Барбара Картланд
Храмът на любовта (6)

Пета глава

След като херцогът си тръгна, Сарида започна да търси с какво да освети храма, за да може той да направи снимки.

В стаята на баща й имаше газена лампа, на чиято светлина той пишеше книгата си. Момичето реши, че би могло да я използва.

Във всекидневната използваха друга лампа, имаше и няколко по-малки за спалните.

Сарида се надяваше, че като ги подреди в тъмната стая, ще има достатъчно светлина, и херцогът ще може да направи хубави снимки на статуите на Боудисатва.

С разбито сърце тя си помисли, че ако той бе дошъл по-рано щеше да има възможност да снима и статуята на Буда.

Откакто това се бе случило, тя често лежеше будна в леглото си и се чудеше как шумът от минаващата покрай колибата каруца не я беше разбудил.

Освен това пътеката беше камениста и тя би трябвало да чуе звъна на конските подкови.

Понякога във въображението си тя си представяше, че статуята на Буда не е отнесена от човешки ръце, че богът се е върнал в един друг свят, в който тя би могла да стигне до него чрез молитвите си.

Изпитваше ужас при мисълта, че крадците ще се върнат и ще отнесат и другите две статуи.

А може би и в другите две помещения ще намерят съкровища, които тя все още не е открила.

И ето че сега мислите й отново се върнаха към господин Бъри и тя не преставаше да си задава въпроса как е възможно той толкова много да прилича на създателя на храма.

Изведнъж реши, че тази прилика съществува само във въображението й. Изкачи се отново до пасажа и дръпна встрани растенията, за да погледне релефа.

И пак се убеди, че оттам я гледа същото лице като това на англичанина.

За Сарида господин Бъри беше съвсем необикновен човек и през ума й мина мисълта, че в един от животите си той трябва да е направил нещо лошо, за да се прероди като човек с такова ниско обществено положение, след като преди това е бил крал.

„Странно! Какво ли може да е направил“ — размишляваше тя.

Тъй като беше много красив, според нея греховете му най-вероятно са били свързани с жени.

Тя прекарваше по-голяма част от времето си с баща си и почти не разговаряше за друго, освен за великите източни религии, към които той проявяваше такъв голям интерес. Затова бе останала много наивна и не познаваше нравите и обичаите на светското общество.

Знаеше, че ако майка й беше жива, Сарида още миналата година щеше да се появи във висшето общество на Лондон и щеше да бъде представена на кралицата или на Уелския принц и на съпругата му.

И, разбира се, щеше да присъства на баловете, които имаха такова голямо значение за успешния дебют на една млада девойка в обществото.

Но тъй като Сарида не познаваше лондонското висше общество, то изобщо не й липсваше.

За нея бе удоволствие да се запознае със странните обичаи на страните, които посещаваха и да среща, особено в Индия, най-различни хора — от махараджи до мъже и жени от най-низшите слоеве.

Всичко това предизвикваше голям интерес у нея.

Виждаше красота навсякъде от храмовете и дворците на Индия до великата река на Сиам.

Обичаше усмихнатите лица на сиамците, които изглеждаха винаги щастливи, а дружелюбното отношение на яванците винаги я трогваше.

— Имам голям късмет — често си казваше тя. — Нищо не ми липсва.

Сега, след като срещна господин Бъри, образът му непрекъснато бе в мечтите й и тя си даваше сметка, че всичко това е заради крал Ракаи Пикатан.

Появата на херцога предизвикваше у нея съвсем различни и непознати чувства, които самата тя не можеше да си обясни.

Даваше си сметка, че в момента, в който този човек се появи пред храма, тя много осезателно долови присъствието му — нещо, което не й се бе случвало досега.

Усети странен, непознат досега трепет в сърцето си, когато той взе ръката й и я накара да му обещае, че няма да се изпречва на пътя на крадците.

Дори след като той си тръгна, трепетът остана.

Искаше да говори с баща си и да го попита дали е възможно господин Бъри да е превъплъщение на крал Ракаи Пикатан.

След това изведнъж си спомни, че баща й не биваше да научи за случилото се в храма, защото щеше да се разтревожи.

Беше много болен и тя не трябваше да го безпокои.

Много живо си припомни какъв гняв изпита, когато научи как холандците бяха разграбили Боробудур. В продължение на няколко дни не бе способен да се съсредоточи върху книгата си.

