Дженифър Уайлд
Непокорната Миранда (6)

6

Госпожа Роусън се съгласи с мен, че нямам подходящи дрехи за неделната литургия. След като прегледа основно гардероба ми, тя реши, че се нуждая от нов тоалет.

— От детството си не съм носила нищо ново. Но не мога да си купя рокля, защото лорд Робърт не ми е платил.

— Не говоря за купуване, скъпа моя, казвам, че трябва да ви ушием нещо. Щом става въпрос за шев и кройка, аз съм просто вълшебница. Само погледнете завесите и покривката на леглото. А и вие самата умеете да шиете. Имаме още четири дни. Това е напълно достатъчно.

— От някое старо перде на тавана ли? — попитах сухо аз.

— Не бъдете нетърпелива, момичето ми. Искам да ви направя услуга. Имам едно топче плат, което пазя за специален случай. Берти Джонсън ми го даде миналата година като отплата за нещо, което му дадох в плевнята една хубава вечер. На вас ще ви стои чудесно този сатен. Слонова кост, това не е моят цвят, твърде бледо е. След някой ден той ще ми даде червен.

— Но не искам вие да…

— Да не спорим. Само си губим времето. Стойте тук, ще се върна след малко.

Тя се появи отново след няколко минути, като носеше огромно парче сатен в кремав цвят, тук-там с дребни цветчета в бледорозово и бежово. Разгърна тържествено скъпата материя, която на светлината на свещта заблестя с цялото си великолепие.

— Точно това ни трябва! — възкликна тя. — Казвах му на Берти, че обичам червения цвят. Как бих изглеждала навън с това? Но, вие, момиченце, вие имате и младостта и хубостта, които са нужни, за да се носят тези прекрасни мънички цветенца върху сатен в слонова кост.

Докато аз гледах очарована цялата тази красота, госпожа Роусън вече мислеше за бяла коприна с дантела по края, която да служи за подплатата и да издува полите, и ми поръча да дойда при нея следващата вечер „веднага щом сложа хлапето да спи“.

Отидох при нея следваща вечер в стаята за бельо, където пламтеше хубав огън точно пред масата, на която бяха струпани платове, шевици и дантели на огромна искряща камара.

Тя веднага се зае да ми вземе мерки и да изрязва кройка от кафява хартия. Нагласи парчетата върху мен и ме загледа с наведена глава, стиснала устни в алена муцунка. Вече беше изпрала и изгладила бялата коприна, предназначена за подплатата, също и дантелата, истинска френска дантела, изработена от монахини.

— Полите трябва да бъдат много широки, за да подчертаят тънката ви талия. Сигурно няма да повярвате, но и аз имах като вашата талия, да, да, скъпа моя. И всичко останало. Мъжете бяха луди по мен. И още са, поне старите. А докато им харесва това, което мога да им предложа, ще продължавам да се възползвам.

Без да спира да говори, тя вече тропосваше полата, а аз се занимавах с корсажа.

— Ще трябва да сложим подплата от дантела — каза ми тя. — Никога не се знае кой ще я види.

— Много се съмнявам, че някой ще я види.

— Не съм толкова сигурна, момичето ми. И аз имам очи. Знам защо се върти той все наоколо ви.

— Не… не разбирам какво искате да кажете.

— Влюбена сте в него, хубавице моя, влюбена сте.

— Лъжете се — отвърнах с престорено надут тон.

Тя се усмихна и тръсна посивелите си къдрици:

— За много неща мога да се излъжа, скъпа, но по сърдечните въпроси винаги съм наясно. Може да се каже, че това е моята специалност.

— Не вярвах, че си личи.

— За мен е ясно като бял ден. Очаквах го, забележете, обратното би ме учудило.

Знаех, че мога да разчитам на нейната дискретност и почти се успокоих от това, че някой знаеше какво изпитвам. С нейния богат опит тя вероятно би могла да ми помогне да проумея ставащото.

— Не съм искала да се влюбвам в него. Стана изведнъж, още щом го видях.

— Често се случва така. Има нещо общо с химията в нас. И не може да се направи нищо. Това е част от вас, от кръвта ви, така да се каже.

