— Срещал съм я — кима татко. — Тя е… ееей! — навежда се над ръба на стената и вика към един работник, носещ стоманен стълб. — Тази е четиридесети калибър, Дъг, за основните секции използваме петдесетка. — Поглежда обратно към мен. — Тя е сладка. Все пак внимавай, изглежда огън момиче.

— Харесвам огън момичетата.

— И аз, хлапе — усмихва се татко. Очите му се отнасят нанякъде.

Предавателят му припуква, той го изважда и започва да раздава указания. Гледам към грозната бетонна гледка в процес на строеж. Стоим на самия край на една стена, висока около четири метра и половина, в момента дълга колкото две преки. Друга стена се простира успоредно на тази, превръщайки Главната улица в затворен коридор, който пронизва сърцето на града. Работниците се суетят долу, полагат бетонен кофраж, издигат скеле.

— Тате?

— Да.

— Мислиш ли, че е глупаво?

— Кое?

— Да се влюбиш.

Той замълчава, после прибира предавателя.

— Какво имаш предвид, Пер?

— Ами така както е… сега. Както стоят нещата сега. Искам да кажа, всичко е толкова несигурно… глупаво ли е да губиш време с подобни работи в един такъв свят? Когато всичко може да се разпадне всеки миг?

Татко ме гледа дълго.

— Когато срещнах майка ти — казва, — се питах същото. А тогава имахме само няколко войни и рецесии. — Машинката му започва пак да пука. Той не й обръща внимание. — Прекарах деветнадесет години с майка ти. Мислиш ли, че бих се отказал от това, дори ако знаех, че ще имам само година с нея? Или един месец? — Той изучава строителната площадка, поклащайки бавно глава. — Няма еталон за това как „би трябвало“ да протече един живот, Пери. Няма идеален свят, който да очакваш да дойде. Светът винаги е това, което е в момента, и решението за това как да постъпиш, е лично твое.

Гледам към тъмните прозоречни дупки на разрушените небостъргачи. Представям си как скелетите на обитателите им все още седят зад бюрата си и се трудят, за да спазят срокове, които никога няма да настъпят.

— Ами ако имаше само седмица с нея?

— Пери… — казва татко ми, леко изненадан. — Светът не свършва утре, приятелче. Нали? Работим върху това да го оправим. Погледни. — Сочи към работниците долу. — Строим нови пътища. Ще се свържем с останалите стадиони и скривалища, ще обединим териториите, ще увеличим ресурсите си. — Татко ме потупва по рамото. — Ти и аз, всички… ще се справим с това. Не се предавай още. Става ли?

— Става — предавам се с лека въздишка.

— Обещаваш?

— Обещавам.

— Разчитам да изпълниш това обещание — усмихва се татко.

* * *

Знаеш ли какво стана после? — шепне Пери от тъмните сенки на съзнанието ми. — Можеш ли да познаеш?

— Защо ми показваш всичко това — питам тъмнината.

— Защото това е останало от мен и искам да го почувстваш. Не съм готов да изчезна.

— Нито пък аз.

Усещам студена усмивка в гласа му.

— Добре.

* * *

— Ето те къде си.

Джули се подава от стълбата и застава на покрива на новия ми дом, гледа ме. Хвърлям й един поглед, после отново заравям лице в дланите си.

Тя си проправя път — внимателни стъпки по хлъзгавата стомана, и сяда до мен на ръба на покрива. Краката ни висят надолу, полюшвайки се в студения есенен въздух.

— Пери?

Не отговарям. Тя изучава лицето ми отстрани. Посяга и прокарва два пръста през рошавата ми коса. Сините й очи ме привличат като гравитационно поле, но аз устоявам. Взирам се надолу към калната улица.

— Не мога да повярвам, че съм тук — мънкам аз. — В тая тъпа къща. С всички тези отхвърлени.

Тя не ми отговаря веднага. Когато го прави, то е съвсем тихо. — Те не са отхвърлени. Някога са били обичани.

— Само за малко.

— Родителите им не са си тръгнали. Били са взети.

— Каква е разликата?

Гледа ме толкова настойчиво, че нямам друг избор, освен да срещна погледа й.

— Майка ти те е обичала, Пери. Никога не си имал причина да се съмняваш в това. Татко ти също те е обичал.

Не удържам тази тежест. Предавам се и я оставям да се стовари върху ми. Извръщам глава от Джули, когато идват сълзите.

— Ако искаш можеш да вярваш, че Бог те е отхвърлил, или провидението, или съдбата, или каквото и да е там, но поне знаеш, че те са те обичали.

— Какво значение има това, въобще — изкряквам в отговор и избягвам очите й. — На кой му дреме. Те са мъртви. Това е настоящето. Това е, което има значение сега.

Не си говорим няколко минути. Студеният бриз кара ръцете ми да настръхнат. Яркоцветни листа от горите някак стигат до нас, въртят се надолу в огромната паст на Стадиона и се приземяват на покрива на къщата.

— Знаеш ли какво, Пери — казва Джули. Гласът й трепери от болки, които са си само нейни. — Всяко нещо в крайна сметка умира. Всички знаем това. Хора, градове, цели цивилизации. Нищо не е вечно. Така че, ако съществуването е само два вида — мъртво или живо, тук или не тук, какъв би бил шибаният смисъл на всичко? — Поглежда към падащите листа и протяга ръка да хване едно, пламтящ червен клен. — Мама казваше, че затова имаме памет. И обратното на паметта — надежда. Така че нещата, които са си отишли, все още да имат значение. Така че да можем да се опрем на миналото и да създаваме бъдеще. — Върти листото пред лицето си, напред и назад. — Мама казваше, че животът има значение само ако можем да виждаме времето така, както го вижда Бог. Минало, настояще и бъдеще наведнъж.

Позволявам си да погледна Джули. Тя забелязва сълзите ми и се опитва да избърше една.

— И какво е бъдещето? — питам, без да се отдръпвам.

— Мога да видя миналото и настоящето, но какво е бъдещето?

— Ами… — отговаря Джули с пречупен смях. — Предполагам, че това уловката. Миналото е съставено от факти… предполагам, че бъдещето е просто надежда.

— Или страх.

— Не — клати глава убедено и забожда листото в косата ми. — Надежда.

* * *

Стадионът се издига на хоризонта, докато Мъртвите се тътрят напред. Изпъква сред повечето от заобикалящите го сгради, разпростира се върху безброй преки, пищен монумент от една епоха на излишък. Един свят на отпадъци и желания и обърнати наопаки мечти, който никога няма да бъде видян отново.

Мъртвешкият ни авангард върви вече повече от ден, преброждайки откритите пътища като битниците на Керуак, останали без пари за бензин. Другите са гладни и между М и тях започва кратък, почти безмълвен дебат, преди да спрат в една стара барикадирана къща, за да се нахранят. Чакам ги отвън. От последното ми ядене минаха повече дни, отколкото мога да си спомня, но установявам, че ми е безразлично. Във вените си усещам странно, неутрално чувство, прецизен баланс между глад и ситост. Писъците на хората в къщата ме пронизват по-остро отколкото през дните, когато собственоръчно убивах, а дори не съм близо до тях. Стоя далече на улицата, притискам с длани ушите си и чакам да свърши.

Когато излизат, М избягва да ме гледа. Избърсва кръвта от устата си с опакото на ръката си и ми хвърля само един виновен поглед, преди да ме подмине. Останалите още не са стигнали дотук, не дори до нивото на съзнание на М, но все пак и в тях има нещо различно. Не взимат остатъците със себе си. Подсушават кървавите си ръце в панталоните. Крачат в неловка тишина. Това е начало.

Докато се приближаваме до Стадиона достатъчно близо, че да усетим първи блед полъх на Живи, аз прехвърлям плана в главата си. Всъщност не е кой знае какъв план. По детски прост, но по тази причина би могъл и да проработи — не е изпробван досега. Никога не е имало достатъчно воля, за да се направи опит.

Спираме в една изоставена къща на няколко преки от централния вход на Стадиона. Отивам в банята и се изучавам в огледалото, както вероятно е правил хиляди пъти бившият обитател на къщата. Минавам през подлудяващите повторения на сутрешната рутина, за да вляза в образ. Будилник — душ — дрехи — закуска. Изглеждам ли по най-добрия начин? С правилния крак ли тръгвам? Излизам ли от вратата, подготвен за всичко, което този свят ще хвърли по мен?

Слагам малко гел на косата си. Плискам лицето си с афтършейв. Затягам вратовръзката.

— Готов съм — казвам на другите.

— До… ста… прилича — оглежда ме М.

Запътваме се към портала.

* * *

Само за няколко преки, ароматът на Живите става почти обезсилващ. Сякаш Стадионът е една огромна бобина на Тесла^[1], която припуква с бури от ароматни розови, изпълнени с живот светкавици. Всички в групата ни го наблюдават със страхопочитание. На някои от тях лигите са потекли с пълна сила. Ако не бяха се нахранили преди съвсем малко, нескопосаната ни стратегия щеше да пропадне за един миг.

Преди да влезем в зоната на видимост от портала, хващаме една странична улица и спираме на кръстовището, криейки се зад един камион на куриерска фирма. Леко се подавам и надничам зад ъгъла. На по-малко от две преки четирима пазачи стоят пред портите с пушки на рамо и си говорят. Резкият им военен говор използва по-малко срички и от моя.

Поглеждам към М.

— Благодаря. Че го… правиш.

— Моля — казва М.

— Не… умирай.

— Опит… вам се. Готов… ли… си?

Кимам.

— Из… глеж… да… оживе… но… там.

Усмихвам се. Зализвам отново коса назад, поемам дълбоко въздух и побягвам с всички сили.

— Помощ! — крещя и махам с ръце. — Помощ, те… са след мен!

Тичам към портите с най-добрия баланс и равновесие, на които съм способен. М и останалите се тътрят след мен и стенат артистично.

Охраната реагира инстинктивно — вдигат пушките си и откриват огън по зомбитата. Отхвърчава ръка. Крак. Някой от анонимните девет губи главата си и пада. Но нито едно оръжие не се насочва към мен. Докато въображението ми рисува лицето на Джули във въздуха пред мен, тичам с концентрацията на олимпиец. Темпото ми е добро, чувствам го, изглеждам нормален, жив, така че спокойно попадам в категорията им „Човек“. Двама от пазачите излизат с насочени пушки, но едва ми хвърлят бегъл поглед. Те присвиват очи, прицелват се към мишените си и крещят:

— Давай! Влизай вътре, човече!

Зад мен още две зомбита падат на земята. Докато се вмъквам през портите, виждам как М и останалите Мъртви се обръщат и се оттеглят. Докато вървят, походката им внезапно се променя. Губят накуцването и побягват като живи същества. Не толкова бързо като мен, не толкова изящно, но целеустремено. Пазачите се поколебават, стрелбата заглъхва.

— Какво, по дяволите…? — мърмори единият.

Вътре във входа стои мъж с папка и бележник. Имиграционен служител, готов да запише името ми и да ме накара да попълня цял куп заявления, преди да ме изхвърли. Години наред Мъртвите зависят от работата на този човек, който ни снабдява с беззащитни бродяги, които изяждаме навън сред руините. Приближава се до мен, прелиства тетрадката си, без очен контакт.

— За малко, а, приятел? Ще трябва да…

— Тед! Само виж к’во става!

Тед вдига поглед, поглежда през отворените порти, вижда как войниците стоят втрещени. Хвърля ми едно око.

— Чакай тук.

Тед излиза, спира до пазачите и се зазяпва в свръхестествено оживените зомбита, които препускат към улиците в далечината като истински хора. Представям си израженията на лицата им и как стомасите им нервно потръпват от прилошаващото чувство, че земята под краката им се движи.

Забравен за кратко, аз се обръщам и бягам. Бягам през тъмния входящ коридор към светлината на другия край и се чудя дали това е детероден канал или тунел към Небесата. Идвам ли или си отивам? И в двата случая е прекалено късно да се обърна. Скрит в полумрака под червеното вечерно небе, пристъпвам в света на Живите.

* * *

Стадионът е дори по-голям, отколкото изглежда отвън. Махнали са повечето от откритите седалки, отваряйки място за правоъгълни, безлични сгради — високи и тънки, за да се оползотвори хоризонталното пространство. Слънцето се е снижило под линията на покрива на Стадиона и единствената светлина идва от мъждукащи, слаби улични лампи, донесени от града, които оставят този квартал приличащ на кристален снежен глобус, забулен в сенки.

Псевдо-синусите ми се възпламеняват от интензивността на живота тук. Чувствам се като мушица, давеща се в шишенце парфюм. Но сред тази гъста мъгла, мога да усетя Джули. Уникалният й аромат наднича от шума и едва доловимо ме зове, като глас изпод водата. Следвам го.

Докато първите звезди започват да изгряват, завивам зад един ъгъл и стигам до това, което трябва да е нейната къща. По-голяма е от околните сгради, проектирана е със зашеметяваща практичност — симетрични стени и сива алуминиева обшивка. Изглежда като нещо средно между градска къща и затворническа наблюдателница. Но уханието на Джули е толкова силно, че мога да си я представя как се носи във въздуха пред мен.

Всички лампи са изгасени, с изключение на балконския прозорец на втория етаж. Издаден отстрани на къщата, балконът ми изглежда нелепо романтично на фона на тази аскетична постройка, докато не забелязвам монтираните на всеки от ъглите пушки за стрелба във всички посоки.

Спотайвам се зад една от продоволствените касетки натрупани на мястото, където би трябвало да се намира задният двор. Отвътре чувам гласове и затварям очи, наслаждавайки се на напевните тембри и сладките, музикални ритми. Чувам Джули. Джули и друго момиче, обсъждащи нещо на висок тон. Затварям очи и осъзнавам, че се полюшвам леко, танцувайки под съпровода на самбата от техните гласове.

Накрая разговорът замира. Джули излиза на балкона. Само един ден е минал, откакто тя си тръгна, но чувството, че отново сме заедно, което се надига в мен, е толкова силно, сякаш се е трупало десетки години. Тя се подпира на лакти върху парапета и изглежда като че й е студено в широката нощница над голите й крака.

— Е, ето ме отново тук — казва, очевидно на никого другиго, освен на въздуха. — Обратно в кошарата. Татко ме потупа по рамото, когато прекрачих прага. Като войник. Почти не обели дума, само „Добре дошла, Джули“ и после трябваше да бърза за някакво съвещание или проект или нещо си. — Затваря очи и бавно издиша. — Всъщност ми липсва проклетото… Липсва ми Ар. Толкова ли е ненормално, колкото звучи? Само защото той е… каквото и да е? Честно, мисля си, че той е по-жив от половината народ тук. Със сигурност е по-жив от татко. Искам да кажа, „зомби“ е просто название, което сме измислили за едно състояние на съществуване, което не разбираме. Какво толкова — едно наименование, нали? — Поема дъх, за да продължи, после спира, въздиша и надига един миникасетофон към очите си, като го гледа втренчено. — Мамка му на това чудо. Аудио дневникът… не е за мен. — Захвърля го от балкона. Той отскача от съседната къща и се приземява потрошен в краката ми. Навеждам се и го вдигам. Нежно отварям счупения капак и изваждам касетата. Грижливо я прибирам в джоба на ризата си и притискам ръка към нея, усещайки как ръбовете й се забиват в гърдите ми. Ако някога се върна в моя 747, този спомен ще се съхранява в купчината, най-близка до мястото, където спя.

Джули скача върху парапета на балкона и сяда с гръб към мен, докато забързано пише нещо в стария си опърпан бележник.

Дневник или поезия?

И двете, глупчо.

Мен има ли ме?

— Джули — шепна и излизам от сенките.

Не се стряска. Обръща се бавно и усмивка озарява лицето й като бавно пролетно затопляне. — О… Боже мой — тя почти се засмива, после скача от парапета и се обръща с лице към мен. — Ар! Ти си тук! О Боже мой!

— Здравей — ухилвам се.

— Какво правиш тук? — шътка тя и се опитва да не вдига шум.

Присвивам рамене, преценявайки, че колкото и вече да е станал банален този жест, той все пак има своето място. Може да е необходим език в такъв неизразим свят, като нашия.

— Дойдох… да те… видя.

— Но аз си тръгнах, Ар! Трябваше да си тръгна, не помниш ли? Трябваше да кажеш сбогом!

— Не знам защо ти… казваш сбогом. Аз казвам… здравей.^[2]

Устната й потреперва, докато се лута из възможните реакции, но накрая се усмихва неохотно.

— Боже, какъв си смешник. Ама сериозно…

— Джулс! — чува се глас от къщата. — Ела. Искам да ти покажа нещо.

— Ей сега, Нора — отвръща Джули. Поглежда надолу към мен. — Това е лудост, Ар. Ще те убият. Хората, които отговарят за това място, не са като мен, те са като… ами те са като вашите водачи, онези шибани скелети. Няма да ни изслушат, няма да позволят виждането им за света да се пропука, просто ще те застрелят. Разбираш ли?

— Да — кимам.

Започвам да се катеря по водосточната тръба.

— Боже, Ар! Слушаш ли ме?

Издигам се на около метър над земята, преди да мога да го осъзная, и въпреки че сега съм способен да бягам, да говоря и да се влюбвам, катеренето все още предстои да го усвоя. Изпускам се от тръбата и падам по гръб. Джули покрива устата си, но смехът все пак се изплъзва от нея.

— Каберне! — вика Нора отново. — Говориш ли с някого?

— Чакай малко де, става ли? Записвам си аудио дневника.

Изправям се и се изтупвам. Поглеждам нагоре към Джули. Веждите й са свъсени, хапе устни. — Ар… — казва нещастно — Не можеш…

Вратата на балкона се отваря със замах и се появява Нора — къдриците й са толкова гъсти и диви, както във виденията ми, запечатали спомени отпреди толкова години. Никога не бях я виждал изправена обаче, а тя е изненадващо висока, поне петнадесет сантиметра повече от Джули, кафявите й крака са голи под полата с камуфлаж на шарка.

— Ей, какво пра… — започва тя, после ме вижда и очите й се разширяват. — О. Боже. Мой. Това той ли е?

— Нора, това е Ар. Ар, това е Нора — въздиша Джули.

Нора ме гледа сякаш съм Саскуоч, Йети, може би дори еднорог.

— Ъм… приятно ми е… Ар.

— И на… мен — отвръщам и Нора шляпва ръка върху устата си, за да прикрие вик на задоволство, поглежда към Джули, после обратно към мен.

— Какво да правим? — пита я Джули, опитвайки се да игнорира детинската й реакция. — Просто цъфна. Опитвам се да му обясня, че ще го убият.

— Ами, първо на първо, трябва да го качим горе — казва Нора, докато все още се взира в мен.

— В къщата? Ти откачи ли?

— Хайде стига, баща ти няма да се върне поне още два дни. За него ще е по-безопасно в къщата, отколкото на улицата.

Джули мисли за кратко.

— Добре. Стой там, Ар, слизам.

Заобикалям, отивам отпред и стоя пред вратата, чакам нервно, облечен в официална риза и вратовръзка. Тя отваря и се усмихва срамежливо. Абитуриентска вечер в края на света.

— Здрасти, Джули — казвам, сякаш разговорът, който водихме досега, въобще не се е състоял.

Тя се колебае, после пристъпва напред и ме прегръща.

— Всъщност много ми липсваше — казва в ризата ми.

— Чух… това.

Отдръпва се, за да ме погледне, и нещо диво проблясва в очите й.

— Ей, Ар — казва. — Ако те целуна дали ще… нали знаеш… дали ще се трансформирам?

Мозъкът ми прескача като грамофонна плоча при земетресение. Доколкото знам, само ухапване, насилствената обмяна на кръв и материя имат силата да превърнат Живите в Мъртви, преди да са умрели наистина. Да изпреварят неизбежното. Но от друга страна, почти съм сигурен, че въпросът на Джули никога, ама никога, не е бил задаван преди.

— Не… мисля — казвам. — Обаче…

Светлина от фенерче проблясва в края на улицата. Разговорът на двама пазачи, раздаващи заповеди на висок глас, нарушава тишината на нощта.

— По дяволите, патрулът — шепти Джули и ме издърпва вътре в къщата. — Трябва да изгасим лампите, почти е време за полицейския час. Хайде.

Тича нагоре по стълбите. Аз я следвам с оловни крака и свито сърце.

Стаята на Джули е единствената част от къщата, коя то изглежда обитаема. В стаите, в кухнята, в работния кабинет, стените са бели и без никаква допълнителна украса, мебелите са алуминиеви, а редиците флуоресцентни лампи бръмчат на тавана. Килимът е промишлено производство, твърд и незацапващ се.

Джули гаси горната светлина и включва малка старинна лампа до леглото си. По стените има груби рисунки с акрилни бои. Черно-бели снимки. Няколко плаката на групи, които не разпознавам. Килимът е загадка под многобройни пластове измачкани дрехи.

— И така… Ар — казва Нора, докато седи на една кутия за дискове и се накланя към мен с любопитни очи.

— Ти си зомби, нали? Как си умрял?

— Не… помня.

— Не виждам някакви големи ухапвания, нито рани от изстрели, нито нещо друго. Сигурно е било по естествени причини. Никой ли не е имало наоколо да те обезмозъчи?

Свивам рамене.

— На колко си години?

Свивам рамене.

— Изглеждаш като на двадесет и няколко, но може и да си на тридесет и няколко. Имаш от този тип лица. Как така не си се разпаднал? Едва те надушвам.

— Аз не… ъ-ъ…

— Функциите на тялото ти работят ли още? Не работят, нали? Имам предвид, можеш ли още да… такова… нали знаеш…?

