Барбара Картланд
Храмът на любовта (7)

Шеста глава

Следобеда се изля проливен дъжд, както се случваше почти всеки ден през сезона на дъждовете.

Валя кратко време, но улиците скоро плувнаха във вода, оризовите ниви бяха наводнени и всеки търсеше място, на което да се подслони.

За щастие по това време херцогът беше в двореца. Двамата с Досън отидоха в тъмната стаичка.

Проявиха и копираха всички снимки, които херцогът беше направил, откакто бе пристигнал в Джакарта.

Султанът беше възхитен, когато видя снимките на наложниците си.

Никога преди това не бе имал такова нещо, нито пък се бе надявал да има.

Херцогът разбра, че това е най-хубавият подарък, който би могъл да му поднесе.

По-късно, когато спря да вали, той направи още няколко снимки на двореца. Помисли си, че на лорд Карсън ще му бъде интересно да ги разгледа.

Надяваше се да уреди едно пътешествие до Боробудур, но това щеше да му отнеме цял един ден.

Нямаше никакво желание да се разделя със Сарида.

Безпокоеше се за нея, за това как ще постъпи с Ван Кеерк и как би могла да избегне компанията му.

Несъмнено имаше решение, но той отказваше дори да мисли за това и си казваше, че започва да става смешен.

Мислеше непрекъснато как би могъл да замине и да остави Джакарта и Сарида.

Осъзнаваше, че тя е безпомощна да се справи сама с този грубиян, особено ако състоянието на баща й се влоши и той не може да се движи или пък да се върне в родината си.

Времето минаваше бавно. Най-после дойде часът на вечерята със султана.

При други обстоятелства, мислеше си след време той, би му било много приятно да се храни в компанията на такъв интелигентен събеседник. От него можеше да научи много за страната, но независимо за какво говореха, пред себе си херцогът виждаше само изпълнения с молба поглед на Сарида. В ушите му звучеше треперещият й глас, когато говореше за холандския полковник.

Най-после вечерята приключи.

Султанът му пожела лека нощ и херцогът, който вече можеше да разполага с времето си, бързо се отправи към мястото, където знаеше, че го чака Хаджи.

Когато се нуждаеше от кон, с това се заемаше Хаджи, защото би било грешка слугите да научат за пътуванията му. Би им се сторило странно, че излиза рано сутрин и толкова късно вечер.

Херцогът бе изпратил съобщение на Хаджи, че би искал да го види. Яванецът го погледна и каза с разбиране:

— Мислите ли, че нещо ще се случи тази вечер?

— Сарида мисли така — отвърна херцогът.

— Сам ли искате да отидете? Мога да намеря доверен човек, който да ви придружи.

Херцогът поклати глава.

— Рисковано е някой да узнае за това мое пътуване. Освен това Сарида може и да греши. Тя няма някакви особени основания да мисли, че тази нощ ще се случи нещо толкова важно.

— Сарида е много близко до боговете — каза Хаджи, — а те говорят на език, който ние не разбираме.

Херцогът не отговори.

Едва когато се отдалечи от двореца, той сърдито си каза, че не иска да слуша тези истории за духове.

Мислеше си, че колкото по-скоро се върне в Европа, толкова по-добре ще бъде за него.

След това си даде сметка, че всъщност не мисли точно така. Беше доволен, че е взел пистолет със себе си.

„Готов съм да се сражавам с действителността — мислеше си той, докато яздеше, — а не с някакви си илюзии, който не се основават на никакви факти!“

Тъмнината настъпваше и звездите като диаманти изпъстряха небето. Имаше пълнолуние.

Пътят бе все още мокър от дъжда и той не можеше да язди много бързо.

Не можеше човек да не се развълнува от красотата на палмовите дървета, които се извисяваха на фона на звездното небе, от селцата със светлинките по прозорците на колибите от бамбук.

Когато излезе от града, той се загледа в далечината към вулканичната планина, която бе изригнала преди много векове над Боробудур.

