„Ти винаги си знаел, о, Гилгамеш.

Какво е туй, което търся.

Да пия от Кладенеца на безсмъртието.

Туй значи да заставиш мъртвите,

да се надигнат от гробовете си,

а затворниците от килиите си,

а грешниците от греховете си.

Мисля, че целувката на любовта убива плътското сърце.

Тя е единият път към вечен живот,

който би бил непоносим, живян

сред гинещи цветя

и разкъсващи сбогувания

с протегнатите ръце на погубените ни надежди.“

Хърбърт Мейсън, „Гилгамеш: преразказани стихове“

„Епос за Гилгамеш“, Плоча II

редове 147, 153, 154, 278, 279

Стъпка едно
Потребност

Мъртъв съм, но не е толкова зле. Научих се да живея с това. Съжалявам, че не мога да ви се представя както трябва, но вече нямам име. Малцина от нас имат. Губим ги като ключове от кола, забравяме ги като годишнини. Моето май започваше с „Р“, но това е всичко, което си спомням сега. Забавно е, защото приживе винаги забравях имената на другите. Приятелят ми М казва, че иронията на това да бъдеш зомби е, че всичко е забавно, но не можеш да се засмееш, понеже устните ти са окапали.

Никой от нас не е особено привлекателен, но към мен смъртта е по-благосклонна, отколкото към други. Все още съм в ранните етапи на разлагане. Единствено сивата кожа, неприятната миризма, тъмните кръгове под очите ми. Почти е възможно да мина за Жив човек, на който му трябва почивка. Преди да стана зомби трябва да съм бил бизнесмен, банкер или брокер или някой младок, учещ се на занаята, понеже нося доста прилични дрехи. Черен панталон, сива риза, червена вратовръзка. М понякога се шегува с мен. Сочи връзката ми и се опитва да се смее — задавено, клокочещо гъргорене дълбоко във вътрешността му. Дрехите му са прокъсани дънки и обикновена бяла тениска. Тениската вече изглежда доста зловещо. Трябвало е да си избере някой по-тъмен цвят.

Обичаме да се шегуваме и да правим предположения относно дрехите си, понеже този последен моден избор е единствената индикация за това кои сме били преди да се превърнем в никой. Дрехите на някои говорят доста по-малко от моите: къси панталони и потник, пола и блуза. Така че правим случайни предположения.

Ти си била сервитьорка. Ти си бил студент. Нещо да ти звучи познато?

Никога нищо не звучи познато.

Никой, когото познавам няма каквито и да било конкретни спомени. Само смътно, застинало познание за един свят, който отдавна го няма. Бледи впечатления от минал живот, които се влачат като призрачни очертания. Разпознаваме цивилизацията — сгради, коли, общата картина — но без лична роля в нея. Без история. Просто сме тук. Правим, каквото правим, времето минава и никой не задава въпроси. Но как то казах, не е толкова зле. Може да изглеждаме безмозъчни, но не е така. Поръждясалите колела на мисълта все още се въртят, но все по-бавно и по-бавно докато външното движение не стане едва доловимо. Ние мънкаме и стенем, свиваме рамене и клатим глави и понякога отронваме по някоя думичка. Не е толкова различно от преди.

Но това, че сме забравили имената си наистина ме натъжава. Сред всичко останало това ми се струва най-трагично. Липсва ми моето име и скърбя за имената на всички останали, защото ми се иска да ги обичам, но не знам кои са.

* * *

Стотици от нас живеем на едно изоставено летище близо до някакъв голям град. Очевидно не се нуждаем от подслон или топлина, но ни харесва да имаме стени около нас и покрив над главите си. Иначе просто щяхме да бродим нейде по някое прашно поле и това би било странно ужасяващо. Да нямаме нищо около себе си, нищо, до което да се докосваме или да гледаме, никакви очертания на предмети, само ние и зиналата бездна на небето. Така си представям това да си напълно мъртъв. Една празнота — огромна и абсолютна.

Мисля, че сме тук от доста време. Все още имам плът, но има някои по-стари, които не са нищо повече от скелети с тук-там висящи парчета мускул, изсъхнал като пастърма. Той някак си все още се свива и отпуска и те продължават да се движат. Никога не съм виждал някой от нас „да умре“ от старост. Може би живеем вечно, не знам. Бъдещето ми е също толкова замъглено, както и миналото. Май не мога да се накарам да мисля за нещо извън настоящето, а и настоящето не е особено забързано. Може да се каже, че смъртта ме е отпуснала.

* * *

Отново се возя на ескалаторите, когато М ме открива. Возя се на ескалаторите поне веднъж на ден, нагоре и надолу, с часове. Превърнало се е в ритуал. Летището е изоставено, но понякога токът се появява за известно време, тече може би от някакви аварийни генератори, едва-едва проработващи дълбоко под земята. Светлините проблясват и екраните примигват, машините се раздвижват. Обичам тези моменти. Чувството, че нещата се събуждат за живот. Стоя на стъпалата и се издигам като душа към Небесата, тази сладникава мечта от детството ни, сега превърнала се в безвкусна шега.

След може би тридесетина повторения се издигам и откривам М, който ме чака на върха. М представлява над сто килограма мускули и тлъстини, опънати върху сто деветдесет и пет сантиметрова рамка. Брадат, плешив, целият в белези и разложен, страховитата му фигура се приплъзва пред погледа ми, когато стигам върха на стълбището. Той ли е ангелът, които ме посреща на портите? От разкъсаната му устна кухина се процежда черна лига.

Той сочи в неопределена посока и изръмжава — Град.

Аз кимам и го последвам.

Излизаме навън да търсим храна. Докато се движим към града около нас се заформя ловна групичка. Не е трудно да намериш доброволци за тези експедиции, дори и никой да не е гладен. Ясната мисъл е рядко явление тук и когато се прояви ние всички я следваме. Иначе ще стоим наоколо и ще стенем по цял ден. Да стоим и да стенем, е основното ни занимание. Години минават така. Плътта чезне по костите ни, а ние стоим тук в очакване да изчезне напълно. Често се чудя на каква възраст съм.

* * *

Градът, където са Живите е в удобна близост. Пристигаме около обяд на следващия ден и започваме да се оглеждаме за плът. Новият глад е странно усещане. Не го изпитваме със стомасите си — някои от нас дори нямат такива. Усещаме го еднакво навсякъде — отмаляващо, просмукващо чувство, като че клетките ни се изпразват. Миналата зима, когато толкова много Живи се присъединиха към Мъртвите и плячката ни стана оскъдна, видях някои приятели да умират напълно. Преходът не беше нищо особено. Просто се забавяха и спираха, и след известно време разбирах, че са се превърнали в трупове. В началото това ме безпокоеше, но е невъзпитано да проявяваш интерес, когато някой от нас умира. Затова се разсейвах, стенейки по малко.

Мисля, че светът почти е свършил, защото градовете, през които минаваме блуждаейки, са също толкова прогнили, колкото и ние самите. Сградите са разрушени. Ръждясали коли запушват улиците. Повечето стъкла са пръснати на парчета, а вятърът, който се носи из празните високи сгради, вие като животно, оставено да умре. Не знам какво се е случило. Болест? Война? Социално-икономически колапс? Или просто ние? Мъртвите, изместващи Живите? Предполагам, че не е толкова важно. Стигнал ли си веднъж до края на света, няма особено значение по кой път си дошъл.

Докато се приближаваме към една разрушена жилищна страда, започваме да надушваме Живите. Това не е мускусният мирис на пот и кожа, а възбуждащият аромат на живата енергия, като йонизираното остро ухание на светкавица и лавандула. Не го помирисваме с носовете си. Той ни удря дълбоко отвътре, някъде близо до мозъка, като уасаби. Приближаваме се към сградата и си пробиваме път навътре.

Намираме ги сгушени в едно малко студио със заковани на прозорците дъски. Облечени са по-зле и от нас, увити в мръсни дрипи и парцали, всички с крещяща нужда от бръснене. М е обречен да носи къса руса брада до края на Плътското си съществуване, но всички останали от групата ни са гладко избръснати. Това е един от бонусите да бъдеш мъртъв, още нещо, за което не се налага да се тревожим вече. Бради, коси, нокти… Повече никаква борба с природата. Дивите ни тела най-после са опитомени.

Бавно и тромаво, но с безмилостна решителност, се нахвърляме върху Живите. Пушечни изстрели пълнят въздуха с барут и съсиреци. Черна кръв опръсква стените. Загубата на ръка, крак, част от тялото… на това не се обръща внимание. Незначителна козметична подробност. Някои от нас обаче получават изстрели в мозъка и падат. Явно все още е останало нещо ценно в тази повехнала сива гъба, защото ако го изгубим се превръщаме в трупове. Зомбитата отляво и отдясно на мен падат по земята с глухи удари. Но ние сме много. Ние сме непреодолимо много. Привеждаме се над Живите и се храним.

Храненето не е приятно нещо. Отхапвам ръката на някои човек и ненавиждам това. Мразя крясъците му, защото не харесвам болката, не харесвам да наранявам хората, но светът днес е такъв. Това правим. Разбира се, ако не го изям целия, ако пощадя мозъка му, ще се надигне и ще ме последва към летището и това може и да ме накара да се почувствам по-добре. Бих го представил на всички и може би ще постоим и ще постенем заедно известно време. Вече е трудно да се каже какво означава „приятели“, но това е нещо подобно. Ако се въздържам, ако оставя достатъчно…

Но не го правя. Както винаги се залавям директно с най-добрата част, тази, която кара главата ми да светне като кинескоп. Изяждам мозъка и за около тридесет секунди се сдобивам със спомени. Проблясъци от празници, парфюм, музика… живот. После това избледнява и аз се изправям и всички ние се препъваме по обратния път от града, пак студени и сиви, но чувствайки се малко по-добре. Не точно „добре“, не щастливи, със сигурност не и „живи“, но… малко по-малко мъртви. Повече от това не можем да направим.

Влача се зад групата, а градът се смалява зад нас. Стъпките ми са по-тежки от тези на останалите. М изостава и ме плясва с ръка по рамото. Той е наясно с отвращението ми към някои от рутинните ни процедури. Знае, че съм малко по-чувствителен от другите. Понякога се закача с мен, усуква рошавата ми черна коса на опашчици и казва: „Момиче. Такова… момиче.“ Но е наясно кога трябва да взема тъгата ми на сериозно. Потупва ме по рамото и само ме гледа. Лицето му вече не е способно да изрази нещо повече, но знам какво иска да каже. Кимвам и продължаваме да крачим.

Не знам защо трябва да убиваме хора. Не знам защо да прегризеш нечие гърло запълва празнината. Крада това, което човекът има, за да заместя онова, което ми липсва. Той изчезва, а аз оставам. Просто е, но безсмислено. Тираничните правила, създадени от някой луд законотворец горе на небето. Но спазването на тези закони ме държи на крака, затова ги следвам безпрекословно. Ям докато спра да ям, после започвам отново.

Как е започнало всичко това? Как сме се превърнали в това, което сме? Някакъв мистериозен вирус? Гама-лъчи? Древно проклятие? Или нещо още по-абсурдно? Никой не говори много за това. Тук сме и нещата са такива, каквито са. Не се оплакваме. Не задаваме въпроси. Гледаме си работата.

Между мен и света извън мен има бездна. Пропаст толкова голяма, че усещанията ми не могат да я прескочат. Докато виковете ми достигнат до другата страна, вече са се превърнали в степания.

* * *

На Пристигащи ни приветства малка тълпа, която ни следи с гладни очи или очни кухини. Захвърляме омагьосващия ги товар на пода — двама почти недокоснати мъже, няколко месести крака, един осакатен торс, всичко това още топло. Наречете го остатъци. Наречете го „храна за вкъщи“. Нашите побратими Мъртви се нахвърлят върху тях и пируват още тук на пода, като животни. Животът, останал в тези клетки ще ги предпази от окончателна смърт, но Мъртвите, които не ловуват никога няма да са изцяло задоволени. Като хората в морето, лишени от плодове и зеленчуци, те ще вехнат в лишението си, слаби и постоянно празни, понеже новият глад е самотно чудовище. Той неохотно приема кафявото месо и поизстиналата кръв, но това, за което жадува, е близост, онази зловеща свързаност в последните мигове между техните очи и нашите, като мрачен негатив на любовта.

Махвам на М и се откъсвам от тълпата. Отдавна съм привикнал на проникващата смрад на Мъртвите, но това, което се издига от тях днес, ми се струва особено зловонно. Дишането е въпрос на избор, но се нуждая от малко чист въздух.

Излизам навън в свързващите коридори и се возя на конвейерите. Стоя на лентата и гледам през стъклената стена как пейзажът преминава край мен. Няма кой знае какво да се види. Пистите постепенно позеленяват от избуялата трева и храсти. Джетовете лежат неподвижно на бетона като китове на плажа — бели и огромни. Моби Дик най-после покорен.

Преди, когато бях жив, никога не бих правил това. Да стоя неподвижно, да гледам как светът минава покрай мен и да не мисля за почти нищо. Помня усилията. Помня поставени пели и крайни срокове. Задачи и амбиции. Помня, че бях целеустремен, винаги, навсякъде, през цялото време. Сега просто си стоя тук на конвейера и се возя. Стигам до края, завъртам се и се връщам обратно. Светът е станал по-простичък. Лесно е да си мъртъв.

След няколко такива часа, забелязвам женска на отсрещния край на конвейера. Тя не залита, нито стене като повечето от нас; главата й само се люшва в едната и в другата посока. Това ми харесва в нея, че не залита и не стене. Забелязва ме и аз я гледам настоятелно докато се доближаваме един към друг. За един кратък момент се намираме рамо до рамо, само на две крачки. Преминаваме и отпътуваме в противоположни посоки към двата края на залата. Обръщаме се и се гледаме. Пак се качваме на лентите. Преминаваме един покрай друг отново. Аз правя гримаса, тя ми отговаря със същото. На третото преминаване, токът на летището прекъсва и ние спираме идеално изравнени. Аз изхриптявам едно здравей, а тя ми отговаря с потрепване на рамото.

Харесвам я. Протягам се и докосвам косата й. Също като мен, разлагането й е в ранен етап. Кожата й е бледа и очите й са потънали, но няма кости или органи, които да се виждат. Ирисите й имат особено светъл нюанс на онова странно оловно сиво, което споделят всички Мъртви. Дрехите й за задгробния живот са черна пола и прилепнала бяла жилетка с копчета. Подозирам, че е била рецепционистка.

Има сребърна табелка с име, забодена на гърдите й.

Тя има име.

Взирам се напрегнато в табелката, навеждам се близо, слагам лицето си на сантиметри от гърдите й, но това не помага. Буквите се въртят и се обръщат пред погледа ми; не мога да ги задържа. Както винаги ми се изплъзват, само серия от нищо незначещи редове и петна.

Още една от зомби ирониите на М — от табелки за имена до вестници, отговорите на всичките ни въпроси са написани навсякъде около нас, а ние не знаем как да ги прочетем.

Соча надписа и я гледам в очите: „Твое… име?“

Тя ме гледа с празен поглед.

Посочвам себе си и произнасям остатъците от собственото си име: „Ррр.“

После отново посочвам нея.

Очите й се свеждат надолу към пода. Клати глава. Не помни. Няма дори Буква Първа, каквато имаме М и аз. Тя е никой. Но не очаквам ли прекалено много? Протягам се и я хващам за ръката. Слизаме от конвейерите, крачейки успоредно, с ръце, протегнати над разделителя.

Тази женска и аз се влюбихме. Или каквото там е останало като чувство.

Помня какво беше любовта преди. Действаха комплексни емоционални и биологични фактори. Трябваше да преминаваме сложни тестове, да създаваме връзки, възходи и падения и сълзи и суматоха. Беше цяло изпитание, упражнение по агония, но беше жива. Новата любов е по-простичка. По-лесна. Но малка.

Приятелката ми не говори много. Минаваме през ехтящите коридори на летището, подминавайки тук-там някой, който зяпа през прозорец или в някоя стена. Опитвам се да измисля какво да кажа, но не ми хрумва нищо, а и да ми хрумнеше, едва ли бих могъл да го изрека. Това е най-голямото нещастие на съществуването ми. В главата си мога да се изкача по заплетени скелета от думи и да достигна таваните на най-високите катедрали, където да изпиша мислите си, но отворя ли уста, всичко се срива. Досега личното ми постижение е четири последователни звука преди нещо… да… засече. А може би съм сред най-приказливите зомбита на това летище.

Не знам защо не говорим. Този облак от задушаваща тишина, който виси над нашия отвъден свят, който ни отделя един от друг като плексигласовото стъкло в затворническите зали за посещения. Предлозите са болезнени, частиците са непреодолими, прилагателните са немислими свръх постижения. Дали това безмълвие е действителен физически недъг? Или е един от многото симптоми на това да бъдеш Мъртъв? Или просто нищо не е останало за казване?

Правя опит за разговор с приятелката си, изпробвам някоя и друга мъчителна фраза и простичък въпрос, старая се да предизвикам някаква реакция, поне някакъв проблясък на ум. Но тя само ме гледа сякаш съм много странен.

Разхождаме се безцелно някой и друг час, после тя ме сграбчва за ръката и ме повежда нанякъде. Препъваме се надолу по спрелите ескалатори навън до бетонната площадка пред хангара. Въздишам уморено.

Води ме към църквата.

Мъртвите са построили светилище на пистата. В някакъв момент от далечното минало някой е избутал всички стълбици за качване в самолета на едно място в кръг, оформяйки нещо като амфитеатър. Събираме се там, стоим, вдигаме ръце и вием. Древните Скелита махат с кокалести крайници в централния кръг, проскърцват сухи, безсловесни проповеди през озъбените си усмивки. Не разбирам какво е това. Не мисля, че някой от нас разбира. Но това е единственият случай, в който охотно се събираме под заплашителното открито небе. Огромната космическа уста с далечните планини като зъби, зинала широко да ни погълне. Да ни преглътне надолу — натам, където вероятно ни е мястото.

Приятелката ми се оказва доста по-религиозна от мен. Затваря очи и маха с ръце по начин, който изглежда почти изстрадан. Заставам до нея и безмълвно държа ръце във въздуха. По някакъв незнаен знак, може би привлечени от нейния плам, Скелитата спират проповедите си и се втренчват в нас. Един от тях се приближава, изкачва се по стълбите и ни хваща за китките. Води ни надолу вътре в кръга и повдига ръцете ни в кокалестата си хватка. Изтръгва нещо като рев, неземен звук подобен на струя въздух, минаваща през счупен ловен рог, изненадващо силен, който стряска птиците и ги прогонва от дърветата.

Братството мънка в отговор и всичко е приключило. Женени сме.

Качваме се отново на седалките-стъпала. Службата започва отначало. Новата ми съпруга затваря очи и размахва ръце.

В деня след сватбата ни се сдобиваме с деца. Една малка група Скелита ни спира в залата и ни ги представя. Момче и момиче, и двамата около шестгодишни. Момчето има къдрава руса коса, сива кожа и сиви очи, може би някога е бил кавказец. Момичето е по-тъмно, с черна коса и пепеляво-кафява кожа, с дълбоки сенки под стоманените очи. Може би е била арабка. Скелитата ги подбутват напред и те ни се усмихват плахо, прегръщат ни през краката. Потупвам ги по главиците и ги питам за имената, но те нямат такива. Въздъхвам и с жена ми продължаваме да вървим ръка за ръка с новите ни деца.

Не съм очаквал точно това. Това е огромна отговорност. Младите Мъртви нямат естествения инстинкт за хранене, който имат възрастните. Те изискват грижа и обучение. И никога няма да пораснат. Станали жертва на проклятието, ще останат малки и ще гният, след това ще се превърнат в малки скелети, движещи се, но празни, а свитите им мозъци ще тракат в черепите им, ще повтарят ежедневните си процедури и ритуали, докато някой ден, което само мога да предположа, самите им кости ще се разпаднат, и просто няма да ги има вече.

Гледам ги. Наблюдавам ги, докато с жена ми пускаме ръцете им и те се запътват навън да играят. Закачат се един с друг и се озъбват в усмивка. Играят си с неща, които дори не са играчки — телбоди, чаши, калкулатори. Хихикат и се смеят, въпреки че смехът от пресъхналите им гърла звучи като хъркане. Промили сме мозъците им, отнели сме живота им, но те още се държат здраво за ръба на скалата. Устояват на проклятие то докогато е възможно.

Гледам ги как изчезват в бледата дневна светлина на края на залата. Дълбоко вътре в мен, в някое тъмно и пълно с паяжини ъгълче, усещам нещо да потрепва.

Отново е време за храна.

Не знам колко време е минало от последния лов, може би само няколко дни, но го усещам. Усещам как електричеството в крайниците ми припуква за последно и избледнява. Виждам безмилостни кървави картини в главата си, онова блестящо, хипнотизиращо червено, което се дипли през светло розовите тъкани в омагьосващи шарки и фрактали, като на Полок^[1], пулсиращо и вибриращо с живот.

Откривам М да говори с някакви момичета в залата с ресторантите. Той е малко по-различен от мен. Той изглежда изпитва истинско удоволствие от женска компания, а дикцията му — доста над средното, ги примамва като шарани. Той обаче ги държи на дистанция. Смее им се и така ги отблъсква. Скелитата веднъж се опитаха да го оженят, но той просто се оттегли. Понякога се чудя дали има някаква философия. Може би дори виждане за света. Иска ми се да седна с него и да си откъсна малко от мозъка му, само една мъничка хапка от челния дял, да вкуся от неговите мисли. Но той е прекалено костелив орех, за да бъде някога толкова уязвим.

— Град — казвам и слагам ръка на стомаха си. — Храна.

Момичетата, с които си говори, ме поглеждат и си отиват с влачеща походка. Забелязал съм, че карам някои хора тук да се притесняват.

— Тъкмо… ядохме — казва М и ме гледа малко намръщено. — Преди… два дни.

Хващам се пак за стомаха.

— Усе… щам праз… но. Усе… щам… мър… тъв.

Той кима:

— Женит… ба.

Гледам го втренчено. Клатя глава и стискам стомаха си по-силно:

— Нуж… дая. Иди… за дру… гите.

Той въздиша и излиза навън като ме блъсва силно, докато минава покрай мен, но не съм сигурен дали е нарочно. Той все пак е зомби.