— Боже, Нора — намесва се Джули. — Остави го на мира. Не е дошъл тук да дава интервю.

Хвърлям благодарен поглед на Джули. Тя сяда на ръба на леглото и подпира лакти на коленете си. — Обаче аз имам един въпрос. Как, по дяволите, се вмъкна вътре? В Стадиона?

— Влязох — присвивам рамене.

— Как мина покрай охраната?

— Из… играх… Жив.

Тя се вторачва в мен.

— И те пуснаха? Тед те пусна?

— Раз… сеяха се.

Слага ръка на челото си.

— Уау. Това е…

Замълчава, невярваща усмивка се промъква по лицето й.

— Изглеждаш… по-добре. Сресал ли си се, Ар?

— Той се е нагласил! — смее се Нора. — Нагласил се като Жив!

— Но е сработило — казва удивено Джули. — Влязъл е. Сигурна съм, че такова нещо не се е случвало преди.

— Мислиш ли, че може да мине? — чуди се Нора. — Навън, по улиците?

Джули ме изучава колебливо, като фотограф, принуден да прецени някой пухкав модел.

— Е — съгласява се. — Предполагам, че е възможно.

Гърча се под критичните им погледи. Най-накрая Джули поема дълбоко въздух и се изправя.

— Както и да е, предполагам, че ще трябва да останеш тук поне тази вечер, докато измислим какво да те правим. Отивам да стопля нещо за ядене. Искаш ли нещо, Нора? Бял ориз и варен боб, ммм, вкуснотия…

— А, не, преди час ядох Въглехидратна — поглежда ме с подозрение. — Ти… ъ-ъ-ъ… гладен ли си, Ар?

— Добре… съм — поклащам глава.

— Понеже не знам каква се предполага да е хранителната ти диета. Искам да кажа, Джули ми обясни всичко за теб, но ние не…

— Наистина — спирам я аз. — Добре… съм.

Не изглежда да е убедена. Представям си какви картини минават през главата й. Тъмна стая, която се пълни с кръв. Приятелите й умират на пода. Аз пълзя към Джули с протегнати червени ръце. Джули може и да я е убедила, че съм особен случай, но не трябва да се изненадвам, ако получа някой и друг нервен поглед. Нора ме гледа безмълвно няколко минути. После се сепва и започва да свива един джойнт.

Когато Джули се връща с храната, взимам нейната лъжица и опитвам малко ориз, усмихвам се, докато дъвча. Както обикновено има вкус на стиропор, но някак си успявам да преглътна. Джули и Нора се споглеждат, после гледат към мен.

— Как е на вкус? — пита Джули плахо.

Правя физиономия.

— Добре, но все пак, не си ял хора от доста време. И още ходиш. Мислиш ли, че би могъл някога да се откажеш от… живата храна?

— Предпола… гам… че е възмож… но — усмихвам й се кисело.

Джули се ухилва при тази реплика. Всъщност, цялото й лице светва и поруменява от облекчение. Така че се надявам да съм прав. Надявам се да е вярно. Надявам се, че не съм се научил да лъжа.

* * *

И тримата лягаме да спим в стаята на Джули. Къщата е голяма и има много легла, но никой не се осмелява да отиде в някоя от кънтящите стаи. Стаята на Джули е като малък топъл бункер сред замръзналата пустош на Антарктика. Нора ляга на леглото. Аз и Джули сме на пода.

Нора захърква след десет минути. Джули и аз лежим по гръб под дебело одеяло и използваме купчините дрехи за матрак върху твърдия като камък под. Толкова е странно чувството да съм изцяло заобиколен от нея. Уханието й на живот е във всичко. Тя е върху мен и под мен и до мен. Сякаш цялата стая е направена от нея.

— Ар — прошепва тя, загледана в тавана. Разни цитати и заврънкулки са надраскани по него с блещукаща в тъмното боя.

— Да.

— Мразя го това място.

— Знам.

— Заведи ме някъде другаде.

Замълчавам, загледан в тавана. Ще ми се да можех да прочета какво пише там. Вместо това си представям, че буквите са звезди. А думите — съзвездия.

— Къде… искаш… да… отидеш?

— Не знам. Някъде надалеч. В някоя далечна страна, където нищо от това не се случва. Където хората просто живеят в мир.

Замлъквам.

— Един от по-големите приятели на Пери е бил пилот… Бихме могли да вземем домашния ти самолет. Ще е като да летим с каравана, бихме могли да отидем навсякъде! — обръща се на една страна и ми се усмихва широко. — Какво мислиш, Ар? Бихме могли да идем на другия край на света.

Вълнението в гласа й ме кара да треперя. Надявам се, че не вижда мрачната светлина в очите ми. Не съм сигурен, но нещо витае във въздуха напоследък, една мъртвешка застиналост, докато вървя през града и през околностите му, която ми подсказва, че дните за тропическо бягство са свършили. Заразата се е разпространила по целия свят.

— Ти каза… — започвам аз, настройвайки се психически да изразя сложна мисъл. — Ти каза… че…

— Хайде — окуражава ме тя. — Използвай собствени думи.

— Ти каза… самолетът… не… собствен свят.

— Какво? — усмивката й посърва.

— Не можем… да летим над… бъркотия… та.

— Така ли съм казала? — намръщва се тя.

— Татко ти… бетонова кутия… стени и пушки… Бягство… не по-добро… от криене. Същото. Може по-лошо.

За момент се замисля.

— Знам — казва с равен глас и аз се чувствам виновен, задето разбих краткия полет на желанията й. — Знам това. От години си го казвам… че все още има надежда, че можем да преобърнем някак нещата, шибано бла-бла. Само че… напоследък става все по-трудно да го вярвам.

— Знам — казвам и се опитвам да прикрия леката неискреност в гласа си. — Но не можеш… да се… предадеш.

Гласът й става мрачен. Хваща ме, че блъфирам.

— Ти как така изведнъж стана толкова обнадежден? Какво си мислиш в действителност?

Нищо не казвам, но тя чете по лицето ми като заглавие от първа страница, от тези, които са съобщавали за атомната бомба и за смъртта на президенти и за всичките Световни войни в прогресивно намаляващ шрифт.

— Няма къде да се избяга, нали?

Почти неосъзнато, поклащам глава.

— Целият свят — казва. — Мислиш, че е мъртъв? Изцяло превзет?

— Да.

— Как би могъл да знаеш?

— Не знам. Но… така… усещам.

Тя изпуска една дълга въздишка, загледана в нищото.

— И какво се предполага, че трябва да направим?

— Трябва… да го… оправим.

— Да оправим кое?

— Не знам… Всичко.

Надига се на лакът.

— За какво говориш? — гласът й вече не е тих. Нора се раздвижва и спира да хърка. — Да оправим всичко? — повтаря Джули, а очите и блестят в тъмнината. — Как точно се очаква да го направим? Ако имаш някакво голямо откритие, моля, сподели, понеже не е като да не си го мисля буквално през цялото време. Не е като да не е изгаряло мозъка ми всяка сутрин и всяка нощ, от както мама си отиде. Как да оправим всичко? Толкова е счупено. Всички умират отново и отново, все повече и повече, все по-дълбоко и по-мрачно. Какво се предполага да направим? Знаеш ли какво го предизвиква? Заразата ли?

Колебая се.

— Не.

— Тогава как можеш да се надяваш да направиш нещо по въпроса? Искам да знам, Ар. Как се предполага, че ще „го оправим“?

Взирам се в тавана. Взирам се във вербалните съзвездия, блещукащи в зелено сред далечния космос. Докато лежа и оставям съзнанието си да се издига към тези въображаеми небеса, две от звездите започват да се променят. Завъртат се, фокусират се и формите им се прочистват. Превръщат се в… букви.

„О“

„П“

— Оп… — прошепвам.

— Моля?

— Опп… — повтарям, докато се опитвам да го произнеса. Това е звук. Това е сричка. Мъглявото съзвездие се превръща в дума.

— Какво е… това? — питам и соча към тавана.

— Кое? Цитатите ли?

— Този — изправям се и посочвам цялата площ на изречението.

— Това е стих от „Представи си“. Песента на Джон Ленън.

— Кой… стих?

— „Лесно е, ако опиташ.“^[3]

Стоя там известно време, взирам се нагоре като безстрашен изследовател на космоса. После лягам и сгъвам ръце под главата си, очите ми — широко отворени. Нямам отговори за нейните въпроси, но усещам съществуването им. Бледи точици светлина в далечния мрак.

Бавни стъпки. Кал под ботушите. Не гледам никъде другаде. Странни мантри минават през главата ми. Стари брадясали брътвежи от тъмни улички. Къде отиваш, Пери? Глупаво дете. Безмозъчно момченце. Къде? С всеки ден вселената става все по-широка, по-тъмна, по-студена. Спирам пред една черна врата. Едно момиче живее в тази метална къща. Обичам ли я? Вече ми е трудно да отговоря. Но тя е всичко, което ми е останало. Последното червено слънце във вечно разширяващата се празнота.

Влизам в къщата и я намирам да седи на стълбището, с ръце, кръстосани на коленете. Слага пръст на устните си.

— Татко — прошепна.

Кимам и хвърлям поглед нагоре по стълбите, към спалнята на генерала. Чувам мъжки глас заглушен в полумрака.

— Ти цялата приличаш на нея, Джули. Изглеждаш съвсем като нея. Тази снимка… водния парк. Не мога да го разбера.

Джули тихо се изправя и тръгва към входната врата.

— Очите ти. Косата. Не си като мен. Като нея си. Как можа да го направи?

Отварям вратата и давам назад. Джули ме следва, тихи стъпки, без звук.

— Как можа да е толкова слаба? — казва мъжът с глас, подобен на разтапяща се стомана. — Как можа да ни изостави тук?

Вървим в тишина. Лекият дъждец капе по косите ни и ние се изтръскваме от него като улични кучета. Стигаме до къщата на полковник Росо и Джули чука на вратата. Жената на Росо отваря, поглежда лицето на Джули и я прегръща. Влизаме вътре на топло.

Росо е в дневната, пийва кафе, гледа през очилата в една стара книга, цялата в петна от засъхнала вода. Докато Джули и г-жа Росо тихичко си говорят в кухнята, сядам срещу полковника.

— Пери — казва Росо.

— Полковник.

— Държиш ли се?

— Жив съм.

— Добро начало. Свикваш ли с къщата?

— Ненавиждам я.

Росо не се обажда за момент.

— Какво замисляш, Пери.

Търся подходящите думи. Май съм забравил повечето. Най–после тихо казвам:

— Той ме излъга.

— Как така?

— Каза, че оправяме нещата, и ако не се предаваме, може накрая всичко да се нареди.

— Той го вярваше. Мисля, че и аз го вярвам.

— Но после той умря — гласът ми трепери и аз се боря да го овладея. — И беше безсмислено. Нямаше битка, нямаше голяма саможертва, просто глупав инцидент на работното място, който би могъл да се случи навсякъде и по всяко историческо време.

— Пери…

— Не го разбирам, сър. Какъв е смисълът да оправяш един свят, в който сме толкова за кратко? Какъв е смисълът от целия този труд, ако той просто ще изчезне? Без предупреждение? Шибана тухла в главата?

Росо не казва нищо. Ниските гласове в кухнята започват да се чуват в тишината, затова те започват да шепнат, опитвайки се да скрият от полковника онова, което съм сигурен, че вече знае. Малкият ни свят е прекалено уморен, за да се интересува от греховете на водачите си.

— Искам да постъпя в Охраната — обявявам аз. Гласът ми сега е равен. Лицето ми е непроницаемо.

Росо бавно издиша и оставя книгата.

— Защо, Пери?

— Защото това вече е единственото, което си струва да прави човек.

— Мислех, че искаш да пишеш.

— Това е безпредметно.

— Защо?

— Сега имаме по-големи грижи. Генерал Григио казва, че това са последните дни. Не искам да пропилявам последните си дни, дращейки букви върху хартия.

— Писането не е букви върху хартия. То е общуване. То е памет.

— Нищо от това вече няма значение. Прекалено късно е.

Изучава ме. Взима отново книгата и ми показва корицата.

— Знаеш ли тази история?

— Това е Гилгамеш.

— Да. Епосът за Гилгамеш, едно от най-ранните познати произведения на литературата. Може да се каже, че е дебютният роман на човечеството. — Росо прелиства крехките пожълтели страници. — Любов, секс, кръв и сълзи. Пътешествие в търсене на вечен живот. В търсене на бягство от смъртта. — Протяга ръце и подава книгата на Пери. — Написана е преди повече от четири хиляди години, върху ронещи се каменни плочи, от хора, които са обработвали калната земя и рядко са доживявали над четиридесет. Преживяла е безброй войни, бедствия и болести, а продължава да ни пленява до ден-днешен, защото ето ме тук, насред руините, чета.

Гледам Росо и дори не поглеждам книгата. Пръстите ми се впиват в кожената подвързия.

— Светът, родил тази история, отдавна е изчезнал, всички хора от него са мъртви, но тя продължава да затрогва настоящето и бъдещето, понеже някой е обичал този свят достатъчно, за да го съхрани. Да го подреди в думи. Да го помни.

Отварям книгата в средата. Страниците са изпълнени с елипси, обозначаващи думите и стиховете, които липсват от текста, изгнили и изгубени за историята. Взирам се в тези места и оставям черните им точки да запълнят погледа ми.

— Не искам да помня — казвам и затварям книгата.

— Искам да вляза в Охраната. Искам да правя опасни неща. Искам да забравя.

— Какво искаш да кажеш, Пери?

— Нищо не искам да кажа.

— Мисля, че искаш.

— Не. — Сенките в стаята се събират в линиите на лицата ни, лишавайки очите ни от цвят. — Не остана нищо за казване, което да си струва.

* * *

Вцепенен съм. Понесен от черния мрак на мислите на Пери, затрептявам с тъгата му като камбана на ниска църква.

— Работиш ли, Пери? — шепна в пустотата. — Преработваш ли наново живота си?

— Шшш — казва Пери. — Не разваляй атмосферата. Трябва да приключа с това.

Лутам се из непролетите му сълзи и чакам в соления мрак.

* * *

Сутрешното слънце нахлува през прозореца на балкона в стаята на Джули. Блещукащите в зелено графити са избледнели на белия таван. Момичетата още спят.

Измъквам се от одеялата и излизам на пръсти на балкона. Облягам се на парапета и поемам оскъдните гледки на този малък град, сътворени от човека. Ред след ред почти еднакви сгради, сгъчкани в клаустрофобичната атмосфера на Стадиона. Колкото мрачно и безжизнено беше снощи, а сега кипи и шуми като Тайм Скуеър. Чудя се какво ли толкова правят? Летището на Мъртвите има своите тълпи, но няма реална дейност. Не правим неща, чакаме ги да се случат. Много пъти съм наблюдавал някое насекомо, лазещо и забързано в някаква си негова дребна задача, сякаш тя е най-важното нещо във вселената, и съм чувствал смесица от удивление и жалост. Но нима една смачкана или обърнала краченца нагоре буболечка е по-малко абсурдна?

След известно време чувам, че момичетата си говорят тихичко в спалнята. Връщам се вътре и се промъквам под завивките до Джули.

— Добро утро, господине — казва Нора и ме гледа странно. Мисля, че това да говори с мен като с човешко същество, е нещо ново за нея. Изглежда сякаш иска да се изсмее всеки път, когато осъзнае присъствието ми. Леко е дразнещо, но разбирам. Аз съм едно несъответствие, с което се изисква време да свикнеш.

— Добро утро — казва Джули, по-искрено. Изглежда скапана, очите й са подути, а косата — пълен безпорядък. Чудя се колко добре спи нощем и какви сънища сънува. Ще ми се да мога да вляза в тях, както тя влиза в моите.

Претъркулва се на една страна, подпира глава на лакътя си и ме гледа. Нора ни наблюдава с голям интерес, сякаш очаква внезапно да се почнем.

— Е, Ар — казва Джули, — ето те. Какво сега?

— Искам… да… видя… града… ви — отговарям. — Ще ме раз… ведете ли?

— Защо? — очите й ме гледат изпитателно.

— Искам… да видя… как… живеете. Живите хора.

Устните й се стягат.

— Това ще е като да се разхождаш из минно поле. Някой може да те забележи.

— Можем да го пооправим — казва Нора. — Хайде де, влязъл е вътре, минал е покрай Тед, сигурна съм, че няма да има проблем да се разходи малко, ако внимаваме. Ще внимаваш, нали, Ар?

Кимам, все още гледайки към Джули. Най-накрая тя ляга по гръб и въздъхва.

— Добре. Да пробваме. Внимателно.

Изпълзява изпод завивките и се качва на леглото. Оглежда ме отгоре до долу.

— Хубаво — казва, а косата й стърчи във всички посоки. — Да те приведем в представителен вид.

* * *

Ще ми се животът ми да беше филм, така че да мога да го изрежа и монтирам в тази част. Една бърза поредица от сцени на фона на игриво поп парче би могла да се издържи много по-лесно от двата изтощителни часа, които момичетата посветиха на… преобразяването ми. Подрязват косата ми. Изхабяват две четки върху зъбите ми, въпреки че с моята усмивка, не мога да изглеждам нищо друго, освен пристрастен към кафето британец. Опитват се да ме облекат в някои от по-момчешките дрехи на Джули, но Джули е дребничка и аз разкъсвам тениски и копчета като някой напомпан културист. Накрая се предават и аз стоя гол в банята, докато старата ми сива риза, черните ми панталони и червената ми вратовръзка минават през пералнята.

Докато чакам, решавам да взема душ. Това е практика, която отдавна съм забравил и я вкусвам като първа глътка вино, като първа целувка. Горещата вода облива съсипаното ми тяло, отмива месеци или години мръсотия и кръв, малко моя, повече чужда. Цялата тази нечистотия се излива в канала и потъва в долния свят, където й е мястото. Показва се истинската ми кожа — бледо сива, белязана от разрези, ухапвания, рани от куршуми, но чиста.

За първи път виждам тялото си.

Когато дрехите ми са сухи и Джули е зашила най-видимите дупки, се обличам, наслаждавайки се на непознатото усещане за чистота. Джули ми помага да вържа вратовръзката си. Сресва косата ми и слага малко гел. Нора ме пръска с одеколон, в количества, достатъчни да повалят цял слон.

— Дори не вони — спори Джули.

— Вони малко.

Известно време спорят дали да слагам тъмни очила да прикрия очите си, но накрая решават, че ще е по-подозрително, отколкото да оставят леко странното сиво да се вижда.

— Всъщност не се забелязва толкова — казва Джули. — Просто не си прави очни двубои с никого.

— Няма да имаш проблеми — добавя Нора. — Тук и без това хората не се поглеждат.

Последната стъпка от плана им за преобразявано е гримът. Докато седя пред огледалото като холивудска актриса, която се готви за снимки в близък план, те ме пудрят и червят, оцветяват сивкавата ми кожа.

Когато приключват, аз се взирам удивено в огледалото.

Жив съм.

Аз съм красив млад професионалист, щастлив, успешен, в разцвета на силите си, току-що излязъл триумфално от ползотворна бизнес среща, на път за фитнес салона. Избухвам в силен смях. Гледам се в огледалото и веселата абсурдност на ситуацията избликва навън.

Смях. Поредният пръв път за мен.

— О, Боже… — казва Нора, отдръпвайки се да ме погледне, а Джули добавя: — Уау. — Стиска устни, сякаш, за да задържи някакъв ярък изблик. — Изглеждаш…

— Изглеждаш секси, мамка му! — изстрелва Нора. — Джули, може ли да се заема с този?

— Млъквай, мръснице — хили се Джули и все още ме оглежда.

Внимателно докосва челото ми, тясната, безкръвна ивица, откъдето някога стърчеше ножът й.

— Може би трябва да покрием това — мърмори. — Съжалявам, Ар.

Присвивам рамене.

Тя залепва един лейкопласт върху дупката и притиска плътно с нежни движения.

— Добре — казва с лека усмивка. — Мисля, че си готов да се срещнеш със света.

Надигам се и се изтупвам. Стягам вратовръзката. Тя вплита пръсти в моите и поглежда нагоре към мен.

— Тръгваме ли?

* * *

И така, Джули и приятелката й ме извеждат навън. Първоначално стомахът ми се свива всеки път щом минем покрай друг Жив човек, но никой дори не ме поглежда, а малцината, които го правят само се усмихват и кимат, като на стар съсед. Постепенно се отпускам. Вдишвам дълбоко от парфюмирания въздух и просто се наслаждавам на гледките като послушен турист. Дори правя снимки. Взел съм назаем откраднатия полароид от Джули и щракам всяко нещо, което ми хване окото.

Къщите. Хората. Слънцето, което наднича в огромната паст на Стадиона. Но най-много Джули, ако трябва да съм съвсем честен. Най-вече само нея. Хващам я в непринудени пози, докато върви или говори, докато се смее с Нора или ми вика да не изоставам. Снимам я как позира и сочи разните забележителности. Кошарите за добитъка, оризовите поля, Градините, миниатюрните джунгли, избуяли от трибуните, точно както винаги съм си ги представял. Тези хора са вместили цяло земеделско общество в тясната малка крепост.

— Добре дошъл на Градския стадион — казва Джули и разперва широко ръце. — Най-голямата и най-тежко въоръжената спортна арена на света.

Показва ми интересните места с много усмивки и преувеличени жестове, докато насочвам камерата. Взимам тези хартиени спомени и ги тъпча в джобовете си като някоя катерица, която се готви за дълга зима.

