Барбара Картланд
Храмът на любовта (5)

Четвърта глава

Херцогът беше толкова учуден, че не можа да отговори нищо, когато девойката го запита:

— Защо сте тук?

Погледът й бе изпълнен със страх, затова той отговори много внимателно:

— Струва ми се, че бих могъл да ви задам същия въпрос.

Този път тя го погледна с изненада и той продължи:

— Може би сте туристка като мен?

Вместо да му отговори, тя протегна ръка и отстрани няколко пълзящи растения от стената до нея.

Точно тогава херцогът се сети нещо и я попита:

— Да не би да живеете в колибата, която видях недалеч оттук?

Като чу тези думи, в очите й се появи ужас и тя отвърна:

— Не мисля, че това ви засяга!

— Просто се чудя дали човекът, който ме придружава, не отиде там, за да се срещне с вас — отбеляза херцогът.

Девойката го погледна и този път той прочете нещо съвсем различно в погледа й.

Инстинктивно почувства, че тя се колебае дали човекът, който стои пред нея, не е враг и дали може да му се довери.

В гласа и прозвуча неувереност, когато го попита съвсем тихо:

— Холандец… ли сте?

Херцогът се усмихна.

— И двамата говорим английски. Аз съм точно толкова англичанин, колкото и вие си мислите, че сте.

С дълбока въздишка тя каза:

— Ако сте турист… не мога да си представя защо… — Спря за миг и след това добави: — Как се казва човекът, който ви доведе тук?

— Името му е Хаджи.

Тя възкликна с такова облекчение, че херцогът каза:

— Можете да ми се доверите. Обещавам, че няма да причиня зло нито на вас, нито на когото и да било друг.

Докато говореше, той гледаше покритата с пълзящи растения стена до него. Момичето отново каза с известно колебание:

— Изпраща ли ви… някой?

— Мисля, че би трябвало да зададете този въпрос на вашия познат Хаджи.

— Тогава сигурно ви праща… султанът?

Като че ли ужасена да произнесе думите, тя ги прошепна, защото все пак трябваше да узнае истината. Херцогът и се усмихна:

— Сега ви предлагам да започнем отначало и да се запознаем — каза той. — Аз съм турист, който проявява голям интерес към забележителностите на Ява и иска да ги снима. Казвам се Бъри.

Той замълча, но инстинктивно усети, че тя го чака да продължи, и продължи съвсем тихо:

— Казаха ми, че тук има нещо, което трябва да снимам на всяка цена.

— Сега… разбирам — извика девойката. — Благодаря ви… много ви благодаря, че… дойдохте!

Тя произнесе тези думи с такъв ентусиазъм и вълнение, че херцогът разбра колко много означава всичко това за нея.

— Аз ви се представих — продължи той. — Сега бих искал да чуя вашето име.

— Казвам се Сарида.

След кратка пауза херцогът каза:

— Английско момиче с яванско име. Това се среща много рядко.

— Баща ми специално избрал това име.

— А как се казва той?

— Ммм — Мартин.

Херцогът се усмихна.

— Сега, след като се познаваме вече, ще ви бъда много благодарен, госпожице Мартин, ако ми разкажете за какво става въпрос.

— Истина… ли е — попита тя, — вие наистина ли сте тук, за да… направите нещо, когато най-много се нуждаем от вашата помощ?

— Надявам се, че ще мога да ви помогна, но трябва да ми обясните какво се иска от мен.

Херцогът усети, че тя все още се колебае, и продължи:

— Може би ще ви улесня, ако кажа, че вече съм информиран за този Канди, който е уникален.

— Знаете, че е Канди? — попита тя съвсем тихо.

— Така ми казаха.

От устните й се отрони дълбока въздишка.

— Само султанът може да ви е казал това… Аз така отчаяно се молех той да намери някой, който да попречи на холандците и на… крадците да разрушат нещо свещено и толкова… прекрасно!

— Бих искал да видя всичко това — каза херцогът. Стори му се, че тя се кани да тръгне, затова добави: — Кажете ми, защо, когато ме видяхте, попитахте дали съм истински?

Очите на Сарида заблестяха весело и върху прекрасните й устни се появи дяволита усмивка.

