Дженифър Уайлд
Непокорната Миранда (20)

9

Вече се зазоряваше, когато колата ни остави на Холиуел Стрийт. Толкова бях капнала, че с мъка държах отворени очите си. Ето защо при вида на стъпалата, които трябваше да изкача, без да имам и капчица сили, простенах и разтърсих глава отрицателно. Гордън въздъхна мъченически и ме понесе на ръце към жилището ни. Без да кажа дума, се сгуших в него, сложих глава на рамото му и заспах, преди да е стигнал до първия етаж.

Когато отворих очи, лежах на леглото в стаичката си. Все още бях облечена в роклята от червен брокат. Отвън небето бе потънало в мрачно зарево. Значи, не беше изгрев, а залез. Буквално умирах от глад. А също и от студ, тъй като Гордън чисто и просто ме бе хвърлил върху леглото, без да се погрижи да ме завие.

Намерих го вече седнал зад бюрото си. Перото му хвърчеше по наполовина изписания с драскулки лист. Не ме забеляза, въпреки че се блъснах в купчина книги, оставени на пода, и ги разпилях. В стаята цареше невъобразим хаос: разпръснати листи, отворени книги, дрехи, метнати на облегалката на един стол, както и поднос с остатъци от храна, оставен на пода до дивана. Зърнах хляб, сирене, колбас и половинка печено пиле. Седнах и загризах. Сигурно му бяха одрали кожата, щом е пазарувал сам. Както повечето мъже, той си нямаше представа от такива покупки.

Внезапно Гордън избухна в проклятия и скъса страницата, която бе написал. Взе празен лист и перото му отново заскърца. Въздъхнах и довърших вечерята си. После отидох в кухнята и се заех да правя кафе. Гордън и там бе успял за нула време да обърне всичко наопаки. Щом миризмата на кафе стигна до него, той изръмжа:

— Искам една чашка!

Отнесох две пълни чаши подсладено кафе и засърбах моята пред камината, с гръб към огъня. Той продължаваше да пише, като от време на време надникваше за справка в една отворена книга пред себе си. Върху черните си панталони и тънката си бяла риза беше навлякъл халат от тъмносин сатен, който някога е бил великолепен, но сега се бе протъркал тук-там. Благодарение на разговора, който бях подслушала от стаята си, вече знаех къде са отишли солидните суми от продажбата на книгите му: за издръжка на близките му и за подпомагане на шотландските заговорници. Беше си оставил само колкото да не умре от глад.

— Как се пише „наследство“? — изведнъж се обади той.

— Н-а-с-л-е-д-с-т-в-о, а „коте“ се пише к-о-т-е.

— Без подигравки, моля!

Изпих още една чаша кафе и се заех да пооправя стаята. С бледо, изопнато лице — питах се дали изобщо беше мигнал — и поглед, вперен в някакъв въображаем свят, Гордън продължаваше да пише, като само затвори книгата, в която поглеждаше, и я хвърли върху дивана. Ядосано я поставих на мястото й. От време на време ставаше и се разхождаше из стаята, без да ме вижда. Свих рамене и се оттеглих в кухнята, където се залових за работа.

— Проклятие! — викна той.

Втурнах се да видя какво е станало: беше счупил последното си паче перо и ми нареди незабавно да ида да купя. В осем часа обаче вече нямаше откъде. Тогава той побесня и ме обвини, че не съм се грижела за тези неща, с които той нямал време да се занимава. Не му останах длъжна и той съвсем се разгорещи, когато изведнъж най-спокойно му съобщих, че има още едно перо в стаята ми.

— Защо, по дяволите, не казахте по-рано? — изрева той.

— Ами кой да ме остави да река! Пък ако искате да знайте, май трябваше хич да не ви обаждам!

— Кълна се в Бога, някой ден няма да успея да се сдържа, Миранда, и ще те убия.

— Тъй, тъй. Само че преди това аз ще ви извадя очите.

— За бога, веднага ми донеси перото!

Оплезих му се и докато той свиваше ядно юмруци с убийствен пламък в очите, се измъкнах набързо. Въпреки всичките си крясъци и заплахи, този негодник беше като малко дете. Усмихнах се вътрешно, представяйки си с каква наслада бих отмахнала кичура копринени коси от челото му.

Гордън изтръгна перото от ръцете ми и го заби в мастилницата, след което отново потъна в работа.