Успява да намери още няколко изгладнели и заформяме малка група. Много малка. Опасно малка. Но не ми пука. Не си спомням някога да съм бил толкова гладен.

Отправяме се към града. Хващаме магистралата.

Както всичко останало, и пътищата се връщат към природата. Вървим по празни ленти и под обрасли с бръшлян надлези. Бледите ми спомени от тези пътища драстично се различават от сегашното им състояние на покой. Поемам дълбоко от този сладък, тих въздух.

Навлизаме в града по-дълбоко от обикновено. Единствената миризма, която долавям, е на ръжда и прах. Живите без подслон стават все по-малко, а тези, които имат скривалища, рядко се осмеляват да излязат навън. Подозирам, че стадионите, в които са се укрепили, се превръщат в самостоятелно изхранващи се общества. Представям си огромни градини, засадени на треньорската полоса, пращящи от моркови и фасул. Добитък в кабината за медиите. Оризища на терена. Такива стадиони има из цялата страна, но най-големият е точно в нашия град. Виждаме го как изпъква като цитадела на мъглявия хоризонт, с подвижния си покрив, отворен към слънцето и с огромните рекламни транспаранти на компании за мобилни телефони, висящи на избледнели парчета.

Най-после надушваме плячката си. Внезапно силната миризма на живот наелектризира ноздрите ни. Те са съвсем близо и са много. Може би наполовина колкото сме ние самите. Колебаем се, тъпчем на едно място. М ме поглежда. Поглежда малката ни групичка и пак мен.

— Не — изръмжава.

Соча към килнатия настрани порутен небостъргач, откъдето като в анимационен филм се носи аромат на вълни и те зове ела…

— Ям — настоявам аз.

М клати глава.

— Пре… много.

— Ям.

Поглежда отново към групата ни. Подушва въздуха. Останалите се колебаят. Някои от тях също предпазливо душат, но други са по-решени, като мен. Те стенат и точат лиги и тракат със зъби.

Ставам все по-възбуден.

— Трябва ми — крещя и гледам М свирепо. — Хайде.

Обръщам се и тръгвам към небостъргача с тромава, но бърза крачка. Ясна мисъл. Останалата част от групата следва по навик. М ме настига, върви до мен и ме гледа с тревожна гримаса.

Пришпорена от отчаяния ми изблик на необичайна енергия, групата ни нахлува през въртящите се врати и се втурва по тъмните коридори. Някакво земетресение или експлозия е избило част от основите и цялата сграда се накланя под странен ъгъл като Къща на смеха в увеселителен парк. Трудно е да се върви през криволичещите зали, наклонът прави ходенето още по-голямо предизвикателство, но мирисът е завладяващ. След няколко етажа вече започвам и да ги чувам как тропат и си говорят с онези стройни, мелодични потоци от думи. Речта на живите винаги е била изкусителен звуков феромон за мен и аз усещам лек спазъм, когато тя достига до ушите ми. Още не съм срещал друго зомби, което да споделя отношението ми към тези копринени ритми. М го нарича извратен фетиш.

Наближавайки тяхното ниво на сградата, някои от нас започват да стенат високо и Живите ни чуват. Един от тях дава сигнал и аз чувам затягането на ударниците на пушките, но ние не се колебаем. Влитаме през последната врата и ги подгонваме. М изръмжава, когато вижда колко много са, но заедно с мен се нахвърля до най-близкия човек и го сграбчва за ръцете докато аз разкъсвам гърлото му. Изгарящият червен вкус на кръв изпълва устата ми. Искрицата живот се разпръсква от клетките му като цитрусова мъгла от портокалова обелка, и аз я засмуквам жадно.

Тъмнината на стаята пулсира от пушечни изстрели и въпреки че сме значително по-малко от обикновено — само по трима от нас на един от тях, има нещо, което обръща нещата в наша полза. Невероятната ни скорост е необичайна за Мъртвите, а плячката ни не е подготвена за това. Това всичко от мен ли идва? Съществата без желания не се движат бързо, но сега те следват мен, а аз съм като бясна вихрушка. Какво ме прихвана? Лош ден ли имам?

Има още един фактор, който работи за нас. Тези Живи не са изпечени ветерани. Те са млади. Основно тийнейджъри, момчета и момичета. Един от тях има толкова отвратително акне, че може да получи някой куршум по грешка в тази примигваща светлина. Водачът им е едно по-голямо хлапе с рядка брада, застанал е на бюро в една от работните кабинки на средата на стаята и крещи паникьосани заповеди на хората си. Докато те падат под жадната тежест на ходещите трупове, докато кръвта пръска по стените на капки, това момче се навежда, предпазвайки една малка фигура, пропълзяла под него на бюрото. Момиче, може би на деветнадесет, притиснала дребното си тяло към приклада на пушката, докато стреля на сляпо в тъмнината.

Притичвам през стаята на широки прескоци и сграбчвам момчето за ботушите. Издърпвам краката изпод тялото му, той пада и разцепва главата си на острия ръб на бюрото. Скачам върху него, без да се двоумя и му прегризвам гърлото. После заравям пръсти в пукнатината на черепа му и разтварям главата му като мида. Мозъкът му пулсира отвътре горещ и розов, захапвам дълбоко, диво, лакомо и…

* * *

Аз съм Пери Келвин, деветгодишно момче, което расте в провинциалното нищо. Заплахата е някъде там на някакъв далечен бряг и тук не се тревожим за нея. Освен наличието на аварийната мрежеста ограда между реката и планината, животът си е почти нормален. В училище съм. Уча за Джордж Вашингтон. Карам колелото си по прашни пътища, облечен в къси панталони и потник и чувствам как лятното слънце жари задната част на врата ми. Врата ми. Вратът ме боли, той…

* * *

Хапвам пица с мама и татко. Днес е рожденият ми ден и те правят всичко възможно да ми устроят купон, въпреки че парите им не струват вече кой знае колко. Тъкмо навърших единадесет и те най-после ще ме заведат да гледам един от онези безбройни филми за зомбита, които се роят напоследък. Толкова съм развълнуван, че едва усещам вкуса на пицата. Отхапвам едно прекалено голямо парче и дебел резен сирене запушва гърлото ми. Изкашлям го обратно и родителите ми се смеят. Петна от доматен сос покриват ризата ми като…

* * *

На петнадесет съм, гледам през прозореца издигащите се стени на новия ми дом. Сивкава слънчева светлина прониква през открития покрив на Стадиона. Пак съм на училище и слушам граматическите правила и се опитвам да не зяпам красивото момиче, което седи до мен. Има къса вълниста руса коса и сини очи, които танцуват с някаква собствена веселост. Дланите ми се потят. Устата ми сякаш е пълна с мъх. Когато часът свършва, я настигам в коридора и казвам:

— Здрасти.

— Здрасти — отвръща тя.

— Аз съм нов тук.

— Знам.

— Казвам се Пери.

Тя се усмихва.

— Аз съм Джули.

Тя се усмихва. Очите й блестят. Аз съм Джули.

Тя се усмихва. Поглеждам брекетите й. Очите й са класически романи и поезия.

— Аз съм Джули — казва тя.

Казва…

* * *

— Пери — шепти Джули в ухото ми, докато я целувам по врата. Вплита пръсти в моите и стиска силно.

Целувам я дълбоко и със свободна си ръка я галя отзад по главата, заплитайки пръсти в косата й. Гледам я в очите.

— Искаш ли? — прошепвам аз.

Тя се усмихва. Затваря очи и казва:

— Да.

Притискам я до себе си. Искам да съм част от нея. Не просто в нея, а навсякъде около нея. Искам гърдите ни да се отворят и сърцата ни да се намерят ида се слеят. Искам клетките ни да се сплетат в едно като живи нишки.

А сега съм по-възрастен, по-мъдър, подкарал съм един мотор по забравен булевард в центъра на града. Джули е на седалката зад мен, ръцете й обхващат гърдите ми, краката й са увити около моите. Рай-Банът й проблясва на слънцето, тя се смее и показва перфектно равни зъби. Тази усмивка вече не е за мен и не мога да я споделям, приел съм нещата такива, каквито са и такива, каквито ще бъдат, въпреки че тя не го е приела и не иска да го направи. Но поне мога да я закрилям.

Поне мога да я пазя. Тя е толкова непоносимо красива и понякога виждам общото ни бъдеще в главата си, но главата ми, главата ме боли. О, Боже, главата ми е…

* * *

Стоп.

Кой си ти? Остави спомените да изчезнат. Очите ти са залепнали — отвори ги. Поеми глътка въздух.

Пак си ти. Ти си никой.

Върна се, добре дошъл.

* * *

Усещам килима под пръстите си. Чувам изстрелите. Изправям се и се оглеждам, залитайки замаяно. Никога не съм имал толкова силно видение, цял един живот превъртян през главата ми. Остриетата на сълзите изгарят очите ми, но вече не мога да плача. Чувството избуява в неуталожен бяс като от газов балон. За първи път откакто съм мъртъв чувствам болка.

Чувам писъци наблизо и се обръщам. Тя е. Тя е тук. Джули е тук, сгушена в ъгъла, невъоръжена, хлипа и крещи, докато М се промъква към нея. Винаги намира жените. Спомените им са порно за него. Още се чувствам дезориентиран и не съм сигурен къде съм или кой съм. Поне мога да я защитя.

Изблъсквам М и грача: „Не. Моя.“

Той скърца със зъби, сякаш сега ще ми се нахвърли, но един изстрел го улучва в рамото и той се затътря към другия край на стаята да помогне на две други зомбита да надвият тежковъоръжено хлапе.

Приближавам се към момичето. За момент инстинктите ми започват да се връщат. Желанието да я разкъсам се надига като вълна в ръцете и в челюстта ми. Но тя започва отново да крещи и нещо в мен потрепва, усещането се изпарява. Аз не съм никой. Аз съм деветгодишно момче. Аз съм петнадесетгодишно момче. Аз съм…

Тя хвърля нож към главата ми.

Острието се забива точно в центъра на челото ми и се полюлява там, но е проникнало по-малко от два-три сантиметра и само леко се допира до челния дял. Издърпвам го и го пускам долу. Протегнал съм ръце, издавам тихи звуци през устните си, но съм безпомощен. Как бих могъл да изглеждам безопасен за нея, когато кръвта на любимия й се стича по брадичката ми?

Сега съм само на няколко крачки от нея. Тя тършува издънките си за друго оръжие. Зад мен Мъртвите приключват с касапницата. Скоро ще насочат вниманието си към този тъмен ъгъл на стаята. Поемам дълбоко въздух.

— Джу… ли — казвам.

Проточва се от езика ми като мед. Чувствам топлина само като го произнасям.

Очите й се разширяват. Замръзва.

— Джули — казвам отново. Протягам ръце. Соча зомбитата зад мен. Клатя глава.

Тя ме гледа, без да дава вид, че разбира. Но когато посягам да я докосна, не помръдва. И не ме намушква.

Със свободната си ръка бъркам в раната на главата на едно паднало зомби и взимам цяла шепа черна, безжизнена кръв. Бавно, с нежни движения я намазвам на лицето й, надолу по шията и по дрехите. Дори не трепва. Сигурно е в ступор.

Хващам я за ръката и я вдигам на крака. В този момент М и другите приключват с поглъщането на плячката си и се обръщат да проверят стаята. Очите им стигат до мен. До Джули. Тръгвам срещу тях и я държа здраво за ръката. Тя се препъва след мен, гледайки право напред.

М подозрително подушва въздуха. Знам, че надушва това, което и аз. Нищо. Точно обратното — миризма на Мъртва кръв. Тя е разплискана навсякъде по стените, пропила се е в дрехите ни и е намазана внимателно върху едно младо Живо момиче, запечатвайки топлата светлина на живота й под тъмната си, заглушаваща всичко мускусна смрад.

Без да продумаме, напускаме сградата и се отправяме към летището. Вървя замаян, изпълнен със странни и разпокъсани мисли. Джули се влачи зад мен, втренчена в задната част на главата ми с широко отворени очи и треперещи устни.

След като доставяме остатъците плът от богатия улов на неловуващите — Скелитата, децата, майките домакини, аз завеждам Джули в дома си. М и другите ме проследяват с любопитни погледи, докато се отдалечавам. Понеже изисква огромно въздържание, процесът на трансформация на Живите омагьосва Мъртвите, за тях това е една мистерия наравно с раждането. Правят ми път по коридорите, а някои от тях кимат тържествено.

Стискам здраво ръката на Джули и я водя по ръкава за качване на борда към къщи, един търговски джет 747. Не е особено просторно, разположението не е много практично, но това е най-изолираното място на летището и се наслаждавам на уединението си. Това дори гъделичка вкочанената ми памет понякога. Като гледам дрехите си, вероятно съм бил от типа хора, които много пътуват. От време на време, когато „спя“ тук, изпитвам лекото вълнуващо усещане за летене, струите преработен от климатика въздух по лицето ми, лекото отвращение към пакетираните сандвичи. И после прясната морска риба, приготвена с лимон в Париж. Тажина на огън в Мароко. Няма ли ги вече всички тези места? Тихи улици, кафенета, пълни с прашни скелети?

С Джули стоим в центъра пътеката и се гледаме. Соча към една седалка до прозореца и повдигам вежди. Без да откъсва очи от мен, тя тръгва заднешком между редовете и сяда. Ръцете й сграбчват облегалките, като че самолетът гори и пада смъртоносно надолу.

Сядам на седалката до пътеката и изпускам един неволен хрип, с поглед, насочен право в купчините ми сувенири от миналото. Всеки път, когато отивам в града, си нося по нещо, хванало окото ми. Пъзел. Чашка за шотове. Барби. Презерватив. Цветя. Списания. Книги. Нося ги тук в дома си, разхвърлям ги по седалките и по пътеките и ги гледам часове наред. Купчините вече достигат до тавана. М все ме пита защо правя това. Нямам отговор.

— Не… ям — сподавям аз към Джули и я гледам в очите. — Няма… ям.

Тя ме наблюдава. Устните й са напрегнати и бледи.

Посочвам я. Отварям уста и соча изкривените си зъби, целите в кръв. Клатя глава. Тя се притиска към прозореца. От гърлото й се надига ужасен плач. Така не става.

— Без… опасно — й казвам, въздишайки. — Пазя… те.

Изправям се и отивам до грамофона. Ровя из колекцията си от дългосвирещи плочи в багажните клетки над седалките и избирам един албум. Занасям слушалките обратно до седалките и ги поставям на ушите на Джули. Тя все още седи неподвижно и гледа с широко отворени очи.

Плочата свири. Франк Синатра. Чувам го слабо през слушалките като далечно погребално слово, понесено от есенния въздух.

Снощи… когато бяхме млади…

Затварям очи и се навеждам напред. Главата ми се поклаща в такт с музиката, а стиховете се носят из кабината на самолета, сливайки се в едно в ушите ми.

Животът бе толкова нов… толкова истински, толкова хубав…

— Без… опасно — промърморвам, — пазя… те.

… толкова отдавна… снощи…

Когато най-после отварям очи, лицето на Джули е променено. Ужасът е избледнял и тя ме гледа невярващо.

— Ти какво си? — прошепва.

Обръщам лицето си в другата посока. Ставам и се махам от самолета. Озадаченият й поглед ме следва в тунела.

* * *

На паркинга на летището има един класически Мерцедес кабрио, с който си играя от няколко месеца. След няколко седмици зяпане разбрах как да заредя гориво от някакъв варел, който намерих в багажното отделение. След това си спомних как да завъртя ключа и да запаля, след като първо избутах изсъхналия труп на собственика на паважа. Само че нямам никаква идея как се кара. Най-доброто, което постигнах, беше да изхвърча назад от паркомястото и да се забия в близкия Хамър. Понякога просто си седя там на включен двигател, с ръце, отпуснати на волана. Седя с часове и се взирам в таблото с дървена облицовка с надеждата някой истински спомен да изскочи в главата ми. Не поредния мъгляв отпечатък или смътната представа, открадната от колективното подсъзнание. Нещо конкретно, ясно и живо. Нещо безпогрешно мое. Напрягам се, опитвам се да извадя каквото и да е от черния мрак.

* * *

Срещам се с М по-късно вечерта в дома му в женската тоалетна. Седи пред телевизор, свързан с дълъг кабел, и се захласва в еротичния филм, намерен в багажа на някакъв човек, който вече го няма. Не знам защо го прави. Еротиката за нас вече няма смисъл. Кръвта не се изпомпва, страстта не се надига. Заварвал съм М с „приятелките“ му преди — просто си стоят там голи, гледат се, понякога търкат тела едно в друго, само че изглеждат уморени и изгубени. Може би това е някакъв вид посмъртна агония. Далечно ехо от онзи велик подбудител, започвал някога войни и вдъхновявал симфонии, извел човешката история от пещерите към космоса.

Онези дни вече ги няма. Сексът, някога универсален закон, неоспорим като гравитацията, сега вече е отхвърлен. Уравнението е изтрито, черната дъска е строшена.

Понякога това е облекчение. Помня нуждата, неутолимия глад, който ръководеше живота ми и този на хората около мен. Понякога се радвам, че съм се освободил от него. Сега е по-спокойно. Но загубата ни на тази най-основна от човешките страсти може да обобщи загубата на всичко останало. Тя е направила нещата по-тихи. По-прости. И е един от най-сигурните белези, че сме мъртви.

Гледам М от прага. Седи на малкия метален сгъваем стол с ръце между краката, като ученик пред директора. Има моменти, когато под цялата купчина зашиваща плът почти откривам човека, който той някога е бил, и това ме пробожда в сърцето.

— Донесе… го? — пита, без да отклонява поглед от телевизора.

Показвам какво нося. Човешки мозък, пресен, от днешния лов, вече не е топъл, но е още розов и кипящ от живот.

Седим, облегнати на плочките в тоалетната, с опънати крака на пода, подаваме си мозъка, отхапваме малки, отмерени парченца и споделяме омагьосващите моменти на един човешки живот.

— Добро… е — изхриптява М.

Мозъкът съдържа живота на някакъв военен новобранец от града. Съществуването му не ми е особено интересно — непрекъснати тренировки, хранене, изтребване на зомбита, но на М май му харесва. Вкусовете му са малко по-непретенциозни от моите. Гледам как устата му оформя безмълвни думи. Гледам как лицето му се мени от различните емоции. Гняв, страх, радост. Това е като да гледаш куче, което подритва и подскача насън, но е доста по сърцераздирателно. Защото когато се събуди, всичко това ще е изчезнало. И той отново ще бъде празна обвивка. Ще е мъртъв.

След час-два ни е останала само една малка хапка розова плът. М я пъхва в устата си и зениците му се разширяват докато се наслаждава на виденията си. Мозъкът е свършил, а аз не съм задоволен. Посягам към джоба си и изваждам парче с големината на юмрук, което си бях отделил. То, обаче, е различно. То е специално. Откъсвам една хапка и дъвча.

* * *

Аз съм Пери Келвин, шестнадесетгодишно момче, гледам как приятелката ми пише в дневника си. Черната подвързия е разпокъсана и износена, а отвътре е лабиринт от записки, рисунки, малки бележки и цитати. Седя на кушетката със спасеното първо издание на „По пътя“, жадувайки живот, в което и да е време, освен това, в което живея, а тя се е сгушила в скута ми и настървено пише нещо. Надничам над рамото й, като се опитвам да видя написаното. Тя го скрива и ми се усмихва срамежливо.

— Не — казва и се връща към дневника си.

— За какво пишеш?

— Не казвааааам.

— Дневник или поезия?

— И двете, глупчо.

— Мен има ли ме?

Тя се засмива.

Обгръщам с ръце раменете й. Тя се сгушва по-навътре в мен. Заравям лице в косата й и я целувам по задната част на главата. Пикантният аромат на шампоана й…

* * *

М ме гледа.

— Имаш… още?

Протяга ръка да му го подам. Но аз не му го подавам. Отхапвам си още. Затварям очи.

* * *

— Пери — казва Джули.

— Да?

Намираме се на тайното ни местенце на покрива на Стадиона. Лежим по гръб на червено одеяло върху белите стоманени панели, примигвайки срещу заслепяващото синьо небе.

— Липсват ми самолетите — казва тя.

Кимам.

— И на мен.

— Това, че не летим в тях. И без това не успях да го направя с татко, нали знаеш как е той. Просто ми липсват. Заглушеният грохот в далечината, всички тези линии… как прерязваха небето и рисуваха картини в синевата? Мама казваше, че изглеждали като драсканиците от онази стара игра, в която рисуваш с две копчета под пясъчен екран. Беше толкова красиво.

Усмихвам се на тази мисъл. Права е. Самолетите бяха красиви. Както и фойерверките. Цветята. Концертите. Хвърчилата. Всички глезотии, които вече не можем да си позволим.

— Харесва ми как помниш разни неща — казвам.

Тя ме поглежда. — Ами, трябва да го правим. Трябва да помним всичко. Ако не го помним, докато пораснем, всичко ще е изчезнало.

Затварям очи и оставям изгарящата светлина да прониква на червени пламъци през клепачите ми. Нека насити мозъка ми. Обръщам глава и целувам Джули.

Правим любов там върху одеялото на покрива на Стадиона, на двеста и петдесет метра над земята. Слънцето стои на стража над нас, като добросърдечен придружител и се усмихва нежно.

* * *

— Ей!

Отварям рязко очи. М ме зяпа. Сграбчва парчето мозък от ръката ми. Аз го издърпвам.

— Не — изръмжавам.

По никакъв начин, в целия шибан замръзнал Ад, М няма да опита от това. Мисълта за мръсните му ръце, ровещи и докосващи тези спомени ме кара да искам да го унищожа, да разкъсам гърдите му и да мачкам сърцето му с ръцете си и да скачам върху мозъка му, докато изчезне. Това си е мое.

М ме гледа. Вижда предупредителния блясък в очите ми, чува сирената за опасност. Сваля ръцете си. Взира се в мен за момент, ядосан и объркан.

— Скрън… дза — измърморва М и се заключва в една тоалетна.