— Точно същото усещам и аз.

— И той, и него го е завладяло, нали разбирате… О, да — продължи тя въпреки вцепенената ми физиономия, — наистина го вълнувате, вижда се от пръв поглед. Като че ли не знам защо непрекъснато се вре в детската стая.

— О, той просто иска да…

— Знам какво иска, но не това е начинът — да ви постави между чука и наковалнята. Много сериозно приема всичко нашият мастър Джефри. Обича ви и търси нещо много повече от мимолетно удоволствие. Той наистина държи на вас, миличка.

— Но… нищо няма да излезе.

— Не бъдете толкова сигурна. Природата си иска своето. А вие бъдете доволна, ако ви отвърне. Възползвайте се от това, докато трае, без да искате големи неща.

— Не очаквам нищо.

— Той ще поиска да се ожени за вас. Така е, разбира се, но лорд Робърт никога няма да позволи. Ще намери начин да се противопостави.

Госпожа Роусън се надигна, за да тръсне старателно съшитите парчета коприна, които оставаше само да се подгънат, да се поръбят с дантела и да се прикрепят в талията. Тя заяви:

— По мое мнение, миличка, имате две решения на проблема: да устоите, когато той започне действително да ви ухажва, или да му станете любовница, преценявайки, че е голям шанс да имате мъж като него за любовник, но със съзнанието, че след това ще страдате.

— Продължавам да мисля, че се лъжете. Той само ме помоли да го придружа до църквата.

— А там ще направите сензация. Когато завършим всички тези красиви неща, ще приличате на дукеса. А сега ще ви оставя да минете подгъва. Винаги съм изпитвала ужас от това. Аз ще срежа сатена за роклята.

Не обсъждахме повече моята любов, но бях посветена във всички клюки за прислугата в къщата. Работехме така всяка вечер и успяхме да завършим роклята в събота през нощта. Тя беше с къси ръкави, корсажът завършваше в остър ъгъл върху широката набрана пола, покриваща фустата с дантела по края. Кадифена панделка в коралово розово опасваше краищата на ръкавите и деколтето, а над нея имаше волан от дантела, широк една педя. Изпробвах тоалета пред госпожа Роусън и тя възкликна, че имам вид на истинска дукеса.

— Не мислите ли, че е прекалено изрязана отпред?

— Такава е модата. И с бюст като вашия, миличка, можете само да се гордеете. Не трябва да се притеснявате да показвате предимствата си.

— Само се питам дали трябва да ги показвам толкова много.

Тя се засмя и ме притисна до сърцето си. Благодарих й още веднъж, че бе толкова мила с мен.

Добрата жена изведнъж възкликна, че станало страшно късно и се измъкна, шумолейки припряно, за да отиде в „Червения лъв“, където скъпият й Джим я чакаше да й покаже нещо.

— Обзалагам се, че става дума за нещо, което съм виждала неведнъж! — провикна се тя с палав смях.

Усмихнах се на нейното безпътство, а след това в съзнанието ми изплува нашият разговор и се запитах дали Джефри Маури наистина щеше да ме ухажва на другия ден и дали поне малко държеше на мен.

Когато слизах по стълбището на следващата сутрин, за да се срещна с него, се чувствах много нервна. Госпожа Роусън бе вдигнала старателно косите ми във висока прическа, а три дълги букли се спускаха по врата ми. Сатенената рокля шумолеше тихо при всяка моя стъпка и дори и да не бях дукеса, се чувствах такава. Никога не бях носила толкова великолепна дреха.

Той ме чакаше в салона. Бяло дантелено жабо се подаваше под жакета от скъп черен брокат. Когато с усмивка пое ръката ми, ми се стори толкова млад и красив, толкова сияещ, че дъхът ми секна.

— Виждам, че сте намерили рокля — отбеляза той. — А нещо отгоре? Боя се, че прахта по пътя ще ви изцапа.

— Нямаше време за… Нямам палто за тази рокля.

— Ще ви трябва. Може би някое от моите ще свърши работа? Имам една наистина много елегантна пелерина от кафява коприна. Вероятно ще ви бъде малко широка, но ще пази от прахта… този забележителен тоалет.

