Ребека Уинтърс
Любовни ритуали (9)

Девета глава

— Кортни? Знам колко ти е струвало, но нямах възможност веднага да ти благодаря както подобава, за всички растителни образци, които си събрала. Те са фантастични!

Партито на Линда бе към края си. Кортни се бе помъчила да изглежда ведра пред приятелите си, но вече не издържаше. Искаше й се и Брус Тауърс да си тръгне.

— Радвам се, че съм донесла нещо, което те е заинтересувало.

Той беше типичния учен — с изрядно оформена брада и мустаци, и очила с тъмни рамки.

— Донесла си някои видове, които не съм срещал никъде другаде. Следващия път, когато отиваш във вътрешността на Евърглейдз, мога ли и аз да дойда с теб?

Кортни се усмихна.

— Когато планирам следващото си пътуване, ще ти се обадя предварително, но това няма да стане по-рано от година.

— Чух за твоите успехи. Поздравления! Ще станеш известна сред научните среди, докато аз се мъча със студентите.

— В науката известността е преходно явление, Брус. Само остаряваш и ставаш по-суетен и по-честолюбив.

Той я погледна сериозно.

— Е, ти и сега си суетна. Предполагам, че няма дори да приемеш да вечеряш с мен, преди да си напуснала Маями.

— Наистина не мога! Отлитам за Заир утре сутрин, за да видя баща си и оттам заминавам направо за Оклахома. Иначе, не бих имала нищо против.

— Съжалявам, Брус — намеси се Линда, — но търсят Кортни по телефона.

Сърцето й се разтуптя. Може би е Джонас! Но Линда поклати глава едва забележимо, усетила вълнението й.

— Извини ме, Брус — каза Кортни, колкото можа по-спокойно, като се чудеше кой ли може да е. Реши да се обади от спалнята, която споделяше с Линда през последните две нощи. Седна на леглото и се пресегна за телефона.

— Ало?

— Кортни Блейк ли е на телефона? — Гласът беше женски и й стори познат.

— Да — каза тя бавно и изведнъж позна кой се обажда. — Госпожа Пейн?

— Да, аз съм. Силвия от офиса ми каза, че мога да ви намеря на този телефон. Ако се обаждам в неподходящо време, мога да позвъня друг път.

— Не. Как сте? Как е господин Пейн? Толкова съжалявам за случилото се! Надявам се, че вече е добре.

— Сърдечният удар беше слаб, Кортни, и той вече излезе от болница. При условие, че спазва лекарските препоръки, ще надживее всички ни. Получи цветята. Прекрасни са! Благодарим ви.

— Радвам се, че мога да му покажа по някакъв начин колко се тревожех. Цяло щастие е човек да работи за него.

— Той също постоянно ви хвали, скъпа моя. Вярно ли е, че напускате Флорида, за да правите изследвания някъде другаде?

— Да. В Оклахома.

— Джонас спомена нещо по този въпрос преди няколко седмици. Дълго ли ще отсъствате?

— Най-малко осемнайсет месеца, а може и повече.

Последва тишина.

— Нямах представа, че няма да ви има толкова дълго време. Може би ще намерите свободен ден да дойдете на вечеря вкъщи, преди да заминете?

— Безкрайно съм ви благодарна за поканата, но се боя, че няма да мога. — Беше толкова развълнувана, че едва говореше. — Заминавам за Заир утре сутрин и след това няма да се връщам тук.

— За Заир? Баща ви живее там, нали? Колко хубаво, че ще успеете да го видите, преди да се заемете с новия си проект.

— Да. Очаквам с нетърпение срещата.

— Сигурна съм в това, но трябва да ви кажа колко съжалявам, че не знаех по-рано. И Сайлас ще бъде разочарован. И двамата много ви харесахме, когато Джонас ви доведе вкъщи.

Кортни не искаше да продължават повече този разговор. Той я караше да мисли още повече за Джонас. А и нещо в забележките на госпожа Пейн я навеждаше на мисълта, че Джонас изобщо не е споменал за разрива между тях.

— Радвам се, че се обадихте. Моля ви, предайте най-добрите ми пожелания на господин Пейн.

— Разбира се. Джонас ли ще те закара до летището?

Неочакваният въпрос накара Кортни да затаи дъх.