Въпреки всичко тя все още се колебаеше и херцогът изпита чувството, че момичето се страхува да не направи грешка.

— Искам да ме разберете — каза той. — Завладян съм от голямо любопитство и нямам търпение да узная истината.

Разнесе се тихият смях на Сарида, тя протегна ръка и дръпна встрани пълзящите растения от стената, до която бе застанала.

Пред очите им се появи релеф, изваян в камъка. Херцогът не пропусна да забележи, че образът е почистен от патината на времето.

Разгледа го внимателно и разбра, че това навярно е крал Ракаи Пикатан, който заедно със съпругата си е построил Канди.

Изработката беше изящна.

След като Сарида разчисти по-добре растенията, той се вгледа в лицето на краля, което почти не беше повредено от времето. Образът като че ли му беше смътно познат.

Докато го разглеждаше, той си даде сметка, че колкото и да е невероятно, това бе същото лице, което всеки ден виждаше в огледалото — с една дума, неговото.

Взря се в релефа, защото просто не можеше да повярва. Тогава чу думите на Сарида.

— Сега разбирате защо, когато ви видях за първи път, си помислих, че сте дух или видение от миналото — каза девойката.

Херцогът си спомни, че бе изпитал същото, когато я забеляза, но мислеше, че ще сгреши, ако се съгласи с нея.

Вместо да й отговори, той се вгледа внимателно в образа на краля, протегна ръка и докосна камъка едва-едва.

Релефът беше счупен точно под кръста. Помисли си, че ако потърсят внимателно наоколо, ще намерят липсващото парче.

— Вие ли открихте това място? — попита той, защото си даваше сметка, че тя го чака да заговори.

— Да, аз попаднах на Канди — отвърна тя — и си мислех, че никой, освен мен дори и не подозира за съществуването му.

— И какво щяхте да направите — попита херцогът.

— Надявах се, че тъй като е бил скрит толкова дълго, нямам основание да се страхувам, че холандците ще го намерят. Както ви е известно, те не проявяват загриженост към съкровищата на Ява.

Херцогът се досещаше, че тя има предвид отношението на окупаторите към Боробудур.

— После — продължи Сарида — се случи… нещо… ужасно.

— А какво по-точно?

— Статуята на Буда в олтара… беше открадната.

Херцогът я погледна изненадано.

— Вие сте влизали вътре?

— Да, разбира се. Не зная как е станало, но единия ден богът Буда и двамата Боудисатва^[1] бяха там, а на следващия ден статуята на Буда беше изчезнала.

— И кой мислите, че е направил това?

Сарида разпери безпомощно ръце.

— Откъде можем да знаем истината? — попита тя. — Според мен това е един от крадците, който след като се е уверил, че съкровищата на Боробудур, поднесени на краля на Сиам, са безценни, е продължил да търси друг Канди, чиито реликви да открадне и да продаде.

Херцогът се намръщи.

— Това е просто прекалено! — каза гневно той.

— Жестоко е — отвърна Сарида. — Този прекрасен и толкова изящен Канди, който съществува от девети век… сега е ограбен и Ява е… лишена от нещо наистина безценно.

— Съгласен съм с вас — отвърна херцогът, — но не знам какво трябва да направим:

— Султанът се надяваше, че вицекралят на Индия, лорд Карсън, би могъл да помогне.

— Точно за това съм тук! — възкликна херцогът.

— Значи в такъв случай се е отзовал на молбата на султана! О, колко съм ви благодарна, благодаря ви, че дойдохте!

Говореше толкова разпалено, че херцогът не можеше да се въздържи от мисълта колко много означава всичко това за нея.

Какво ли я караше нея, английското момиче да се безпокои толкова много за съкровищата на Ява?

Искаше да зададе още много въпроси, но първо искаше да види мястото, където се е намирала изчезналата статуя.

— Единственото ми желание е — каза той — да вляза в тази странна постройка, ако ми покажете как да го сторя.

Тя отвърна с усмивка:

— Ще ви покажа, но преди това трябва да се върнем малко назад, защото по-нататък пасажът е разрушен. Внимавайте като вървите, за да не паднете и да се нараните.

