Барбара Картланд
Силата на страстта (7)

Шеста глава

Алана къпеше Били в тенекиената вана, която бе вложила пред камината в детската стая. Беше я напълнила с топла вода, след като пренесе два тежки котела от кухнята нагоре по стълбите.

Трябваше вече да е сложила децата да легнат, но цял ден беше сама с тях и не успя да смогне с всичко.

Викарият и госпожа Брендън заедно с най-големия си син Лайънъл бяха отишли на гости с преспиване у майката на викария, която живееше на другия край на графството.

— Надявам се, че ще се оправиш, Алана — бе казала госпожа Брендън на тръгване, — помолих госпожа Хикс да спи тук.

— Ще се оправя и без госпожа Хикс — бързо й отвърна Алана.

— Не бива да оставаш сама — укори я съпругата на викария. — Няма да е редно.

Алана предпочиташе да стои сама, а не да си има работа с госпожа Хикс, която вършеше повече бели, отколкото работа.

Но госпожа Брендън знаеше, че цялото село ще се възмути, ако Алана — млада неомъжена жена — остане нощем сама без компаньонка.

— Не се притеснявай — усмихна се Алана. — Децата ще ме слушат както винаги. А вие се позабавлявайте.

— Ще се разнообразим — потвърди малко тъжно госпожа Брендън, — но семейните събирания понякога са притеснителни.

На Алана й се прииска да каже, че няма представа какво представляват семейните събирания, тъй като не бе присъствала на подобно нещо.

Госпожа Брендън усети, че постъпи нетактично, затова само целуна децата, каза им да бъдат послушни и тръгна с викария.

Времето беше студено и неприятно и след като се разходиха, Алана и децата изпекоха кестени и вечеряха с препечени филийки с масло.

След вечеря децата утихнаха и се приготвиха за сън, с изключение на Били, който беше във весело настроение и искаше да лудува, тъй като беше спал следобеда.

Алана сложи в леглото първо другите три деца.

Двете по-големи бяха на такава възраст, че се занимаваха с книжки и играчки и след като ги накара да се измият и да вечерят, те с удоволствие се качиха в стаята си.

При Алана остана само Елоуиз. Изкъпа я, облече й синьото вълнено халатче и я настани на масата да вечеря хляб и мляко, подсладено с кафява захар.

После хвана Били, който тичаше гол из стаята, и го изкъпа.

Той започна да плиска наоколо вода подобно на малък делфин и Алана се зарадва, че си е сложила престилка.

Носеше обикновена рокля, ушита от нея самата; но зеленият цвят й отиваше, защото подчертаваше белотата на кожата й и се отразяваше в очите й, като подсилваше тяхната загадъчност.

С навити над лакътя ръкави, тя сапунисваше Били, който се дърпаше, когато вратата на детската стая се отвори.

Алана помисли, че е госпожа Хикс с някоя от тъжните си досадни истории и не само ще й отнеме прекалено много време, а и ще бъде ужасно отегчителна.

— Плис! Плис! — викаше и плискаше вода Били.

— Стига плискане — нареди твърдо Алана.

Тя взе една голяма, гъба и я изцеди върху него, за да го измие от сапуна, а той вдигна ръчички, като се опитваше да хване водната струя, и се засмя.

И Алана се смееше, но щом чу Елоуиз да пита: „Ти защо си тук?“, се обърна.

Стъписа се, като видя, че в стаичката стоеше принцът — висок, завладяващ, елегантен.

Тя изгуби ума и дума, защото изобщо не можеше да повярва, че той действително е пред нея, а не е плод на въображението й.

Почти непрекъснато бе мислила за него и той се беше превърнал в част от живота й, от съществуването й, макар и без плът.

Мислеше за него нощем, щом останеше сама, и си спомняше чудните му целувки и начина, по който те двамата се бяха слели в едно цяло.

Денем усещаше присъствието му край себе си толкова осезателно, сякаш разговаряха.

Невероятно, но той беше при нея подобно на метеор, паднал от небето.

Откакто бе заминала от Чарл преди три седмици, тя неудържимо жадуваше да получи вест от Шарлот и Шейн, а макар че не искаше да признае — и от принца.

Вече бе изгубила надежда, когато предишния ден най-сетне получи писмо от виконта.

Щом видя, че клеймото е от Париж, тя разбра защо се е забавило и защо не говорят за виконта в селото.

