„Скъпа Маргарет,

Известявам ти вълнуваща новина, която ще ти се стори невероятна, но знам, че щом разбереш за какво се отнася; ще благодариш на Бога задето предоставя такава чудесна възможност на милата малка Шарлот.

Гостувам на принц Иван Катиновски и той ми съобщи, че съпругата му, принцесата, която от дванайсет години насам е невменяема, е починала. И тъй като съм му отдавнашна приятелка, той ме помоли да му помогна да си избере съпруга.

Както знаеш, той е един от най-богатите хора в Европа, ако не и в света, и навсякъде му се възхищават и го обичат.

Естествено е, че би могъл да се ожени, за която си пожелае, но той иска младо и непокварено момиче, «целомъдрено и непорочно», както той се изрази, с благородно потекло, което ще бъде не само стопанка на многобройните му великолепни къщи, но и майка на децата, които досега не е могъл да има.

Знам добре, скъпа Маргарет, че Джордж не обича чужденци, но принц Иван е изключение, тъй като майка му е от фамилията Уорминстър и никой не може да отрече, че те са истински англичани!

Знам, че Шарлот е в траур заради скъпата ти майка и не е имала възможност да опознае света, но принц Иван желае именно това и от негова страна аз устройвам прием на 18-и тук, в Чарл, където той и Шарлот ще се запознаят.

Ще присъстват повечето млади хора, защото знаеш колко усърдно ще го преследват всички амбициозни майки на млади девойки, щом узнаят, че е кандидат за женитба.

Смятам, че ще бъде най-добре аз да придружавам Шарлот, а ти да я изпратиш с Ричард и неразделния му приятел Шейн О’Дери, ако иска да дойде.

Съзнавам, че времето е кратко, но съм убедена, и ти ще се съгласиш с мен, че това е наистина блестяща възможност за Шарлот и ще бъде жалко, ако принцът насочи интереса си към друга.

Много съм развълнувана, че племенницата ми ще живее тук, в Чарл, и във всички други фантастични къщи, които принцът притежава. Ще ти съобщя в колко часа тя и Ричард трябва да пристигнат веднага щом аз самата разбера.

Оставам, скъпа Маргарет, твоя обична зълва Одил.“

Виконтът прочете писмото с явна изненада, а щом свърши, каза ядосано:

— Това е най-наглото и скандално нещо, което съм чувал! Как се осмеляват принцът и леля Одил да се отнасят към Шарлот като към стока, която може да се купи в магазин!

— И аз естествено мисля така — продума тихо Шейн.

Шарлот изплака като животинче, хванато в капан.

— Ужасно е! Злонамерено! — ридаеше тя. — Но разбрах… Когато мама ми прочете писмото, че тя е… доволна.

— Никаква надежда — прекъсна я виконтът. — Сигурен съм, че татко не харесва принца като човек, но се възхищава от конете му. И кой не би се възхитил?

— Няма да се омъжа за него… и нищо не може… да ме принуди! — плачеше Шарлот.

Брат й и Шейн мълчаха. Те се спогледаха, като и двамата си мислеха, че Шарлот няма да има думата по този въпрос.

Беше само на осемнайсет години, така че родителите й можеха да я принудят да се омъжи, за когото те пожелаят и тя нямаше да може да се противопостави на решението им.

— Какво можем да направим? — попита Шейн, сякаш нещо го задушаваше.

— Непоносимо! — заяви виконтът, като хвърли писмото и тръгна да се разхожда напред-назад из стаята.

— Струва ми се, че леля ти мисли, че той може да се заинтересува от друга, ако не побързаш — предположи колебливо Шейн. — Да кажем, че Шарлот се разболее и не може да отиде в Чарл на определената дата?

— Леля Одил няма да се откаже така лесно — огорчено отбеляза виконтът, — а поведението й в случая е извънредно необичайно, след като и ти, и аз знаем, че тя и принцът…

Той изведнъж млъкна, сякаш разбра, че проявява недискретност. Шарлот надигна глава от рамото на Шейн и попита:

— Какво искаш да кажеш за леля Одил и принца?

— Те са… стари приятели, както пише в писмото — побърза да обясни брат й.

— Имаш предвид — нещо повече, нали?

Настъпи мълчание. После Шарлот отново запита:

— Тяхната връзка… същата ли е като тази между Уелския принц и красивата… госпожа Лангтри?

Тя погледна брат си, после Шейн и продължи:

— Н-но леля Одил е доста… възрастна!

