Барбара Картланд
Храмът на любовта (3)

Втора глава

Херцогът се почувства щастлив и си помисли с облекчение, че вицекралят бе намерил разрешение на неговия проблем. След това забеляза, че лорд Карсън все още държи в ръцете си писмото на султана. По израза на лицето му херцогът разбра колко ядосан е неговият приятел.

— След като получих това писмо — каза вицекралят, — събрах съвсем тайно, разбира се, някои сведения.

Херцогът изглеждаше озадачен, но не го прекъсна и лордът продължи:

— За мой ужас научих, че преди четири години, през 1896, по повод посещението на краля на Сиам — Чулалонгкорн, холандски служители му подарили няколко коли, натоварени с уникални реликви от Боробудур.

— Не мога да повярвам! — възкликна херцогът.

— За съжаление това е истината — каза лорд Карсън. — Подаръкът съдържал трийсет релефа, пет статуи на Буда, два лъва и една скулптура на свещеник.

— Как е възможно да направят такова нещо! Изглежда просто невероятно! — възкликна херцогът.

— Много от тези уникални произведения на изкуството вече се намират в частни колекции и са безвъзвратно загубени — каза лорд Карсън с горчивина.

След като помълча малко, той добави:

— Освен това, както вие сам ще се убедите, Виктор, крадците също са направили своето и хиляди други малки, но безценни предмети са изчезнали безследно.

— Не мога да повярвам, че холандците толкова безотговорно обричат съкровищата на Ява на разруха! — каза херцогът.

Изричайки тези думи, той си даваше сметка, че холандците не проявяват особен интерес към източните култури. До него бяха достигнали слухове за небрежното им отношение към храмовете в Бали.

Лорд Карсън се облегна на бюрото си.

— Сега разбирате, Виктор, какво имам предвид, когато ви казвам, че тайно трябва да помогна на султана, без холандците да разберат, че проявявам някакъв интерес!

— Струва ми се, че това би било невъзможно — възкликна херцогът.

— И аз мислех така, но след като прочетох подробното му писмо, разбрах, че холандците не са научили за храма, за който ми съобщава. Очевидно се е доверил само на един от най-близките си съветници.

Херцогът се облегна удобно на стола.

— Какво предлагате да направя?

Лорд Карсън се усмихна.

— Отговорът на въпроса ви е следният: да заминете за там възможно най-бързо и ако не друго, то поне да попречите на крадците да осквернят храма.

— Мислите, че те вече са тършували там?

— В писмото си султанът изразява съмнение, че крадците замислят нещо.

Херцогът замълча за момент, а след това каза:

— Когато получих поканата ви и напуснах Англия, оставих яхтата си в корабостроителницата за ремонт. Поръчах на секретаря си да ми я изпрати възможно най-бързо, след като бъде готова.

Лорд Карсън каза с усмивка:

— Мога да ви уверя, че тя вече е в пристанището!

Херцогът се засмя.

— Джордж, вие сте наистина невероятен! — възкликна той. — Питам се дали нещо, колкото и дребно да е то, убягва от орловия ви поглед.

— Когато мога, следя всичко! — отвърна вицекралят.

— Струва ми се, че ако искам да пристигна в Ява, без никой да забележи — продължи херцогът, — трябва да пътувам до там със собствената си яхта и, разбира се, под друго име.

— Вече съм обмислил всичко — каза вицекралят. — Бъри е съвсем обикновено име, поне в Ява.

Херцогът отново се засмя.

— Семейството ми би се почувствало оскърбено, но аз нямам нищо против това име, стига само да сте сигурен, че султанът ще разбере и ще ми се довери по същия начин, както се доверява на вас.

— Това не бива да ви притеснява — отвърна вицекралят. — Писмото беше донесено от един от личните адютанти на султана, който остана да чака вашето завръщане.

Очите на херцога заблестяха.

Той не каза нищо, но се досещаше с какво удоволствие приятелят му ще опише с подробности сложния план, който бе намислил.