Докато се разхождаме става ясно, че мястото е създадено с едничка цел — оцеляване. Всичко е абсолютно функционално. Всяко красиво нещо, което изникне, е чиста случайност. Затова се озадачавам, когато стигаме до истинско, полукласическо гробище.

Минаваме през охранявания вход и се озоваваме извън стените на Стадиона, на хълмисто поле, заобиколено от здрава мрежеста ограда. Черни глогови дървета се извиват към изпъстреното в сиво и златно небе, което бди над истински гробници, завършени с кръстове и статуи на светци. Подозирам, че са присвоени от някой забравен погребален дом, понеже гравираните имена и дати са покрити с груби букви, намацани с бяла боя. Епитафиите наподобяват графити.

— Ето къде погребваме… каквото е останало от нас — казва Джули. Върви на няколко крачки пред Нора, а аз стоя на входа. Тук навън, когато вратата зад нас е захлопнала, пулсиращият шум от хорските дела е заменен от стоическата тишина на истински мъртвите. Всички тела, почиващи тук са или обезглавени, простреляни в мозъка, или представляват остатъци от полуизядена плът и кости, събрани в кутия. Сега разбирам защо са избрали да построят гробището извън Стадиона — то не само заема повече площ от вътрешните обработваеми земи взети заедно, но не се отразява добре и на духа. То е напомняне далеч по-мрачно от слънчевите паркове с тихи алеи и Реквиема на Моцарт на стария свят. Това е надникване в бъдещето ни. Не като индивиди, чиято смърт можем да приемем, а като цивилизация, като свят.

— Сигурна ли си, че искаш да си тук днес? — Нора пита Джули.

Джули поглежда към хълмовете, покрити неравномерно с кафява трева.

— Аз идвам всеки ден. Днес също е ден. Днес е вторник.

— Да, ама… искаш ли ние да те изчакаме тук?

Тя поглежда към мен.

— Не. Хайде. — И тръгва. Аз я следвам. Нора неловко се влачи на разстояние от мен.

Няма пътеки на това гробище. Джули се движи в права линия, стъпва по надгробните камъни и през гробните могили, някои от тях съвсем наскоро изкопани. Очите й са приковани към една висока колона с мраморен ангел отгоре. Спираме пред нея, Джули и аз един до друг, Нора все още някъде отзад. Напрягам се да прочета името на гроба, но не успявам. Дори началните букви остават извън възможностите ми.

— Това е… моята майка — казва Джули. Прохладният вечерен вятър издухва косата й в очите, но тя не я отмества. Събира длани пред себе си. — Тя умря, когато бях на дванадесет. Тя… изядоха я. В гроба няма нищо.

Нора се върти неспокойно зад нас, после се отдалечава и се прави, че чете епитафиите по гробовете.

— Изгуби разсъдъка си — казва Джули. — Откачи и сама избяга в града. — Гласът й е прекалено безразличен. Напомня ми опитите да имитира Мъртвите тогава на летището — преиграването, неубедителната маска.

— Предполагам, че й дойде в повече всичко това. — Махна неопределено с ръка към гробището и Стадиона зад нас. — Знаеш ли, тя беше истински свободен дух. Дива бохемска богиня в огнени одежди. Срещнала татко, когато била на деветнадесет, направо я зашеметил. Трудно е за вярване, но тогава е бил музикант, свирил с на клавир в рок банда и всъщност е бил доста добър. Оженили са се наистина млади и после… Не знам… той постъпил в армията, а Мъртвите започнали да се надигат и светът се сговнил, и татко се променил. Всичко се променило.

Опитвам се да видя очите й, но косата ги закрива. Чувам притреперване в гласа й.

— Мама се опита. Тя наистина се опита. Искам да кажа, че тя беше страхотна. Правеше всичко, което зависеше от нея, за да поддържа нещата в ред, изпълняваше ежедневните си задължения, а после останах само аз. Тя вложи всичко в мен. Татко никога не беше с нас, така че оставаше винаги само тя и малката пикла. Спомням си, че много се забавлявах, тя ме водеше в онзи воден парк там в… — Неочаквано ридание заглушава думите й. Тя покрива уста с ръка. Очите й ме гледат умоляващо през кичурите мръсна коса. Нежно ги отмятам от лицето й. Отмества очи от мен и поглежда отново към гроба. Гласът й се извива във фалцет. — Тя просто не беше създадена за това шибано място. Беше създадена да пее и да открива нови неща. Какво можеше да прави тя тук? Всичко, което я караше да живее пълноценно, го нямаше вече. Това, което й остана беше глупава дванадесетгодишна хлапачка с грозни зъби, която я събуждаше всяка шибана нощ и търсеше успокоение от кошмарите. Нищо чудно, че искаше да е навън.

— Стига — казвам твърдо и обръщам лицето й към себе си. — Спри.

Сълзите се стичат по лицето й, солени секрети, пробиващи си път през канали и тръби, покрай пулсиращи клетки и гневни червени тъкани. Забърсвам ги и я придърпвам към себе си.

— Ти си… живот — говоря тихичко в косата й. — Струва си… да се живее… заради теб.

Усещам как се тресе на гърдите ми, вкопчена за ризата ми, докато я обгръщам с ръце. Наоколо е тихо, с изключение на лекото свистене на вятъра. Нора ни гледа, докато навива с пръст къдриците си. Среща погледа ми и ми се усмихва, което ми подсказва, че вече е присъствала на такава сцена. Но аз не се боя от скелетите в гардероба на Джули. Чакам с нетърпение срещата с останалите от тях, да ги погледна твърдо в очите и да се здрависам с тях уверено, до пукане на костите.

Докато тя навлажнява ризата ми с тъга и сополи, осъзнавам, че съм на път да направя още нещо, което не съм правил преди. Засмуквам въздух и се опитвам да пея.

— Ти си… невероятна… — грача аз в борбата си да хвана поне следа от мелодията на Франк. — Невероятна… това е всичко.

Следва пауза и после нещо в държанието на Джули се променя. Откривам, че се смее.

— Човече — кикоти се тя и поглежда нагоре към мен, а очите й блестят над усмивката. — Това беше прекрасно, Ар, сериозно. Ти и Зомби Синатра трябва да запишете Дуети, Част 2.

— Не успях… да загрея — кашлям аз.

Приглажда част от косата ми на място. Отново гледа към гроба. Посяга към джоба си и изважда увехнала маргаритка с четири оцелели венчелистчета. Поставя я върху пръстта пред надгробния камък.

— Съжалявам, мамо — казва тихо. — Това е най-доброто, което можах да открия. — Хваща ме здраво за ръката.

— Мамо, това е Ар. Той е страхотен, щеше да ти хареса много. Цветето е също и от него.

Въпреки че гробът е празен, почти очаквам ръката на майка й да се покаже от пръстта и да ме сграбчи за глезена. В крайна сметка съм клетка от раковото образувание, което я е убило. Но ако може да се съди по Джули, предполагам, че майка й би могла да ми прости. Тези хора, тези прекрасни Живи жени, те сякаш не правят връзка между мен и съществата, които продължават да убиват всичко, което обичат. Позволяват ми да бъда изключение и аз чувствам смирение пред този незаслужен дар. Искам някак да се отплатя за това, да заслужа прошката им. Искам да поправя света, който беше разрушен и с моя помощ.

Нора се присъединява отново към нас, когато се отдалечаваме от гроба на г-жа Григио. Тя гали Джули по рамото и я целува по главата.

— Добре ли си?

— Както винаги — кима Джули.

— Искаш ли да чуеш нещо приятно?

— Много.

— Видях една туфа диви цветя близо до нас. Растат в канавката.

Джули се усмихва. Изтрива последните няколко сълзи от очите си. Не казва нищо повече.

* * *

Внимателно разглеждам надгробните камъни, докато вървим. Те са наклонени и поставени някак небрежно, което прави гробището да изглежда древно, въпреки дузините наскоро заровени гробове. Когато сме на по-малко от тридесет метра от изхода, чувствам как нещо се надига в мен, странно усещане — нещо като ританото на бебе в корема на майката, както аз си го представям. Спирам в крачка. Един правоъгълен камък, без особени белези ме гледа от близкия хълм.

— Чакайте — казвам на момичетата и тръгвам да се катеря по хълма.

— Какво прави той? — чувам Нора да пита под нос. — Това не е ли…?

Стоя пред гроба. Взирам се в епитафията. Напъвам се да разпозная буквите. И после… се оригвам. Малко, възпитано оригване някъде дълбоко от корема ми и аз изчезвам.

* * *

— Ей, трупе.

В 747-цата сме. Купчините ми от сувенири са подредени и организирани в спретнати редове. Пътеката е омекотена с пластове ориенталски килимчета. Дийн Мартин тихичко припява от грамофона.

— Пери?

Той е в пилотската кабина, седнал в пилотския стол с ръце върху контролното табло. Носи пилотска униформа, а бялата му риза е изцапана с кръв. Усмихва ми се, после сочи към прозорците, където се виждат бързо прелитащите облаци.

— Наближаваме подходящата височина. Можеш свободно да се движиш из самолета.

С бавни, предпазливи движения се изправям и отивам при него в кабината. Гледам го неловко. Той се хили. Прокарвам пръст през познатите слоеве прах върху контролното табло. — Това не е някой от спомените ти, нали?

— Не. Това си е твое. Исках да се чувстваш удобно.

— Гробът, на който съм застанал твоят ли е?

— Предполагам — свива рамене. — Но мисля, че вътре е само празният ми череп. Ти и приятелчетата ти ме взехте вкъщи за следобедна закуска, ако не си спомняш.

Отварям уста да се извиня отново, но той затваря очи и отмахва с ръка.

— Моля те, недей. Вече го минахме това. Освен това, ти не уби точно мен, това беше порасналият, мъдър Пери. Мисля, че сега говориш с Пери от средното училище, млад и пълен с оптимизъм, който пише роман, озаглавен „Призраци срещу върколаци“. Не ми се мисли точно сега за това дали съм умрял.

Поглеждам го неуверено.

— Тук си много по-жизнерадостен, отколкото в собствените си спомени.

— Тук имам перспектива. Трудно е да вземаш живота си на сериозно, когато можеш да го виждаш наведнъж.

Наблюдавам го. Изглежда съвсем убедително, има си пъпки и всичко останало.

— Наистина ли ти си… ти? — питам.

— Какво искаш да кажеш?

— През цялото това време, когато говорим, това… остатъци от мозъка ти ли са? Или наистина си ти?

— Наистина ли това има някакво значение? — смее се той.

— Ти душата на Пери ли си?

— Може би. Нещо такова. Както искаш го наречи.

— Ти… на небето ли си?

Смее се и дърпа просмукалата си с кръв риза.

— Да, не точно. Каквото и да съм, „Ар“, аз съм вътре в теб. — Отново се смее на изражението на лицето ми. — Скапана работа, а? Но Мъдрото старче Пери си тръгна от този живот доста мрачно. Може би това е твоят шанс да го настигнеш и да направиш нещо преди… нали знаеш? Каквото и да следва.

Поглеждам през прозореца. Не се вижда нито земя, нито море, само копринени планини от облаци, разстлани под нас и натрупани над нас.

— Накъде сме се запътили?

— Към това, което следва. — Вдига очи към небесата със саркастична тържественост, после се ухилва. — Ти ще ми помогнеш да стигна дотам, а аз ще помогна на теб.

Чувствам как се преобръщат вътрешностите ми, докато самолетът се издига и пропада в хаотичните въздушни потоци.

— Защо ще ми помагаш? Аз съм причината да си мъртъв.

— Хайде, Ар, не си ли разбрал още? — изглежда разстроен от въпроса ми. Спира очи върху мен, а в тях кипи трескава енергия. — Ти и аз сме жертви на една и съща болест. Водим една и съща война, просто в различни битки на различни бойни полета, а и вече ми е прекалено късно да те мразя за каквото и да било, понеже съм абсолютно същото скапано нещо. Душата ми, твоето съзнание, каквото е останало от мен, вплетено в това, което е останало от теб, всичко това е омесено и обединено. — Тупва ме дружески по рамото така, че почти ме заболява. — Заедно сме в това, приятелю.

Слабо разтрисане минава през самолета. Контролният лост вибрира пред Пери, но той не му обръща внимание. Не знам какво да кажа и затова казвам само:

— Добре.

— Добре — кима той.

Друга слаба вибрация в пода, като отзвуци от далечни бомби.

— Е — казва. — Бог ни направи партньори в работа. Трябва да поговорим за общия ни проект. — Поема дълбоко въздух и ме поглежда, потупвайки леко брадичката си. — Чух доста вдъхновяващи мисли да се въртят из главата ти напоследък. По не съм сигурен, че наистина разбираш към каква буря си се залетял.

Няколко червени лампи започват да мигат в салона. Чува се някакъв стържещ звук извън самолета.

— Какво изпускам? — питам аз.

— Какво ще кажеш, например, за стратегия? Размотаваме се из града като коте из кучешка колиба. Все мърмориш как ще промениш света, а само седиш и ближеш лапи, докато питбулите ни заграждат отвея къде. Какъв е планът, писанчо?

Отвън памучните облаци потъмняват до метално сиво. Светлината проблясва, а купчинките ми от сувенири потракват леко.

— Все още… нямам.

— И кога? Знаеш, че нещата си вървят. Ти се променяш, твоите хора Мъртвите също се променят, светът е готов нещо да се случи. Какво чакаме?

Самолетът се разтриса и започва да пада. Препъвам се до седалката на втория пилот и усещам как стомахът ми се надига до гърлото.

— Аз не чакам. Правя го в момента.

— Какво правиш? Какво правим?

— Опитваме се. — Издържам на погледа му и сграбчвам облегалките на креслото си, докато самолетът се тресе и скърца. — Искам го. Правя така, че да ми пука.

Очите на Пери се стесняват, устните му се напрягат, но не казва нищо.

— Това е стъпка едно, нали? — надвиквам аз шума на вятъра и на ревящите двигатели. — Оттук трябва да започне всичко.

Самолетът рязко се накланя и моите купчинки падат на земята, разпилявайки картини, филми, съдове, кукли и любовни бележки по целия салон. Още светлини започват да мигат тревожно в пилотската кабина, а един глас запращява по радиото.

Ар? Ехооо? Добре ли си?

Лицето на Пери е охладняло, цялата игривост се е изпарила.

— Лоши неща се задават, Ар. Всъщност чакат те точно пред вратата на това гробище. Прав си, да го искаш, е стъпка едно. Но стъпка две е да го вземеш. Когато потопът дойде, не искам да виждам как само си представяш, че се измъкваш от него. Малкото ми момиченце сега е с теб.

Изкарваш ми ангелите, Ар. Събуди се веднага!

— Тя е толкова по-нежна, отколкото изглежда — казва Пери, а тихия му говор някак се издига над шума. — Сега се стягай, Рамбо. Пази я. Това е истинско.

Кимам. Пери кима. После обръща лице към прозореца и сгъва ръце пред гърдите си докато контролните лостове диво се тресат. Буреносните облаци се разтварят и ние летим към земята, насочени право към Стадиона, и ето ги — красивите Р и Дж, седнали на одеяло върху мокрия покрив. Р надига поглед и ни вижда, очите му са широко отворени, когато…

* * *

Очите ми се отварят широко и аз мигам докато реалността дойде на фокус. Стоя пред малък гроб в аматьорско гробище. Ръката на Джули е на рамото ми.

— Тук ли си вече? — пита. — Какво, по дяволите, беше това?

— Съжалявам. Сън наяве.

— Хайде, не ми се стои тук. — Хваща ме за ръката и ме дърпа към изхода. Нора ме поглежда странно.

Заливащия шум на града се връща в ушите ни, докато кимаме на стражата и се връщаме на Стадиона. Вратите едва са се затворили, когато усещам отново бебешкия ритник в стомаха си. Един глас прошепва: — Ето, идва. Готов ли си?

— Е това не е истина — промърморва Джули под носа си.

Ето го, задава се с маршова стъпка иззад ъгъла на улицата, генералът, бащата на Джули. Крачи директно към нас, с по един офицер от всяка страна. Въпреки че не носят традиционни военни униформи, веднага се разбира какви са. Дрехи те им са светло сиви и без особени характеристики, само много джобове и гайки за инструменти. В кобурите на коланите им блестят револвери с голям калибър.

— Спокойно, Ар — прошепва Джули. — Не казвай нищо, просто, ъ-ъ, ъ-ъ… преструвай се, че си срамежлив.

— Джули! — вика генералът от доста голямо разстояние.

— Здрасти, тате — казва Джули.

Той и свитата му спират пред нас. Той се усмихва едва и леко стисва Джули за рамото със скован жест.

— Как си.

— Добре. Тъкмо ходих да видя мама.

Челюстният му мускул потрепва, но не отговаря.

Поглежда Нора, кима й набързо, после поглежда към мен. Взира се в мен. Изважда един предавател.

— Тед. Лицето, което се е промъкнало покрай теб вчера. Каза, че е млад човек с червена вратовръзка. Висок, слаб, блед.

— Татко — казва Джули.

Предавателят изграква. Генералът го прибира и вади чифт белезници от колана си.

— Арестуван сте за непозволен достъп. Ще бъдете задържан в…

— Боже, татко — Джули пристъпва напред, за да избута ръцете му. — Какво ти става? Не е нарушител, просто е на гости за уикенда, почти е умрял по пътя насам, така че му спести бюрокрацията, става ли?

— Кой е той? — настоява генералът.

Джули застава пред мен, сякаш за да ми попречи да отговоря.

— Името му е Ар… ъъ… чи — Арчи беше, нали? — Поглежда ме. Аз кимам. — Той е новото гадже на Нора. Тъкмо днес се запознах с него.

— Може ли да повярвате какво конте е? Не мислех, че мъжете в днешно време още знаят как да носят вратовръзка — ухилва се Нора и ме стиска за ръката.

Генералът се колебае, което изглежда е болезнено за него, после прибира белезниците и насила пуска тънка усмивка.

— Приятно ми е, Арчи. И да, много хубав тоалет. Невероятно непрактичен в днешно време, но е приятен за гледане. Разбира се, наясно си, че ако желаеш да останеш за повече от три дни, ще се наложи да се регистрираш при имиграционния ни служител.

Кимам и се опитвам да избегна контакт с очи, но сякаш не мога да се откъсна от лицето му. Нещо не е наред с таткото на Джули. Все още го разпознавам от деня, в който кръжах над него докато вечеряше с Джули и Пери, но се е променил оттогава. Въпреки че тази вечеря едва ли се е случила преди повече от две години, изглежда много по-стар. Все още има черти на четиридесетима годишен мъж, но кожата му изглежда тънка, прилича на хартия. Скулите му изпъкват. Вените му са тъмно сини на челото.

Един от офицерите, които го придружават, прочиства гърло.

— Много съжалявам за Пери, г-це Каберне. Беше добър офицер и добър човек. Много ще липсва на всички ни. — Този човек изглежда възрастен по по-естествен начин. Косата му е снежнобяла, очите му големи и воднисти зад дебелите очила. Джули му се усмихва, изглежда искрена.

— Благодаря, Роузи. И на мен ще ми липсва. — Размяната на реплики звучи подходящо, но някак фалшиво, сякаш някой гребе лодка, а под него бушуват дълбоки подводни течения.

Генералът се усмихва, без да показва зъби.

— Благодаря за съболезнованията, полковник Росо. Все пак ще съм ви благодарен ако не използвате прякори, когато се обръщате към дъщеря ми, независимо от това, какво ви е помолила тя. Дъщеря ми притежава неуместно чувство за хумор.

По-възрастният мъж стяга стойката си.

— Моите извинения, сър. Нямах нищо предвид. — Поглежда Джули. — Моите извинения, госпожице Григио.

Генералът хвърля на полковника хладен поглед, който бавно се премества към мен. Избягвам контакта с очи, докато той не поглежда встрани.

— Трябва да тръгваме. Приятно ми беше, Арчи. Джули, ще работя цяла нощ в Коридор 2, после сутринта заминавам за Купола в Голдман да обсъдим сливането. Най-вероятно ще съм си вкъщи след няколко дни.

Джули кима. Лицето й е сковано. Без да каже нищо повече, генералът и хората му тръгват. Джули се взира в земята и изглежда сякаш е някъде далеч оттук. След малко Нора нарушава тишината.

— Е, това беше страшно.

— Хайде да отидем в Овощната — промърморва Джули. — Имам нужда от питие.

Все още гледам надолу към улицата, наблюдавам как генералът се смалява в далечината. Точно преди да завие зад ъгъла, той ми хвърля един последен поглед, от който кожата ми настръхва. Дали потопът на Пери ще е от вода, нежен и пречистващ, или ще е някакъв друг вид потоп? Усещам движение под краката си. Слаба вибрация, сякаш сега костите на всеки мъж и всяка жена, погребвани някога, тракат дълбоко под земята. Разцепват скалите. Раздвижват магмата.

Както се оказва, Овощната не е част от земеделската система на Стадиона. Това е единствената им кръчма или поне най-близко подобие на кръчма в новия бастион на забраните.

— Питам ви — казва Джули, докато влизаме вътре и си проправяме път през тълпата, — има ли нещо по-тъпо от банда побелели бивши моряци и строителни работници, давещи мъката си в скапан безалкохолен бар?