— Тяхната връзка няма нищо общо с предлагания ти брак с принца — сопна се виконтът.

— Има! — възрази Шарлот. — Ако тя е… влюбена в него и той в нея, как могат те да ме принудят да… се омъжа за него? Злонамерено е, както вече ви казах, наистина е злонамерено!

Замълчаха. После виконтът каза разгневен:

— Шарлот е права — злонамерено е. Трябва да направим нещо.

— Какво можем да направим? — повтори Шейн безпомощно. — Освен да му намерим някоя, която той ще предпочете пред Шарлот.

— Тук не става въпрос за предпочитания. Той настоява тя да е целомъдрена и от благородно потекло. Няма да се изненадам, ако поиска стоката да е на половин цена!

Ядосан, виконтът отиде до прозореца и го отвори за глътка чист въздух.

С гръб към Шейн и Шарлот той каза:

— Искам да му го върна, като го направя за смях, но един Бог знае дали това някога ще стане.

— Може би Уилбръм ще ни помогне — предложи Шейн.

— Уилбръм ли? — попита виконтът, като отиде до камината. — Как би могъл да ни помогне?

Преди Шейн да успее да отговори, той добави:

— Досещам се какво имаш предвид — облога, който спечели!

— Какъв облог? — обърна се безпомощно към брат си Шарлот.

Очите й още плуваха в сълзи и тя изглеждаше толкова нещастна, че Шейн седна до нея в огромното кресло, за да я прегърне още по-здраво.

— Той е наш приятел — обясни той на Шарлот. — И маркизата на Трун така го ядоса, като го нарече сноб, че той покани една жена на неин прием и я представи за великата херцогиня на Мелкинстайн, или нещо подобно, а всъщност тя беше само…

Виконтът се покашля предупредително и Шейн замени думата, която щеше са употреби, с „балерина“.

— Всички ли заблуди? — запита Шарлот.

— Да — отвърна виконтът, — но естествено Уилбръм и приятелите му я бяха облекли подходящо за ролята.

— Не можем ли и ние да направим нещо подобно? — обърна се Шарлот умолително към брат си.

— Няма да мине — отговори виконтът. — Принцът е ненадминат в опита си с жените.

— Но ако намерим наистина подходящо момиче — предложи Шейн, и принцът я хареса повече от Шарлот.

— Ще се направя грозна — бързо изрече Шарлот, — ще се държа грубо и неприветливо и той ще каже на леля Одил, че не желае да се жени за мен.

Двамата мъже отново се спогледаха.

— Убеден съм, че леля Одил е измислила всичко това и че принцът ще се ожени за тази, която тя избере — заключи виконтът.

— Но можем да… опитаме — отчаяно изрече Шарлот. — Моля ви, нека да… опитаме!

Виконтът наблюдаваше сестра си и за пръв път в живота си помисли, че уредените бракове са чиста, неподправена жестокост.

Никога не бе гледал така на въпроса, защото смяташе, че е нещо съвсем естествено благородниците да се женят помежду си, тъй като е в техен интерес.

Но не бе й помислил, че неопитно и младо момиче като Шарлот може да се омъжи за изтънчен човек като принца и му беше ясно, че такъв брак — особено след като тя обича Шейн — ще бъде неописуемо нещастие.

Като спортист той и приятелите му се възхищаваха от принца и следяха с голям интерес победите му в състезанията.

Няколко пъти го бе срещал по приеми, както и в клуба „Уайт“, където отскоро членуваше.

Но въпреки че принцът се движеше в много по-висши кръгове от него и Шейн, той знаеше всички клюки за красивия руснак.

Всъщност не се изненада особено много, когато научи, че най-новата му любима е не коя да е, а леля му Одил.

Семейство Стор не одобряваше лейди Одил и нейната известност ги ужасяваше, а фотографиите й, които всеки можеше да си купи от книжарниците, те считаха за вулгарни.

— Но макар че одумваха насаме поведението й, щом тя беше желана гостенка в замъка Марлборо и не само Уелският принц, но и принцесата я приемаха като приятелка, те не можеха да направят нищо.

Но според виконта онова, което вършеше леля му, беше съвсем различно от опита й да въвлече сестра му във връзка с човек, който би бил изключително неподходящ съпруг и с когото тя щеше да е крайно нещастна.

Освен това винаги бе смятал, че в края на краищата Шарлот ще се омъжи за Шейн и тримата заедно ще са щастливи както още от детските си години.

Инстинктивно виконтът чувстваше, че трябва да стори нещо, за да спаси сестра си. Но му беше трудно да определи точно какво.