Сарида искаше да е близо до него. Тя влезе в стаята му. Вече си беше легнал, но още работеше върху ръкописа си.

— Колко успя да напишеш днес, татко? — попита тя и седна до него.

— Не толкова, колкото възнамерявах, но вече почти свършвам книгата.

— Това е чудесно — възкликна Сарида.

— После ще се върнем у дома — каза баща й. — Крайно време е да отворим къщата и да си спомним, че сме англичани.

Сарида се засмя.

— Никога не съм го забравяла — каза тя. — Едновременно с това си давам сметка, че книгата ще даде просветление на всеки, който я прочете.

— Надявам се да е така — отвърна баща й с уморен и отпаднал глас.

Докато каза това, той гледаше дъщеря си. След това продължи:

— Може би направих грешка, като те откъснах за толкова дълго време от света, към който принадлежиш. Ти си много красива, скъпо мое дете, и много мъже ще ти го кажат, когато се върнем в Англия.

Сарида знаеше, че сега има един англичанин, който й се възхищава, но си мислеше, че ще сгреши ако му разкаже за това.

Баща й се облегна на възглавниците.

— Веднага щом завърша книгата си, ще се върнем в Англия — каза той твърдо.

Очите му бяха притворени и Сарида разбра, че той по-скоро говори на себе си, отколкото на нея.

Много тихо тя взе ръкописа от леглото и угаси светлината.

Беше сигурна, че баща й не я чу, когато излизаше от стаята.

* * *

На другата сутрин Сарида стана рано, защото се досещаше, че англичанинът ще пристигне скоро след зазоряване.

Не сгреши в предположенията си. Стана точно така и когато го видя да язди по пътеката, сърцето й подскочи от вълнение.

Беше сам, Хаджи го нямаше. Тя се затича да го посрещне.

Херцогът слезе от коня си и докато гледаше Сарида си мислеше, че тя е прекрасна и че изглежда дори по-красива от предишния ден, когато я бе видял за първи път.

Първите лъчи на зората заиграха в косите й, и на херцога му бе невъзможно да намери подходящи думи, с които да изрази колко различна му се струва тя от другите жени.

— Предлагам ви — каза Сарида нежно — да заведете коня под навеса, който се намира зад колибата. Не би трябвало никой да го види, защото може да си помисли, че ви изпраща султанът.

Херцогът си даде сметка, че конят, който яздеше, превъзхожда онези коне, покрай които бе минал по пътя си. И конете на хората в града бяха различни от неговия.

Реши, че предложението на Сарида е разумно и отведе животното до един неугледен навес, където имаше ясли и ведро с вода, очевидно приготвени специално за случая.

След това с фотоапарата в ръка той се върна до мястото, където Сарида го очакваше.

— Пренесох всички лампи в храма — каза тя. — Надявам се, че ще бъдат достатъчни.

— Тогава нека се заемем първо с тази работа, преди наоколо да се е появил някой неканен посетител — предложи херцогът.

Двамата се упътиха към храма.

Докато се придвижваха между дърветата, херцогът за първи път забеляза купчина камъни, покрити с мъх и трева, които се издигаха в далечината.

Каза си, че трябва да разбере дали е вярно предположението на Сарида, че наблизо има друг Канди, който също е изграден като могила.

Като че ли усети, че започна да действа много прибързано. Каза си строго; че всичко трябва да бъде направено, когато му дойде времето. Когато стигнаха до мястото, на което се намираше храмът, той се наведе и последва Сарида.

Тя запали лампите една след друга и когато свърши, херцогът беше сигурен, че ще може да направи хубави снимки на двете статуи на Боудисатва.

И той като Сарида искрено съжаляваше, че не е пристигнал по-рано, когато Буда е бил все още на трона си.

Направи много снимки, като през цялото време си мислеше колко различно, е всичко това от задачата, поставена му от султана предишния ден.

Беше оставил Досън в двореца да проявява снимките.

Употреби големи усилия предишната вечер, за да обзаведе тъмна стаичка, където да може да проявява и да копира снимания филм.

Когато преди няколко години се бяха появили първите фотоапарати, херцогът веднага бе проявил голям интерес към фотографията.

Беше обзавел фотолаборатория в дома си в Бъкингамшиър, защото много се дразнеше, когато понякога му се налагаше да чака със седмици да проявят професионално филмите му и да му ги върнат.