Излизам оттам с ненормално целенасочени крачки. Вмъквам се през вратата на 747 и стоя там в бледия овал на светлината. Джули лежи на една наклонена назад седалка и похърква тихо. Чукам по корпуса на самолета и тя се изправя рязко, изведнъж напълно будна. Наблюдава ме уморено, докато я доближавам. Очите ми горят отново. Вдигам чантата й от пода и ровя из нея. Намирам портмоне, а после и снимка. Снимка на млад мъж. Задържам снимката пред погледа й.

— Съжа… ля… вам — казвам с прегракнал глас.

Тя ме гледа с ледена физиономия.

Соча устата си. Хващам се за стомаха. Соча нейната уста. Докосвам нейния стомах. После показвам през прозореца безоблачното черно небе, пълно с безмилостни звезди. Това е най-слабата защита срещу убийство, предлагана някога, но е всичко, което имам. Стискам зъби и присвивам очи, опитвайки се да облекча сухия бодеж в тях.

Долната устна на Джули е напрегната. Очите й са зачервени и влажни.

— Кой от вас го направи? — казва тя и почти се разплаква. — Онзи големия ли? Онзи дебелак, който почти ме хвана?

Поглеждам я за момент, без да схващам какво ме пита. И тогава зацепвам и очите ми се разширяват.

Тя не знае, че съм бил аз.

Стаята беше тъмна и аз нападнах отзад. Не е видяла. Не знае. Проницателният й поглед се насочва към мен като към създание, което заслужава да го погледнат, в неведение за това, че съвсем наскоро съм убил любимия й, че съм изял живота му и съм смелил душата му и че точно в момента нося парче от мозъка му в предния джоб на панталона си. Усещам го как пари там, като горящ въглен на вината и неволно се отдръпвам от нея, неспособен да проумея тази смразяваща милост.

— Защо мен? — настоява тя и, докато примигва, гневна сълза се търкулва от окото й. — Защо спаси мен?

Не мога да намеря отговор. Няма такъв.

Обръща ми гръб и се свива на седалката, обгръщайки раменете си с ръце.

— Сред всички останали — шепти тя във възглавничката, — защо мен.

Пускам снимката на седалката. Гледам в пода.

— Съжа… ля… вам — повтарям отново и излизам от самолета.

Когато излизам от тунела, няколко Мъртви стоят на групички при входа. Гледат ме безизразно. Стоим там в тишина, неподвижни като статуи. После аз хуквам покрай тях и се впускам безцелно по тъмните коридори.

Разронената настилка громоли под гумите на камиона ни. Заглушава скърцащото окачване на стария ни Форд с тих тътен на заглъхваща ярост. Поглеждам към татко. Изглежда по-стар, отколкото го помня. По-слаб. Хваща здраво волана. Кокалчетата на пръстите му побеляват.

— Тате? — казвам.

— Какво, Пери?

— Къде ще отидем сега?

— На някое сигурно място.

Наблюдавам го внимателно.

— Има ли още сигурни места?

Колебае се прекалено дълго.

— Някъде на по-сигурно.

Зад нас е долината, където плувахме и беряхме ягоди, ядяхме пица и ходехме на кино, долината, в която съм роден и съм израснал и съм открил всичко, което сега е вътре в мен. Над тази долина сега се издигат стълбове дим. Бензиностанцията, откъдето си купувах ледени коли, гори. Прозорците на училището ми са изпочупени. В обществения басейн не плуват деца.

— Тате? — казвам.

— Какво.

— Мама ще се върне ли?

Татко най-после ме поглежда, но не продумва.

— Като един от тях ли?

Връща поглед към пътя.

— Не.

— Ама аз си мислех, че би могла. Мислех, че всеки се връща сега.

— Пери — казва татко и думите звучат сякаш едва излизат от гърлото му, — уредих нещата. Така, че да не се върне.

Строгите черти на лицето му едновременно ме хипнотизират и отблъскват. Гласът ми преграква.

— Защо, тате?

— Защото тя си отиде вече. Никой не се връща. Не и наистина. Разбираш ли това?

Храсталаците и голите хълмове пред нас се замъгляват пред погледа ми. Опитвам се да се съсредоточа върху самото стъкло на колата, смачканите буболечки по него, малките пукнатини. И те се замъгляват.

— Просто я помни — казва татко ми. — Доколкото можеш, докогато можеш. Това е начинът да се върне. Ние я съживяваме. Не някакво абсурдно магическо заклинание.

Наблюдавам лицето му и се опитвам да прочета истината в присвитите му очи. Никога не съм го чувал да говори така.

— Телата са само месо — казва. — Онази част от нея, която е от най-голямо значение… трябва да запазим нея.

* * *

— Джули.

— Какво?

— Ела тук. Погледни.

Вятърът издава пронизителни звуци, преминавайки през счупените прозорци на болницата, където тършуваме. Джули пристъпва до ръба на прозореца и поглежда надолу.

— Какво прави?

— Не знам.

Долу, на заснежената улица, самотно зомби обикаля в широк кръг. Блъска се в кола, спъва се, бавно се обляга на една стена, обръща се и продължава безцелно в друга посока. Не издава никакъв звук и сякаш не гледа нещо определено. Джули и аз го наблюдаваме няколко минути.

— Това не ми харесва — казва тя.

— Аха.

— Тъжно е.

— Аха.

— Какво му е?

— Не знам.

То спира на средата на улицата, олюлявайки се леко. Лицето му не разкрива нищо. Просто кожа, опъната върху череп.

— Чудя се какво ли е чувството — казва тя.

— Кое.

— Да си като тях.

Следя зомбито с поглед. Започва да се олюлява по-силно и се срива на земята. Лежи на една страна, забило поглед в замръзналия асфалт и не помръдва.

— Какво пра…? — започва Джули и спира. Поглежда към мен с широко отворени очи и после пак към сбръчканото тяло. — Нима току-що умря?

Чакаме в тишина. Трупът не помръдва. Странно усещане се раздвижва в мен, малки нещица, които пълзят надолу по гърба ми.

— Да вървим — казва Джули и се обръща. Следвам я обратно в сградата. Не можем да се сетим за нищо, което да си кажем по пътя за вкъщи.

* * *

Стоп.

Вдишвай тези безсмислени глътки въздух. Остави това парче живот, което насочваш към устата си. Къде си? Колко време вече си тук? Спри веднага. Трябва да спреш.

Стисни смъдящите си очи и отхапи още веднъж.

На сутринта жена ми ме открива облегнат на един от големите френски прозорци, които гледат към пистите. Очите ми са отворени и пълни с прах. Главата ми е килната на една страна. Рядко си позволявам да изглеждам толкова трупоподобен.

Нещо не е наред с мен. Чувствам болезнена празнина в стомаха си, нещо средно между зверски глад и махмурлук. Жена ми ме хваща рязко за ръката и ме издърпва да стана. Тръгва нанякъде, влачейки ме след себе си като багаж на колелца. Усещам как в мен се надига горчива, гореща вълна и започвам да й говоря.

— Име — казвам, взирайки се в ухото й. — Име?

Хвърля ми студен поглед и продължава да върви.

— Работа? Училище? — Тонът ми преминава от въпросителен към обвинителен. — Филм? Песен? — Яростен поток от недоизказани думи се изливат от мен като нефт от пробит тръбопровод. — Книга? — крещи срещу нея. — Изкуство? Храна? Дом? Име?

Жена ми се обръща и ме заплюва. Всъщност плюе върху ризата ми, ръмжейки като животно. Но погледът в очите й моментално охлажда избухването ми. Тя е… ужасена. Устните й треперят. Какво правя?

Забивам взор в пода. Няколко минути стоим в мълчание. После тя тръгва отново, а аз я следвам, като се опитвам да се отърва от странния черен облак, който е надвиснал над мен.

* * *

Завежда ме до занемарен, съсипан магазин за подаръци и надава вик. Децата ни се показват иззад една преобърната лавица за книги, пълна с бестселъри, които никой вече никога няма да прочете. И двамата дъвчат по една човешка ръка, леко потъмнели по краищата, не съвсем свежи.

— От… къде… взех… те това? — Ги питам. Те присвиват рамене. Обръщам се към жена си. — Тряб… ва… по-добро.

Тя се мръщи и ме сочи. Стене бясно и аз навеждам глава, справедливо наказан. Вярно, не съм най-грижовният родител. Възможно ли е да изпитваш криза на средната възраст, ако не знаеш на колко години си? Вих могъл да съм в началото на тридесетте или малко преди двадесетте. Може и да съм по-млад от Джули.

Жена ми мърмори на децата и им показва с жестове да вървят надолу по коридора. Те навеждат глави и хленчат хрипливо, но ни следват. Водим ги за първия им ден на училище.

* * *

Някои от нас, може би същите трудолюбиви Мъртви, които са построили стълбовидната църква на Скелитата, са построили и „класна стая“ в залата с ресторантите, като са натрупали тежки чанти, издигайки високи стени. Докато се приближаваме със семейството ми, чуваме стонове и писъци от вътрешността на тази арена. Младежи, наредени в редичка пред входа, чакат да дойде редът им. Жена ми и аз водим децата си на края на редичката и гледаме урока, който тече в момента.

Петима Мъртви младежи обикалят около кльощав Жив мъж на средна възраст. Мъжът се опира в багажите, трескаво се оглежда наляво и надясно, а празните му ръце са стиснати в юмруци. Двама от младежите се хвърлят отгоре му и се опитват да задържат ръцете му, но той ги избутва. Третият отхапва миниатюрно парченце от рамото му и човекът крещи, сякаш е смъртно ранен, защото всъщност е. От ухапване на зомби, през пушечните изстрели, до обикновения глад — има толкова много възможности да умреш в този нов свят. Толкова много начини Животът да спре. С изключение на малкото случаи на изяждане или обезмозъчаване, всички пътища водят към нас, Мъртвите, и нашето изключително лишено от блясък безсмъртие.

Това, което го очаква, изглежда е вцепенило човека. Едно момиче забива зъби в бедрото му, а той дори не трепва, само се навежда напред и започва да блъска главата й с двата си юмрука, докато черепът й поддава и вратът й звучно се прекършва. Тя се отдръпва от него, препъвайки се, скимти, а главата й виси под ужасен ъгъл.

— Грешно! — Реве учителят. — Дръж… гърло!

Децата се оттеглят и уморено гледат мъжа.

— Гърло! — Повтаря учителят. Той и помощникът му изкуцукват към арената и нападат човека, събаряйки го на земята. Учителят го убива и се изправя, а кръвта се стича обилно по брадичката му. — Гърло — казва отново и сочи тялото.

Петте деца излизат засрамени, а следващите пет на опашката биват избутани вътре. Моите ме гледат разтревожено. Потупвам ги по главите.

Гледаме как извличат мъртвеца, за да бъде изяден и довличат следващия в класната стая. Този е стар, с побеляла коса, но е едър, може да е бил офицер от Сигурността в някой момент от живота си. Необходими са трима от нашите мъже, за да го вкарат вътре. Хвърлят го в ъгъла и бързо се връщат да пазят изхода.

Петте деца на арената са стреснати, но учителят им крещи и те започват да настъпват. Когато са достатъчно близо и петте се хвърлят едновременно, по две сграбчват всяка от ръцете, а петото се цели в гърлото. Старецът обаче е изненадващо силен. Извърта се и здраво запраща две хлапета в стената от багаж. Ударът я разтриса и едно метално куфарче се свлича от върха. Мъжът го грабва за дръжката, повдига го високо и го стоварва с все сила върху главата на едно от децата. Черепът на момчето се разтваря и мозъкът му пръсва на посоки. То не крещи, нито помръдва, нито трепва, просто се срива изведнъж в купчина от крайници, изравнена с пода, сякаш е било мъртво от месеци. Смъртта го обсебва с категорична безвъзвратност.

Цялото училище замлъква. Останалите четири деца се изтеглят от арената. Всъщност никой не обръща внимание, когато възрастните нахлуват вътре да се разправят с мъжа. Всички сме се вторачили в осакатения труп на детето с тъжно примирение. Не можем да преценим и кои от събралите се възрастни са техните родители, защото всички имаме едно и също изражение. Които и да са, ще забравят за загубата си достатъчно бързо. До утре Скелитата ще се появят с някое друго момче или момиче, което да замести това. Позволяваме си няколко секунди тишина за убитото дете, след което училището продължава. Някои родители се споглеждат, може би се чудят какво значи всичко това, какъв е този изкривен, преобърнат жизнен цикъл. А може би само аз се чудя.

Децата ми са следващите наред. Гледат напрегнато урока, който тече, изправяйки се на пръсти от време на време, но не се боят. По-малки са от другите и може би ще им изберат някой по-хилав, който няма много да се дърпа, но те не знаят това и не това е причината да не се страхуват. Трудно е да фокусираш тревогата си върху едно-единствено нещо, когато целият свят е изграден от смърт и ужас, когато съществуването е едно постоянно състояние на паника. Страховете от нещо определено стават безпочвени. Заменили сме ги с нещо много по-лошо — покривало от задушаващ ужас.

* * *

Около час крача напред-назад пред ръкава към 747, преди да вляза вътре. Отварям тихо вратата на самолета. Джули се е свила на кълбо в бизнес класата и спи. Увила се е в парцалено одеяло от парчета нарязани дънки, което довлякох като сувенир преди няколко седмици. Утринното слънце образува ореол около русите й коси, изглежда като светица.

— Джули — прошепвам.

Тя отваря леко очи. Този път не подскача, нито се дърпа от мен. Само ме гледа с уморени, подути очи.

— Какво? — промърморва.

— Как… си…?

— Как мислиш, че съм? — Обръща ми гръб и стегнато увива одеялото около раменете си.

Вглеждам се в нея за момент. Позата й ми показва, че не иска да говори с мен. Навеждам глава и понечвам да си тръгна. Но докато прекрачвам прага на вратата, тя казва:

— Чакай.

Обръщам се. Седи изправена с одеялото, струпано в скута й.

— Гладна съм.

Гледам я с празен поглед. Мислите ми са разпокъсани. Гладна? Ръка ли иска, или крак? Червена кръв, месо и живот? Тя е Жива… себе си ли ще яде? Тогава си спомням за храната. Спомням си стария глад, който няма нищо общо с убийства и осакатяване, поне не на някого от твоя вид. Припомням си бифтеци и палачинки, зърнени закуски и плодове, и зеленчуци, старомодната малка хранителна пирамида. Понякога ми липсват тези усещания, но се опитвам да не обръщам внимание. Старата храна вече не може да утоли глада ни. Дори яркочервеното месо от прясно разкъсан заек или сърна — енергията му е несравнима с новия глад. Новият глад изисква човешко жертвоприношение. Изисква нечии страдания, за да можем да се заситим.

— Нали знаеш, храна? — подсказва Джули. Имитира отхапване. — Сандвичи? Пица? Работи, дето не включват убиване на хора?

Кимам. — Ще… до… неса.

Тръгвам навън, но тя пак ме спира.

— Просто ме пусни да си вървя — казва. — Какво изобщо правиш? Защо ме държиш тук?

Замислям се за момент. Приближавам се до нейния прозорец и й показвам пистите долу. Тя поглежда и вижда протичащата църковната служба. Полюшващото се, стенещо паство на Мъртвите. Скелетите движат тракащите си тела напред и назад, безгласни, но някак хипнотизиращи, и скърцат с потрошени зъби. Пълно е с тях там долу.

— Пазя… те.

Тя ме поглежда от седалката с изражение, което не мога да разчета. Очите й са присвити, устните — също, но това не е точно ярост.

— Откъде знаеш името ми? — иска да знае. — Откъде, по дяволите, ми знаеш името?

Дори не се опитвам да отговоря. Няма как да й обясня какво знам и как съм го разбрал, не и с речника ми на хлапе от детската градина и говорния ми проблем въобще. Излизам от самолета и се тътря по тунела, чувствайки по-остро от всякога ограниченията на това, което съм.

Докато стоя на Изход 12 и се чудя накъде да хвана, усещам докосване по рамото. Джули стои зад мен. Пъха ръце в джобовете на черните си дънки и изглежда несигурна.

— Поне ме пусни да изляза и да се разходя малко — казва. — Направо се побърквам в тоя самолет.

Не отговарям. Оглеждам коридорите.

— Хайде, де — продължава. — Стигнах дотук и никой не ме изяде. Нека да дойда с теб за храна. Не знаеш какво обичам.

Това… не е съвсем вярно. Знам, че обича Пад Тай^[2].

Знам, че е луда по суши. Знам, че има слабост към мазни чийзбургери, въпреки суровите правила на Стадиона. Но това познание не е мое, за да мога да го използвам. Това познание е откраднато.

Кимам бавно и й соча.

— Мъртва — произнасям. Скърцам със зъби и демонстрирам преувеличена зомби походка.

— Добре — казва тя.

Обикалям в кръг с олюляваща се крачка и тук-там пускам по някой стон.

— Схванах.

Хващам я за китката и я водя към коридора. Посочвам с жест всяка посока и показвам малките групички зомбита, които блуждаят в бледите сутрешни сенки. Гледам я право в очите:

— Не… бя… гай.

Прави кръст върху сърцето си.

— Обещавам.

Стоейки толкова близо до нея, установявам, че мога отново да я надуша. Изтрила е голяма част от черната кръв по кожата си и през чистите места долавям следи от жизнената й енергия. Тя бълбука и кипи като шампанско и разпалва искри дълбоко в синусите ми. Все още задържайки погледа й, отривам длан в една скорошна рана на ръката си, и въпреки че вече е почти суха, успявам да събера тънък слой кръв. Бавно намазвам това мастило по бузите и надолу по врата й. Тя потреперва, но не се отдръпва. Тя, в крайна сметка, е едно много умно момиче.

— Окей? — Питам, повдигайки вежди.

Тя затваря очи, поема дълбоко въздух, свива се от миризмата на секретите ми и после кимва. — Окей.

Тръгвам и тя ме следва, като се препъва зад мен и простенва на всеки три-четири крачки. Преиграва, престарава се като в училищна пиеса на Шекспир, но ще мине. Прекосяваме през тълпа Мъртви, които се влачат от двете ни страни и никой не ни поглежда. За мое учудване, страхът на Джули сякаш се изпарява докато вървим, въпреки очевидната заплаха в нейната ситуация. На моменти я хващам как се бори да не се засмее, особено след като пусна един особено пресилен стон. И аз се усмихвам, уверявайки се, че тя не ме вижда.

Това е нещо… ново.

Завеждам Джули в залата с ресторантите и тя ме поглежда странно, когато веднага се насочвам към тайландския ресторант. Докато се приближаваме тя се присвива и покрива носа си.

— О, Боже — изстенва.

Притоплящите тави във витрината са пълни с изсъхнали изгнили, измрели ларви и плесен. Вече съм доста безразличен към миризмите, но съдейки по изражението на Джули, май е отвратително. Ровим известно време из задната стая на заведението, но прекъсващото електричество на летището означава, че фризерите работят само от време на време, така че всичко вътре е леш. Тръгвам към щандовете за бургери. Джули отново ми хвърля онзи озадачен поглед и тръгва след мен. В големия фризер откриваме няколко кюфтета, които сега са студени, но си личи, че са били многократно размразявани и замразявани. Измрели мушици покриват белия под на фризера.

Джули въздиша.

— Е?

Взирам се в далечината и мисля. Летището има и суши бар… но все пак помня малко за сушито и ако няколко часа могат да развалят прясно рибно филе, не ми се иска да виждам какво са направили няколко години.

— Боже — казва Джули, докато аз стоя, размишлявайки, — знаеш как да заведеш момиче на вечеря. — Отваря няколко кутии с мухлясали кифли, сбръчква нос. — Май не си го правил преди, а? Да доведеш някое човешко същество вкъщи все още живо?

Клатя извинително глава, но потрепвам от това, че използва термина „човешко същество“. Никога не съм харесвал това разграничение. Тя е Жива, аз съм Мъртъв, но ми се ще да вярвам, че и двамата сме човешки същества. Наречете ме идеалист.

Вдигам пръст, сякаш да я спра.

— Още… едно… мяс… то.

Отиваме до необозначената зона на залата. След няколко врати сме в централния склад на летището. Открехвам един фризер и отвътре ме лъхва леден въздух. Прикривам облекчението си. Вече започваше да става неловко. Влизаме вътре и стоим между рафтовете, наредени с подноси храна, от тези, които дават на пътниците в самолета по време на полет.

— Я да видим какво имаме тук… — казва Джули и започва да рови из долните лавици, проверявайки шницели от кайма и преработените картофи. Не съм комедиант и не разказвам смешки по повод самолетната храна, но благодарение на консервантите, които й слагат, каквито и да са те, изглежда става за ядене.

Джули преглежда етикетите на горните рафтове, които недостига, и изведнъж се ухилва, демонстрирайки ред бели зъби, които брекетите в детството са направили перфектни.

— Виж, Пад Тай! Обожавам… — Осъзнава се и се отдръпва, като ме гледа с неудобство. Сочи към рафта.

— Това ще взема.

Протягам се над главата й и грабвам цял куп замразен Пад Тай. Не искам никой от Мъртвите да вижда как Джули яде този безжизнен биологичен боклук, тези празни въглехидрати, затова я завеждам до една масичка, скрита зад преобърнати щандове за картички. Опитвам се да я отдалеча възможно най-много от Училището, но все още чуваме ужасните писъци, които се носят по коридорите. Джули запазва самообладание, дори при най-пронизителните викове, като си подсвирква някаква мелодийка, за да покаже, че не забелязва касапницата. Това за мен ли го прави или за себе си?

Сядаме на една масата за кафе и аз поставям един от подносите пред нея.

— На… слаж… давай… се — казвам.

Тя набучва пластмасовата си вилица втвърдите като камък замразени спагети. Поглежда ме.

— Май не си спомняш много неща, а? Откога не си ял истинска храна?

Свивам рамене.

— Колко време е минало от… смъртта ти?

Потупвам се с пръст по слепоочието и поклащам глава.

Тя ме поглежда отново.

— Е, едва ли е много отдавна. Изглеждаш доста добре като за труп.

Пак потрепервам от начина, по който говори, но осъзнавам, че тя няма как да знае деликатния културологичен подтекст на думата „труп“. М понякога го използва като шега, аз самият го използвам в някой от мрачните ми моменти, но от устата на външен, разпалва едно отбранително негодувание, което тя едва ли би разбрала. Вдишвам дълбоко и подминавам.

— Както и да е, това не мога да го ям така — казва, забождайки вилицата в храната, и едно от зъбчетата се отчупва. — Ще намеря микровълнова. Чакай.

