Барбара Картланд
Силата на страстта (6)

Пета глава

Още щом Алана започна да свири и Шарлот видя, че принцът слуша съсредоточено, тя отстъпи към вратата, убедена, че не са забелязали излизането й.

Хукна като обезумяла по коридора, сякаш бягаше от капан, ловко поставен — от леля й, който за миг можеше да я превърне в затворничка за цял живот.

Щом наближи балната зала и чу музиката, тя тръгна по-бавно, като си мислеше как да намери Шейн.

Спомни си, че леля й бе отишла в игралния салон, но можеше да се върне всеки момент, след като настани гостите.

Постъпи разумно, като не влезе през главния вход, а през страничния.

Надникна предпазливо и видя, че младите гости с жар и темперамент танцуват кадрил.

Шарлот потърси с поглед Шейн и сърцето й радостно трепна като го видя насреща. Той не танцуваше, а разговаряше с един господин с чаша в ръка.

Тя го загледа, настойчиво, така, че да я види. Щом улови погледа му, тя му направи знак и тръгна към коридора.

След секунда Шейн бе до нея.

— Какво има? — попита той. — Защо си сама?

— Ще ти разкажа… всичко — отвърна Шарлот, — но нека да отидем… някъде, където няма… да ни видят.

Беше много развълнувана и като я хвана за ръката, той я отведе в приемната, където бяха сами. Шейн заключи вратата след тях. Шарлот се хвърли в обятията му и каза:

— О, Шейн… Шейн, обичам те! Кажи ми, че… ме обичаш.

— Знаеш, че те обичам, скъпа — отвърна той. — Но защо си разстроена?

Но скоро нищо друго не го интересуваше и той я притисна до себе си, намери устните й и започна да я целува, докато и двамата останаха без дъх.

— Обичам те… безнадеждно — извика Шарлот, когато най-сетне вдигна глава. — Ако не мога… да се омъжа за теб… кълна се, че… ще се самоубия!

Шейн я целуна отново и я притегли да седнат на едно канапе.

— Кажи ми какво стана, след като те оставих в салона — настоя той. — Исках да те изчакам, но си помислих, че ще объркам нещо.

— Леля Одил ме накара да остана — взе да разказва Шарлот. — Каза, че принцът искал да… ми покаже… музикалната стая.

Тя усети как Шейн потрепери, но продължи:

— Веднага разбрах, че е уредила той да ми направи предложение… там… й щом го направи, тя ще обяви годежа утре… вечер… на бала.

— Без предварително да говори с родителите ти? — зачуди се Шейн.

— Леля Одил е решила твърдо да ме… жени за принца и нищо друго не я интересува, освен той… да ми направи предложение, а аз да приема.

— А ти какво направи? — попита Шейн.

— Избягах само… защото накарах Алана… да дойде с нас, и когато влязохме в музикалната стая, тя… започна да свири… на цигулка — разказваше задъхано Шарлот, сякаш съзнаваше колко близко е била до катастрофата. — Веднага щом видях, че принцът слуша и не… гледа мен, аз… се измъкнах и тръгнах… да те търся.

— Разумна постъпка, скъпа — одобри Шейн, — но това не може да продължава.

— И аз това исках да ти кажа — отвърна Шарлот. — Избягах временно, но по-късно или утре те пак… ще настояват и леля Одил ще скрои някакъв номер… и колкото и да се… съпротивлявам… ще остана насаме… с принца.

— Това не бива да става.

Шейн стана и се подпря на полицата на камината, като гледаше огъня. После каза бавно:

— Ще те попитам нещо.

Говореше толкова сериозно, че Шарлот разбра, че ще каже нещо важно, и сключи ръце в скута си.

— Какво? — попита тя с треперещ глас.

— Ето какво — отговори Шейн. — Обичам те от години. Единственото, което искам от живота, е да ми станеш жена. Но, съкровище мое, аз не мога да ти предложа нищо, нищо, освен любовта си.