Писмото беше странно. Нямаше обръщение, а направо съобщаваше:

„Знам, че чакаш вести от мен, но нямах възможност да ти пиша, а и няма какво. Леля ми — както всички очаквахме — побесня, като научи, че Шарлот, Шейн и ти сте заминали, без да я предупредите.

Както се бяхме разбрали, аз й казах, че Шейн е получил телеграма, с която незабавно ви викат в Ирландия, а Шарлот е решила да дойде с вас. Мисля, че на леля й беше известна истинската причина за заминаването на Шарлот, макар че реши да не я споделя.

Бях свидетел как правеше всичко възможно да умилостиви принца, за да не развалят отношенията си заради това внезапно заминаване.

Престорих се, че не виждам нищо странно в него, и мисля, че общо взето тя ми повярва. И тъй като не исках да се забърквам в скандали, реших да напусна Англия и да замина за Париж на гости у приятели. Затова няма за какво да ти пиша и съм убеден, че знаеш по-добре от мен какво се е случило в двореца.

Ще се видим веднага като се върна. Не се притеснявай относно хорските приказки — ще измисля как да се срещаме така, че никой да не разбере и тогава ще говорим повече.

Няма да забравя колко великолепно изигра трудната си роля и ми се иска да поговорим за това. Пази се!

Р.“

Алана прочете писмото няколко пъти, но въпреки това остана разочарована.

Искаше да узнае толкова много неща, особено за Шарлот.

Бе очаквала всеки ден да избухне скандал, но странно защо, в селото още не знаеха нищо за Шарлот и Шейн.

Чу само, че графът й графинята са заминали на север, на гости у приятели в Нортъмбърланд.

Щяха да се върнат в замъка след два дни.

Противно на очакванията, селяните не шушукаха за случилото се в замъка Чарл и според Алана единствената причина беше, че камериерката на лейди Одил не е посещавала скоро родителите си.

Но сега, когато принцът стоеше в детската стая, й хрумна друга мисъл.

Сигурно се е случило нещо неприятно и той е дошъл да й каже, че Шарлот има проблеми.

Не си зададе въпроса как той е разбрал. Само го гледаше с широко отворени очи, а лицето й беше пребледняло.

— Нещо… лошо ли се е случило? Защо сте тук?

— След като те намерих, вече нищо лошо не може да се случи — гласът му прозвуча странно и неразбираемо.

— След като… ме намерихте? — повтори Алана.

После изкара Били от ваната, сякаш търсеше защита при допира с него, уви го в голямата хавлия, която се затопляше пред камината, и седна, като го сложи в скута си.

Били започна да протестира, че го изкарват толкова скоро от водата и докато го усмири и подсуши, принцът седеше в креслото от другата страна на камината и я наблюдаваше.

Изведнъж тя забеляза колко различно изглежда той от последния път, когато бяха заедно, и се почувства неудобно.

— Свърших — чу се гласът на Елоуиз откъм масата.

— Тогава си кажи молитвата — отвърна машинално Алана.

Елоуиз беше красиво дете с руса коса и бяла кожа. Тя закри лице с ръчичките си.

— Благодаря ти, Господи, за хубавата вечеря, може ли да стана от стола? — изрече тя на един дъх.

Без да чака разрешение, тя се смъкна от стола и се приближи до принца.

— По-голям си от татко — поведе разговор тя.

— А ти си по-малка от Алана — отвърна принцът.

Алана трепна, като чу как произнася името й.

Но фактът, че не употреби „лейди“ пред името й показваше ясно пропастта, която ги делеше.

За него тя вече не беше „лейди Алана“ или дори „госпожица“.

Беше само една прислужница, към която се обръщат на малко име и която трябва да изпълнява заповедите на господарите.

— Дошъл си да видиш Алана ли? — любопитстваше Елоуиз.

— Да — отговори принцът, — защото я търся много дълго време.

— Криеше ли се?

— Да, криеше се, но аз успях да я намеря.

— Тя живее тук с нас.

— Сега вече знам — потвърди принцът.

— Върви да си легнеш, Елоуиз — каза Алана, смутена от разговора. — След малко ще дойда да чуя молитвата ти.

— Можеш да ме целунеш за лека нощ — подкани принца Елоуиз.

Алана не можа да сдържи усмивката си.

Принцът привличаше всички, независимо от възрастта.

