Ребека Уинтърс
Любовни ритуали (4)

Четвърта глава

— Кортни? — извика той. — Продължавай напред, докато му отвлека вниманието! Ще се видим на брега.

Джонас имаше голям опит в гребането и успя да избегне високите вълни, като увлече алигатора след себе си. Това й позволи да се насочи към малкото заливче, на брега на което все още се забелязваха останките от древно индианско селище, датиращо от шестнайсети век.

Когато наближи брега, забеляза, че Джонас я настига. След петнайсетина минути той й помогна да издърпат кануто, промъквайки се между режещите блатни треви. Същото стори и със своя каяк. Вятърът правеше невъзможно по-нататъшното им плаване сред блатата.

— Добре ли си?

— Да — прошепна тя, треперейки и кимна. Не бе в състояние да изрази благодарността си.

Развълнувана от изхода на опасното им приключение, Кортни все още недоумяваше откъде се бе появил така ненадейно, но въпреки това отправи благодарствени молитви към небето.

— След като направим лагер, ще разтоварим кануто. Да се надяваме, че оборудването не е пострадало.

Тя навлажни изпръхналите си устни и погледна към бруления от вятъра навес, който се издигаше на близкото възвишение.

— Трябва да занесем саковете и всичко останало под навеса. Ще завали всеки момент. — Джонас погледна притъмнялото небе. — Да побързаме!

Докато Кортни се преобличаше в сухи дрехи, той пренесе екипировката й. След като свърши, домъкна и своите неща от каяка. Заедно обърнаха кануто, за да изтече водата.

— Ще занесем всичко до навеса, включително и кануто, и ще направим заслон срещу вятъра — рече Джонас.

Месеците, които беше прекарала с него, й бяха дали да разбере колко добре се справя той сред природата. Доказа го и сега. Намесата му накара Кортни за пръв път в живота си да почувства, че някой я защитава и се грижи за нея. Това сгря сърцето й и я накара да почувства Джонас необичайно близък.

— Това е трик, прилаган често от индианците микосуки, ако не знаеш. Започвам да мисля, че и в твоите вени тече индианска кръв.

Той повдигна единия край на кануто и я погледна подигравателно.

— Не обичам да те разочаровам, но това е стар пиратски трик. Според семейните легенди аз съм потомък на чернокос пират, който тероризирал островите из Карибско море.

— О, не знаех! — възкликна престорено тя.

Поредната му измислена история. Сайлас Пейн никога не бе споменавал за подобна подробност от родословието им в безчетните си хвалби. Но това май обясняваше необичайно мургавата кожа на Джонас. Бе я наследил от майка си — мила жена, която Кортни беше срещала няколко пъти и която много харесваше.

Тя повдигна другия край на кануто и двамата го понесоха. Проблемите около построяването на лагера отвлякоха вниманието й и тя забрави за предстоящата нощ и причините, накарали Джонас да я проследи.

— Не мисли повече за това — промърмори той дрезгаво, когато изправиха кануто така, че да ги предпазва от вятъра. — Всичко свърши.

Тя кимна мълчаливо и избегна погледа му, учудена, че е прочел мислите и.

— Докато свариш кафето, ще се опитам да направя стени от платнището.

С крайчеца на окото си тя наблюдаваше как Джонас внимателно изучава примитивната постройка, преди да спусне брезента.

— След малко ще имаш всички удобства… От какъв материал е направен покривът? — полюбопитства той, докато се опитваше да привърже брезента към навеса.

— От палмови клони.

— Мисля, че на пода има достатъчно място за всичкото ни оборудване и за нас включително.

След десетина минути подслонът беше почти готов. Точно когато започна да вали, Джонас привърза и последния край на брезента.

— Точно навреме! — изправи се той и гордо я изгледа.

— Не мога да повярвам! Мислех, че ще видя как се пали огън по микосукски. Разочарован съм — подигра се той.

Кортни се засмя.

— Опитвам се да съвместя света на белите със света на индианците по най-добрия начин.

След броени минути кафето бе готово, а говеждите пържоли затоплени. Джонас се разтършува из сака си и извади френски хляб и сирене.

В мълчание седнаха един до друг на одеялото, което Джонас разстла на дървения под. Над главите им висеше фенер, закачен на гредите.