— След като се съгласихте да изпълните молбата ми — продължи лорд Карсън, — яванецът ще потегли утре с отговор до султана, в който му пиша да ви посрещне веднага щом пристигнете. За него вие сте господин Бъри. Той трябва да се погрижи, холандците да не разберат, че му гостува англичанин.

— Много съм ви благодарен — възкликна херцогът с лек сарказъм в гласа, — че няма да ме карате да се преобличам в саронг или казано на явански — каин.

— Струва ми се — каза вицекралят, — че така както сте облечен сега, ще се харесате много на девойките.

— Девойки! — възкликна херцогът. — Тъй като няма да ми бъде позволено да видя никоя от наложниците на султана, то единствените жени, които ще радват погледа ми, ще са изваяните от камък образи.

На вицекраля това му се стори забавно. След като се пошегува с херцога, той попита сериозно:

— Кога мислите да тръгнете?

— Утре — отвърна херцогът, — но при известни условия.

Вицекралят повдигна вежди, преди да го запита:

— И какви са те?

— Не искам никой, нито дори съпругата ви, да знае къде отивам. Когато изчезна от губернаторската резиденция, вие просто ще кажете, че сте получили важно съобщение от хората, натоварени с възстановяването на Тадж Махал, и че по ваше нареждане е трябвало да замина спешно, за да видя какво не върви.

След думите на херцога последва кратко мълчание. После лорд Карсън попита:

— Има ли някаква основателна причина за тази голяма тайнственост?

— Много основателна — отвърна херцогът. Изричайки тези думи, той стана от стола си, отиде до прозореца и се загледа в градината.

Слънцето се показваше над дърветата като огнена топка. Многобройните градинари поливаха тревата, за да я поддържат свежа и зелена. Други се занимаваха с цветята.

Херцогът си помисли, че градината не е царство само за цветята и насекомите.

Няколко генерал-губернаторски съпруги, включително и лейди Канинг, се бяха оплакали от маймуните.

Една маймуна, бе нахлула в будоара на лейди Канинг и беше направила големи пакости, от което пострада и папагалът на прислужницата й — французойка. Но най-вече дамата бе разтревожена от прилепите.

— Една нощ — бе споделила тя, — в спалнята ми летяха с писък пет прилепа.

Въпреки че херцогът бе в губернаторския дом само от няколко дни, той вече знаеше и за досадните чакали.

През нощта те излизаха от каналите и виеха в храсталаците.

Един от адютантите му каза, че най-неприятни бяха вонящите котки цибетки, които се изкатерваха до покрива по колоните и водосточните тръби.

Понякога те дори влизаха в спалните в южното крило. Мери Карсън му бе разказвала как, събуждайки се една нощ, бе видяла една с тяло, дълго пет фута, да пие мляко от чашата до леглото й.

Херцогът си мислеше, че всичко това звучи преувеличено. От друга страна бе склонен да повярва, че лорд Карсън, от чийто поглед не убягваше нищо, бе унищожил повечето от тези животни.

Същото се отнасяше и за огромните прилепи, които прелитаха от дърво на дърво.

Съзнанието му бе заето с тези подробности, защото си мислеше за лейди Шарлот, която бе опасна като див звяр.

Дали щеше да се изкачи по водосточната тръба или да слезе от покрива, тя така или иначе щеше да се вмъкне в спалнята му тази нощ.

Най-накрая лорд Карсън наруши дългото мълчание с думите:

— Какво има, Виктор? Зная, че нещо ви тревожи. Това мълчание не е характерно за вас.

Инстинктивно херцогът щеше да му отговори, че едно от нещата, които му бяха най-неприятни, бе да обсъжда любовните си приключения.

Но той ясно си даваше сметка, че в момента, в който лорд Карсън и съпругата му го видеха заедно с лейди Шарлот, тя непременно щеше да съумее да ги убеди, че двамата са лудо влюбени.