Сякаш я прободоха с кама, като си помисли колко много жени е имал. Тя е само една от тях — вероятно най-наивната.

Принцът взе Елоуиз и я сложи на коленете си.

— Ще станеш голяма красавица, когато пораснеш — каза й той. — И тогава няма да е необходимо да предлагаш целувки на младежите, защото те сами ще те молят за тях.

Но Елоуиз нето слушаше, а си играеше с копчетата на палтото му.

— Не я поощрявайте — помоли се Алана, като се стараеше да запази спокойствие. — Съжалявам, че ще го кажа, но тя вече е закоравяла кокетка.

— Защо да не е? — зачуди се принцът. — За жените е естествено да привличат мъжете и да са щастливи, когато успеят.

— Съдите по собствения си опит — сряза го Алана.

— Трябваше да предположа, че мнението ми ще предизвика спор — засмя се принцът. — Сложи децата да си легнат и ще поговорим.

Алана искаше да възрази, че няма за какво да разговарят, но се побоя да не прозвучи глупаво.

Беше облякла пижамата на Били и го взе на ръце.

— Ела, Елоуиз — обърна се тя към момиченцето.

— Лека нощ — каза Елоуиз на принца, като вдигна ръчички и обви шията му.

— Искаш ли да те занеса до леглото ти? — запита той, след като я целуна.

— Да. Ти си много висок и докато ме носиш ще съм нагоре, нагоре.

Алана влезе в стаята, в която спяха заедно с Били. До нея се намираше друга мъничка стая, малко по-голяма от шкаф, където Елоуиз — единственото момиче — спеше сама.

Като влязоха в стаята заедно с принца й мина през ума, че приличат на съпрузи, които слагат децата да си легнат.

После си каза, че сигурно се е побъркала, защото принцът едва ли ще приспива собствените си деца.

Елоуиз му обясни къде е стаята й и той отнесе момиченцето. Тя бе обвила ръчички около врата му, а косата й докосваше брадичката му.

„Преживяването положително е ново за него“ — помисли си почти злобно Алана.

И все пак изпита съчувствие към него, че прави нещо толкова елементарно, след като знаеше колко различен е животът му.

Тя сложи Били в креватчето, зави го добре и го целуна по бузата. Очите му вече се затваряха и тя дръпна завесите, за да спи спокойно.

Принцът излезе от стаята на Елоуиз.

— Чух как си каза молитвата — каза той, — така че не се безпокой.

— Не се безпокоя — отвърна Алана, отвори вратата и погледна.

Вътре нямаше запалени свещи, но на светлината от външната стая Алана видя, че Елоуиз е завита добре в леглото си.

Щом затвори вратата, усети погледа на принца, който се усмихваше, сякаш се подиграваше на опита й да намери нещо нередно.

Тя угаси две от свещите в спалнята и двамата отидоха в детската стая, която се осветяваше от газена лампа.

След като децата вече не бяха при тях, Алана още по-осезателно чувстваше колко различно изглежда от мига, в който принцът я бе видял за последен път.

Когато я беше целунал, тя носеше черната вечерна рокля на Шарлот, украсена — както лейди Одил се бе изразила — театрално с бели орхидеи, които украсяваха и главата й.

А сега, с ръкави навити над лактите, с разрошена коса и с обичайната за детегледачка престилка, принцът я виждаш такава, каквато всъщност е.

Тя инстинктивно вдигна глава и го погледна предизвикателно.

Той застана с гръб към камината пред предпазната решетка, на която се сушаха няколко чифта чорапи.

Ваната и двете хавлии бяха в краката му.

Алана искаше да ги вземе, но се въздържа.

Колкото по-скоро й кажеше за какво беше дошъл, толкова по-добре.

Неудържимата радост и трепетът на сърцето й, когато го видя, отстъпиха пред тъжната мисъл, че той я помни не такава каквато бе сега. За него тя бе младата лейди, която той беше целунал в музикалната стая в замъка Чарл.

— Защо… дойдохте тук? — попита тя.

— За да поговорим.

— Но как… ме намерихте? — развълнувано попита тя. — Кой ви каза къде съм?

— Ами, Шарлот.

— Шарлот! — отвори широко очи Алана. — Не ви вярвам!

— Тя ми каза, макар и неохотно, но аз я изнудих да го направи.

— Изнудихте я? — ужасена произнесе Алана, но принцът се усмихна.

