Дженифър Уайлд
Непокорната Миранда (11)

11

Напуснах Маури Хаус на следващата сутрин. Лорд Робърт ме извика в кабинета си и ми предаде един банков чек. Предупреди ме, че ако някога предявя каквито и да било претенции към семейство Маури, той ще ме накара да съжалявам. Отец Уилямс ме заведе в своята къща и там, заедно с младия Джак и госпожица Мофат, ми помогнаха да преживея ужасните дни, които последваха. Дискретен и мил, Джак облекчаваше положението ми, колкото можеше — водеше ме на разходки, свиреше ми тихо на пианото, носеше ми букети от диви цветя. А властната и остра госпожица Мофат прояви изключителна доброта.

Отецът ми говореше с часове, като цитираше Светото писание и ми даваше духовна утеха. Същевременно правеше всичко възможно, за да подреди бъдещето ми. Той извърши погребалната служба на мъжа ми. Изправена край изкопания гроб в старото църковно гробище, стоях вцепенена и едва проумявах това, което ставаше наоколо. Госпожица Мофат беше боядисала една от роклите ми в черно и ми бе намерила плътен черен воал. Тя стоеше до мен. Джак беше от другата ми страна. Двамата ме държаха, когато спускаха ковчега в изкопаната дупка и гробарят се зае да го покрие с пръст.

Лорд Робърт стоеше отсреща и не ме погледна нито веднъж. До него бе Дъглас, уловил ръката на госпожа Роусън. Детето бе втренчило поглед напред и изглеждаше като упоено. На края на службата избухна в плач. С хлипане и моето име на уста то се опита да се приближи до мен, но чичо му грубо го стисна за ръката и бързо го изведе от гробището и го вкара в колата. Повече не го видях. Госпожа Роусън, която дойде няколко пъти да ме види, ми каза, че страдало неутешимо. Знаело, че баща му е на небето, но не можело да разбере защо и аз съм го напуснала. Нощем викало името ми, а денем стояло неподвижно. Ако не било то, бедното ангелче, което се нуждаело от грижите й, госпожа Роусън щяла също да напусне Маури Хаус.

Три седмици след погребението се сбогувах с приятелите си в Корнуел и заминах за Личфийлд, малко слънчево градче, където трябваше да прекарам няколко години. Маргарет Хибърт, шестдесет и две годишна бездетна вдовица, имаше там малка къща на пазарния площад и от доста време търсеше млада жена, която да й бъде компаньонка и да й помага в шивашките работи. Макар че не бе особено очарована от „деликатното ми положение“, беше отговорила на отец Уилямс, че ще ме приеме пробно.

Много висока, слаба и с остри черти, с леко изпъкнали под тежките клепачи светлосини очи, Мага Хибърт носеше само рокли от фин муселин в пастелни тонове, покрити с изящни бродерии. Интелигентна и жизнена, с хубав език, тя беше личност в Личфийлд, важна фигура, от която се бояха невъзпитаните деца и дамите, които с хитрост се опитваха да подбиват цената на облеклото. В къщата си, разположена на пазарния площад между една кръчма и бакалница, тя ми предостави чудесен малък апартамент за мен и „за бебето, което очаквах“ и се постара да направи живота ми възможно най-приятен. Скоро се сближихме и тя се отнасяше към мен като към собствена дъщеря. Тревожеше се за здравето ми, когато намираше, че работя прекалено много, и ме утешаваше, когато забележеше, че съм потисната.

Първите месеци бяха мъчителни, въпреки старанието на Маги, която ме въведе в тайните на шивашкото изкуство и ме запозна с града. Стаята ми гледаше към огромната четириетажна къща на Майкъл Джонсън от другата страна на площада. На приземния етаж беше неговият магазин. С часове стоях пред прозореца, бездейна, погълната от спомените и от скръбта си.