— Сред вашите гости се намира една личност — каза той най-после, — която ме последва чак до Индия. Признавам съвсем откровено, Джордж, че избягах, за да се отърва от нея, но тъй като тя е много упорита, когато иска да постигне целта си, единственият начин да се спася от нея е да изчезна.

Херцогът знаеше, че това, което бе казал, е достатъчно за лорд Карсън да се досети кого има предвид и като човек с бърз и ловък ум, да разбере какви точно са намеренията му.

След кратка пауза лордът каза:

— В такъв случай би било най-добре да заминете призори.

— Точно това бих искал да направя — отвърна херцогът.

— Чудесно — съгласи се лорд Карсън. — Всичко ще стане както желаете. Един от моите адютанти ще ви чака с карета, за да ви откара на пристанището. Никой, повтарям, абсолютно никой, няма да узнае къде отивате.

Херцогът въздъхна с облекчение.

— Благодаря ви, Джордж, много съм ви признателен.

— Всичко, от което се нуждаете, ще бъде приготвено — каза лорд Карсън отсечено, като че ли даваше заповеди сам на себе си. — Капитанът на яхтата ви ще има на разположение карти, които ще му помогнат да открие онова място на брега, което се намира най-близо до Джакарта.

Той спря, преди да продължи.

— За вас няма да е трудно да намерите някакъв транспорт, дори и не много удобен, за да пристигнете при султана, но аз се заинтересувах и разбрах, че Джакарта е на не повече от тридесет мили разстояние от морския бряг.

— Благодаря ви — каза отново херцогът.

Вицекралят натисна един бутон на бюрото си. След няколко минути вратата се отвори и адютантът му влезе.

— Очакват Ваше превъзходителство в тронната зала! — съобщи той.

Вицекралят излезе от стаята, без да каже нито дума повече на приятеля си.

Херцогът се настани в едно удобно кресло и взе вестниците, които бяха пристигнали от Англия тази сутрин.

Той не си направи труда да се присъедини към останалите гости, преоблече се за вечеря и нарочно слезе почти в последната минута.

Когато най-после стигна до голямата гостна, му се стори, че двамата адютанти, които стояха, на пост, го погледнаха с упрек, изнервени от закъснението му.

Имаше време само да поздрави някои от гостите, събрали се в обширната, но удобна зала, която се използваше при такива случаи.

Джордж Карсън държеше на навиците и традициите в губернаторската резиденция повече от когото и да било от своите предшественици и затова всичко протичаше със съответните церемонии.

Всъщност той управляваше вицекралството по безупречен начин.

Докато херцогът минаваше през многобройните стаи и слизаше по стълбите, видя, че лорд Карсън е възстановил и осъвременил сградата, мебелирал я е модерно и е попълнил празнините в колекцията от портрети.

Херцогът беше във вечерно облекло и носеше всичките си отличия. Това му придаваше наистина внушителен вид. Той поздравяваше тези от гостите, с които се познаваше, а един от адютантите го представи на някои от новодошлите.

Дълго преди да стигне до лейди Шарлот, той забеляза сияещия й поглед, насочен към него.

Изключителната й красота бе подчертана от блясъка на бижутата й, които засенчваха тези на другите жени.

Диадемата й от тюркоази и диаманти се допълваше със синевата на очите й, а бялата кожа, на шията й изглеждаше ослепителна под огърлицата от същите камъни.

Със своята изящност роклята й бе достойна за прием в Бъкингамския дворец. В ръката си държеше рисувано ветрило със седефена дръжка.

— Надявам се, че познавате лейди Шарлот Денингтън, Ваша милост — произнесе адютантът.

Но когато лейди Шарлот протегна ръка към него, херцогът се обърна.

Друг адютант даде знак и гостите бързо се придвижиха до определените им места и застанаха сковано, почти мирно.

Вратата се отвори и вицекралят и съпругата му влязоха.

От двете, им страни ги придружаваха адютанти. Те преминаха покрай гостите и ги поздравиха — дамите се поклониха, а господата сведоха глави като пред кралски особи.