Помоли ме да почакам и се върна след няколко минути с тежко наметало от кафява коприна, с което покри раменете ми. Самият той облече едно черно палто и потеглихме.

— Каква хубава утрин! — каза Джефри, докато ми помагаше да седна в кабриолета. — Небето е чисто. Грее слънце. Идеално време за разходка с кола.

Той скочи до мен и пое юздите, подадени от слугата. Лек тласък и хубавата сива кола се понесе към завоя. Много остро усещах близостта му, крака му, който почти докосваше моя, силните му мускулести ръце, които направляваха юздите толкова умело и уверено. Всичко това ме омайваше. Едно друсване за миг ме подхвърли към него. Щом излязоха на пътя, който водеше към селото, конете забавиха ход и пред нас се откри чудесна гледка. В далечината селото, сгушено в една земна гънка, приличаше на куп детски играчки. Отдясно се издигаха величествените крайбрежни скали, под които се разбиваха морските вълни. Пустошта, чийто чар вече бях открила, се простираше вляво от нас. Дори и в тази неделна утрин пещите червенееха в далечината, а ужасният им черен дим се издигаше от високите комини.

— Все още ли се интересувате от излет до римските руини?

— Много. Обожавам подобни неща.

— Ужасни битки са се разиграли по тези склонове. В онези времена римляните държали на билото на хълма гарнизон и там имало голяма крепост. Непрекъснато се бояли от нападение на друидите, онези диваци, нашарени със синя боя, които се хвърляли върху тях с ревове, секири и размахвали копия.

— Трябва да е било страшно.

— Когато бях малко момче, много обичах тези руини. Играех между камъните и обикалях останките от крепостта. Тази седмица ще отидем да я разгледаме.

— Дъглас много ще се радва.

— Не смятам да го вземем. Държа вие да ги посетите, което значи много ходене, катерене и прескачане на камъни. Той би се уморил твърде бързо, а освен това е опасно да се ходи по крепостната стена.

— Добре, съгласна съм.

Той не е бил много по-голям от Дъглас, когато е ходел там да играе, значи просто не искаше детето да присъства. Искаше да бъде насаме с мен и ясно разбирах какво означава това. Докато пътувахме, приспивният шум на колелата по паважа, силата и топлината на мъжа до мен ме караха да се чувствам, сякаш съм потънала в романтичен сън, от който нямаше да остане нищо, щом се събудех.

Стигнахме селото, къщите със сламени покриви на което, както и няколко каменни сгради, бяха още от времето на кралица Елизабет. В края на алеята с кестени Джефри повери колата на едно момче със сламеноруса коса и му даде монета. Взе ме под ръка, за да влезем в църквата, също доста стара, зад която се простираше гробището, оградено със стени и засенчено от огромни кестени. Той закачи наметалото си на една закачалка и ми помогна да съблека и моето. Зад нас три елегантни дами се кикотеха весело и щом ги видях, усетих, че потъвам в земята от срам. Те носеха прелестно семпли рокли в синьо, сиво и бледорозово, с дълги тесни ръкави, с дантелени шалове, покриващи шията и раменете. Косите им бяха събрани на кок, без къдрици и букли. Те ме разглеждаха и се побутваха с лакът, след което избухнаха в смях. Джефри обгърна раменете ми и ме поведе към местата на семейство Маури. Нашето минаване караше хората смаяни да се споглеждат и шушукат. Моят тоалет, а и прическата ми, предизвикваха всеобщ смях. Несъмнено Джефри бе забелязал колко неподходящо съм облечена още в първия миг на стълбите, но бе замълчал от любезност. Настани ме да седна. После зае мястото си до мен и притисна ръката ми с покровителствен жест.

Бузите ми пламтяха. Отчаяно чаках да настъпи моментът, когато ще се скрия под наметалото си. Едва ли чух нещо от красивата проповед на отец Уилямс за християнската любов. Когато трябваше да стана, за да излезем, бях парализирана от страх да се изправя пред погледите на всички тези хора, облечена в смешния си тоалет домашно производство.