Навън вече валеше като из ведро. Скоро щяха да бъдат напълно изолирани от останалия свят. Вечерта едва се бе спуснала над „Ред Мангроув“, макар бурята да създаваше илюзията за среднощна тъмнина. Но дъждът бе освежил въздуха и се дишаше по-леко.

Джонас бе толкова близо, че долавяше аромата на сапун, който излъчваше кожата му.

С цялото си същество усещаше гъвкавото му здраво тяло, което се движеше с неподправена мъжка грация и стаена енергия.

Спомни си и други подобни мигове, когато двамата се излежаваха на яхтата, след като се бяха гмуркали до кораловия риф. Но в тези случаи винаги бе имало някой наблизо — приятел или член на екипажа. А в дома му Кортни никога не можеше да забрави присъствието на иконома и градинаря. Но тук, сред девствените блата, бяха съвсем сами. През тялото й премина тръпка.

— Джонас, днес щях да загубя цялото си оборудване, ако не беше ти.

Той остави чашата с кафето.

— И не само него — додаде пресипнало. — Познавам калени сред дивата природа фанатици, които не биха се престрашили да прекосят „Ред Мангроув“ сами в такова време, и то без оръжие.

— Затова ли дойде? За да ме защитиш?

— Все някой трябваше да го направи.

Тя почувства напрежението помежду им и си доля кафе, преди да продължи:

— Това ли е истинската причина? След онази нощ…

— Нали сега аз отговарям за тази територия — прекъсна я той. — И всичко, което става тук, е под моя юрисдикция. Дори индианските девойки, изпаднали в беда.

Не казваше истината.

— Ти си ме следил през целия път из резервата, нали?

Джонас си отряза още хляб и я стрелна с поглед.

— Точно така. Колко време ти трябваше, за да ме откриеш?

— Усетих нечие присъствие, когато обядвах, но реших, че е някой от племето. Защо не се обади?

Той потри замислено наболата си брада.

— Искаш ли да чуеш истината?

Кортни кимна с разтуптяно сърце. Той остави чашата си, изтегна се на пода срещу младата жена и подпря глава на дланта си. Приличаше на грациозна черна пантера и въпреки че в момента изглеждаше сит, тя беше нащрек. Очите му не се откъсваха от лицето й.

— Тази сутрин се почувствах като малко момче, което предприема пътешествие из непознати земи. Скрит зад една палма те наблюдавах, докато отплава в мъглата. Сякаш виждах пред себе си оживяла индианска принцеса от старата книга с детски приказки… Стори ми се истинско вълшебство, като те гледах да се плъзгаш с кануто сред лилиите. Имах чувството, че ако разкрия присъствието си, ще оскверня нещо свещено. Ако това изобщо има някакъв смисъл… — сподавено рече той.

Бе озадачена. Стори й се искрен, сякаш наистина бе изпълнен с благоговение.

— Боя се, че не отговарям на описанието от разказа ти — с тези джинси и износени мокасини.

— Знаеш много добре, че не говоря за дрехите. Ти си някак особена, притежаваш необикновено излъчване, Кортни. Усетих го още първия път, когато те видях в кантората. Едва сега започвам да разбирам на какво се дължи очарованието, което те обгръща…

Тя мислено се върна назад във времето и си припомни неочакваното вълнение, което я бе обзело, когато Сайлас ги запозна…

— Кортни, това е синът ми Джонас. Току-що се върна от Вашингтон. Хайде, стига работа! Остави малко и за утре. Джонас е толкова енергичен, че ще те държи постоянно заета.

Кортни бе вдигнала поглед от компютъра и бе срещнала две удивително зелени очи. Още тогава бе разбрала, че ще се влюби. Джонас приличаше на баща си и по външност, и по маниери, но с това приликите се изчерпваха. От разстоянието на времето тази първа среща й се струваше толкова далечна, може би защото бе разбрала на какво е способен. Опита да избяга от мислите си и измърмори:

— Ще се върна след минута. — Скочи и излезе в дъжда.

Когато се върна, от косата й се стичаше вода, а дрехите й бяха подгизнали. Джонас беше сложил дърва в огъня и бе прибрал съдовете от вечерята. Тя веднага отиде до раницата си и извади мрежа против комари.

— Джонас — рече колебливо, — каквито и да са причините, поради които си ме проследил, благодаря на Бога, че го направи. Дължа ти живота си!

Въздухът трептеше от напрежение.

— Това микосукски обичай ли е да се чувстваш длъжник на онзи, който те е спасил?