В залата се чуваха само поздравите, отправени от вицекраля и съпругата му, и отговорите на поздравените.

Когато формалностите приключиха, всички се отпуснаха и се разнесе приглушен шепот.

Херцогът нямаше време да разговаря с лейди Шарлот, въпреки че забеляза как тя се приближава към него.

Вицекралят се отправи към банкетната зала и гостите го последваха.

Херцогът придружаваше съпругата на френския посланик, която беше жена с голям чар.

Тъй като познаваше Париж добре и бе срещал много от нейните роднини и приятели, те поведоха интересен разговор.

Херцогът не можеше да не забележи как лейди Шарлот непрекъснато го следи с поглед от другата страна на масата.

Лейди Карсън седеше до него и разказваше нещо, но на херцога му бе трудно да се съсредоточи върху думите й.

Хората, които мислеха, че вицекралят е претенциозен човек с тежък характер, обожаваха Мери Карсън.

Тя бе американка и едва когато пристигнаха в Бомбай през 1898 година, си даде сметка, че положението, което щяха да заемат със съпруга си, би ги обрекло на голяма изолация.

В едно от писмата си до херцога тя бе писала: „Все едно, че сме монарси“.

Пътническият кораб, с който пристигнаха, бе спрял до специална площадка, покрита с червен плат и след приветствените речи те изминаха седемте мили до резиденцията на губернатора по претъпканите улици сред шпалир от войници.

Над главите им държаха златен чадър, един от най-древните и почетни кралски символи на Индия.

Мери прие с удоволствие безкрайното великолепие и блясъка, с които бе заобиколена от този момент.

Тя като че ли нямаше нищо против да я разглеждат и винаги съумяваше да намери подходящата дума или жест.

Инстинктът й бе безпогрешен, когато трябваше да реши дали да даде преднина на съпруга си или тя да застане пред него.

За индийците не беше тайна, че двете най-важни особи в страната им са изпълнени с голяма любов един към друг, а това бе народ, който се прекланяше пред Кришна, бога на любовта.

Съвсем естествено бе, че за Мери къщата бе необикновена и както писа на близките си „твърде неудобна“.

Много трудно бе да се облича човек на светлината на свещите, които опушваха всичко наоколо, а приятелите й в Англия не можеха да проумеят как е възможно кухнята да не е в къщата.

Тя се намираше на двеста ярда, в една задънена улица на Калкута и всяко ястие трябваше да бъде пренасяно до резиденцията в специални дървени кутии.

Когато пристигнаха, градините гъмжаха от ужасни животни.

Карсън нареди да стрелят по огромните прилепи, които прелитаха от дърво на дърво.

За да бъде с човека, когото обичаше, Мери Карсън се примири с всичко, дори с това, че индийският климат не влияеше никак добре на крехкото й здраве.

Тя разговаряше с херцога с тих и нежен глас, като не сваляше поглед от съпруга си, като че ли искаше да се увери, че той е там.

Херцогът я наблюдаваше и си мислеше, че би искал да има за съпруга точно такава жена.

И за момент дори не би могъл да си представи, че тя ще изневери на мъжа си или ще си позволи да флиртува с друг.

Мери бе чакала дълго, за да се омъжи за Джордж Карсън, и сега като че ли казваше с поглед на херцога, че да бъдат заедно за нея е все едно да бъдат в рая.

„Лошото е — разсъждаваше мислено херцогът, когато тържествената вечеря приключи, — че на този свят има твърде малко жени като Мери Карсън и прекалено много като лейди Шарлот Денингтън.“

Не му убягна фактът, че може би с надеждата да го накара да ревнува, лейди Шарлот проявяваше голямо внимание към привлекателния мъж, който й кавалерстваше по време на вечерята.

Тя сякаш се смееше по-високо от останалите гости и няколко пъти той вдигна тост в нейна чест.

По израза на очите му херцогът отгатна, че тостовете на кавалера са изпълнени с любовни слова.