— Не искам друго — бързо каза Шарлот.

Тя се надигна да стане, но той протегна ръце, за да я спре.

— Не бързай — каза той. — Трябва да ти кажа, без да те докосвам. Ако сме заедно, ако се оженим, без да имаме пари, ти ще живееш по много по-различен начин от досегашния. Аз ще работя, за да те храня, ще правя всичко възможно да си щастлива, но няма да мога да ти предложа лукс, защото ти знаеш колко е бедно семейството ми.

— Мислиш ли, че това има значение? — запита Шарлот. — Ако трябва, ще ям само картофи и ще чистя пода, само да съм с теб. Казваш, че ме обичаш от години, аз също. Аз ти принадлежа. Твоя съм… и няма да позволя… на друг… да ме докосне.

Гласът й трепереше и тя говореше искрено, от сърце.

Шейн я погледна и усмивка озари лицето му.

— Тогава няма от какво да се боим — каза той и протегна ръце, а тя скочи и се спусна към него. Той я прегърна толкова силно, че дъхът й спря.

Започна да я целува така, че й се зави свят, и сякаш те двамата се сляха с музиката, която долиташе от балната зала.

След известно време Шейн вдигна глава и каза:

— Трябва да измисля нещо, да съставя план, скъпа моя, да реша какво да правим. Няма да е лесно, но не вярвам, че ще възникнат непреодолими пречки, щом сме двамата, а най-важното сега е кога ще се оженим.

Замълчаха, а после Шарлот каза много тихо:

— Ако… не можем… да се оженим… искам да съм с теб, да… ти принадлежа.

Шейн я притисна още по-силно и отговори:

— Обожавам те за това, което казваш, но все ще намеря някакъв начин — сложи той буза на челото й и бавно, и замислено добави: — Искам да се качиш горе и да си легнеш. Съблечи се бързо, в случай, че леля ти е разбрала, че не си с принца и иска да те накара отново да слезеш. Ако изпрати някой да те вика, кажи, че те боли глава.

— А ти какво ще правиш?

— Не съм решил още — отвърна Шейн, — но смятам да намеря Ричард и щом измислим нещо, ще ти кажа.

— Разбирам, Шейн, и вече не ме е страх, но ще се моля всичко… да свърши добре… за нас.

— Несъмнено! — уверено каза Шейн, целуна я отново, отключи вратата и погледна коридора. — Струва ми се, че ако тръгнеш наляво, ще излезеш на стълбите, които ще те изведат на първия етаж и оттам ще можеш да се промъкнеш незабелязано в стаята си.

Шарлот кимна и щом музиката се усили, тя се втурна по коридора по указаната от Шейн посока.

Той я гледа, докато се изгуби от погледа му, после дълбоко въздъхна и тръгна в противоположната посока.

* * *

Виконтът чу в просъница, че някой го вика.

Отвори очи, но не можа да разбере какво става, докато не се разсъни.

После видя, че край леглото му има запалена свещ и Шейн — все още във вечерен костюм — стои до него.

— Какво има? — запита виконтът. — Сигурно е адски късно.

— Минава четири часът.

— Затова ли ме събуди?

— Не! Дойдох да ти кажа, че след час отвеждам Шарлот.

Виконтът изведнъж се изправи и се облегна на възглавницата.

— Какво?

— Ще го направя — отвърна Шейн. — Всъщност, трябваше да го сторя, преди да дойдем тук, но не можех да си го позволя!

Виконтът отметна косата от челото си и каза:

— Може да съм много глупав и тъп, защото изобщо не разбирам за какво говориш.

— Не се учудвам — усмихна се Шейн. — Знаеш ли колко спечели току-що?

— На бакара?

— На бакара — отвърна Шейн.

— Колко?

— Почти две хиляди лири стерлинги.

— Невероятно!

— Истина е! Между другото, дължа ти двайсет лири — Шейн извади две банкноти от джоба си и ги хвърли на леглото.