Един специалист от фирмата Кодак го бе посветил в тайните на това изкуство и херцогът на свой ред бе обучил Досън.

Това беше много важно, защото по време на пътешествията, особено тук в Индия, на херцога му се налагаше да прекара часове в някое горещо, тъмно помещение, вместо да бъде навън и да прави снимки.

Вече беше станал много вещ във фотографията и се чувстваше поласкан, когато получаваше похвали от специалисти.

Беше напълнил вече няколко албума със снимки и гостите му в замъка Ингъл ги разглеждаха с много голям интерес.

Естествено жените, които бяха влюбени в него, искаха да притежават негова снимка.

Освен това те настояваха да ги снима, като наивно се надяваха, че ще държи портрета им близо до сърцето си.

За херцога обаче по-важно бе умението да направи това, което той наричаше „хубава снимка“, отколкото „да се запали“ по обекта. Сега обаче докато правеше една след друга снимки на храма и на статуите на Боудисатва, той си помисли, че непременно трябва да запечати на лентата образа на Сарида.

Не се и съмняваше, че когато направи това, портретът й ще си съперничи, и дори навярно ще превъзхожда, снимките, които бе направил на красавиците от Марлборо Хауз.

„Това момиче направо се погубва тук в Ява“ — мислеше си той.

После си каза, че би било грешка от негова страна да се увлича, въпреки че момичето е много красиво.

Но когато излязоха от храма и застанаха на дневна светлина, той просто не можеше да откъсне поглед от нея.

Сарида бе облечена в зелен саронг и с него тялото й изглеждаше като част от дърветата, тревата и цветята.

А лицето й като че ли бе изваяно със същото изящество и финес като статуите на Боудисатва и релефите.

Подтикнат от някакъв импулс, той сложи фотоапарата на един камък и каза:

— Още не сте ми показали скулптурата на принцесата. Навярно тя също се намира някъде в пасажа.

— Да, разбира се — отвърна Сарида, — но тя е по-малка, както всъщност би трябвало да се очаква, и е сгушена някак свенливо до него, защото напълно естествено той, мъжът, е бил много по-значителен от нея.

В гласа й прозвуча предизвикателна нотка, която накара херцогът да се засмее.

— Покажете ми принцеса Шайлендра, за да видя дали е толкова красива, колкото си представям.

Сарида го поведе и той се изкачи по пасажа.

Когато стигнаха до релефа на краля, тя отмести растенията и херцогът отново видя отражението на собственото си лице.

Предната нощ почти бе успял да убеди сам себе си, че навярно греши или пък по някакъв начин е бил хипнотизиран от Сарида, за да му се стори приликата толкова голяма.

Но сега, когато отново вида релефа, установи, че дори и най-недоверчивия наблюдател не би проявил никакво съмнение — лицето на краля бе същинско копие на неговото.

Нелепо бе да оспорва тази истина.

Сарида разлисти добре растенията и до краля, херцогът видя скулптурата на принцесата.

Тя беше много по-малка и камъкът, от който бе изваяна, почти не бе повреден.

Всъщност лицето й като че ли бе изваяно само преди една-две години.

Херцогът разглеждаше релефа, а Сарида го чакаше да заговори с очи, впити в лицето му.

Той си помисли, че отново вижда не нещо, което действително е пред него, а това, което е очаквал, че ще види.

Притвори очи, като че ли искаше да фокусира погледа си по-добре, но скулптурата нито се промени, нито помръдна. Въпреки че не му се искаше да признае, от релефа сякаш го гледаше лицето на Сарида.

Това го смути и гласът му прозвуча почти грубо:

— Навярно очаквате да направя снимка на релефа?

— Трябва непременно да снимате краля — отвърна Сарида.

С намръщено лице херцогът отиде да вземе фотоапарата.

Питаше се дали не сънува. Или пък дали не се опитват да го измамят.

Възможно ли беше да дойде до Ява и да открие своето собствено копие, а освен това и копието на едно момиче, което живее векове след като оригиналната скулптура е била изваяна?

В съзнанието му проблесна мисълта, че може би някой иска да го заблуди.

Може би това беше нелепа шега от страна на султана, с която той иска да привлече вниманието му върху събитията в Джакарта.