— Ела и седни. Ще ти разкажа всичко. Сигурен съм, че си любопитна да научиш.

Разбира се, че искаше, да научи. Същевременно чувстваше, че няма нищо нередно и знаеше, че трябва да му се подчини.

Алана развърза несъзнателно престилката си и я сложи на стола. После смъкна ръкавите си и ги закопча.

Изпитваше неудобство от погледа на принца и нервно започна да оправя косата си, преди да седне на стола, който той беше освободил.

Той стоеше и тя извърна глава и попита:

— Виждали ли сте се с… Шарлот?

— Да.

— Тя… омъжена ли е?

За момента това бе най-важният въпрос и принцът разбра, че Алана е притеснена и отвърна усмихнат:

— О, да. Не съм виждал толкова щастлива двойка.

— Как… ги намерихте?

— Щом реша да направя нещо, успявам — каза принцът. — Сигурен бях, че Шарлот и Шейн са избягали, за да се оженят.

— Знаели сте го? — затаи дъх Алана.

— Имам не само очи. Както и ти самата знаеш по-добре от всеки друг, притежавам и непогрешим инстинкт.

— Значи… се досетихте, че… се обичат?

— Стана ми ясно веднага щом ги видях заедно.

— Тогава защо… — не можа да продължи Алана. Щеше да каже нещо нагло и прекалено фамилиарно, но не стана нужда, защото принцът продължи:

— Точно това искам да ти обясня. Само че очаквах да те намеря в Дерифийлд с Шарлот и предполагаемия ти братовчед.

— Как… обясни Шарлот… отсъствието ми? — запита със затаен дъх Алана.

— Отначало се опита да ме убеди, че си се прибрала в дома си, който се намира в друга част на Ирландия. Но отново инстинктът ми, който и ти притежаваш, ми подсказа, че тя не говори истината.

— Вие… казахте, че сте я… изнудили… дави каже истината.

— Може би „подкупил“ е по-подходящата и по-точна дума — отвърна принцът.

— Подкупили сте я? — повтори Алана. — Или сте я заплашили?

Думите й прозвучаха като обвинение.

— Не, не исках да прибягвам до нещо толкова неприятно. А и нямаше нужда. След като стъписването премина, им дадох ясно да се разбере, че съм готов да помогна на Шейн.

— Наистина ли… бихте му помогнали… да отглежда коне? — погледна го Алана.

— Дори му купих няколко.

— Действително много любезно от ваша страна — извика Алана. — Ако Шейн, е в състояние да издържа Шарлот, сигурна съм, че баща й ще й прости, че е избягала и всичко ще се оправи.

— И аз мисля така — съгласи се принцът. — Но в същото време поставих като условие да ми кажат адреса ти! — Мина й през ума, че след като Шарлот не бе оправдала доверието й, можеше поне да я предупреди. Принцът сякаш отгатна мислите й и добави:

— Ще разбереш защо го направих, щом ти кажа защо искам да те видя.

Той седна срещу нея и тя си помисли, че той се чувства удобно и като у дома си дори и в такова разхвърляно място като детската стая.

— Не трябваше… да идвате тук — свенливо каза Алана.

— Защо?

— Викарият и госпожа Брендън… ги няма и в селото… ще говорят.

— Имаш ли нещо против?

— Разбира се! Нали живея тук.

Щеше да има доста клюки по неин адрес, ако се разчуеше, че принц Иван Катиновски от замъка Чарл се е отбил да я види.

Как щеше да обясни идването му? Сякаш вече чуваше слуховете за посещението му, които щяха да се разпространят като горски пожар от къща на къща, от ферма във ферма и начина, по който щяха да ги тълкуват.

— Моля ви… кажете набързо какво ви води насам и си вървете — тихо изрече Алана.

— Ако изпълня желанието ти — отвърна принцът, — и не ти кажа защо съм дошъл, няма ли да се чудиш цял живот каква е била целта на посещението ми?

— Е, да — призна Алана. — Но вие нямате представа… какво означава да живееш… на село.

— Но ти определено не се държиш като селянка — възрази принцът, — а и не приличаше на такава, когато те видях за последен път.

— Аз… изпълнявах роля — предизвикателно каза Алана. — Носех роклите на Шарлот и орхидеите на Ваше Височество. А сега ме виждате… такава, каквато съм.