— Как така ми ги дължиш? Какво е станало?

— Всичко ще ти разкажа — започна Шейн. — Принцът смяташе да направи предложение на Шарлот тази вечер, но планът му бе осуетен от Алана. Щом узнах какво се е случило, разбрах, че трябва да действам бързо и да престана да се колебая. Алана ме накара да разбера, че съм страхливец и че след като с Шарлот се обичаме, нищо друго няма значение.

— Как те накара Алана да го разбереш?

— Разговаряхме по време на разходката тази сутрин и цял ден си мисля за онова, което тя каза.

— Продължавай! — подкани го виконтът.

— Тази вечер, след като Шарлот ми разказа как е избягала от принца, аз я изпратих да си легне и тръгнах да те търся.

— Бях в балната зала — прекъсна го виконтът.

— Не стигнах до там — обясни Шейн, — тъй като видях, че лейди Одил излиза от игралния салон. Отиваше в балната зала, а не исках да ме види и се вмъкнах там, откъдето тя излезе.

Виконтът като че ли започна да разбира.

— Загледах се в играта — продължи Шейн. — После келтското ми шесто чувство или онова, което Алана нарича „вяра във всемогъщата сила“ ми подсказа какво трябва да сторя.

— Разбира се, нямах пари — засмя се Шейн, — и затова се качих в стаята ти и взех двайсет лири от мястото, където ги криеш.

— Грешка е да имаш доверие дори в най-добрия си приятел! — ухили се виконтът.

— Щях да ги върна, при всички случаи, глупчо — отговори Шейн, — само че нямаше да ми е така лесно, както сега.

— Продължавай! — повтори виконтът.

— Върнах се в игралната зала, седнах на масата за бакара и се помолих на съдбата: „Време е да си спомниш за мен — сега или никога!“. И тя ми помогна.

— Явно!

— Започнах да печеля и ставах все по-смел. А после пристигна, принцът.

— Принцът?

— Не знам дали беше огорчен, че Шарлот бе избягала от него, или от нещо друго, но изглеждаше някак странно. Започна да залага изключително безразсъдно.

— Това не е характерно за него.

— И аз така си помислих. Един възрастен господин взе да печели за негова сметка, аз също.

— Правилно ли чух, че си спечелил почти две хиляди лири или съм сънувал?

— Правилно си чул — отвърна Шейн, — но времето напредваше. Всъщност, приключихме играта само преди час.

— А леля ми?

— Стори ми се обезпокоена от поведението на принца. Няколко пъти дойде да му предложи да танцува, но той отказа и изобщо не й обръщаше внимание. А когато му каза да пожелае лека нощ на гостите си, той отвърна тя да го стори.

— Обикновено той се държи безупречно.

— Тази вечер отказа да стане от масата за игра и дори не се надигна, когато лейди Одил му каза вкиснато лека нощ.

— Предполагам, че е бил разстроен, задето не е могъл да направи предложение на Шарлот — измърмори виконтът.

— Нямам намерение да му представям друга възможност — отсече Шейн. — Разбираш ли, Ричард, това улеснява нещата. Ще изкараме поне една година с тези пари, докато се крием от родителите ви, а имам да ти кажа и още нещо.

— Какво? — заинтересува се виконтът.

— Тази вечер присъстваше и съдията Хъдсън.

— Да, знам. Говорих с него преди вечерята.

— Като си тръгваше — продължи Шейн, — аз го дръпнах настрани и го помолих да ми разясни едно положение от закона, за да помогна на един приятел.

— Какво искаше да знаеш? — учуди се виконтът.

— Попитах съдията дали ако някое непълнолетно момиче иска да се ожени, но не желае да пита баща си, някой друг може ли да й даде разрешение.

— И какво отговори съдията?

— Каза, че в такъв случай е възможно майката, чичото или братът на момичето да изпълнят ролята на бащата.

— И през ум не ми е минавало — можа само да каже Ричард.

