Дженифър Уайлд
Непокорната Миранда (4)

4

Всички се шегуват с любовта от пръв поглед. И с право, разбира се. Всичко изглежда толкова налудничаво и невероятно. И все пак, влюбих се в Джефри Маури още щом го видях, изправен в рамката на вратата, с чаровна усмивка на устните и с очи, които също се усмихваха. Той не ми се стори непознат. Сякаш винаги го бях познавала и двадесет години бях чакала тази среща, която пробуди у мен непознати досега чувства. За миг настъпи пълно объркване. По-късно щях да разбера какво точно бе станало.

— Госпожица Джеймс?

Неспособна да говоря, аз кимнах и той влезе в стаята. Висок, макар и не колкото брат си, той имаше изваяна мускулатура като гръцки атлет, а един кичур от гъстата му светлокестенява коса се спускаше на челото. Беше великолепен мъж, с подчертано мъжествени черти: прав нос, силна брадичка, изпъкнали скули, а под тъмните вежди — сини очи, изпълнени с нежност, а в този момент — с някакво тревожно любопитство.

— Лошо ли ви е? — попита той.

Онемяла, аз го гледах, сякаш беше видение. Той носеше палто и къси панталони в сапфиреносин цвят, бели чорапи и леки черни обувки. Бродирани черни и сини листа украсяваха бялата сатенена риза с дантелено жабо. Леко поомачкани от пътуването, елегантните му дрехи излъчваха миризма на кожа, влажна коприна и пот. Прокарах ръка по челото си, за да прогоня миража — мъжът стоеше пред мен от плът и кръв и сигурно ме взимаше за луда.

— Имате ли нужда от нещо? — настоя той.

— Не… няма нищо… просто мигрена…

— Все пак да извикам госпожа Роусън?

— Не… моля ви, чувствам се много по-добре.

— Дъглас ми каза, че ви е лошо. Вече говорих с него или по-скоро го изслушах. Той говори само за вас, Онора. Каза, че ви обича повече от всеки друг, с изключение на мен, но това последното май го каза от любезност.

— Той… той трябваше да си е легнал — промърморих аз.

— Знам, но умираше от желание да види новия ми кон и аз му позволих да отиде в конюшнята с един слуга. Обещавам, че повече няма да нарушаваме режима му. Дъглас просто сипе хвалебствия за вас — поде той отново, — затова въобще не получих думата. А преди да се кача, видях госпожа Роусън. Тя недвусмислено ми заяви, че вие сте направо светица.

— А… а говорихте ли с брат си?

— Съвсем за кратко. Много бързах да видя сина си и с Робърт размених само няколко думи. Ще отида в кабинета му след малко. Просто исках да се запозная първо с тази, за която Дъглас говори толкова ентусиазирано. Сигурна ли сте, че не сте болна, мис Джеймс? Много сте бледа.

— Съвсем добре съм.

— Много съм ви задължен. Когато заминавах за Европа, оставих тук един неграмотен дивак, а връщайки се, откривам малък джентълмен, който може да каже всички букви на името си и рецитира азбуката със страхотна бързина. Даже ми разказа „Бурята“ от край до край.

— Дъг е изключително дете.

— А вие сте изключителна млада жена, щом постигнахте такава промяна.

— Той възприема всичко толкова бързо.

— Значи се нуждае от добър учител.

Усмивката, която би разбила сърцето на всяко момиче, отново блесна на лицето му. Той се приближи, за да улови ръцете ми в своите. Стисна ги леко, а объркването, което ме завладя, почти спря дъха ми.

— Дъглас не ми каза, че сте толкова хубава.

— Не… съвсем не съм.

— Простете, но не съм на вашето мнение.

Поруменях. Джефри Маури се засмя и така силно стисна пръстите ми, че този почти болезнен контакт накара сърцето ми да затупти.

— Нима сте и толкова скромна? Но кажете ми, госпожице Джеймс, нямате ли все пак някакви недостатъци?

— Би трябвало да питате брат си за това.

— Робърт ли?

— Той ме уволни днес. Напускам Маури Хаус утре сутринта. Наел е дилижанс да ме откара до Бат.

Изражението му мигом се промени. Той пусна ръцете ми и се намръщи.

— Вие уволнена? Може ли да знам защо?

— Не… всъщност не знам. Каза ми, че работата ми е била задоволителна, но… Наистина не знам… Мо… моля ви да ме оставите сега. Ще помоля някой слуга да ми донесе куфара. Трябва да си приготвя багажа…

— Няма да е необходимо, госпожице Джеймс.

Веднага долових чувствителността и ранимостта му, които трогваха. С чело, набраздено от дълбоки бръчки и угаснали очи, той разкри друга страна от себе си — човек, който не търпи несправедливост и, когато е нужно, умее да бъде непреклонен.

— Ще говоря с брат си.

— Не, моля ви. Щом той не желае да остана, ще напусна.