Херцогът си представи как лейди Шарлот се държи по същия начин в замъка Ингъл.

Ако такова нещо се случеше с бъдещата му съпруга, той би я ударил и несъмнено би обидил сериозно мъжа, с когото тя флиртуваше. Щеше дори да се стигне до дуел, който би предизвикал нежелателни и много неприятни последици, а един такъв скандал би трябвало да се избегне на всяка цена.

Херцогът си даваше сметка, че посещението на остров Ява ще му коства много неудобства, тъй като се налагаше да пътува инкогнито.

Вероятно щеше да се наложи да понесе много несгоди, което нямаше да се случи, ако можеше да използва титлата си.

Беше готов обаче да се примири с всичко при мисълта безпомощно да наблюдава как лейди Шарлот плете мрежите си.

Когато вечерята приключи, тези, които не бяха отседнали в резиденцията, си тръгнаха незабавно, както повеляваха индийските традиции.

Херцогът одобряваше този обичай в индийското гостоприемство, защото присъстващите не бяха принудени да проточват безкрайно визитите си и да се прозяват с часове.

Не беше необходимо да водиш безцелни разговори или пък да си принуден да слушаш, както се случваше в Англия, как нечий силен женски глас изпълнява ария от опера, съвсем неподходяща за такова място.

Гостите си тръгнаха сравнително рано и веднага след това вицекралят и съпругата му също пожелаха лека нощ на присъстващите.

Когато се ръкуваше с херцога, лорд Карсън каза:

— Последвайте ме. Искам да ви дам още някой указания!

Херцогът беше възхитен.

Той забеляза как лейди Шарлот идва към него и си даде сметка, че само след няколко секунди би било невъзможно да я избягва повече.

Последва лорд Карсън и когато двамата излязоха навън, вицекралят му каза:

— Трябва да ви дам нещо.

След това той се обърна към съпругата си с думите:

— Ще дойда скоро, скъпа. Току-що пристигна писмо и искам да го покажа на Виктор.

Мери Карсън се усмихна.

— Не се бавете, Джордж — възкликна тя. — Снощи си легнахме много късно, а днес бяхте толкова зает, че сигурно сте много уморен. — Изричайки тези думи, тя обърна изпълнен с молба поглед към херцога, който каза тихо:

— Обещавам, че няма да го задържам.

Лейди Карсън се усмихна на двамата и се изкачи по стълбите.

Херцогът и лорд Карсън се упътиха към всекидневната.

— Когато се обличах, изведнъж се сетих, че нямате никакви явански пари, а ако използвате английски лири или индийски рупии, това може да събуди съмнения.

— От години ви познавам Джордж — възкликна херцогът, — но вие непрекъснато ме изненадвате! Ако в Парламента съществуваше министър на експедитивността, този пост би ви принадлежал по право.

— На много хора им се струва, че съм прекалено експедитивен — отбеляза лорд Карсън.

В гласа му се прокрадна лека горчивина и херцогът си даде сметка, че в усилията да постигне съвършенство, лордът си бе спечелил много неприятели.

На бюрото в личния му кабинет имаше пачка пари, които той подаде на херцога.

— Тази сума ще ви бъде достатъчна, докато пристигнете при султана в Джакарта. След това той несъмнено ще ви снабди с пари и всичко друго, което ви е необходимо.

— Надявам се да бъде така — отвърна херцогът — и ви благодаря. Ако приемем, че аз ви помагам, то вие също ми помагате.

Лорд Карсън го погледна.

— Тя е много красива, Виктор. Сигурен ли сте, че не грешите?

— Напълно — твърдо заяви херцогът.

Двамата мъже изминаха обратно пътя, по който бяха дошли, и се разделиха в горната част на стълбите.

Херцогът отиде в спалнята си в северозападното крило, където го очакваше прислужникът му.

Той беше уведомил Досън, който бе на служба при него от няколко години, че тръгват рано призори на следващия ден.

Херцогът знаеше, че може да му се довери и че никой от другите прислужници няма да научи.