Изведнъж си даде смеска, че това би било невъзможно. Колкото и да се бореше с тази мисъл, той трябваше да признае, че релефите, изваяни през девети век, бяха копие на него и Сарида.

Херцогът ги снима и когато приключи, Сарида ги покри с растенията, без да каже нито дума.

Даже и някой да минеше през гората и да забележеше могилата, нямаше да види нищо, което да го накара да си помисли, че тя е необикновена или се различава с нещо от земята наоколо.

Те бавно тръгнаха един до друг към колибата.

Когато изминаха половината път, херцогът попита някак рязко:

— Можете ли по някакъв начин да ми обясните това, което току-що ми показахте?

— Мисля, че сам знаете отговора — отвърна Сарида спокойно.

— Наистина ли очаквате, че ще повярвам в това, което будистите наричат „колелото на прераждането“? — попита херцогът.

Сарида не отвърна нищо, но той знаеше какво би му отговорила.

Можеше да отгатва мислите й и това го направи още по-нападателен от преди.

Истината бе, че той се страхуваше от нещо, което не можеше да проумее.

Всичко това бе ново за него и тъй като не можеше да намери правдоподобно и лесно обяснение, реши да не мисли повече за случилото се.

Сарида сякаш разбра, че е раздразнен от самия себе си и когато стигнаха до колибата, тя му каза:

— Сигурна съм, че татко би искал да ви види, след като закусите.

Херцогът се колебаеше.

Искаше да остане, а в същото време изпитваше желание да си тръгне.

Не можеше да си обясни чувствата, които изпитваше. Беше объркан.

Все още не можеше да реши какво да направи, когато Сарида погледна през рамото му и нададе вик на изненада.

— Какво има? — попита херцогът.

— Холандците! — каза момичето. — Елате бързо! Не трябва да ви видят тук!

Тя влезе в колибата и той инстинктивно я последва. Всекидневната беше празна и без да му казват херцогът се досети, че господин Мартин още не се е събудил.

Без да промълви нито дума, Сарида бързо отиде до другия край на стаята и отвори една врата.

— Заключете се вътре — прошепна тя — и не вдигайте никакъв шум!

С фотоапарата в ръка херцогът бързо влезе в стаята, която, както се досети, беше спалнята на Сарида.

Помещението бе малко, но изящно мебелирано с изискани мебели.

Подът бе покрит с явански килимчета, на дивана имаше прекрасен бродиран китайски шал и много сатенени възглавнички.

На една от стените бяха окачени две много стари японски гравюри. В стаята имаше няколко вази с цветя, които я изпълваха с пролетно ухание.

На това, което херцогът реши, че Сарида използва като тоалетна масичка, имаше огледало, което тя навярно бе открила в някой местен магазин.

То беше много старо и бе изработено с такова умение и чувство за артистичност, с каквито се славеха само майсторите от Бали. Несъмнено Сарида го бе открила именно там.

Мислеше си, че цялата стая отразяваше вкуса на Сарида.

Докато стоеше до вратата, която бе заключил, той чу как отвън към колибата приближават конници и разбра, че ездачите слизат от конете.

Надзърна много предпазливо през малкото прозорче, покрито с бяла мрежа, което гледаше към предната част.

Сега можеше да види кой беше пристигнал.

Единият от посетителите бе едър тромав мъж, облечен с униформа на полковник от холандската армия. Имаше леко подпухнало лице на човек, който пие прекалено много.

Херцогът не се съмняваше, че това е един от губернаторите на Ява, които не само че се отнасяха грубо към местното население, но за тях яванците не бяха нищо повече от земята под краката им.

Според западните стандарти на цивилизацията този мъж изглеждаше истински грубиян.

Придружаваха го двама войници и херцогът се досещаше, че те му служат като ескорт, подчертаващ авторитета му.

Полковникът отвори вратата на колибата, без да чука, което само по себе си бе обидно.

Докато той влизаше в стаята, Сарида си даде вид, че излиза от спалнята на баща си.

— Добро утро, Сарида! — каза холандецът.

— Добро утро, полковник Ван Кеерк — отвърна Сарида. — Предпочитам да използвате обръщението „госпожице“.

Полковникът се засмя.

— Между нас не са необходими такива формалности. Дойдох да ви попитам, Сарида, дали ще се съгласите днес да вечеряте с мен.