— Всъщност моята приятелка Линда ще ме закара. Джонас трябва да е постоянно на разположение на новата си отговорна длъжност и няма да може…

Последва още една неловка пауза.

— Той много харесва новата си работа. За голямо съжаление на Сайлас, мисля, че синът ми е открил своето призвание другаде. Кой би си помислил!

— Не съм сигурна, че ви разбирам…

— Когато Джонас съобщи на баща си своето намерение да се оттегли от компанията и да стане директор на резервата, Сайлас помисли, че се шегува. Но скоро след това последва неговото назначение и…

— Значи смятате, че това е трайна промяна в живота на Джонас?

— Определено!

— Винаги съм мислила, че амбициите му са в политиката.

— О, не, за бога! Преди години Джонас не изключваше тази идея, но баща му беше този, който го подтикваше. Ала по-късно той се заинтересува от проблемите на индианците и престана да мисли за голямата политика.

Впечатлена от това поредно доказателство за намеренията на Джонас, Кортни се изправи от леглото, като се мъчеше да овладее обзелото я вълнение.

— Но господин Пейн винаги е говорил за това!

— Да, така е — засмя се госпожа Пейн. — Той винаги се е надявал да реализира собствените си амбиции в политиката чрез нашия син. Но нещата не стават по този начин. Откакто получи сърдечен удар, мисля, най-накрая е разбрал, че като личност Джонас има право сам да решава на какво да се посвети. И доколкото познавам сина си, знам, че ще отдаде всичките си сили в новото начинание и трябва да сме щастливи, ако го виждаме поне през уикендите. Сигурна съм, че ти го виждаш по-често от нас…

Кортни не чу какво каза по-нататък госпожа Пейн. Слушалката се изплъзна от ръката й и падна на пода. Чувстваше се зле. Със сетни сили успя да я вдигне и отново я доближи до ухото си. Сърцето й биеше толкова силно, че не разбираше какво чува, ако изобщо го чуваше.

— … не мислех да говорим за Джонас. Сигурно ви задържам, може би се приготвяте за тръгване. Моля ви, не ни забравяйте! Следващия път, когато дойдете в Маями, непременно ни се обадете. Ще се радваме да ви видим!

— Благодаря ви, госпожо Пейн — едва изрече Кортни. — Ще се обадя. Довиждане.

— Кортни? — чу гласа на Линда. — Можеш ли да дойдеш да се сбогуваш с Брус? — Тя влезе в спалнята, но внезапно спря. — Кортни?! Изглеждаш ужасно! Какво се е случило?

— Не мога да видя Брус точно сега. Кажи му нещо…

Безпокойството в сините очи на Линда нарасна още повече.

— Заради Джонас е, нали? Случило ли се е нещо? Кажи!

— О, Линда… — отчаяно поклати глава Кортни. — Направила съм непростима грешка.

— Стой тук, докато се отърва от Брус!

Линда се върна след няколко минути, но Кортни не мислеше, че може да издържи повече въпросите на приятелката си.

— По-добре съм. Мисля, че вече съм в състояние да ти помогна да почистим къщата…

— Чакай малко! Ако си мислиш, че ще позволя на моята почетна гостенка да работи на прощалното си парти, лъжеш се!

— Моля те, Линда. Ако не правя нещо, ще полудея!

Те се изгледаха мълчаливо и разбиращо. Накрая Линда въздъхна:

— Когато искаш да поговорим, само ми кажи.

По мълчаливо съгласие отидоха във всекидневната и започнаха да събират чашите и чиниите.

Останалата част от нощта премина за Кортни като в сън. Вече бе оставила джипа и мебелите си на склад, беше уредила да й изпратят всичко необходимо, след като се настанеше в Оклахома.

На сутринта оставаше само да сложи куфарите си в багажника на колата на Линда и да потеглят към летището. По време на пътуването, тя най-накрая се реши и разказа всичко на Линда.

— Искаш ли да знаеш какво мисля? — погледна я Линда сериозно, докато чакаха на светофара. — Мисля, че трябва да изоставиш всички свои планове и да последваш Джонас.

Кортни поклати глава.

— Ти не го познаваш толкова добре като мен, Линда! Той никога няма да ми прости това, което му сторих. Та аз не му повярвах! Всичко свърши… — Тя потрепери.

— Не мисля така.