— Смелост! — каза Джефри.

— Вие… вие знаехте, че тази рокля не е подходяща.

— Смятам, че сте красива, Онора — каза той и притисна рамото ми, за да ме насочи навън.

Застанали една до друга сред малката тълпа в преддверието, трите момичета го следяха с подигравателен поглед, докато той сваляше от закачалката нашите наметки. Много хора дойдоха да изразят радостта си от завръщането му, а той ме представи на всички абсолютно спокойно. Изглежда, че цялото висше общество в графството бе присъствало на службата тази сутрин.

Младата жена в розово избухна в смях, а приятелките й я изблъскаха напред.

— Джефри — прошепна тя, — какво удоволствие да ви видим пак сред нас.

— Щастлив съм, че се завърнах, Лусинда. Бих искал да ви представя гувернантката на сина си, госпожица Джеймс. Онора, госпожица Лусинда Карингтън.

— Очарована съм — каза тя, като едва ме погледна с крайчеца на окото си. — Кога ще ни посетите в Грейстоун Манър, Джефри? Изгаряме от нетърпение да ни разкажете за пътуването си.

— Не мога да кажа, Лусинда. Откакто се върнах, съм много зает.

— Вижда се — отвърна тя и се върна при приятелките си. Трите избухнаха в смях.

Без никаква реакция Джефри ме поведе навън. Искаше ми се да потъна вдън земя, но съумях да държа главата си изправена и да сдържа сълзите си. Изведнъж някакви силни и груби ръце уловиха моите и пред мен се появи благородното и добро лице на отец Уилямс, който ме съзерцаваше с топъл поглед.

— Скъпа Онора, толкова се радвам да ви видя пак.

— Отче Уилямс, беше… беше много хубава служба.

— Боя се, че нищо не чухте, миличка, бяхте като в транс.

— Чу… чувствам се малко зашеметена.

— Нуждаете се от хубаво хапване. Вие с Джефри ще закусвате с мен. Госпожица Мофат, моята икономка, приготви угощение, достойно за Гаргантюа. Двамата с младия Джак никога не бихме се справили с всичко това.

— Младият Джак? — попита Джефри.

— Племенникът ми — каза отец Уилямс с престорено отчаяние. — Родителите му, които го готвят за църковна кариера, смятат, че няколко месеца край мен ще му се отразят добре и ще го запознаят с най-неблагодарната страна на свещеническото поприще. Той е дясната ми ръка, моят помощник, а боя се, и моето наказание — заключи отецът с тон, в който се долавяше цялата му обич към момчето. — Вие двамата ще отидете веднага в къщи. Джак вече трябва да е стигнал, а и аз няма да се бавя много.

— Отче Уилямс, струва ми се, че не… — започнах аз.

Но Джефри ме прекъсна и прие поканата.

Отвори ни една висока ъгловата жена със сиви коси, събрани на малък кок, и като избърса ръце в престилката си, ни въведе в просторен и удобен кабинет с малко мебели и много книги, ръкописи и саксии с цветя.

— Момчето няма да се забави — каза тя рязко. — Аз се връщам в кухнята. Гости, все гости и никога не ме предупреждават! Ще се наложи да направя още сос и да нарежа печеното на по-тънки парчета.

— Госпожица Мофат не се е променила — отбеляза Джефри със смях, когато тя излезе. — Обожава да се прави на мъченица. Сигурно много ще страда, ако няма от какво да се оплаква.

— Защо ме оставихте да тръгна с тази рокля? — попитах го с треперещ глас.

— Това е много хубава рокля, Онора.

— Знаехте, че ще изглеждам смешна.

— Напротив, бяхте много красива.

— Хората… ми се присмиваха.

Той смръщи вежди и се изправи пред мен много сериозен. Сложи ръце на раменете ми:

— Не трябва никога да се тревожите за това, какво мислят хората — произнесе със спокоен глас, който убеждаваше. — Никога техните тесногръди преценки и мнения не бива да влияят на поведението ви! Лусинда Карингтън всъщност се държа много грубо. Тя и приятелките й ви се присмяха, но вие струвате десет пъти повече от тях.

