Сюзън Кери
Ангелът на джаза (1)

Първа глава

Най-после ключът бе в ръката й. Но тъкмо сега не й се искаше да го използва. Седнала пред старото очукано бюро на баща си, тя се вслушваше в тишината и се питаше какво ли щеше да открие.

Всички, които се бяха стълпили в четиристайната паянтова къща край Бейо Блек след погребението, вече си бяха отишли. Дори най-близките им съседи, Джим и Леони Будро, си бяха тръгнали след многократните уверения на Ани, че ще може да се оправи сама. Моите най-близки съседи, поправи се тя, като опитваше да свикне с мисълта за смъртта на баща си. Събитията през изминалата седмица й изглеждаха някак нереални. Струваше й се, че всеки момент якият неразговорлив Нед Дюпре ще завърже лодката си на малкия пристан пред къщата. Ще свали ботушите си и ще ги остави на линолеума край кухненската печка. Сетне ще повдигне капака на тенджерата, за да види какво има за вечеря…

Баща и дъщеря не разговаряха много и въпреки това бяха твърде близки. Свързваше ги любовта един към друг, макар че Нед никога не бе успял да разбере напълно дъщеря си, която се наложи да отгледа.

Сега тя оставаше съвсем сама. Все още не бе омъжена, макар баща й да се бе надявал, че Ани ще си вземе за съпруг някой от местните хора и ще се задоми. Сега бе единствената обитателка на къщата, където винаги бе живяла, с изключение на дните, прекарани в колежа в Лафайет. За първи път бе освободена от ограниченията, които присъствието на баща й налагаше. Вече не можеше да отлага изпълнението на мечтата си с извинението, че ако тръгне по следите на майка си, това би го съсипало. Нямаше причина да не надникне в миналото, да отлага мига, в който щеше да узнае съдържанието на тайното чекмедже в бюрото на Нед.

Бе сигурна какво има вътре — спомени за Соланж Троклер Дюпре, съпругата му, за която той никога не говореше, и майката на Ани, която никога не я бе виждала.

Ани пъхна ключа в ключалката и го превъртя. Обзе я вълнение. Нед сигурно се досещаше за желанието на дъщеря си да узнае нещо повече за Соланж. Всъщност Ани знаеше, че майка и бе избягала от Картре, семейната плантация край Ривър Роуд, за да се омъжи за необразован човек, препитаващ се с лов и риболов. След това бе избягала повторно, този път от него, с намерението да направи кариера като джаз певица в Ню Орлиънс. Там бе починала твърде млада. Нед категорично отказваше да говори за майка й, но от малкото, което Ани знаеше, се досещаше, че тя е била разпътна жена, предпочела компанията на много мъже пред тази на един предан съпруг и изоставила детето си, без да се замисли.

Въпреки неизреченото обвинение Ани не изпитваше гняв към майка си заради нейното предателство, а по-скоро любопитство към съдбата на жената, която я бе родила.

Когато чекмеджето в бюрото най-сетне й разкри тайните си, широко отворените й сиви очи най-напред се спряха на избледняла черно-бяла снимка. На нея се виждаше стройна жена, почти момиче, с хубаво лице, облечена в безформена памучна дреха. В ръцете си държеше пълничко бебе. От нея се излъчваше затрогваща крехкост и изящество.

Това бе първата снимка на Соланж, която Ани виждаше. „Това е майка ми — помисли си тя и потръпна. — И аз.“ Може би Нед ги бе извел на разходка в някой неделен следобед и ги бе снимал близо до ловния заслон. Ани много обичаше това място.

Изглеждаше й невероятно, че вижда себе си — не само в детето, но и в жената, която го държеше. Нямаше и място за съмнение — Соланж Дюпре бе дарила Ани с блестящата си усмивка и с дългокраката си грациозност. Дори свенливостта, която винаги съпътстваше дъщерята, прозираше в облика на майката.

Веднъж, когато уискито бе развързало езика му, Нед се бе изпуснал, че Соланж го бе привлякла най-вече с очарователната си скромност. Това се бе случило, когато бе дошла за първи път на празника в Шоувън и се бе съгласила да танцува с него.

Когато е била направена тази снимка, сигурно съм била само на две годинки, със свито гърло си мислеше Ани. Около главата й имаше ореол от руси бебешки къдрици. Сега косата й бе потъмняла почти до светлокестенява. На снимката косата на Соланж беше руса, също като на детето й. Без съмнение бе изрусена — навярно заради кариерата, която завинаги я бе откъснала от семейния живот.