През деня той я бе забелязал да изпуска дим, но сега наоколо имаше само лунна светлина, благодарение на която оризовите ниви изглеждаха като сребърни.

Най-после се отклони от пътя по неравната пътека, която щеше да го отведе до Плаозан.

Сега, когато се приближаваше до Сарида, той усети, че отново си задава същия въпрос. Какво да прави с нея?

Знаеше, че не може да поиска от нея онова, което полковникът й бе предложил.

Би било унизително и обидно не само защото тя бе дама по рождение, но и защото беше чиста и невинна.

И все пак какво друго би могъл да направи?

Не беше възможно той с неговото високо обществено положение да се ожени за обикновена девойка като нея, която бе живяла в същото графство, без той дори да я познава.

Херцогът много добре си даваше сметка за важността на положението, което неговото семейство заемаше.

През вековете неговите деди бяха сключвали бракове само с най-известните семейства в Англия.

Когато беше малко момче, беше чувал баща си често да казва: „Синята кръв трябва да се свързва само със синя кръв“.

Когато порасна, всички — от баба му и дядо му до далечните му братовчеди, непрекъснато му втълпяваха, че бъдещата му съпруга трябва да бъде достойна за положението, което той заема в обществото.

Произходът й трябваше да му подхожда.

Даваше си сметка, че някои от по-досетливите му роднини разбираха истинската природа на лейди Шарлот, а други дори коментираха не много благопристойното й поведение.

Въпреки това всички смятаха, че тя е подходяща партия за херцог Ингълбъри.

Не му беше трудно да си представи ужаса, с който щяха да приемат брака му с едно неизвестно момиче на име госпожица Мартин, колкото и красиво да бе то.

„Какво да правя? — питаше се херцогът. — Какво, по дяволите, да правя?“

И в този момент, когато яздеше към колибата, чиито очертания вече се виждаха в далечината, той съзря пред себе си по посока към гората нещо, което се движеше. След известно разстояние видя, че това не е животно, както отначало му се бе сторило. Това бяха хора. Трима души, които влачеха нещо по земята.

Не можеше да си представи какво би могло да бъде това.

Отби коня си встрани от пътя и навлезе в меката мокра трева, която стигаше чак до водата, придошла от дъждовете.

Яздеше безшумно, но тъй като почвата бе много мека, се движеше доста по-бавно отпреди.

Херцогът видя как мъжете се скриха в гората и разбра, че това навярно са крадците.

Точно тогава той с изненада си спомни, че когато се бе отклонил от главния път, бе забелязал някаква каруца с два коня, която бе спряла близо по-палмовите дървета. Тогава това не беше му направило особено впечатление.

В каруцата нямаше никой и херцогът просто я беше отминал, но ето че сега той ясно разбра причината, поради която тя се намираше край пътя.

Когато стигна под дърветата, които закриваха храма, фигурите вече бяха изчезнали от погледа му, но той знаеше, че са някъде наблизо.

Херцогът бързо слезе от коня, извади пистолета от джоба си и тръгна между дърветата.

Когато се приближи до храма, луната се показа между клоните на дърветата и освети всичко много ясно.

Двама от мъжете, които влачеха нещо след себе си, се спряха и започнаха да го разстилат пред храма, а третият тръгна към него.

Херцогът можеше да го види съвсем ясно, защото луната осветяваше лицето му.

Беше нисък, набит мъж на средна възраст.

Макар че не беше напълно сигурен, херцогът, кой знае защо, си мислеше, че човекът не е чист яванец.

В ръката си държеше индонезийска кама — дълъг, островръх нож с гравирана дръжка, какъвто, всеки местен жител носеше със себе си.

Херцогът стисна здраво пистолета.

Мъжът стигна до камъните, които, бяха струпани край входа на храма и херцогът пристъпи напред.

Точно в този момент от отвора на храма се появи Сарида.

Тя излезе изпод пълзящите растения, изправи се на крака и след това застина в ужас, загледана в мъжа, който стоеше пред нея.