Едва сдържах сълзите си. С мъка контролирах гласа си и Джефри Маури го усети. Улови ръката ми и нежно я стисна. Очите му, хубавите му сини очи, ме гледаха открито и аз потънах в тях.

— Брат ми е твърде суров човек. Често е прекалено взискателен към хората. Действа много прибързано. Сигурен съм, че просто става въпрос за недоразумение. Не изпадайте в паника, госпожице Джеймс.

— Моля ви… Не… не искам да създавам неприятности.

— Няма да има никакви неприятности — успокои ме той. — А сега си починете и ще се видим утре сутрин в детската стая.

Той отново стисна ръцете ми и се усмихна. Когато погледите ни се срещнаха, изпитах странното чувство, че вече съм го познавала някога, в някой друг живот. Сякаш той също го усещаше. После той излезе. Измина доста време, преди да се върна в стаята си и да си измия лицето с вода. Изпълваше ме някакво невероятно опиянение, въпреки страха.

Весело топуркане проехтя в преддверието и аз се върнах в салона. Успях да си придам строг израз, когато Дъглас нахлу в стаята.

— Видяхте ли баща ми? — извика той.

— Видях го. А също ви чух да тичате като невъзпитано дете.

— Той каза, че ще дойде при вас. Има нов кон и ми позволи да отида в конюшнята с Брадли, за да го видя. Аз държах фенера!

— Така ли?

— Конят е великолепен, Онора. Ще го пояздя. Татко ми обеща. Той ще ме сложи да седна пред него и аз ще държа юздите. Ако слушам.

— Съветвам ви да започнете с това веднага, като не тичате като луд из къщата.

Дъглас ме гледаше изпитателно, свел главичка.

— Изглеждате смешно. Май и на вас нещо ви става от това, че татко се завърна. Той отиде при чичо Робърт в кабинета му и чух, че говорят за вас.

— Не трябваше да подслушвате! — смъмрих го аз.

— Не съм подслушвал. Просто минавах оттам на връщане от конюшнята. Госпожа Роусън е тази, която подслушваше. Правеше се, че подрежда цветя в една ваза, но дори не ги поглеждаше, а надаваше ухо. Изгони ме оттам.

Напомних му, че времето за лягане отдавна е минало, и го сложих в леглото. Макар че изглеждаше твърде възбуден, веднага потъна в сън.

Аз обаче не можах да заспя. Заслушана в далечния ромон на вълните, лежах будна до сутринта, а в съзнанието ми непрестанно се явяваше красивото лице, което вече обожавах.

 

 

Рано-рано сутринта на следващия ден лорд Робърт ме извика в кабинета си. Отидох там със страх. Бледа и уморена от безсъние, в най-приличната си рокля — от син памук с дълги ръкави, с фишу и маншети от бяла дантела, с прибрана на плитка коса, аз се надявах, че съответствам на идеалния образ за гувернантка.

Знаех, че след като ме бе оставил, Джефри Маури бе говорил с брат си. Какво ли си бяха казали? Какво решение бяха взели? Трябваше ли да напусна? Дали дилижансът идваше, за да ме откара? Колкото и да беше решителен Джефри Маури, трудно можех да си представя, че някой би могъл да накара по-големия му брат да промени решението си.

По пътя забелязах пръснати безредно цветя и изпитах съжаление, че нямах време да поговоря с госпожа Роусън. Пред кабинета поех дълбоко дъх. Въпреки всичко трябваше да прикрия объркването си и да се покажа спокойна, хладна и резервирана. С една дума, да се овладея.

— Влезте! — каза сух и режещ глас, докато чуках на вратата.

Седнал зад огромното си бюро, той не вдигна поглед. Беше потънал в някакъв документ, където проследяваше редовете цифри, без да усеща моето присъствие. Съвсем очевидно по този начин целеше да загубя самообладание, но се получи точно обратното. Един толкова прозрачен подход уронваше образа му и го показваше като жалък тиран, какъвто си беше в действителност.

За първи път попадах в тази стая и я разгледах спокойно. Над камината висеше една картина, доста грубовато нарисувана, която изобразяваше фабриката за порцелан с ужасни облаци черен дим, издигащи се към сивото небе, с аленеещи пещи, а някъде в далечината — глиненото находище. Върху рафтовете срещу картината бяха наредени мостри — сини чаши, чинийки, чинии за хранене, обикновени и достъпни за всеки джоб, каквито можеха да се видят в хиляди английски къщи. После идваха и по-скъпи изделия от чисто бял порцелан, с украса от оранжеви цветчета и златни линии по ръбовете. Малкото бюро на Паркс сега беше празно. Вероятно лорд Робърт не искаше секретарят му да присъства на нашата среща.

Най-накрая той затвори регистъра, постави го настрани и повдигна бледото си и слабо лице с тъмен поглед, в който не се четеше нищо.

— Искали сте да ме видите? — казах аз.