Племенникът на Маги Ламбърт пристигна през ноември на кратко посещение. Около тридесетгодишен, но с посивяла коса, с изключително искрено изражение в кафявите си очи и благи и изискани маниери, той несъмнено правеше добро впечатление на хората, които му доверяваха парите си. Леля му ми довери, че той има дарбата да множи парите. Благодарение на него спестяванията й се били удвоили и нямало да се намери по-добро решение за хилядата лири, които ми бе дал лорд Робърт, от това да ги поверим на него. Сумата беше значителна и ако се вложеше разумно, можеше да осигури стабилен доход на мен и на детето ми. Така племенникът на Мага стана официално моят банкер. Изпитах голямо облекчение от съзнанието, че делата ми са в сигурни ръце.

Декември беше студен, но здрав. Маги смяташе, че движението ще ме поддържа в добра форма за раждането и ме извеждаше на дълги разходки из града, който изглеждаше още по-приятен под дебелата снежна покривка. Тя ми показваше кметството, училището на Дам Оливър, странноприемницата „Трите Корони“ и така ме въвеждаше в историята на града. Като минавахме по Бейкън Стрийт, видях къщата на ексцентричния доктор Еразъм Дарвин^[1], а до нея къщата на семейство Гарик. Младият Дейвид Гарик, разказваше ми Маги, бил най-красивото момче в Личфийлд, надарен с изключително пъргав ум, което го правело притегателен център за всички момичета, но той се интересувал само от книги и се забавлявал да пише фарсове заедно с приятеля си Самюъл Джонсън.

Може би от нетърпение да опознае света, моята Миранда беше неспокойна и често напомняше с ритници за себе си. С раждането й през февруари, моят живот се преобрази. Още от люлката това жизнено и мило същество очароваше всички наоколо. Маги бе напълно покорена от нея и започна веднага да я глези. Момиченцето ми бликаше от здраве и сили. Сучеше жадно, а когато я отбих, започна да проявява сериозен апетит. Проходи на девет месеца, а на една годинка вече се движеше доста свободно. Няколко месеца по-късно започна да говори, а на две години не преставаше да задава въпроси за всяко нещо. Косите й блестяха червеникави като мед, а очите приличаха на сапфири. Тя напълно съзнаваше чара си и го използваше, даже злоупотребяваше с него, когато поискаше. Наистина си беше глезено дете, но как ли можеше да бъде иначе с майка като мен и с леля Маги, и двете преливащи от възторг пред нея. Дори непознати хора спираха, за да я погледат, и казваха, че това е най-красивото момиченце, което са виждали.

Имаше забележително въображение и сама си измисляше приказки. След като изчерпах целия си репертоар, се оказах натясно. На четири години тя се носеше из Личфийд като малък елф, лудуваше с децата и боя се, невинаги се държеше много добре. Особено спрямо горкия директор на училището Самюъл Джонсън. Неговата срамежливост, несръчност и бледото му подпухнало лице предизвикваха лошотията на хлапетата. Когато видях това, хубавичко натупах Миранда и я отведох от другата страна на площада, за да се извини на бедния Самюъл. Потънал в света на своите книги и въображението си, сляп и глух за онова, което ставаше наоколо, синът на книжаря даже не беше забелязал, че децата му се подиграват.

Съвсем различно стояха нещата с неговия приятел Дейвид Гарик. Красив като млад бог и невероятно привлекателен, той бе като слънце — където и да се намираше, каквото и да правеше — всички гледаха само него. Пъргав и весел, той преливаше от желание за живот. От него бликаше нетърпение да изследва далечни хоризонти, страст към победите, желание да очарова всички, но най-вече децата. На четири години Миранда категорично заяви, че ще се омъжи за него, когато порасне, и той обеща да я чака, защото тя била най-хубавата малка палавница, който бил виждал.

Миранда винаги е имала страст към четенето. На четири години вече се бе научила да чете съвсем сама. Преди това тя сядаше да се люлее на коленете ми, докато аз й четях приказки, а тя разглеждаше картинките. На пет години тя решително прекоси площада и заяви на слисания Майкъл Джонсън, че не може така да продава книги само за възрастни, а да пренебрегва нуждите на децата.