— Според мен съдията разбра, че става дума за мен — допълни Шейн, — защото преди да излезе, сложи ръка на рамото ми и каза: „Успех, момчето ми!“.

— Сега вече разбирам — каза виконтът. — Писмено разрешение ли искаш?

— Естествено!

— И наистина ли ще заминете?

— Веднага, щом Шарлот и Алана приготвят багажа — въздъхна Шейн с облекчение. — Всичко се оказа по-лесно, отколкото изглеждаше. Например куфарите, които Шарлот донесе със себе си, са в гардеробното помещение. И като всяка жена тя е твърдо решена да не заминава без дрехите си.

— Вероятно съзнава, че парите няма да траят вечно — предположи виконтът.

— Ще бъдат достатъчно и ще ти кажа какво смятам да направя, Ричард — каза така уверено Шейн, че приятелят му се изненада.

— Никога не съм те виждал такъв, Шейн. Като че ли в момента сме разменили ролите си.

Ричард имаше предвид факта, че винаги когато бяха заедно, той беше водещата фигура, той вземаше решенията, той организираше всичко.

— Мисля — каза тихо Шейн, — че когато за малко не изгубих Шарлот, дойдох на себе си. За в бъдеще се надявам, че ще се държа по-мъжки.

— Каквото и да си решил — каза Ричард, — знаеш, че може да разчиташ на мен. Щеше да ми казваш какво смяташ да направиш.

— Татко притежава малко земя, която купи преди години в Южна Ирландия, и когато се чудех къде да се скрием, си спомних, че там има много красива къща — полуразрушена, разбира се, но работната ръка е евтина и няма да е трудно да я ремонтирам — обясняваше Шейн бавно, сякаш си представяше как ще стане, а после добави: — Но най-важното е, че мястото е идеално за отглеждане на коне. Ако си спомняш, винаги съм искал да се занимавам с това и с парите, които спечелих, а и след като няма да плащам наем, скоро ще мога да построя конюшня, от която смятам, че ще печеля достатъчно, за да живеем сравнително прилично.

— Отлична идея.

— Знаех, че ще ти допадне — отвърна Шейн, — но никой, освен теб не трябва да знае къде сме, докато не стане твърде късно за баща ти да се опита да прибере Шарлот или да анулира брака.

— Можеш да разчиташ на мен — каза виконтът, — а сега да ти напиша разрешение да се ожениш за сестра ми.

Той стана и отиде до красивото инкрустирано бюро в стил Луи XIV, което се намираше между двата прозореца.

Шейн запали газените лампи, а Ричард извади от червената кожена кутия дебел лист пергаментова хартия с монограма на принца.

Ричард написа бързо разрешението, попи мастилото, сложи листа в плик и го подаде усмихнат на приятеля си.

— Бих желал официално да ти дам ръката на Шарлот — каза той, — но предполагам, че ще се оправиш и без мен.

— Благодаря ти за помощта и се надявам, че в близко бъдеще ще бъдеш първият ни гост в Дерифийлд.

— Така ли се нарича къщата?

— Татко смени името й, след като я купи — кимна Шейн, — но доколкото знам, не е ходил там поне десет години. Ще можем да живеем в нея най-малко още десет, преди да разбере.

— Тогава в Дерифийлд ще бъдете в безопасност — усмихна се виконтът, после стана и запита: — А какво ще правиш сега?

— Ще се преоблека. Веднага щом прислугата се размърда към пет часа, ще кажа, че ми се налага да замина незабавно за Ирландия и ще поръчам карета.

— Сигурен ли си, че никой няма да каже на принца?

— Не ми се вярва. Той си легна едва когато съдията и другите гости си тръгнаха и беше толкова умислен, че макар че се качихме заедно, не ми каза лека нощ.

— Никак няма да е приятно тук утре — каза виконтът с кисела физиономия. — Ами Алана?