Докато говореше, тя покри образа на краля с растения, за да го скрие от погледите така, както е бил скрит през вековете.

Струваше му се странно, че лицето на краля толкова много наподобява неговото.

Даваше си сметка, че по-късно ще изпита желанието да се върне и отново да разгледа релефа, за да се увери, че нито той, нито Сарида са се заблудили относно приликата.

Като внимаваше да не падне, херцогът се върна назад. Двамата с девойката завиха зад един ъгъл и херцогът изведнъж си помисли, че се намира пред фасадата на храма.

Беше прав в предположенията си, защото Сарида се изкачи по нападалите камъни и разчисти пълзящите растения.

В този момент херцогът забеляза, че там, където според него бе средата на стената, имаше голям отвор. Растителността беше толкова гъста, че можеха да проникнат във вътрешността на храма само пълзешком.

— Нека вляза първо аз — каза Сарида. — Вътре съм оставила фенер, които ще запаля, и вие ще можете ясно да видите каква… липсва.

Докато изричаше последната дума, в гласа й се прокрадна ридание.

След това тя се придвижи напред, пропълзя под растенията и изчезна.

Херцогът остана да я чака, като си мислеше, че това е най-необикновената среща, която някога бе имал. Призна си, че не бе очаквал нищо подобно.

Започна да се измъчва от силно любопитство. Осъзнаваше, че трябва да разбере защо Сарида, която е толкова млада и красива, е така загрижена за един будистки храм.

Искаше също да узнае защо девойката живее в колиба в една област от страната, която е почти безлюдна и със запустяла земя.

Търсеше отговор на още дузина въпроси.

Даваше си обаче сметка, че по-важно от всичко е да разбере дали Сарида е права в преценката си, че храмът е уникален по своята стойност.

Докато стоеше потънал в размисъл, херцогът я чу да казва с тих и нежен глас:

— Можете да влезете, но внимавайте, защото земята е много неравна.

И той като нея пропълзя на колене под надвисналите растения.

Както очакваше, вътре установи, че храмът е разделен на три помещения.

В централното, което беше много високо и където човек можеше да стои изправен в цял ръст, се намираше олтарът на Буда.

Фенерът, запален от Сарида, беше доста голям, а освен това от един отвор, който се намираше високо в стената, почти под самия покрив, проникваше светлина.

Не беше много светло, но можеше съвсем ясно да се види мястото, където между двете масивни фигури на Боудисатва е била поставена статуята на Буда.

Боудисатва, застанали от двете страни на трона, бяха изящно изваяни. Херцогът никога преди това не бе виждал по-красиви и по-добре запазени статуи.

Разбираше голямата болка на Сарида. На мястото на Буда сега имаше само един камък.

Като че ли отгатнала мислите му, девойката промълви съвсем тихо:

— Статуята беше прекрасна! Никога няма да забравя ведрото спокойствие, което излъчваше лицето й, и трепета, който долавях от погледа.

От начина, по който говореше, херцогът си помисли, че е изпаднала в унес.

Херцогът погледна надолу и видя, че на пода има пръчици, от тамян. Както в повечето будистки храмове и тук имаше купички с пясък, в които богомолците ги забождаха, след като ги запалеха.

Той долови аромата на тамян и отгатна, че Сарида не само бе палила пръчици, но и беше идвала да се моли в храма.

Изведнъж осъзна, че тя и сега се моли с очи, впити в мястото, където е била поставена статуята на Буда. Беше сигурен, че в съзнанието си тя вижда образа му.

Херцогът се приближи до една от статуите на Боудисатва. Краката бяха кръстосани както обикновено, а главата беше обърната към Буда.

Изведнъж изпита силен гняв при мисълта, че трите статуи, оцелели през вековете, са били осквернени.

Другите две помещения бяха пълни с дребни камъни и пръст, защото покривът се бе срутил. Отгоре се виждаха дупки.

Херцогът си помисли, че е много вероятно в тях също да има статуи на Буда и на двамата Боудисатва.

И тогава реши, че това, което е останало от този храм, на всяка цена трябва да бъде запазено. Сарида като че ли четеше мислите, му.

— Струва ми се… че по-добре би било да говорим за това… навън.

