна кола, чиито сини светлини бяха забулени от падащите снежинки. Двамата проследиха с поглед отдалечаващия се автомобил и Ризоли се запита към каква ли криза се беше запътил. Винаги имаше по някоя криза. Двойки, които си крещяха и се биеха. Изгубени деца. Зашеметени шофьори, свити покрай катастрофиралите си коли. Толкова много различни съдби, преплитащи се по безброй начини. Повечето хора се бяха оградили в малките си ъгълчета от вселената. А полицаят ги виждаше всичките.

— И какво ще правиш за Коледа? — попита Корсак.

— Ще отида при наш’те. Брат ми Франки пристига за празниците.

— Той ли беше във военноморските сили?

— Да. Каквото и да направи, от цялото семейство се очаква да падне на колене и да го боготвори.

— Уф! Съперничество между братя и сестри ли долавям?

— Не, аз отдавна изгубих съревнованието. Франки е пълноправен цар. А ти какво ще правиш за Коледа?

Винс сви рамене.

— Не знам.

В този отговор безпогрешно се долавяше молба за покана. Спаси ме от една самотна Коледа. Спаси ме от шибания ми живот. Но Джейн не можеше да го спаси. Не можеше да спаси дори самата себе си.

— Имам някоя и друга идея — побърза да добави той, прекалено горд, за да позволи мълчанието да се проточи. — Може да се забия към Флорида и да видя сестра си.

— Звучи добре. — Младата жена въздъхна, дъхът й се превърна в облаче пара. — Е, трябва да се прибирам, за да поспя.

— Ако решиш да се видим пак някой път, имаш номера на мобилния ми телефон, нали?

— Да, имам го. Пожелавам ти да си прекараш прекрасно на Коледа.

И тръгна към автомобила си.

— Ъъъ, Ризоли?

— Да?

— Знам, че все още си падаш по Дийн. Съжалявам, че казах онези неща за него. Просто мисля, че може да си намериш нещо по-добро.

Тя се засмя.

— Ще речеш, че мъжете чакат на опашка пред вратата ми.

— Е — произнесе Корсак, загледан към улицата. Изведнъж бе започнал да избягва погледа й. — Има един, който чака.

Младата жена застина. „Моля те, не ми причинявай това. Моля те, не ме карай да те наранявам.“

Преди да бе успяла да реагира по някакъв начин, Винс се обърна рязко към колата си. Махна й безгрижно, отвори вратата и се пъхна вътре. Джейн продължаваше да гледа след него, когато той потегли и гумите му вдигнаха във въздуха блестящ снежен прашец.