След кратка пауза Сарида каза:

— Много съм поласкана от поканата ви, полковник. За съжаление не мога да оставя баща си сам.

— Той ще се чувства много добре — каза полковникът. — Ако са ви нужни повече слуги от тези, които имате, за да останат при него, аз ще ви изпратя няколко, а може да дойдат и двама войници, ако предпочитате.

— Съжалявам, господине, но ми е невъзможно да приема поканата ви.

— Когато става въпрос за нас двамата, няма нищо невъзможно — каза полковникът. — Искам да говоря с вас насаме, а това не може да стане тук.

Сарида не му отговори и след малко той продължи:

— Ще ви изпратя карета в шест и половина.

— Както вече ви казах, господине, не мога да приема поканата ви — отвърна Сарида.

Полковникът се приближи до нея.

— Престанете да си играете с мен! Знаете какво изпитвам към вас и какво мога да направя за вас.

Той спря, погледна я похотливо с кървясалите си очи и продължи:

— Намерил съм къща близо до казармите, където ще се чувствате много удобно. Може да вземете и баща си там, ако желаете, но трябва много добре да му обясните, че това ще бъде мой дом и че ще мога да ви посещавам по всяко време.

— Не разбирам много ясно предложението ви — отвърна Сарида, — но доколкото зная вие имате жена и няколко деца в Холандия. Несъмнено не сте забравили за тях.

— Кой ви е казал това? — попита полковникът сърдито. — Какво значение има това за нас? Ние сме тук, а те са на хиляди мили в Европа.

— За мен има значение — възрази му Сарида. — И трябва добре да разберете, полковник, че не мога да приема поканата ви, нито пък да се съглася с предложението ви да живеем под един покрив.

— Ставате смешна! — Холандецът каза това с друг тон. — Не разбирате ли, че мога да променя живота ви! — продължи той. — Аз съм богат човек, ще ви купя бижута, хубави дрехи, ще ви създам много повече удобства, отколкото имате в това затънтено място.

— Баща ми и аз сме много щастливи тук — каза Сарида. — Той привършва книгата си и веднага щом тя бъде готова, се връщаме в Англия.

Полковникът замълча за момент, а после каза:

— Наистина ли мислите, че ще ви позволя да заминете? Забравяте, Сарида, че трябва да имате разрешение от холандците, за да се придвижвате из страната. Мога да направя така, че за вас да стане невъзможно да се качите на параход или да напуснете Ява.

— Аз съм… британска поданица.

— Може да ви бъде трудно да го докажете — каза полковникът и в гласа му прозвучаха зловещи нотки.

Той се изправи.

— Каретата ми ще дойде да ви вземе в шест и половина и ако се върне празна, животът ви тук ще стане невъзможен. Ако реквизирам тази колиба, тя става моя, а не ваша!

Сарида затаи дъх. След малко заговори:

— Струва ми се, че ме заплашвате, полковник, а това е нещо, което дълбоко ме възмущава! Бъдете така любезен да си припомните, че баща ми е болен човек и както вече ви казах, ми е невъзможно да го оставям сам.

Тонът й бе толкова категоричен, че холандецът, който отиваше към вратата, се спря.

— Много добре — каза той. — Ако баща ви е толкова болен, колкото вие казвате, ще ви дам време да го лекувате, но утре ще вечеряте с мен. Разбрано ли е?

Без да дочака отговора на Сарида, той излезе от колибата. Остави вратата отворена и тя го видя как се качва на коня си, който единият от войниците държеше за юздите.

Преди да потегли, полковникът се обърна, за да я погледне, и тя се разтрепери, като видя израза на лицето му. След това холандецът се отдалечи, последван от двамата войници, и тропотът на конете постепенно заглъхна.

Те вече почти бяха изчезнали от погледа й, когато херцогът отключи вратата на спалнята и излезе.

Сарида стоеше по средата на стаята и се взираше през отворената врата на колибата. На лицето й бе изписано отчаяние.

Херцогът се приближи до нея.

— Откога тази свиня идва тук и се държи по такъв оскърбителен начин?

— Преди две седмици, когато бях на пазар в града, той за нещастие ме видя — отвърна Сарида. — Чух го, че пита продавача коя съм и тъй като в Джакарта всичко се знае, човекът му каза.

— И после той ви посети?