По тона в гласа й херцогът разбра, че това място е свещено за нея и че дори един разговор за това как да се запазят ценностите му, би развалил магията.

Той се придвижи към входа и когато стигна до него, Сарида угаси фенера.

Обърна се и погледна назад. Видя момичето, което бе коленичило пред мястото, където се е намирала статуята на Буда.

Тя бе притиснала длани една до друга, което според древния обичай означаваше и молитва на християнин, и ориенталски жест за поздрав и уважение.

Когато Сарида склони глава, херцогът си помисли, че е много трогателно това, че тя се моли на божество, което е почти непознато в Англия. Дори и на остров Ява възвишеното и много ерудирано учение на Буда бе изместено от ислямската вяра.

Херцогът излезе от храма и след малко и Сарида дойде при него.

В израза на очите й той прочете такава одухотвореност, каквато рядко бе откривал в лицето на жена. Като че ли молитвите й я бяха отнесли в небесата, далеч от земния свят, и там тя бе напълно недостъпна за него.

Не можеше да си обясни какво, точно изпитва, но много ясно усети присъствието й, когато тя се приближи до него.

Смълчани, те тръгнаха надолу по камъните.

Сарида го поведе към едно повалено дърво и седна на ствола му, без да откъсва поглед от голямата купчина, която отново приличаше на могила.

— Какво можете да… направите за… храма? — попита тя.

Херцогът си даваше сметка, че отговорът му има голямо значение за нея.

— Този храм представлява много по-голяма ценност, отколкото съм си представял.

— Сигурен ли сте? — попита тя.

Херцогът се усмихна.

— Струва ми се вие знаете по-добре от мен, че той е съвършен образец на изящната архитектура от девети век и несъмнено е уникален паметник съчетал в себе си две толкова различни религии.

Изпълнена с възторг, Сарида каза:

— Ще ви покажа релеф на принцесата Шайлендра, която както знаете, е била будистка. Вече видяхте съпруга й.

Херцогът не отговори и след малко тя го запита:

— Как е възможно… толкова да приличате на него? Когато ви видях за първи път, си помислих… че сънувам!

Говореше като дете и херцогът си даде сметка, че тя ни най-малко не се опитва да флиртува с него.

Осъзнаваше, че за разлика от повечето жени, тя не гледа на него като на привлекателен мъж. За Сарида той бе кралят и преди тя да заговори, херцогът отгатна мислите й.

— Може би — произнесе тя толкова тихо, че той едва долови думите й — именно вие сте наредили да построят този храм. Струва ми се, ако не греша, че не много далеч от тук има друг храм, който също има формата на могила и съдържа същите реликви.

— Сигурна ли сте? — попита херцогът силно заинтригуван.

— Почти съм сигурна, но този, който имам предвид, е много повреден. Камъните са потънали в земята и са покрити с толкова много растения и зеленина, че ми е невъзможно да ги помръдна, а не бих могла да накарам някой друг да направи това.

— Да, разбира се — съгласи се херцогът. След известно време той продължи: — Да се върнем на най-важния въпрос — какво може да се направи за този храм?

— Къде сте отседнали? — попита Сарида съвсем неочаквано.

— Гост съм на султана и както сама разбирате, официално той е разгласил, че проявява интерес към мен само защото имам модерен фотоапарат и съм обещал да му покажа снимките, които съм направил в Джакарта.

— Това е много разумно — каза Сарида. — Така никой няма да ви заподозре, когато пътувате и правите снимки.

— И Негово Височество мисли така — отвърна херцогът, — но трябва да бъда много предпазлив.

Сарида замълча, а после продължи:

— Ако сте отседнали в двореца, ще ни бъде трудно да осъществим моя замисъл, а аз така се надявах, че някой ще пристигне от Индия.

— Какво имате предвид — попита я херцогът.

Тя впери очи в храма, преди да заговори отново.

— Може да ви се стори, че фантазирам — каза тя, — но статуята на Буда беше открадната преди около четири седмици и аз имам чувството, че крадците скоро ще се върнат.

— Кое ви кара да мислите така? — попита я херцогът.

Сарида безпомощно разпери ръце, а после каза:

— Сигурно няма да ми повярвате, но когато се молех вътре в храма, един глас ми каза, че това ще се случи.