— Щом Уилбръм е успял, не виждам защо ние да не успеем — не много уверено отбеляза Шейн.

— Уилбръм беше намерил жена за ролята в Трун само за една вечер — обясни виконтът, — а приемите в замъка Трун са съвсем различни от тези в Чарл.

Но Шейн не искаше да приеме поражението и се обърна към Шарлот:

— Помисли за някоя от приятелките си, скъпа. Какво ще кажеш за онова симпатично момиче, което беше тук преди две седмици?

— Алис Бракнъл ли? — попита Шарлот. — Но тя е толкова глупава! Не мисля, че ще успее да заинтригува някой мъж за повече от пет минути. Освен това майка й вече е решила, че ще я омъжи за лорд Деър.

— Сега си спомням — намеси се виконтът, — че преди около месец в църквата видях най-красивото момиче, което съм срещал в живота си. Исках да те питам коя е, но ми се изплъзна от ума.

— Какво правеше в църквата? — зачуди се Шейн.

— Ти беше в Ирландия — обясни виконтът, — а мама и татко честваха двайсет и петата годишнина от сватбата си.

— Е, разбира се, че е трябвало да присъстваш — съгласи се Шейн. — И какво казваше за момичето?

— Знам коя имаш предвид! — извика Шарлот. — Алана. Много е хубава.

— Край нея имаше сума деца — припомни си виконтът.

— Те са на викария. Алана помага на госпожа Брендън да се грижи за тях.

— Наистина ли е красива? — попита Шейн.

— Мисля, че е съвършена! — потвърди виконтът.

— Накара ме да забравя за проповедта на викария, която продължи толкова дълго, че татко взе да се суети и да поглежда часовника си доста преди края.

— Говорехме за някакво момиче — настоя Шейн, който не искаше да се отклоняват от въпроса.

— Да не би да предлагаш… — започна виконтът.

— Защо не? — попита Шейн. — Бих предложил всичко, дори и най-малката сламка, за която Шарлот да се хване.

— Искам да се омъжа за теб, Шейн — каза Шарлот. — Ти ми обеща, че един ден ще се оженим… дори и да… се наложи да… почакаме.

— Зная, скъпа — потвърди Шейн, — но ако сега отида при баща ти, едва ли ще ме изслуша.

— Не е необходимо да пилеем думите си напразно — намеси се виконтът. — Татко може и да не харесва принц Иван — той мрази чужденците, но ако мама и леля Одил смятат, че бракът е уместен, ще го избутат настрани, а Шарлот — в църквата, и то толкова бързо, колкото й държат краката.

Шарлот закри лицето си с ръце и отново заплака.

— По дяволите, трябва да направим нещо! — добави той. — Мислиш ли, че онова момиче ще ни помогне? Да й дадем пари, за да отклони вниманието на принца от Шарлот?

Сестра му престана да плаче и го загледа с широко отворени очи.

— Наистина ли предлагаш да вземем Алана с нас… в Чарл?

— И да я представим за друга — добави виконтът. — За някоя елегантна благородничка. Това ще достави удоволствие на принца и може да отклони вниманието му от теб, поне за известно време.

— Единствената възможност — предложи Шейн — е да избягаме сега веднага.

— Татко ще ни преследва.

— Но като не може да ни открие, какво ще предприеме тогава?

Настъпи тишина. Виконтът погледна приятеля си и видя отчаянието в очите му.

— Ако всичко не се бе случило толкова бързо… — каза Шарлот. — Навърша ли двайсет и една години, получавам парите, завещани ми от кръстницата.

— Бях забравил за тях — отвърна брат й. — Колко са?

— Мисля, че са около 200–300 лири годишно, но татко спомена нещо за натрупване, така че ще са повече, когато навърша годините.

— Обсъждали сме го вече — каза Шейн, сякаш се извиняваше, — и знам, че баща ми ще ни даде къщата в имението. Бих могъл да отглеждам коне или нещо друго. Все ще се оправим.

— Разбира се! — съгласи се Шарлот. — И ще бъдем толкова щастливи! Много, много щастливи.

Тя погледна Шейн в очите и за миг те забравиха всичко останало, освен себе си.

— Няма какво да чакаш докато Шарлот навърши двайсет и една години! — троснато каза виконтът. — Трябва да се действа сега, ако искаме да я отървем от принца.

— Наистина ли… мислиш за… Алана? — обърна се Шарлот към брат си.

— Разкажи ми за нея. Много е хубава.