Имах усещане, че потъвам в очите му. Когато пръстите му притиснаха раменете ми и алените му устни се разтвориха, разбрах, че ще ме целуне. Помислих, че сърцето ми е спряло и ме обзе паника. После цялото ми същество се изпълни с болезнено очакване, толкова силно, че се уплаших да не припадна. Джефри леко се наклони, сведе глава и устните ни почти се докоснаха.

Бодър шум от разместване на вещи се чу откъм вестибюла. Джефри бързо ме пусна и се отдръпна в момента, когато, целият усмихнат и с най-ексцентричен вид на млад денди, в стаята изникна племенникът на отец Уилямс. Носеше кафяви обувки със сребърни токи и фини бели чорапи, а върху ризата от кафяв лен се кипреше раирана жилетка от бежово-сребърен сатен. Бухнал шал в смарагдовозелено увенчаваше премяната му.

— Аз съм Джак, Джак Джордън — каза той. — Чичо ми винаги кани гости след неделната литургия и се надявах да сте вие. Джефри Маури, нали? Липсвахте ми от предишната си визита… Помагах на гробаря да изкопае един гроб, свещено задължение! Няма нужда да ме представяте на госпожица Джеймс. Вече я познавам, дори само от това, което чичо ми говори за нея.

Момчето направи галантен поклон, още по-комичен поради самодоволната му усмивка. Имаше яркочервени коси, хитри кафяви очи и хиляди лунички по лицето. За устата му можеше да се каже само, че е нахална.

— Много сте елегантен — отбеляза Джефри.

— Всъщност рядко имам случай да се облека прилично — оплака се хлапакът. — Чичо ми ме кара непрекъснато да работя, да копая гробове, да бия камбаните, да лъскам медните съдове и гледа на всичко това страшно сериозно. Родителите ми изпратиха тези дрехи от Лондон. Шил ги е вторият шивач на столицата. Уверявам ви, че това е първият път, когато имам възможност да ги облека. Чичо ми смята, че съм много несериозен — довери ни той, — именно за това съм тук. Понеже се готвя за църковна кариера, родителите ми решиха, че ако прекарам известно време с него, неговата доброта и скромност ще ми повлияят поне малко.

— Имате нужда от малко пердах — каза Джефри закачливо.

— Това казва и чичо ми. На шестнадесет години съм и си мисля, че на двайсетина вече ще бъда безкрайно благочестив, и ще ходя със сведен поглед и ще мърморя молитви безспир.

Не можех да не се усмихна. Нахлуването му в мига, когато Джефри се канеше да ме целуне, ми причини жестоко разочарование, но сега му бях дори благодарна. Това абсурдно, но симпатично момче с веселото си бърборене ми донесе точно това, от което имах нужда — повдигна ми духа. Всяко чувство на срам и унижение изчезна.

— Надявам се да имам модерна енория в някой от елегантните квартали на Лондон. Всички красиви дами ще идват да ми изповядват душите си, а аз ще им предлагам най-добрата утеха, докато богатите им съпрузи пълнят ковчежетата ни със злато.

— Които вие ще използвате за добри дела — добави Джефри.

— Естествено!

— О! Безразсъдно хлапе! — провикна се отец Уилямс, който тъкмо влизаше. — Все се опитвам да влея малко здрав разум в тази луда глава, но се боя, че всички усилия са напразни.

Добрият викарий, сега облечен в просто шаячно расо, привързано с шнур на кръста, се усмихваше с всяка бръчица по лицето си. Доброта струеше от топлия му поглед.

— Госпожица Мофат още мъчи тенджерите и тиганите в кухнята, но закуската скоро ще бъде сервирана.

А тя беше наистина като за Гаргантюа. Забелязах, че не особено благата госпожица Мофат не преставаше да хока рижия младеж, но въпреки това щедро му сипваше. Отецът ни разказа как вървят делата му в енорията и ме попита дали с Дъглас се разбираме. Разказах му как детето напредва, а Джефри добави, че връщайки се, е намерил сина си много променен. След това ни разказа за пътуването си в Италия. Описваше развалините, музеите и възхитителните пейзажи. Джак го слушаше внимателно. Въпреки нахалното си държане, той изпитваше голямо уважение към родителите си и видимо почиташе своя чичо. Присъствието му беше истинска радост в живота на стареца.