— Знам, така е…

— Все този проблем! Ти винаги предполагаш нещо, Джонас се мъчи да ти доказва, че грешиш. Мисля, че ти просто се страхуваш…

Кортни се размърда смутено.

— В какъв смисъл?

— Това, което се случи между родителите ти, оказа разрушителен ефект върху теб, без да го съзнаваш. Дълбоко в себе си ти си приела, че ще останеш самотна като майка си, защото си убедена, че двамата с Джонас няма да направите нищо повече от родителите ти.

— Кортни се загледа през прозореца с празен поглед.

— Права си, Линда. Ужасена съм…

— Но само си помисли колко по-ужасяващо ще бъде, ако прекараш живота си без Джонас и накрая откриеш, че не е трябвало да стане така и че единствените препятствия по пътя ви са били собствената ти гордост и страховете ти.

— Майка ми имаше прекалено много гордост. Боб Уили все повтаря, че съм като нея. Казва, че е била параноичка и че и аз съм такава…

— На път си да се превърнеш в такава. Но все пак трябва да помниш, че майка ти беше смела жена. Тя взе това, което искаше, въпреки че то противоречеше на индианската й същност. Ти не си изправена пред подобна дилема. Помисли си.

Кортни дълго бе мислила. Особено след разговора си с майката на Джонас.

— Честно да ти призная, Линда, не знам как бих се справила без твоето приятелство. Обещавам ти да помисля върху всичко, за което спомена, докато съм при татко.

— Добре. Щом стигнеш до някакви заключения, обади ми се.

— Ще ти се обадя.

 

 

Първоначално Кортни беше планирала да остане при баща си три седмици, но едва изкара десет дни и резервира обратен билет за Маями. Бе съгласна с баща си, че трябва да последва съвета на Линда. Кортни чувстваше, че трябва да види Джонас още веднъж. Както се опасяваше баща й, Джонас можеше и да откаже да я види или да говори с нея, но ако не поемеше риска, никога нямаше да разбере това със сигурност.

И ето я отново в Маями. Взе такси от летището и вече пътуваше към къщата на Джонас. Въпреки изтощението от дългия полет, тя се боеше, че куражът й може да я напусне, ако не отиде веднага при него. Беше неделя сутрин и тя се надяваше да го изненада в къщата му, макар да нямаше представа как прекарва свободното си време, откакто бе станал директор на „Ред Мангроув“.

Тя плати на шофьора и побърза нагоре по стълбите. Утринта беше много гореща. Тя свали сакото и остана по лимоненожълтата си рокля.

Чула позвъняването, Делия отвори вратата и я поздрави топло, след като се отърси от изненадата си.

Следващото нещо, което й каза, бе, че Джонас не си е вкъщи.

— Знаеш ли къде може да е?

— В резервата. Почти живее там.

— И в неделя?!

— За него няма никакво значение, Кортни. Откакто започна работа там, той рядко си идва вкъщи, освен да си прочете пощата или да се преоблече.

Кортни прокара ръка през косата си.

— Надявах се да го видя днес.

— Влез и се обади по телефона. Секретарката му сигурно знае къде е.

— Благодаря ти.

— Иди направо в кабинета на Джонас. Номерата са записани в бележника на бюрото му. А междувременно аз ще ти приготвя лимонада.

Кортни още веднъж благодари на икономката и се насочи към кабинета. В стаята имаше библиотека, която струваше цяло състояние. Обзавеждането бе доста луксозно, като се започне от блестящите полирани подове и красивите килими и се стигне до класическата мраморна камина. Цялата обстановка напомняше за естествеността и силата на собственика.

Но имаше една много важна промяна от последния път, когато Кортни беше тук. Над камината висеше нова картина, която доминираше над цялата стая. Тя я гледа втренчено в продължение на няколко безкрайни минути. Все едно че гледаше естественото си отражение в огледало и все пак не беше същото. Не можеше да познае тази Кортни. На малка бронзова плочка в долния край на рамката бе гравирано: „Принцеса Суклатики от Евърглейдз“.

Погледът й се замъгли. Джонас бе наел художник, който бе нарисувал картината от снимката, която бе заснел по време на пътешествието им с кануто.

Дали любовта в погледа й не беше в резултат на художествен похват, или чувствата й към Джонас винаги си бяха личали?