Беше много изненадана, че го вижда, но и неговото учудване не бе по-малко.

Нито мъжът, нито херцогът помръдваха.

Сарида разпери ръце, като че ли искаше да предпази храма, и тогава крадецът тръгна към нея.

Вдигна камата си високо над главата на момичето, като че ли се канеше да прониже тялото й.

Без да се бави, без дори да помисли какво трябва да направи, ръководен само от мисълта, че на всяка цена трябва да спаси Сарида, херцогът вдигна пистолета и се прицели.

Разнесе се изстрел. Мъжът бе улучен в главата. Той се строполи на земята като подкосен.

Шумът от изстрела проехтя силно в гората.

Другите двама, които още се занимаваха с това, което бяха довлекли пред храма, се обърнаха и избягаха.

Те се втурнаха между дърветата, като се извиваха и обръщаха отчаяно в желанието си да се измъкнат по-бързо.

Когато най-после излязоха от гората, те си плюха на петите, за да стигнат до каруцата, която ги очакваше. Херцогът тръгна напред.

Той прекрачи трупа на мъжа, който беше проснат на земята. След това протегна ръце и повдигна Сарида, която стоеше застинала от ужас пред храма.

Притегли я към себе си, а тя зарови лице в рамото му.

— Всичко свърши, скъпа моя — промълви той нежно. — Той е мъртъв и вече не представлява заплаха за храма.

Даваше си сметка, че я обича. Така както не бе обичал друга жена преди това.

Съзнаваше, че ако я остави да напусне живота му, щеше да загуби нещо наистина много ценно и щеше да се чувства осакатен завинаги.

Притискаше я до себе си, докосваше косите й с устни и благодареше на Бога, че бе успял да пристигне навреме.

И двамата стояха смълчани.

Никакъв звук не нарушаваше тишината. Не се чуваха дори стъпките на двамата крадци, които бягаха към каруцата.

Много нежно херцогът повдигна Сарида и я пренесе над тялото на убития, което бе простряно до тях.

— Върни се в колибата — каза й той. — Ще дойда при теб след няколко минути.

Сарида въздъхна.

Херцогът я освободи от прегръдката си, обърна я с лице към колибата и зачака, докато тя тръгна.

Не я изпускаше от погледа си, докато се убеди, че тя му се подчинява безропотно и ще стигне до колибата, където щеше да бъде в пълна безопасност.

После вдигна трупа на човека, когото беше застрелял.

Пренесе го през късото разстояние, докато стигна до мястото, където на земята лежеше нещо като грубо скована шейна, изработена от тежък материал.

Мъжете я бяха довлекли от каруцата до тук, за да натоварят и пренесат с нея статуите, който са възнамерявали да откраднат. По този начин никой от колибата не би могъл да ги чуе.

Добре го бяха измислили. Херцогът постави трупа на шейната и я повлече между дърветата до мястото, където стъпи на твърда земя. След това тръгна надолу към водата.

Вдигна трупа на ръце, пренесе го през затревения склон и го хвърли колкото се може по-далеч в придошлите води на езерото.

Тялото падна във водата и херцогът изчака известно време, за да види дали езерото не е плитко и дали трупът няма да изплува.

Но мъртвият изчезна безследно и херцогът знаеше, че трябва да мине много време, може би месеци, преди водата да спадне. Дотогава вече никой не би могъл да разпознае трупа. Той щеше да бъде неузнаваем.

Взе шейната и също я хвърли във водата, но на друга място.

Няколко минути тя се носи по повърхността, а после потъна.

Херцогът се върна в колибата.

Конят му пасеше на поляната пред гората, но той не му обърна внимание.

Мина през градината и стигна до отворената врата, където го чакаше Сарида.

Тя бе стояла дълго там. Големите й очи, които като че ли заемаха цялото й лице, го гледаха въпросително.

Херцогът се приближи до нея, взе я в прегръдката си, без да промълви нито дума и сля устните си с нейните.