Още щом влезе в стаята, той забеляза, че багажът му, разопакован, преди да се преоблече за вечеря, бе отново подреден в куфарите.

Досън чакаше, за да прибере само дрехите, с които господарят му бе облечен.

Сваляйки отличията си, херцогът му каза:

— Надявам се, че няма да вдигнем голям шум сутринта. Кои са съседите ни?

Досън, който винаги знаеше всички изреди шест имена и най-после стигна до седмото, което херцогът очакваше да чуе.

— Лейди Шарлот Денингтън е настанена в ъгловата стая. Научих, че Нейно благородие е пристигнала от Англия вчера с кораб, който имал затруднения при преминаването през Бискайския залив.

— Утре ще разберем как е минало пътешествието на „Морския ястреб“ — каза херцогът небрежно.

— С него ли ще пътуваме, Ваша милост?

— Да, с него — отвърна херцогът.

— О, чудесно — възкликна Досън. — Винаги се чувствам по-добре сред хората, които говорят английски, отколкото сред тези с „изкълчените“ езици, ако Ваша милост разбира за какво говоря.

— Чудесно те разбирам — отвърна херцогът, — но се безпокоя, че това няма да е за дълго.

Досън взе обувките му и сви рамене.

— Е, ако нещо в живота ни е наред, то друго не е, и човек не може нищо да направи.

— Така е! — съгласи се херцогът.

В същото време той си помисли, че се държи като глупак.

Не се съмняваше, че в момента, в който остане сам, лейди Шарлот ще дойде в стаята му, както бе направила в Англия.

Знаеше, че ако й позволи да остане, това само ще засили намерението й да го накара да се ожени за нея.

И ето че изведнъж, точно в момента, когато Досън се канеше да излезе от стаята, на херцога му хрумна нещо.

През цялото време докато бе работил върху реставрацията на Тадж Махал, както и повечето индийци, бе спал на покрива, защото беше много горещо.

Не му беше минавало през ума, че може да направи подобно нещо в губернаторската резиденция.

Обръщайки се към Досън, той му каза:

— Бих предпочел да спя на открито, вместо да прекарам нощта тук, където шумът на вентилаторите няма да ме остави да заспя.

— Случайно открих, Ваша милост, че точно над тази стая покривът е равен и един от адютантите на Негова Светлост понякога спи там.

— Тогава и аз ще спя там — каза херцогът. — Отиваме веднага на покрива.

Напускайки стаята си, той се безпокоеше, да не би да срещне лейди Шарлот по пътя, но с облекчение забеляза, че всички врати наоколо са затворени.

Досън го придружи до средата на коридора до едно тясно черно стълбище, което ги изведе на покрива.

Звездите грееха ярко над главите им, а през дърветата херцогът можеше да види светлините на града.

Беше много спокойно, не се чуваше вой на чакали или шум от прилепи, тъй като лорд Карсън бе наредил да ги унищожат.

На покрива имаше три дюшека, а Досън донесе възглавница и леко одеяло.

Херцогът легна на един от дюшеците, който му се стори много удобен.

Досън сложи одеялото до него. То едва ли щеше да му потрябва, но ако все пак решеше да го използва, добре беше да му е под ръка.

— Ще събудя Ваша милост в четири и половина — каза Досън.

— Бъди точен — отвърна херцогът. — Благодаря ти.

— Лека нощ, Ваша милост.

Прислужникът се отдалечи и херцогът си помисли, усмихвайки се едва забележимо, че ще спи спокойно, без да се страхува, че лейди Шарлот би могла да го обезпокои.

Досещаше, че на адютантите ще им е много забавно, когато разберат къде е прекарал нощта.

Щеше несъмнено да разкаже за това на лорд Карсън, когато той се заинтересува дали херцогът е успял да се измъкне без каквито и да било трудности.

Ако лейди Шарлот вдигнеше шум около техните отношения, щеше да й бъде трудно да докаже нещо конкретно.