Овощната е първата сграда в Стадиона, където забелязвам поне някаква следа на индивидуалност. Има си всички нормални неща за място, в което се пие — дартс, билярдни маси, плоски телевизори с футболни мачове. Първо се шашкам, като виждам предаванията — такъв тип забавление още ли съществува? Още ли има хора, които се занимават с лекомислени неща, въпреки времената? Но после, десет минути след първата четвърт на мача, картината се изкривява точно като при запис на видео касета и превключва на друга игра, а отборите и резултатите се сменят по средата на разиграването. Пет минути по-късно пак превключва само с леко трепване на мястото, където е направен монтажът. Никой от спортните фенове сякаш не забелязва. Гледат тези съкратени, безкрайно повтарящи се състезания с празни очи и си пият питиетата като актьори в историческа драматизация.

Неколцина от постоянните клиенти забелязват, че ги зяпам и аз свеждам очи. После пак поглеждам. Нещо в тази сцена не ми дава мира. Една мисъл, прилична на призрак върху полароидна снимка, се оформя в съзнанието ми.

— Три грейпфрута — поръчва Джули на бармана, надвиквайки шума. Настаняваме се на високите столове на бара и двете започват да си говорят. Музиката на гласовете им замества шумния класически рок от джубокса, но после дори тя избледнява до приглушено жужене. Зяпам към телевизора. Зяпам хората. Мога да видя очертанията на костите и мускулите им. Ставите, които изпъкват под стегнатата им кожа. Рамене и челюсти и ключици. Виждам скелетите им, а образът, който се оформя в главата ми е нещо, което никак не съм очаквал — копие на Скелитата. Бегъл поглед в извратените им, пресъхнали съзнания.

Вселената се компресира. Всички спомени и всички възможности на бъдещето се сливат в едно, докато и последните парчета плът окапват от телата. Времето и пространството се свиват, свиват, докато не остава нищо, освен миниатюрни точици. Да съществуваш в това единство, в капана на статичното и непроменящо се битие до края на вечността — това е светът на Скелитата. Те са като снимки от документ за самоличност, уловили точния момент, в който са изгубили своята човечност. Онзи безсърдечен, безнадежден момент, когато са скъсали последната нишка и тихо са пропаднали в бездната. Сега вече нищо не е останало. Няма мисъл, няма чувство, няма минало, няма бъдеще. Не съществува нищо друго, освен отчаяната нужда нещата да останат такива, каквито са. Каквито винаги са били. Трябва или да останат в релсите на своя кръговрат, или да бъдат сразени — подпалени и погълнати от цветовете, от звуците, от широкото открито небе.

Така жужи мисълта в главата ми, шепне през нервите ми като през телефонни линии — ами ако успеем да ги изкараме от релсите? Веднъж вече внесохме хаос в тяхната структура и предизвикахме сляпата им ярост. Ами ако сме в състояние да създадем толкова дълбока промяна, толкова нова и смайваща, че те просто да се пречупят? Да се предадат? Да се разпаднат на прах и да изчезнат, яхнали вятъра?

— Ар — вика Джули и ме бута по ръката. — Къде си? Пак ли сънуваш наяве?

Усмихвам се и присвивам рамене. Речникът ми отново ме предава. Трябва да открия начин да й кажа какво мисля, и то скоро. Каквото и да е това, което се опитвам да направя, знам, че нямам шанс да го сторя сам.

Барманът се връща с напитките ни. Джули ни се усмихва широко, докато опитваме от трите чаши бледожълт нектар.

— Помниш ли как, когато бяхме малки, сокът от грейпфрут беше питието на отворените? Нещо като уискито на детските напитки?

— Да бе — смее се Нора. — Ябълков сок, „Капри сън“, тия бяха за загубеняците.

— За нашия нов приятел Арчи — вдига чашата си Джули.

Аз лекичко повдигам чашата си от бара и момичетата чукват техните в нея. Пием. Не усещам съвсем вкуса, но сокът щипе в устата ми, минавайки през стари рани по бузите ми, ухапвания, които не помня да съм правил.

Джули поръчва още по една напитка и когато пристигат, вдига чантата си на рамо и взима трите чаши. Навежда се ниско и ни смига — на мен и на Нора.

— Ей сега се връщам. — Изчезва в тоалетната с чашите в ръка.

— Тя… какво… прави? — питам Нора.

— Знам ли. Краде ни соковете?

Седим в неловко мълчание, двама непознати с общ приятел, на които им липсва свързващият елемент на неговото присъствие. След малко Нора се обляга на бара и снишава глас.

— Нали знаеш защо тя каза, че си мое гадже?

— А, да — кимам и свивам рамене.

— Това нищо не означаваше, тя просто се опита да отклони вниманието от теб. Ако беше казала, че си нейно гадже или неин приятел, или въобще нещо общо с нея, Григио щеше да те разпарчетоса. Ясно е, че ако те разгледа както трябва… гримът не е идеален.

— Раз… бирам.

— Знаеш ли, че малко ми напомняш за Пери? — странно приятелска усмивка се разлива по лицето й.

Напрягам се. Отново чувствам как горещо разкаяние започва да ври в гърлото ми.

— Не знам какво точно, искам да кажа — със сигурност не си като онзи самохвалко Пери, но имаш същата… искра, каквато имаше той като по-малък.

Май трябва да си зашия устата. Честността е натрапчив импулс, който ме е провалял неведнъж. Но повече не мога да го задържам в себе си. Думите се построяват сами и се изстрелват отвътре като неконтролируемо кихане.

— Аз го убих — избълвам. — Изядох… мозъка му.

— Да… Предположих, че може да си бил ти — Нора присвива устни и бавно кима.

Лицето ми застива.

— Какво?

— Не видях какво се случва, но мога да събера две и две. Просто изглежда възможно.

— Джули… знае ли? — гледам я в пълен потрес.

Тя поклаща глава.

— Не мисля. Но дори и да знаеше, мисля, че щеше да е о’кей с това. — Докосва ръката ми върху барплота. — Можеш да й кажеш, Ар. Мисля, че ще ти прости.

— Защо?

— Защото не си бил ти. Била е болестта.

Чакам да ми каже още нещо. Тя гледа телевизора над бара, а бледозелената светлина проблясва на тъмното й лице.

— Джули казвала ли ти е за случая, когато Пери й изневери с едно момиче сираче?

Колебая се, после кимам.

— Ами да… това бях аз.

Очите ми се насочват към тоалетната, но Нора май не крие нищо.

— Бях там само седмица — казва. — Още не познавах Джули. Така се запознах с нея, всъщност. Изчуках гаджето й, а тя ме намрази, а после мина време и се случиха доста неща и някак си излязохме от цялото нещо като приятелки. Луда работа, нали? — Обръща чашата си, за да улови с език последните капчици и после я избутва настрани. — Това, което се опитвам да ти кажа, е, че светът е гаден, гадостите се случват, но не е необходимо да плуваме в лайна. На четиринадесет, Ар… моите родители наркомани ме зарязаха насред един пълен със зомбита бедняшки квартал, понеже не можели да ме изхранват повече. Когато животът ти е обременен с такава тежест, започваш да се оглеждаш за голямата картина, иначе потъваш.

Надничам в очите й, без да мога да разчета смисъла, толкова съм неграмотен.

— Каква е… голямата… картина… в убийството… на Пери?

— Стига, Ар — казва и ме перва шеговито по главата. — Ти си зомби. Ти си заразен. Или поне беше, когато уби Пери. Може би сега си различен, поне се надявам, мамка му, но тогава не си имал избор. Това не е „престъпление“, не е „убийство“, това е нещо по-дълбоко и по-неизбежно. — Тя се усмихва и потупва слепоочието си. — Ние разбираме това, ясно? Има една Дзен поговорка — „Не съществува похвала, не съществува вина, всичко е така, както трябва да бъде“. Ние не искаме да хвърляме вина върху състоянието на човека, ние просто искаме да го излекуваме.

Джули излиза от тоалетната и слага питиетата на бар плота с хитра усмивка.

— Дори сокът от грейпфрут има нужда от подсилване от време на време.

Нора отпива за проба и се обръща, покривайки уста.

— Мамка… му! — кашля. — Колко си сложила?

— Само няколко малки скоча — шепне Джули с момичешка наивност. — Подарък от нашия приятел Арчи и Неживите авиолинии.

— Само така, Арчи — поглежда ме Нора с окръглени очи.

Клатя глава.

— Може ли… престанете… да ме наричате…

— Добре, добре — казва Джули. — Никакво Арчи повече. За какво пием този път? Пиячката е твоя, Ар, ти решаваш.

Държа чашата пред себе си. Помирисвам я, докато се опитвам да убедя сам себе си, че все още мога да уловя други миризми, освен тази на смърт и на потенциална смърт, че все още съм човек, все още съм едно цяло. Аромат на цитрус гъделичка ноздрите ми. Ярките овощни градини на Флорида през лятото. Тостът, който нахлува в главата ми изглежда непоносимо банален, но въпреки това се откъсва от устата ми.

— За… живота.

— Наистина? — задавя смеха си Нора.

— Непоносимо банално, но какво пък, да му се не види — свива рамене Джули.

Надига чашата си и я чуква в моята.

— За живота, г-н Зомби.

— L’chaim!^[4] — вика Нора и пресушава чашата си.

Джули пресушава чашата си.

Аз пресушавам чашата си.

Скочът ме удря в мозъка като цяла шепа сачми. Този път не е плацебо. Питието е силно и го усещам. Усещам го. Как е възможно?

Джули поръчва отново и бързичко повтаря процедурата. Очаквам момичетата да са толкова замаяни, колкото и аз, понеже алкохолът тук е контрабанден, но осъзнавам, че те вероятно правят по някой тур до магазините за алкохол, докато тършуват из мъртвия град. Бързо ме изпреварват с няколко напитки, докато аз още пийвам полека от второто си питие и се наслаждавам на усещанията в тялото си. Шумът на бара избледнява и заглъхва, а аз само наблюдавам Джули, опорната точка на мъглявата ми композиция. Тя се смее. Свободен, непринуден смях, който не мисля, че съм чувал преди — отмята глава назад и просто го оставя да се лее от нея. Тя и Нора си припомнят общи преживелици. Тя се обръща към мен и казва нещо, приканва ме да се включа в шегата с дума и с усмивка от бели зъби, но аз не отговарям. Просто я гледам, положил брадичка в ръката си, с лакът на бара, усмихнат.

Задоволство. Това ли е чувството?

Когато допивам питието си, усещам натиск в долната част и разбирам, че трябва да се изпикая. Понеже Мъртвите не пият, уринирането е рядко явление. Надявам се, че ще мога да си спомня как се прави.

Отивам с клатеща походка до тоалетната и облягам чело на стената пред писоара. Разкопчавам се, поглеждам надолу — и ето го. Човешкият пенис. Онзи митичен инструмент на живота и смъртта и на чукането на задната седалка по време на първа среща. Виси отпуснат, вече безполезен, и тихо ме осъжда за всичките начини, по които съм го използвал погрешно през годините. Мисля си за жена ми и новия й любовник, блъскащи студените си тела едно в друго като пилета на рампа в завод за пакетиране. Мисля си за неизвестните си забежки от миналия ми живот, най-вероятно вече мъртви или Мъртви. После си мисля за Джули, свита на кълбо до мен в онова огромно легло. Мисля за топлото й тяло в онова комично, не по мярка бельо, дъха й, насочен към очите ми, докато изучавам всяка линия на лицето й и се чудя какви непонятни мистерии се крият в светещите ядра на всяка нейна клетка.

Там в тоалетната, сред вонята на пикня и лайна, се чудя дали е прекалено късно за мен? Възможно ли е да грабна още един шанс изпод тракащите зъби на небесната паст? Искам ново минало, нови спомени, ново първа среща с любовта. Искам да започна отначало по всички възможни начини.

Когато излизам от тоалетната, подът се върти. Джули и Нора водят някакъв задълбочен разговор, облегнати близо една до друга, и често се смеят. Един младеж се доближава до Джули и прави някакъв опит да се пусне. Нора го поглежда свирепо и казва нещо, което звучи саркастично, а Джули го отпъжда с усмивка. Момчето свива рамене и се оттегля към билярдната маса. Джули му маха и му подвиква нещо приветливо, нещо непринудено, той се усмихва и отговаря хапливо, а Джули се смее. В момента изпитвам прекалено много чувства. Гърдите ми са като врящ котел, не мога да подредя мислите си, тук е прекалено шумно и претъпкано, задушавам се. Имам нужда от въздух.

Изскачам на тъмната улица, вдишвайки жадно студения вятър. Две момичета стоят облегнати на стената до вратата, пушат и си говорят. Спират разговора си и ме гледат. Какво? — опитвам се да кажа аз, но не мога да открия сричките. Отдалечавам се с нестабилна походка и вървя надолу по улицата. Просто трябва да се махна от всички тези хора за малко, да събера мислите си. Толкова съм гладен. Боже, направо умирам от глад.

Скоро дори не съм сигурен къде се намирам. Пада лек дъждец и съм сам на тясна улица. Грубо излетият асфалт блести черен и влажен под слабите улични лампи. По-нагоре, под една от лампите, сякаш осветени от прожектор в ниско бюджетна сценична продукция, стоят двама мъжаги с пушки и си приказват.

— … там навън в Коридор 2, цяла седмица, изливат основите. На по-малко от километър и половина сме от Купола в Голдман, но почти нямаме екип вече. Григио продължава да издърпва хората от Строителството и ги набутва в Охраната.

— Ами екипите от Голдман? Те как напредват?

— Голдман е скапана работа. Едва са излезли от предната врата. Чух, че сливането не върви добре, заради шибания Григио и нескопосаната му дипломация. Шефът на екипа казваше, че целият проект може да свърши така, както свърши Коридор 1.

— Мамка му. Все пак предпочитам да съм някъде навън и да строя нещо, отколкото да си играя на наемно ченге тука по цяла нощ. Ставали някакъв екшън в този край?

— Само по някое от месестите се навърта из горите. Бум, бум и край.

— Няма Скелита?

— Не съм виждал такива поне от една година. Седят си в кошерите тия дни. Шибана простотия.

— Какво, ще ти се да се нацепиш на някое ли?

— Къде-къде по-забавно ще е от месестите. Шибаняците му могат да се движат.

— Забавно? Ти бъзикаш ли се? Чули какво е станало с генерал Гри в Американската банка? Въобще не искам и да ги доближавам тия неща, не искам да ги докосвам и с куршум.

— Затова ли стрелбата ти е едно от двайсет?

— Те дори вече не изглеждат като човешки останки, разбираш ли? Като някакви извънземни са или като демони или нещо такова. Направо ми настръхва косата от тях.

— Аха, т’ва сигурно е, щото си пъзльо.

— Майната ти. Отивам да пусна една вода.

Пазач номер 2 излиза. Пазач номер 1 стои в светлината на прожектора, пристяга дъждобрана си под засилващия се дъжд. Все още вървя. Не ме интересуват тези. Търся си тихо ъгълче, където ще мога да затворя очи и да си събера мислите.

Докато се приближавам, обаче, Пазач номер 1 ме забелязва и осъзнавам, че има проблем. Пиян съм. Внимателно отрепетираната ми походка е заменена от несигурно клатушкане. Тътря се напред, а главата ми се олюлява насам-натам.

Изглеждам като… зомби.

— Стой! — вика пазачът.

Спирам.

Той се приближава малко.

— Застанете на светло, господине.

Заставам в светлината, на самия край на жълтия кръг. Опитвам се, доколкото мога да стоя изправен и неподвижен. После осъзнавам още нещо. Дъждът капе от косата ми. Дъждът тече по лицето ми. Дъждът отмива жизнения ми грим, разкривайки бледата сива плът отдолу. Правя нестабилна крачка назад, съвсем малко извън светлината на лампата.

Пазачът е на около метър и половина от мен. Ръката му е на пушката. Приближава се и ме гледа с присвити очи.

— Алкохол ли сте употребявали тази вечер, господине?

Отварям уста да кажа: Не, сър, категорично не, само няколко чашки вкусен и полезен за сърцето сок от грейпфрут с моята добра приятелка Джули Каберне. Но думите ми убягват. Езикът ми е удебелен и мъртъв в устата ми, а всичко, което излиза от мен е:

— Ъъъъхххнннн…

— Какво по дяво… — очите на пазача се отварят широко, той вади фенерче то си и осветява сивите ивици по лицето ми, и аз нямам вече избор. Изскачам от сенките и го нападам, избивам пушката настрани и го захапвам за гърлото. Жизнената му сила прелива в прегладнялото ми тяло и в мозъка ми, утолявайки агонията на гнусната ми жажда. Започвам да го разкъсвам, дъвча делтовидни мускули и меки коремни тъкани, докато кръвта още пулсира в тях, но после спирам. Виждам образа на Джули, която стои на прага на спалнята… гледа ме с нерешителна усмивка, изпълнена с надежда. Затварям очи и стискам зъби. Не, крещя вътрешно. Не!

Пускам тялото на земята и се отдръпвам от него. Сега знам, че имам избор и избирам не. Ако съм цъфнала клонка от Дървото на смъртта, ще оставя листата да окапят. Ако трябва да се измъчвам с глад до смърт, за да унищожа извратените му корени, ще го направя.

Младенецът в стомаха ми рита, а аз чувам гласа на Пери — нежен и окуражаващ. Няма да гладуваш, Ар. Гледам назад през годините и виждам всичките пъти, в които съм правил даден избор, понеже съм смятал, че така трябва, но татко беше прав — няма наръчник за света. Всичко е в главите ни, колективното ни кошерно съзнание. Ние създаваме правилата. Ние ги променяме, когато поискаме.

Изплювам месото от устата си и избърсвам кръвта от лицето си. Пери пак ме сритва отвътре и аз повръщам. Навеждам се и се очиствам от всичко. От месото, от кръвта, от скоча. Още докато се изправям и бърша уста, съм изтрезнял. Замайването е изчезнало. Главата ми е чиста като нова лъскава грамофонна плоча.

Тялото на пазача започва да притреперва, връщайки се към живот. Раменете му бавно се надигат, изтегляйки останалите крайници, сякаш невидими пръсти го дърпат на конци. Налага се да го убия. Знам, че трябва да го убия, но не мога. След тържественото обещание, което току-що дадох, мисълта да разкъсам този човек отново и да вкуся все още топлата му кръв ме парализира от ужас. Той се тресе и повръща, задушава се и забива нокти в земята, напряга се и се присвива в конвулсии, очите му се разширяват докато сивата мътилка на смъртта пропълзява през тях. Влажен, болезнен стон се откъсва от устата му и това вече ми идва в повече. Обръщам се и побягвам. Дори в най-смелите си моменти съм обикновен страхливец.

* * *

Дъждът се лее с пълна сила. Краката ми газят във водата по улиците и пръскат кал по наскоро изпраните ми дрехи. Косата виси на лицето ми като водорасли. Коленича в една локва пред някаква голяма алуминиева страда с шперплатов кръст на покрива и се плискам с вода по лицето. Промивам устата си от мръсните остатъци и плюя докато вече не усещам нищо. Святото дървено „Т“ се извисява над мен и аз се чудя дали Бог би намерил някога причина да ме приеме, където и каквото и да е той.

Срещна ли го вече, Пери? Кажи ми, че той не е само онази паст в небето.

Пери мъдро си премълчава в отговор. Приемам неговата тишина, изправям се и отново започвам да бягам.

Знам, че не мога да се върна в бара в сегашния си вид. Връщам се към къщата на Джули, избягвайки уличните лампи. Притискам се към стената, намирам подслон под балкона и чакам там, докато дъждът барабани по металния покрив на къщата. След време, което ми се струва часове, чувам гласовете на момичетата в далечината, но този път ритъмът на разговора им не предизвиква лудата ми радост. Танцът е погребален, музиката — минорна.

Тичат към входната врата, Нора — с дънковото яке върху главата, а Джули — с качулката на суичъра захлупена ниско върху лицето й. Нора първа посяга към вратата и се втурва навътре. Джули спира. Не знам дали ме вижда в тъмното или надушва облака одеколон около мен, но нещо я кара да погледне зад ъгъла на къщата. Вижда ме сгушен в тъмното, като изплашено кутре. Приближава се бавно с ръце в джобовете на суичъра. Навежда се и ме поглежда през тесния процеп на качулката.

— Добре ли си? — пита.

Кимам лъжливо.

Сяда до мен върху малкото парче суха земя и се обляга на къщата. Сваля качулката и надига вълнената шапчица отдолу, за да отмахне влажните кичури коса от очите си и после я връща обратно.

— Изплаши ме. Просто изчезна.

Гледам я нещастно, но нищо не отговарям.

— Искаш ли да ми кажеш какво се е случило?

Поклащам глава.

Минава една минута. Тя ме докосва по коляното и се усмихва.

— Днес се забавлявахме, нали?

Не мога да се усмихна, но кимам.

— Малко съм замаяна. Ти?

Поклащам отрицателно глава.

— Жалко. Забавно е. — Усмивката й става по-широка, а очите й се отнасят надалече. — Знаеш ли, че за пръв път пих алкохол на осем? — Долавя се само слабо провличане в гласа й. — Татко беше голям познавач на вината и той и мама правеха купони за дегустация в старата ни къща. Викаха всичките си приятели, отваряха някое скъпо старо вино и се почерпваха стабилно. Аз често седях в средата на стаята, обгърната с внимание и пийвах малки глътки от позволената ми половин чашка. Просто си седях там и се смеех на глупавите възрастни. Беше толкова… страхотно.

Започва да чертае с пръст в калта. Усмивката й е срамежлива, нерешителна, не е предназначена за никого.