— Красива е, и мила.

— Откъде я познаваш?

— Тя е дъщеря на господин Уикъм.

— Уикъм?

— Учителят ми по музика. Познаваш го. Идваше тук три пъти седмично в продължение на години.

— Разбира се, че си спомням. Висок и много приятен човек.

— Винаги съм смятала, че е хубав — продължи Шарлот — и изключително очарователен. Естествено мама се отнасяше с него както с останалите учители — сякаш бяха смет в краката й, — но той беше истински джентълмен, макар тя да не мислеше така.

— Откъде знаеш? — попита виконтът.

— Веднъж ми каза, че семейството му е известно на север и че баща му бил прочут диригент.

— Мама не би го определила като джентълмен — изсмя се брат й.

— Знам — съгласи се Шарлот, — но той беше такъв и аз обожавах уроците по музика с него, макар че никога няма да мога да свиря така добре като него или Алана.

— Значи така се запозна с нея.

— Тя дойде първа тук, защото господин Уикъм и аз свирехме дует на цигулки, а тя акомпанираше на пиано. Тя също свиреше на цигулка. Бих желала да сме приятелки, но мама естествено не искаше и да чуе за такова нещо.

— Разбира се! — съгласи се брат й. — Виждате ли се още?

— Само в църквата. Когато баща й почина, слугите ми казаха, че тя е останала без пари. А после, докато събирах смелост да помоля мама да прояви благосклонност към нея, чух, че се е преместила у викария, за да помага на госпожа Брендън с всичките тези деца.

— Според, мен това е кучешки живот — отбеляза виконтът.

— Госпожа Брендън е добра жена, но тези пет деца…

— Смятам, че при тези обстоятелства — каза Шейн — тя ще бъде доволна да се измъкне за малко и да отиде в място като Чарл.

— Наистина ли го мислиш? — запита Шарлот.

Виконтът се замисли.

— Няма да намерим по-хубаво момиче в цялото графство и щом Шарлот казва, че баща й е джентълмен, тя ще знае как да се държи.

Шарлот гледаше ту единия, ту другия.

— О, Ричард, това е чудесна идея! Ако помоля Алана да дойде заради мен, сигурна съм, че ще го направи. Мисля, че тя ме обича и много ми липсваше като не се виждахме след смъртта на баща й.

— Да опитаме ли, Шейн? — обърна се виконтът към приятеля си. — Добре ще се посмеем, ако успеем да се подиграем с принца, като го измамим с момиче, което е само прислужница при викария.

— Зависи дали наистина е толкова привлекателна — каза Шейн — и дали ще може да изиграе ролята на дама от висшето общество.

— Освен това трябва да я вмъкнем някак в Чарл. Не можем да отидем ей така при принца и да му кажем, че му водим Савската царица, защото искала да разгледа замъка.

— Мога да кажа, че ни е на гости — предложи Шарлот — и след като мама й татко няма да идват, леля Одил не ще се усъмни, защото тя не познава приятелките ми.

— Може и да мине — изрази съмнение виконтът, а после извика: — Сетих се! Имам великолепна идея!

— Каква? — почти останала без дъх попита Шарлот.

— Ако успееш да убедиш момичето да дойде с нас, ще кажем, че е сестра на Шейн — лейди Алана О’Дери.

— Моя сестра ли? — възкликна Шейн. — Имам две, но голямата е само на петнайсет години.

— Откъде ще знае принцът?

— Леля Одил може да знае — каза Шарлот.

— Всъщност в Ирландия има много фамилии с името О’Дери — отвърна Шейн. — Мисля, че ще е по-добре да я представим за моя братовчедка. Чичо, от когото татко е наследил титлата, има няколко дъщери.

— Тогава ти е първа братовчедка — съгласи се виконтът. — Пристигнала е неочаквано от Ирландия да ни гостува и се наложило да я вземем с нас в Чарл. Приемливо ли звучи?

— Идеално! — извика Шарлот. — Но ще трябва да я убедя да се съгласи.

— Може да й платим, за да дойде. Сигурен съм, че двайсетина лири ще стигнат.

— Имам чувството — отвърна Шарлот, — че ще сгрешиш, ако й предложиш пари. Господин Уикъм беше много горд човек, тя — също. Мисля, че ще е по-добре да й кажа истината и да я помоля да ми помогне.

— Мислиш ли, че ще се съгласи?

— Надявам се. Тя е голяма идеалистка и съм уверена, че ще бъде крайно възмутена щом чуе, че ме принуждават да се омъжвам за човек, когото дори не съм виждала — особено след като обичам Шейн.