— Тя ще дойде с нас до гарата — отвърна Шейн. — Ще кажем, че двамата с Алана е трябвало незабавно да се върнем в Ирландия и тъй като тя била разстроена, че напуска Чарл така неочаквано, Шарлот тръгнала с нея, за да й прави компания.

— Разбирам! — замислено каза виконтът. — Честно казано, и на мен повече ми се иска да дойда с вас, отколкото да остана тук.

— Това е невъзможно, Ричард, съжалявам. Ще бъде твърде странно, ако тръгнем всички.

Ричард отметна глава и се засмя.

— Невероятно! Ти организираш всичко, даваш заповеди и отвличаш сестра ми изключително своеволно, без дори да ми искаш разрешение!

— Знаеш, че постъпвам правилно — каза Шейн. — И не мога да разбера защо ти самият не се сети за този вариант още щом разбрахме какво е намислила леля ти.

— Ако го бях сторил — отговори Ричард, тези хубави шумолящи хартийки нямаше да са в джоба ти!

— Така стана по-добре — уверено каза Шейн, — а сега Ричард, иди и кажи на момичетата да побързат, а аз ще си приготвя багажа. Няма да се бавя.

* * *

Алана пътуваше сама във второкласен вагон към Брилинг и си мислеше; че никога няма да може да забрави последните три дни, че вечно ще ги помни като някаква приказка, като нещо напълно откъснато от действителността.

И все пак, когато Шарлот я събуди — сякаш само две секунди след като бе заспала, за да й каже, че двамата с Шейн заминават след един час и че тя трябва да тръгне с тях, Алана почувства, че това е единственият възможен завършек на тази история.

Едва когато остана сама, тя започна да размишлява за чудната и възторжена целувка на принца, последвала веднага след като бе чул творбата на баща й.

Чрез музиката тя бе изразила онова, което искаше да му каже и за което думи нямаше.

Излишно бе да отрича, че той не само беше накарал сърцето й да трепне при първата им среща, но че и душата й се бе устремила към него.

Знаеше, че когато я целуна и той беше въодушевен и единствено музиката би изразила чувствата му.

В този възторжен миг, когато устните му докоснаха нейните, тя позна съвършената любов — свещена и божествена и все пак — човешка и пламенна, възвишена, част от красотата на света.

Любов, за чието съществуване тя знаеше, но която бе възможна само ако намери човека, комуто принадлежи, човека, който е част от нея самата, защото те бяха едно цяло откакто свят светува.

Желанието й да помогне на Шарлот и да отиде в Чарл не беше единствената причина — имаше и друга, лична.

Но и през ум не бе й минавало, че принцът ще се окаже човекът, който въпреки решението й да не се омъжва, ще стане неразривна част от нея.

Алана знаеше колко много се обичаха родителите й и как баща й бе изразил чрез музиката чувствата им — част от любовта, дарена от Бог на хората.

Тя мислеше, че няма да намери любов в брака, но независимо от това я изпитваше с цялото си същество.

От първия миг, в който видя принца, всеки нерв у нея затрептя, сякаш казваше: „Ето мъжа, когото търсиш“.

Сигурна бе, че и той е изпитал същото и затова я заведе в стаята с иконите и се вгледа в очите й, докато устните им говореха едно, а сърцата — друго.

Въпреки това той бе решил да поиска ръката на Шарлот, но Алана се бе намесила в последния момент, като отиде с тях в музикалната стая.

Чудната музика от „Вълшебната флейта“ ги бе увлякла, защото за щастие й се беше отдала възможност да свири на Страдивариус, за чийто магически звук баща й често й беше говорил.

Не можеше да забрави и онова, което се случи после, когато принцът я прегърна и целувката му ги събра в едно неразривно цяло.

След като я бе целунал така, че тя имаше чувството, че ще умре от възторжено блаженство, той повдигна главата й, за да я погледа в очите.

Дълго мълчаха.

Видя как в очите му лумна пламък, преди да я пусне и безмълвно да излезе.