— Ти си първата жена, която ми показа, че не е важно как изглеждат хората, а как разсъждават. В замъка разговаряхме мислено и посредством инстинктите си — обясни внимателно той, а Алана изпита неудържимо вълнение и настоя:

— Кажете ми защо сте дошли.

— Дълга история — отвърна принцът. — Ще ме извиниш, но ще започна от 1811 година.

Алана го погледна озадачено и той обясни:

— Това е годината, в която баща ми се скарал с цар Николай и напуснал Русия.

— Чувала съм, че мразел царя — каза тихо Алана.

— Нищо чудно — цар Николай бил чудовище, тиранин. Толкова жесток човек, че ужасите по време на управлението му са дълбоко врязани в паметта на онези, които е потискал.

— Но баща ви е успял да избяга.

— Да, напуснал е Русия и казваше, че ненавижда всичко свързано с нея — разказваше принцът. — Дойде в Англия и е постъпил разумно, защото донесе със себе си голямо богатство и много скъпоценности. Иконите, които ти показах в замъка, принадлежаха на баща ми. Стояха опаковани, докато купих замъка.

— И не ги бяхте виждали! — възкликна Алана.

— Не — поклати глава принцът, — докато не направих тази стая специално за тях и ти беше вторият човек след мен, който ги видя.

Алана го гледаше с широко отворени очи, а той продължи:

— Може би знаеш, че баща ми се е оженил за дъщерята на херцог Уорминстър и аз съм възпитан като истински англичанин. Учил съм в английски училища и университети. Дори три години служих в английската армия преди баща ми да почине. Тогава разбрах, че сам съм си господар и не е необходимо да живея по каноните, наложени ми от него.

Принцът замълча, после гласът му отекна в детската стая:

— Но и аз самият ненавиждах и презирах всичко руско!

След известно мълчание Алана попита:

— Дори и след като… сте наполовина руснак?

— Мислиш, че не го съзнавах ли? — отвърна рязко принцът. — Съпротивлявах се срещу всяко чувство, което противоречеше на английската половина от характера ми — най-вече срещу инстинкта и онези емоции, възприятия и вътрешни усещания, които един англичанин не е способен да изпита или да разбере — въздъхна дълбоко той. — Разказвам ти всичко това, за да разбереш защо смятам, че съм направил ужасна грешка, като се ожених за унгарка, а не за англичанка, както искаше баща ми.

— Но нали… сте я обичали?

Алана усети, че въпросът й прозвуча нахално, но той се отрони от устата й машинално.

— Да, обичах я — призна принцът. — Поне мислех, че я обичам. Тя беше много красива и смела до безразсъдност ездачка и ми се струваше, че много си допадаме.

Блясъкът в очите на Алана помръкна.

— Няколко седмици след като се оженихме разбрах, че съм сгрешил, но беше твърде късно и не можех да сторя нищо. А после, както знаеш, по време на езда, тя бе ранена при злополука, която стана изключително по нейна вина, а можеше да бъде избегната.

— Много… трагично — отбеляза Алана.

— Всъщност за мен не беше трагично — призна принцът, — защото бях свободен да странствам по света, да правя каквото искам и както несъмнено си чувала — да имам множество любовни авантюри.

Той присви подигравателно устни и добави:

— Колко е лъжовна думата „любов“.

Говореше с горчивина и Алана се замисли за красавиците, хвърлили се в нозете му; жени, макар и леконравни като лейди Одил, които му бяха отдали сърцата си.

— Да, имал съм много жени — каза отново принцът, — но съм решил да се оженя за англичанка — обикновена, без въображение, като майка ми. Баща ми искаше такъв брак, аз — също.

Очите му се спряха продължително върху Алана, а после той добави:

— Съпругата ми почина наскоро и затова се наложи да чакам по-дълго, отколкото възнамерявах. Но веднага щом останах свободен, реших да уредя живота си така, както винаги съм желал. Ще създам деца, които ще бъдат само четвърт руснаци и поколенията постепенно ще заличат тази половина от мен, която винаги съм ненавиждал.

Говореше уверено, гръмко и Алана сключи ръце, но не проговори.

— Останалото знаеш — добави принцът с променен тон. — Ти дойде в замъка заедно с момичето, което лейди Одил ми бе избрала за съпруга и разбуди у мен онези чувства, които се мъчех да потисна още от дете.

— Не беше… нарочно.