— Пристигна… с войниците си.

— Какво стана после?

— Започна да ми прави комплименти, покани ме… на вечеря и аз… не приех поканата.

— И той не се отказа? Продължи да ви досажда и да ви плаши и след това?

Сарида кимна с глава. Херцогът долови ужас в гласа й, когато тя го запита:

— Какво бих могла да направя?

— Бих искал аз да се разправя с него! — каза херцогът много разгневен.

— О, не! Не бива да… правите това! — изрече Сарида бързо. — Ако се изпречите на пътя му, той… несъмнено ще разбере, че… идвате от… Индия!

Херцогът искаше да каже нещо, но тя продължи:

— Не бихте могли да направите… нищо, за да им попречите… да разберат, че са ви помолили да дойдете тук със специална… задача.

— И те ще открият храма! — каза херцогът много тихо.

— Ще го открият и ще го… плячкосат — каза Сарида отчаяно.

— Едно нещо е сигурно — каза херцогът след дълго мълчание. — Не трябва никога да оставате насаме с този човек, колкото и да ви заплашва.

— Зная… това — отвърна Сарида. — Намирала съм… извинения много пъти, като винаги… съм казвала, че татко е много болен, за да го оставя сам. Сега, както чухте, търпението му… започва да се изчерпва.

Херцогът отиде до отворената врата. Загледа се в пейзажа навън. Наоколо бе пусто. Помисли си, че след като Сарида и баща й бяха избрали такова усамотено място, където да се установят, бе наистина лош късмет човек като полковник Ван Кеерк да ги открие.

Беше срещал и друг път подобни безнравствени и брутални личности.

Мисълта за близостта на холандеца до нещо толкова деликатно и красиво като Сарида беше просто непоносима за него.

Всеки почтен мъж би изпитал подобно чувство, когато види как един развратник преследва младо и беззащитно момиче.

След това си даде сметка, че тъй като той и Сарида са някак свързани един с друг, нещо, за което той не искаше да мисли, нито пък да признае, чувствата, които го вълнуват, са лично негови. Обърна се.

— Не се безпокойте — каза той на Сарида. — Ще измисля нещо, за да попреча на полковник Ван Кеерк да ви накара насила да вечеряте утре с него. Докато й казваше това, си помисли, че би могъл да помоли султана да покани холандеца на вечеря.

Друга възможност бе да се представи на полковника и някак си да го принуди поне да отложи поканата, отправена на Сарида.

Не беше сигурен как точно ще постъпи, но бе напълно убеден, че трябва на всяка цена да предприеме нещо.

Усети, че Сарида е застанала до него и го докосва с ръка.

— Моля ви — каза тя с нежния си глас, — не се… замесвайте в тази история, след като… пред нас стои много по-важна задача.

— Ако имате предвид храма — отвърна херцогът, — трябва да ви кажа, че той е успял да оцелее през вековете, а в момента най-важното нещо сте вие.

— Нещата около мен не са толкова важни — каза Сарида.

Херцогът я погледна недоверчиво.

Не би могъл да си представи, че някоя, от жените, които познаваше, дори би си помислила, че един храм, колкото и красив и уникален да е, има по-голямо значение от нейната собствена безопасност.

Сарида му говореше така; че той не можеше да се съмнява в нейната искреност.

За нея храмът значеше много повече от собствените й чувства или от опасността, на която беше изложена поради красотата и привлекателността си.

„По дяволите! — помисли си херцогът. — По-скоро бих убил това животно, отколкото да му позволя да се докосне до нея!“

Не си задаваше въпроси относно чувствата си. Знаеше, че те просто са го завладели.

* * *

Малко по-късно херцогът трябваше да потегли обратно към двореца.

Полковникът беше далеч, беше малко вероятно да го настигне по пътя. Никой в Джакарта нямаше да се досети къде е прекарал времето си.

— Ще проява снимките — каза херцогът на Сарида — и ако не са станали сполучливи, утре ще трябва да опитаме отново.

Точно когато се канеше да отиде зад колибата и да вземе коня си, чу гласа на Сарида.

— Може би… съм много… изнервена, може би… полковник Ван Кеерк ме разстрои, но… бихте ли могли да… дойдете довечера?

Думите като че ли излизаха насила от устата. На херцога му се струваше, че тя просто се насилва да говори.