Тя разпростря мрежата. Ръцете й трепереха.

— Така се казва.

— Намирам идеята да си ми длъжница за много вълнуваща…

— Моля те! Не говори такива неща — възрази тя и събу мокрите мокасини.

— Защо? Ти си също толкова развълнувана от това, колкото и аз, въпреки неприязънта и недоверието ти към мен?

Ръцете й замръзнаха неподвижно. Обърна се и го погледна.

— Затова ли ме проследи? За да ме съблазниш в гората и да изживееш фантазиите си в този девствен свят?

Очите му проблеснаха заплашително и той се изправи.

— Исках да се любим още първия път, когато те срещнах! И подът в офиса щеше да свърши работа. Сега, след като изяснихме и това, има ли още нещо, което би искала да знаеш?

Тя преглътна с усилие.

— Няма да се любя с теб, Джонас!

— А молил ли съм те?

Тя се почувства крайно унизена.

— Защо дойде?

— И аз това се питам. — След тази ледена забележка той облече якето си и изчезна навън.

Стори й се, че минаха часове, докато се върне. Докато го нямаше, тя навлече огромна фланелка и разгъна спалния чувал. Напръска се обилно с препарат против насекоми, след това се пъхна вътре и легна с гръб към входа. Не загаси фенера, за да може мъжът да се ориентира по-лесно.

Престори се на заспала, когато Джонас се върна. Той бързо се приготви за лягане и угаси светлината.

Сърцето й туптеше толкова силно, че заглушаваше барабаненето на дъжда по палмовите листа на покрива.

Подът беше приблизително три на пет метра и цялата им екипировка и провизии не оставяха много място, така че той разстла спалния си чувал успоредно на нейния. Усещането, че е съвсем близо, бе обезпокоително. Но тъй като Джонас лежеше неподвижно, скоро Кортни предположи, че е заспал, и се заобръща насам-натам, за да се настани по-удобно.

— По-добре кажи какво те мъчи, иначе няма да мигнем, ако изобщо някой от нас е имал намерение да спи тази нощ — промърмори той и нежно я подръпна за плитката.

При докосването му тялото й потръпна и тя затаи дъх.

— Кога мислеше да ми кажеш за назначението си в резервата? Нямах представа, че възнамеряваш да напуснеш юридическата кантора и да се заемеш с нещо толкова… далечно за теб. — Тя почака и го подкани: — Джонас…

— Позвъних ти от Вашингтон, за да ти кажа, но ти вече бе напуснала кантората. Не можах да се свържа с теб в апартамента ти. Реших да ти го съобщя лично. — Той замълча. — Индианските въпроси ме интересуват още от времето, когато учех право в университета. След като се запознах с теб и научих за произхода ти, погрешно сметнах, че това би ти харесало…

Кортни скри лице в дланите си. Заболя я от чутото, изказано с такъв безстрастен глас. Как можеше да говори, че появата му в резервата би я зарадвала, когато не ги очакваше съвместно бъдеще? Та той вече бе свързан с Лора! С натежало сърце, тя инстинктивно се отдръпна от него.

— Заспивай, Кортни. Денят беше уморителен.

— Лека нощ — прошепна тя.

И те отново се свиха в спалните си чували под монотонния шум на дъжда. Джонас винаги щеше да я привлича и до края на живота си тя щеше да съжалява за онова, което не се случи.

Противно на очакванията й, съвсем скоро тя потъна в сън.

Когато се събуди, Джонас вече приготвяше закуската. По някое време през нощта дъждът беше спрял и той бе свалил брезента, за да може влажният въздух да ги освежи. Всъщност вече беше натоварил почти всичко в неговия каяк и кануто.

Цвъртящата в тигана наденица би я изкушила, ако не се беше събудила със силно главоболие и ако не се чувстваше леко отпаднала. Бе сънувала кошмари с алигатора и Джонас я бе прегърнал за няколко минути, шептейки й с тих успокояващ глас, докато заспа отново.

Дълбоко в себе си му бе благодарна, че настоя да я придружи до края на пътуването. Сега, след като шокът бе отминал, тя изпита с пълна сила ужаса от преживяното вчера. Бе се изложил на смъртна опасност, за да й се притече на помощ. Гласът му я стресна.

— Готова ли си да тръгваме? Не ми харесват тези облаци.

Кортни проследи погледа му.