Дъщеря ми обожаваше пиесите на Шекспир и непрестанно ме караше да й ги рецитирам. Като Дъглас и тя не си падаше много по математиката. Особено силно се вълнуваше от географията и историята и искаше да знае всичко за кръвожадните крале от отминалите епохи и за красивите дами с огромни рокли и купища бижута.

Това преждевременно развито дете проявяващо всички признаци на голяма интелигентност, огряваше живота ми и годините в Личфийлд бяха щастливо време за мен. Работата ми харесваше. Станах умела шивачка и бях все по-полезна на Маги, когато силите й започнаха да отслабват. Освен удоволствието от книгите, които не ми липсваха, можех да ходя и на концерти, тъй като жителите на градчето се славеха като почитатели на изкуствата.

Всичко свърши внезапно. Един ден Маги се прибра, мърморейки, че никога няма да завърши дяволския тоалет на госпожа Стюарт и добави, че се чувства изтощена. Когато ми казваше лека нощ, тя ми се стори още по-бледа. Обещах си да я разтоваря още повече от работата й, която бе станала твърде тежка за нея. Желанието ми обаче не се изпълни, защото тя почина кротко в съня си. Целият град плака за тази малко рязка, но добра жена.

Племенникът й Ламбърт беше прекалено зает, за да дойде на погребението, но изпрати като свой пълномощник един млад човек, който да обходи къщата с тефтер в ръка, за да оцени всяка вещ. Каза ми, че Ламбърт ще продаде къщата и всичко ще бъде обявено на търг. Имах две седмици на разположение, „за да събера нещата си“. Не дочаках разпродажбата. Заминах с Миранда в Лондон, за да поискам парите си, след което да намеря квартира и да потърся работа като шивачка.

Когато се срещнах с Ламбърт в неговата кантора, той беше все така любезен. Обясни ми търпеливо сложния механизъм на влагане на парите, поради което не можех да си ги получа обратно „на минутата“. Понеже живеех и се хранех при Маги, а тя ми плащаше и малка заплата за работата, досега не бях поискала и едно пени от парите си. Той ме увери, че добре вложена, сумата хубавичко е набъбнала. Тъй като ми оставаха само три лири, той прояви щедрост да ми даде малко пари, с които да наема скромна квартира и да преживявам през следващите няколко седмици, докато той бъде в състояние да ми предостави моите средства. Обеща да ми изплати цялата сума.

Това беше първата ни крачка към мизерията. От Ламбърт Хибърт не видях повече ни пени. Работех усилено и правех големи икономии, за да мога да платя хонорара на адвокат, който да подаде жалба в съда срещу Хибърт. Тогава опознах пародията на правосъдие, която царува в наше време. Окичиха го с лаври. Изкараха го филантроп, който е направил голяма жертва, помагайки на една бедна вдовица. Що се отнася до мен, аз бях неблагодарна, отмъстителна и злонамерена. Заслужавах затвор, задето бях обвинила такъв почитан гражданин. След това унижение видях Ламбърт Хибърт да приказва приятелски с моя адвокат и да му дава пари, докато двамата тръгнаха по Боу Стрийт.

Нанесоха ми удар, но не се оставих да бъда повалена. Реших да си създам клиентела, за да издържам себе си и детето. Залових се с жар за работа. Борех се да изкарвам прехраната ни и едновременно се грижех за Миранда, но започнах да губя сили. Често се налагаше да се пренасяме и то във все по-лоши жилища. Започнах да кашлям. Нямаше надежда да оздравея. Кашлицата ставаше все по-лоша. Опитвах се да крия състоянието си от Миранда, правех се на весела и безгрижна. Полагах усилия за образованието й. Карах я да чете на глас, докато шиех, но не успявах да скрия отчаянието, което ме завладяваше все повече и повече… Последната спирка беше в Сейнт Джайлс — пълната мизерия. Тук видях първото петно кръв.