За миг тя като че ли не можеше да реагира от изненада. После се предаде — отвърна на целувката му, която я държеше в плен. Устните й бяха нежни и ласкави и тялото й като че ли се сля с неговото, те бяха едно цяло. Така както — той не се съмняваше в това — са били преди много време.

Целувките му станаха по-настойчиви и по-страстни, но тя не се уплаши. Откликваше на ласките му и с душата си, и с тялото си.

Докато я целуваше ненаситно, херцогът си даваше сметка, че никога до този момент друга жена не бе извиквала подобни чувства у него.

Това не беше огнената страст, която бе изпитал с лейди Шарлот и с толкова много други жени като нея.

Чувствата му бяха толкова възвишени, че той се бе прехласнал, бе изпаднал в екстаз, нещо, което не вярваше, че може да му се случи.

Досещаше се, че Сарида изпитва същите чувства. Целувките ги бяха отнесли в един божествен свят, онзи свят, в който тя се пренасяше с молитвите си.

Бяха се докоснали до нещо толкова тайнствено и прекрасно, което им бе изпратено от боговете. Херцогът повдигна глава.

Гледаше Сарида на светлината на газената лампа и си мислеше, че не е възможно една жена от този земен свят да е толкова красива.

За миг те не можеха да откъснат поглед един от друг.

След това, като че ли не издържала на напрежението, Сарида каза унесено:

— Обичам… те… аз… те… обичам!

— Така както и аз те обичам! — възкликна херцогът. — Как е възможно да ме накараш да се чувствам така! Как е възможно, след като съм те търсил през целия си живот, да те срещна тук и при такива странни обстоятелства!

Вместо да му отговори тя приближи лицето си до неговото, като че ли само по този начин би могла да изрази чувствата си.

Херцогът не можа да познае гласа си, с който изрече:

— Обичам те! Господи, колко те обичам! Кога ще се омъжиш за мен, любима?

Без да дочака отговора й, той започна да я целува отново.

С целувките си те и двамата почувстваха, че докосват небесата и звездите засияват в тях самите.

Измина може би цял век, а дори и повече, преди Сарида да го попита:

— К-какво направи?

— Хвърлих го във водата — отвърна херцогът. Докато говореше, усети как гласът му потрепери. — Този човек никога повече няма да може да краде от храма, който вече е в безопасност.

— Сигурен ли си… наистина ли си… сигурен, че другите няма… да се върнат?

— Прекалено много се уплашиха, за да го направят.

От устните на Сарида се отрони дълбока въздишка.

Херцогът продължи:

— Как можа да извършиш нещо толкова опасно? Как можа да отидеш в храма, след като ми обеща, че ще се пазиш?

— Не… исках да наруша обещанието си — промълви Сарида, — но татко… умря… й аз исках да се помоля на Буда за душата му.

— Баща ти е умрял? — повтори херцогът, като че ли съзнанието му не искаше да приеме подобна мисъл.

— Той написа книгата си — отвърна Сарида — и аз съм сигурна, че точно така би искал да ни напусне.

Херцогът съзнаваше, че тя не плаче, защото вярва, че баща й не е умрял в действителност, а е отишъл там, където рано или късно душата му ще се пресели в друго тяло. Не знаеше какво го кара да мисли така, но разбираше, че като че ли умее да чете мислите на Сарида.

А и тя като че ли в този момент отгатна неговите.

— Сега… трябва да си… отида у дома.

Тя като че ли говореше сама на себе си и той отново долови, че не иска да му се натрапи, а просто изрича един факт.

— Предложих ти да се омъжиш за мен, скъпа моя — каза той.

Преди да го попита, тя го погледна изпитателно:

— Сигурен ли си, че… точно това… искаш да направиш?

— Искам го повече от всичко друго на света! Но ти добре разбираш, че първото нещо, което трябва да направим, е да избягаме от тази страна.

Сарида застина на мястото си, като че ли изведнъж си спомни за полковник Ван Кеерк. Херцогът продължи:

— Не се плаши. Ще успеем да заминем.