— Намери начин да я убедиш — каза виконтът. — Само да се съгласи.

— Ще направя всичко възможно.

— Ще кажем на мама, че утре ще се поразходим с колата. Ще те оставим у викария и след около час ще те вземем.

— Добра идея — съгласи се Шарлот. — Можеше да се виждаме с Алана и преди, но знаеш какво е отношението на мама към хората от селото.

И тримата го знаеха.

Графът и графиня Сторингтън се държаха настрана от онези, които наричаха „местните“.

Веднъж в годината канеха на обяд викария с госпожа Брендън, лекаря със съпругата му и още един-двама, които живееха в имението на графа, но с никого не поддържаха по-тесни контакти.

Истинските им приятели бяха всички известни семейства, които идваха с колите си от Лондон, за да си починат за няколко седмици — през лятото на лов или за баловете през зимния сезон.

На Шарлот не й позволяваха да участва в тези развлечения, защото все още учеше, но това не я безпокоеше, тъй като щом Ричард си беше у дома, Шейн почти винаги беше с него, а тя нямаше желание да се вижда с никой друг.

Графът и графинята имаха три по-малки деца — всичките момчета, — които учеха в интернати.

След като взеха решение и напрежението от новината на Шарлот поспадна, виконтът вдигна писмото от леля им, което беше захвърлил на пода, и го върна на сестра си.

— Послушай съвета ми — обърна се той към нея. — Измий лицето си и се опитай да изглеждаш по-весела. Няма смисъл мама да разбира, че смяташ да се противопоставиш на брака. Леля Одил може да надуши нещо. Всички трябва да се държим естествено, докато разберем дали Алана — така ли се казваше? — ще ни помогне.

— Това е много разумно — съгласи се Шейн.

Той притегли Шарлот по-близо до себе си и каза:

— По-добре направи каквото казва Ричард и се опитай да не изглеждаш нещастна, скъпа. Ще направим нещо, за да те спасим и ако не стане по този начин, ще опитаме по друг.

— Наистина ли… ти… наистина ли го мислиш? — попита Шарлот.

— Принц или не, няма да позволя да се омъжиш за него или за когото и да било друг, кълна се!

Шейн говореше така разпалено, че Шарлот засия и се усмихна.

— Скъпи… толкова… се изплаших.

— Имай доверие у мен и Ричард.

— Имам!

Тя целуна Шейн по бузата, стана и взе писмото от брат си.

— Благодаря, Ричард… благодаря… благодаря! — повтаряше тя. — Ти си най-прекрасният брат на света!

Излезе, без да дочака отговора му. Шейн стана.

— Мислиш ли, че има вероятност да успеем? — попита тихо той.

— Можем само да се надяваме и да се молим — отвърна виконтът. — Знаеш що за човек е принцът. Шарлот не би се справила с него.

— Иска ми се да го убия! — ожесточено изрече Шейн. — Кълна се, че по-скоро ще го сторя, отколкото да оставя Шарлот да се омъжи за него.

— Почакай! — каза виконтът. — Познавам ирландския ти темперамент. Няма да позволя Шарлот да остане вдовица, преди да се е омъжила!

— Обзалагам се, че всичко това е дело на леля ти.

— Разбира се! Тя е лудо влюбена в принца, както и много други жени и мисли, че ако му намери някое хубаво и невинно момиче като Шарлот за съпруга, тя няма да знае какво става зад гърба й.

— Гади ми се от цялата история — каза Шейн. — Обещавам ти, Ричард, че ако не успеем да спасим Шарлот, като направим принца за смях, то аз или ще го убия, или ще я отвлека в Ирландия и ще я скрия така, че никой да не може да я намери:

— Преди тя да е навършила осемнайсет години няма да можете да се ожените без разрешението на баща ни.

— Ще се оженим, въпреки всичко — уверено заяви Шейн. — Знаеш много добре, Ричард, че няма да я изгубя.

— Знам — съгласи се виконтът, — но няма да е лесно.

— Нищо — отговори Шейн. — Моралът е на наша страна и искрено вярвам, че ще разгромим злите планове на леля ти и проклетия принц.

— Надявам се — потвърди виконтът, но в гласа му се долови нотка на съмнение.

* * *

Алана взе най-малкото дете на семейство Брендън, което беше само на три годинки и плачеше, защото петгодишната му сестричка му беше отнела топката.

— Няма, няма — успокояваше го нежно и напевно тя. — Ще ти намеря друга играчка.