Херцогът си даде сметка, че не би могъл да очаква друг отговор.

— Разбира се, че ви вярвам! — възкликна той. — И веднага щом ме повикате, ще дойда и ще остана тук цяла нощ.

Сарида нададе радостен вик.

— Ще го… направите ли? Но наистина ли… ще направите това?

— Можете да ми вярвате, че ще удържа думата си — отвърна херцогът. — Надявам се, че няма да ми се наложи да прекарам твърде много нощи под дърветата, тъй като сега, ако не се лъжа, вече е започнал сезонът на дъждовете.

Сарида се засмя звънко.

— Това няма да е необходимо. От колибата можем спокойно да наблюдаваме горичката, а за сам човек би било невъзможно да отнесе статуя.

Преди да продължи, тя погледна херцога.

— След като изчезна статуята на Буда, аз търсих следи от каруца, но не открих нищо. И все пак съм сигурна, че ако крадците дойдат отново, те ще минат по пътя, по който дойдохте и вие, защото е утъпкан.

Херцогът си даде сметка, че тя разсъждава много разумно.

Двамата с Хаджи бяха яздили по сравнително хубав път, преди да стигнат гората.

Спомни си, че по-нататък пътят се спускаше към едно блато, което поради сезона на дъждовете изглеждаше почти като езеро.

Беше сигурен, че Сарида е права в предположението си, че крадците ще докарат каруцата до самия край на гората.

Оттам разстоянието между дърветата беше сравнително кратко и нямаше да им се наложи да носят статуята дълго време, преди да я натоварят на каруцата и да я откарат надалеч. Никой, освен обитателите на колибата нямаше да забележи тяхното посещение.

Колкото повече мислеше за това, толкова повече се убеждаваше, че Сарида е напълно права — крадците щяха да се върнат.

Двете статуи на Боудисатва бяха изящно изваяни и херцогът беше почти сигурен, че ако разчистеха камъните в съседните помещения, щяха да открият във всяко едно от тях също по три статуи. Всички те несъмнено представляваха безценно съкровище за истинските познавачи на изкуството.

Той каза:

— Няма да ми бъде трудно да убедя султана или когото и да било друг, който проявява любопитство, че искам да направя снимки през нощта. При пълнолуние те ще бъдат достатъчно ясни и аз ще мога да обясня какво ми помага да снимам, след като се стъмни.

Той забеляза радостта, която грейна в очите на Сарида, но преди тя да заговори, херцогът продължи:

— Искам да ми кажете точно, ако това, разбира се, е възможно, кога бихме могли да очакваме нежеланите посетители. Ако не мога да направя друго, то поне бих могъл да ги уплаша и да ги накарам да търсят плячката си другаде.

— Благодаря ви, много ви благодаря! — каза Сарида. — Обещавам ви, че ще направя всичко възможно… да не ви създавам никакви… главоболия.

— Вие не можете да ми попречите — отвърна херцогът. — Навярно се досещате, че искам да направя снимки, които бих могъл да покажа както на вицекраля, така и на султана.

— Бъдете предпазлив — изрече бързо Сарида. — Не бива да позволявате никой друг да ви види.

— Обещавам ви, че няма да изложа на риск, тази великолепна постройка. Тя и без това е в опасност.

— Колко е хубаво това, че сте тук — промълви девойката.

Тя говореше така, като че ли от раменете й се бе смъкнала огромна тежест.

— Ще ми помогнете, като намерите достатъчно фенери или каквато и да е друга светлина — каза херцогът, — за да може евентуално да снимам Боудисатва утре сутринта.

— Мисля, че най-напред би трябвало да говорим с Хаджи — възкликна Сарида. — Навярно сам разбирате, че тъй като сте отседнали в двореца, хората ще проявят голям интерес към вас. Те сигурно ще ви питат къде сте ходили и затова трябва да посетите и някои други места.

Херцогът кимна с глава.

— Разбирам ви, а сега предлагам да се върнем в колибата и да поговорим с Хаджи.

Тя нетърпеливо стана, като че ли искаше всичко да свърши много бързо.

Херцогът вдигна сакото си, вратовръзката и шапката от мястото, където ги беше хвърлил.