„Отче Уилямс, винаги сте били толкова добър с мен. Знам, че отдавна трябваше да ви пиша. Когато напуснах Корнуел, исках да прекъсна всички връзки, за да започна нов живот… Знам, че Маги ви пишеше, за да ви разказва за Миранда и за мен. Често ми е споменавала за тези писма. После, когато се преместих в Лондон, нямах смелост да ви пиша и да потърся помощта ви. Много се срамувах, че толкова дълго не бях давала признак на живот, а и тогава нещата все още вървяха добре. Повече не мога да си позволя лукса да бъда горда. Отчаяна съм и вие сте единствената ми надежда.

Вчера имах ужасна криза. Не спрях да кашлям, имаше и много кръв… За щастие Миранда не беше тук и не видя. Госпожа Хъмфри, въпреки недостатъците си, е много свястна жена и се грижи предано за мен. Тя обаче не харесва Миранда и все така настоява да я изпратя в ужасния приют. Изтръпвам само като си го представя.

Миранда се върна късно. Донесе мляко, сирене и две парчета пастет. С боси крака, мръсно лице и рошави и нечисти коси, тя все така се усмихваше радостно и очите й блестяха, пълни с игриви пламъчета. Започна да ми разказва за игрите и приключенията си с другите деца. Каза също, че някакъв възрастен господин я помолил да му напазарува и й дал пари, с които да купи нещо за ядене. Знаех, че ме лъже, но се чувствах твърде слаба, за да протестирам.

Дъщеря ми е станала умела лъжкиня, хитра, твърдоглава и независима, точно като малките хулигани, с които кръстосва улиците. Тя е мръсна, в гласа й има вулгарни интонации, използва груби и грозни изрази. Страхувам се за нея. Цялата й жизненост и интелигентност, всичките й дарби, ако се насочат в лоша посока, биха й донесли големи нещастия. Боже, някой трябва да я измъкне от това ужасяващо място.

Седнала в леглото, напразно се опитвах да я заблудя за собственото си състояние. Едва успях да преглътна малко мляко. Виждах, че не ми вярва, когато й казвах с тон, по-отпаднал от всякога, че не съм гладна. Тя ме настани удобно на възглавниците, уверявайки ме, че ще оздравея. После запали една свещ и зачете от «Бурята» с уверен, мелодичен глас, от който бяха изчезнали всички следи от носово произношение. Спря и ме запита дали бях избрала името й заради героинята Миранда. Потвърдих с усмивка, но сълзите ми рукнаха отново при спомена за едно друго време и едно друго дете, за малката фигурка от цветен картон, която приличаше на жената, която бях тогава и каквато щеше да стане някога Миранда.

Тя зачете отново и аз най-накрая заспах. Когато се събудих, тя беше излязла. Предполагам, че сега тича с малките нехранимайковци и кръстосват квартала като се учат на неща, каквито децата не бива да знаят.

Трябва да я спасите, отче Уилямс.

Вчерашната криза така отслаби силите ми, че едва държа писалката, но трябва да довърша. Знам, че не ми остава много време. Може би още няколко седмици. А после ще отида при моя Джефри… Ще си тръгна кротко, даже доброволно, стига да знам, че някой ще се погрижи за моята Миранда. Тя е Маури, отче. Трябва да го научи. Тя не знае нищо за Корнуел, нито за баща си, нито за лорд Робърт. Казала съм й само, че баща й е на небето. Искам обаче да научи всичко. Когато прецените, че е готова, дайте й да прочете това писмо.

Вие ще се погрижите за нея, нали? Може би ще успеете да й върнете онова, което й се полага. Тя е мое дете, но е дете и на Джефри. Лорд Робърт… разбирам, че той ме мрази, но ще пренесе ли тази омраза и върху невинното момиченце?

Много съм слаба, но само още няколко думи. Тази сутрин, след като написах редовете, които току-що сте прочели, се разбрах с госпожа Хъмфрис да ви ги изпрати. Обеща лично да предаде писмото на следващата пощенска кола за Корнуел.

Дай боже да го получите, да дойдете и да спасите Миранда.

Дай боже да пристигнете навреме.“