Докато той говореше, отвън се чуха стъпки и те замълчаха.

Той погледна Сарида и в очите й прочете страх. През отворената врата влезе Хаджи.

— Мога ли да вляза? — попита той.

— Хаджи! — възкликна херцогът с облекчение.

Човекът влезе във всекидневната.

— Тръгнах след вас — каза той на херцога. — Боях се да не ви сполети някоя беда!

— Наистина бях в опасност — отвърна херцогът: — Но успях да убия водача на крадците, а другите двама побягнаха.

— Видях това — каза Хаджи. — Те няма да се върнат повече.

Херцогът застана в очакване и Хаджи обясни:

— Разбрах какво е станало и когато се качваха на каруцата, така ги проклех, че те ще се страхуват до края на живота си.

Сарида нададе лек вик.

— Колко умно си постъпил! Надявам се, че те… са били само слуги на водача си, който… е мъртъв!

— Направихте голяма услуга на страната ни — каза Хаджи на херцога.

— Изпълних това, за което вицекралят ме беше помолил — отвърна херцогът. — А сега, Хаджи, трябва я да ми помогнете да отведа Сарида оттук, без да си имам неприятности с полковник Ван Кеерк.

Хаджи кимна, като че ли разбираше всичко и херцогът каза:

— Би било по-лесно, ако сме женени. Има ли православен свещеник в Джакарта?

Хаджи се замисли за момент и след това поклати отрицателно глава.

Херцогът обърна очи към Сарида. В погледа му се четеше тревога.

Спомни си, че в ислямската религия няма свещеници.

Освен това херцогът знаеше, че ходжите в джамиите и имамите, който извършваха брачните церемонии, щяха да настояват единият от тях да приеме ислямската вяра преди, да ги свържат в брачен съюз.

Преди да успее да я успокои, че каквито и трудности да срещнат, те ще бъдат заедно, Хаджи каза:

— Брат ми може да ви венчае.

Гласът му прозвуча нерешително, като че ли се страхуваше, че те ще си помислят нещо лошо за предложението му.

— Брат ви? — попита херцогът.

— Той е божи служител в Бадунг в източен Бали, където няма холандци.

Хаджи си даваше сметка, че мъжът и жената, застанали срещу него, го слушат много внимателно. След това продължи:

— Той пристигна тук тайно, защото трябваше да благослови оризовите ниви. Местните хора няма да работят, ако не са сигурни, че Деви Сри — богинята на ориза, ще им помогне.

Херцогът добре разбираше с какво пренебрежение биха се отнесли холандците към такова нещо.

Но за яванците бе от голямо значение да умилостивяват и да тачат духовете на своите богове.

Духовете властваха в света на яванците и бдяха над благополучието на всяко семейство, над земята и над хората.

Херцогът бе научил това от книгите, които бе прочел на път за Ява.

Сарида не само че знаеше това, но и вярваше в него.

Тя повдигна очи към него и той й се усмихна, преди да каже на Хаджи:

— За нас би било голяма чест, ако брат ви ни ожени и ако направи това не другаде, а в храма, който ни събра заедно.

Сарида извика от щастие и Хаджи каза:

— Ще уредя това да стане утре рано сутринта, господарю, така че никой да не се досети какво се извършва. Зная, че след това султанът ще ви помогне за всичко, за което го помолите.

— Благодаря ви — каза херцогът.

Тогава Сарида се освободи от прегръдките му, хвана Хаджи за ръката и му каза на неговия език:

— Татко, който беше твой приятел, ни напусна.

За миг Хаджи остана като вкаменен, после попита:

— Успя ли той да изпълни задачата си?

— Да, той написа книгата си — отвърна Сарида.

Хаджи прекоси стаята, отвори вратата на спалнята на господин Мартин и влезе вътре.

Вместо да го последва, Сарида се обърна към херцога.

— Истина ли е… наистина ли… ще стана твоя… съпруга? — попита тя.