Става и влиза в един от празните ресторанти. Забравила е, че трябва да се влачи, докато ходи и бедрата й се поклащат ритмично. Рисковано е, обаче установявам, че не ми пука.

— Е, това е друго нещо — казва, когато се връща, и вдишва дълбоко ароматната пикантна пара. — Мммм. Не съм хапвала тайландско от сто години. Вече не произвеждаме истинска храна на стадиона, само най-основните продукти и Въглехидрати. Въглехидратни таблетки, Въглехидрат на прах, Въглехидратен сок. О, небеса! — сяда и опитва от спагетите. Затваря очи. — Ооо, уау.

Седя там и я наблюдавам как яде. Забелязвам, че май има проблем с преглъщането на изсъхналата от престоя във фризера храна. Изваждам една топла бутилка тъмна бира от хладилната витрина на ресторанта и я слагам на масата.

Джули спира да яде и гледа към бирата. Поглежда ме и се усмихва.

— Охо, г-н Зомби. Четеш ми мислите — отвърта капачката и пие продължително. — И бира не съм пила от известно време. На Стадиона не са позволени никакви вещества, които ти размътват главата. Трябва да сме нащрек по всяко време, да оставаме бдителни, бла, бла, бла… — Отпива още една дълга глътка и ме поглежда оценяващо с нотка на сарказъм. — Може и да не си чак такова чудовище, г-н Зомби. Имам предвид, че всеки, който може да оцени една хубава бира поне наполовина става, по моите стандарти.

Гледам я и държа ръка върху гърдите си.

— Име… то… ми… — хъхря аз, но не мога да се сетя как да продължа нататък.

Тя слага бирата на масата и се навежда леко напред.

— Имаш име?

Кимам.

Устните й се разгъват в учудена полуусмивка:

— И как се казваш?

Затварям очи, мисля усилено и се опитвам да го извадя от мрака, както съм опитвал толкова много пъти досега.

— Ррр — казвам и се мъча да го произнеса.

— Рур? Казваш се Рур?

Клатя глава.

— Ррррр…

— Ррр? Започва с Р?

Кимам.

— Робърт?

Клатя глава.

— Рик? Родни?

Клатя глава.

— Ъъ… Рамбо?

Аз въздишам и забивам поглед в масата.

— Как ти се струва да ти викам просто Ар? Все пак е някакво начало, нали?

Очите ми се насочват към нея.

— Ар — повтарям и бавна усмивка пропълзява по лицето ми.

— Здрасти, Ар — казва тя. — Аз съм Джули. Ама ти това го знаеш вече, нали. Май че съм ега ти популярната личност. — Побутва бирата към мен. — Пийни си.

За секунда оглеждам бутилката и започва някак странно да ми се повдига при мисълта за това, което е вътре. Тъмно кехлибарена празнота. Безжизнена пикня. Но не искам да развалям невероятния момент на споделена топлина с тъпите си мъртвешки притеснения. Приемам бирата и отпивам голяма глътка. Усещам я как прокапва през дупките в стомаха ми и навлажнява ризата ми. Изненадвам се, когато усещам лека тръпка да минава през мозъка ми. Това, разбира се, е невъзможно, понеже нямам кръвообращение, откъдето да мине алкохолът, но въпреки това го усещам. Някакъв психосоматичен ефект ли е? Може би далечен спомен от чашката, останал от стария ми живот? Ако е така, явно съм бил пияч лека категория.

Джули се ухилва на вцепенената ми физиономия.

— Пий, пий — казва, — аз и без това съм повече по виното.

Пия още. Усещам вкуса на малиновия й гланц по ръба на бутилката. Хващам се, че си я представям как се разкрасява за концерт, косата й — измита и с прическа, малкото й тяло, облечено в секси червена рокля за парти, а аз я целувам и червилото й се размазва по устата ми, покривайки сивата плът с ярък цвят.

Избутвам бутилката на безопасно разстояние.

Джули се засмива и се връща към яденето. Бърка с вилицата няколко минути, пренебрегвайки присъствието ми на масата. Тъкмо се опитвам да начена някакъв разговор, когато тя вдига поглед към мен, а цялото веселие е изчезнало от лицето й.

— И така, Ар. Защо ме държиш тук?

Въпросът ме зашлевява изневиделица. Поглеждам към тавана. С жестове й показвам летището като цяло, далечните степания на моите събратя Мъртви. Имитирам захапване.

— За да те пазя.

— Глупости.

Тишина. Гледа ме целенасочено. Отклонявам поглед.

— Слушай сега — казва. — Разбирам, че тогава в града ми спаси живота. Предполагам, че съм ти благодарна за това. Така че, да. Благодаря, че ми спаси живота. Или, че ме пощади. Каквото ще да е. Обаче като ме доведе в това място, съм сигурна, че можеш да ме изведеш от него. И така, я пак. Защо ме държиш тук?

Очите й са като нажежени железа по лицето ми и аз осъзнавам, че не мога да избягам. Поставям ръка на гърдите си, над сърцето си. „Сърцето“ ми. Дали този нещастен орган все още представлява нещо? Лежи неподвижно в гърдите ми, не изпомпва кръв, не служи за нищо и все пак чувствата ми сякаш се раждат от тези студени стени. Безмълвната ми тъга, неясното жадуване, редките изблици на радост. Те се крият в гърдите ми и лекичко се просмукват навън, оскъдни и бледи, но истински.

Притискам ръка към сърцето си. После бавно посягам към Джули и я притискам към нейното сърце. Някак си успявам да я погледна в очите.

Тя поглежда надолу към ръката ми и се вторачва в мен.

— Мамка му. Ти. Ме будалкаш.

Издърпвам ръка и свеждам очи към масата, благодарен за това, че не мога да се изчервявам.

— Тряб… ва… да… чакаш — мънкам аз. — Те… мис… лят… че… си… ново… обър… ната. Те ще видят.

— Колко дълго?

— Някол… ко… дни. Те ще… заб… ра… вят.

— Боже Господи — въздиша тя и покрива очи с ръка, клатейки глава.

— Ще… си… добре — й казвам. — Обещавам.

Не обръща внимание на това, което казвам. Издърпва айпод от джоба си и слага слушалките в ушите си. Връща се към храната си, слушайки музика, която ми звучи само като слабо съскане.

Тази среща не върви на добре. Отново ме залива абсурдността на вътрешните ми мисли и ми се иска да изпълзя от кожата си, да избягам от грозната, неприятна плът, да бъда скелет, гол и безименен. Каня се да стана и да се махна, когато Джули издърпва едната слушалка от ухото си и ме поглежда със зъл, проникващ поглед.

— Ти си… различен, нали? — казва.

Не отговарям.

— Понеже никога не съм виждала зомби да говори, да казва друго, освен „моооозъъък“ и проклетите стенания. И никога не съм виждала зомби да се интересува от човек, освен като следобедна закуска. Определено никога зомби не ме е черпило питие. Има ли… други като теб?

Отново изпитвам импулса да се изчервя.

— Не… знам.

Тя безучастно побутва спагетите из чинията.

— Няколко дни — повтаря.

Кимам.

— И какво се предполага, че ще правя тук, докато стане безопасно да се махна? — пита. — Надявам се, че не очакваш да седя в самолетната ти къща и да си правя кървави бани цяла седмица.

Замислям се за момент. Дъга от образи изпълва главата ми, може би откъслеци от стари филми, които някога съм гледал, изпълнени с живот, и романтични, и абсолютно невъзможни. Трябва да се стегна вече.

— Аз… ще… заба… вля… вам — казвам най-накрая и предлагам неубедителна усмивка. — Ти… си… гост.

Върти очи и се връща към храната. Втората слушалка е все още на масата. Небрежно ми я предлага, без да отделя поглед от чинията си. Напъхвам я в ухото си и гласът на Пол Макартни нахлува в главата ми, пеейки онези изпълнени с копнеж антоними — да/не, високо/ ниско, здравей/довиждане/здравей^[3].

— Знаеш ли, че Джон Ленън е мразил тази песен? — казва Джули, докато песента върви, говорейки в моята посока, но без да се обръща директно към мен. — Смятал го е за безсмислено бръщолевене. Странно нали, да го каже човекът, който е написал „Аз съм моржът“^[4].

— Гуу… гуу… гаджуу^[5] — казвам.

Тя спира, поглежда ме и накланя глава, приятно изненадана. — Даа, точно така, нали?

Равнодушно отпива от бирата, забравила за следите от устните ми по бутилката и очите ми се разширяват в изблик на паника. Но нищо не се случва. Може би инфекцията не действа в нежни моменти като този. Може би й е нужна жестокостта на ухапването.

— Както и да е — казва. — Прекалено ми е жизнерадостна точно сега. — Пропуска песента. Чувам за кратко Ава Гарднър, която пее нещо от Show boat^[6], после тя пропуска още няколко пъти, спира на някакво непознато рок парче и надува звука. Знам, че музиката свири, но съм се изключил. Наблюдавам Джули как полюшва глава наляво и надясно със затворени очи. Дори сега, тук, в най-тъмното и странно място на света, в най-ужасяваща компания, музиката я вълнува, а животът й силно пулсира. Надушвам го отново, бял блещукащ полъх изпод черната ми кръв. И дори в името на Джулината безопасност, не мога да се заставя да го прикрия.

Какво ми има? Взирам се в ръката си, бледата сива кожа, студена и вдървена, и мечтая да е розова, топла и мека, способна да води, да твори и да гали. Мечтая загнилите ми клетки да се изтръгнат от летаргията си, да избуят и да светнат като коледно дръвче в мрачните ми дълбини. Измислям ли си всичко това, също като бирената тръпка? Някакво плацебо? Някаква оптимистична илюзия? Каквото и да е, усещам как правата линия на съществуването ми се разрушава, образувайки разтуптяващи сърцето хълмове и долини.

— Трябва да взимаш завоите по-остро. Почти излиташ от пътя, когато завиваш надясно.

Въртя кожения волан и отпускам крака си върху педала на газта. Мерцедесът дръпва рязко напред, отмятайки главите ни назад.

— Боже, ти си същински състезател. Не можеш ли малко по-леко с газта?

Спирам рязко, забравям да натисна съединителя и двигателят загасва. Джули върти очи и се насилва да говори търпеливо.

— Добре, виж — тя пали отново двигателя, премества се отгоре ми и увива крака около моите, поставяйки стъпалата си върху моите. Натиска леко, аз плавно сменям газта със съединителя и колата потегля напред.

— Ето така — казва и се връща на седалката си. Аз изхриптявам доволно.

Обикаляме площадката пред хангара, движейки се напред и назад под нежното следобедно слънце. Лекият вятър вее косите ни. Тук, в този момент, в това бонбонено червено спортно кабрио, модел ’64, с тази красива млада жена, не мога да спра да се виждам в някакъв друг свят като в класическото кино. Мислите ми се реят, губя и малкото концентрация, която съм способен да поддържам. Пак се отклонявам от пистата и удрям рязко бронята в една от самолетните стълби, изкривявайки равния кръг на църквата на Скелитата. Ударът отмята главите ни настрани и чувам как припукват вратовете на децата ми на задната седалка. Те стенат в знак на протест и аз им шъткам. Вече съм се изложил; не ми трябва и децата да ми натякват.

Джули проверява вдлъбнатата ни предница и поклаща глава.

— По дяволите, Ар. Това беше прекрасна кола.

Синът ми се хвърля напред в пореден непохватен опит да наръфа рамото на Джули и аз се протягам да го плесна. Пада на седалката, скръстил сърдито ръце.

— Никакво хапане! — кара се Джули и още проверява доколко е повредена колата.

Не знам защо реших да доведа децата на днешния урок по шофиране. Джули вече няколко дни се опитва да ме научи, а точно днес просто почувствах непонятно желание да родителствам. Да предавам знанията си. Наясно съм, че не е съвсем безопасно. Децата ми са прекалено малки да разпознават начина на говорене на Живите, или още повече да изпитват наслада от тях като мен, а пък и аз няколко пъти подновявах страховития камуфлаж на Джули, но на толкова близко разстояние истинската й същност все пак се просмуква във въздуха. Децата ми я надушват от време на време и инстинктите им, макар и недоразвити, надделяват. Опитвам се да ги възпитавам с любов.

Докато обръщаме към нашия терминал, забелязвам как паството се задава от портала за товарене. Мъртвите маршируват като в някаква странна погребална процесия, наредени в тържествена редица, пристъпвайки бавно и тежко към кръглото пространство на църквата. Групичка Скелита води поклонниците и се движи напред далеч по-целенасочено, от когото и да е от плътимащите. Те са малцината сред нас, които сякаш винаги знаят къде точно отиват и какво правят. Не се колебаят, не спират, нито сменят посоката, а телата им вече нито растат, нито се разпадат. Те са абсолютно статични. Единият гледа директно към мен и аз си спомням един офорт от Тъмните векове, който бях виждал — загниващ труп, надсмиващ се на една пухкава млада девственица.

„Quod tu es ego fui quod ego sum tu eris.

Това, което си, аз бях някога.

Това, което съм, ще бъдеш.“

Откъсвам се от празния взор на скелета. Докато караме покрай редичката им, някои от Месестите ни хвърлят незаинтересовани погледи и аз виждам жена ми сред тях. Тя крачи до едно мъжко зомби с ръка, вплетена в неговата. Децата я виждат сред тълпата, изправят се на задната седалка, махат и стенат високо. Джули проследява накъде гледат и вижда как жена ми им маха в отговор. Джули ме поглежда.

— Това… нещо като жена ли ти е?

Не отговарям. Гледам жена си и очаквам някакъв укор. Но в очите й почти не се забелязва да ме е разпознала. Гледа колата. Гледа мен. Гледа право напред и продължава да върви, ръка за ръка с друг мъж.

— Това жена ти ли е? — пита Джули отново, по-настоятелно. Кимам.

— Кой беше… този с нея?

Присвивам рамене.

— Тя изневерява ли ти или какво?

Присвивам рамене.

— И това не те притеснява?

Присвивам рамене.

— Престани с тези рамене, задник такъв! Знам, че можеш да говориш, кажи нещо.

Замислям се за минута. Като гледам жена ми да изчезва в далечината, поставям ръката си над сърцето.

— Мъртво — махам ръка към жена ми. — Мъртво — очите ми се насочват към небето и губят фокус. — Искам… да… ме… боли. Но… не.

Джули ме гледа, сякаш очаква още нещо, а аз се чудя дали изобщо успях да изразя нещо с моя скромен монолог, измърморен под нос. Дали думите ми наистина се чуват или са просто ехо в главата ми, докато хората ме гледат в очакване? Искам да променя пунктуацията си. Жадувам за удивителни знаци, но затъвам в многоточия.

Джули ме наблюдава известно време, после извръща лице към предното стъкло и приближаващия пейзаж. От дясната ни страна — тъмните входове на празните бординг ръкави, някога кипящи от живот с нетърпеливи пътници, тръгнали да опознават света, да разширяват хоризонтите си, да откриват любов, слава и богатство. Отляво — почернелите останки на един Боинг Дриймлайнър.

— Приятелят ми веднъж ми изневери — казва Джули на предното стъкло. — Имаше едно момиче, което баща му беше подслонил, докато още устройваха общежитията, една вечер се напили до безсъзнание и просто се случило. Било е чисто и просто случайност. Той ми направи най-искреното и вълнуващо признание на всички времена, кле се в Господ, че много ме обича и че би сторил всичко, за да ме убеди в това, бла, бла, бла, обаче нямаше значение. Продължавах да мисля за това и да го превъртам през главата си и просто да горя в него. Плачех всяка нощ седмици наред. Направо си изхабих от слушане най-тъжните емпетройки.

Бавно поклаща глава. Очите й са някъде далече.

— Нещата просто са… Понякога ги преживявам толкова тежко. Когато се случи това с Пери, ми се ще да бях повече… като теб.

Изучавам я. Прокарва пръсти през косата си и лекичко я навива. Забелязвам избледнели белези по ръцете и китките й, тънки линии — прекалено симетрични, за да са случайност. Примигва и внезапно ме поглежда, сякаш тъкмо съм я събудил от сън.

— Не знам защо ти го разказвам това — казва вбесено. — Както и да е, днешният урок приключи. Уморена съм.

Без повече коментари карам към къщи. Натискам спирачки те прекалено късно, паркирам колата, а бронята е пет сантиметра в решетката на една Миата. Джули въздиша.

* * *

По-късно вечерта седим по турски на пътеката в 747-ицата. На пода пред Джули изстива притоплен в микровълновата Пад Тай. Гледам я безмълвно как рови из чинията. Интересно е да я наблюдаваш, дори когато нищо не прави и нищо не говори. Накланя глава, очите й блуждаят, тя се усмихва и променя позата на тялото си. Вътрешните й мисли се отразяват на лицето й, като на екран.

— Прекалено е тихо тук — казва и се изправя. Започва да рови из купчините ми с плочи. — Каква е тази работа с винила? Не успя да се оправиш с айпода ли?

— По-… добър… звук.

Тя се смее.

— Оо, консерватор, а?

Имитирам с пръст въртеливо движение във въздуха.

— По… истин… ско. По… живо.

Тя кима.

— Даа, вярно. Но пък създава повече грижи. — Прехвърля купчините и лекичко се мръщи. — Няма нищо по-ново от… 1999. Тогава си умрял или…?

Замислям се за кратко и после присвивам рамене. Възможно е, но истината е, че нямам никаква идея кога съм умрял. Някой може да се опитва да отгатне деня на смъртта ми по степента на загниване на тялото ми, но не всички се разпадаме с еднаква скорост. Някои от нас с години си остават свежи, като след подготовка в погребално бюро, други изтляват до кости за броени месеци, а плътта им се изпарява на люспи, като засъхнала морска пяна. Не знам каква е причината за тази разлика. Може би телата ни следват съзнанието. Някои лесно се предават, други здраво се държат.

Друго препятствие пред изчисляването на възрастта ми — нямам представа коя година сме. 1999 може да е била преди десет години, а може да е била и вчера. Може да опитаме да пресметнем времето, наблюдавайки рушащите се улици, наклонените сгради, изгниващата инфраструктура, но всяка част на този свят се разпада със своя собствена скорост. Има градове, които можеш да объркаш с ацтекски руини, а има и градове, които са се изпразнили миналата седмица — телевизорите още са включени и статично реват по цели нощи, а омлетите, сервирани в кафенетата едва започват да мухлясват.

Това, което се е случило на този свят, е станало постепенно. Забравил съм какво беше. Тлеещият ужас, който никога не се разпали истински, докато вече не беше останало кой знае какво да изгори. Всяка следваща стъпка ни изненадваше. И тогава един ден се събудихме и всичко беше изчезнало.

— Ето пак започваш — казва Джули. — Отнасяш се. Много ми е любопитно какво си мислиш, когато се изключиш така. — Присвивам рамене и тя се намусва ядосано. — И ето пак започваш с раменете. Престани да присвиваш тези рамене, присвивко! Отговори на въпроса ми. Защо музиката ти спира дотук?

Започвам да присвивам рамене и с известно усилие си налагам да спра. Как бих могъл въобще да й го обясня с думи? Бавната смърт на Кихот. Изоставените походи, оттеглянето от желанията, свикването и отвикването — това е неизбежната съдба на Мъртвите.

— Не… мис… лим… нови… неща — започвам аз, напрягайки се да пробия през бедния си словесен багаж. — По… няко… га… нами… рам… неща. Но… ние… не… тър… сим.

— Стига бе — казва Джули. — Е това си е цяла шибана трагедия.

Продължава да рови из плочите ми, но повишава тон, докато говори.

— Не мислите за нови неща? Не „търсите“? Какво изобщо ще рече това? Музика ли не търсите? Не знаете ли, че музиката е живот? Това е физическо усещане — можеш да го докоснеш! Това е ярка неонова ектоенергия, изсмукана от духа и превърната в звукови вълни, които ушите ти могат да погълнат. И сега ще ми кажеш, какво, че е скучно ли? Че нямате време за това?

Нямам какво да отговоря на това. Хващам се, че се моля на зиналата паст на откритото небе, Джули никога да не се промени. Никога да не й се случи да се събуди един ден и да открие, че е по-зряла и по-мъдра.

— Карай, все пак имаш доста добри неща тук — казва тя и гневът й се стопява. — Страхотни неща, наистина. Ето, хайде пак да си го пуснем това. Никога не можеш да сгрешиш с Франк. — Пуска плочата и се връща към Пад Тая си. „Дамата е скитник^[7]“ изпълва салона на самолета и тя ми се усмихва хитро. — Тази песен е за мен — казва и натъпква устата си със спагети.

От нездраво любопитство издърпвам една спагета от чинията й и дъвча. Няма никакъв вкус. Като въображаема храна, сякаш дъвчеш въздух. Обръщам глава и я изплювам в дланта си. Джули не забелязва. Отново изглежда някъде далече, а аз съзерцавам цветовете и формите на мисловния филм, който проблясва по лицето й. След няколко минути тя гълта хапката си и вдига поглед към мен.

— Ар — казва с небрежно любопитен тон. — Ти кого уби?

Замръзвам. Музиката изчезва от възприятията ми.

— Там в небостъргача. Преди да ме спасиш. Видях кръв по лицето ти. Кой беше?

Само я гледам. Защо трябва де ме пита точно това. Защо не може спомените й да избледнеят като моите. Защо не може просто да живее само с мен в мрака, плувайки в бездната на зачеркнатата история.

— Просто трябва да знам кой беше — казва. Изражението й не издава нищо. Впила е поглед в мен, без да примигва.

— Никой — мънкам. — Хла… пе.

— Има теория, че вие, момчета, ядете мозъци, понеже така изживявате живота на човека. Вярно ли е?

Присвивам рамене и се опитвам да не мърдам. Чувствам се като детенце, хванато да рисува по стените с ръце. Или да избива дузини хора.

— Кой беше? — настоява тя. — Не помниш ли?

Чудя се дали да не излъжа. Помня няколко от лицата в онази стая; може да тегля чоп и да избера един, може да се падне някой случаен новобранец, когото тя дори не познава и тя ще ме остави на мира и повече няма да повдигне въпроса. Но не мога да го направя. Не мога да я лъжа, но също така не мога да изплюя несмилаемата истина. В капан съм.