С леко трепереща ръка Ани остави снимката и взе пожълтяла изрезка от вестник отпреди осемнадесет години. Това беше кратка статия от „Ню Орлиънс Таймс-Пикъюн“. Майка й бе имала скромен успех. Бе си създала малка публика от постоянни посетители и туристи в един клуб на Бърбън стрийт на име „Червената врата“. Журналистът бе забелязал излъчващата се от нея невинност и я бе нарекъл „свежо и рядко срещано на сцените на града явление“.

Ани можеше само да гадае как бе реагирал баща й на тази статия. Сигурно се бе усмихнал иронично на твърдението, че мъжете в опушеното малко кабаре възприемали Соланж не като лека жена, а като ангел.

Обзета от противоречиви чувства, младата жена извади от чекмеджето няколко нотни листа. Това бяха партитури на песни от ерата на суинга. През краткия период на учението си в колежа Ани се бе занимавала професионално с тази музика и я бе обикнала. Беше невероятно! Като че бе наследила от майка си не само цвета на очите, но и предпочитанията й. Дори когато Соланж бе в разцвета на кариерата си, тези песни вече бяха остарели.

Ани погледна в чекмеджето и затаи дъх. Под нотните листа имаше снопче банкови чекове, пристегнати с ластик и пъхнати в разкъсан плик. Бяха от банката в Ню Орлиънс и носеха дати от ранното детство на Ани, но не бяха осребрени. Дали Соланж бе изпращала пари за издръжката й? Пари, които Нед бе отказал да приеме, възпиран от гнева и гордостта си? Чековете възлизаха на близо хиляда долара — това не бе малка сума за начинаеща млада певица през онези години. Очевидно Соланж не бе забравила бебето, което държеше в ръцете си на снимката.

Внезапно в Ани сякаш нещо се отприщи. От очите й рукнаха сълзи, които извираха от някаква много дълбока, недокосвана досега, част на сърцето й. През целия си живот бе обичала Нед Дюпре, сдържания баща, който понякога й разказваше смешни истории и й пееше народни песни от Кейджън само когато беше пийнал. Все пак той винаги бе до нея, за да превързва одрасканите й колене и да успокоява момичешките й страхове. Усети как в нея се надига топло чувство — нещо като обич, към непознатата жена на снимката. Това я накара да се почувства, като че ли е изневерила на баща си. Въпреки всичко бе изпълнена с непреодолим копнеж да узнае истината за Соланж и за себе си.

В миналото Ани имаше затворения характер на баща си. Неведнъж бе потискала желанието си да се отдаде на пеенето, макар че вокалният й педагог в университета не пестеше похвалите си. Вместо това бе решила да стане учителка. Нед беше одобрил избора й. И все пак смяташе работата й за нещо временно, с което щеше да се занимава само докато се задоми и стане майка на внуците му. Той не успя да проумее как дъщеря му не се бе влюбила в някой от сериозните млади механици, рибари или майстори на риболовни мрежи, които я придружаваха на танците в събота вечер. Междувременно у нея продължаваше да тлее желанието някой ден да напусне Хума и да си опита късмета като певица.

Тя избърса сълзите си и отново погледна снимката. Може би, ако бе обикнала някой от местните мъже, нещата щяха да бъдат по-прости. Но Ани приличаше на Соланж повече, отколкото Нед бе предполагал. Дъщеря му мечтаеше как ще пренесе слушателите си в свят, създаден от самата нея, как ще ги накара да почувстват музиката и как ще си тръгват — възвисени и пречистени след концертите й. Ако някога имам съпруг, мислеше Ани, той ще трябва да ме разбира, а не да се опитва да ме задържи само за себе си.

В чекмеджето бяха останали само още няколко неща: обикновена брачна халка, очевидно предназначена за пръста на баща й, и два плика, но без писмата, които някога бяха съдържали. На едното от тях, адресирано до баща й, на мястото на подателя беше посочен някакъв пансион в Ню Орлиънс. Другото бе изпратено до Ерве Троклер, дядо й, във Вашри, и очевидно беше върнато неразпечатано.

Бе научила твърде малко от съдържанието на чекмеджето. И все пак, докато гледаше снимката на майка си, Ани взе едно важно решение. Ако успееше да склони Лърей Бърнс, учителката по музика, която се бе пенсионирала преди няколко години, да я замести, щеше да поиска отпуска до края на учебната година. След това щеше да заключи къщата и със скромните си спестявания, както и с чековете, които вероятно все още можеха да бъдат осребрени, щеше да се отправи в търсене на истината за съдбата на майка си. Първо щеше да се отбие във Вашри, за да се срещне с роднините си от семейство Троклер и да ги помоли да й разкажат това, което знаят. След това щеше да отиде в Ню Орлиънс, за да си потърси работа като певица и да се опита да открие някакви следи, останали от Соланж Дюпре.