Метна ги на рамо и се запъти към празното пространство между дърветата.

Колибата не беше далеч. Сега тя му се стори по-голяма, отколкото когато я бе видял за първи път.

Наоколо бе пълно с цветя и херцогът си помисли, че всичко това изглежда много привлекателно.

— Откога живеете тук? — попита той.

— Едва от шест месеца. Дойдохме от Сиам — обясни Сарида.

— Сиам? — повтори херцогът учуден.

Точно се канеше да я попита на какво се дължи големият й интерес към страните от Ориента, когато тя обясни:

— Татко пише книга за будизма. Това е тема, която много го интересува. Вече посетихме родното място на Буда в Индия, както и величествените храмове в Сиам, построени в негова чест.

— Баща ви много книги ли е написал? — заинтересува се херцогът.

— Само две върху източните религии.

Херцогът се опита да си спомни дали е чел книги от автор, който се казва Мартин, но името не извика никакви асоциации в съзнанието му.

— Татко не се чувства много добре — обясни Сарида — и за да не го тревожа, не съм му казвала, че статуята на Буда е открадната.

Херцогът се изненада.

— Как? Нима той не е видял празното място в храма?

— Татко не е излизал от къщи през последните два месеца. Той работи върху книгата си, но се изморява много бързо и аз се надявам да успея да го убедя в началото на годината да се върнем у дома, в Англия.

— Къде живеете? — попита херцогът.

— В Бъкингамшиър.

Херцогът едва се въздържа да не каже, че това е графството, в което се намира и неговият дом.

Отново се опита да си спомни дали някога е чувал за човек на име Мартин.

След кратка пауза той попита:

— Къде по-точно в Бъкингамшиър?

— Недалеч от Ейлсбъри — отвърна Сарида.

Херцогът занемя от изненада, но му бе невъзможно да каже каквото и да било.

Беше съвсем сигурен, че Сарида е чувала за него.

Неусетно бяха стигнали до градината.

Тя вървеше пред него. Движеше се с грацията на индийка и тази грация будеше възхищение у него. Беше убеден, че ако това момиче се появи във висшето общество, ще предизвика истинска сензация.

Сарида отвори вратата на колибата, която бе по-голяма и по-масивна от тези, в които бе отсядал по време на пътешествието си от крайбрежието до тук.

От друга страна, това беше типичен явански дом със сламен покрив.

Вътре за негово учудване, въпреки че таваните бяха ниски, по пода имаше изящни източни килими.

Мебелите, макар и изработени от местни занаятчии, бяха много хубави.

Влязоха във всекидневната, която беше по-обширна отколкото херцогът очакваше. Хаджи, седнал на кушетката, върху която лежеше възрастен човек, стана на крака.

Сарида се затича към него.

— Как се радвам, че те виждам — каза тя на явански. — Благодаря ти, че доведе господин Бъри.

Хаджи отправи на херцога въпросителен поглед.

— Храмът е великолепен — каза той — и трябва да бъде запазен на всяка цена.

В очите на Хаджи имаше нещо много трогателно.

— С голяма надежда очаквах да чуя тези думи, господарю.

— Искам да ви запозная с баща си — каза Сарида и застана до херцога.

Той отиде до кушетката, която беше поставена близо до прозореца.

Облегнат на многобройни възглавници, там лежеше много изискан на външен вид човек.

Възрастният мъж бе несъмнено англичанин и когато Сарида заговори с херцога на английски, баща й вдигна глава и погледна учудено.

— Господин Бъри е англичанин, татко — обясни му Сарида. — Дошъл е тук в отговор на писмото на султана до вицекраля.

— Много мило от ваша страна — каза бащата, като протегна ръка.

— За мен е голяма чест — каза херцогът — да видя нещо толкова забележително и така добре запазено.

Докато казваше всичко това, той си мислеше за двете статуи на Боудисатва и за релефа на краля, който толкова много приличаше на него самия.

— Несъмнено разбирате, господин Бъри — каза бащата на Сарида, — че е истинско престъпление тези великолепни древни храмове да бъдат така пренебрегвани от холандците, които позволяват да ограбват съкровищата им, както се случи с Боробудур.