Отидох в спалнята му. Парфюмът на лейди Ивлин още витаеше във въздуха, ето защо отворих широко прозореца и проветрих. Гордън поне се бе постарал да оправи леглото. Ядно дръпнах чаршафите, за да застеля нови, като си припомних непристойните звуци и ухиленото лице на дамата. Щом премахнах всички следи от присъствието й, стаята ми се стори по-поносима.

Върнах се във всекидневната, грабнах някаква книга и седнах на дивана да почета. „Немска военна тактика“. Уф, каква скука! Трябваше да взема пари от стомничката и да си купя същите томове на Шекспир като онези, които оставих в мазето за въглища.

Озърнах се наоколо и се насладих на гледката: на огъня, който пращеше весело, на излъсканите до блясък старинни мебели, на леко пожълтелите рисунки с пастел по стените. А също така и на Гордън, на смръщения му профил, на добре очертаните му устни, изопнати от напрегнатото внимание, на смолисточерния кичур върху челото му. Той спря да пише, въздъхна и препрочете последните редове. Сигурно беше дяволски интересно да създадеш цял един свят върху хартия, да се потопиш до забрава в него и да накараш героите да правят каквото им наредиш.

Защо ли не се заловях и аз да пиша някой ден? Наблюдавайки моя шотландец и преписвайки книгите му, всъщност малко по малко усвоявах занаята. Разбира се, човек просто трябваше да го бива за това, иначе нищо не можеше да се направи, но ми се струваше, че най-важното бе да можеш работиш неуморно и да не се предаваш, когато думите не идват, а героите отказват да оживеят. В такъв момент Гордън беснееше, крещеше и скърцаше със зъби, унищожаваше купища листи, но в крайна сметка не се отказваше и нещата отново потръгваха.

Беше минало полунощ, когато той остави перото и стана. Огледа се удивено наоколо, сякаш бе изненадан, че се намира в своето жилище в Лондон. Както и от това, че ме вижда, кротко седнала на дивана. Протегна се и се приближи до огъня. Явно беше в чудесно настроение.

— Значи прословутата сцена е готова?

— Да, довърших цялата глава.

— Нима… Нима сте работили през целия ден? Изобщо ли не поспахте?

— Само няколко часа сутринта. Събудиха ме, имах доста неприятно посещение. Тя беше крайно възмутена.

— Тя ли?

— Хубавата лейди Ивлин. Изглежда някой я е полял доста обилно с вода, когато е излизала оттук. Косата й, роклята й — всичко било в плачевно състояние. Роклята била безвъзвратно загубена, а струвала цяло състояние.

— Какъв ужас! Та кой ще стори таквоз нещо?

— И аз това се питам! Тя твърди, че във водата плували обелки от картофи и моркови. Може и да се лъжа, но ми се стори, че зърнах точно картофи и моркови в онова ужасно рагу, с което опита да ме отровиш.

— Да, май имаше такова нещо.

— И се питам къде ли изчезнаха обелките.

— И аз се питам.

По устните му пробягна усмивка. Съвсем не изглеждаше ядосан.

— И… какво рекохте на хубавата лейди Ивлин?

— Че щом упорства да посещава подобни съмнителни квартали, ще трябва да се примири с последствията. Тя обаче не оцени съвета ми по достойнство и в отговор получих няколко доста солени епитета.

— Аха.

— Никога не съм предполагал, че знае подобни думи.

— Аз пък хич не се изненадвам.

— Беше безкрайно ядосана. Обвини ме, че аз съм лиснал водата върху нея и ме нарече негодник, безсърдечно животно, чудовищен звяр и на всичко отгоре — подъл кучи син. Аз, разбира се, също не й останах длъжен и накрая я изхвърлих оттук.

— Екстра!

— Защо направи това, Миранда?

— О, просто тъй ми се прищя. Ама страшно ми се прищя. Тя толкоз се правеше на важна, като че ви е господарка, пък се държеше… Държеше се като разгонена кучка. Такава като нея може направо да погуби човека!

— Боя се, че е погубила вече неколцина.

— Не… Не сте ли ядосан?

— Напротив, много съм ви благодарен. Вече ми беше дошло до гуша от лейди Ивлин.

— Ако ви е било толкоз досадно, защо не сте й дали пътя досега?

— Плътта е слаба, Миранда, един мъж има нужда от някои неща, а лейди Ивлин искаше само това и нищо друго.

— Ясно. А к’во ще правите сега без нея?

— Май ще трябва да й потърся заместничка — каза той и ме изгледа продължително. Силно се смутих — в погледа му имаше нещо непознато за мен.