„Постъпих много умно — мислеше си херцогът, възхищавайки се сам на себе си. — В бъдеще ще се опитам да стоя настрани от всички жени, които биха искали да се омъжат за мен.“

Докато разговаряше сам със себе си, херцогът реши, че ако му потрябва дамска компания или по-интимни отношения, на разположение му бяха омъжените красавици от обкръжението на Уелския принц.

Подобно на очарователната съпруга на френския посланик, с която бе разговарял тази вечер, и те бяха готови да отправят предизвикателни погледи към всеки мъж, който се изпречеше на пътя им.

— Ще си остана ерген поне през следващите двайсет години — реши херцогът.

Той затвори очи, защото звездите бяха толкова ярки, че не му позволяваха да заспи.

* * *

Херцогът спеше дълбоко, когато чу Досън да го буди с тих глас:

— Ваша Светлост, часът е точно четири и половина!

Разсъни се изведнъж, защото бе свикнал да става рано, а още повече сега щеше да избяга от лейди Шарлот й да започне нова и вълнуваща авантюра. Беше различно от всичко преживяно. Бе пътувал много, но откакто наследи херцогската титла, стана толкова важна личност, че навсякъде, където отидеше, го придружаваха прислужници, важни чиновници или адютанти.

Когато отиваше в замъка Ингъл, пътуваше в собствения си частен влак, същото бе и когато посещаваше Шотландия.

След като херцогът взе решение да замине за Индия, въпреки че не разполагаше с много време, за секретаря му не беше никак трудно да му осигури една от най-луксозните каюти на борда на пътническия кораб на компанията „П&О“.

На негово разположение бе и съседната каюта, превърната във всекидневна.

Прислужникът му се настани отсреща, на същата палуба.

Всъщност херцогът, подобно на лорд Карсън бе свикнал да се отнасят с него като с кралска особа.

Сега обаче трябваше да се примири с мисълта, че не само ще пътува из непозната страна, която никога преди не беше — посещавал, но и че домакинът му — султанът, ще го приеме просто като заместник на лорд Карсън.

Несъмнено към него щяха да бъдат учтиви и гостоприемни, но съвсем друго би било, ако знаеха, че е херцог Ингълбъри.

И все пак дори и да бе необходимо да се дегизира като уличен метач или да кара рикша, би било по-добре, отколкото да позволи на лейди Шарлот да му постави венчален пръстен.

Не беше изключено тя да очаква завръщането му в Англия.

Но той беше склонен да мисли, че по това време тя вероятно ще се е сгодила за някой друг.

Осъзнаваше, че малко мъже биха могли да й предложат това, с което той разполагаше, но пък, от друга страна, лейди Шарлот не можеше да чака безкрайно. Дълбоко в душата си херцогът се надяваше тя да приеме поражението, когато разбере за неговото заминаване, и да насочи погледа си другаде.

Когато, придружен от един адютант с изморен вид, херцогът напусна губернаторската резиденция през един страничен вход той не можеше да се отърве от мисълта, че за него започва една драма.

Завесата бе вдигната, но той не беше сигурен какъв точно ще бъде сюжетът на пиесата.

Каретата на вицекраля се движеше бързо по почти пустите улици.

По тротоарите херцогът съзираше спящи индийци, които приличаха на тъмни вързопи. Срещаха се и безстопанствени кучета, които ровеха в боклуците и търсеха нещо за ядене. Тук-там някоя жена с покрито лице, също като кучетата, търсеше остатъци от храна сред купчините, изхвърлени от хотелите.

Беше толкова рано, че дори свещените крави още спяха.

Звездите започнаха да избледняват и херцогът знаеше, че след няколко минути ще се появят първите отблясъци на зората.

И тогава цяла Индия щеше да се събуди за живот.

Пристигнаха на пристанището и херцогът с удовлетворение забеляза елегантните очертания на „Морския ястреб“, потънал в светлини. Яхтата бе закотвена на кея.