— Нещата не са били винаги толкова мрачни, Ар. Дори когато светът се разпадна, ние все пак се забавлявахме. Правехме малки семейни набези и взимахме най-ненормалните шибани вина, които можеш да си представиш. Хиляда доларови бутилки Дом Ромейн Конти, 97-ма година, които просто се търкаляха по пода в изоставени мазета. — Смее се сама на себе си. — Преди няколко години татко би загубил и ума, и дума при вида им. Но докато се преместим тук, той вече беше как да кажа… безразличен. Но Боже, пили сме разкошни неща.

Наблюдавам я как говори. Гледам как се движи челюстта й и събирам думите една по една, докато се изсипват от устните й. Не ги заслужавам. Топлите й спомени. Иска ми се да можех да боядисам голите стени на душата си с тях, но всичко, което полагам върху им, сякаш се лющи.

— И после мама избяга. — Издърпва пръста си от калта, загледана в драсканицата си. Нарисувала е къща. Малка старомодна къщичка с дим от комина и ласкаво усмихнато слънце на покрива. — Татко мислеше, че е била пияна тогава, оттам и забраната за употреба на алкохол, но аз я видях и тя не беше пияна. Беше си много трезва.

Все още се усмихва, сякаш всичко това е обикновена носталгия, но усмивката сега е студена, безжизнена.

— Дойде в стаята ми онази нощ и просто остана да ме погледа за малко. Престорих се, че спя. И тъкмо когато бях на ръба да скоча и да викна „бау“… тя излезе.

Протяга ръка да изтрие рисунката, но аз докосвам китката й. Поглеждам я и клатя глава. За момент тя ме гледа безмълвно. После се обръща рязко срещу мен и се усмихва на сантиметри от лицето ми.

— Ар — казва. — Ако те целуна ще умра ли?

Взирам се в нея. Очите й са сериозни. Почти не е пияна.

— Ти нали каза, че няма? Няма да се заразя? Защото наистина ми се иска да те целуна. — Върти се неспокойно. — Дори и да ми предадеш нещо, може да не е толкова зле. Искам да кажа, сега си различен, нали? Не си зомби. Ти си… нещо ново. — Лицето й е много близо. Усмивката й избледнява. — Е, Ар?

Гледам я в очите и се плискам в ледените им води като корабокрушенец, който се бори за някоя отломка. Само дето няма отломка.

— Джули — казвам. — Трябва да ти… покажа нещо.

Тя надига глава с нежно любопитство.

— Какво?

Изправям се. Хващам я за ръка и тръгвам.

Нощта е тиха, с изключение на вечния звук на дъжда. Той напоява земята и прави асфалта хлъзгав, втечнява сенките до бляскаво черно мастило. Придържам се към тесните задни улички и неосветените алеи. Джули върви малко зад мен, вторачена в едната страна на лицето ми.

— Къде отиваме? — пита.

Спирам на едно кръстовище, прехвърлям картите на откраднатите си спомени, призовавам образите на места, на които никога не съм бил, на хора, които никога не съм срещал.

— Почти… стигнахме.

Още няколко предпазливи надниквания зад ъглите, няколко притичвания скришом през кръстовищата и ето я, пред нас се издига четириетажна къща, висока, тясна и сива, като всичко останало в този скелетен град, прозорците й светят в жълто като бдителни очи.

— Какво по дяволите, Ар… — шепне Джули, докато се взира в сградата. — Това е… — Гледа ме, сякаш съм призрак.

Издърпвам я до входната врата и стоим там, подслонени под стрехата, а покривът трака под дъжда като тътен на военни барабани.

— Ще ми… дадеш ли шапката си? — я питам аз, без да я поглеждам.

Тя не помръдва в първия момент, после я издърпва от главата си и ми я подава. Тъмносиня вълнена шапка с червена лентичка по ръба…

Г-жа Росо я изплете за седемнадесетия рожден ден на Джули. Пери смяташе, че тя прилича на елф с нея и започваше да й говори на Толкинов език, всеки път, когато си я слагаше. Тя го наричаше най-големия смотаняк, когото е срещала, а той се съгласяваше, докато игриво я целуваше по шията и…

Нахлузвам шапката почти върху лицето си и почуквам бавно на вратата, а очите ми не се отлепват от земята — приличам на уличен сирак, който се бои да погледне светът в очите. Вратата се открехва. Една жена на средна възраст, облечена в клин, гледа към нас. Лицето й е подуто и силно набръчкано, с тъмни торбички под зачервените очи.

— Госпожице Григио?

Джули ми хвърля един поглед.

— Здравейте, г-жо Грау. Ами…

— Какво правиш навън? — пита жената тихо. — Нора с теб ли е? Вече мина полицейският час.

— Знам, ние… се изгубихме малко, докато се прибирахме от Овощната. Нора е вкъщи за тази вечер, но ъ-ъ… може ли да влезем за минутка? Трябва да поговоря с момчетата.

Продължавам да стоя с наведена глава, докато г-жа Грау ме оглежда преценяващо. Отваря ни вратата и пуска раздразнена въздишка.

— Не можете да останете, знаеш много добре. Това е дом за сираци, не младежки клуб.

— Знам, съжалявам, ние… — поглежда ме отново. — Само за минутка.

Точно сега не мога да си губя времето с формалности. Профучавам покрай жената и влизам в къщата. Едно мъниче наднича от вратата на спалнята и г-жа Грау го изглежда кръвнишки.

— Какво съм ти казвала? — крясва тя, толкова високо, че да събуди и останалите деца. — Обратно в леглото веднага и никакви игри за теб утре.

Момченцето изчезва в сенките. Водя Джули нагоре по стълбите.

Вторият етаж е същия като първия, само че тук по-големички деца спят на пода, наредени върху малки матраци. Толкова са много сега. Новите домове за сираци никнат като гъби, докато навсякъде изчезват майки и бащи, сдъвкани или погълнати от заразата. Прескачаме няколко малки телца по пътя към стълбището, а едно момиченце леко хваща Джули за глезена.

— Сънувах лош сън — прошепва.

— Съжалявам, миличка — шепне Джули в отговор. — Сега вече си на сигурно място, нали?

Момиченцето отново затваря очи. Ние се качваме по стълбите. Третият етаж е все още буден. Тийнейджъри и младежи с наболи редки брадици седят на сгъваеми столове, надвесени над масите, пишат в тетрадките си и прелистват учебници. Някои от хлапетата хъркат върху натрупаните в тесните спални двуетажни легла. Всички врати, с изключение на една, са отворени.

Групичка по-големи момчета изненадано надигат глава от задачите си.

— О, Джули. Как е? Добре ли си?

— Привет, момчета. Аз… — Тя провлича фразата и в крайна сметка замлъква. Поглежда към затворената врата. Поглежда към мен. Хващам я здраво за ръката, тръгвам напред и отварям вратата, после я затварям зад нас.

Стаята е почти тъмна, с изключение на слабата жълта светлина от уличните лампи навън. Тук няма нищо, освен шперплатов шкаф и голо легло с няколко снимки на Джули, залепени с тиксо на тавана над него. Въздухът е застоял и доста по-студен, отколкото в останалата част на къщата.

— Ар… — казва Джули с треперещ, опасен глас. — Защо, по дяволите, сме тук?

Най-накрая се обръщам с лице към нея. В жълтия полумрак изглеждаме като актьори в стара трагедия от нямото кино.

— Джули — казвам. — Онази теория… защо… ядем мозъка…

Тя започва да клати глава.

— Вярно е.

Гледам я още известно време в зачервените очи, после коленича и отварям най-долното чекмедже на шкафа. Вътре, сред купчини джунджурии, хармоника, микроскоп, купища мънички любовни бележчици от Джули, предавани в час, лежи тесте листове, вързани с червен конец. Взимам го и го подавам на Джули. По някакъв странен и извратен начин, се чувствам така, сякаш ръкописът е мой. Сякаш току-що съм й връчил кървавото си сърце върху поднос. Изцяло съм подготвен да го разкъса на парченца.

Взима ръкописа. Развързва конеца. Взира се в корицата доста дълго, дишайки тежко. После изтрива очи и прочиства гърло.

— „Кървави зъби“ — чете. — От Пери Келвин. — Поглежда към долната част на страницата. — На Джули Каберне. — Сваля ръкописа и поглежда за миг встрани, после отваря на първа глава. Докато чете, бавна усмивка се промъква сред следите от сълзи.

— Уау — казва, прокарва пръст по носа си и подсмърча. — Всъщност е… доста зле. Позьорско. Но по някакъв сладък начин. — Отново поглежда към корицата. — Започна я преди пет години. — Прелиства до последната страница. — Не е завършена. Прекъсната е на средата на изречението. „Той се бореше с чудовищата и…“

Джули потрива с пръсти хартията, за да почувства грапавината й. Приближава я до лицето си и вдишва.

После отново затваря очи, затваря ръкописа и го връзва с конеца. Поглежда към мен. Аз съм почти тридесет сантиметра по-висок от нея и може би тридесетина килограма по-тежък от нея, но се чувствам малък и лек като перце. Сякаш би могла да ме повали с един удар и да ме унищожи с една прошепната дума.

Но тя не продумва. Връща ръкописа в чекмеджето и нежно го затваря. Стяга се, избърсва лицето си с ръкав и ме прегръща, положила ухо върху гърдите ми.

— Туп-туп — мърмори. — Туп-туп. Туп-туп.

Ръцете ми висят безчувствени отстрани на тялото.

— Съжа… лявам — казвам.

— Прощавам ти — отговаря тя със затворени очи и глас, заглушен в ризата ми.

— Благодаря ти. — Вдигам ръка и докосвам сламено златната й коса.

Тези три фрази, толкова прости, толкова първични, никога не са звучали така завършено. Така близки до истинското си значение. Чувствам бузата й на гърдите си и как устните й се разтягат в лека усмивка.

Без да продумаме повече, затваряме вратата към стаята на Пери Келвин и напускаме дома му. Слизаме по стълбите покрай проблемни тийнейджъри, покрай въртящи се насън деца, покрай сънуващи бебета и излизаме на улицата. Чувствам побутване ниско в гръдния кош, по-близо до сърцето, отколкото до корема и чувам мек глас в главата си.

— Благодаря ти — казва Пери.

* * *

Бих искал да мога да завърша тук. Колко би било хубаво да мога да редактирам историята на собствения си живот. Ако можех да го спра на средата на изречението и да прибера останалото някъде в тъмно чекмедже, да използвам амнезията си и да забравя всички неща, които са се случили, които се случват и които предстои да се случат. Да затворя очи и да заспя щастливо.

Но не, Ар. Няма го спокойният сън на невинните. Не и за теб. Забрави ли? Ръцете ти са изцапани с кръв. Устните ти. Зъбите ти. Усмихни се за камерите.

— Джули — казвам, събирайки сили да призная последния си грях. — Аз… трябва… да ти кажа…

БУМ!

Страничните халогенни лампи на Стадиона светват като супернови и полунощният мрак се превръща в ослепителна дневна светлина. Виждам всяка пора върху лицето на Джули.

— Какво по дяволите? — извиква тя и се оглежда трескаво във всички посоки. Последващата пронизваща аларма разкъсва тишината на нощта и тогава го виждаме: големият екран на Стадиона е активиран. Виси от най-горните ръбове на открития покрив като плоча, спускаща се от небесата, и показва квадратна анимация на куортърбек, който бяга от нещо, което се оказва зомби с протегнати ръце, търсещи плячката. Екранът прескача между тази анимация и една дума, която мисля, че е: „ПРОБИВ“.

— Ар… — ужасена е Джули, — изяде ли някого?

Гледам я отчаяно.

— Ня… мах… из… бор… нямах избор — пелтеча аз, а дикцията ми се срива в паниката. — Спряха… пазачи… те. Нямах… наме… рение. Не… исках.

Тя присвива устни, очите й ме пронизват, после тръсва глава веднъж, сякаш се отървава от някаква мисъл, отдавайки се на друга.

— Добре. Тогава трябва да влезем вътре. Да му се не види, Ар.

Тичаме към къщата и тя затръшва вратата. Нора стои на върха на стълбището.

— Къде бяхте, бе, хора? Какво става навън?

— Има пробив — отвръща Джули. — Зомби на Стадиона.

— Него ли имаш предвид?

— И да, и не.

Разочарованието в отговора й ме кара да потреперя от болка.

Бързо влизаме в спалнята на Джули и тя гаси лампите. Седим на пода върху купчините пране и известно време никой не се обажда. Просто седим и се вслушваме в звуците. Пазачите тичат и крещят. Стрелба. Собственото ни тежко дишане.

— Не се тревожи — шепне Джули на Нора, но аз знам, че го казва на мен. — Няма да се разпространи. Сигурно с тези изстрели пазачите вече са го свалили.

— В безопасност ли сме тогава? — пита Нора. — Ще бъде ли всичко наред с Ар?

Джули ме гледа. Лицето й е мрачно.

— Пазачът не се е изял сам. Охраната ще е наясно, че някъде наоколо има поне още едно зомби.

Нора следва погледа на Джули до моя и почти се заклевам, че усещам как се изчервявам.

— Ти ли беше? — пита и се опитва да звучи неутрално.

— Нямах… намере… ние. Щеше… да ме… убие.

Не казва нищо. Лицето й е безизразно.

Срещам погледа й и много искам тя да почувства смазващото ме разкаяние.

— Беше за последно — казвам, полагайки страхотни усилия да върна говора в идиотския си език. — Каквото и да става. Заклевам се в небесната паст.

Минават няколко мъчителни минути. После Нора бавно кима и се обръща към Джули.

— Значи сега трябва да го разкараме оттук.

— Знаеш, че затварят всичко, когато има пробив. Всички врати ще бъдат заключени и с охрана. Може дори да затворят покрива, ако се изплашат достатъчно много.

— И какво тогава да правим, по дяволите?

Джули присвива рамене, но този жест при нея изглежда толкова безнадежден, толкова неподходящ. Поглежда ме и казва:

— Не знам. Отново не знам.

* * *

Най-накрая Джули и Нора заспиват. Аз лежа върху купчина панталони и се взирам в звездния зелен таван. Не е толкова лесно, г-н Ленън. Дори и да опиташ.

И ето отново се показва малко светлина сред тези буреносни облаци. Въпреки всичко, най-хубавото е, че май се научавам да чета. Докато наблюдавам флуоресцентната галактика, буквите започват да се подреждат и да формират думи. Все още е извън възможностите ми да ги свързвам в изречения, но се наслаждавам на усещането как малките символи се събират заедно в главата ми и избухват в мехурчета от звук. Ако отново видя жена си… поне ще мога да прочета табелката с името й.

Часовете се нижат бавно. Отдавна е минало полунощ, но навън е светло като посред бял ден. Халогенните лампи осветяват с бялата си светлина къщата, просмукват се през цепнатините на щорите. Ушите ми свикват със звуците около мен. Дишането на момичетата. Малките им движения. И тогава, по някое време сутринта, звъни телефонът.

Джули се събужда, надига се на лакът. В някоя от другите стаи телефонът отново звъни.

— Странно — мърмори тя и търка очи. — Звучи като външна линия.

Отмята завивките и става. Нора продължава тихо да похърква. Джули излиза от стаята и аз я следвам през тъмната къща към безспирното звънене. Влизаме в някакво помещение, което изглежда като кабинет. Има огромна маса, покрита с документи и скици, а по стените върху мазилката са монтирани различни видове телефони, от различни марки и в различни стилове, всеки един от различна епоха, чак до старите телефони с шайба.

— Преработиха връзките на телефонната система — обяснява Джули. — Сега по-скоро прилича на интерком. Имаме директни линии до всички важни зони.

Под всеки телефон има залепена табелка с името на мястото. Здравей, името ми е:^[5]

„ГРАДИНИ

КУХНИ

СКЛАД

ГАРАЖ

ОРЪЖЕЙНА

КОРИДОР 2

КУПОЛ ГОЛДМАН

АИГ АРЕНА

ЛЕМАН ФИЙЛД“

И така нататък.

Телефонът, който звъни, е покрит със слой прах, а на табелката му пише: „ВЪНШНА“.

Джули поглежда телефона. Поглежда мен.

— Това е зловещо. Тази линия е от телефоните в изоставените външни зони. Откакто имаме уоки-токита никой не ги използва вече.

Телефонът дрънчи силно и настоятелно. Не мога да повярвам, че Нора още спи.

Джули бавно вдига слушалката и я поставя до ухото си.

— Ало? — Чака. — Какво? Не мога да разбе… — Веждите й се сключват от напрежение. После очите й се отварят широко. — Оо. — Присвиват се. — Ти. Да, Джули е, ти какво искаш да… — Чака. — Добре. Да, тук е.

— За теб е — протяга телефона към мен.

— Какво? — поглеждам към слушалката в ръката й.

— Онзи. Дебелакът от летището.

Грабвам телефона. Поставям горката част на слушалката пред устата си. Джули клати глава и ми я обръща на обратно. Вече на правилното място, издишвам едно сковано:

— М?

— Ей… Любовнико. — Дълбокото му боботене пращи в ухото ми.

— Какво е… Къде си?

— Навън… в града. Не знаех… какво ще стане с… телефона, но… трябваше… да опитам. Добре… ли си?

— Добре… но в капан. Стадионът… е блокиран.

— Мамка му.

— Какво… става? Навън?

Известно време не се чува нищо.

— Р — казва. — Продължават… да идват… Мъртви. Още. От летището. Други места. Сега сме… много.

Мълча. Телефонът се свлича от ухото ми. Джули ме гледа в очакване.

— Ало? — казва М.

— Извинявай. Тук съм.

— Ами ние сме… тук. Какво сега? Какво да… правим?

Поставям слушалката на рамото си и се вторачвам в стената, в нищото. Гледам документите и плановете на бюрото на генерал Григио. Стратегиите му просто нищо не ми говорят. Не се и съмнявам, че всички тези неща са важни — местонахождението на храната, строителни планове, разпределение на оръжията, бойни тактики. Опитва се да поддържа всички живи и това е хубаво. Това е основата на всичко. Но както каза Джули, трябва да има и нещо повече от това. Земята под тази основа. Без здрава база, всичко ще рухва, отново и отново и отново, независимо от това колко тухли ще нареди генералът. И това е, което ме интересува. Земята под тухлите.

— Какво става? — пита Джули. — Какво казва?

Докато се взирам в разтревоженото й лице, чувствам потрепване във вътрешностите си и младия, нетърпелив глас в главата си.

Случва се, трупе. Каквото и да сте започнали двамата с Джули, то се задвижва. Светът се е уморил да живее с това проклятие. Готов е за промяна, крещи за нея и тази промяна е някъде вътре в теб. Една добра болест, вирус, който предизвиква живот! Виждаш ли го, шибано тъпо чудовище? Трябва да го изкараш извън тези стени и да го разпространиш.

Накланям слушалката към Джули, така че да може да слуша. Тя се навежда по-близо.

— М — казвам аз.

— Да.

— Кажи на Джули.

— Какво?

— Кажи на Джули… какво се случва.

Настъпва пауза.

— Промяна — казва той. — Много от нас… се променят. Като Р.

Джули ме поглежда и почти усещам как космите на врата й настръхват.

— Не си само ти? — казва, отмествайки се от телефона. — Това… възраждащо се нещо? Казваш, че заразата… започва да се излекува? — Гласът й е слаб и предпазлив, като на малко момиченце, което излиза от бомбено скривалище след години, прекарани в мрак. Почти се тресе от едва обуздана надежда. — Казваш, че…?

Кимам.

— Ние го… поправяме.

— Но как?

— Не съм сигурен. Но… трябва… да се прави… още. Навън… където е М. „Навън.“

Вълнението й спада, охлажда се.

— Значи трябва да се махнем.

Кимам.

— И двамата?

— И двамата — пращи гласът на М от слушалката като майка, която подслушва децата си. — Джули е… част от това.

Тя ме гледа колебливо.

— Искате мен. Кльощаво малко човешко момиче. Там навън в дивото, насред пасмина зомбита?

Кимам.

— Ти схващаш ли колко е ненормално това?

Кимам.

Тя не продумва, загледана в пода.

— Наистина ли смяташ, че можеш да го направиш? — пита ме. — Там навън, заедно с тях?

— Да направя кое?

— Да ме пазиш?

Неизлечимата ми честност ме кара да се замисля и Джули се намръщва.

— Да — отговаря М вместо мен, ядосан. — Може. И аз… ще помогна.

Бързо кимам в съгласие.

— М ще помогне. Другите… ще помогнат. Освен… това, — добавям с бледа усмивка, — можеш… да се пазиш… сама.

Тя небрежно присвива рамене.

— Знам. Исках само да видя какво ще ми отговориш. — Издиша бавно, разтреперано. — Добре. Идвам.

— Сигурна… ли си?

Очите й са далечни и твърди.

— Трябваше да погреба празна рокля вместо мама. Чакам този ден от дванадесетгодишна.

Кимам и поемам дълбоко дъх.

— Има само един проблем с твоя план — продължава тя. — Както може би си спомняш, ти изяде някого снощи и сега мястото е плътно затворено като изплашена костенурка.

— Да… атакуваме… ли? — пита М. — Да ви… изведем?

Връщам телефона на ухото си и здраво стискам слушалката.

— Не — отговарям.

— Има… армия. Къде ще е… битката?

— Не знам. Не тук. Това са… хора.

— Е?

Поглеждам Джули. Тя гледа в земята и потрива чело, потънала в мисли.

— Само чакайте — казвам на М.

— Да чакаме?

— Още малко. Ще го… измислим.

Следва дълга пауза. После едно:

— Побързайте.

И после линията прекъсва.