— Едва наскоро научих за това злодеяние — отвърна херцогът. — И аз като вицекраля съм просто ужасен от тази вандалщина.

— Можете да си представите какво изпитваме! — каза Хаджи на явански. — Обичаме родината си, а е толкова мъчително като си помисли човек колко малко завоевателите се интересуват от нашите традиции.

Навярно всеки разумен яванец изпитваше същата болка, която се прокрадваше в гласа на Хаджи.

Една прислужница им поднесе кафе и много вкусни дребни сладки. Херцогът си помисли, че те са толкова английски и че никой друг, освен Сарида не би могъл да ги направи.

Поседяха и поговориха малко и тъй като господин Мартин изглеждаше отпаднал, Хаджи се изправи.

— Мисля, че трябва да се връщаме в града — каза той на херцога.

— Първо трябва да разменя няколко думи с госпожица Сарида — отвърна херцогът.

Тя го разбра и двамата заедно излязоха от стаята и отидоха в градината.

— Няма да идвам тази вечер — каза той, — освен ако не мислите, че присъствието ми е необходимо. Ще дойда утре рано сутринта. Надявам се през това време да намерите осветление за храма.

— Ще направя всичко възможно — отвърна Сарида.

— Кой друг живее тук? — попита херцогът.

— Имаме трима прислужници. Всички те са от едно семейство. Обикновени простодушни хора, които не задават въпроси. Само дето ги е страх от холандците.

— И не се безпокоите, че могат да се разприказват?

— Няма на кого да разкажат за нас — каза Сарида с поглед, зареян в безкрайната пустош.

Наоколо не се виждаше друга колиба.

— Разбирам какво имате предвид, но трябва да внимавате много и, за бога, ако мислите, че крадците наистина ще се появят при храма, не се изпречвайте на пътя им, моля ви!

— Навярно ще ми е много трудно да последвам съвета ви! Крадците са много ловки. Когато са идвали миналия път, нито баща ми, нито аз сме ги чули, а татко спи много леко.

— Обещайте ми, че няма да извършите нищо необмислено — каза херцогът. — Запомнете добре, че вие сте млада и жизнерадостна, а това, което защитавате, е умряло отдавна.

Говореше, без да мисли.

Когато видя израза на лицето на Сарида, си даде сметка, че за нея статуите в храма са също не по-малко живи от нея самата.

Те бяха част от тайнствения свят, в който тя се пренасяше с молитвите си, и херцогът си даваше сметка, че в сравнение с този свят в момента нищо друго нямаше никакво значение за нея.

Той изпита силен гняв при мисълта, че могат да я наранят и дори да я убият.

— Трябва на всяка цена да ми обещаете, че ще направите това, което ви казвам, и няма да се излагате на излишни рискове. Ако не ми обещаете, ще си отида и няма да се върна повече! — каза той.

Тя го загледа с широко отворени очи. След това промълви с усмивка:

— Струва ми се, че се опитвате да ме изнудвате, господин Бъри!

— И така да е, правя го за ваше добро — отвърна й той. — Не се намирате сред тишината и спокойствието на английската провинция, а в една страна, където може да стане много опасно.

— Стотици хиляди, яванци са дали живота си, за да защитят тази страна — промълви нежно Сарида.

— Но вие не сте яванка.

— Този народ означава толкова много за татко, че аз се чувствам частица от него — каза тя.

— Независимо от всичко това — каза херцогът трябва да ми обещаете и да се закълнете във всичко, което е свещено за вас. — Докато говореше, той протегна ръка и като че ли притеглена от силата му, тя сложи ръката си в неговата.

Херцогът я притисна с дланта си и усети как Сарида трепна, като че ли уплашена от него. Тя приличаше на уловена птица, която иска да избяга на свобода.

— Обещайте — настоя отново той.

За миг тя се поколеба, а после каза:

— Обещавам, но моля ви… елате при мен, ако… ви повикам.

— Кълна ви се, че ще го направя — отвърна херцогът.

Той погледна за миг в очите й и разбра, че тя се взира внимателно в лицето му, за да се убеди, че е искрен.

Хаджи се приближи до тях и херцогът пусна ръката на Сарида.