Но когато късно вечерта заспа, Ани не сънува нито миналото на майка си, нито собствените си перспективи за бъдещето. Вместо това в самотните й сънища се появи образът на тъмноок красив непознат, дошъл от света, който тя мечтаеше да завоюва…

 

 

Една седмица по-късно Ани пътуваше на север към Вашри, настанена в кабината на хладилния камион на Джо Гайдри. В куфара й бяха скътани снимката на майка й и няколкото окъсани нотни листа, които Нед бе запазил.

Осребряването на чековете не се бе оказало лесна работа. Касиерката, която не знаеше как да постъпи, повика началника си, който на свой ред се обърна към управителя на банката. Последва телефонен разговор с банката в Ню Орлиънс, където майката на Ани бе внасяла парите си. Накрая все пак чековете бяха осребрени.

Ани гледаше към спретнатите ферми, разположени в низината покрай магистралата. Подхвърляше от време на време някоя реплика в отговор на непрестанния словесен поток на Джо и си мислеше, че Хума ще й липсва. Но знаеше, че не може да остане тук завинаги. Трябваше да опита късмета си. Когато влязоха във Вашри, тя съвсем замлъкна и сърцето й заби по-бързо. Малкото съвсем обикновено градче се нижеше покрай тях с ниските си къщи, банките и пощата. Шосе номер двадесет свършваше при речния кей и шофьорът, стар приятел на баща й, зави на запад към Картре.

Макар че живееше само на шестдесет километра от мястото, където бе израсла майка й, Ани никога преди не беше идвала тук от чувство на лоялност към баща си. Сега, когато вече беше в градчето, Ани се запита дали изобщо трябваше да идва. Вероятно семейство Троклер нямаше да я посрещнат с голямо въодушевление. Всъщност дори можеше да не пожелаят да допуснат в къщата си някой, който имаше нещо общо със Соланж Дюпре. Но въпреки че стомахът й се бе свил на топка от вълнение, любопитството в нея надделя. Погледът й жадно попиваше всяка подробност от селския пейзаж — кравите, пасящи спокойно по тревистия склон на стръмния бряг, скриващ реката от погледа, равните полета със захарна тръстика, плантаторските къщи, скрити сред дърветата.

— Това е Картре — заяви Джо, спирайки на чакълестата алея, над която хвърляха сянка няколко дъба.

Ани насочи вниманието си към имението на семейство Троклер. То приличаше повече на креолска плантация, отколкото на имение от началото на века. Широко външно стълбище водеше към разположена на втория етаж дървена галерия с тесни колони и нисък парапет. Масивният стръмен покрив беше покрит с ръждясала тук-таме ламарина и увенчан с две капандури. Но макар че къщата имаше нужда от пребоядисване и храстите около нея бяха подрязани твърде небрежно, имението Картре бе образец на съразмерност и хармония.

— Да те откарам ли до вратата? — попита Джо и загрижено я изгледа. — Аз не бързам. Ако искаш, мога да те почакам.

— Не, благодаря, Джо. Наистина съм ти много признателна, че ме докара. Но… Днес няма да се върна в Хума.

Тя слезе от камиона и с леко изпотени длани пое единствения си куфар. Бе забелязала завесата на един от прозорците леко да се повдига и след това отново да се спуска. За миг се почувства самотна, загледана в белия облак прах, вдигнат от камиона на Джо, който се бе насочил обратно към Вашри. Когато отново се обърна към къщата, входната врата се отвори.

— Добър ден — колебливо я поздрави слаб тъмнокос мъж на средна възраст.

Ани преглътна:

— Господин Троклер?

Той кимна.

— Аз съм Ани Дюпре, дъщерята на Соланж…

 

 

Ани не разбра как се озова в салона със спуснати щори, водена от братовчед си Зенон Троклер. Бе очевидно, че той се чувстваше по-неудобно дори от нея. Тя отговори с леко треперещ глас на няколкото му кратки въпроса, след което той й обясни, че дядо й, Ерве Троклер, е починал преди няколко години.

— Баща ми, Алфонс, вашият… Ъ-ъ-ъ… Братът на майка ви, е сегашният собственик. Сестра ми Ади и аз живеем с него. Аз съм управител на клона на Плантаторската банка във Вашри. — Той се поколеба. — Може ли да ви попитам… Защо идвате сега, след толкова години?