Жената на картината изглеждаше запленена от чувствата си. Слънчеви петна играеха по водата, по дългата й до кръста коса, по микосукската рокля и картината трептеше в отражения. Гледката взимаше дъха.

— Не биваше да си режеш косата, но, за щастие, тя ще порасне отново — заговори й Делия приятелски, когато й донесе напитката и остана да се възхити на картината заедно с нея. — Джонас обожава тази картина. Предполагам, че не си я виждала преди.

— Не… — беше всичко, което тя успя да каже, заради буцата, заседнала в гърлото й. От учтивост отпи от лимонадата, но мислите не й даваха покой. — Отивам да намеря Джонас в резервата. Благодаря ти за всичко. Ще си поръчам такси.

След няколко минути таксито спря пред къщата.

— Какво да кажа на Джонас, ако се обади или се прибере междувременно?

Кортни беше останала без дъх от вълнение.

— Не му казвай нищо. Искам да го изненадам.

— Добре, нека бъде изненада. Ти не трябваше ли да си в Заир?

— Да — каза тя през рамо, преди да се качи на задната седалка на таксито.

До обяд Кортни бе освободила джипа си от склада, както и някои други необходими неща, и веднага пое на запад по пътя Тамаями към „Ред Мангроув“.

Роза изненадано вдигна глава, когато Кортни влезе в ресторанта късно следобед.

— Време беше да се върнеш! Защо се забави толкова?

Кортни се усмихна на най-добрата приятелка на майка си.

— Аз съм дъщеря на майка си, забрави ли? Всички казваха колко е твърдоглава. Предполагам, че съм наследила тази й най-забележителна черта.

— Е, предполагам, не е толкова лошо. Когато косата ти отново порасне, не мисля, че някой ще си спомня за ината ти.

Кортни се разсмя, но смехът й бързо секна, когато Роза каза направо:

— Той не е тук.

Нямаше смисъл да пита за кого говореше.

— Знаеш ли къде е?

— Не, но сигурно Боб Уили знае.

— А къде е Боб? Знаеш, нали?

— Може и да знам. Проблемът е, че Боб Уили не е много доволен от теб…

— Откога е променил отношението си?

— Казва, че винаги причиняваш неприятности на Джонас.

— Да не би и ти да си съгласна с него?

— Ако мислиш да го тормозиш още…

— Така ли мислиш? — вгледа се тя в по-възрастната жена. — Ще заместиш ли майка ми и ще съобщиш ли на Боб, че съм решила да се омъжа?

Лицето на Роза се озари от странна усмивка.

— Добре, ще се опитам да поговоря с вожда. Ти иди в задната стая и си почини малко. Не си ли прелетяла половината свят?

— Да, така е…

— Как е баща ти?

— Чудесно.

— Вземи си малко тиквен хляб. Току-що го извадих от фурната.

— Помислих си, че никога няма да ми предложиш.

— Хм!

Кортни не знаеше дали Роза нарочно я е оставила да спи до вечерта, или пък нямаше какво окуражително да й предаде. Събуди се малко преди седем. Чувстваше се замаяна от часовата промяна.

Изненада се, когато съгледа Роза на прага.

— Добре, вече си будна…

Кортни се изправи и изведнъж се разсъни.

— Говори ли с Боб Уили, или не можа да го намериш?

— Намерих го. Джонас е отишъл на риболов.

— Къде?

— Не каза точно…

— Каза ли на Боб за намерението ми да се омъжа?

— Нямаше нужда. Чарли те видял да идваш и му казал. По някакъв свой начин Чарли узнава всичко предварително.

— Роза — рече Кортни тихо, — сериозно съм го решила. Трябва да намеря Джонас и да говоря с него. Боб не те ли насочи поне?

— Каза, че Джонас си е взел няколко дни и е отишъл на риболов.

— Вярваш ли на Боб?

— А ти?

Последва продължително мълчание. И двете му вярваха.

— На сутринта ще се опитам да го намеря.

— Асияхоло докара кануто ти. Под навеса е. Остани тук тази нощ.

— Благодаря ти, Роза. Разбирам защо мама те смяташе за най-добрата си приятелка. — С тези думи тя побърза да отиде да вземе кануто си, да го постави на вода и да приготви екипировката си преди мръкване.