— Знам — отвърна принцът. — Но в мига, в който погледите ни се срещнаха и ти, и аз изпитахме нещо съвсем различно, отколкото с други и съм убеден, че ти се е случвало единствено с мен.

Алана раздвижи устни, но прецени, че ще сгреши ако го прекъсне.

— Бог знае, че ми е трудно да ти обясня защо те заведох в стаята с иконите — продължи принцът. — Вероятно съм искал да се уверя, че онова, което чувствам в твое присъствие, не е плод на въображението ми.

— Всеки би се… развълнувал от… красотата им — колебливо издума Алана.

— Знаеш, че не е така — реагира остро принцът. — Онова, което ти и аз изпитахме, няма нищо общо с реакцията на един обикновен човек. Всеки би се възхитил на красотата им, би оценил стойността им, но нима би почувствал силата, трепета, който се излъчва от тях, или както ти самата се изрази това, че Господ говори чрез тях?

Алана бе навела очи.

— Когато излязохме от стаята, бях уплашен както никога през живота си — продължи принцът.

— Вие… уплашен?

— Разбира се! Бях уплашен, че всичко руско у мен излиза на повърхността подобно на вулкан, който иска да изригне. Смятах, че съм овладял това чувство, но всичко се разпадна в твое присъствие.

— Сигурна съм, че… не е вярно.

— Говоря самата истина — настоя принцът. — И те ненавиждах, задето причини такъв силен смут в душата ми.

— Но вие… ме отбягвахте… на следващия ден.

— Така исках. Не бях в състояние да говоря с теб, но мислиш ли, че не усещах осезателно присъствието ти всяка секунда, всяка минута? Чувствах те като икона, която хипнотично ме привлича и от която не мога да избягам.

Алана бе изпитала абсолютно същото към него. Той сякаш я бе хипнотизирал и затова не можеше да не мисли за него и да го забрави.

— Надявах се, че ще успея да разваля магията ти — продължи принцът. — Трябваше само да се придържам към първоначалния план на лейди Одил й да се оженя за племенницата й Шарлот. След като тя станеше моя жена, ти щеше да се върнеш в Ирландия и повече нямаше да те видя.

Принцът се засмя нервно и после продължи:

— Отново подцених силата и мощта на руския си характер. Вулканът бушуваше, лавата се надигаше и когато ти започна да свириш на цигулката и сподели какво изпитваш, не ми оставаше нищо друго, освен да се предам.

Принцът произнесе последните думи толкова нежно, че сърцето на Алана се преобърна в гърдите й.

— Едва тогава разбрах, че любовта не може да се отрече, да се отхвърли. Бях я намерил там, където най-малко очаквах. След дълги години на съмнения, че някога ще позная истинския възторг и вълшебството й.

— Защо сте… се съмнявали?

— Защото — тихо обясни принцът, — за любовта, от която се нуждаех и която желаех, може да жадува само руската душа. Той вдигна ръце в знак на безпомощност. — Как да ти обясня? За руснака любовта е част от душата. В другите страни тя е сърдечна емоция, но за руснаците любовта е неразривно свързана с вярата в Бога. Тя е жизнено необходима като дишането и няма нищо по-важно от нея.

Думите му развълнуваха Алана, още повече, че тя изпитваше и вярваше в същото.

Той я погледна в очите и сякаш прочете мислите й.

— Сигурно вече се досещаш, че съм дошъл тук, за да те помоля да ми станеш жена.

Алана не повярва на ушите си, но щом погледна, разбра, че наистина го бе казал и че това е най-невероятното, най-фантастичното, най-чудесното нещо, което бе й се случвало — принц Иван Катиновски иска да се ожени за нея.

Без да мисли какво прави, Алана стана и се подпря на решетката пред камината.

— Съзнавате ли… какво говорите?

— Разбира се — възкликна принцът. — Едва не полудях, докато те намеря! Когато Шарлот призна, че не си братовчедка на Шейн и че са те прилъгали да дойдеш в двореца, за да отклониш вниманието ми от Шарлот, а после си изчезнала безследно, мислех, че ще изгубя разсъдъка си.

— Те казаха, че… няма да ме намерите — каза Алана.

— Казаха, че не само няма да те намеря, но ще бъде голяма грешка, ако го сторя.

— Така… е — затаи дъх Алана. — Благодаря за честта, Ваше Височество… Че сте ме търсили и ми правите… предложение да ви стана съпруга, но… отговорът ми е… не.