* * *

Докато яздеше по обратния път, херцогът си мислеше, че никога през живота си не бе имал по-необикновена среща и че никога не бе попадал на такъв изящен храм не бе виждал по-красива девойка от Сарида. „Как е възможно — питаше се той наум — тя да живее сама с болния си баща!“

Изглеждаше щастлива, защото се бе потопила в един тайнствен свят, който той не можеше напълно да разбере.

Щеше да му е трудно да убеди дори Джордж Карсън колко странно и неочаквано е всичко това.

Продължи да язди, здравият му разум надделя над мислите и той направи снимки в едно село, през което минаваха.

Снима жени, които перяха дрехи в придошлите потоци, и деца, който играеха под банановите дървета, докато две малки момченца се опитваха да се изкатерят по тях.

* * *

Когато пристигна в двореца, херцогът не се изненада, че султанът иска да го види. Беше му поръчано да вземе фотоапарата със себе си.

Владетелят се бе разположил в един от красивите открити павилиони и гостът му го снима там и в увеселителните градини.

След обяда, по време на който на херцога му бяха сервирани най-разнообразни явански ястия, които никога преди не бе опитвал, султанът направи предложение.

Говореше на френски, за да не го разбере никой, и каза на госта си, че ще го заведе при басейна за къпане.

Херцогът не беше сигурен какво точно ще види, но гледката, която се разкри пред очите му, надмина всички негови очаквания. Басейнът бе ограден с висок бял зид. Те минаха през внушителния вход и се озоваха в просторен двор, в центъра, на който имаше басейн с фонтан представляващ една великолепна глава на нага — представител на групата тибето-бирмански народи в Асам и земите около Бирма.

От едната страна имаше павилион и султанът поведе херцога към него, като му обясни, че басейнът, който вижда в момента, се използва от наложниците му.

Влязоха в павилиона и се изкачиха по вътрешните стълби, които ги отведоха до малка и изискана мебелирана стая.

Прозорците от едната страна на стаята откриваха гледка към големия басейн, а от другата страна — към един по-малък, за който султанът му обясни, че е построен лично за него.

Това бе стаята, в която владетелят си почиваше следобед.

От тук той можеше да наблюдава как наложниците от харема му се забавляват в бистрите води под струята на фонтана.

— Никой няма да узнае, че сте тук, приятелю — каза султанът на херцога. — Можете спокойно да снимате през прозореца. Ще очаквам с нетърпение да ми покажете снимките, когато бъдат готови.

Синухум Бехи се излетна на кушетката, а гостът му насочи обектива надолу към кръглия басейн.

След това си мислеше как никой няма да му повярва, че се е ползвал с такава необикновена привилегия.

Наложниците тичаха голи към водата. Те бяха грациозни и приличаха на пеперуди.

Бяха закичили косите си с цветя и скъпоценности. Бяха захвърлили ярко оцветените наметала, които покриваха телата им, по парапета на басейна.

Някои от тях бяха съвсем млади, но всички бяха толкова красиви, че на херцога му се стори много трудно да отрази в своите снимки цялата тази хубост.

Султанът му обясняваше тихо откъде е дошло всяко едно от момичетата.

Имаше няколко китайки, две сиамки и една японка — изящно същество, което като че ли бе слязло от рисунката на някое ветрило.

Останалите бяха яванки.

Херцогът си помисли, че нито един мъж не би устоял на тази гледка, без да изпита непреодолимото желание да притежава цялата тази красота.

Но колкото и да беше странно, докато ги снимаше една по една, той си даде сметка, че мислите му са при Сарида с нейната бяла кожа и златисти коси.

Очите й, които не можеха да се нарекат сини, а по-скоро зелени, изпъстрени със златисти точици, приличаха на отблясъците на планински поток, сякаш го преследваха навсякъде.

Сигурен бе, че тялото й е изящно, като статуя на гръцка богиня.

Искаше му се да се надява, че султанът никога няма да я съзре, за да не изпита желанието да я притежава в колекцията си.

После реши, че е крайно време да се съсредоточи върху това, което правеше в момента, но по някакъв необясним начин жените вече не му се струваха толкова красиви и той не изпитваше вълнение при вида на голите им тела.