Гордън отиде до едно шкафче с очукана политура и измъкна оттам бутилка вино. Наля си една чаша и го засърба, като ме гледаше замислено. Изведнъж се почувствах нервна, не ме свърташе на едно място. Прехвърлях насам-натам нещата, които ми попадаха под ръка, но не успявах да се скрия от тези сини очи, които се бяха впили в мен.

— Май… Май огладнях… ще донеса нещичко за хапване.

— Не съм гладен, Миранда.

— Тогава малко кафе. Не щете ли чашка горещо кафе?

— Не искам кафе, пия вино. Май няма да е зле и ти да пийнеш една чашка.

— Не… Не. Ще ми се завърти главата.

Той обаче ми наля и ми подаде чашата, която аз колебливо поех. Щом пръстите ни се срещнаха, по тялото ми сякаш премина гореща вълна. Разтреперих се и едва не разлях виното. Гордън сложи ръката си върху моята и ме обзе такова вълнение, че краката ми се подкосиха. Това ново усещане ми вдъхваше страх.

— Какво има? — попита ме тихо Гордън.

— Нищо… Нищо. Оставете ме да си изпия виното.

Широката му уста отново трепна в усмивка и той пусна ръката ми. Отпих две големи глътки от кадифената и тръпчива течност, която хем погали, хем леко пощипна езика ми, и от която пламнах цялата. Защо му трябваше да стои толкова близо до мен, с тези свои очи, чийто поглед бе станал тъмносин, засенчен от полуспуснатите му мигли? Нямаше ли си друга работа? Колко ли време щеше да ме оглежда така, с полуотворени устни? Знаех какво му се върти из главата. Допих си чашата колкото се можеше по-нехайно.

— Още малко?

— Не, не… Вече ми се замая главата.

— Трябваше да пиеш по-бавно.

— Да, ама за туй се иска време! Аз да не съм някоя проклета аристократка, дет’ всеки ден пие вино и яде фазани! Ако искате да знайте, за пръв път ми е!

— Успокой се, Миранда!

— Мътните ме взели, ако мога да се успокоя, дордето стоите зад мен и ми дъхате във врата!

— Това притеснява ли те?

— По дяволите, направо ме побърква!

— И защо?

— Много добре знайте защо. Аз не съм кат’ ваш’та лейди Ивлин.

— О, в това няма съмнение.

— Аз… Ако щете, вярвайте, ама съм свястно момиче, тъй че стига сте ме зяпали и хич да не ви се въртят такива мисли из главата, Кам Гордън.

— Тези мисли доста отдавна ми се въртят из главата, Миранда. От седмици се опитвам да ги прогоня.

— Тогава няма да е зле все тъй да се опитвате!

Той ме погледна за миг право в очите, после взе празната ми чаша и я остави на шкафа. Въздъхнах с облекчение. Това обаче не ми помогна нито да дишам по-леко, нито да разсъждавам по-ясно. Сърцето ми биеше лудо, беше ми топло, адски топло. Свещите, вече към края си, хвърляха слаба и треперлива светлина, която правеше атмосферата по-задушевна и още повече влошаваше нещата. Като продължаваше да ме гледа с премрежен поглед, Гордън се облегна назад. В полумрака, озарявано от време на време за миг от някоя разгоряла се свещ, лицето му ми се стори неимоверно красиво. Можех твърдо да отвръщам на разгневения шотландец, който ме хокаше, но Кам прелъстителят с полупритворените очи ме лишаваше от сили за съпротива.

— Май… Май че е време да сядам да преписвам — рекох нервно. — Изобщо не ми се спи. Сигурно ще смогна да свърша всичко още тая нощ. Пък вий… Вий сядайте да работите. Ще сложа нови свещи.

— Стой, където си.

— Ама нали трябва да преписвам! Иначе няма да мога да наваксам и после пак ще ме гълчите.

— Замълчи.

Подчиних се и го загледах. Желаех го. Желаех го отчаяно, а и той мен. Никога досега не се бях чувствала толкова объркана, несигурна, уязвима. Щом бяхме стигнали дотук, вече не мислех за връщане назад, искаше ми се да продължим, и то по-скоро. Бързах да опозная вълшебния свят, който ме очакваше. Същевременно си давах сметка, че би било най-добре нещата да си останат постарому.

— Както виждам, още не си съблякла тази рокля — каза той.

— Ами… Хич не се сетих да се преоблека. Слязох, понеже бях огладняла, пък после се залисах…

— Свали я.

— Сега? Веднага ли?

— Веднага.