— Имате чувството, че нещо ще се случи ли? — попита я той.

— Опитвам се… да мисля, че… всичко това е плод на въображението ми, но то е… по-силно от мен.

— В такъв случай ще дойда при вас веднага щом мога да напусна компанията на султана.

— Наистина ли… ще дойдете? — Докато говореше, тя повдигна очи към него и в погледа й той долови вярата на дете.

Каза си, че тя няма към кого другиго да се обърне и тъй като е англичанин, той е единственият човек, комуто би могла да се довери.

— Непременно ще дойда! — обеща той. Обърна се, за да се качи на коня си.

— Докато ме няма, стойте с баща си и ако Ван Кеерк се върне, не разговаряйте насаме с него — каза той на Сарида.

— Нямаше да допусна това да се случи и тази сутрин, ако… татко беше буден — каза Сарида. — Но вие сам разбирате, че… не искам да го разстройвам, а ако полковникът ме беше… заплашил пред него, татко би се разгневил много.

— И с пълно основание! — отвърна херцогът. — Този човек петни униформата, която носи. Когато се върна в Англия, ще се заема с него. Ще съобщя за поведението му на холандските власти!

Херцогът говореше, без да мисли.

Осъзна, че Сарида го гледа с голямо учудване, защото малко вероятно бе холандците да обърнат внимание на думите на един обикновен англичанин, който няма високо обществено положение и авторитет.

Херцогът знаеше, че трябва да поправи грешката си, тъй като бе забравил, че тук не е под истинското си име.

— Важното е — каза той със съвсем различен тон, — да не мислим за тази толкова неприятна случка. Идете в храма, Сарида, и се молете на Буда, както направихте вчера. Зная, че той ще ви закриля.

Видя как очите на Сарида грейнаха.

— Вие разбирате! — възкликна тя. — Вие… наистина разбирате!

— Напълно естествено е да ви разбирам — каза херцогът.

Докато произнасяше тези думи, той си даде сметка, че това е истина. Нямаше никакъв смисъл да се преструва повече.

* * *

Докато яздеше обратно към двореца, херцогът си призна, че е много увлечен по Сарида и е твърдо решен да я защитава.

Искаше му се също така да промени живота й, който рано или късно щеше да я доведе до гибел. Чувстваше, че това е неизбежно.

Досега никоя друга жена не бе предизвиквала такива чувства у него.

В миналото искаше да притежава жените физически, желаеше ги пламенно и те с готовност отговаряха на чувствата му.

Със Сарида беше различно, толкова различно, така необикновено и неотразимо както приликата между тях двамата и образите на принцесата Шайлендра и крал Ракаи Пикатан.

„Ако имам достатъчно разум — разсъждаваше херцогът, — ще се върна в Индия и ще забравя за това, което става тук, в Ява. Никога повече няма да си спомням, че съм срещал момиче на име Сарида.“ Като че ли у него се бореха двама души. Единият го съветваше да се върне в Индия, да забрави това, което се бе случило на остров Ява и никога повече да не си спомня, че е срещал момиче на име Сарида. Но Другият, за когото не се беше сещал от години, му казваше нещо съвсем различно.

Беше срещнал Сарида й сега му беше невъзможно да я загуби. Можеше да чете мислите й. Знаеше, че когато се бе молила, тя бе влязла в един тайнствен свят, където той искаше да я последва. Като жена тя бе толкова красива и същевременно толкова невинна, че го бе страх да я докосне.

По целия обратен път към двореца той си задаваше въпроси, на които не можеше да намери отговор. Даваше си сметка, че трябва да защити Сарида от полковника така, както трябва да спаси храма от холандците и съкровищата му от крадците.

Но с това грижите му не свършваха.

Питаше се какво щеше да се случи, когато отведеше Сарида и баща й с яхтата си у дома, в Англия.

Тя вече присъстваше в мислите и съзнанието му и ако трябваше да си признае честно, бе завладяла и сърцето му.

Почти през целия ден мисли за нея, а когато заспа, тя беше в сънищата му.

„Не съм младеж, та да се влюбя така безнадеждно и една жена да представлява всичко за мен!“ — упрекваше се строго той.

И въпреки това, когато влезе в двореца и се отправи към павилиона, където знаеше, че ще намери султана, усети, че Сарида е до него.

И двамата не можеха да избягат един от друг.