За своя изненада Ани изпита нежелание да обяснява за разочарованието на Нед, за тайното чекмедже или да настоява за подробни обяснения, както бе възнамерявала в началото.

— Баща ми почина съвсем скоро — каза тя. — Реших да замина за Ню Орлиънс. Там ще се опитам да открия подробности за живота на майка ми. Надявах се, че нейното семейство ще може да ми помогне с нещо.

Зенон Троклер я изгледа в мълчание.

— Тук нейното име не е споменавано от деня, в който напусна този дом — призна той накрая. — Не съм сигурен дали Папа ще одобри, че съм ви поканил вкъщи. Обаче… — отново се поколеба — … разбирам желанието ви да научите семейната си история. Лично аз не си спомням Соланж много добре. Виждате ли, бях много малък, когато тя ни напусна. А след като… почина, собственичката на пансиона, където живееше, ни изпрати вещите й. Те все още са горе на тавана. Не виждам защо да не ви ги дам.

Ани го последва нагоре по тъмното тясно стълбище. Очуканият мукавен куфар на Соланж съдържаше малко неща. В него имаше снимка на Ани като бебе, ноти, повечето от тях на песни от ерата на джаза след Втората световна, които явно бяха основата на творческото й амплоа. Имаше също и дрехи в стил от шейсетте години, които по някаква ирония на съдбата отново излизаха на мода. Явно повечето от парите на майка й бяха отивали за сценични облекла. Куфарът съдържаше бяла прилепнала рокля с висока яка, костюм в яркосиньо и сребристо, който все още блестеше след толкова години, и черна кадифена рокля с открити рамене, която би подхождала на някоя кралска особа.

Личните вещи на Соланж бяха придружени от бележка, написана от нейната хазайка, Мари Арнон. Но освен името на жената, тя не съдържаше никаква съществена информация. Ани вдигна очи към братовчед си:

— Това ли е всичко?

Той кимна.

— Почти всичко, което е притежавала, е отишло за лечението й. Тя… Починала е от остра левкемия.

По бузата на Ани се търкулна една сълза. Зенон смутено й подаде носната си кърпичка.

— Вече е време баща ми да се върне — каза той. — Може би ще бъде… Ъ-ъ-ъ… по-добре, ако му кажа за посещението ви, след като вече сте си тръгнали. Има ли още нещо, с което мога да ви помогна?

— Бихте ли ми посочили някой в Ню Орлиънс, който да си спомня нещо за нея? — настоя тя, решена да не се предава толкова лесно. — Ами пансионът, в който е живяла, и клубът, в който е пяла? Знаете ли дали все още съществуват?

— Съмнявам се, че хазайката на майка ви е още жива — поклати глава Зенон. — Но пансионът е на Есплънейд стрийт, в покрайнините на Френския квартал. Клубът вече се казва „Изгубения рай“. — Той млъкна и мрачните черти на лицето му се смекчиха от бледа усмивка. — Последният път, когато слизах в града, се отбих там да пийна нещо.

Дали необщителният банкер — братовчед на Ани, споделя тайната страст на семейството към джаза, зачуди се тя. Или бе отишъл в малкия клуб от носталгия и поради интерес към семейната история? В момента нямаше възможност да узнае това. Не искаше да подлага късмета си на изпитание и да причинява допълнително неудобство на Зенон Троклер.

— Мисля, че е по-добре да си вървя — колебливо каза тя и се изправи.

— Почакайте първо да ви донеса чаша студена вода — с очевидно облекчение каза братовчед й — и да намеря някой, който да ви закара до града.

Половин час по-късно тя пое към Ню Орлиънс, настанена до един дебел потен фермер. Багажът й бе натоварен в задната част на пикапа му, при доматите, краставиците и пъпешите, които той караше на пазара.

Ани не знаеше какво точно бе очаквала от посещението си в Картре. Със сигурност обаче не и сърдечен прием. С държанието си Зенон ясно бе показал, че баща му не желае да има нищо общо със Соланж.

За първи път през ума й мина мисълта, че желанието да разкрие миналото на майка си вероятно е обречено на неуспех. Въпреки това нямаше намерение да се предава, макар че трябваше да се справи съвсем сама с тази трудна задача…

Ани се облегна на седалката и затвори очи.

 

 

Пристигнаха в Ню Орлиънс по здрач. Минаха по високия мост, издигнат над Мисисипи, от който се откриваше гледката на метрополиса, проснат под тях, обгърнат в синкава омара. Право пред тях, в центъра на града се издигаха островърхите кули от стъкло и стомана на небостъргачите. Тя инстинктивно погледна надясно, по посока на Стария квартал.

На следващото отклонение отбиха от магистралата.