— Ами! Как ли пък не! Хич няма да се разхвърлям пред вас! Аз…

— Направи каквото ти наредих — каза той с тон, който ме стресна. Ръцете ми трепереха и не успявах да се справя с телените копченца на гърба. Кам Гордън застана зад мен и сложи ръце на раменете ми. Потреперих от допира на студените му пръсти и щом докосна врата ми, изведнъж ми се стори, че плувам във въздуха. Обзе ме непознато чувство, някаква сладостна болка. Той застана пред мен, сложи ръце на кръста ми и като коленичи, смъкна роклята ми на пода, където тя очерта кръг от блестяща коприна около нозете ми. Прекрачих, оставяйки зад себе си дрехи и обувки. Гордън се изправи и впери в мен тъмносиния си поглед. Поех си дъх и промълвих:

— Недейте, моля ви се! Не правете това. Нека всичко си остане както преди.

— Миранда, желая те, желая те още от първия ден.

— Това… не е хубаво.

— Не се превземай, тук няма място за превземки.

— Не се превземам… Само че никога…

— Ти ме желаеш точно толкова, колкото аз теб.

— Възможно е, но… К’во от това? Тъй хубаво се разбирахме. А сега…

— Красива си. Господи, колко си красива!

— Кам!

— В цял Лондон няма жена, която да може да се мери с теб.

Не носех нищо, освен долната риза от черна дантела с прозрачни поли. Погледнах го, разтреперана, в очите. Изгарях от желание да направя решителната стъпка, но все още се съпротивлявах.

— Ще изгорим тази рокля, а също и тази фуста.

— Да. Не ги ща. Трябваше сама да ги изгоря.

— Ще ти купя друга рокля, Миранда, по-хубава от тази. Ще ти купя куп рокли.

— Не… Не това искам от теб.

Той положи ръце на раменете ми и като пъхна пръсти под тънките презрамки, с един жест ги отмести настрани, оголвайки гърдите — сякаш бяла коприна, украсена с две розови връхчета. После раздра фината черна дантела и леката дреха се свлече в краката ми. Стоях пред него напълно гола. Тогава той ме обгърна с ръце, притискайки ме към хладната мека коприна на халата си. Обзе ме особена нега, оставяйки ме без сили, беззащитна жертва на непознатите и странни усещания, които припламваха по цялото ми тяло.

— От седмици се боря с това желание. Казвах си, че не мога да падна в краката на една дивачка с ангелско лице, от чийто език би се изчервил и бродяга. Ти ме омагьоса, малка негоднице.

— Върви по дяволите, Кам Гордън, ако тъй си мислиш за мен…

— Ти влезе в живота ми като гладно коте, което мяука и драска, забивайки нокти във всичко, което докопа. Щеше ми се да те удуша или да те изхвърля на боклука. А ти, дяволско създание, ти стана неразделна част от живота ми, чудя се дори дали бих могъл да живея без теб!

— И ти не си пръв ангел! Най-често се държиш ужасно, отвратително и…

— Ако ми е останал и капка здрав разум, би трябвало още сега да те изхвърля… Да се отърва от теб, преди да е станало още по-зле, но се страхувам, че е много късно. Съвсем съм полудял.

— Пусни ме тогава, идиот такъв!

Вместо това той ме притисна още по-силно към себе си със светнал от желание поглед. Синевата на очите му бе приела отблясъка на най-тъмен сапфир. Десницата му стискаше раменете ми, докато лявата му ръка се плъзгаше по гърба ми все по-надолу. Усещах твърдите му пръсти по кожата си. Гордън полуотвори устни. Потръпнах цялата.

— Никога не съм срещал друга като теб.

— Аз… В мен няма нищо особено… Аз съм само…

— Ти си неповторима, прекрасна и неповторима. И ми принадлежиш изцяло. Когато миналата нощ помислих, че съм те загубил, стори ми се, че полудявам. Тогава разбрах, че вече не мога без теб.

— Трябва ли… Трябва ли да говорим толкова?

Гордън се усмихна и докато аз вдигах ръце към главата му, той се наведе и впи устни в моите. Безкрайно дългата му целувка и силата на здравото му, стегнато тяло до моето ме пренесоха в един ослепителен свят, в който жадувах да пристъпя заедно с него. После Гордън ме вдигна на ръце, пренесе ме в спалнята и ме положи върху леглото. Там беше почти студено, тъй като прозорците бяха останали отворени, но никой от нас не усети това. Цялото ми тяло гореше и излъчваше топлина и се оставих да ме галят лунните лъчи, докато Гордън сваляше дреха след дреха и ги пускаше на пода. Щом свърши и седна до мен, най-после изпитах сладостта да докосвам това изваяно и топло тяло с форми на древногръцка статуя.