Джули ме пронизва с очи още една дълга минута, после нещо преминава по лицето й и тя губи кураж. Гледа надолу към зацапания килим на самолета.

— Берг ли беше? — предлага тя толкова тихо, сякаш говори на себе си. — Момчето с акнето? Обзалагам се, че е бил Берг. Този беше пълен тъпак. Наричаше Нора мулатка и зяпаше задника ми през цялото време, докато тършувахме. Което Пери дори не забеляза, естествено. Ако е бил Берг, почти се радвам, че си го пипнал.

Опитвам се да уловя погледа й, за да разбера този обрат, но сега тя избягва контакт.

— Както и да е — казва, — който и да е убил Пери… Просто искам да знаеш, че не го виня за това.

Напрягам се отново.

— Не… ли?

— Не. Имам предвид, че разбирам. Разбирам, че това не е нещо, което вие искате да правите. То просто… е така. И ако трябва да сме честни… никога не бих го признала на никого, но… — разбърква храната си. — Нещо като облекчение е, че най-после се случи.

— Какво? — намръщвам се.

— Да можеш най-после да спреш да се страхуваш от това.

— Пери… да… умре?

Моментално съжалявам, задето произнесох името му. Изплъзна ми се от езика, сричките имат вкуса на кръвта му.

Джули кима и още се взира в чинията си. Когато заговаря отново, гласът й е тих и отпаднал, гласът на спомените, които жадуват да бъдат забравени.

— Нещо… се случи с него. Много неща, всъщност. Предполагам, че дойде един момент, след който той просто не можеше да поема повече и се превърна в друг човек. Той беше блестящо, пламенно момче, толкова странен и забавен и изпълнен с мечти и после… просто заряза всичките си планове, влезе в Охраната… беше страшно как бързо се промени. Каза, че прави всичко заради мен, че му е време да порасне и да застане лице в лице с реалността, да поеме отговорност и такива неща. Но всичко, което обичах в него — всичко, което го правеше да бъде това, което беше — просто започна да се разпада. Чисто и просто се предаде. Приключи живота си. Истинската му смърт беше логичната следваща стъпка. — Избутва чинията си. — Говорихме много за това. За умирането. Той просто не спираше да повдига въпроса. Насред някой луд секс, той спираше и започваше: „Джули, каква мислиш, е средната продължителност на живота в наши дни?“ или пък „Джули, когато умра, ще ми отрежеш ли ти главата?“. Страшна романтика, нали?

Гледа през прозореца на самолета към планините в далечината.

— Опитах се да го убедя. С всички сили се опитах да го задържа, но през последните две години на всички им стана пределно ясно. Той просто… се изпари. Не знам дали нещо друго, освен Христос или Крал Артур, завръщащи се да отвоюват света, биха го върнали обратно. Аз със сигурност не бях достатъчна. — Гледа ме.

— Дали ще се върне към живота? Като един от вас?

Свеждам очи, спомняйки си сочния розов вкус на мозъка му. Поклащам глава.

Тя мълчи известно време.

— Не е като да не тъгувам за това, че го няма вече. Тъгувам, аз… — Гласът й леко потреперва. Тя замълчава и прочиства гърлото си. — Наистина тъгувам. Но отдавна се подготвях за това. — Една сълза се отронва от окото й и тя изглежда изненадана и стресната от това. Избърсва я, като че отпъжда комар.

Ставам, вдигам чинията й и я пъхам в кофата за боклук. Когато сядам отново, очите й са сухи, но все още леко зачервени. Тя подсмърча и леко ми се усмихва.

— Май много глупости дрънкам за Пери, но, знаеш ли, и аз не съм чак толкова изпълнен с щастие и радост човек^[8]. И аз съм една развалина, просто съм… все още жива. Прогресираща развалина. — Смее се с кратък, накъсан смях. — Странно е, никога не говоря за такива неща с никого, но ти си… Искам да кажа, че си толкова тих, просто седиш там и ме слушаш, то е като да говориш с… — Усмивката й изчезва и тя също не е тук за момент. Когато отново започва да говори, гласът й е предпазлив, но равен, а очите й се реят из салона, изучавайки спойките на самолета и предупредителните надписи. — Когато бях по-малка взимах наркотици. Започнах на дванадесет и съм изпробвала почти всичко. Все още пия и пуша трева, когато мога. Веднъж дори правих секс с един за пари, когато бях на тринадесет. Не защото исках парите — дори тогава парите не струваха особено много. Може би просто защото беше ужасно и може би се чувствах така, сякаш си го заслужавам. — Поглежда към китката си, онези тънички белези като печатите, които се поставят на рок концерт. — Всичките скапани гадости, които хората си причиняват… може би всичко това е едно и също нещо, знаеш ли? Просто начин да заглушиш собствения си глас. Да убиеш спомените си, без да се налага да убиваш себе си.

Тишината след това се проточва. Очите й шарят по пода, а моите остават на лицето й, докато чакат нейните да се завърнат у дома. Поема дълбоко въздух, поглежда ме и лекичко присвива рамене.

— Присвивам рамене — казва едва-едва и се усмихва с усилие.

Бавно се изправям и отивам до грамофона. Изваждам една от любимите ми дългосвирещи, не много известна комбинация от песни на Синатра от различни албуми. Не знам защо я харесвам толкова много. Веднъж прекарах пред нея цели три дни, без да помръдна, просто наблюдавайки въртенето на винила. Познавам извивките на тази плоча по-добре от линиите на ръката си. Хората някога казваха, че музиката е великият комуникатор; чудя се дали това все още важи в това време след хората, след смъртта. Пускам плочата и започвам да местя иглата, докато свири, пропускайки тактове, пропускайки песни, танцувайки между спиралите, за да открия думите, които ми се ще да изпълнят въздуха. Фразите са нехармонични, извън темпо, разделяни от шумните надрасквания, звучащи като разкъсване на ципеста тъкан, но мелодията е безупречна. Ласкавият баритон на Франк го казва по-добре отколкото хрипливият ми глас някога би могъл, дори да имах словесния дар на Кенеди. Стоя над плочата, изрязвайки и залепяйки обратно съдържанието на сърцето си в някакъв въздушен колаж.

Не ми пука, че те наричат — скръц — когато хората казват, че си — скръц — зла магия — скръц — не сменяй дори и косъм от косата си за мен, не и ако ти — скръц — защото ти си невероятна — скръц — ти си просто такава, каквато си — скръц — ти си невероятна… невероятна… невероятна… Това е всичко…

Оставям плочата да свири нормалния си репертоар и сядам обратно пред Джули. Тя се взира в мен с влажни, зачервени очи. Притискам ръката си към гърдите й и усещам нежното туптене вътре. Мъничък глас, който говори с кодове.

Джули подсмърча. Избърсва с пръст носа си.

— Какво си ти? — ме пита за втори път.

Лекичко се усмихвам. После се изправям и излизам от самолета, оставяйки въпроса й да виси във въздуха, все още неподлежащ на отговор. В дланта си мога да почувствам ехото на нейния пулс, който замества липсата на моя.

* * *

Тази нощ, лежейки на пода на Изход 12, заспивам. Нашият сън, разбира се, е различен. Телата ни не са „уморени“, ние не си „почиваме“. Но от време на време, ако сме били в будно състояние дни или седмици наред, съзнанията ни просто не издържат повече на натоварването и ние колабираме. Позволяваме си да умрем, да се изключим и да нямаме никакви мисли за часове, дни, седмици. Колкото е нужно за прегрупирането на електроните в нас, за да се запазим цели още известно време. Няма нищо спокойно или красиво в това; то е грозно и необходимо, железен бял дроб за трудно дишащите обвивки на душите ни. Но тази вечер се случва нещо различно. Сънувам.

Недоразвити, мрачни, избледнели до цвят сепия като в стара лента, сцени от стария ми живот мъждукат в празнотата на съня. Безформени фигури минават през стопяващи се врати в тъмни стаи. Гласове пропълзяват през главата ми, дълбоки и нечленоразделни, като пияни великани. Упражнявам непонятни спортове, гледам безразборни филми, говоря и се смея с безименни очертания. Сред тези мъгляви картини на един неизследван живот, долавям мимолетни проблясъци от едно минало, някакво пламенно преследване, отдавна пожертвано върху потъналия в кръв олтар на прагматизма. Китара? Танци? Офроуд колоездене? Каквото и да е било, не успява да преодолее плътната пелена, задушаваща паметта ми. Всичко остава, потънало в тъмнина. Празно. Безименно.

Започвам да се чудя откъде съм. Човекът, който съм в момента, този непохватен, пипкав готованец… дали съм създаден върху основите на стария ми живот, или съм се вдигнал от гроба празен като бял лист? Каква част от мен е наследена и до каква степен съм собствено творение? Въпросите, които някога представляваха лениви размисли, започват да ми се струват странно спешни. Твърдо ли съм свързан с това, което е било? Или мога да реша да се отклоня?

Събуждам се, загледан в далечния таван. Спомените, все така празни, се изпаряват напълно. Все още е нощ и чувам как жена ми прави секс с новия си любовник зад вратата на близката сервизна стая. Опитвам се да ги игнорирам. Веднъж вече ги засякох днес. Чух някакви шумове, а вратата беше широко отворена и затова влязох. Те бяха вътре, голи, блъскащи непохватно тела едно в друго, стенещи и стискащи взаимно бледата си плът. Той беше мек. Тя беше суха. Гледаха се с удивени изражения, сякаш някаква неясна сила ги притискаше един в друг в тази влажна плетеница от крайници. Очите им сякаш питаха: „Кой, по дяволите, си ти?“, докато се люлееха и подрусваха като марионетки от месо.

Не спряха, нито реагираха, когато ме забелязаха да стоя там. Просто ме гледаха и продължаваха да се люшкат бавно. Кимнах и се върнах към Изход 12, а това беше последната капка, която ме пречупи. Строполих се на пода и заспах.

Не знам защо, но вече съм буден, само след няколко трескави часа. Все още усещам тежестта на натрупаните мисли, притиснали крехкия ми мозък, но не мисля, че мога да спя повече. Някакво бръмчене и жужене гъделичка съзнанието ми и ме държи нащрек. Посягам към единственото нещо, което някога ми е помагало в такива моменти. Бъркам в джоба си и изваждам последното парченце мозъчна тъкан.

Докато остатъчната жизнена енергия чезне от мозъка, безсмислената информация си отива първа. Филмови реплики, радио мелодийки, светски клюки и политически лозунги, всички те се стопяват, оставяйки само най-силните и най-дълбоко запечаталите се спомени. Докато мозъкът умира, животът вътре в него се прочиства и се избистря. Старее като добро вино.

Парчето в ръката ми някак се е сбръчкало, придобивайки кафяво-сив оттенък. Почти е свършило. Ще имам късмет да изтегля от него още някоя минута от живота на Пери, но какви ярки, вихрени минути ще бъдат това. Затварям очи, пъхвам го в устата си и дъвча, мислейки си: „Не ме оставяй още, Пери. Още малко. Съвсем малко. Моля те.“

* * *

Изхвърчам от тъмния, разрушен тунел в експлозия от светлина и шум. Някакъв нов въздух ме обкръжава, сух и студен, докато изтриват последните остатъци от дома от кожата ми. Чувствам остра болка докато изрязват нещо и изведнъж съм намалял. Аз не съм никой, освен себе си, малък и крехък и напълно сам. Нещо ме повдига и ме завърта през страшни висини през зиналите празноти и ме дава на Нея. Тя ме обвива, толкова по-голяма и по-мека, отколкото съм си представял някога, когато бях вътре, и аз с мъка отварям очи. Виждам Я. Тя е необхватна, космическа. Тя е светът. Светът ми се усмихва и когато Тя говори, това е гласът на Бог, безграничен и изпълнен със смисъл, но думите са непознаваеми, звънят в безсмислен звън в празното ми бяло съзнание.

Тя казва — …

Аз съм в тъмна, уродлива стая, събирам медицински материали и ги редя в кутии. С мен на тази експедиция за провизии е малък отряд от цивилни новобранци — всеки един от тях лично избран от полковник Росо, с изключение на един. Една от тях сама е избрала себе си. Една от тях е видяла погледа в очите ми и се тревожи. Една от тях иска да ме спаси.

— Чу ли това? — казва Джули и се оглежда.

— Не — отговарям веднага и продължавам да редя.

— Аз чух — казва Нора и отмята оформените си къдрици от очите си. — Пер, може би трябва…

— Добре сме. Проверихме всичко, на сигурно място сме. Просто си вършете работата.

И тогава, разбира се, чувам. Трополящи тромави стъпки нагоре по стълбището, хор от стенания. Вдигам пушката и се обръщам…

Не, намесвам се на средата на това видение, разлютен зрител от публиката, който пробива стената. Не това. Това не искам да го виждам. Не и тази част.

Всичко замира и Пери вдига поглед към мен, гласът му се извисява в небесата.

— Ей, нещастник, това са си моите спомени, забрави ли? Ти си на гости тук. Ако не искаш да го гледаш, можеш да изплюеш.

Това е шок. Споменът е станал импровизиран. Да не би да разговарям със самото съзнание, което смилам? Не знам до каква степен това наистина е Пери и до каква степен просто аз, но съм повлечен.

Трябва да виждаме твоя живот! — му крещя. Не това! Защо искаш последната ти мисъл да бъде повторение на мръсната ти, празна смърт?

— Мислиш, че смъртта няма смисъл ли? — отвръща, зареждайки поредния патрон в пушката. Джули и останалите чакат, застанали на местата си като сценичен фон, подскачайки нетърпеливо на едно място. — Ти не би ли искал да помниш твоята, ако можеше? Как иначе можеш да се преобразиш в нещо ново?

Нещо ново?

— Разбира се тъп труп такъв — поставя око на мерника и бавно оглежда стаята, леко се поколебава, спирайки върху Берг. — Има хиляда вида живот и хиляда вида смърт в целия метафизичен, метафоричен спектър. Нали не искаш да останеш мъртъв до края на живота си?

Ами, не…

— Успокой се тогава и ме остави да свърша, каквото трябва да свърша.

Преглъщам буцата в гърлото си и казвам Добре…

… вдигам пушката и се обръщам, точно в момента, в който трополящите стъпки достигат нашия етаж. Вратите се отварят с трясък и те нахлуват вътре с ръмжащи викове. Стреляме по тях, стреляме, стреляме, но те са толкова много и са бързи. Навеждам се над Джули, предпазвайки я колкото мога. Един висок и слаб изведнъж се оказва зад мен, сграбчвайки ме за краката. Падам и се удрям в масата. Експлозия от червено и аз си мисля Най-после… най-после…

И тогава…

— Пери — удар в ребрата ми. — Пери!

— Какво?

— Недей сега да ми заспиваш.

Отварям очи. Слънчевата светлина, която проникваше през затворените ми клепачи е избелила всички цветове на света до синьо-сиво, като в плакат на стар филм в западаща видеотека. Обръщам се да я погледна. Тя се усмихва хитро и пак ме сръчква.

— Нищо, карай. Хайде заспивай.

Отвъд лицето й виждам застрашителните бели колони на покривните арки на Стадиона, а отвъд тях дълбокото лазурно небе. Бавно местя фокуса от нея към небето и оставям лицето й да се замъгли до прасковено златен облак, преди да фокусирам отново върху него.

— Какво? — казва.

— Кажи ми нещо обнадеждаващо.

— Какво обнадеждаващо?

Повдигам се и сядам, скръствам ръце върху коленете си. Гледам към обкръжаващия ни град, рушащите се сгради, празните улици и самотното небе, чисто и синьо и мъртвешки тихо без изрисуващите го с бели линии самолети.

— Кажи ми, че това не е краят на света.

Тя лежи една минута и гледа нагоре към небето. После се изправя, сяда и изважда едната слушалка от оплетената си руса коса. Нежно я поставя в ухото ми.

Звуци на смях, сенки на живот звънят през ушите ми…

Ромолящото дрънкане на счупена китара, усилващият се звук на оркестър, оо-тата и аа-тата на студийния хор и изнуреният, замаян глас на Джон Ленън, възпяващи безграничната неумираща любов. Всички, които пеят тази песен вече са само кости в гробовете, но въпреки това са тук, вълнуват ме и ме приканват, викат ме да продължа. Последните заглъхващи акорди пречупват нещо в мен и от очите ми се процеждат сълзи. Невероятната истина и неизбежната лъжа, седящи редом, също като Джули и мен. Мога ли да имам и двете? Мога ли да оцелея в този прокълнат, мъртвешки свят и все пак да обичам Джули, чиито мечти се издигат много над него? Поне в този миг, свързан към мозъка й чрез бялото кабелче между ушите ни, чувствам, че мога.

Нищо не ще промени моя свят, пее Ленън, отново и отново. Нищо не ще промени моя свят.

Джули пее високите тонове, а аз мрънкам в ниското. Тук върху горещия бял покрив на последния преден пост на човечеството, ние гледаме към този толкова много, безнадеждно, безвъзвратно променен свят и пеем.

Нищо не ще промени моя свят. Нищо не ще промени моя свят.

* * *

Отново се взирам в тавана на летището. Слагам последното парченце от мозъка на Пери в устата си и дъвча, само че нищо не се случва. Изплювам го, сякаш е жилаво. Историята свърши. Животът си отиде.

Усещам как очите ми пак горят, жадувайки за сълзи, които каналите ми вече не могат да осигурят. Чувствам се сякаш съм изгубил скъп човек. Брат. Близнак. Чудя се къде ли е душата му сега? Аз ли съм отвъдният живот на Пери Келвин?

Най-после отново се унасям в сън. В мрака съм. Молекулите на съзнанието ми са все още разпилени, а аз се нося през мазното черно пространство и се опитвам да ги ловя като светулки. Всеки път, когато заспивам, знам, че може и да не събудя повече. Как би могъл някой да очаква обратното? Хвърляш малкото си безпомощно съзнание в бездънен кладенец, стискаш палци и се надяваш, че когато го изтеглиш на крехката му въдичка, няма да е изгризано до кости от безименни зверове, някъде там долу. Надяваш се да извадиш въобще нещо оттам. Може би затова спя само по няколко часа месечно. Не искам да умра отново. Това ми става все по-ясно напоследък — едно желание толкова ярко и толкова фокусирано, че дори не мога да повярвам, че е мое — Не искам да умра. Не искам да изчезна. Искам да остана.

Събуждам се от викове.

Отварям рязко очи и изплювам няколко мушици от устата си. Изправям се тежко. Звукът идва отдалече, но не е от Училището. Липсва му жалната паника на все още дишащите трупове от Училището. Разпознавам предизвикателната искра в тези крясъци, неотстъпчивата надежда пред лицето на неопровержимата безнадеждност. Скачам на крака и тичам по-бързо, от което и да е зомби, когато и да било.

Следвайки виковете, откривам Джули на Заминаващи. Приклещена е в ъгъла, заобиколена от шестима точещи слюнки Мъртви. Затварят кръга около нея, отдръпнат се всеки път, когато тя размаха газовата градинска резачка, но въпреки това сигурно напредват. Засилвам се зад гърбовете им и с трясък нахлувам в тесния им кръг, разхвърляйки ги като кегли за боулинг. Този, който е най-близо до Джули, го удрям в лицето толкова силно, че костиците на ръката ми се разтрошават като мидени парчета. Лицето му се вдлъбва и той пада. Другият, който е най-близо, блъскам в стената, после го сграбчвам за главата и я смазвам в бетона докато мозъкът му не изскочи и той пада в боя. Един от тях ме хваща изотзад и отхапва част от месото около ребрата ми. Посягам назад, откъсвам изгнилата му ръка и замахвам с нея като Бейб Рут^[9], който се цели към евтините места на трибуната. Главата му се завърта на триста и шестдесет градуса, после се килва и пада. Стоя там пред Джули, размахвам схванатия крайник и Мъртвите спират ход.

— Джули! — изграквам, докато го гледам и соча към нея. — Джули!

Те ме зяпат. Люлеят се напред — назад.

— Джули — казвам отново, без да знам как да им го обясня по друг начин. Отивам до нея и притискам ръка към сърцето й. Пускам импровизираната бухалка и поставям другата ръка върху моето сърце.

— Джули.

Летището тъне в тишина, с изключение на ръмженето на резачката. Забелязвам в краката й няколко обезглавени трупа, с които нямам нищо общо и си мисля: „Браво, Джули. Ти си голяма работа.“

— Какво… мам… ка… му! — изръмжава нисък глас зад мен.

От пода се надига висока, пълна фигура. Това е първият, когото нападнах, този, дето го фраснах в лицето. М е. Дори не го познах в цялата лудница. Сега, когато бузата му е потънала в главата, е още по-трудно да разбереш кой е. Гледа ме напрегнато и потрива лицето си.

— Какво… пра… виш… бе… — замлъква, поради недостиг на дори най-прости думи.

— Джули — повтарям отново, сякаш това е неоспорим аргумент. И наистина е, в известен смисъл. Тази едничка дума, пълнокръвно име. Има ефекта на мигащ и шумен мобилен телефон, вдигнат насред тълпа първобитни варвари. Всички останали Мъртви се взират мълчаливо в Джули, с изключение на М. Той е поразен и вбесен.

— Жива! — изплюва той. — Ям!

Клатя глава.

— Не.

— Ям!

— Не!

— Ям, шибан…

— Ей!

И двамата с М се обръщаме. Джули е пристъпила напред иззад гърба ми. Гледа М и ускорява оборотите на резачката.

— Разкарай се — казва със заповеднически тон. Вплита ръка в лакътя ми и усещам как тръпка на топлина се разлива от допира й.

М поглежда нея, после мен, после пак нея, после пак мен. Постоянната му гримаса сега е напрегната. Изглежда сме в задънена улица, но преди ситуацията да стигне по-далеч, тишината е пронизана от вибриран; вой, като звука от някаква свръхестествена тръба без въздух.

Всички се обръщаме към ескалаторите. Пожълтели, жилести скелети се издигат един по един от долните етажи. Малка група Скелита се появява от стълбите и се приближава към мен и към Джули. Спират пред нас и се нареждат в редица. Джули се отдръпва леко, а смелостта й намалява под черните им безочни погледи. Хватката й върху ръката ми се стяга.