— Топка! Топка! — ридаеше момченцето.

Тя го сложи на коленете си, притисна го до гърдите си и го залюшка, докато то спря да плаче.

— Така е по-добре — усмихна се тя, — а сега ще ти намеря друга топка.

Тя се огледа и видя малко кълбо от ярко оцветена вълна, която бе използвала, за да закърша чорапите на другите деца.

С малкия Били в ръце, тя измъкна вълната от скрина и я намота около пръстите си като топчица.

Детето я гледаше в захлас, а после стисна здраво топчицата с малките си пълни ръчички.

— Топка! Топка! — викаше то, като вече се смееше.

Алана избърса бузите му с носната си кърпичка, целуна го и го остави на пода.

— Играй си с топката — каза му тя, — докато аз разтребя стаята.

Тя отиде до прозореца да види дали всичко е наред с останалите четири деца, които бе изпратила да играят, в градината на викария.

Беше им сложила дебелите палта и вълнени шапки, но видя, че едно от момиченцата вече е изгубило шапката си, а най-голямото десетгодишно момченце подхвърля своята, като се опитваше да я закачи на клоните на едно дърво.

Помисли си, че макар и да е трудно да я смъкне, няма да е невъзможно и че поне момчето не хвърля камъни по останалите деца, което предишния ден бе завършило с два счупени прозореца.

— Разтребих стаята — обърна се тя към Били, който седеше доволен на пода и играеше с вълнената топка. — Сега ще те облека топло и ще отидем на разходка.

Тя знаеше, че ходенето е най-добрият начин да обуздае немирните деца, но че и Били вече е доста тежичък, за да го носи на ръце на дълги разстояния и затова трябва да го сложи в количка.

Вратата се отвори, но тя не се обърна, защото мислеше, че е или госпожа Брендън, или прислужницата, която чистеше през деня, но често оставаше по-мръсно отколкото преди да се е заела да действа.

— Здравей, Алана! — каза един нежен глас.

Алана се сепна.

— Лейди Шарлот! — възкликна тя. — Съвсем не очаквах да ви видя!

— Срещнах една странна жена на стълбите, която ми каза, че си в детската стая.

— Това е госпожа Хикс — обясни Алана. — Тя е малко смахната и би могла лесно да ви прати я в мазето, я на тавана!

— Алана, остроумна си както винаги — засмя се Шарлот. — Толкова ми липсваше.

— И вие ми липсвахте.

— Знаеш, че бих идвала, ако можех.

— Да, знам.

Шарлот огледа претрупаната с мебели стая.

— Добре ли се чувстваш тук? — попита тя.

— Викарият и госпожа Брендън са много любезни — отвърна Алана. — След като татко почина, аз нямах никакви пари… и доста… дългове.

— О, горката Алана! Чувствам се ужасно, че не можех да ти помогна. Трябва да ми простиш!

— Няма какво да ви прощавам, лейди Шарлот. Защо би трябвало да ми помагате?

— Защото бяхме приятелки — отговори Шарлот, — само че аз се оказах лоша и се срамувам сега.

Алана се засмя дружелюбно.

— Ставате смешна, но е приятно да ви видя. Ще седнете ли?

Тя отиде до прозореца, за да провери дали всичко с децата е наред, и за свое успокоение видя, че са пуснали зайците, от клетките и си играят с тях на тревата.

Зайците бяха големи, охранени и лениви и нямаха желание да бягат, затова Алана реши, че за известно време няма защо да се безпокои за децата.

— Алана, дойдох да те видя — каза Шарлот, — защото… имам нужда от помощта ти. Причината може да ти прозвучи… егоистична, но аз… съм отчаяна:

— Отчаяна ли? — попита Алана.

Тя седна срещу Шарлот, която се наведе напред и каза тихо:

— Спомняш ли си, когато ти казах, че обичам Шейн О’Дери и ще се омъжа за него?

— Да, беше отдавна — отвърна Алана. — Но какво се е случило? Той да не би…

— Не, не! Шейн не е сторил нищо — бързо каза Шарлот. — Но днес изживях ужасен шок!

Тя разказа накратко на Алана какво точно се бе случило, но гласът й затрепери и очите й се изпълниха със сълзи.

— О, лейди Шарлот, толкова съжалявам! — извика Алана. — Разбирам добре какво ви е. Знам, че родителите ви нямат представа, че обичате друг. Не може ли да им кажете?

— Няма да ме изслушат — отвърна Шарлот. — Ще отпратят Шейн и никога повече няма да го видя.