* * *

Джули и аз оставаме будни цялата нощ. Седим на пода в мокри те си от дъжда дрехи в студената дневна и не продумваме. Горе-долу, когато първите лъчи на изгряващото слънце би трябвало да осветят небето, ако не беше изкуствената дневна светлина, очите ми се слепват и аз се унасям в сън. В тази временна загуба на собственото съзнание, сънувам. Ясно и чисто, в живи цветове, които се разгръщат сред мрака като забавен каданс на разцъфваща роза.

В този сън, този мой сън, се нося над една река върху откъснатата опашка на моята къща-самолет. Лежа по гръб под полунощната синева и гледам как звездите се движат над мен. Реката е неизследвана, дори през този век на карти и сателити, и аз нямам никаква представа накъде води. Въздухът не помръдва. Нощта е топла. Нося си само две неща — кутия Пад Тай и книгата на Пери. Дебела. Древна. В кожена подвързия. Отварям на средата. Недовършено изречение на някакъв непознат език и след него — нищо. Епически том празни страници, празен и чакащ. Затварям книгата и полагам глава върху хладната стомана. Пад Таят гъделичка носа ми, сладък, пикантен и силен. Чувствам как реката се разширява и набира сила. Чувам водопад.

— ДВЕ. ОСЕМ. ДВАДЕСЕТ И ЧЕТИРИ.

Скачаме, когато говорителят на тавана започва да бълва серии числа, следвани от рязък алармен сигнал.

— Говори полковник Росо със съобщение за гражданите — казва говорителят. — Пробивът в охраната е удържан. Двамата инфектирани служители са неутрализирани, няма съобщения за други жертви.

Издишам с облекчение.

— Въпреки това…

— Мамка му — шепне Джули.

— … първоначалният източник на заразата остава между стените ни. От този момент патрулите на Охраната започват проверка на всяка сграда в Стадиона. Тъй като не знаем къде би могло да се крие това нещо, всички следва да излязат от къщите си и да се съберат на открито. Не се затваряйте в тесни пространства. — Росо спира, за да се изкашля. — Съжалявам за това, приятели. Ще се погрижим за проблема, само се… дръжте.

Чува се щракване и системата за оповестяване замлъква.

Джули скача на крака и влита в спалнята. Отваря щорите и пуска светлината да нахлуе през прозорците.

— Ставай бързо, г-це Грийн. Спомняш ли си някои от старите изходи в стенните тунели? Нямаше ли противопожарен изход някъде до ВИП-а? Ар, можеш ли вече да се катериш по стълба?

— Чакай, какво? — грачи Нора и се опитва да закрие очите си. — За какво говориш, какво става?

— Може би краят на този лайнян свят на немъртвите, ако имаме късмет.

— Извинявай, какво каза? — Нора най-после се събужда.

— Ще ти обясня по-късно. Сега трябва да измъкнем Ар от Стадиона. Току-що съобщиха за чистка, така че имаме около двайсет минути, може би по-малко.

Нора зяпа Джули. Джули зяпа Нора. И двете зяпат мен. Тогава входната врата на къщата се отваря с трясък и чуваме тежки стъпки от ботуши нагоре по стълбите.

— О, Боже, това е татко — казва паникьосано Джули. Избутва ни от стаята в банята. — Оправи му грима — изсъсква на Нора и после трясва вратата.

Докато Нора се мъчи с кутийката фон дьо тен и се опитва да оправи пораженията от дъжда върху лицето ми, чувам два гласа отвън в коридора.

— Татко, какво става? Намериха ли зомбито?

— Още не, но ще го намерят. Видяла ли си нещо.

— Не, бях тук.

— Сама ли си.

— Да, тук съм от снощи.

Ритъмът в говора на Григио е станал по-странен. Не спира между фразите. Гласът му е прекалено силен, но не е развълнуван, просто равно, компресирано викане.

— Ако си сама защо свети в банята. И защо чувам как някой се движи зад вратата на банята, която чух как тресна в момента, в който влязох.

Чуват се стъпки в нашата посока.

— Чакай, тате! Само секунда! — Снижава гласа си малко. — Нора и Арчи са вътре.

— Току-що ми каза, че си сама, а сега Нора и Арчи са в банята. Защо?

— Ами те са… нали знаеш… вътре.

Кратък момент на колебание.

— Нора и Арчи — крещи той към вратата. — Незабавно излезте. Както недвусмислено съобщи полковник Росо по системата за оповестяване, всички трябва да излязат навън и да се съберат на открито.

Нора ме възсяда върху мивката и заравя лицето ми в пазвата си, точно когато Григио отваря вратата с удар.

— Татко! — пищи Джули и хвърля бърз поглед на Нора, когато тя отскача от мен.

— Незабавно излезте — казва Григио.

Излизаме от банята. Нора оправя дрехите и косата си и доста добре се преструва на смутена. Аз само гледам Григио, без извинение, настройвам дикцията си за първия и вероятно последния й голям тест. Той отвръща на погледа ми със строгото си ъгловато лице и се взира в очите ми. Разстоянието между нас е по-малко от половин метър.

— Здравей Арчи — казва.

— Здравейте, сър.

— С Нора се обичате.

— Да, сър.

— Това е чудесно. Говорили ли сте вече за сватба.

— Не още. Запознахме се… наскоро.

— Няма причина да се влачи. Това са времена на решителни действия. Къде живееш Арчи?

— Аз съм от… купола в Леман.

— Леман Фийлд.

— Да, сър.

— С какво се занимаваш в Леман Фийлд?

— Градинарство.

— Тази работа ще ти позволи ли да осигуряваш децата си?

— Нямаме деца.

— Но ще имате.

— Възможно е.

— Ще имате. Децата порастват, за да станат възрастни. Заместват ни, когато умрем.

— Не знам какво точно… носи бъдещето… за нас, сър. Очаквам с нетърпение… да разбера.

Григио се усмихва.

— Гримиран ли си, Арчи?

Григио ме намушква.

Дори не забелязах как ножът излиза от ножницата. Десетсантиметровото острие потъва в рамото ми и се показва от другата страна, като се забива в мазилката. Не го усещам и не реагирам. Раната не кърви.

— Джули! — реве Григио, докато отстъпва назад от мен и вади пистолета си, а очите му са полудели в дълбоките очни дъна. — Довела си Мъртвия в града ми! В дома ми! Довела си Мъртвия в моето гробище! Довела си Мъртвия да види съпругата ми! Позволи ли на Мъртвия да те докосва?! Позволи ли на Мъртвия да докосне дъщеря ми?!

— Татко, чуй ме! — казва Джули и протяга ръце към него. — Ар е различен, разбираш ли? Той се променя.

— Мъртвите не се променят! Няма лек!

— Погледни го, татко! Не виждаш ли? Той спаси живота ми, той ме защити и ме доведе вкъщи! Той е човешко същество! И има още такива като него!

— Не — казва Григио с внезапно спокойствие.

— Татко, моля те изслушай ме. — Тя се приближава с една крачка. — Когато бях на летището се случи нещо. Ние запалихме искрата на нещо и то е невероятно. Мъртвите си връщат душите. Трансформират се, а ние имаме възможност да им помогнем.

Григио клати глава, а оръжието му все още е насочено към лицето ми. Виждам как челюстните му мускули се свиват под восъчната кожа.

— Джули, ти си мека. Не разбираш как стоят нещата. Можем да оставаме живи и можем да убиваме Мъртвите, когато ни се изпречат на пътя, но няма генерално решение. Светът вече е свършил. Не може да бъде спасен, не може да бъде поправен, не може да бъде излекуван.

— Да, може! — крещи му Джули, а очите й проблясват. — Не е необходимо всичко да е кошмар! Кой го написа това правило? Можем да поправим нещата, просто никога не сме се опитвали наистина! Винаги сме били прекалено заети с друго и егоистични и изплашени!

Григио скърца със зъби.

— Ти си мечтателка. Ти си дете. Ти си като майка си.

— Татко, просто ме чуй!

— Не.

Той вдига оръжието и го притиска към челото ми, точно върху лейкопласта на Джули.

Ето я, идва. Това е вечната ирония на М. Неизбежната ми смърт, която ме игнорираше през всички тези години, през които жадувах за нея ежедневно, и дойде едва когато реших, че искам да живея вечно. Затварям очи и сам се обгръщам с ръце.

Топла кръв опръсква лицето ми, но не е моята. Отварям мигновено очи, тъкмо навреме да видя двуострия нож на Джули, който стърчи от дълбок разрез в ръката на Григио. Оръжието се изплъзва от хватката му и гръмва при удара с пода, после отново и отново, докато отскача в стените в тесния коридор като Супер бол в рикошет. Всички залягат и оръжието най-после спира да се върти, докосвайки крака на Нора. В оглушалата тишина тя гледа надолу към него с широко отворени очи, после поглежда към генерала. Той придържа ранената си ръка, ръмжи и се хвърля напред. Нора сграбчва оръжието от пода и го насочва към лицето му. Той замръзва на място. Разтяга челюстта си и се придвижва напред, сякаш така или иначе ще нападне. И тогава Нора изважда празния пълнител, вади нов от чантичката си, зарежда го в оръжието и пуска предпазителя — всичко това с плавно движение, без да откъсва очите си от неговите. Григио отстъпва.

— Тръгвайте — казва Нора, хвърляйки бърз поглед на Джули. — Опитайте се да се измъкнете някак. Просто се опитайте.

Джули ме хваща за ръката. Излизаме заднешком от стаята, докато баща й стои и трепери от бяс.

— Довиждане, татко — казва Джули тихо. Обръщаме се и бягаме надолу по стълбите.

— ДЖУЛИ! — реве Григио, а звукът толкова ми напомня на един друг звук, на един глух вой от счупен ловен рог, че се разтрепервам във влажната си риза.

* * *

Бягаме. Джули е отпред и ме води през претъпканите улици. Зад нас, от къщата на Джули се носят ядосани викове. После пращенето на уоки-токита. Бягаме и ни преследват. Джули вече не води с предишната решителност. Притичваме на зигзаг и отстъпваме. Ние сме като гризачи, които се щурат в клетка. Бягаме, докато извисяващите се отгоре покриви се въртят около нас.

И после срещаме стената. Сега, когато седалките на открито са премахнати, Стадионът свършва в отвесна бариера, окичена със сгъваеми стълби и пътеки, водещи наникъде. Но има една секция, която още не е разрушена. Един широк, тъмен коридор ни зове от върха на една редица стъпала и изглежда води някъде към вътрешността на Стадиона. Бягаме. Всичко отстрани на стълбището е премахнато, така че то просто виси в пространството. Тъкмо когато стигаме входа към коридора, отдолу долита вик.

— Госпожице Григио!

Обръщаме се и поглеждаме надолу. Полковник Росо стои в началото на стълбите, заобиколен от група офицери от Охраната. Той е единственият, който не е насочил оръжие.

— Моля ви не бягайте! — вика той към Джули.

Джули ме издърпва в коридора и ние спринтираме в тъмното.

Очевидно това вътрешно пространство е в ремонт, но по-голямата част от него си е така, както е било, когато са го изоставили. Щандове за хотдог, сергии за сувенири и будки за гевреци от осем долара стоят студени и безжизнени в сенките. Виковете на Охраната отекват зад нас. Призраците на запалени спортни фенове се мотаят наоколо и не се интересуват от нашето затруднено положение. Очаквам всеки момент задънения край, който ще ни се изпречи, който ще ме застави да се обърна лице в лице с неизбежното.

— Ар — пъхти Джули, докато бягаме. — Ще се измъкнем, чу ли? Ще успеем! Разбра ли? — Гласът й се губи някъде между изтощението и сълзите.

Не успявам да й отговоря.

Коридорът свършва. В бледата светлина, която се пронизва през дупките в бетона, виждам надпис върху вратата: „АВАРИЕН ИЗХОД“

Джули побягва по-бързо и ме влачи зад себе си. Удряме се във вратата и тя се отваря със замах…

— Оо, маа… — крещи тя и се извива, сграбчила здраво вратата, докато единият й крак е увиснал над осем етажна пропаст.

Студен вятър свисти около рамката на вратата, там, където от стената се подават осакатените остатъци на откъснатото аварийно стълбище. Покрай нас прелитат птици. Под нас — градът се разстила като огромно гробище, а високите сгради стърчат като надгробни камъни.

— Госпожице Григио!

Росо и офицерите му спират на около пет-шест метра зад нас. Росо диша тежко, явно вече е прекалено стар за такава гонка.

Поглеждам от вратата надолу към земята. Поглеждам към Джули. После пак надолу, после пак към Джули.

— Джули — казвам.

— Какво?

— Сигурна ли си, че искаш… да дойдеш с мен? Тя ме поглежда, докато все още се опитва да си поеме въздух. Очите й са пълни с въпроси, може би и с колебания, може би и със страхове, но тя кима.

— Да.

— Моля ви, спрете да бягате — простенва Росо, подгъвайки колене. — Това не е начинът.

— Трябва да се махна — отговаря тя.

— Госпожице Каберне. Джули. Не можеш да изоставиш баща си тук. Ти си всичко, което му е останало.

Тя прехапва долната си устна, но очите й са стомана.

— Татко е мъртъв, Роузи. Просто още не е започнал да загнива.

Сграбчва ръката ми, онази, с която смачках фасона на М и ме стисва толкова силно, че за момент си мисля, че може да я счупи още повече. Тя вдига поглед към мен.

— Е, Ар?

Придърпвам я към себе си. Обвивам ръцете си около нея и я стискам толкова здраво, че гените ни да могат да се слеят. Лице в лице сме и почти я целувам, но вместо това пристъпвам две крачки назад и политаме през вратата.

Падаме надолу, като простреляна птица. Краката и ръцете ми я обхващат от всички страни, почти изцяло покривайки малкото й телце. Пропадаме през един покрив, една греда прорязва бедрото ми, главата ми се отблъсва от дебела подпора, заплитаме се в някакъв рекламен банер, разкъсваме го на две и най-после се удряме в земята. Залива ме вълна от пукот и звук от счупено, в момента, в който гърбът ми среща земята, а тежестта на Джули сплесква гръдния ми кош. Тя се изтърколва на земята със стенание, а аз лежа, загледан в небето. Ето ни тук.

На Джули й трябва минутка отново да си поеме въздух. После се навежда над мен с ужасени очи. Лицето й закрива бледото слънце.

— Ар — шепне тя. — Ей!

Бавно и нестабилно, както в деня, когато за пръв път се изправих от мъртвите, се надигам и стъпвам на краката си. Разните кости се наместват и пукат в цялото ми тяло. Усмихвам се и пея със задъхан, беззвучен тенор:

— Караш ме… да се чувствам… толкова млад…

Тя избухва в смях и ме прегръща. Чувствам как налягането намества няколко стави на мястото им.

Тя поглежда нагоре към отворената врата. Росо стои в рамката и гледа надолу към нас. Джули му маха и той изчезва обратно в Стадиона с бързина, която предполага преследване. Опитвам се да не осъждам човека за това, което се налага да прави. Заповедите са си заповеди.

И така, Джули и аз бягаме към града. С всяка стъпка усещам как тялото ми се стабилизира, костите ми се подреждат, тъканите се затягат около пукнатините и ме предпазват от разпадане. Никога не съм чувствал подобно нещо. Дали е някаква форма на излекуване?

Препускаме през празните улици, покрай безброй ръждясали коли, купчини мъртви листа и боклуци. Нарушаваме посоката в еднопосочните улици. Отнасяме знаци за стоп. Пред нас — началото на града, висок тревист хълм, където градът се отваря, а магистралата тръгва нанякъде. Зад нас — безжалостният вой на бойните автомобили, които се изстрелват от портала на Стадиона. Това е недопустимо! — заявяват стоманените челюсти на законодателите. Открийте тези малки въгленчета и ги смачкайте! С тези ревове зад гърбовете си, ние се катерим по хълма. Заставаме лице в лице с армия.

Те стоят в тревистото поле до изхода на магистралата. Стотици. Обикалят в тревата, зяпат в небето или в нищото, а сивите им хлътнали лица са странно спокойни. Но когато предната линия ни вижда, замръзва, после се обръща в нашата посока. Фокусът се разпростира като вълна, докато накрая цялата тълпа застава в очакване. Джули ме поглежда удивено, сякаш ми казва: Наистина ли? После, сред редовете на армията настъпва разбъркване и едно едро, плешиво, двуметрово зомби си проправя път навън.

— М — казвам.

— Р — казва той. Бързо кимва на Джули. — Джули.

— Здрастии — отговаря тя, докато се обляга уморено на мен.

Гумите на преследвачите ни скърцат и чуваме рева на двигателите. Вече са много близо. М пристъпва нагоре към върха на хълма, а тълпата го следва. Джули се свива близо до мен, докато те се точат покрай нас и ни поемат сред вонящата си армия, сред миризливите си редици. Може и да е само въображението ми или светлинен трик, но кожата на М изглежда малко по-малко пепелява от обикновено. Остатъците от устните му изглеждат по-изразителни. И за пръв път, откакто го познавам, внимателно подрязаната му брада не е изцапана с кръв.

Камионите се движат към нас, но когато роякът Мъртви стига върха на хълма, колите забавят ход и после спират. Само четири са. Хамъри 112-ки, изрисувани със спрей в псевдовоенен зеленикавокафяв цвят. Чудовищните машини изглеждат малки и жалки от мястото, на което сме застанали. Една от вратите се отваря и от нея бавно излиза полковник Росо. Хванал здраво пушката си, той оглежда една по една редиците олюляващи се тела, преценява възможности и стратегии. Очите му са широко отворени зад дебелите очила. Преглъща и после сваля пушката.

— Съжалявам, Роузи — вика Джули и сочи Стадиона. — Не мога повече, разбираш ли? Това е една шибана лъжа. Мислим, че сме добре там вътре, но не сме.

Росо гледа сурово към зомбитата около себе си и се взира в лицата им. Достатъчно е възрастен, за да е присъствал в началото на всичко това. Знае как би трябвало да изглеждат Мъртвите и може да прецени, че има нещо различно, независимо колко е неуловимо, подсъзнателно, подкожно.

— Не можеш сама да спасиш света! — вика. — Върни се и можем да го обсъдим!

— Не съм сама — отговаря Джули и сочи към гората от зомбита, поклащащи се около нея. — Аз съм с тези момчета.

Устните на Росо се изкривяват в мъчителна гримаса, после той скача в автомобила си, тръшва вратата и рязко потегля обратно към Стадиона, а останалите три Хамъра го следват. Кратко отдъхване, бърза глътка въздух, понеже знам, че не са се отказали, не могат да се откажат, просто събират сили.

И би трябвало да е така, понеже вижте ни само. Ние сме няколкостотин чудовища и четиридесеткилограмово момиче на подстъпа към града с поглед, вперен в него. В дълбините под краката ни Земята преобръща своята магма, докато костите на изгубените поколения ни гледат в очакване.

Струпали сме се на изхода на магистралата. Зад нас — градът. Пред нас — неравни хълмове, покрити с елша и пътеки, водещи обратно към летището. Джули стои близо до мен и изглежда не така уверена както дръзката революционерка, за която току-що се представи пред Росо. Поставям ръка на рамото й и се обръщам към тълпата.

— Джули!

Тълпата потрепва и чувам един или два чифта зъби да щракват. Надигам по-високо глас.

— Джули! Ние я пазим.

Неколцина изглеждат изкушени, но това, което виждам в очите на повечето, не е глад. То е същото омайване, което видях тогава на летището, само че по-наситено. По-концентрирано. Те не просто я гледат, те я изучават. Попиват я. Странни спазми преминават през телата им на всеки няколко секунди.

Забелязвам, че М я наблюдава по различен начин и щраквам с пръсти в лицето му.

— Стига де — казва той, сякаш съм постъпил несправедливо.

Сядам на бетонната бариера и се опитвам да мисля. Шумът от Хамърите на Росо все още избледнява в далечината. Всички ме гледат. Нетърпеливи погледи от всички посоки. Това е взор, който казва: „Е?“ и на мен ми се ще да изкрещя: „Какво е?“ Не съм генерал, нито полковник, нито строител на градове. Аз съм само труп, който иска да не бъде такъв.

Джули седи до мен и поставя ръка на коляното ми. Най-после забелязвам раните и белезите, с които се е сдобила по време на скока ни без парашут. Има един дори на бузата си, плитко порязване, което я кара да трепва, когато се усмихва. Това не ми харесва.

— Ранена си — казвам.

— Не е толкова зле.

Мразя да е ранена. Мразя това, че я нараняват, и аз, и останалите, през целия й живот. Почти не си спомням какво е болката, но когато я виждам в нея, започвам да я чувствам в себе си, но много по-силно. Пропълзява в очите ми и ги изгаря.

— Защо… дойде? — питам.

— За да помогна, глупчо.

— Но защо?

Тя ми се усмихва меко, а порязването на бузата й просветва с прясна кръв.

— Защото те харесвам, господин Зомби. Забрави ли? — избърсва кръвта от бузата си, поглежда я, после я размазва по шията ми. — Ето. Сега сме квит.

Докато я гледам как седи до мен, този русокос синеок ангел, заобиколен от точещи лиги Мъртви, това крехко момиче, разтегнало разкървавени устни в усмивка към несигурното бъдеще, чувствам в себе си някакъв порив. Погледът ми се замъглява и една влажна пътечка се стича надолу по лицето ми. Изгарящото усещане в очите ми се охлажда.

Джули ме докосва по бузата и поглежда пръста си. Взира се в мен с такова удивление, че не мога да отвърна на погледа й. Вместо това се изправям и избълвам:

— Връщаме се на летището.

Мъртвите ме гледат. Поглеждат към М.

— Защо? — пита М.