— Не? — думите на принца прозвучаха като изстрел.

— Не — повтори Алана с треперещ глас. — А сега, Ваше Височество, ви моля да си вървите! Няма какво повече да си кажем и съм убедена, че един ден ще намерите някоя, която ще… ви подхожда за съпруга и ще ви… направи щастлив.

Принцът не помръдна. Само я гледаше как е вперила очи в огъня и попита:

— Мислиш ли, че ще приема решението ти и ще ти позволя да ми откажеш?

— Трябва да го приемете — каза тя, като потръпна сякаш от страх.

— Защо?

— Защото не мога да се омъжа за вас. Всъщност аз никога няма да се… омъжа.

— Но как може да говориш така? — учуди се принцът. — Как можеш да твърдиш нещо толкова нелепо?

— Така мисля… Но не желая да говорим за това.

— Наистина ли мислиш, че ще приема решението ти без никакво обяснение? Убедително, при това.

Алана се извърна към него и той съзря в очите й печал. Тя го гледаше с безкрайна тъга.

— Криеш нещо. У теб има нещо загадъчно. Когато Шарлот ми каза коя си, помислих, че това е причината за твоята тайнственост. Но сега виждам, че има и друго.

— Моля ви… моля ви — настояваше Алана, — не се осланяйте на инстинкта си, когато… става дума за мен. Само… си идете и ме оставете на мира… Нямам какво друго да ви кажа.

— Невероятно!

— Моля ви… Умолявам ви!

— Отказвам да изпълня молбата ти — отговори принцът, — не само заради мен самия, но и заради теб. Отлично знаеш, че принадлежим един на друг, Алана, и че ще бъдеш щастлива с мен.

После той се усмихна подкупващо и добави:

— Макар и у мен да говори руснакът, аз съм убеден, че ще бъдем неизмеримо щастливи и бракът ни ще бъде съвършен.

— Но аз… не мога… да се омъжа за вас — каза тя и думите й прозвучаха като ридание.

— Защо, мила моя? Знаеш, че те обичам и ти ме обичаш — уверен съм в това. Ти ми разкри какви чувства предизвиква музиката у теб, а когато те целунах, ми отдаде душата си.

— Въпреки това… не мога… да се омъжа за вас — прошепна Алана.

— Кажи ми защо! — настоя принцът. — Трябва да знам. Нима мислиш, че ще замина и ще прекарам остатъка от живота си в терзания, неизвестност и съмнения? Скъпа моя, бъди разумна. Щастливи сме като в рая, но все пак живеем на земята. Вече ме накара да страдам повече отколкото е определено в живота на човека.

— Добре — въздъхна почти през сълзи Алана, — ще ви кажа… и вие ще разберете… защо не мога да се омъжа за вас, а и вие няма да искате… да се ожените за мен.

Принцът само се усмихна нежно и тя разбра, че не й вярва.

— Предполагам — започна да обяснява Алана, — че няма да приемете… за сериозна причината, че помагам срещу заплащане на семейството на викария, че нямам семейство, нямам образование, абсолютно съм неподходяща за съпруга на принц Иван Катиновски.

— Забравяш — каза принцът, — че те видях колко блестящо и безупречно изпълни ролята си на светска красавица и мисля, че не се преструваше, а добрите обноски са ти вродени.

Той замълча и преди Алана да може да каже нещо, добави:

— Няма никакво значение, че не произхождаш от благородническо семейство и че си бедна, щом се обичаме. Няма значение кои са родителите ти и че трябва да работиш като детегледачка, за да преживяваш! Ти си моя, Алана, откакто свят светува и вовеки веков и независимо дали ще се омъжиш за мен или не, това е неоспорима истина!

Алана трепна от пламенните му думи, а след миг той тихо добави:

— Иска ми се да те докосна, но не го правя. Няма да е справедливо да се възползвам от целувките, защото в такъв случай думите ще бъдат излишни. Отново ще се слеем в едно и спорът дали си моя или не ще приключи.

После продължи още по-сериозно:

— Искам да те целуна. Господ знае, че го искам и полагам огромни усилия да се въздържа. Затова побързай, безценна моя, кажи ми каквото трябва, за да мога да те взема в обятията си.

Той тръгна към нея и Алана протегна ръце, за да го отблъсне.