Едно от тях пристъпва напред и се спира пред мен, на сантиметри от лицето ми. От празната му уста не се долавя дъх, но мога да почувствам слабия, нисък жужащ шум от костите му. Това жужене го няма при мен, нито при М, нито при другите плътимащи Мъртви и започвам да се чудя какво всъщност представляват тези изсъхнали същества. Вече не мога да вярвам на историята за вуду магия или лабораторен вирус. Това е нещо по-дълбоко, по-мрачно. Това идва от космоса, от звездите, от неизвестната чернота отвъд тях. От сенките в запечатаното мазе на Бога.

Привидението и аз сме заключени в здрава хватка с погледи, пръст до кокал, око до очна кухина. Не мигам, а то не може да мига. Сякаш минават часове. Тогава то прави нещо, което леко намалява ужаса от присъствието му. С кокалестите си пръсти повдига цяла купчина полароидни снимки и започва да ми ги подава, една по една. Напомня ми за някой горд възрастен господин, който се хвали пред внуците си, но усмивката на скелета е далеч от бащинската, а снимките са далеч от затрогващи.

Откъслечни снимки на нещо като битка. Войници, организирани по рангове, които изстрелват ракети към нашата територия; пушки, които ни отстрелват с прецизност, един, двама, трима. Обикновени граждани с мачетета и резачки, които минават през нас като през къпинак, зацапвайки с тъмните ни сокове обектива на апарата. Огромни купчини отново убити трупове, обилно полети с бензин и запалени.

Пушек. Кръв. Семейни фотографии от ваканцията ни в Ада.

Но колкото и притеснителни да са тези снимки, аз съм ги виждал и преди. Много пъти съм виждал Скелитата да ги показват, обикновено на децата. Носят се из летището с фотоапарати, увесени на гръбначния стълб, понякога ни следват на ловните експедиции, спотайвайки се отзад, за да документират кръвопролитията, и аз винаги съм се чудил какво точно целят. Основната им тема следва една постоянна нишка, която никога не се отклонява — трупове. Битки. Новотрансформирани зомбита. И те самите. Стаите, където се събират са облепени отгоре до долу с тези снимки и те понякога довличат някое младо зомби и го карат да стои там с часове, дори с дни и да наблюдава безмълвно работата им.

Сега този скелет, който не се различава по нищо от останалите, бавно и учтиво ми подава полароидите, уверен в това, че снимките говорят сами за себе си. Посланието на днешната проповед е ясно — неизбежност. Неизбежните резултати от взаимодействието ни с Живите, които имат само две стойности. Те умират — ние умираме.

Оттам, където би трябвало да се намира гърлото на скелета, се надига шум — тържествуващ звук, изпълнен с гордост и с укор и с категорична, непоколебима праведност. Изказва всичко, което то и останалите Скелита имат да казват, тяхно мото и мантра. То казва: Направих, каквото можах и Така стоят нещата и Понеже аз казвам така. Загледан право в очните му кухини, оставям снимките да паднат на земята. Търкам пръсти един в друг, сякаш се опитвам да изтрия нещо мръсно.

Скелетът не реагира. Само се взира в мен с онзи ужасен, празен поглед, толкова безкрайно неподвижен, че изглежда сякаш времето е спряло. Мрачното жужене в костите му надделява над всичко — ниска синусоида, настръхнала от кисели обертонове. И тогава, толкова внезапно, че ме кара да подскоча, създанието се завърта обратно и се връща при другарите си. Излайва един последен тръбен вой и Скелитата изчезват надолу по ескалатора. Останалите Мъртви се разпръсват, хвърляйки скришом по един гладен поглед на Джули. М си тръгва последен. Той ми прави сърдита физиономия и после закуцуква нанякъде. Джули и аз сме сами.

Обръщам се с лице към нея. Сега, когато всичко приключи и кръвта засъхва по пода, най-после съм в състояние да разбера какво се случва и някъде дълбоко в гърдите ми, сърцето ми въздиша астматично. Соча в посоката, в която ми се струва, че е знакът Заминаващи и поглеждам Джули въпросително, неспособен да прикрия болката си. Джули гледа към пода.

— Минаха няколко дни — мърмори под носа си. — Ти каза няколко дни.

— Исках да… те заведа вкъщи. Да кажа довиждане. Исках… да те пазя. Невредима.

— Трябваше да тръгвам. Съжалявам, но трябваше. Искам да кажа, че не мога да остана тук. Нали осъзнаваш това?

Да. Разбира се, че го осъзнавам.

Тя е права и аз съм просто нелеп.

И все пак…

Ами ако…

Искам да направя нещо невъзможно. Нещо поразително и нечувано. Искам да изстържа плесента от Космическата совалка и да заведа Джули до Луната и да я колонизираме, или да управлявам завзет круизен кораб до някой далечен остров, където никой не може да ни противоречи, или да обуздая магията, която ме вмъква в мозъците на Живите и да я използвам, за да въведа Джули в моя мозък, понеже тук вътре е топло, тихо и приятно, и тук не сме някакъв абсурден контраст, а сме перфектни.

Най-после среща погледа ми. Изглежда като изгубено дете, объркана и тъжна.

— Благодаря за ъ-ъ… това, че ме спаси. Отново.

С огромни усилия се измъквам от унеса си и й се усмихвам.

— Винаги.

Тя ме прегръща. Първоначално колебливо, малко уплашено, и да — с леко отвращение, но после тя се разтапя в прегръдката. Обляга глава на студената ми шия и ме притиска в обятията си. Без да мога да повярвам какво се случва, я обгръщам с ръце и просто я държа.

Почти се заклевам, че чувствам сърцето си да тупти. Но може би е нейното, притиснато силно към гърдите ми.

* * *

Връщаме се в 747-цата. Нищо не е решено, но тя се съгласи да отложи бягството си. След кървавата сценка, която току-що предизвикахме, изглежда разумно да се покрием за малко. Не знам до каква степен Скелитата ще се противопоставят на такова несъответствие, каквото представлява Джули, понеже за първи път имам причина да им се противопоставя. Случаят ми е безпрецедентен.

Влизаме в някакъв коридор, висящ над един паркинг, а косата на Джули танцува с вятъра, който свисти през потрошените прозорци. Декоративните кашпи са обрасли с диви маргаритки. Джули ги вижда и си накъсва цяло букетче. Издърпвам една маргаритка от ръцете й и непохватно я бучвам в косата й. Маргаритката още е с листенца и се подава срамежливо отстрани на главата й. Тя обаче я оставя.

— Спомняш ли си какво беше да живееш с хората? — ме пита, докато вървим. — Преди да умреш?

Махвам неопределено с ръка.

— Ами, всичко се е променило. Бях на десет, когато родният ми град беше завладян и дойдохме тук, така че си спомням какво беше. Сега нещата са толкова различни. Всичко се е смалило и е по-тясно, по-шумно и по-студено. — Тя спира на края на коридора и поглежда през празните прозорци към бледия залез.

— Сега всички сме затворени на Стадиона и не правим нищо друго, освен да оцеляваме до края на всеки ден. Никой не пише, никой не чете, никой дори не говори истински. — Върти маргаритките в ръката си и помирисва една. — Вече нямаме цветя, само полезни култури. Никакви любимци. Само добитък.

Гледам навън през отсрещните прозорци към тъмната страна на залеза.

— Заради нас.

— Не, не е заради вас. Искам да кажа, да, заради вас е, но не само. Наистина ли не помниш какво е било преди? Всички политически и социални колапси? Глобалното наводнение? Войните и бунтовете и постоянните бомбардировки? Светът отдавна си беше отишъл, още преди вие въобще да се появите. Вие бяхте последното изпитание.

— Но ние… сме това, което ви убива. Сега.

Тя кима.

— Разбира се, зомбитата сега са най-явната заплаха. Това, че почти всеки, който умира, се връща обратно и убива още двама… да, това е някаква зловеща математика. Но основният проблем би трябвало да е доста по-голям, или може би по-малък, по-хитроумен и изтребването на милион зомбита няма да го оправи, понеже винаги ще има още от тях.

Двама Мъртви се появяват иззад ъгъла и скачат към Джули. Удрям главите им една в друга и ги пускам, като се чудя дали не съм тренирал бойни изкуства през стария си живот. Сякаш съм по-силен, отколкото може да се предположи по крехката ми фигура.

— Баща ми не го интересува нищо от това — продължава Джули, докато вървим по ръкава за товарене и влизаме в самолета. — Беше генерал от Армията, докато имаше още правителство и това е начинът му на мислене. Локализирай заплахата, унищожи заплахата, чакай заповедите на хората, които създават „общата картина“. Но когато вече няма обща картина и хората, които я рисуваха са мъртви, какво се предполага, че трябва да правим? Никой не знае, така че нищо не правим. Снабдяваме се, с каквото намерим изоставено, убиваме зомбита и разширяваме стените си навътре в града. Просто казано, идеята на татко за спасяване на човечеството се състои в това да построим една наистина голяма бетонна кутия, да напъхаме в нея всичко живо и да стоим с пушките на входа, докато всички не остареят и не измрат. — Прескача една седалка, поема дълбоко въздух и го издишва. Звучи толкова уморена.

— Имам предвид, ясно е, че да останем живи си е доста важно, да му се не види — казва. — Но трябва да има нещо и отвъд това, нали?

Мислите ми минават през последните няколко дни и осъзнавам, че мисля за децата си. Представям си ги в коридора, как използват телбода за играчка и се смеят. Смеят се. Виждал ли съм други Мъртви деца да се смеят? Не си спомням. Но мислейки за тях, за погледа в очите им, докато ме прегръщат през краката, усещам странно потрепване в центъра на гърдите си. Какъв е този поглед? Откъде идва? Каква красива музика и какъв откровен диалог върви в този хубав филм, прожектиран на лицата им? На какъв език е? Може ли да се преведе?

Салонът на джета потъва в тишина за няколко минути. Докато лежи по гръб, Джули проточва врат и поглежда през прозореца от горе на долу.

— Живееш в самолет, Ар — казва. — Това е толкова яко. Липсва ми да виждам самолети в небето. Казвала ли съм ти колко ми липсват самолетите?

Отивам до грамофона. Плочата на Синатра още върви, прескачайки по празния улей в най-вътрешната част и аз премествам иглата върху „Ела с мен да полетим“.

Джули се усмихва.

— Браво.

Излягам се на пода и сключвам ръце на гърдите си, докато се взирам в тавана и от време на време отварям уста по текста на песента.

— А казвала ли съм ти още — казва Джули, извивайки глава да ме погледне, — че по някакъв странен начин всъщност ми е приятно да съм тук? Искам да кажа, като изключим това, че почти не ме изядоха на четири пъти. От години не съм имала толкова много време да дишам и да размишлявам и просто да гледам през прозорците. А и имаш доста прилична колекция от плочи.

Тя посяга надолу и пъха една маргаритка в сключените ми ръце, после се изхилва. Отнема ми известно време да осъзная, че изглеждам като труп на провинциално погребение. Скачам, като ударен от мълния и Джули избухва в смях. Не мога да се сдържа и се усмихвам лекичко.

— И знаеш ли коя е най-ненормалната част, Ар? — пита. — Понякога ми е трудно да повярвам, че си зомби. Понякога си мисля, че просто носиш сценичен грим. Понеже, когато се усмихнеш… е доста трудно да го повярвам.

Лягам отново и сгъвам ръце под главата си. Смутен съм и задържам тъжното изражение на лицето си, докато Джули не заспива. Тогава бавно го оставям да изчезне, усмихвайки се към тавана, докато звездите навън оживяват в проблясъци.

* * *

В късния следобед на следващия ден, тихото й похъркване замлъква. Докато още лежа на пода, чакам звуците на нейното събуждане. Преместването на тежестта, напрегнатото вдишване, лекото скимтене.

— Ар — казва отпаднало.

— Да.

— Прави са, знаеш ли?

— Кои?

— Онези скелети. Видях снимките, които ти показваха. Прави са за това, което може би ще се случи.

Нищо не казвам.

— Една от наши те се измъкна. Когато групата ви атакува, приятелката ми Нора се скри под една маса. Тя видя как ти… ме хвана. На Охраната може да й отнеме известно време да проследи до кой кошер си ме завел, но ще разберат скоро и баща ми ще дойде тук. Ще те убие.

— Вече… мъртъв — отвръщам.

— Не, не си — казва тя и сяда на седалката. — Очевидно не си.

За момент се замислям.

— Искаш… да се при… береш.

— Не — казва и после добива озадачен вид. — Искам да кажа, да, очевидно, но… — Тя надава раздразнен вик. — Боже… хубаво де, няма значение, налага се. Те ще дойдат тук и ще ви изтребят. Всички ви.

Замлъквам отново.

— Не искам да съм виновна за това, разбираш ли? — Изглежда сякаш мисли за нещо, докато говори. Гласът й е напрегнат, сякаш води вътрешна борба. — Винаги са ме учили, че зомбитата са просто ходещи трупове, от които трябва да се отървем, но… виж се. Ти си повече от това, нали? Ами ако има и други като теб тук?

Лицето ми е застинало.

Джули въздиша.

— Ар… може би си достатъчно сантиментален, за да смяташ мъченичеството за романтично, но какво ще стане с останалите хора? С децата ти? Какво мислиш за тях?

Тя подтиква мисълта ми към улици, по които рядко е минавала. През неизвестния брой месеци и години, които съм тук, никога не съм мислил за другите същества, които крачат около мен, като за хора. Човешки същества — да, но не хора. Умираме и се разлагаме и ядем и спим в един призрачен сив маратон без финиш лента, без медали, без зрители. Никой от жителите на летището не изглеждаше особено обезпокоен, когато днес убих четирима от нас. Гледаме на себе си, както гледаме на Живите — като на месо. Безименни, безлични, за еднократна употреба. Но Джули е права. Имам мисли. Имам някаква душа, колкото и съсухрена и безсилна да е тя. Така че може би и другите имат. Може би има нещо, което може да се спаси. Нещо, което си струва да се спаси.

— Добре — казвам. — Тряб… ва… да тръг… ваш.

Тя кима безмълвно.

— Но аз… тръг… вам с теб.

Тя се смее.

— Ар! На Стадиона ли? Ти луд ли си?

Поклащам глава.

— Добре, хайде да помислим за това малко, а? Ти? Си зомби. Колкото и да си запазен и някак очарователен, все пак си зомби и познай какво се упражняват да правят всички на Стадиона седем дни в седмицата от десетгодишна възраст? Да убиват зомбита.

Нищо не казвам.

— Така че, ако трябва да съм още по-ясна — не можеш да дойдеш с мен. Защото ще те убият.

Стискам зъби.

— И?

Тя накланя глава и сарказмът й се изпарява. Гласът й става по-внимателен.

— Какво имаш предвид с това „и“? Искаш да умреш ли? Наистина ли искаш да умреш?

Първият ми рефлекс е да свия рамене. Този жест е универсалният ми отговор вече толкова дълго време. Но докато лежа там на пода с разтревожените й очи върху мен, си спомням чувството, което ме разтърси в момента, в който се събудих вчера, онова чувство на Не! и Да! Онова чувство на анти свиване на рамене.

— Не — говоря на тавана и на небето отвъд. — Не искам да умирам.

Докато го изричам, осъзнавам, че току-що съм разчупил говорната си схема.

Джули кима.

— Ами, добре.

Поемам дълбоко въздух и се изправям.

— Трябва… да помисля — й казвам и избягвам контакт с очите й. — Скоро… се… връщам. За… ключи… вратата.

Излизам от самолета, а очите й ме следват навън.

* * *

Хората ме зяпат. Винаги съм бил донякъде аутсайдер на това летище, но мистичният ми образ сега се е сгъстил и засилил като редуциран балсамов оцет. Щом вляза в някое помещение, всички спират да се движат и ме наблюдават. Само че израженията на лицата им не са съвсем строги. В укора им се прокрадват леки нотки на любопитство.

Откривам М да изучава отражението си на прозореца в лобито, докато пъха пръсти в устата си и ръчка. Мисля, че се опитва да си намести лицето обратно.

— Здрасти — казвам от безопасно разстояние.

Поглежда ме за миг, после обратно към прозореца.

Силно натиска горната си челюст и скулата му се връща обратно на мястото си с изненадващо силен пукот. Обръща се към мен и се усмихва.

— Как… из… глежда?

Махвам неопределено с ръка. Половината му лице сега изглежда относително нормално, но другата е малко… вдлъбната.

Той въздъхва и поглежда отново към прозореца.

— Лоша… новина… за… дамите.

Усмихвам се. Колкото и силно различни да сме, трябва да отдам дължимото на М. Той е единственото зомби, което съм срещал, успяло да съхрани малки остатъци от чувство за хумор. И друго, което си заслужава да спомена… четири срички без засечка. Току-що достигна стария ми рекорд.

— Съжа… лявам — му казвам аз. — За… това.

Не отвръща.

— Да пого… ворим… за… малко?

Колебае се, после отново свива рамене. Следва ме до най-близките седалки. Сядаме в един мрачен, замрял Старбъкс. Две чаши плесенясало еспресо стоят пред нас, изоставени някога много отдавна от двама приятели, двама бизнес партньори, двама души, които току-що са се срещнали на терминала и са се сприятелили заради общия си интерес към мозъците.

— Наисти… на… съжа… лявам, — казвам. — Раз… дразни… телен. Напосле… дък.

М присвива вежди.

— Какво… става… с… теб?

— Не… знам.

— Дове… де… Живо… момиче?

— Да.

— Луд… ли… си?

— Може… би.

— Как… во… е?

— Кое?

— Живият… секс.

Поглеждам го предупредително.

— Тя е… яка. Бих я…

— Млък.

Той се подхилква.

— Май… тапя… се.

— Не е… това. Не е… такова.

— Ами… какво?

Колебая се, без да съм сигурен какво да отговоря.

— Повече.

Лицето му става зловещо сериозно.

— Какво. Любов?

Мисля за това и не откривам отговор, освен обикновеното свиване на рамене. Така че свивам рамене и се опитвам да не се засмея.

М отмята глава и пресъздава най-доброто си подобие на смях. Тупа ме по рамото.

— Мой… човек! Любов… нико! Ха!

— Тръг… вам… с нея — му казвам.

— Къде?

— Водя… я… вкъщи.

— Стадиона?

Кимам.

— Пазя… я.

М обмисля казаното и ме гледа с безпокойство, сгъстяващо се върху раненото му лице.

— Знам — въздишам аз.

М скръства ръце на гърдите си.

— Какво… става… с теб? — ме пита отново.

И отново, нямам друг отговор, освен раменете.

— Добре… ли си?

— Променям се.

Той кима неуверено, а аз се гърча смутено под изпитателния му поглед. Не съм свикнал да водя дълбокомислени разговори с М. Или с който и да било от Мъртвите, всъщност. Въртя чашата за кафе в ръката си и съсредоточено изучавам мъхнатото й зелено съдържание.

— Кога… то… раз… бе… реш — проговаря накрая М, с такъв чистосърдечен тон, какъвто не бях чувал от него, — ми кажи. Кажи… на… нас.

Чакам да се избъзика, да го обърне на майтап, но той не го прави. Наистина е искрен.

— Ще кажа — отговарям. Шляпвам го по рамото и се изправям. Докато излизам, той ми хвърля същия странен поглед, който откривам по лицата на останалите Мъртви. Онази смесица от объркване, страх и боязливо очакване.

Сцената, в която Джули и аз си проправяме път извън летището, е нещо средно между сватбена процесия и подвижна шведска маса. Мъртвите са се наредили по коридорите да ни гледат как минаваме. Всеки един от тях е тук. Изглеждат неспокойни, развълнувани и очевидно им се иска да излапат Джули, но нито помръдват, нито издават звук. Въпреки разгорещените протести на Джули, помолих М да ни придружи до изхода. Той ни следва на няколко крачки, огромен и застрашителен и оглежда тълпата като агент на Тайните служби.

Неестествената тишина на помещение, пълно с хора, които не дишат, е сюрреалистична. Заклевам се, че почти чувам как сърцето на Джули препуска до моето. Опитва се да върви с твърда походка и да изглежда невъзмутима, но блуждаещите очи я издават.

— Сигурен ли си? — прошепва.

— Да.

— Сигурно са… стотици.

— Пазя те.

— Да, да, пазиш ме, разбира се, как можах да забравя — гласът й силно спада. — Сериозно, Ар… искам да кажа, да, виждала съм те как сритваш по някой задник, но ако някой реши да свика вечерята точно сега, ще се превърна в четиридесет и пет килограма суши.

— Те… няма — отговарям с изненадваща сигурност. — Ние… сме… нещо… ново. Невиж… дано. По… гледни… ги.

Тя се заглежда в заобикалящите ни лица. Вижда онова, което виждам и аз. Странната палитра на реакциите им спрямо нас, спрямо аномалията, която представляваме. Тя ги застопорява на място. Те ще ни позволят да преминем.

— С… вас… всичко… ще е наред — добавя и М с ниско ръмжене.

— Тебе пък, мамка му, кой те пита, шибан дебелак? — тя рязко обръща глава да го погледне. — Вчера трябваше да те острижа наполовина с резачката.

М се смее и надига вежди към мен.

— Жива… ти… е, Ар.

Продължаваме необезпокоявани чак до портала за Заминаващи. Веднага щом излизаме на дневна светлина, усещам нервни тръпки в стомаха си. Първо мисля, че е просто вечният ми ужас от открито небе, което сега е надвиснало над нас в сиви и лилави сенки, раздрано от високи буреносни облаци. Само че не е небето. Чувам звука. Ниският, жужащ тон, сякаш откачени баритони тананикат детски песнички. Не знам дали просто съм се нагодил към него или всъщност се е усилил, но го чувам още преди Скелитата да са се появили.

— О, мамка му, мамка му — шепти Джули сама на себе си.

Те маршируват покрай двата края на зоната за товарене и се нареждат в линия пред нас. Повече са, отколкото съм виждал някога на едно място. Дори нямах представа, че са толкова много, поне на това летище. Обикновено не се разлагаме достатъчно бързо, за да е възможно да има толкова много. Откъде са се взели?

— Проблем — казва М. — Изглеж… дат… вбесе… ни.

Прав е. Има нещо различно в поведението им. Езикът на телата им изглежда по-скован, ако това е възможно. Вчера бяха съдиите, намесили се да решат спор. Днес са съдебни заседатели, обявяващи присъдата. Или екзекуторите, които я изпълняват.