— Защото там е… където живеем. Където… започваме.

— Започваме… какво? Война? Със Скелитата?

— Не война. Не… такова.

— Какво тогава?

Докато стоя и се опитвам да отговоря, да подредя вихрушката от образи в главата си — музиката в тъмните коридори на летището, децата ми, които излизат от скривалищата си и изтупват праха от порозовяваща си кожа, движение, промяна — както стоя там и мечтая, смълчаният градски въздух се разтриса от писък. Отчаян, гъргорещ крясък, като от полузаклана крава, която все още се опитва да се влачи.

Някой се приближава към нас от магистралата. Тича, но нестабилната му походка издава биологичния му статус. М се втурва да посрещне новодошлия. Гледам ги как общуват, новодошлият маха ръце и сочи в посока, която кара стомаха ми да се свие на топка. Няма съмнение, че носи лоши новини.

Той се слива с нашата тълпа, а М бавно се връща при мен и клати глава.

— Какво? — питам.

— Не можем… да се приберем.

— Защо не?

— Скелитата… са полудели. Събират се… отвсякъде. Летището… блокирано. Убиват всеки… различен.

Поглеждам към новодошлия. Това, което първоначално взех за разлагане, всъщност са тежки рани, безброй ухапвания и белези от нокти. Долу по пътя идват още такива. Някои са на магистралата, други се препъват в калта и тревата на пътеките, широко разпръсната тълпа от стотици.

— Такива като нас… се опитват да избягат — продължава М. — А Скелитата… ги преследват.

Точно когато казва това, сякаш призовани от споменаването на името им, официалните представители на Смъртта излизат на сцената. Една, после две, после пет и шест източени бели фигури внезапно се появяват иззад далечните дървета и свалят две от бягащите зомбита. Наблюдавам как скелетите ги издърпват надолу и блъскат главите им в паважа. Наблюдавам как изваждат мозъците им, сякаш чистят изгнили плодове. Наблюдавам ги как се множат, излизат иззад дърветата и наводняват магистралата до края на хоризонта, събират се на пътя в огромна, тракаща гмеж.

— О майната му на този… — прошепва Джули.

— Нов план? — настоява М с пресилено спокойствие.

Стоя в плен на нерешителността. Отново съм в спалнята на Джули, лежа до нея върху купчина пране, а тя ми казва: „Няма накъде да се бяга, нали?“ А аз мрачно клатя глава и й обяснявам как целият свят вече е покрит със смърт. Някъде в задната част на съзнанието си чувам ръмженето на Хамърите, много повече от четири са, движат се по Главната улица, за да ме унищожат и да завлекат Джули отново в бетонната гробница, да я мумифицират като принцеса и да я положат за вечен сън в осветено от флуоресцентна светлина смъртно ложе.

И ето ни сега. В капана между люлката и гроба, неспособни да бъдем част от което и да е от двете.

— Нов план! — казва М и ме разтърсва от унеса. — Отиваме… в града.

— И защо, по дяволите, ще ходим там? — пита Джули.

— Ще заведем Скелитата. Нека Живите… да ги разчистят.

— Грешка! — скарва му се тя. — Охраната не прави разлика между Скелита и Месести. Ще ви изтребят наравно.

— Ще се… скрием — казва М. Сочи надолу по наклона на магистралата към широката долина с малки къщи и затревени, занемарени пътеки — най-северната част на покрайнините, където Джули и аз се подслонихме за една нощ, много отдавна, в една мухлясала приказка.

— Какво, просто се криете и се надявате Охраната и скелетите да се разправят едни с други?

М кима.

Джули замлъква за две секунди.

— Това е отвратителен план, но хубаво, давайте. — Обръща се да тръгне, но М поставя ръка на рамото й. Тя я отблъсква и го избутва.

— Какво правиш? Не ме докосвай, по дяволите!

— Ти… тръгваш с Р — казва М.

— Какво? — питам аз, и наострям уши, а той заковава сухите си сиви очи върху мен, докато напрегнато търси думите. — Ние ще ги привлечем… насам. Ти я води… натам.

— Моля? — Извива глас Джули. — Той не ме „води“ никъде, и защо, по дяволите, трябва да се разделяме?

М сочи болезнената кървяща рана на ръката й и порязването на лицето й.

— Защото си… крехка — казва с изненадващо нежен глас. — И… важна.

Джули го поглежда. Не казва нищо. Аз и тя някак сме се озовали в края на тълпата и всички ни наблюдават.

— Не се тревожи — казва М с пламъче в очите. — Ще ги… пазя.

Скелитата вече са достатъчно близо, че да ги чуваме. Скърцането на трошливите им крака и ниското бълбукащо жужене, на каквато и да е тази тъмна сила, която ги държи. Мрачното кипене на костния мозък в костите им.

Хващам Джули за ръката. Тя се съпротивлява за кратко, наблюдавайки тълпата, после се обръща и побягваме. М и останалите изчезват от погледа ни, докато се катерим по банкета и се втурваме към улиците на града. Призраците му се надигат от асфалта и бягат с нас, тихо приветствайки отчаяния ни малък спринт.

* * *

След минути чуваме звука на битка. Картечни изстрели кънтят по тесните улици. Приглушени експлозии, които отекват в гърдите ни като далечна басова музика. От време на време се чува писък на Скели, толкова остър и пронизващ, че се пренася през пространството като електричество през вода.

— Дали да не се скрием в някоя от тези? — пита Джули и сочи няколко кули от тухли и стомана. — Само да изчакаме да мине?

Кимам, но все още стоя на улицата и се колебая. Не знам защо се чудя. Какво друго ни остава сега, освен да се крием?

Джули притичва до най-близката сграда. Опитва се да отвори вратата.

— Заключена е. — Пресича улицата до един блок с апартаменти. — Заключено е. — Доближава се до стара тухлена сграда и хлопа по входа. — Ей, тази може и да…

Един прозорец се пръсва на парчета над нея; по стената надолу се спуска скелет и скача върху гърба й. Тичам към отсрещния край на улицата, сграбчвам създанието за гръбнака, за да го откъсна от нея, но острите му пръсти се забиват в плътта й като бодили. С две ръце го стискам за черепа и го удържам с всички сили, докато се опитва да впие зъби във врата й. Въпреки завехналите му шийни сухожилия, нещото е невероятно силно. Челюстите му тракат и се приближават към нея.

— Към… стената! — ръмжа към Джули. Тя се препъва назад и рязко удря скелета в тухлите. Силата му отслабва за миг, но достатъчно, за да успея да извия главата му от нея и да я блъсна в корниза на прозореца. Черепът се разцепва. Безлицевото лице, стиснато между дланите ми сякаш гледа право в мен. И въпреки че изражение му е постоянна усмивка, почти мога да се закълна, че го чувам как крещи:

НИЕ СМЕ КРАЯТ НА ИСТОРИЯТА. ВИЕ ЩЕ СТАНЕТЕ КАТО НАС.

Отново го блъскам в тухлите. Черепът се разцепва още по-широко и хватката му върху Джули отслабва.

НИЕ СМЕ ПОБЕДИТЕЛИТЕ. НИЕ ВИНАГИ ПЕЧЕЛИМ. ТАКА Е УСТРОЕН СВЕТЪТ. ТАКА РАБОТИ. ВИНАГИ Е БИЛО ТАКА, ВИНАГИ ЩЕ…

Извъртам нещото, хвърлям го на паважа и скачам с обувките върху лицето му. Костите издрънчават и затихват. Гнусното жужене замлъква.

— Недей… да ме питаш дали съм добре — казва Джули, протяга ръце и поема дълбоки и бавни глътки въздух. — Само… не питай.

Тъкмо понечвам да я хвана и да се втурна през паянтовата врата на тухлената сграда, когато се случва нещо, което не разбирам. Черепът в краката ми потрепва и докато смачканият му мозък се разпада, долната му челюст се отваря и издава ужасяващ, жален вик, като ранена птица. Изобщо не прилича на жуженето в костите, нито на звука на ловния рог, нито на пискливия глас на скелета и аз се чудя, ужасен, дали това не е човешкото същество, което някога е бил, последният зов на замразената и изсъхнала душа, която се разтваря в празнотата. Космите на врата ми се изправят. Джули трепери. И сякаш в отговор на този жаловит вой, от далечните улици се надига странен шум. От всички посоки се носи стържещо тракане, а кръгът на звука се затяга около нас. С крайчеца на окото си забелязвам движение. Поглеждам нагоре. Прозорците на всички сгради са изпълнени с лица с празни очни кухини. Голите им зъби се хилят тихо през стъклото, гледат ни злобно като кошмарен съвет от съдебни заседатели.

— Какво става? — умолително пита Джули, а изтощението залива лицето й.

Не искам да отвръщам. Тревожа се, че вече е на ръба, а отговорът ми не е много обнадеждаващ. Но докато гледам нагоре към застиналите черепи зад прозорците, не виждам друга възможност.

— Мисля, че искат… нас — казвам. — Теб и мен. Те знаят… кои сме.

— Кои сме?

— Тези, които… го започнаха.

— Ти майтапиш ли се? — избухва тя, а очите й се стрелкат надолу по улицата, докато маршируващото тракане се усилва. — Да не би да ми казваш, че тези неща ни имат зъб за нещо? Че ще ни „преследват“, задето случайно сме заформили малка схватка в тъпата им шибана къща на летището?

— Джули, Джули — шепне Пери в главата ми. Чувам го как се усмихва. — Погледни ме миличко. Погледни в лицето на Ар и го прочети там. Това не е бяс. Тези същества са прекалено прагматични, за да се занимават с отмъщение. Те са обсебени от вас. Не защото сте започнали схватката. А защото знаят, че ще я довършите.

Паникьосаното изражение на Джули замръзва във внезапно разбиране.

— Боже мой — прошепва.

Кимам.

— Те се боят от нас.

— Да.

Тя обмисля това за момент, после внезапно кимва и поглежда към земята, дъвче устната си, а очите й се щурат нагоре-надолу. — Добре — казва. — Добре, добре, да, ясно ми е. Хайде.

Сграбчва ме за ръката и побягва. Право срещу звука на настъпващата гмеж.

— Какво… правиш? — изпъшквам, докато тичам зад нея.

— Това е Главната — отговаря тя. — Където взводът на татко ме посрещна, когато се прибрах с колата. Точно зад този ъгъл трябва да е…

И ето го. Старият червен Мерцедес, паркиран на средата на улицата, седи там и ни чака, като верен шофьор. На три пресечки от нас предната линия на Скелитата се излива по улицата и се носи към нас с една-едничка цел. Скачаме в колата, Джули пали, правим свистящ обратен завой, лавирайки между изоставените като боклук на улицата автомобили — последното задръстване на този град. Скелитата препускат зад нас, придвижвайки се напред с непреклонното упорство на самия Жетвар, но ние им се изплъзваме.

— Накъде… отиваме? — питам, докато се друсаме по дупките на улицата.

— Връщаме се на Стадиона.

Гледам я с широко отворени очи.

— Какво?

— Ако скелетите са по петите ни, точно по нашите, тогава те ще ни преследват до там, нали? Ще се откажат да гонят останалите и ще тръгнат след нас. Ще ги заведем право до портала.

— И… после какво?

— Ще се скрием вътре, докато Охраната се разправи с тях. Няма как да проникнат през стените на Стадиона, освен ако не могат да летят или нещо такова. — Хвърля ми един поглед. — Нали не могат да летят?

Гледам напред през предното стъкло и стискам здраво таблото, докато Джули форсира колата по разрушените улици с изключително не безопасна скорост.

— Връщаме се… на Стадиона — повтарям аз.

Пак ме поглежда.

— Знам какво си мислиш. Че това е смъртоносен капан за теб. Може би дори за мен, ако татко е толкова изперкал, колкото изглежда. Но мисля, че ще успеем.

— Как?

— Роузи — полковник Росо. Той е Охрана, но аз го познавам от малка — кажи-речи ми е дядо. Сигурна съм, че той разбира какво се случва.

Отървали сме се от смъртоносния отряд на Скелитата някъде из заплетените странични улички и се връщаме на Главната, промъквайки се през недовършената част от Коридор 1. Вътре между бетонните стени улицата е прочистена от коли и боклуци и води право към Стадиона като писта.

— Баща ми умря за този път — тихо нарежда Пери. — Преди години, а те още не са го довършили. Използвай го добре, Ар. Покажи им за какво служи.

Джули сваля предавката и ускорява докато старият двигател не започва да трака. Покривът на Стадиона се издига на хоризонта, извисява се като някакво гигантско чудовище. Елате в устата ми — призовава то.

— Хайде, деца, не се плашете от зъбите.

Със сигурната смърт зад нас, ние летим през сърцето на града към смърт, по-малко сигурна. Скоро чуваме добре познатия звук. Шум на мощни двигатели и пукот на картечници, но сега вече отблизо, не заглушени в далечината. Когато сградите се разреждат, двамата с Джули гледаме какво се случва, потънали в ужас.

Градският стадион е вече под обсада. Сякаш очаквали нашия план, отделни потоци скелети се носят към стените от другите части на града, прескачат коли и бягат напред на четири крака като котки. Куршуми и гранати отнасят витрини и обезглавяват светофари в усилията на Охраната да се бори, но редиците на скелетите се запълват от всички посоки и не се нуждаят от глутницата, която напредва зад нас. Франк и Ава са излезли от Златния век на романтиката и се озовават в някакъв крещящ разрушителен кошмар.

И тук също нещо не наред. Взирам се в тази растяща орда, сякаш никога преди не съм виждал ходещи трупове. Всичко, което си мислех, че знам за процеса на разпадането ни, ми казва, че изобщо не може да съществуват толкова много скелети. Обикновено отнема няколко години да останеш изцяло без никаква плът. Дори и да се отзовават на някакъв зов за бой и да се изсипват от съседните градове… просто не би трябвало да са толкова много.

Това ли е новото лице на заразата? По-силни, по-жестоки, с увеличаваща се жизнена сила, с увеличаваща се скорост? Дали дупката в пясъчния часовник се е разширила?

Джули ме поглежда с нов страх в очите.

— Мислиш ли…?

— Недей — казвам й. — Просто продължавай. Прекалено е… късно да… променяме плана.

Тя продължава. Заобикаля кратери от гранати, минава през бордюри, кара по тротоара и бута Скелита-пешеходци като залитащ пияница. Елегантният Мерцедес започва да добива вид на очукана крайпътна трагедия.

— Там! — извиква внезапно тя. — Това е той! — Рязко дава газ към портала и надува клаксона. Докато се приближаваме, разпознавам полковник Росо, който стои на главния вход и раздава заповеди иззад бариерата от Хамъри. Джули спира рязко пред камионите и изскача от колата. — Роузи! — вика, докато тича към вратите, а аз я следвам. — Аз съм, Джули! Пуснете ни, пуснете ни!

Войниците вдигат пушките, гледат към мен, после към Росо. Приготвям се за куршум в мозъка, който да сложи край на всичко това. Но Росо маха с ръка към тях. Снижават оръжията. Тичаме към вратите и те застават в кръг около нас, целейки се в преследвачите ни.

— Госпожице Каберне — казва Росо, объркан. — Спасихте ли вече света?

— Не съвсем — пъшка Джули. — Натъкнахме се на някои непредвидени спънки.

— Виждам — отговаря Росо, оглеждайки настъпващата армия от кости.

— Вие, момчета, ще се справите с тях, нали?

— Мисля, че да — Росо наблюдава как хората му повалят първата вълна, после се оттеглят да презаредят, преди да нахлуе следващата. — Надявам се.

— Моля те, не казвай на татко, че сме тук.

— Джули. Какво правиш?

Тя стиска изпъстрената му с вени ръка.

— Вече ти казах.

Той открехва масивната врата.

— Не мога да ти обещая нищо по отношение на баща ти.

— Каквото стане, стане. Благодаря, Роузи. — Тя го целува бързо по бузата и се промъква през открехнатата врата.

Аз се поколебавам на прага. С ръка на вратата, Росо ме гледа, а воднистите му очи са непроницаеми. Аз го гледам в отговор. Той тихо ми отваря вратата и се отмества. Кимам му и следвам Джули навътре.

* * *

Отново се промъкваме през лабиринта от улици на Стадиона, бегълци от смъртта, без значение накъде отиваме. Джули не спира дори да си поеме дъх. Движи се бързо, чете уличните табели, прави решителни завои.

— Къде… отиваш? — питам.

Сочи ми голямото табло. На екрана примигва снимка на Нора с поредица от думи: „НОРА ГРИЙН ВЪОРЪЖЕНО НАПАДЕНИЕ АРЕСТ НА МЯСТО“.

— Тя ще ни трябва — казва Джули. — Каквото и да се случи по-нататък, искам да съм сигурна, че е с нас, а не заключена в съблекалните.

Поглеждам нагоре към огромното, съставено от пиксели лице на Нора. Веселата й усмивка не подхожда на съобщение за издирване.

— За това ли… се върнахме? — питам задната част на главата на Джули. — Заради нея?

— Наполовина.

Бледа усмивка се промъква на лицето ми.

— Имаш… планове — казвам с най-добрия си опит за намекващ тон. — Не само… безопасност.

— Наистина смятах, че съм приключила с това място — отговаря тя, без да забавя ход и приключва темата.

Движим се по края на Стадиона, следвайки стената по периметъра му. Калните улици са празни. Силите на Охраната вероятно са навън и се справят със Скелитата, докато цивилните граждани се гушат в алуминиевите си домове и чакат всичко да свърши. Мъничките житни полета се люшкат с вятъра. Ранното вечерно небе е мъгляво-оранжево през покрива на Стадиона, а високите облаци се диплят покрай слънцето. Би било почти спокойно, ако не бяха армиите навън, разменящи своите аргументи през стените, като невъзпитани съседи.

— Мисля, че се сещам къде може да е — казва Джули, докато ни води през един тъмен коридор. — Играехме много из стените, когато бяхме деца. Преди бащата на Пери да започне строителството на междуселищните коридори, вътре никога нямаше възрастни. Харесваха ни апартаментите и ВИП залите. Играехме си на знаменитости и такива работи. Светът почти беше рухнал вече, така че си беше весело да си представяме, че тези неща още имат значение.

Изкатерваме още няколко дълги стълбища до горното ниво. Повечето от вратите изглеждат блокирани, но Джули не ги поглежда дори. Намира една тясна празнина в стената, покрита с найлон, и се промъкваме през цепнатината с момичешки размери, разкъсана в него.

Намираме се в нещо, което трябва да е луксозната зала на Стадиона. Скъпи кожени столове се въргалят до преобърнати маси. Чаши от мартини стоят на бара до изоставени дамски чантички, очакващи притежателките си да се завърнат и да допият отдавна изпарилите се питиета. Сребърни подноси за ордьоври предлагат хапки суха плесен.

Нора седи пред огромен прозорец, който се издига под ъгъл високо над Стадиона. Отпива от бутилката вино в ръката си и ни се усмихва широко.

— Вижте — казва и сочи към таблото, което излъчва лицето й. — Дават ме по телевизията.

Джули притичва до нея и я прегръща, разсипвайки малко вино.

— Добре ли си?

— Естествено. Защо се върнахте?

— Ти разбра ли въобще какво се случва навън?

Далечен взрив от граната поставя въпросителния знак в края на изречението.

— Много скелети?

— Да. Подгониха мен и Ар насам. Искат да ни хванат.

Нора ми маха.

— Здрасти, Ар.

— Здрасти.

— Искаш ли винце? Мутон Ротшилд от 86-та. Бих го описала като вкусно, с шибани нотки на много вкусно.

— Не, благодаря.

Тя свива рамене и се обръща пак към Джули.

— Искат да ви хванат? Защо?

— Мислим, че знаят какво се опитваме да направим.

Пауза.

— Какво се опитвате да направите?

— Не знам. Да оправим света?

Лицето на Нора изглежда досущ като лицето на Джули снощи на телефона с М, докато слушаше новостите, които си е мислела, че никога няма да чуе.

— Наистина? — казва Нора, а бутилката вино се поклаща между пръстите й.

— Да.

— Как?

— Още не знаем. Само ще се опитаме. Ще разберем как, докато се опитваме.

В този момент таблото изгасва, а огромните говорители на Стадиона, монтирани по таваните оживяват. Познат глас кънти през небето, като полудяло божество.

— Джули, знам, че си тук. Това, което правиш ще приключи веднага. Ти няма да ставаш като майка си. Тя умря, защото беше мека. Меката плът се изяжда от твърди зъби. Тя умря, защото отказа да стане твърда.

Виждам долу на земята няколкото останали пазачи, които гледат към говорителите и се споглеждат неловко. Чуват го в гласа му. Нещо не е наред с главнокомандващия им.

— Идвам да те взема сега, Джули. Атакуват ни невиждани сили и нашето общество може би посреща последните си мигове, но ти си моят приоритет точно сега. Джули. Виждам те.

Докато думите му се изливат от говорителите усещам студените тръпки от поглед върху гърба си и се обръщам. На отсрещния край на Стадиона виждам само очертанията на човек, застанал зад стъклото в тъмната будка за говорителите, хванал микрофон. Джули гледа нещастно в далечината.

— Сред провала на всичко и сред смъртта на всички, нищо друго не е останало, освен принципите и аз ще ги спазвам. Ще сложа край на това недоразумение, което те следва, и ще изгоря студеното му тяло. Ще върна нещата както си бяха тази вечер. Чакай, Джули. Скоро ще съм при теб.

Говорителите замлъкват.

Нора подава бутилката вино на Джули.

— L’chaim — казва тихо.