Влажните му и парещи устни се спряха първо в извивката на шията ми. Затворих очи. После пробягнаха по гърдите ми, чиито връхчета се втвърдиха под ласката на езика му. Задъхах се. Дюшекът хлътна, когато той опря длани в него и легна върху мен. За миг лунната светлина окъпа телата ни, после се скри зад облак и потънахме в мрак. Тогава той тежко се отпусна в обятията ми.

Съвсем инстинктивно изпитах паника и се опитах да го отхвърля, но той здраво ме стисна и разтвори краката ми. Извиках, щом усетих твърдата му мъжественост да си проправя път вътре в мен и да навлиза все по-дълбоко. В един миг срещна препятствие, преодоля го и усетих дълбоко в мен нещо да се разкъсва, причинявайки ми пареща болка. Тя обаче неочаквано се смени с изгаряща наслада, с някаква толкова силна сладост, че потънах и се изгубих в нея. Той проникна още по-надълбоко в мен с цялата си мощ. След това се разтърси силно и тогава последва експлозията, която ме изпепели и ме остави без дъх и сили, но щастлива, сякаш изхвърлена след корабокрушение на непозната прелестна земя.

И двамата потънахме в сън. Когато се събудих, усещах главата му отпусната на рамото ми, а ръката му ме притискаше. Прокарах пръсти през косата му. Той изръмжа и отвори очи. Отново се вкопчихме един в друг и този път вече нямаше нито паника, нито болка, а само някакво непоносимо удоволствие. Когато то отшумя и той застина върху мен и в мен, се усмихнах и го прегърнах с ресници, мокри от неподозираното щастие.

На другата сутрин към единадесет часа от кухнята вече се носеше приятният аромат на кафе. Кам още спеше, но аз бях будна от часове. Изкъпана, грижливо сресана и облечена, му приготвях необичайно богата закуска с топли кифлички, току-що купени от пекаря. Чувствах се лека като птичка, въпреки че тялото леко ме наболяваше и не ми достигаха сили. Ала какво от това — бях щастлива и дори горда.

— Добрутро — рекох на влизане в спалнята.

— Добро утро — отвърна сухо Кам.

— Ето на, пак сме кисели!

— Сутрин винаги съм кисел.

— Знам, знам, направо не се търпиш, преди да си изпил поне две чаши кафе. Ето го, горещо е, заедно с любимите ти канелени кифлички и една с кайсии за мен. Сядай.

Той седна, мърморейки. Усмихнах се. Вече беше напълно облечен. Гледах го гордо с някакво чувство на собственост. Когато свърши, отнесох таблата в кухнята. Щом се върнах, той стоеше в средата на стаята си с каменно лице, скръстил ръце на гърдите си.

— Дължа ти извинение за снощи, Миранда. Не зная какво ми стана — каза Кам с безучастен тон.

— Аз зная к’во ти стана и беше чудесно. За нищо на света не бих се отказала от това, което се случи.

— Защо не ми каза, че си девствена?

— Казах ти! Поне сто пъти съм го казвала, ама ти хич и не ми повярва!

— Ако знаех… Нямам навика да обезчестявам девойки. Нямаше да те пипна. Аз отговарям за теб и…

— Кам, скъпи Кам, недей да се извиняваш! Та аз съм щастлива! Исках да си ти… Толкова отдавна го исках и направо не съм на себе си от радост!

— Мили боже! — изпъшка той, искрено притеснен.

— Все някой трябваше да е пръв! Доволна съм, че беше ти. Сега наистина ти принадлежа изцяло и ти също ми принадлежиш.

— Господи!

Избухнах в смях. Прегърнах го и го погледнах право в очите. За миг той наистина изглеждаше като уплашено момче.

— В каква ли каша се забърках? — простена Гордън. — Тук командвам аз, гледай да не го забравяш.

— Няма да го забравя.

— Тази сутрин си още по-хубава! С тази коса, с това лице и това невероятно тяло! Ще ми се да зарежа всичко за днес. Не съм в настроение да започвам нова глава. Бих предпочел…

— Зная, но и дума не може да става за това. Не и преди да си написал поне десет страници.

— Животът е истински ад! — промърмори той.

„Не, не е вярно“, помислих си, докато го гледах как неохотно пристъпва към масата си, сяда, взема перото и отваря мастилницата. За първи път си давах сметка колко прекрасен може да бъде животът.