Отплава на следващата сутрин, щом слънцето се появи над хоризонта. Беше в добро настроение. Небето бе ясно и денят се очертаваше горещ.

Джонас, разбира се, можеше да бъде навсякъде, но инстинктът й подсказваше, че е отишъл близо до запустелия навес във вътрешността на резервата, където можеше да си направи лагер и да си приготвя храна. Ако искаше да остане сам, нямаше да отиде да лови риба на мястото, където бе хванал костура, защото бе прекалено близо до селището на семейството й. Съмняваше се, че лагерува край реката, заради крокодилите.

Имаше още едно място, за което се сещаше и където можеше да се улови каква ли не риба. Бяха минали покрай него на път към баба й. Тя се запъти натам, като пресметна, че ще пристигне следобед.

Блатата бяха изпъстрени с екзотични цветя, които бяха само напъпили преди, когато Джонас я бе последвал дотук. Не усещаше силната горещина, завладяна от единствената мисъл да го намери на всяка цена.

Когато приближи мястото, където се събираха белите чапли, тя се отклони в един от ръкавите и мина през лабиринт от буйна зеленина, като предвидливо заобиколи хълмчето, за да не бъде забелязана. Джонас щеше да узнае за присъствието й, когато тя решеше, че е настъпил моментът.

Кануто се плъзна безшумно по острата режеща трева и Кортни скочи, за да го издърпа. С мокасините си се движеше тихо, като животните, живеещи наоколо.

Бързо навлезе в гората, изобилстваща от цветове и силни аромати. Сякаш се озова в праисторически свят с гигантски махагонови дървета, обрасли с паразити — епифити и испански мъх. Кортни особено много харесваше папратите, които растяха на туфи като малки горички по вековните клони на дърветата.

Тя си пое дълбоко дъх. Въздухът беше застоял и влажен. Дали Джонас беше дошъл тук, или в отчаяната си надежда тя грешеше?

В момента, в който видя брезентът, висящ от покрива на западната стена на навеса, Кортни разбра, че го е открила. Тя вдигна глава и се ослуша. Ала единственото, което чу, бяха птичите трели и жуженето на насекомите.

Предположи, че той е клекнал наблизо и лови риба до някой закътан подмол. Прокрадна се безшумно, като изучаваше следите по брега. За нейно облекчение, никъде не го забеляза. Без да губи повече време, тя забърза към кануто си и започна да пренася екипировката до откритото място зад колибата. Той можеше да не се върне още часове, но важното бе, когато дойде, дори при залез-слънце, тя да бъде готова.

Часовете мъчително се влачеха, а тя тръпнеше в нервно очакване. Джонас знаеше, че истинският ловец дебне плячката си, докато се стъмни. Това бе неписан закон в Евърглейдз.

Най-накрая привечер Кортни долови плясък на гребло и коленичи, за да наблюдава през листата приближаването на каяка му.

Беше само по светли къси панталони, препасан с ремъци. Великолепното му загоряло тяло блестеше от влагата. Той скочи от каяка си направо във водата, гмурна се и за момент изчезна под повърхността. После излезе на брега и разтръска мократа си коса.

Вдигна улова си от дъното на каяка и тръгна към колибата. Кортни се вгледа в лицето му, галейки с поглед всяка линия и извивка. Оттенъкът на зелените му очи се сливаше с околната растителност. Красотата им я накара леко да затаи дъх и тя едва се сдържа да не изскочи пред него. Но моментът не беше подходящ. Трябваше да изчака.

Наблюдаваше го как напръска наоколо със спрей против насекоми и си облече бяла фланелка. След това се зае да изчисти улова си и скоро тя долови миризмата на риба, цвърчаща в горещия тиган.

Сложи си в чиния и започна да яде. Вместо да седне на един от сгъваемите столове, които бе донесъл, Джонас се облегна на едно дърво и се загледа замислено отвъд брега.

Кортни погледна небето. Слънцето клонеше на заник. Сега беше моментът. Сърцето й лудо заби, докато си проправяше път през гъстата растителност, повдигайки дългата си пола, за да не се закача в бодлите.

Направи широк обход и когато си появи в полезрението му, изглеждаше така, сякаш идва от водата, където беше оставил каяка си. Прималяла, готова да се строполи в несвяст от страх пред неизвестността, Кортни пристъпи към откритото пространство.