— Къде да ви оставя, госпожице? — попита фермерът.

— На пресечката на Бърбън стрийт и Сейнт Питър стрийт, ако ви е удобно. — Тя наблюдаваше през прозореца тълпите и потока от коли в най-големия град, който някога бе виждала.

— Ще ми е удобно — сви рамене той. — Макар че вечер тук става голяма лудница.

Навлязоха в тесните улици на Френския квартал, задръстени от движението и осеяни с множество магазини, ресторанти и балкони от ковано желязо. След няколко минути спряха на един оживен ъгъл. Ани разбра какво искаше да каже фермерът. Хора от всички възрасти и типове се разхождаха посред Бърбън стрийт, която беше пешеходна зона. На паважа момчета танцуваха степ под звуците на класически джаз, долитащи откъм близкия клуб. Пред тях беше поставена кутия от пури, в която минувачите хвърляха пари.

Ани слезе, вдигна куфарите и се огледа наоколо с широко отворени очи, като едва не забрави да благодари на фермера. В следващия миг бързо отскочи на тротоара, за да избегне малката чуждестранна кола с гюрук, която зае мястото на потеглилия пикап. Срещу нея се намираше клубът, откъдето долиташе музиката — „Изгубения рай“, който някога се бе казвал „Червената врата“. Тя пресече улицата и видя, че музикантите тъкмо са излезли в почивка. Тълпата, събрана пред отворените врати, се разпръсваше. Ани приближи до входа и надникна вътре.

„Майка ми е пяла тук!“ — помисли си тя и огледа отрупаната с музикални инструменти тясна сцена, множеството кръгли мраморни масички и плетените столове. В дъното имаше масивен махагонов бар.

Запита се доколко ли се е променила обстановката през изминалите години. Погледът й отново се плъзна към сцената, на която един от музикантите, барабанистът, тъкмо палеше цигара и си разменяше шеги с басиста. За нейна изненада й се стори, че този мъж й е познат, макар да бе сигурна, че никога преди не го е виждала.

Той не бе красив в общоприетия смисъл на думата. Чертите му бяха твърде неправилни. От погледа й не убягнаха тъмната му стилно подстригана коса, подвижните изразителни вежди, тънките линии около устата му, очертаващи шеговитата и не твърде невинна усмивка. Бе към края на тридесетте, добре сложен и среден на ръст, може би с няколко сантиметра по-висок от нея. Не беше образец на елегантността, доколкото можеше да се съди по неописуемите му широки панталони и навитите ръкави на ризата му. И все пак, в него имаше нещо необикновено — някакво неопределено излъчване, което го отделяше от останалите.

Той сигурно е водачът на квинтета, а също и отличен музикант, предположи тя, членът на групата, който винаги бе готов да поддържа доброто настроение на публиката със закачки и шеги. Личеше, че този мъж е желан и обожаван, че се чувства като у дома сред тайнствения и сложен свят на джаза. Тъкмо този мъж бе сънувала в нощта след погребението на баща си…

Ани леко трепна и се опомни. Осъзна, че го е зяпнала втренчено. Тъмнокосият барабанист също я бе забелязал.

— Ще свирим отново след няколко минути, скъпа — небрежно подвикна той към нея и й отправи лукава усмивка. — Хайде, седни някъде.

Тя се изчерви. Не знаеше какво да отвърне. Въпреки неудобството си трябваше да признае, че свойските маниери на непознатия ни най-малко не намаляваха чара му. Такъв мъж никога не би я задържал само за себе си, подсказваше й някакво вътрешно чувство. Но и тя не би могла да го задържи, дори да опиташе.

— Не обръщай внимание на Джейк — каза някакъв глас зад нея. — Той винаги се закача с туристите.

Ани се обърна и се озова лице в лице с възрастния пианист на групата, който се усмихваше, обгърнат в облак цигарен дим. Тя не можа да се сдържи да не се усмихне на свой ред:

— Аз не съм туристка. Просто… Тези куфари…

Той кимна. Белите му зъби проблеснаха на абаносовото му лице.

— Значи, тогава търсите работа?

— Ами, да. Всъщност наистина е така. Най-напред дойдох тук, защото някога майка ми е пяла в този клуб.

— Може би я познавам? — Той леко повдигна едната си вежда.

Ани с надежда му каза името на майка си, както и своето име. Пианистът, който й се представи като Оскар Уошингтън, поклати глава:

— Съжалявам. Не си я спомням. Но по една случайност търсим певица. По-добре седни на някоя маса, както ти каза Джейк. Той е този, с когото ще трябва да разговаряш…