Моряците бяха строени на палубата и той видя, че капитанът очаква неговото пристигане на борда.

Херцогът не бе пропуснал да се похвали на адютанта колко добре се беше наспал на чистия въздух.

И сега, след като младият човек му помогна да слезе от каретата, той му стисна ръката и каза:

— Довиждане, капитан Хенкок, и благодаря за грижите.

— За мен беше удоволствие, Ваша Светлост — отвърна адютантът. — По заповед на Негова Светлост никой няма да узнае къде сте заминали. Мога да ви уверя, че ще запазя всичко в тайна.

— Вярвам ви — усмихна се херцогът.

Докато се изкачваше на палубата, видя, че другата карета, в която Досън пътуваше с багажа, спря зад неговата.

Моряците му отдадоха чест и когато стъпи, на борда, капитанът каза:

— Добро утро, Ваша милост. За нас е голямо удоволствие да ви видим отново.

— Чух, че сте имали затруднения в Бискайския залив — отбеляза херцогът.

— Успяхме да се справим, без яхтата да се повреди, Ваша милост. И вие щяхте да се почувствате горд, ако бяхте видели как тя издържа на природните стихии.

— Сигурен съм, че е било така — отвърна херцогът. — Потегляйте, капитане, ще дойда при вас на мостика.

Капитанът отдаде чест, а херцогът отиде в салона и остави там всички книжа, с изключение на картата на Ява.

Тя бе много подробна, тъй като бе изготвена от вицекраля.

Веднага щом излязоха от пристанището, херцогът отиде на мостика и показа на капитана накъде да се насочи. Осъзнаваше, че морският вълк е озадачен.

— Не очаквах, че ще пътуваме до Ява, Ваша милост, и все пак, ако това се налага, най-добре би било да се отправим към Джакарта, където има чудесно пристанище. Там можем да натоварим дърва и други неща от първа необходимост.

— Така е, прав сте — отвърна херцогът, — но искам да разберете, капитан Барет, че това е едно много тайно пътуване и не бих желал холандците да разберат кой съм. За тях съм само господин Бъри. Така трябва да знаят всички.

Капитанът изглеждаше много изненадан.

— Холандците, сигурно ще бъдат разочаровани. Доколкото ги познавам, те много обичат титлите. Това се отнася особено за губернатора генерал Ван дер Вайк.

— Чувал съм за него — каза херцогът, — но в момента нямам никакво желание да влизам в контакт с когото и да било от тях. Обяснете много добре на екипажа, капитане, че никой — повтарям никой — не трябва да позволи холандците или който и да било друг да научи истинското ми име.

— Ще се разпоредя заповедите ви да бъдат изпълнени, Ваша милост — отвърна капитанът.

Херцогът остана на палубата, докато слънцето грееше и се увери, че с добра скорост порят водите на Индийския океан.

Именно тогава той още веднъж си даде сметка, че това, което предприема, не е просто една авантюра, а нещо съвсем ново, което никога не е преживявал.

Беше нещо много по-различно от празненствата, баловете, клюките и сърдечните истории в Мейфеър.

Съвсем друго бе и ежедневието му в замъка Ингъл, изпълнено с ведро спокойствие, грижи около имението и неизменната необходимост да взима решения кого да покани, за да избегне скуката.

„Това тук е различно, съвсем различно!“ — мислеше си той.

Пред очите му се простираше безкрайната водна шир, по която играеха слънчеви лъчи, и херцогът изведнъж се почувства някак радостно възбуден.

Имаше чувството, че по време на това пътешествие ще открие нещо съвсем непознато, ценно като Тадж Махал, но нещо, което ще бъде само негово.

Можеше то да е лично, да няма нищо общо с предишните му преживявания, да е нещо физическо или духовно.

Изведнъж си даде сметка, че е изпаднал в романтично настроение и се присмя сам на себе си, задето е позволил на въображението си да го завладее до такава степен.

Когато отиде в салона да закуси, по лицето му играеше леко скептична усмивка.