Айзък Мериън
Топли тела (3)

Стъпка три
Живот

Нора Грийн е на площада до главния портал на Стадиона и стои с генерал Росо пред огромна тълпа. Леко нервничи. Иска й се да беше дръпнала една цигарка, преди да дойде, но това някак не изглеждаше особено уместно. Искаше умът й да е бистър за случая.

— Добре, хора — започва Росо, полагайки усилия пискливият му глас да достига до последните редове на множеството, покрило и най-далечните улици. — Подготвихме ви за това, доколкото можахме, но съм сигурен, че въпреки това ще се чувствате малко… странно.

Не всички жители на Стадиона са тук, но всички, които искат, са дошли. Останалите се крият зад заключени врати с приготвени оръжия, но Нора се надява, че и те накрая ще излязат да видят какво се случва.

— Нека още веднъж ви уверя, че сте в безопасност — продължава Росо. — Ситуацията се промени.

Росо поглежда към Нора и кима.

Пазачите отварят портала и Нора се провиква:

— Влизайте, момчета!

Един по един, с все още тромава, но все пак малко по-стабилна походка, те пристъпват в Стадиона. Полумъртвите. Почти Живите. Тълпата шепне любопитно и се свива, докато зомбитата се нареждат в хлабава редичка пред вратите.

— Това са само някои от тях — казва Нора и излиза напред, за да говори с хората. — Всеки ден стават все повече там навън. Опитват се да се излекуват. Опитват се да изцерят заразата, а ние трябва да направим всичко възможно да им помогнем.

— Как точно да им помогнем?

— Ще я изследваме — казва Росо. — Ще се приближим до нея, ще я мачкаме и ще я изстискваме, докато отговорите не започнат да излизат на повърхността. Да, всичко е още много неясно, но трябва да започнем отнякъде.

— Говорете с тях — казва Нора. — Знам, че е страшно в началото, но ги гледайте в очите. Кажете им името си и ги питайте за тяхното.

— Не се тревожете — продължава Росо. — През цялото време към всеки от тях ще има прикрепен пазач, но се опитайте да повярвате, че няма да ви наранят. Трябва да вярваме във възможността, че това ще сработи.

Нора отстъпва назад, за да пропусне напред тълпата. Те се приближават, предпазливо. Доближават се до зомбитата, докато пазачите стоят нащрек с приготвени пушки. От своя страна зомбитата приемат странната ситуация със завидно търпение. Просто стоят и чакат, някои от тях се опитват да се усмихват дружелюбно. Нора се приближава, за да се смеси с хората, стискайки палци зад гърба си с надеждата, че всичко ще бъде наред.

— Ехо, привет.

Обръща се надясно. Едно от зомбитата я гледа. Пристъпва напред от редичката и й се усмихва. Устните му са тънки и леко разкъсани сред късата руса брада, но и те, наред с останалите рани по тялото му, като че ли се възстановяват и зарастват.

— Ъ-ъ… здрасти… — казва Нора, оглеждайки го от горе до долу по цялата му завидна височина. Сигурно има два метра. Малко е едричък, но мощните му ръце изпъват разкъсаната тениска. Голата му глава блести като бледо сива перла.

— Аз съм Нора — казва, оправяйки къдриците си.

— Името ми е Мм… аркъс — казва, а гласът му е кадифен тътен. — А ти си… най-красивата жена… която съм виждал.

— Ехаа — засмива се Нора и започва да усуква косите си още по-бързо. Протяга ръка. — Приятно ми е… Маркъс.

* * *

Момчето е на летището. Коридорите са тъмни, но то не се бои. Тича през тъмната зала с ресторантите, покрай всички неосветени табели и плесенясали остатъци от храна, преполовени бири и студени порции Пад Тай. Чува дрънченето на самотен скелет, който броди из близкия коридор и бързо сменя посоката, профучавайки покрай ъгъла, без да спре. Скелитата сега са бавни. В момента, в който таткото на момчето и мащехата му се върнаха тук, нещо се случи на всички тях. Сега те се скитат безцелно като пчели през зимата. Стоят като спрени, излезли от употреба машини в очакване да бъдат сменени.

Момчето носи кутия. Сега е празна, но ръчичките му са уморени. Побягва към топлата връзка и се спира да събере сили.

— Алекс!

Сестрата на момчето се появява зад гърба му. Тя също носи кутия. Пръстите й са облепени с парченца тиксо.

— Готово ли е, Джоан?

— Всичко е готово.

— Добре. Хайде да идем за още.

Тичат надолу по коридора. В момента, в който се хвърлят на контейера, електричеството се появява отново и лентата се задвижва под краката им. Момчето и момичето бягат боси със скоростта на светлината, прелитат през коридора, прескачайки като сърнички, докато утринното слънце се движи плавно зад тях. В края на коридора почти се сблъскват с друга група деца, всички с кутии в ръце.

— Всичко е готово — казват децата.

— Добре — казва Алекс и те побягват заедно. Някои деца все още са облечени в дрипи. Някои от тях все още са сиви. Но повечето са живи. При децата липсваха инстинктите, присъщи на възрастните. Те трябваше да се научават на всяко едно действие. Как да убиват лесно, как да бродят безцелно, как да се олюляват и да стенат и да гният правилно. Но сега часовете вече не се провеждат. Никой не ги учи и сега сами се завръщат към живота, също като луковиците на многогодишно растение, пресъхнали и очакващи пролетта в зимната пръст.

Флуоресцентните лампи примигват и бръмчат, а от високоговорителите се чува звукът от грамофонна игла, която дращи по плочата. Някоя предприемчива душа си е присвоила системата за съобщения на летището. Сладки, прималяващи струни завладяват мрака, а гласът на Франсис Албърт Синатра отеква самотен сред празните коридори.