— Но те би трябвало да ви мислят доброто.

— Говориш така, защото баща ти беше толкова различен от моя — отговори Шарлот. — За мен той беше най-милият човек, когото някога съм познавала.

— Такъв беше — съгласи се Алана. — Често ми казваше: „Надявам се, мила моя, че един ден ще обикнеш някого така, както аз обичах майка ти до последния си ден“.

— И аз ти го пожелавам — отвърна Шарлот.

— Едва ли — каза Алана, — защото никога няма да се омъжа.

— Няма да се омъжиш! — възкликна Шарлот. — Защо?

— Разговаряхме за вас — побърза да каже Алана. — Какво смятате да направите с принц Иван?

— Именно затова съм дошла при теб.

Алана изглеждаше озадачена, но не прекъсна Шарлот, която продължи:

— Ричард и Шейн ми разказаха за един техен приятел, който завел някаква балерина на прием в Лондон и я представил за велика херцогиня. Искал да се подиграе с домакинята, която го нарекла сноб.

Алана мълчеше, но слушаше с поглед, вперен в Шарлот.

— Заблудил всички, а когато Ричард разказа, че те е видял в църквата и колко си красива…

Гласът на Шарлот секна. След малко тя продължи:

— Сигурна съм, че това, което ще поискам от теб, ще ти се стори… нелепо, но, Алана, ако откажеш… ще бъда принудена… да се омъжа за този… ужасен… отвратителен човек, който е… влюбен в… леля ми!

— Влюбен в леля ти! — възкликна Алана.

— Да, тя е голяма красавица. Лейди Одил Ашфорд. Може да си чувала хората да говорят за нея.

— Но, разбира се — усмихна се Алана и добави: — Знаете ли, хората от селото почти не говорят за друго, освен за семейство Стор и онова, което става в замъка.

— Сигурна съм, че има защо да говорят — продължи Шарлот. — Ричард и Шейн предлагат ти да дойдеш с нас в замъка Чарл на приема у принца, като те представим за братовчедка на Шейн, и тъй като си много красива, принцът може да не ме забележи и изобщо да не поиска ръката ми.

Алана не помръдна. Тя гледаше втренчено Шарлот, която почти изплака:

— О, Алана… знам, че това е… непосилно за теб, но какво друго ми остава? Трябва да се омъжа за Шейн… трябва! Знаеш, че ако мама и татко и леля Одил се съюзят и ме принудят да се омъжа за принца… те изобщо няма да ме изслушат… нито ще ми позволят да откажа.

— Наистина ли мислите, че… ще мога да заблудя… принца? — попита Алана след известно мълчание.

— Единствено с красотата си — каза Шарлот — и като се преструваш, че си братовчедка на Шейн. Ще бъдеш лейди Алана О’Дери… и когато пристигнем в замъка… как би могъл някой да те помисли задруга, освен за тази, за която те представяме?

— Сигурна съм, че принцът и леля ви ще разберат… веднага, че не съм… изобщо благородничка — каза Алана.

— Ще те представим за ирландка — обясни Шарлот. — Виждала съм някои от роднините на Шейн. Те приличаха на перачки, а дрехите им бяха ужасни! Не се безпокой, аз ще ти дам дрехи!

Очите на Алана като че ли се уголемиха, но тя мълчеше.

— Моля те… моля те… кажи, че ще ми помогнеш — замоли се Шарлот. — Ти си единствената ми… възможност да се измъкна и се кълна, че не преувеличавам, като ти казвам, че по-скоро… ще умра, отколкото да се омъжа за друг, освен за Шейн!

Алана стана и отиде до прозореца.

Този път не погледна да види какво правят децата на викария. Тя впери поглед над оголените дървета към небето, сякаш търсеше отговор далеч отвъд хоризонта.

Шарлот седеше зад нея с преплетени пръсти и се взираше в очакване.

Чувстваше, че надеждите й, свързани с бъдещето, зависят от отговора на Алана.

Искаше й се да продължи да я моли, да й каже още много неща, но усещаше, че не думите, а чувствата на Алана бяха важни в този момент.

Алана стоеше до прозореца и слабото есенно слънце като че ли посребряваше тъмните й коси.

Шарлот не бе виждала такъв цвят на косата — не точно черна, а повече прилична на сянка, със странни светли оттенъци, каквито имаше и в очите на Алана.

Те бяха големи и щом ги отвореше широко, сякаш запълваха цялото й лице.