— Разбрах, че не бих могъл да живея без теб — отвърна й херцогът.

— И ние ще бъдем… заедно… Както сме… били… преди?

Той се досещаше какво точно иска да му каже и я погледна много нежно. След това промълви:

— Ще се оженим в храма, който построихме толкова отдавна и сега, след като се намерихме, ще открием още храмове, които ще помогнат на други хора и ще укрепят вярата им, както направи това нашият храм.

За първи път той видя сълзи в очите на Сарида.

— Как можа да кажеш нещо толкова прекрасно? — попита тя. — Как успя да разбереш… всичко това? Не мислех, че някой би могъл да… прозре истината!

— С мен се случи нещо съвсем неочаквано — отвърна херцогът откровено. — Любовта ме промени.

— Не искам да се променяш… искам да си останеш точно такъв какъвто си… нежен, отзивчив… и… много силен… истински мой защитник.

— Точно такъв имам намерение да бъда — отвърна херцогът. — Но и ти като мен знаеш, че трябва да напуснем тази страна без никой да разбере. Не се и съмнявам, че Ван Кеерк ще се опита да ни попречи да заминем.

Сарида потрепери и той обви раменете й с ръка.

— Остави всичко на мен — каза й той. — Едно-единствено нещо ме тревожи.

— Какво е то?

— Как да погребем баща ти.

За миг последва мълчание.

След това Сарида зарови лицето си в рамото му, като че ли се страхуваше да изрече мислите си на глас.

— Какво има, скъпа моя? — попита херцогът. — Знаеш, че ще направя всичко, което пожелаеш, но трябва да бъдем много предпазливи.

— Давам си сметка… за това — каза тя. — Зная какво… погребение би искал татко, особено тук… в страната, която обичаше.

— И какво предлагаш? — попита херцогът след кратко мълчание.

Докато говореше, той си мислеше, че най-безопасно би било да погребат господин Мартин в горичката до храма.

И все пак се безпокоеше, че Сарида не би искала да остави тялото на баща си погребано в безименен гроб в една чужда страна, която никога повече не би могла да посети.

След кратко мълчание Сарида заговори:

— Зная, че повече от всичко друго татко би искал да му се направи индуско погребение, а… това е нещо, което бихме могли да направим много лесно.

Херцогът я погледна учудено и после я попита:

— Какво имаш предвид?

— Това значи, че погребалната му клада ще бъде нашата колиба — каза Сарида смело. — Татко смяташе, че би било неразумно… да се оставя колибата, защото ако някой се настани в нея, би могъл да открие храма и да влезе в него.

— И ти мислиш, че тялото на баща ти трябва да бъде изгорено заедно с колибата?

— Зная, че… той би желал точно това… особено сега… Няма значение какво ще стане с тялото му. Духът му е при Бога.

Херцогът взе ръката й и я поднесе към устните си.

— Много смело момиче си, скъпа моя — каза той. — Сега аз също съм убеден, че трябва да постъпим точно така.

— Ние ще се оженим — прошепна Сарида. — И аз зная, че… татко ще ни гледа… от небето и след това, когато колибата изгори й всичко… се превърне на пепел… никой няма да знае нищо…

Докато изричаше последните думи, Хаджи влезе в стаята.

Херцогът накратко му обясни какво са решили да направят и възрастният човек каза:

— Това е разумно. Много разумно. Но сега, господарю, мисля, че би трябвало да се върнете в двореца.

Херцогът смръщи вежди.

— Имах намерение да остана тук, за да закрилям Сарида.

— Аз ще остана тук — каза Хаджи. — Трябва да се помоля за бащата на Сарида, който беше прекрасен и много начетен човек. Той писа за нашите религии, защото знаеше много за тях. В следващия си живот господин Мартин ще се превърне в Боудисатва.

Херцогът знаеше, че на един Боудисатва му е нужен само още един живот, за да достигне нирвана, и си даваше сметка колко много цени покойника Хаджи.