— Ще завали по-късно през деня, но дотогава ще сме стигнали при баба. Вече преминахме най-опасната част от пътуването. Но първо трябва да свърша още нещо, Джонас. Ще те настигна след няколко минути.

Джонас понечи да каже нещо, но размисли. Стори й се, че по лицето му премина сянка, но той побърза да отплува. Мълчаливо го проследи с очи, докато се скри от погледа й. Едва тогава взе раницата и започна да се преоблича. От уважение към баба си, никога не би се появила в селото без микосукски дрехи.

Бързо облече дългата, ръчно шита дреха, и разплете косата си, като отметна назад блестящите кестеняви кичури, които се разделяха на път и падаха по раменете й до кръста. Усмихна се. Неомъжените момичета по традиция носеха косите си разпуснати и без украшения. Кортни беше вече на двайсет и шест, но все още я смятаха за девойка. Обу и обшитите с мъниста мокасини, останали от майка й, и побърза към кануто с раницата си.

Вятърът развяваше косата й след нея като тъмен шал, докато се отблъсна от брега и загреба след Джонас. Една розова лопатарка показа глава иззад мокрите надвиснали клони на палмите, сякаш за да види дали хоризонтът е чист, и бързо се скри, щом я съгледа.

Кортни скоро навлезе между лилиите под дърветата. Но никъде не видя Джонас. Тази част на „Ред Мангроув“ бе същински праисторически лабиринт от кипариси, червени мангрови дървета и стотици малки водоеми. Някой, който не познава местността, можеше да се изгуби и да изчезне безследно. Сърцето й се разтуптя.

— Джонас! — извика тя, изчака малко, но не получи никакъв отговор. — Джонас! — повтори, неспособна да скрие прокрадващата се в гласа й паника.

— Точно зад теб съм — чу дълбокия му глас.

Забравила, че е в кану, тя се изправи и се завъртя, като едва не цопна във водата. Не можеше да определи кой от двама им е по-изненадан. Докато тя гледаше невярващо огромния костур, който той току-що бе хванал, Джонас я поглъщаше с очи, като че ли никога преди не я бе виждал.

— Красива си… — прошепна той в захлас.

— Майка ми е шила тези дрехи. Умееше да бродира. Племето микосуки се слави с оригиналните си ръкоделия. Тази дреха е особено сложна, заради многото връзки.

Зелените му очи просветнаха с любов.

— Дрехата е прекрасна, но аз говоря за момичето, облечено в нея! Чаках да те видя с разпусната коса. Великолепна е! Трябва да те нарисуват на тъмнозеления фон на блатата, а аз ще купя картината и ще я закача в библиотеката си. Принцеса Суклатики от „Ред Мангроув“!

— Ти си запомнил! — възкликна Кортни. Веднъж му беше казала индианското си име, но и през ум не й бе минавало, че може да го е запомнил. — Ако някой види подобна картина, ще помисли, че си полудял, Джонас.

— Омагьосан може би — додаде дрезгаво той, — но в никакъв случай луд. Освен това, колко хора си представяш, че каня в библиотеката си?

Въпросът я изненада. Но не бе време да му напомня за Лора, която щеше да има правото да живее с него, да влиза в любимата му стая, да се наслаждава на любовта му…

Тя погледна улова и възкликна:

— Хванал си стар костур! Колко ли години е прекарал тук! Баба ми като го види… — замълча и се усмихна широко, по детски. За миг враждебността помежду им изчезна.

— Кортни? Кога за последен път видя баба си?

— Преди около шест месеца.

— Много ли сте близки?

— Да. По микосукски обичай не само аз, а всички я почитат и уважават. Тя е родоначалникът на семейството и думата й е закон.

Джонас се замисли.

— Общува ли с външния свят?

Въпросите му я озадачиха.

— Ако имаш предвид дали е напускала някога „Ред Мангроув“, не, не е. Но много хора я посещават. Не се тревожи, няма да има нищо против присъствието ти! Когато чуе, че си ме спасил от алигатора, сигурно ще го отдаде на съдбата.

Погледът му остана замислен.

— Харесва ми да слушам как разказваш за баба си…

— Цялото семейство ще се радва да се запознае с теб, а пък и от рибата ще стане чудесна вечеря. Ще се подхване разговор — братята на майка ми и братовчедите ми ще искат да разберат как си уловил такъв голям екземпляр. Лелите и братовчедките ми също, но ще се преструват, че не слушат.

— И мислиш, че ще ме поканят на вечеря?