Той не отговори. Продължи да ме гледа с мрачните си, безизразни очи. После прехапа устни с израз на отвращение. Отново започна да мести документите, сякаш аз не съществувах. Чаках. Бях съвършено спокойна и уверена в правото си. А и бях все още достатъчно млада, за да вярвам, че който има право, винаги побеждава.

— Брат ми беше много разочарован, когато научи, че сте уволнена — каза той сякаш на себе си. — Той настоя да останете гувернантка на сина му.

— Така ли?

— Аз, разбира се, протестирах. Трудно ми е да се противопоставя на брат си. Той ми е слабост, но в този случай съм категорично против. Според мен, вие имате пагубно влияние.

— Пагубно?

— Твърде сте млада. Прекалено много прощавате. Не сте достатъчно строга.

— Не е истина.

— Обличате се като уличница. Носите косата си като уличница.

— Това не е вярно, лорд Робърт.

Той все така се занимаваше с книжата си. Редеше ги на стройна купчина и изобщо не обърна внимание на думите ми. Зад маската, която си налагаше, виждах как с мъка контролира гнева и омразата, които бушуваха в него.

— Изглежда, че сте направили изключително добро впечатление на брат ми. Каза ми, че възпитанието на сина му си е негова работа и вие трябва да останете. Не отстъпи нито на крачка по този въпрос.

— Така ли?

— Стигна дори до там да каже, че ако вие напуснете, и той ще напусне заедно с Дъглас. Тъй като изглеждаше решен да изпълни намерението си, бях принуден да отстъпя. Той ме предизвикваше съвсем съзнателно. И по-рано сме имали пререкания, но никога преди не ме е предизвиквал така открито.

— Съжалявам, че сте имали пререкания.

— Вие сте много хитра жена.

— Хитра ли?

Ужасяваща омраза пламтеше в очите му. Защо този човек толкова ме ненавиждаше? С какво бях заслужила това?

— Страхувах се, че може да стане нещо такова. Ето затова исках да напуснете къщата преди неговото завръщане.

— Какво нещо? — попитах аз. — Не разбирам.

— Убеден съм в обратното, госпожице Джеймс.

— Уверявам ви, че…

— Много добре знам какво сте си наумили.

Тогава пред погледа му, изпълнен с неудържима злоба, внезапно проумях и се вцепених. Спомних си думите на госпожа Роусън при пристигането ми и особеното чувство, че представлявам някаква заплаха за него. Всичко съвпадаше. Разбрах защо ме мразеше, защо присъствието ми му изглеждаше опасно.

— Разбира се, грешката е моя. Не трябваше изобщо да ви вземам на работа. Трябваше незабавно да ви върна в Бат.

— Може би така щеше да бъде по-добре. Сега обаче нямам намерение да напускам.

— Няма да си отидете?

— Докато брат ви иска да остана, нищо не може да ме накара да напусна.

— Много сте смела, госпожице Джеймс.

— Смела ли? Не, лорд Робърт, но не се оставям лесно да ме сплашат. Без съмнение, вие се надявахте, че доброволно ще реша да напусна.

— Точно така. Точно това щяхте да направите, госпожице Джеймс, ако бяхте разумна. Щяхте да измислите някакъв претекст за пред брат ми, например, че някой ваш близък се е разболял, и щяхте да напуснете Маури Хаус до седмица.

— Няма да го направя.

Той възхитително сдържаше яростта си и ме гледаше злобно. Дадох си сметка, че в негово лице имам враг, който не бива да се подценява, но въпреки шока издържах погледа му. Лорд Робърт отново възвърна безстрастния си вид, заприбира книжата си и подхвана с безразличен тон:

— Брат ми ме помоли да не се меся в тези неща и аз ще се съобразя с желанието му. Възпитанието на сина му си е негова работа, както той се постара да ми изтъкне. Бих казал обаче, че не се сети за това навреме, тъй като досега не беше особено загрижен.

После замълча, отново погълнат от книжата си. Очаквах ново настъпление и то не закъсня:

— Това не е всичко.

— Така ли?

— Възпитанието на моя племенник е работа на брат ми, но щастието на Джефри е моя работа. Той е изключително уязвим и нямам намерение да го оставя да попадне в мрежите на една хищница. Ще ви наблюдавам, госпожице Джеймс, и ви съветвам съвсем сериозно да се посветите изключително на своите задължения като възпитателка.

— Това ли е всичко, лорд Робърт? — казах аз, след като любезно се поклоних.

— Това е всичко, госпожице Джеймс.

Напуснах кабинета много доволна от собственото си поведение. Не му позволих да ме сплаши, нито да ме стресне с едва прикритите си заплахи. Най-важното беше, че щях да остана в Маури Хаус. Прогоних лорд Робърт от съзнанието си, за да мисля само за брат му, който трябваше да е в детската стая. Изкачих стъпалата, изпълнена с радостно очакване, толкова силно, че почти прерастваше в болка. Само той можеше да я излекува.