Понякога, когато беше тъжна, очите й изглеждаха теменужени, но винаги загадъчни, с дълбочина, която не можеше да се долови у други хора.

„Ричард е прав — мислеше си Шарлот. — Тя е съвършено красива, няма друга като нея. Сигурно… сигурно принцът ще я намери за по-красива от мен.“

Алана гледа дълго през прозореца. Сетне се извърна и докато Шарлот затаи дъх, каза:

— Наистина ли мислите, че ще успея да ви помогна, лейди Шарлот? Знам, че няма да е учтиво от моя страна да откажа, макар че се… страхувам от онова, което… предлагате.

— Ще ми помогнеш! О, Алана, нали?

Алана кимна.

— Да, щом сте уверена, че постъпвате правилно.

— Уверена съм! — заяви тържествено Шарлот. — Ще бъде правилно и добре за мен, ако се омъжа за Шейн, когото обичам и който ме обича, а ще бъде лошо и порочно, ако се омъжа за принц Иван.

Алана въздъхна.

— Тогава ще направя онова, което искате от мен, лейди Шарлот, но ще трябва да ми помагате да не сгреша и да не объркам нещо.

— Няма да го направиш — бързо изрече Шарлот. — Но, Алана, как бих могла да ти се отблагодаря?

Тя отиде до нея и я целуна по бузата.

— Благодарна съм ти… толкова много, много — повтори тя. — И зная, че Шейн също ще ти е благодарен от сърце, щом научи колко си добра към нас.

— Казах ви, че се страхувам — усмихна се Алана. — И това е меко казано. Боя се да отида в Сторингтън парк, а да не говорим за такова прочуто място като замъка Чарл.

— Чувала ли си за него? — изненада се Шарлот.

— Чела съм във вестниците — отвърна Алана. — Когато принцът го купи, имаше статия в „Илюстрейтид Лондон Нюз“ и рисунка на замъка.

— В такъв случай, знаеш повече от мен — отбеляза Шарлот. — Аз само съм чувала Ричард и Шейн, както и родителите ми да говорят за него.

— Е, значи и двете ще го видим за пръв път — каза Алана. — Надявам се, че няма да ме изхвърлят като неканена гостенка още на прага.

— Ричард ще се погрижи това да не стане — отговори Шарлот. — Знаеш колко го бива в организирането на всичко. Такъв си е от дете. Все той организираше надбягванията и музикалните игри, когато бяхме малки — усмихна се тя и продължи: — Сега организира важни срещи и състезания с коне за приятелите си, както и ловни експедиции, ако татко е зает. Всички казват, че е много умен.

— Надявам се, че ще организира и мен — каза Алана, — тъй като ще трябва да знам какво да говоря и какво да правя и, разбира се, лейди Шарлот, как да се облека.

— Казах ти, че ще ти дам дрехи — настоя Шарлот. — Преди да тръгнеш ще ти донеса всичко необходимо за пътуването и дебела пелерина. Все едно току-що си пристигнала от Ирландия, а можем да кажем, че багажът ти се е изгубил по пътя и временно взимаш дрехи назаем от мен.

— Както виждам, и вие ги измисляте не по-зле от брат си — засмя се Алана.

— Точно така — съгласи се Шарлот. — Ще измислим една от онези приказки, които баща ти ми разказваше, когато започна да ми преподава. Музиката все ме отегчаваше, но той я превръщаше в очарование.

— Права сте — потвърди Алана. — Но сега го няма и това очарование ми липсва все повече.

— Според мен и ти притежаваш същия чар — каза импулсивно Шарлот. — Именно затова толкова се вълнувах, когато свирех като любител с двама така талантливи музиканти.

Очите на Алана се изпълниха със сълзи.

— Щастлива съм да го чуя. Само човек, който познаваше татко така добре като вас в продължение на много години, може да знае колко различен бе той от другите хора.

— Никога няма да го забравя — каза Шарлот. — Убедена съм, че ако знаеше какво сме намислили, щеше да му се види изключително забавно!

— Сигурно! — бавно изрече Алана. — А сега, лейди Шарлот, вие ме карате да се чувствам така, че да не изменя нито на вас, нито на… татко.

— Това означава, че ще омаеш принца — отвърна Шарлот — и съм уверена, че с чар като твоя няма да е трудно да го направиш.

Към следващата част или към съдържанието

Барбара Картланд Силата на страстта (3)

Метаданни

Данни

Силата на страстта

Информация

История

Сваляне / Връзки

Втора глава

Барбара Картланд
Силата на страстта (3)