— Махаме се! — им крещя. — Водя я обратно! За да не дойдат… тук!

Скелетите не помръдват, нито отговарят. Костите им са в пълен синхрон по някакъв горчив извънземен код.

— Какво… искате? — настоявам.

Целият преден ред сега надига ръце в унисон и сочи към Джули. Изведнъж ме осенява колко е грешно това, колко фундаментално различни са тези създания от нас, останалите. Мъртвите се носят в мъгливо море от монотонност. Те не правят нещата в унисон.

— Водя я обратно! — крещя аз по-силно, в опита си да се аргументирам. — Ако… я… убиете… те ще дойдат тук. Ще убият… нас!

Няма и момент на колебание, нямат време да се замислят за това, което им казвам; отговорът им е предопределен и незабавен. В синхрон, като демоничен будистки хор, издават онзи звук от гръдните си кухини, онова гордо заявяване на непоклатима убеденост и въпреки че е безсловесно, разбирам точно какво гласи:

„Няма нужда да говориш.

Няма нужда да те слушаме.

Всичко вече се знае.

Тя няма да си тръгне.

Нещата не стават така.

Ние ще я убием.

Така стават нещата.

Винаги са били така.

Винаги ще бъдат.“

Поглеждам Джули. Тя трепери. Хващам я здраво за ръката и се обръщам към М. Той кима.

С топлината на пулса от ръката на Джули, която се излива в мен през ледените ми пръсти, аз тичам.

Хукваме наляво, като се опитваме да се измъкнем покрай ротата на Скелитата. Докато с тракане на костите притичват да ми препречат пътя, М изниква пред мен, блъска се с цялото си тяло в най-близката редица, като полузащитник, и ги събаря в купчина преплетени кости и склещени гръдни клетки. Яростният вой на невидимата им тръба пронизва въздуха.

— Какво правиш? — зяпва Джули, докато я влача зад себе си. Всъщност тичам по-бързо от нея.

— Пазя т…

— Не смей дори да си помислиш да ми кажеш „пазя те“! — крещи. — Това е почти толкова далече от пазене, колкото някога съм…

Тя пищи, когато една ръка без кожа и плът я защипва за рамото и натиска. Челюстите на създанието се отварят, за да впият изпилени зъби във врата й, но аз го сграбчвам за гръбнака и го издърпвам от нея. Мятам го на бетона с всичка сила, но не последва удар и няма разпилени кости. Онова изглежда сякаш почти се носи във въздуха, противно на гравитацията, а гръдният му кош едва се докосва до земята, преди да се издигне отново, настъпвайки към лицето ми като някакво гнусно, неубиваемо насекомо.

— М! — изграчвам аз, когато то посяга към гърлото ми. — Помощ!

М е зает да отскубва скелети от ръцете, краката и гърба си, но изглежда, че стои на крака благодарение на огромната си маса. Докато се боря да опазя очите си от пръстите на скелета, М се втурва към мен, издърпва нещото отгоре ми и го захвърля по три други, които се готвят да му скочат изотзад.

— Бягай! — крещи и ме бута напред, после се обръща с лице към преследвачите ни. Сграбчвам ръката на Джули и се втурвам към целта. Най-после, тя я вижда. Мерцедесът.

— Оо! — издиша. — Добре!

Скачаме в колата и аз събуждам двигателя за живот.

— Оо, Мерси… — казва Джули и гали таблото сякаш е любимата й животинка. — Толкова се радвам да те видя точно сега. — Включвам колата на скорост, освобождавам ръчната и се изстрелваме напред.

Сега ми изглежда някак лесно.

М се отказва от опитите да се бори и просто се спасява с бягство, а след него се носи тълпа скелети. Стотици зомбита стоят извън входната зона към Заминаващи и наблюдават всичко, което се случва в пълна тишина. Какво си мислят? Мислят ли въобще? Имали някаква възможност те да формират някаква реакция спрямо събитията, които се разиграват пред тях? Тази неочаквана експлозия на анархия в уредената програма на живота им?

М хуква напряко през улицата, директно през нашия път за навън и аз натискам газта докрай. М пресича пред нас, после Скелитата пресичат пред нас, после почти два тона продукт на немското инженерство се врязва в крехките им, костеливи тела. Те се разсипват наоколо. Парчета анатомия хвърчат на всички посоки. Две бедрени кости, един пищял и един череп падат вътре в колата, вибрират и подскачат по седалките, издават сухи въздишки и насекомоподобно жужене. Джули пищи и ги изхвърля навън, после извива ръце във въздуха, трепери ужасено и повтаря тихо: „О, Боже! О, Боже!“

Но ние сме в безопасност. Джули е в безопасност. Профучаваме през портала за Пристигащи, към магистралата и навън към широкия свят, докато буреносните облаци се сбират над нас. Поглеждам Джули. Тя поглежда мен. И двама се усмихваме, когато падат първите капки дъжд.

Десет минути по-късно бурята е във вихъра си и ние сме вир-вода. Кабриолетът излезе лош избор за ден като този. Никой от нас не знае как да вдигне покрива, така че се возим, без да продумаме, докато проливният дъжд ни залива. Но не се оплакваме. Опитваме се да останем положително настроени.

— Знаеш ли къде отиваш? — пита Джули след около двадесетина минути. Косата й е залепнала за лицето.

— Да — отговарям, докато гледам по пътя към тъмносивия хоризонт.

— Сигурен ли си? Понеже аз нямам никаква идея.

— Много… сигурен.

Предпочитам да не обяснявам защо съм толкова запознат с маршрута от летището до града. Ловният ни маршрут. Да, тя знае това, което знам и аз и знае какво правя, потрябва ли да й го напомням? Не може ли просто да се повозим едно хубаво и да забравим за кратко някои неща? В слънчевите поля на въображението ми ние не сме тийнейджърка и ходещ труп, които карат кола в дъждовната буря. Ние сме Франк и Ава, пътуващи по селски пътища между стройни редици дървета, с оркестър от надраскана плоча като саундтрак.

— Може би трябва да спрем и да питаме за посоката.

Поглеждам я. Оглеждам се наоколо към рушащите се квартали, които ни заобикалят, почти черни във вечерния сумрак.

— Майтап — казва, а очите й надничат иззад прилепналите влажни кичури коса. Обляга се назад на седалката и сгъва ръце зад главата си. — Кажи ми, когато се измориш. Караш като стара бабка.

Докато дъждът се събира на доста големи локви в краката ни, забелязвам как Джули леко потреперва. Въпреки че е топла пролетна вечер, тя вече е подгизнала, а в кабината на старото кабрио се завихря магистралният вятър. Взимам следващата отбивка и навлизаме в тихото гробище на крайградските къщи. Джули ме гледа въпросително, но нищо не пита. Чувам как зъбите й тракат.

Карам бавно покрай къщите и търся подходящо място, където да спра за през нощта. Най-накрая спирам в една буренясала задънена уличка и паркирам до ръждясал Плимут Вояджър. Хващам Джули за ръката и я дърпам към най-близката къща. Вратата е заключена, но изгнилото дърво поддава след лек ритник. Влизаме в относителната топлина на малкото гнезденце, принадлежало на някакво отдавна изчезнало семейство. Навсякъде из къщата са поставени стари газови лампи и когато Джули ги пали, блещукащото им лагерно сияние създава странен уют. Тя се разхожда из кухнята и дневната, разглежда играчките, съдовете, купчините стари списания. Вдига една плюшена коала и се взира в очите й. „Дом, роден дом“ — мърмори под нос.

Бърка в куриерската си чанта, изважда оттам полароиден фотоапарат, насочва го към мен и снима. Светкавицата ме стряска в това тъмно място. Тя се ухилва на обърканото ми изражение и вдига апарата.

— Да ти изглежда познат? Свих го от заседателната зала на Скелитата вчера сутринта. — Подава ми проявяващата се снимка. — Важно е да пазиш спомените си, нали знаеш? Особено сега, когато светът е тръгнал към края си. — Слага визьора пред окото си и бавно се завърта в кръг, обхващайки цялата стая. — Всичко, което виждаш, може би го виждаш за последен път.

Размахвам снимката в ръката си. Призрачният образ започва да приема очертания. Това съм аз. Р, трупът, който се има за жив, гледа към мен с онези широко отворени, оловно сиви очи. Джули ми подава апарата.

— Трябва да снимаш през цялото време. Ако нямаш фотоапарат, използвай съзнанието си. — Тя позира и се усмихва широко. — Зелеее!

Снимам я. Когато снимката излиза от апарата, Джули посяга към нея, но аз я издърпвам и я скривам зад гърба си. Подавам й моята. Тя върти очи. Взима снимката и я изучава с наклонена глава.

— Не е зле. Може и да е от светлината, но цветът на кожата ти изглежда по-добре на тази. — Изглеждаш… почти добре, всъщност.

Сваля снимката надолу и ми хвърля бърз поглед.

— Защо очите ти са такива?

Гледам я измъчено.

— Какви?

— Това странно сиво. Изобщо не приличат на очите на труповете. Не са замъглени или нещо такова. Защо са такива?

Мисля известно време.

— Не знам. Случва се при… транс… форма… цията.

Гледа ме толкова втренчено, че започвам да се чувствам неловко.

— Зловещо е — казва. — Изглежда… свръхестествено почти. Някога сменят ли цвета си? Например, когато убиваш хора или нещо такова?

Опитвам се да не въздишам.

— Мисля… ти мислиш… за вампири.

— Е, да, да — тя се смее и разочаровано клати глава. — Поне тия не са истински още. И без това напоследък има прекалено много чудовища, от които да се пазиш.

Преди да успея да се засегна, тя поглежда към мен и се усмихва.

— Както и да е… аз ги харесвам. Очите ти. Всъщност са доста красиви. Зловещи… но красиви.

Това може би е най-големият комплимент, който съм получавал през целия си живот на Мъртъв. Без да обръща внимание на идиотското ми изражение, Джули изчезва в къщата, тананикайки си нещо.

Бурята бушува навън и от време на време се чуват гръмотевици. Благодарен съм, че всички прозорци и къщата ни са непокътнати. Прозорците на повечето къщи са разбити много отдавна от мародери или от нещо по-лошо. Хвърлям по някой скришен поглед на няколкото обезмозъчени трупа в градините на съседите, но ми се ще да си представям, че нашите домакини са останали сред живите. Че са успели да се доберат до някой стадион или дори до някой заграден рай в планините, където ангелски хорове пеят зад инкрустирани с перли стоманени порти…

Седя в дневната и слушам как пада дъждът, докато Джули снове из къщата. След малко пристига с куп сухи дрехи. Повдига един пуловер, около десет номера по-голям, отколкото трябва.

— Какво мислиш? — пита, докато го опъва по ръцете си. Вади един гигантски чифт дънки и увива талията им около цялото си тяло. — Боже, тези са едно семейство шишковци. Мога да използвам роклята на жената за палатка, ако се изгубим в гората утре. Знаеш ли, тези приятелчета поне са послужили за страхотна трапеза на някое зомби с късмет.

Клатя глава и правя отвратена гримаса.

— Какво, не ядете ли дебели хора?

— Дебели… те… не живи. Много… излиш… но. Трябва… месо.

— Ооо, значи освен че си музикален сноб, имаш претенции и към храната! Боже! — смее се тя.

Захвърля дрехите на страна и издиша дълбоко.

— Ами, хубаво. Изтощена съм. Леглото в спалнята не е съвсем изгнило. Отивам да спя.

Аз се облягам на двойното кресло и се приготвям за една дълга нощ сам с мислите си. Обаче Джули не излиза. Стои там на вратата на спалнята и ме гледа една дълга минута. Виждал съм вече този поглед и се подготвям за нещото, което се задава, каквото и да е то.

— Ар… — казва тя. — Трябва ли… да ядеш хора?

Въздишам вътрешно, изтощен от тези грозни въпроси, но кога едно чудовище е заслужавало лично пространство?

— Да.

— Иначе ще умреш?

— Да.

— Но ти не изяде мен.

Гледам я.

— Ти ме спаси. Около три пъти.

Кимам бавно.

— И не си изяждал никого оттогава, нали?

Колебая се, докато връщам лентата. Права е. Ако не броим няколкото хапки от мозъка тук и там, съм гастрономично целомъдрен от деня, в който я срещнах. Мръщя се и се съсредоточавам, опитвайки се да пресметна още веднъж колко дълго време е това.

Странна малка полуусмивка потрепва на лицето й.

— Ти май… се променяш някак, а?

Както обикновено, съм безмълвен.

— Ами, лека нощ — казва тя и затваря вратата на спалнята.

Лежа на дивана и се взирам в тавана, обсипан с мокри петна.

— Какво става с теб? — ме пита М над чашата плесенясало кафе в Старбъкс на летището. — Добре ли си?

— Да, добре съм. Просто се променям.

Звукът на дъжда, който барабани по покрива. Припукването на старите дъски. Гъделичкането на старото кресло през дупките на ризата ми. Зает съм с това, да търся из посмъртната си памет кога за последно съм карал толкова дълго без храна, когато забелязвам Джули отново да стои на вратата. Ръцете й са скръстени пред гърдите, а бедрото й е облегнато на рамката на вратата. Кракът й потропва в нетърпелив ритъм по пода.

— Какво? — питам.

— Ами… — казва. — Мислех си нещо. Леглото е голямо. Очевидно. Така че предположих, че ако искаш… Няма да ми пречи ако дойдеш при мен. — Надигам леко вежди. Лицето й почервенява. — Искам да кажа, това не е някаква покана или нещо, просто казвам, че нямам нищо против да ти дам половината от леглото. Нали знаеш, тези стаи са малко зловещи. Не искам призракът на г-жа Спрат^[10] да ме утрепе насън. — Свива рамене. — Така че… — Обръща се и изчезва в спалнята.

Чакам няколко минути. После, със страхотна несигурност, се изправям и я последвам в стаята. Тя е вече в леглото, свита на кълбо, и се е увила стегнато с одеялата. Бавно се разполагам в най-крайната част на леглото. Всички одеяла са от нейната страна, но аз със сигурност нямам нужда да се топля. Аз поддържам постоянна стайна температура.

Въпреки купчината луксозни завивки, Джули все още трепери.

— Тези дрехи са… — мънка тя и се изправя в леглото. — Мамка му. — Поглежда към мен. — Ще си махна дрехите, за да съхнат. Само… спокойно, става ли? — С гръб към мен се измъква от мокрите си дънки и сваля тениската през главата си. Кожата на гърба й е синьо-бяла от студа. Почти същият нюанс като моя. Тя става от леглото както е по сутиен на точки и карирани бикини, провесва дрехите си на тоалетната масичка, после бързо пропълзява под завивките и се свива на кълбо.

— Лека нощ — казва.

Облягам се върху сгънатите си ръце, загледан в тавана. И двамата сме легнали в самите краища на матрака. Между нас има повече от метър разстояние. Започва да ми се струва, че не само биологичното ми състояние я тревожи. Жив или Мъртъв, полово енергичен или импотентен, в крайна сметка все още съм мъж и може би тя си мисли, че ще постъпя както би постъпил всеки друг мъж, легнал толкова близо до красива жена. Може би мисли, че ще се опитам да взема нещо от нея. Че ще се плъзна върху й и ще се опитам да я изконсумирам. Но тогава защо изобщо съм в това легло? Това някакъв тест ли е? За мен или за нея самата? Какви странни надежди я карат да поеме този риск спрямо мен?

Вслушвам се в дишането й, докато заспива. След няколко часа страхът й е благополучно скрит в сънищата, тя се претъркулва и запълва по-голямата част от празнината между нас. Вече с лице към мен. Слабото й дишане гъделичка ухото ми. Ако се събуди точно в този момент, дали ще вика? Бих ли могъл някога да я накарам да разбере до каква степен е наистина в безопасност? Няма да отричам, че тази мъчителна близост пробужда в мен нещо повече от познатия инстинкт да убиваш и да ядеш. И въпреки че тези нови импулси са там и някои от тях ме объркват със силата си, всичко, което наистина искам, е да лежа до нея. В този момент най-дръзкото нещо, на което бих могъл да се надявам, е да положи глава на гърдите ми, да изпусне доволна топла въздишка и да спи.

Ето ти една странност. Въпрос за зомби философите. Какво означава това, че миналото ми е празно, но настоящето ми е бляскаво, преливащо от звуци и цветове? Откакто съм Мъртъв съм записал нови спомени с „прецизността“ на стар касетофон, всички дребни подробности и сухи данни са бледи и размити и напълно подлежащи на забрава. Но мога да си спомня всеки час от последните няколко дни в най-ярки детайли, а мисълта да загубя дори един от тях ме ужасява. Откъде се сдобивам с тази концентрация? Тази яснота? Мога да проследя стабилна нишка от момента, в който срещнах Джули, чак до сега, когато лежа до нея в тази гробовна спалня и въпреки милионите отминали митове, които съм изгубил или изхвърлил като ненужен отпадък, знам с непоколебима сигурност, че ще помня това до края на живота си.

* * *

Някъде на разсъмване, както си лежа по гръб, без реална нужда от почивка, пред очите ми като на филмова лента затрептява един сън. Само че не е сън, видение е, прекалено ясно и ярко, за да е самостоятелен плод на безжизнения ми мозък. Обикновено тези спомени втора употреба са предшествани от вкуса на кръв и неврони, но не и тази нощ. Тази нощ затварям очи и то просто се случва, изненадваща среднощна програма.

Началната сцена е трапеза за вечеря. Дълга метална маса, покрита с неапетитни ястия. Купа ориз. Купа фасул. Правоъгълен хляб от ленени зърна. Без масло, без сос, без подправки.

— Благодаря ти, Господи, за тази храна — казва мъжът начело на масата, с ръце сключени пред него, но с широко отворени очи. — Благослови я за нашите тела. Амин.

Джули побутва момчето до себе си. Той я стиска за бедрото под масата. Момчето е Пери Келвин. Отново съм в главата на Пери. Мозъкът му го няма, животът му се е изпарил и е вдишан… и все пак още тук. Това някаква ретроспекция с химически характер ли е? Следи от мозъка му, който все още се разтваря нейде из тялото ми? Или наистина е той? Държи се някъде, някак, поради някаква причина?

— Е, Пери — казва таткото на Джули на него — на мен.

— Джули ми спомена, че работиш в Градините.

Преглъщам ориза.

— Да, сър, г-н Григио. Сега съм на саденето.

На масата има четири стола. Таткото на Джули седи начело, а ние седим един до друг от дясната му страна. Столът на другия край на масата срещу него е празен и се чудя защо не са го махнали.

— Имаш ли някакви планове, освен градинарството?

— Ами, мислил съм малко за…

Джули ме настъпва и едва забележимо клати глава. Поглеждам набързо към нея, после се обръщам отново към баща й и прочиствам гърло.

— Ами, не съм съвсем сигурен още, сър. Мисля да си изясня въпроса до времето, когато ще започна гимназия.

Какво щеше да кажеш? — се чуди Р на глас, прекъсвайки отново сцената и аз се усещам нестабилен, когато си разменяме местата. Пери поглежда към него — към мен — и се мръщи.

— Хайде бе, труп, не сега. Това е първият път, когато се срещам с бандата на Джули. Трябва да се концентрирам.

— Справяш се добре — казва Джули на Пери. — Само не споменавай за нито една от надеждите си или за мечтите си, става ли? Татко ги мрази тези неща.

— Ти по-добре внимавай — казва Пери на мен. — Може да се наложи някой ден и ти да се срещнеш с баща й и ще ти е доста по-трудно да спечелиш одобрението му, ми колкото ми беше на мен.

Джули прокарва ръка през косата на Пери.

— Ооо, миличък, хайде да не си говорим за настоящето. Това ме кара да се чувствам извън разговора.

Той въздиша.

— Е, добре де. Онези времена и без това бяха по-добри. Превърнах се в ходещ буреносен облак, когато пораснах.

Съжалявам, че те убих, Пери. Не че съм го искал, то просто…

— Забрави за това, трупе, разбирам. Към онзи момент май и без това съм искал да се измъкна.

— Обзалагам се, че още ми липсваш, когато си мисля за онези времена — казва Джули замислено. — Беше толкова готин преди татко да впие нокти в теб.

— Ще се погрижиш за нея, нали? — шепти Пери към мен. — Тя е преживяла някои доста тежки неща. Пази я.

Ще я пазя.

Г-н Григио прочиства гърлото си.

— На твое място бих започнал да планирам отсега, г-н Келвин. Правиш впечатление на здрав млад мъж. Трябва да обмислиш възможността за обучение към Охраната. Нуждаем се от повече младежи с чинове, ако искаме да съхраним живота си. Плодовете и зеленчуците са много хубаво и полезно нещо, но можем да минем и с Въглехидратната смес, ако се наложи. Важното е да останем живи.

Джули дърпа ръката на Пери.

— Хайде де, трябва ли пак да седим и да слушаме тези неща?

— Нее — казва Пери. — Стигат ни страхът и фатализмът и в сегашната реалност. Хайде да идем на някое хубаво място.

* * *

На плажа сме. Не е истински плаж, разбира се, от онези, които са се формирали с хилядолетия от майсторството на океана — те отдавна вече са под водата. Намираме се на един новооформен бряг на наскоро наводнено градско пристанище. Малки пясъчни участъци се подават измежду изпочупените плочки на пешеходната пътека. Улични лампи, покрити със слой миди и морски животинки, се подават от прибоя, някои от тях все още блещукат във вечерния сумрак, хвърляйки кръгове оранжева светлина върху вълните.

— Добре, приятели — казва Джули и хвърля пръчка във водата. — Време е за игра с въпроси. Какво искате да направите с живота си?

— О, здравейте, г-н Григио — мърморя аз, седейки до Джули на едно довлечено от морето дърво, което някога е било телефонен стълб.

Тя не ми обръща внимание.

— Нора, ти си първа. И нямам предвид какво ще се наложи да правите в крайна сметка, имам предвид какво искате да правите.

Нора седи на пясъка пред дървото, играе си с малки камъчета и опипва някаква болежка в една от ставите си. Очите й са кафяви, с цвят на почва, кожата й — кафе с мляко.

— Може би медицинска сестра? — казва. — Да лекувам хората, да спасявам животи… може би да работя върху лекарство? Мога да се захвана с това.