Алана стоеше и не можеше да повярва, че това се бе случило. Беше толкова изтощена от силните емоции, че трябваше да се облегне на пианото.

След известно време тя седна на столчето пред пианото и усети, че сякаш се приземява бавно от голяма височина и земята под краката й е все още нестабилна.

След повече от час се прибра в стаята си.

И през ум не й мина да отиде в балната зала. Искаше да бъде сама, да не разговаря с никого, за да не наруши възторженото очарование, което я обвиваше като златист облак.

Легна си тръпнеща от спомена за принца и постепенно сънят измести действителността.

А после Шарлот я събуди и щом узна какво са намислили двамата с Шейн, прецени, че постъпват правилно.

Взаимността, която изпитаха с принца, бе само продължение от първата нощ, когато бяха съзерцавали иконите.

Случилото се явно го бе накарало да вземе твърдото решение да се омъжи за Шарлот.

Не разбираше защо постъпва така, но в края на краищата всичко свързано с принца бе непонятно, с изключение на факта, че тя го обича и макар едната му половина да го отрича, другата също я обича.

Това бе неоспоримо. Истина беше, както и факта, че диша и сърцето й тупти; реално като самия замък и все пак — може би само мираж.

Но каквото и да е било, всичко приключи. Операта, в която тя беше главната героиня, свърши и й оставаха само няколко часа, за да се приспособи към предишния си начин на живот в дома на викария.

Ранният сутрешен влак, с който потеглиха от Чарл към Лондон, бе известен като „млекарския влак“ и нямаше дори първокласен вагон.

Втора класа, за щастие, беше почти празна.

Пътуването бе съвсем различно от това, което бе на отиване с частния влак на принца, а Шейн и Шарлот се вълнуваха единствено от бягството си.

Те седяха един до друг, държаха се за ръце и за тях нямаше значение какъв е влакът, стига да се движи.

— Единствената опасност — каза Шейн — е ако леля ти научи, че сме заминали и телеграфира на началника на гарата в Лондон да ни задържи.

— Мислиш ли, че може да го направи? — уплаши се Шарлот.

— Съмнявам се — отвърна Шейн, — но първият човек, който ще бъде осведомен, е господин Бротуик и ако го повикат в 8 часа, ще имаме повече от два часа преднина. Освен това мисля, че няма да сметне за необходимо да съобщава на принца какво се е случило.

— Ами ако принцът стане по-рано? — предположи Шарлот.

— Снощи стояхме до късно — отговори. Шейн, — но дори и да стане рано, докато Негово Височество каже на прислугата да събудят леля ти, а тя се разпореди да изпратят телеграма, която да извести на началника на гарата в Лондон да започне да ни търси, ние вече ще бъдем във влака за Холихед.

— Няма да го… понеса, ако… се провалим в последния момент — едва издума Шарлот.

— Няма да се провалите — намеси се Алана. — Ще стигнете до Ирландия — убедена съм вътрешно. Казах ти, че трябва много силно да желаеш нещо и то ще стане — усмихна се тя на Шейн.

— Последвах съвета ти — отвърна Шейн, — и ти носиш отговорност за това, което ще става от този момент.

— Много съм горда и щастлива, че се държа смело и реши какво всъщност искаш от живота.

— Искаме да сме заедно — потвърди Шарлот, — винаги сме го желали и никога, никога не ще съжаляваме.

— Аз положително няма да съжалявам — каза Шейн, — но искам да се уверя, че и ти чувстваш убеденост в това.

— Толкова съм щастлива — каза тихо Шарлот, — че ми се иска да танцувам и да пея, а същевременно, тъй като всичко е прекрасно, ми се плаче.

— Сладка моя! — протегна ръце Шейн.

Те продължиха да си шепнат, а Алана тактично се преструваше на заспала.

Щом остана сама във влака, се зачуди дали някога отново ще види Шарлот и Шейн.

С виконта нещата стояха по-различно.