После, като отбягваше да го гледа, за да не види любовта в погледа му, тя затвори очи и едва промълви:

— Вероятно Шарлот ви е казвала, че баща ми е Ървинг Уикъм, учител по музика, но майка ми е… принцеса Наташа Катиновски!

— Моя роднина? — попита след известно мълчание принцът.

— Братовчедка на баща ви.

— Сигурно се е омъжила за баща ти, след като моят е напуснал Русия.

— Много по-късно.

— Разкажи ми как точно е станало това.

— Дядо ми — започна с дълбока въздишка Алана, — е бил изключително музикален, което не се нравело на семейство Уикъм. Не го било грижа за имението на баща му и се включил в един от най-големите оркестри в Северна Англия и станал известен диригент под псевдонима Ансел Олстън.

Алана замълча, сякаш очакваше принцът да потвърди, че е чувал за него, но той не каза нищо и тя продължи разказа си:

— Дядо организирал турне из Европа, като последния концерт щял да се състои в Санкт Петербург.

— През коя година? — прекъсна я принцът.

— През 1858 година, три години след смъртта на цар Николай, по време на царуването на Александър II.

— Съвсем различен управник!

— Да — съгласи се Алана, — но това не помогнало на мама.

— Защо?

— Във Варшава дядо се разболял. Татко, който свирел първа цигулка в оркестъра, бил доста разочарован от останалите музиканти и заел мястото на баща си. После заминали в Санкт Петербург.

— Предполагам — намеси се принцът, — че там се е запознал с братовчедка ми — майка ти?

— Татко ми разказваше, че тя била много млада и изключително красива. Тя го помолила да й преподава по музика, тъй като знаете, че по онова време било на мода сред руските аристократи да наемат известни музиканти за учители, повечето от които били французи.

— И те се влюбили като нас — довърши мисълта й принцът.

— Те… се влюбили — потвърди Алана. — И тъй като знаели, че дядо няма да одобри брака им… те избягали.

— Смела постъпка.

— Сключили брак в малка, забутана църква близо до границата. После избягали в Полша, като смятали, че са в безопасност и ще бъдат щастливи до края на живота си…

Гласът на Алана секна.

— Какво се случило по нататък? — нетърпеливо запита принцът.

— Предполагам, че мама не е знаела, но след като вашият баща избягал от Русия, цар Николай наложил пълна и абсолютна забрана на фамилията Катиновски да напускат границата. При опита да го направят, той нареждал на Тайната полиция да ги проследява и да ги връща обратно, после ги изправял пред съда, а ако окажели съпротива, ги убивал!

— За пръв път го чувам — каза принцът и се размърда, неспокойно. — Защо баща ми не е бил убит?

— Вероятно защото е бил важна личност, бил е богат и е имал много влиятелни приятели в Европа — предположи Алана. — Но мама и татко били друга категория хора. От една близка приятелка на мама научили, че Тайната полиция е по следите им и единственият начин да се спасят, бил да се крият.

В погледа на принца се четеше разбиране.

— Татко не можел повече да свири в оркестъра, защото можел да бъде разпознат на концертите — продължи Алана. — Живели няколко години в Холандия, но едва изкарвали прехраната си там, затова се преместили да живеят в Париж. Щом станало ясно, че цар Александър II не е деспот и тиранин като цар Николай, те събрали смелост и заминали за Англия. Решили обаче, че е рисковано да живеят в именията на дядо и да общуват с членове на фамилията Уикъм.

— И се установили в Брилинг! — заяви принцът, като че ли знаеше края на историята им.

— Дошли тук — потвърди Алана, — й татко започнал да преподава музика. Макар и бедни, те бяха много, много щастливи до смъртта на мама.

— И ние ще бъдем щастливи — каза тихо принцът.

— Има… още нещо, което… не съм ви казвала — промълви Алана, като извърна очи от принца, за да не го гледа.

— Какво?

— Цар Николай издал указ, с който женитбата била анулирана! Бракът бил обявен за недействителен и невалиден, а свещеникът, който извършил церемонията, бил наказан със… смърт!

Тя замълча, а после добави със съвсем различен тон:

— Следователно… аз съм… незаконородено дете!

Алана откъсна поглед от огъня, прекоси стаята и застана до прозореца. После дръпна пердетата. Навън се беше стъмнило.

— Сега… сигурно разбирате — промълви тя, — защо не мога да се омъжа за вас… или за друг. — Аз нямам истинско име и… Самоличност!