— Сестра Нора — казва Джули с усмивка. — Звучи като детско телевизионно шоу.

— Защо сестра? — питам. — Защо не лекар?

Нора прави подигравателна гримаса.

— А, да бе, седем години колеж? Съмнявам се, че цивилизацията въобще ще издържи толкова дълго.

— Ще издържи — казва Джули. — Не говори така. И няма нищо лошо в това да си сестра. Сестрите са секси!

Нора се усмихва и лениво подръпва гъстите си черни къдрици. Поглеждаме.

— Защо пък лекар, Пери-Бери? Това ли е твоята цел?

Категорично клатя глава.

— Виждал съм достатъчно кръв и вътрешности за един човешки живот, мерси много.

— А какво тогава?

— Ами — въздишам — харесва ми да пиша. Така че май искам да стана писател.

Джули се усмихва. Очите на Нора се разширяват.

— Наистина? Това е страхотно! Хората все още ли искат такива неща?

— Какво? Да пишат ли?

— Искам да кажа, има ли още такова… издателски бизнес?

Свивам рамене.

— Ами… не. Не съвсем. Добър въпрос, Нора.

— Ей, аз само…

— Знам, знам, но си права, тъпо е дори за фантазия. Майор Росо казва, че само тридесет процента от градовете по света все още функционират, и освен ако зомбитата не се научат да четат… не е най-доброто време да се занимаваш с литература и изкуство. Най-вероятно просто ще отида в Охраната или в строителството при татко или нещо подобно.

— Млъкни, по дяволите, Пери — казва Джули и ме удря в рамото. — Хората все още четат.

— Така ли? — пита Нора.

— Поне аз чета. На кой му пука дали има бизнес в това. Ако всеки е прекалено зает да строи неща и да стреля по неща, за да се тревожи за храната на душата си, майната им на всички. Просто записвай в един тефтер и ми го давай. Аз ще го чета.

— Цяла книга за един човек — казва Нора, докато ме гледа. — Това струва ли си въобще?

Джули отговаря вместо мен.

— Поне мислите му ще излязат от черепа му, нали? Поне някой ще може да ги види. Мисля, че би било прекрасно. Това е нещо като да притежаваш парченце от мозъка му. — Гледа ме настоятелно. — Ей, дай ми парченце от мозъка си, Пери. Искам да го вкуся.

— Олеле — смее се Нора. — Да ви оставя насаме?

Обвивам ръка около Джули и се усмихвам с усмивката на човек, отегчен от целия свят, която напоследък съм придобил.

— О, милото ми момиченце — казвам и я притискам. Тя се мръщи.

— Ами ти, Джулс? — казва Нора. — Каква е твоята непостижима мечта?

— Искам да бъда учителка. — Поема дълбоко въздух. — И писателка, и певица, и поетеса. И пилот. И…

Нора се усмихва. Тайничко въртя очи. Нора предава джойнта на Джули, тя дръпва леко и го предлага на мен. Поклащам глава, понеже мога да разграничавам доброто от лошото. Всички се взираме в проблясващата вода, три деца на едно и също дърво, загледани в един и същ залез, мислещи съвсем различни неща, докато белите чайки изпълват въздуха с печални викове.

Ти ще правиш тези неща, промълвява Р към Джули и отново си разменяме местата. Джули вдига поглед към мен, трупа в облаците, който се носи над океана като неудовлетворен дух. Усмихва ми се сияйно, а аз знам, че това не е точно тя, знам, че нищо от това, което ще кажа тук, няма да излезе извън границите на черепа ми, но въпреки това го казвам. Ще бъдеш голяма и силни и умна и ще живееш вечно. Ти ще промениш света.

— Благодаря, Ар — казва тя. — Толкова си сладък. Мислиш ли, че ще си в състояние да ме пуснеш, когато му дойде времето? Мислиш ли, че ще можеш да кажеш сбогом?

Преглъщам с усилие. Ще трябва ли наистина да го направя?

Джули свива рамене, усмихва се невинно и прошепва:

— Свивам рамене.

* * *

На сутринта бурята е преминала. Остър лъч светлина прорязва прашния въздух и образува горещо бяло езерце върху сгушената фигура на Джули. Тя все още е здраво увита в одеялата. Ставам и излизам на предната веранда. Пролетното слънце избелва квартала до най-светли тонове и единственият звук, който се чува, е поскърцването на ръждясалите люлки в задния двор, задвижвани от вятъра. Студеният въпрос от съня кънти в главата ми. Не искам да заставам лице в лице с него, но осъзнавам, че всичко ще приключи много скоро. Ще я върна до входната врата на баща й преди девет часа и това ще е всичко. Портите ще се затворят с грохот и аз ще си тръгна крадешком към къщи. Дали наистина ще мога да го направя? Преди месец бях спокоен и уверен, че мога да оставя зад себе си каквото и да било и никога да не се обърна. Сега изглежда, че дните на увереност са свършили.

Когато се връщам вътре, Джули седи на крайчеца на леглото. Изглежда изтощена, все още наполовина заспала. Косата й е пълен хаос, като палмови дървета след ураган.

— Добро утро — казвам.

Тя изръмжава в отговор. С всички сили се опитвам да не я зяпам, докато извива гръб и се протяга, издавайки скимтящ звук. Виждам всеки мускул под стегнатата й кожа, гръдния, коремните, предгръдните…

— Какво ще закусваме — мърмори. — Умирам от глад.

Колебая се.

— Може би… като… стиг… нем… Стадиона… след час. Ще… тряб… ва… бензин… обаче. За Мер… цеде… са.

Търка очи. Започва да облича все още влажните си дрехи. Отново се опитвам да не зяпам. Тялото й се извива и се огъва по начин, по който плътта на Мъртвите не може.

Очите й изведнъж проблясват тревожно.

— Мамка му. Знаеш ли какво? Трябва да звънна на татко.

Тя вдига телефона и аз с изненада чувам свободния тон. Предполагам, че за нейните хора е приоритетно важно да поддържат линиите в изправност. Всичко дигитално или сателитно базирано вероятно отдавна е замряло, но материалните връзки, кабелите под земята, изглежда са по-трайни.

Джули набира. Чака в напрежение. После облекчение залива лицето й.

— Тате! Джули е.

От другия край на линията избликва порой от възклицания. Джули отдръпва слушалката по-далече от ухото си и ми хвърля поглед, който казва: „Ето, започна се.“

— Да, татко, добре съм, добре съм. Жива и непокътната. Нора нали ти каза какво се е случило? — Още шумотевица от другия край. — Даа, знаех си, че ще ме търсиш, но беше доста далече. Беше онзи малък кошер на Летището Оран^[11]. Сложиха ме в една стая с всички тези мъртви хора, нещо като килер или подобно, но след няколко дни… май просто забравиха за мен. Излязох си директно, свих една кола и я подкарах. Сега съм на път към къщи, само спрях да ти звънна. — Пауза. Поглежда към мен. — Не, ъ-ъ, не пращай никого, става ли? Вече съм в южните предградия, почти съм… — Изчаква.

— Не знам, някъде близо до магистралата, ама татко… — Тя замръзва и лицето й се променя. — Какво? — Поема дълбоко въздух. — Татко, защо говориш за мама точно сега? Не, защо говориш за нея, това няма нищо общо. На път за вкъщи съм, само… Татко! — От другата страна на слушалката е тихо. — Татко? — Тишина. Тя хапе устна и гледа към пода. Затваря телефона.

Вдигам вежди.

Масажира челото си и бавно изпуска въздух.

— Можеш ли да идеш сам да намериш бензин, Ар? Трябва… да помисля малко. — Не поглежда към мен, докато говори. Аз посягам нерешително към нея и поставям ръка на рамото й. Тя трепва, после омеква, после внезапно се обръща и ме прегръща силно, заравяйки лице в ризата ми.

— Просто нуждая се от една минутка — казва, докато се отдръпва и се успокоява.

Така че я оставям там. Намирам една празна туба за бензин в гаража и започвам да си проправям път през квартала, оглеждайки се за кола с пълен резервоар, откъдето да източа гориво. Докато коленича пред един Шевролет Тахо с гъргорещата тръбичка в ръка, чувам звука на запален двигател в далечината. Не обръщам внимание. Концентрирам се върху вкуса на бензина, остър и стипчив в устата ми. Когато тубата е пълна се връщам на уличката, затварям очи и оставям слънцето да прониква през клепачите ми. После ги отварям и просто стоя известно време, държейки червената пластмасова туба като закъснял подарък за рожден ден. Мерцедесът го няма.

В къщата, на масата за хранене намирам бележка. Нещо пише на нея, букви, които не мога да съединя в думи, но до нея има два полароида. И двата са снимки на Джули, направени от Джули, с фотоапарата, опънат на ръка разстояние и насочен към нея самата. На една от снимките тя маха. Жестът изглежда скован, половинчат. На другата тя държи ръка върху гърдите си. Лицето й е непроницаемо, но очите й са влажни.

Сбогом, Ар, ми шепти снимката. Това е моментът. Време е да го кажеш. Можеш ли да го кажеш?

Държа снимката пред себе си и се взирам. Потривам пръсти в нея, замазвайки прясната емулсия в петна с цветовете на дъгата. Обмислям дали да не я взема със себе си, но не. Не съм готов да превърна Джули в сувенир.

Кажи го, Ар. Просто го кажи.

Поставям снимката обратно на масата и напускам къщата. Не го казвам.

* * *

Тръгвам обратно към летището. Не съм сигурен какво ме чака. Окончателна смърт? Твърде възможно. След суматохата, която предизвиках, Скелитата може просто да се отърват от мен като от заразен отпадък. Но аз отново съм сам. Светът ми е малък, възможностите ми се броят на пръсти. Не знам къде другаде да отида.

Четиридесетминутното пътуване с кола може да отнеме цял ден пеша. Докато вървя, вятърът сякаш обръща посоката си, а вчерашните буреносни облаци пролазват обратно на хоризонта за изпълнение на бис. Те се въртят над мен, бавно свиват кръгчето синьо небе като огромен обектив на фотоапарат. Вървя бързо и сковано, почти марширувам.

Малкият кръг синьо над мен потъмнява до сиво, после до индиго и тогава облаците най-после го закриват. Дъждът започва. Вали като из ведро, което кара вчерашния валеж да изглежда като обикновено нежно припръскване. За мое най-голямо объркване разбирам, че ми е студено. Водата нахлува през дрехите ми и през всяка пора и аз наистина треперя. Въпреки странната ненаситност за сън, на която се отдавам напоследък, отново усещам, че ми се спи. Почти три нощи поред.

Излизам от магистралата на следващия изход и се качвам на възвишението между пътя и отклонението. Строполявам се сред храстите и се гмурвам сред дърветата, една минигоричка от десет или дванадесет кедъра, подредени в приятна конфигурация за успокоение на свръхстресираните вечно пътуващи призраци. Свивам се на кълбо в корените на едно от дърветата, осигурявайки си поне някакво укритие под оределите му клони, и затварям очи. Докато светкавиците проблясват на хоризонта като дискотечни лампи и гръмотевиците тътнат в костите ми, се унасям в мрака.

* * *

С Джули съм на 747-цата. Осъзнавам, че това е сън. Истински сън, не просто поредната сцена от живота на Пери Келвин. Това идва изцяло от мен. Има подобрение в яснотата на образите след мъждивата мътилка от първия опит на мозъка ми, там на летището, но качеството на всичко е все още мъчително, нестабилно, като аматьорско видео в сравнение с безупречните филми на Пери.

Джули и аз седим със скръстени крака, с лице един към друг, летим над облаците върху яркото бяло крило на самолета. Вятърът роши косите ни, но не повече отколкото по време на безгрижна разходка с кабриолета.

— Значи сънуваш сега? — пита Джули.

— Май да — усмихвам се нервно.

Джули не се усмихва. Очите й са студени.

— Предполагам, че не си имал какво да сънуваш, докато не ти дойде на главата „Госпожица Проблемна“. Приличаш на ученик от началното училище, който се опитва да води дневник.

Сега сме на земята, седим на една слънчева зелена ливада в предградията. Опитвам се да се фокусирам върху Джули.

— Променям се — казвам й аз.

— Не ми пука — отвръща тя. — Сега съм си вкъщи. Върнах се в реалния свят, където ти не съществуваш. Летният лагер приключи.

Един Мерцедес с крила профучава през далечното небе и изчезва с приглушено бумтене.

— Вече ме няма — казва, докато ме гледа втренчено в очите. — Беше забавно, но вече свърши. Така се случват нещата.

Поклащам глава, като избягвам погледа й.

— Не съм готов.

— Какво си мислеше, че може да стане?

— Не знам. Просто се надявах на нещо. На чудо.

— Чудесата не съществуват. Има причина и следствие, мечти и реалност, Живи и Мъртви. Надеждата ти е абсурдна. Романтичността ти — смущаваща.

Гледам я притеснено.

— Време е да пораснеш. Джули се върна, където й е мястото, а ти трябва да се върнеш, където е твоето. Където винаги си бил. Където винаги ще бъдеш.

Тя се ухилва зловещо, а устата й е пълна с неравни жълти заострени зъби. Тя ме целува, дъвче устните ми, захапва зъбите ми, насочва се със скърцащи челюсти към мозъка ми и крещи като умиращо дете. Задавям се в гореща червена кръв.

* * *

Очите ми рязко се отварят и аз се изправям, избутвайки мокри клонки от лицето си. Все още е нощ. Дъждът продължава да напоява земята. Излизам от горичката и се качвам на надлеза. Облягам се на перилата, загледан в празната магистрала и в тъмния хоризонт отвъд нея. Една мисъл се лута в главата ми като мигрена от ярост: Грешите. Вие, шибани чудовища, сте в грешка. За всичко.

С крайчеца на окото си забелязвам едър силует от другата страна на надлеза. Тъмно очертание се придвижва в моята посока с равномерни, тежки крачки. Свивам мускули и се подготвям за бой. След прекалено дълго лутане в самота, самостоятелният Мъртъв понякога губи способността си да различава собствения си вид от този на Живите. А някои стигат толкова далече, толкова дълбоко в този начин на живот, че просто не ги интересува за кой от двата вида става въпрос. Те биха изяли всекиго, всичко, където и да е, тъй като не могат да си представят друг начин на общуване. Представям си как някое от тези създания изненадва Джули, когато тя спира Мерцедеса, за да се ориентира, как обгръща с мръсните си ръце лицето й и я захапва по нежната шия, и докато това видение изкристализира в главата ми, се подготвям да разкъсам нещото пред мен на миниатюрни парчета. Първобитната ярост, която ме изпълва всеки път, щом си представя как някой я наранява, е плашеща. Жестокостта на убийствата и яденето на хора изглежда като приятелска закачка в сравнение с тази всепоглъщаща жажда за кръв.

Надвисналата сянка се приближава залитайки. Една светкавица осветява лицето й и аз отпускам ръце.

— М?

Първоначално едва го разпознавам. Лицето му е разкъсано и издрано, а от тялото му са отхапвани безброй малки парченца.

— Ей — изръмжава. Дъждът се стича по лицето му и се събира в раните му. — Хайде… да… се… мах… нем от… дъжда. — Минава покрай моите дървета, от които се стича вода, и слиза по наклона към магистралата. Следвам го до сухото местенце под надлеза. Стоим близо един до друг в мръсотията, заобиколени от стари бирени кутии и спринцовки.

— Какво… правиш… ту… навън… тук? — го питам, борейки се за всяка дума. Мълчал сам по-малко от ден и вече съм ръждясал.

— Поз… най — казва М и сочи раните си. — Скелитата. Изгониха ме.

— Съжаля… вам.

М свива рамене.

— Майна… та… му. — Вдига няколко бирени кутии и ги обръща, търсейки някакви остатъци, въпреки избелелите от слънцето етикети. — Само че… познай… какво? — казва. Нещо като усмивка озарява обезобразеното му лице. — Някои… дойдоха… с мен.

Сочи надолу към магистралата и аз виждам около девет фигури, приближаващи бавно към нас.

Гледам го объркано.

— Дойдоха… с…? Защо?

Присвива рамене.

— Неща… та… луди… вкъщи. Рутината… раз… търси… се. — Забива пръст в мен. — Ти.

— Аз?

— Ти и… тя. Нещо… във въздуха. Движение.

Деветте зомбита спират под надлеза, стоят и ни гледат празно.

— Привет — казвам.

Те се олюляват и стенат лекичко. Един от тях кима.

— Къде е… момичето? — ме пита М.

— Казва се Джули — това изхвръква от езика ми плавно, както влиза билкова ракия.

— Джу… ли — повтаря М с известно усилие. — Добре. Къде е… тя?

— Тръгна. Отиде… си… вкъщи.

М изучава лицето ми. Отпуска ръка на рамото ми.

— Добре… ли си?

Затварям очи и бавно поемам въздух.

— Не. — Гледам към магистралата, към града. — Отивам след нея.

Шест срички. Пак счупих собствения си рекорд.

— На… Стадиона?

Кимам.

— Защо?

Обмислям го за момент.

— За да… я спася.

— От… какво?

— От… всичко.

М просто ме гледа дълго време. Сред Мъртвите пронизващият поглед може да трае няколко минути. Чудя се дали е възможно да има някаква представа за какво говоря, при положение, че и аз самият не съм сигурен какво е. Просто вътрешно усещане. Нежен, розов зародиш на мисъл. Вдига взор към небето и някакъв замечтан поглед се появява в очите му:

— Снощи… съну… вах. Истин… ски… сън. Спо… мени.

Зяпам го.

— Спомних си… когато… млад. Майка. Грис. Лято. Едно… моми… че. — Очите му се фокусират обратно върху мен.

— Какво… е? — пита.

— Кое?

— Което… по… чувст… ва. Знаеш ли… какво е?

— За какво… говориш?

— Съня ми — отговаря, а на лицето му е изписана почуда, като на дете пред телескоп. — Онези… работи… любов?

Някаква тръпка пробягва нагоре по гръбнака ми. Какво се случва? Към какви далечни простори от вселената се носи планетата ни? М сънува, възвръща си спомени, задава удивителни въпроси. Аз всеки ден преодолявам сричковите си рекорди. Девет незнайни зомбита са с нас под този надлез, на километри от летището и от съскащите заповеди на скелетите, стоят в очакване на… нещо.

Пред нас се простира чисто платно. Какво ще нарисуваме върху него? Какъв е първият щрих, който ще нахвърляме върху това празно поле от сивота?

— Аз… идвам… с теб — казва М. — Пома… гам… да… вле… зеш. Да я спасиш. — Обръща се към чакащите Мъртви. — Пома… гате… ли? — пита, без да надига гласа си над обичайното боботене. — Пома… гате… да спасим… момиче… то? Да спасим… — Затваря очите си и се концентрира. — Джу… ли?

Мъртвите се забързват щом чуват името, пръстите потрепват, а очите се стрелкат наоколо. М изглежда доволен.

— Пома… гате… да наме… рим… нещо загубено? — пита с глас по-стабилен, отколкото някога съм чувал от разкъсаното му гърло. — Пома… гате… да… се… спасим?

Зомбитата гледат М. Гледат мен. Гледат се един друг. Един от тях свива рамене. Друг кима.

— Пома… гаме — изръмжава единият, а останалите хриптят в знак на съгласие.

Установявам, че широка усмивка се разлива по лицето ми. Не знам какво правя, как го правя или какво ще стане, когато се свърши, но поне знам, че на края на тази подвижна обсадна стълба, ще видя Джули отново. Знам, че няма да кажа сбогом. И ако тези куцукащи бегълци искат да помогнат, ако смятат, че виждат нещо повече от едно момче, което преследва едно момиче, тогава те могат да помогнат и ще видим какво ще се случи, когато кажем ДА, докато този вкочанен мъртвешки свят крещи НЕ.

Тръгваме с бавни крачки към южната магистрала, а гръмотевичната буря се изнася към планините, сякаш подплашена от нас.

Ето ни на пътя. Би трябвало да отиваме някъде.

Бележки

[1] Пол Джаксън Полок /Paul Jackson Pollock/ (1912–1956) — американски художник, представител на абстрактния експресионизъм. Известен с капковите си картини и уникалната си техника на капане и пръскане на боята върху платното. ↑

[2] Пикантно ястие от тайландската кухня, приготвено от изпържени оризови спагети, яйца, зеленчуци, месо и рибен сос. ↑

[3] „Hello, Goodbye“ е песен на Бийтълс, написана от Пол Макартни, издадена като сингъл през 1967 г., покорила класациите в САЩ и Великобритания. Три години по-късно излиза като част от албума „Magical Mystery Tour“. ↑

[4] „I Am the Walrus“ е песен на Бийтълс, написана от Джон Ленън през 1967 г., издадена като Б-страна на сингъла „Hello, Goodbye“ част от албума „Magical Mystery Tour“, 1970 г. Има необичаен и интересен текст и се предполага, че е написана под влиянието на наркотични вещества. ↑

[5] Безсмислената фраза „Goo, goo gajoob“ е част от текста на песента „I Am the Walrus“. ↑

[6] „Show boat“, 1951 — американски мюзикъл с участието на Ана Гарднър, режисьор Джордж Сидни. ↑

[7] „The Lady is a Tramp“, 1937 — песен на Франк Синатра, част от Бродуейския мюзикъл „Babes in Arms“ (Въоръжени момичета). Песента пародира живота на висшето общество на Ню Йорк по това време и строгия му етикет и маниерност. ↑

[8] Точният израз е „shiny, happy person“, с което авторът може би прави връзка към песента на R.E.M. „Shiny Happy People“. ↑

[9] Джорд Хърмин Рут Дж. (1895–1948 г.), известен като Babe Ruth, легендарен играч от Бейзболната лига на САЩ през периода 1914–1935, играл в най-добрите отбори на Лигата — Бостън Ред Сокс и Ню Йорк Янкис. ↑

[10] Г-жа Спрат героиня от английско стихче за деца, която обича тлъсто месо. Стихчето е записано за първи път през XVIII в. ↑

[11] Оран е град в щата Мисури, с население около 1300 души. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Айзък Мериън Топли тела (1)

Метаданни

Данни

Топли тела

Информация

История

Сваляне / Връзки

Стъпка едноПотребност

Айзък Мериън
Топли тела (1)

Стъпка едно
Потребност