Сарида бе много поласкана от думите, които чу.

— Благодаря ти — каза тя. — Зная, че татко би се почувствал много горд от… това, което каза за него.

Хаджи й се поклони, след това се обърна към херцога и каза:

— Когато пристигнете в двореца, поискайте да ви заведат при султана. Той няма да си е легнал още. Помолете го да ви даде коне и карета, с които да стигнете до брега.

— Сигурен съм, че няма да ми откаже — каза херцогът. — А брат ви? Какво ще правим с брат ви?

— Аз ще остана тук докато се развидели — отвърна Хаджи. — След това ще отида да го доведа. Той е отседнал в дома ми, в това отношение няма да имаме трудности.

— Искам да ви благодаря от цялото си сърце — каза херцогът.

Хаджи му се поклони, след това излезе от гостната и отново отиде в стаята на господин Мартин.

Херцогът прегърна Сарида.

— Ще направим така, както предлага Хаджи, скъпа моя.

— Наистина ли… си сигурен, че… го искаш? — попита Сарида.

— Искам да станеш моя съпруга — каза той. — Въпреки че това ще бъде един необичаен брак, ние и двамата ще знаем, че сме били свързани пред очите на Бога.

Херцогът я притисна по-близо до себе си, преди да продължи.

— Естествено, ние трябва да се съобразяваме със света, в който живеем. Когато сме в открито море, капитанът на яхтата ще ни венчае. Това е нещо напълно законно, а когато пристигнем в Калкута, ще се венчаем отново в личния параклис на вицекраля.

— Там ли отиваме? — попита Сарида.

— Най-напред трябва да се отбием там — отвърна й херцогът. — Трябва да разкажа на лорд Карсън как съм изпълнил мисията си и да го уверя, че храмът е в безопасност в продължение на може би още един век.

— Ти си чудесен! — прошепна Сарида.

Тогава херцогът отново я целуна. Целува я докато стаята се завъртя пред очите им и те отново полетяха в небесата, за да се слеят с боговете.

На него му беше много трудно да се откъсне от прегръдката на Сарида.

— По-добре да тръгвам — промълви той най-накрая. — Не бива да закъснявам, султанът може да си легне.

— Тогава тръгвай бързо — каза му Сарида. — И не забравяй, че… утре вечер… полковникът ще… изпрати карета за мен.

— Полковникът ще бъде много изненадан и разочарован! — отбеляза със задоволство херцогът. Целуна я още веднъж и тръгна към вратата.

Навън видя, че конят му е вързан за оградата до коня на Хаджи. Метна се на гърба му и понеже знаеше, че Сарида го гледа, се обърна и й махна, преди да потегли.

Докато препускаше с всичка сила към двореца, си мислеше колко необикновено е всичко, което му се случи.

Беше открил крадеца на Буда и го беше застрелял. В същото време бе осъзнал, че не може да живее без Сарида.

Тя единствена имаше значение за него. Не беше толкова важно какво ще кажат членовете на семейството му.

Бе пристигнал в Ява, защото Джордж Карсън го бе поканил и защото искаше да избяга от лейди Шарлот.

Сега щеше да я напусне, след като изпълни успешно мисията си, но и след като срещна истинската любов и откри себе си, даваше си сметка, че Сарида проникна в душата му и му откри нови хоризонти, за чието съществуване дори не бе се досещал.

Храмът, на чиято стена бе изваян неговият собствен образ, бе променил изцяло възгледите му за отвъдния живот и за силата, на която са подвластни всички човешки същества.

Добре разбираше, че занапред ще промени изцяло схващанията си за живота.

Трябваше да проумее толкова много неща. Да постигне много повече отпреди.

Сарида му беше необходима, за да осъществи всичко това, а утре тя щеше да стане негова съпруга.

Херцогът още веднъж се обърна към духовете, които го заобикаляха и чието присъствие усещаше в ума, сърцето и душата си:

„Благодаря! Сърдечно ви благодаря!“