Нещо прекрасно се случва през лятото… когато небето е синьо като в рая…

Прашните колони пукат и пращят с изкривен звук, резултат от безброй къси съединения. Плочата прескача. Но за пръв път от години мудният въздух на това място е раздвижен от музика.

Докато децата тичат към Пристигащи за още нови кутии и нови ролки тиксо, минават покрай една бледа фигура, влачеща се надолу по коридора. Зомбито поглежда към Живите деца, тичащи нанякъде, но не ги преследва. Апетитът й е отслабнал напоследък. Не чувства същия глад като преди. Гледа как децата изчезват зад ъгъла и продължава пътя си. Не знае къде точно отива, но в края на коридора има бяла светлина, която изглежда чудесна. Тръгва, препъвайки се, към нея.

Нещо прекрасно се случва през лятото… когато луната те разгорещява… Влюбваш се, влюбваш се… искаш целия свят да узнае това…

Тя излиза в чакалнята на Изход 12, потънала в утринно слънце. Нещо тук сякаш е по-различно от преди. Някой е залепил малки снимки по стъклата на големите прозорци, гледащи към пистите. Една до друга и наредени на височина пет квадрата, те образуват дълга лента чак до края на залата.

Нещо прекрасно се случва през лятото… и се случва само на неколцина. Но когато се случи… да, когато се случи…

Зомбито уморено се доближава до снимките. Застава пред тях, зяпнала с леко отворена уста.

Момиче, което се катери по ябълково дърво. Дете, което пръска брат си с маркуч. Жена, която свири на чело. Възрастна двойка, която нежно се докосва. Момче с куче. Момче, което плаче. Новородено, потънало в дълбок сън. И една по-стара снимка, зацапана и избледняла, на която се вижда семейство във воден увеселителен парк. Един мъж, една жена и едно малко русо момиче, усмихнати и примижали с очи срещу слънцето.

Зомбито се взира безмълвно в този мистериозен разпръснат колаж. Слънчевата светлина се отразява от табелката с името върху гърдите й толкова ярко, че я заболяват очите. Часове наред тя стои неподвижно там, пред снимките. После бавно вдишва. За пръв път от месеци. Немощно увиснали от двете страни на тялото, пръстите й започват да потрепват в такт с музиката.

* * *

— Ар?

Отварям очи. Лежа по гръб, с ръце скръстени под главата и гледам нагоре към лятното небе.

— Да?

— Мислиш ли, че някога отново ще виждаме самолети там горе? — Джули се размърдва на червеното одеяло и се приближава до мен.

Замислям се за момент. Наблюдавам как малките молекули плуват в очните ми течности.

— Аха.

— Сериозно?

— Може би няма да сме ние. Но мисля, че децата ще ги видят.

— Колко далеч мислиш, че можем да стигнем?

— С кое?

— С това да изградим всичко наново. Дори окончателно да преборим заразата… мислиш ли, че някога ще можем да върнем нещата такива, каквито са били?

Един скорец пикира в далечната синева и аз си представям бяла самолетна диря след него, като красив подпис върху любовно писъмце.

— Надявам се, че не — отговарям.

Мълчим известно време. Лежим в тревата. Зад нас разбитият стар Мерцедес чака търпеливо и ни шепне нещо, пращейки и свистейки от охлаждането на двигателя. Мерси — така го кръсти Джули. Коя е жената, легнала до мен, така преливаща с жизнена енергия, че да може да дава живот на една кола?

— Ар — казва тя.

— Да.

— Спомни ли си вече името си?

Тук на този хълм на границата с разбитата магистрала буболечките и птичките в тревата изпълняват своята миниатюрна версия на шума от трафика. Заслушвам се в носталгичната им симфония и клатя глава.

— Не.

— Знаеш ли, можеш да се назовеш с някое. Просто си избери. Каквото искаш.

Обмислям го. Прелиствам списъка с имена в мозъка си. Сложни етимологични връзки, езици, древни значения, преминали през поколения културна традиция. Само че аз съм нещо ново. Празно платно. Мога да избера върху коя история да изградя бъдещето си и аз избирам новата.

— Името ми е Ар — казвам аз с леко свиване на рамене.

Тя извръща глава, за да ме погледне. Чувствам слънчевожълтите й очи върху лицето си, сякаш се опитват да прокопаят тунел през ухото ми и да изучат мозъка ми. — Не искаш да си върнеш стария живот?

— Не. — Сядам с ръце, сгънати върху коленете и гледам надолу към долината. — Искам този.

Джули се усмихва. Надига се до мен и обръща лице към това, към което и аз съм обърнал своето.

Летището се простира под нас като хвърлена ръкавица. Предизвикателство. Не се случи глобална трансформация, след като скелетите се предадоха. Някои от нас се върнаха към живота, а други все още са Мъртви. Някои още залитат по коридорите на летището, или в други градове, страни, континенти, скитащи се в очакване. Но за да се оправи проблемът, обхванал земното кълбо, едно летище изглежда като добро място за начало.

Имаме големи планове. О, да. Препъваме се в тъмното, но не седим със скръстени ръце. На крак сме и действаме. Всички сега работят; Джули и аз само си поемаме глътка въздух, за да се насладим на момента, понеже денят е прекрасен. Небето е синьо. Тревата — зелена. Слънцето — топло по кожата ни. Усмихваме се, защото така ние спасяваме света. Няма да позволим Земята да се превърне в гробница, в масов гроб, въртящ се около оста си в пространството. Ще плачем и ще кървим и ще желаем и ще обичаме. Ще излекуваме смъртта. Ние ще сме този лек. Защото го искаме.