След като се бяха сбогували в стаята на Шарлот и Шейн бе слязъл да поръча карета и да намери двама прислужници за багажа, виконтът взе ръката на Алана в своята и каза:

— Ще ти се обяда веднага, щом мога.

— Трябва да внимаваш — побърза да го предупреди Алана.

— Ще внимавам заради теб, защото каквото и да се случи, никой в Брилинг не трябва да разбере, че си замесена в тази история, която несъмнено ще се превърне в скандал, когато се разчуе, че Шарлот е избягала с Шейн.

— Бих желала да чуя, че са се оженили и са щастливи.

— Ще ти пиша — обеща виконтът. — И трябва да се видим.

— Невъзможно! — поклати глава Алана.

— Глупости! — сряза я той. — Знаеш, че имам намерение да те видя отново, но не мога да спра ей така пред вратата на викария, защото цялото село ще започне да говори.

— Не, разбира се.

— Ще измисля нещо. Остави на мен, само че ще се наложи да поизчакаме.

— Трябва да внимаваш с писмата — предупреди го Алана, защото пощальонът чете всички картички.

— Ще си преправя почерка, а ти измисли няколко роднини, с които ще поведеш оживена кореспонденция.

— Моля те, внимавай — помоли го отново Алана.

— Добре — отвърна виконтът, — и ти благодаря, че изпълни така великолепно ролята си.

Шарлот, която разговаряше с Шейн, се обърна към нея:

— Не можем да ти се отблагодарим, Алана. Ти успя да предотвратиш женитбата ми с този ужасен принц и щом престанем да се крием, ще дойдеш при нас в Дерифийлд.

— Разбира се — съгласи се Алана.

— Тогава ще се видим там — усмихна се виконтът, — ако не сме успели да го сторим по-рано.

Погледът му изразяваше много неща, които не можеха да се изкажат с думи, но Алана нямаше желание да слуша.

Тя искаше да си мисли за принца, но си повтаряше безмилостно, че всичко е било само една приказка, а тя — главната героиня в нея.

Но сега трябваше да затвори книгата и да се върне в действителността, сякаш нищо не се е случило.

„Останаха ми поне спомените“ — мислеше си тя, но те не й носеха утеха.

Пристигна в Брилинг към пет часа следобед, с обикновената си платнена пътна чанта, с която бе тръгнала, и попита носача дали има други пътници.

— Защо питате мен? — намусено отвърна той. — По-добре вижте извън гарата.

Сигурно щеше да се държи по друг начин с нея, ако беше облечена в елегантната пътна рокля, с подплатената с кожа пелерина както на отиване в замъка Чарл.

Собствените й дрехи не предизвикваха уважение, нито дори дружелюбност.

Когато се преоблече в чакалнята на гарата като обикновена жена й стана малко тъжно, защото собствените й дрехи изглеждаха сиви и безлични в сравнение с разкошните елегантни рокли на приятелката й.

Шарлот отгатна мислите й и каза:

— Трябваше да ти подаря някоя от роклите си, Алана. Ти изглеждаше толкова красива с тях. Но не се сетих по-рано, а сега няма време да отварям куфарите.

— И ти ще имаш нужда от тях — отвърна Алана, — защото трябва да пазиш всяко пени от спечелените от Шейн пари само за най-необходимото.

— Така е — отговори Шарлот. — Затова смятам да бъда много, много разумна. Но един ден и аз ще имам пари. Татко не може да не ми даде онова, което ми се полага, нали?

— Разбира се — съгласи се Алана. — Но през това време брой пенитата. Бедният човек винаги има неочаквани разходи.

— Толкова си умна — целуна я Шарлот. — О, Алана, много ще ми липсваш, въпреки че милият ми, чудесен Шейн ще е с мен.

— И ти ще ми липсваш — отвърна Алана. — Всички ми благодарихте, но и аз трябва да ви благодаря. Ще помня и вас двамата, и Чарл.

Сърцето й довърши изречението, защото не можеше да го каже на глас: „и вечно — принца“.