Джули отпива. Подава го на мен. Аз отпивам. Яркочервените искрици на виното танцуват в стомаха ми, глухи за мъртвешката тишина в стаята.

— И сега какво? — пита Нора.

— Не знам — изграква Джули още преди Нора да е довършила въпроса си. — Не знам. — Грабва бутилката от ръката ми и я надига отново за дълга глътка.

Стоя пред големия прозорец и рея поглед над улиците и покривите под мен, тази микрокосмическа пародия на градска задоволеност. Толкова се уморих от това място. От тези тесни помещения и клаустрофобични коридори. Нуждая се от въздух.

— Да отидем на покрива — казвам.

И двете ме поглеждат.

— Защо? — обажда се Джули.

— Защото е… единственото… място, което остана. И защото ми харесва.

— Никога не си бил там — казва Джули.

— Бил съм — поглеждам я в очите.

Следва дълго мълчание.

— Да се качим горе — казва Нора, местейки несигурно поглед от Джули към мен. — Не виждам къде другаде можем да отидем. Това може и да е последното място, на което ще проверят, така че поне ще… не знам… ще ни даде малко време.

Без да продума, без да отмества поглед от мен, Джули кима. Вървим през тъмните коридори, които стават все по-тесни и по-тесни и все по-малко предназначени за обикновени посетители. Пътят ни свършва в една стълба. Бяла светлина се процежда отгоре.

— Можеш ли да се изкатериш? — ме пита Нора.

Сграбчвам стълбата и предпазливо се изтеглям нагоре. Ръцете ми треперят върху студената стомана, но умението е налице. Преодолявам още едно стъпало и поглеждам надолу към момичетата.

— Да — казвам.

Те се изкачват след мен, а аз се издигам нагоре, катерейки се по стълбата така, сякаш съм го правил стотици пъти. Чувството е невероятно, дори по-добро от ескалаторите, собствените ми вдървени ръце ме изтеглят към дневната светлина.

Излизаме от един отвор и сме на покрива. Гладките панели блестят в бяло под залязващото слънце. Подпорните греди се извиват над главите ни като скулптура. Ето го и одеялото, влажно и може би леко плесенясало от седмиците дъжд, но е разпънато точно така, както си го спомням — яркочервено на фона на белия покрив.

— Исусе Христе — шепне Нора, докато оглежда заобикалящия ни град. — Погледнете това.

Земята долу гъмжи от скелети, които вече са много повече от хората в Охраната. Дали не сме объркали сметките? Сгрешихме ли? В главата си чувам как Григио ликува, докато те се катерят по стените и нахлуват през вратите, за да убият всички до един. Вие мечтатели. Вие нелепи деца. Вие танцуващи ухилени глупаци. Ето ви светлото ви бъдеще. Горещата ви, сладникава надежда. Как е на вкус, докато се точи на капки от вратовете на всички, които обичате?

— Пери! — крещя вътре в главата си. — Там ли си? Какво да правим?

Гласът ми отеква като нечута молитва в тъмна катедрала. Пери мълчи.

Гледам как скелетите убиват и поглъщат поредния войник, после се обръщам. Изключвам се от виковете, от експлозиите, от оглушителната пукотевица на снайперисткия огън от терасата под нас. Изключвам се от жуженето на скелетите, въпреки че сега то е чудовищен хор, виещ на стерео от всички посоки. Изключвам се от всичко това и сядам на червеното одеяло. Докато Нора крачи по покрива и наблюдава битката, Джули бавно се приближава към одеялото и сяда до мен. Притиска колене към гърдите си и двамата гледаме към хоризонта. Виждаме планините. Сини са, като океана. Чудесни са.

— Тази болест… — казва Джули с много тих глас. — Това проклятие… гибелта на света… мисля, че знам, откъде е дошла.

Облаците са тънки и розови над нас, разпънати в спирали от деликатна тъкан. На покрива духа студен, свеж вятър, който ни кара да притваряме очи.

— Не мисля, че е от някакво заклинание или от вирус или от ядрени лъчи. Мисля, че идва от по-дълбоко място. Мисля, че сами сме го призовали тук.

Раменете ни се допират плътно. Тя е хладна на допир. Сякаш топлината й се отдръпва и се крие дълбоко в нея, за да избяга от силния вятър.

— Мисля, че сме се саморазрушавали през вековете. Заравяли сме се под пластове алчност и омраза и всякакви други грехове, които сме могли да открием, докато душите ни накрая са ударили каменното дъно на вселената. И тогава те са пробили дупка през него, към… някакво мрачно място.

Чувам как гълъбите гукат някъде под стрехите. Скорци профучават покрай нас и се гмурват в далечното небе, почти незасегнати от края на глупавата ни цивилизация.

— Ние сме го освободили. Пробивахме земята и от нея изригна нефт, боядиса ни в черно, извади на показ в истинския живот всичко болно в нас. И ето ни сега тук в този свят като изсъхнал труп, умиращ и загниващ в краката ни, докато от него не остане нищо друго, освен кости и жуженето на Ада.

Покривът под нас се разтриса. С нисък, стържещ тътен цялата стоманена конструкция започва да се движи и се затваря, така че да предпази хората вътре от онова, което бързо се превръща в инвазия по всички фронтове. Докато се затваря, от стълбите се чува метално отекване от стъпки. Нора вади пистолета на Григио от чантата си и хуква към отвора.

— Какво ще правим, Ар? — поглежда Джули към мен най-после. Гласът й трепери, очите й са възпалени, но тя не се предава на сълзите. — Толкова ли сме глупави да мислим, че можем да направим нещо? Накара ме отново да се надявам, но ето ни тук и мисля, че скоро ще умрем. Така че какво ще правим?

Гледам лицето на Джули. Не просто него, а вътре в него. Всяка пора, всяка луничка, всяко ефирно косъмче. А после и пластовете под тях. Плътта и костите, кръвта и мозъка, чак до незнайната енергия, която кипи в недрата й, жизнената сила, душата, пламенната сила на волята, които я правят нещо повече от парче месо, които текат във всяка нейна клетка и карат милионите клетки да се сливат в едно, за да формират нея. Коя е тя, това момиче? Какво е? Тя е всичко. Тялото й съдържа историята на живота, съхранена в химичните елементи. Съзнанието й съдържа историята на вселената, съхранена в болката, в радостта и в тъгата, в омразата и в надеждата, влошите навици, във всяка мисъл на Бог, в минало-настояще-бъдещето — едновременно съхранени, изпитвани и чакани.

— Какво ще правим? — настоява тя и внася смут в мен с очите си като огромни океани. — Какво ни е останало?

Нямам отговори нито за нея, нито за себе си, нито за когото и да било другиго. Но се взирам в лицето й, в бледите й бузи, в червените й устни, светещи с живот и нежни като на младенец, и осъзнавам, че я обичам. И ако тя е всичко, то тогава може би това е достатъчен отговор.

Придърпвам Джули към себе си и я целувам.

Притискам устните й към своите. Придърпвам тялото й към своето. Тя обвива ръце около врата ми и ме стиска силно. Целуваме се с отворени очи, взрени в зениците си и в дълбините вътре в тях. Езиците ни се вкусват, секретите ни текат свободно, а Джули захапва устната ми, разранявайки кожата, и всмуква капчици кръв. Усещам как смъртта в мен се надига, как анти животът се насочва към нейните изпълнени с топла светлина клетки, за да ги затъмни. Но в момента, в който достига прага, аз го задържам. Задържам го и го избутвам назад, усещам, че Джули прави същото. Задържаме този унищожителен демон между нас в безжалостна хватка, нахвърляме се заедно върху него с решителност и ярост и нещо се случва. Той се променя. Криви се и се гърчи и се преобръща отвътре навън. Превръща се в нещо качествено различно. Нещо ново.

Залива ме вълна от възторжена енергия и ние се откъсваме един от друг с дрезгаво задъхване. Очите ми са пронизани от дълбока, гърчеща болка. Поглеждам към Джули и виждам как блестят ирисите й. Нервите потрепват, а цветът им започва да се мени. Яркото небесно синьо избледнява до оловно сиво, после потрепва, колебае се, просветва и се връща с припламване до цвят на разтопено злато. Бляскав нюанс на слънчево жълто, което не съм виждал никога в друго човешко същество. Докато това се случва, синусите ми се разпалват от ново ухание, нещо подобно на жизнената енергия на Живите, но същевременно страшно различно. Идва от Джули, това е ароматът на Джули, но също така и моят аромат. Той изригва от нас като експлозия от феромони, толкова силен, че мога почти да го видя.

— Какво… — шепне Джули и ме гледа с леко отворена уста — … се случи току-що?

За пръв път откакто сме седнали на одеялото се оглеждам да видя какво има около мен. Нещо се е променило долу на земята. Армиите скелети са спрели да настъпват. Стоят абсолютно неподвижно. Трудно е да се прецени от такова разстояние, но изглежда, сякаш те всички гледат право в нас.

— ДЖУЛИ!

Гласът разтърсва неземната тишина. Това е генерал Григио, който стои пред входа на стълбата, докато Росо се катери с мъка зад него, диша тежко и не откъсва поглед от генерала. Нора седи свита на входа с ръце, приковани с белезници за желязната стълба, с боси крака върху студения стоманен покрив. Оръжието й лежи в краката на Григио, извън обсег.

Челюстите на Григио са толкова напрегнати, че изглеждат сякаш могат да избухнат. Когато Джули се обръща и той вижда променените й очи, цялото му тяло се свива. Чувам как скърцат зъбите му.

— Полковник Росо — казва с най-сухия глас, който съм чувал. — Застреляйте ги.

Лицето му добива пепеляв цвят, кожата му е суха и се лющи.

— Татко — казва Джули.

— Застреляйте ги.

— Сър, тя не е инфектирана. — Росо отмества поглед от Джули към баща й.

— Застреляйте ги.

— Не е инфектирана, сър. Дори не съм сигурен, че и момчето е инфектирано. Погледнете очите им, те са…

— Той е инфектиран, а сега и тя също! — излайва Григио. Виждам формата на зъбите му под стиснатите устни. — Така се предава инфекцията! Ето така работи! Няма… — замлъква, сякаш е решил, че е казал достатъчно.

Вади оръжие и го насочва към дъщеря си.

— Сър, не!

Росо сграбчва ръката на генерала и я извива надолу, борейки се за оръжието. С отработена точност Григио извива ръката на Росо зад гърба му и счупва китката на стареца, после го удря силно в ребрата. Росо пада на колене.

— Татко! — крещи Джули, а той отвръща, като вдига отново оръжието и го насочва срещу нея. Лицето му сега е празно и не изразява абсолютно нищо. Само кожа, опъната върху черепа.

Росо забива нож в глезена на Григио.

Григио пада.

Пада по гръб и се свлича надолу по наклонения покрив, търкаля се и се извива, а пръстите му се опитват да се захванат за нещо върху гладката стомана. Оръжието му се търкулва с въртене покрай него и пада през ръба, а той се хлъзга след него… но спира. Ръцете му се държат здраво за края на покрива, докато тяло му виси във въздуха. Всичко, което мога да видя са побелелите кокалчета на ръцете му и лицето му, напрегнато от усилието, но все още нереално безизразно.

Джули тича към него да помогне, но склонът е прекалено стръмен и тя започва да се изплъзва. Прикляква и се втренчва в баща си, безпомощна да направи каквото и да било.

И тогава се случва нещо любопитно. Докато хилавите ръце на Григио стискат здраво ръба на покрива, нечии други пръсти се появяват изотзад и се затварят върху неговите. Но тези пръсти нямат плът. Само сухи кости, пожълтели и потъмнели до кафяво от прах и от старост и от стара кръв, плод на безброй убийства. Те сграбчват покрива, впивайки се в стоманата и след тях се появява ухилен жужащ скелет.

Той не ни напада. Дори не ни забелязва. Навежда се и забива нокти в гърба на Григио, после го издърпва върху корниза. Григио се бори да се изправи, а скелетът го държи на колене.

Григио и скелетът се преценяват спокойно, а лицата им са на сантиметри едно от друго.

— Роузи! — пищи Джули. — Застреляй го, мамка му!

Росо се бори за въздух, стискайки счупената си китка и пукнатите ребра, неспособен да помръдне. Гледа към Джули с поглед, изпълнен с молба за прошка, не само за собствения му провал, но и за всички останали провали, довели до него. За всички години, през които е знаел какво се случва, и не е направил нищо.

Скелетът държи Григио за ръката нежно, внимателно, сякаш го води на танц. После го придърпва близо до себе си, поглежда в очите му и отхапва парче от врата му.

Джули пищи, но всички останали са вцепенени. Григио не се бори. Очите му са широко отворени и трескави, но лицето му е бяла маска, докато съществото впива зъби в него и отхапва бавни, почти сладострастни хапки. Парченца плът се изплъзват от кухата му челюст и падат на покрива.

Аз съм като прикован. Гледам Григио и скелета в унесен ужас и се опитвам да разбера какво виждам. Те са кацнали на ръба, очертани като силуети на фона на тлеещото небе със странно розови облаци и тъмно оранжева мъгла, и в тази извънземна светлина телата им са неотличими едно от друго. Кости отразяващи други кости.

Джули се втурва към отвора на покрива. Вдига оръжието на Нора — оръжието на Григио, и го насочва към скелета. Той най-после поглежда към нея, най-после приема нашето присъствие и отмята назад глава, за да освободи един вик — пронизващ, ужасен звук, като от тромпети, провъзгласяващи края на света, ръждясали и счупени и завинаги свирещи фалшиво.

Джули започва да стреля. Първите няколко изстрела не улучват изобщо, после един куршум отнася ребро, ключица и бедрена кост.

— Джули.

Тя спира, а пистолетът трепери в ръцете й. Баща й я гледа с празен поглед, докато кръвта се отдръпва от тялото му.

— Край, свърши се — казва с тих монотонен глас. — Винаги е било. Винаги ще бъде.

— Не! — крещи Джули с цялата мъка и ярост, насъбрани в нараненото й младо сърце и стреля отново.

Главата на скелета изчезва сред взрив от прах и парченца кости. С пръсти все още впити в раменете на Григио, той се олюлява назад и пада от ръба на покрива.

Григио е с него.

Падат заедно, преплетени в едно, а тялото на Григио се тресе в конвулсии във въздуха. Трансформира се. Останалата по него плът окапва във вятъра, сухите парчета се носят във въздуха като пепел, напускайки бледите кости отдолу.

Заразата. Проклятието. Толкова е силно сега, толкова дълбоко вкоренено и жадно за душите ни, че не може да чака настъпването на смъртта. Сега то просто се протяга и взема каквото иска.

Но ние го удържаме. Ние отказваме.

Ние се борим.

Долу на земята Скелитата наблюдават как тези крехки останки падат на земята и се разпиляват. Взират се в парчетата в калта, малки бели трески, счупени и незначителни. Тогава, изведнъж, с движения, лишени от цел или намерение… те се оттеглят. Някои ходят в кръг, някои се блъскат едни в други, но малко по малко се разпръсват и изчезват сред сградите и дърветата.

Какъв сигнал получиха? Между падането на тези кости и странната нова енергия, пулсираща от върха на покрива като радио вълни, има ли някакво послание, което кънти високо в празните им черепи? Съобщение за идването на нещо ново? За това, че времето им е свършило?

Джули оставя оръжието да се изплъзне от пръстите й. Приближава се до ръба на покрива и кляка там, загледана в купчината кости долу.

— Сбогом, татко — прошепва. Очите й са зачервени, но в тях все още няма сълзи. На деветнадесет тя вече е проляла достатъчно сълзи за цял един човешки живот.

Единственият звук на покрива идва от вятъра, развяващ разкъсаните останки от щатския и националния флаг. Росо поглежда Джули за момент, после отключва белезниците на Нора и й помага да се изправи.

— Моите извинения, госпожице Грийн — казва.

— Не се тревожете — потрива китките си Нора.

Джули се връща при нас със замаяни, провлечени крачки. Росо я докосва по рамото.

— Толкова съжалявам, Джули.

— Добре съм — подсмърча тя, загледана в краката си. Гласът й е като очите, уморен и измъчен. — Бях… подготвена.

Сега, когато вече го мога, искам да плача вместо нея. Джули е сирак. Но тя е много повече от това. Тъгата й ще я настигне най-накрая и ще поиска своето, но сега тя е тук с нас, жива и здрава.

Росо я гали по косата с лявата си ръка и прибира един кичур зад ухото й. Тя притиска коравата му длан към бузата си и леко му се усмихва.

Росо насочва вниманието си върху мен. Виждам как очите му бързо се отместват наляво и надясно, докато изучават ирисите ми.

— Арчи беше, нали?

— Просто Ар.

Протяга дясната си ръка към мен и след момент на объркване, аз също протягам своята. Росо се здрависва с мен, издържайки на болката в китката си с ожесточена гримаса.

— Не знам точно защо — казва, — но съм развълнуван да се запозная с теб, Ар.

Тръгва обратно към отвора.

— Ще провеждаме ли гражданска сбирка утре? — пита Нора.

— Несъмнено. Има някои новости, които трябва да обсъдим. — Той поглежда към оттеглящата се скелетна армия. — А също така много бих желал да чуя какво имате да кажете вие по въпроса за случилото се днес.

— Може да имаме някоя и друга теория — казва Нора.

Росо се спуска надолу по стълбата, здраво хванат за нея с лявата си ръка. Нора поглежда Джули. Джули кима. Нора й се усмихва, после на мен, после изчезва в отвора.

Сами сме на покрива. Джули ми хвърля коси погледи и ме изучава сякаш никога преди не ме е виждала. Очите й се отварят широко и тя рязко поема въздух.

— О, Боже — казва. — Ар, ти… — Протяга ръка и маха лейкопласта от челото ми. Докосва порязаното — белегът, който ножът й някога остави. Пръстът й почервенява. — Ти кървиш!

Докато ми го казва, започвам да забелязвам нещо. Остри точки болка по цялото ми тяло. Боли ме. Потупвам се по тялото надолу и откривам, че дрехите ми лепнат от кръв. Не мъртвото черно масло, което някога задръстваше вените ми. Ярка, жизнена, живо-червена кръв.

Джули притиска ръката си към гърдите ми толкова силно, сякаш ми прилага кунгфу хватки. Под натиска на дланта й го усещам. Движение дълбоко в мен. Пулс.

— Ар! — вече почти крещи Джули. — Мисля, че… си жив!

Скача отгоре ми, обвивайки се около мен и ме стиска толкова силно, че усещам как полуоздравелите ми кости пукат. Отново ме целува, вкусвайки солената кръв от долната ми устна. Топлината й се влива в тялото ми и аз изпитвам поток от усещания, докато собствената ми топлина най-после си пробива обратно път.

Джули внезапно замръзва. Пуска ме и се отдръпва леко, хвърляйки погледи надолу. По лицето й плъзва невярваща усмивка.

Поглеждам към себе си, но няма нужда да го правя. И без това мога да го почувствам. Горещата ми кръв пулсира през тялото, изпълва капилярите и разпалва клетките ми като фойерверките за четвърти юли. Усещам въодушевление с всеки атом на плътта си, преливаща от благодарност за втората възможност, на която никога не се е надявала. Шансът да започне отначало, да живее правилно, да гори в страстен облак и никога повече да не бъде погребвана в калната влажна пръст. Целувам Джули, за да скрия това, че се изчервявам. Изчервявам се. Лицето ми е яркочервено и достатъчно горещо, за да разтопи и стомана.

— Добре, Ар — казва един глас в главата ми и аз усещам потрепване в корема си, по-скоро нежно побутване, отколкото ритник. — Сега си тръгвам. Съжалявам, че не можах да бъда до теб за твоята битка, но аз водех своята. Но ние победихме, нали? Чувствам го. В краката ни има вибрация, някакъв трус, сякаш Земята ускорява ход и се отдалечава, въртейки се около оста си към непознати орбити. Страшничко е, нали? Не знам какво ти носи следващата страница, но каквото и да носи на мен, заклевам се, че няма да го прецакам. Няма да отнема гласа му на средата на изречението и да го скрия в чекмеджето. Не и този път. Ще захвърля влажните от пот одеяла на апатията и антипатията и на мрачното, цинично кръвопийство. Жадувам за живота с цялата му глупава лепкава суровост.

Добре.

Добре, Ар.

Ето го.

Бележки

[1] Никола Тесла (1856–1943 г.) — американски учен от сръбски произход, изобретател и електромашинен инженер. Известен с революционния си принос в областта на електричеството и магнетизма в края на XIX и началото на XX век. Патентите на Тесла и теоретичните му трудове се превръщат в основата на съвременните електрически системи за променлив ток, включително многофазните системи за електроразпределение и електрическият мотор за променлив ток. Негова е и революционната идея за безжично предаване на електричество по въздуха. Бобината на Тесла е уред за генериране и получаване на енергия, едновременно с неонова и флуоресцентна светлина. ↑

[2] „I don’t know why you say Goodbye, I say Hello“ — стих от песента на Бийтълс, „Hello, Goodbye“ ↑

[3] „I don’t know why you say Goodbye, I say Hello“ — стих от песента на Бийтълс, „Hello, Goodbye“. ↑

[4] L’chaim! — тост на Иврит, който означава „За живота!“ ↑

[5] На английски: Hi, my name is — вероятно е референция към песента на рапъра Еминем „My name is“ ↑

Към следващата част или към съдържанието

Айзък Мериън Топли тела (2)

Метаданни

Данни

Топли тела

Информация

История

Сваляне / Връзки

Стъпка двеПревземане

Айзък Мериън
Топли тела (2)

Стъпка две
Превземане