След закуската Джефри изрази желание да види латинските текстове, които отецът бе прибавил към колекцията си напоследък.

— Аз ще ви ги покажа — викна Джак. — Чета свободно латински, както и гръцки. Когато отида в Оксфорд, ще бъда сензация!

— Смятате да постъпите в Оксфорд, така ли? — попита Джефри.

— Човек трябва да е бил в Оксфорд, ако иска да направи кариера в църквата. Е, разбира се, да има и някои връзки.

— О, така ли?

— Деканът Суифт ще ми бъде наставник. Той е близък познат на родителите ми. Чели ли сте книгите му?

— Една-две от тях.

— Според мен „Приключенията на Гъливер“ е страхотна.

— „Скромно предложение“ ми харесва повече — каза Джефри. — Там Суифт предлага някои деца да бъдат изяждани още щом се родят. Това би решило не само проблема с глада, но също би спомогнало да се контролира ръстът на населението. Питам се дали не е имал предвид вас, когато е писал това.

— Но аз бях много мило дете. Всички ще го потвърдят!

Джефри се разсмя и като прегърна момчето през рамо, двамата излязоха от стаята. Отецът ми предложи да разгледаме градината. Докато се разхождахме по алеите, той събираше цветя в една стара шапка, която бе взел от къщата.

— Изглежда, доста добре се справяте с работата си, Онора.

— Много съм доволна от положението си в Маури Хаус.

— Държах да ви махна от онова училище в Бат. Не беше място за вас, но по това време нищо по-добро не се появяваше. А що се отнася до новото ви положение, имам известни резерви.

— Резерви ли?

— Лорд Робърт Маури е суров и отмъстителен човек. Способен е на истинска жестокост.

— Всъщност… чух да го казва.

— Вие сте ужасно млада и още се поддавате на силни пориви. Боя се да не направите нещо, което… което да ви навлече гнева му. Той е извънредно привързан към брат си, Онора.

— Знам.

Отецът отряза няколко нежни жълти цветя и ги прибави към вече събрания букет. Изправи се с въздишка и ме погледна право в очите, сякаш искаше да проникне в душата ми:

— Онора, станали сте много съблазнителна млада жена.

— Благодаря, отче Уилямс.

— Вашите родители биха се гордели с вас и аз самият се гордея. Надявам се, че няма да извършите някоя лудост, момичето ми.

Сведох очи и чаках да продължи. Той извади от джоба си една връвчица и се зае да връзва красивия пъстър букет.

— Джефри много се е привързал към вас. Да, засега всичко е съвсем невинно. Вие и двамата сте млади и хубави хора. За ваше добро, миличка, внимавайте нещата да останат само такива.

Той ми подаде букета и с това сложи край на разговора ни. Върнахме се в къщата и след няколко минути ние с Джефри си тръгнахме.

— Много поздрави на госпожа Роусън — каза викарият, докато двамата с Джак ни изпращаха до колата. — Тя е една жизнерадостна грешница и аз не губя надежда да я върна към пътя на добродетелта.

— Трудна задача! — отвърна Джефри. — Нашата госпожа Роусън изобщо не мисли да се променя.

— Тя е чудесна жена с голямо сърце. Много щедра. Само че е слаба, уви! Е, аз не губя надежда.

По обратния път и двамата мълчахме. Джефри изглеждаше замислен. Аз не преставах да си спомням мига, когато устните му бяха потърсили моите и се чувствах слаба, толкова слаба, колкото можеше да бъде госпожа Роусън. Бях се увила в наметалото и мислех за думите на отеца. Добрият старец също като икономката се бе досетил за моите чувства и се беше опитал да ме предпази. Страхувах се. За първи път осъзнавах, че мъжът, който сега седеше до мен, представлява още по-голяма опасност от брат си. Причината беше в моето собствено сърце.