Кортни се усмихна.

— Баба ще настоява да останеш!

Тя опита да си го представи през очите на старата си мъдра баба — висок, силен, тъмнокос и красив мъж, който можеше да ловува и да лови риба, когато е необходимо, приятел на внучката й, но и потенциален враг, защото принадлежи на един свят, който те не можеха, а и не искаха да разберат.

През лицето му отново премина сянка.

— По-добре да побързаме.

След като го бе настигнала, тя не виждаше особена причина да бързат. Не можеше да откъсне поглед от него. Бе облякъл карирана риза и джинси. На врата му висеше фотоапарат. Продължи да се възхищава на умелите му движения, докато мъжът прибираше риболовните си принадлежности.

— Върви напред, Кортни. Аз ще те следвам.

Тя бавно се обърна в кануто и седна. Странно, но й бе толкова приятно да чува плясъка на греблото му зад себе си. Освен възхищение, изпитваше и топло приятелско чувство, каквото не бе изпитвала към друг мъж.

Забавяха ход, когато някой от двамата забележеше блатен заек или сърна. Спряха при малко езерце и се полюбуваха на двойка фламинго. Джонас засне всичко, после изведнъж обърна фотоапарата към нея.

Тя отклони поглед и смутено рече:

— Не хаби филма заради мен.

— Защо? Точно в този миг над рамото ти прелетя една снежнобяла чапла. Направих страхотни снимки!

Отплаваха нататък по течението и спряха за малко при няколко бели ризифори, за да пийнат от манерките си и да хапнат малко сушени плодове. След това отново поеха. Богатата с растителност вода в този район бе убежище на зелени костенурки, костури и морски котки. Кортни чуваше редките възклицания на Джонас, когато забележеше някое животно или риба във водата.

— Почти стигнахме — извика тя, сякаш той бе нетърпеливо малко момче. Неволно мислите й се насочиха към синовете, които един ден той щеше да има…

— Направих толкова много снимки — рече Джонас и загреба към нея, изваждайки я от унеса. — Някой идва, Кортни!

Кортни спря да гребе и бавно се изправи. На поздрава, изречен на езика на племето, отвърна мъжки глас. Звукът накара един ибис да изпърха в миртовите храсти край езерцето. Когато другото кану приближи, Кортни разпозна мъжа.

— Джонас, да ти представя Асияхоло, един от братовчедите ми.

Джонас кимна на индианеца, който бе облечен в риза със същите шарки като роклята на Кортни. Косата му беше обръсната, с изключение на тясна ивица, напомняща гребен.

— Добре, че дойде — каза братовчед й. — Баба почина преди два дни. Положили сме тялото й сред поляните с лавандула.

Кортни занемя, неспособна да осъзнае чутото. Беше закъсняла! Въпреки че семейството й никога не би показало скръбта си, в нейните вени течеше смесена кръв. Баща й беше емоционален човек, който не бе свикнал да крие чувствата си. Усети как сълзи изпълват очите ни започват да се стичат по бледите й страни. Тя вдървено се извърна към Джонас и видя състрадание да просветва в очите му.

— Знаеше за баба, преди да дойдем тук, нали? Кой ти каза?

— Преди един-два дни чух Чарли, шаманът, да казва на Боб Уили, че баба ти няма да доживее до есента.

— Той каза и на мен, но не мислех, че ще се случи толкова скоро… — Гласът на Кортни заглъхна.

— Когато попитах Боб дали баба ти е болна, той каза, че не е, но имала видение. Тогава реших да дойда, в случай че имаш нужда от помощ. Много съжалявам, Кортни! Знаех с какво нетърпение очакваше тази среща.

Сълзите продължаваха да се стичат по лицето й. Джонас й бе казал истината. Не бе имал друг мотив да дойде, освен да я утеши и да й помогне.

— Ако искаш, ще си тръгна — рече той, изтълкувал погрешно мълчанието й.

— Не, не си отивай!

Той се оборна. Очите му блестяха.

— Наистина ли искаш да остана?

Тя видя как ъгълчетата на свитите му устни потрепват. Изтри сълзите си с опакото на ръката и прошепна:

— Радвам се, че си тук. Моля те, остани, освен ако нямаш спешна работа в резервата.

Толкова много чувства бушуваха в нея, че тя не разбра въпроса на Асияхоло дали Джонас е новият директор. Слухът, че бял човек отговаря за „Ред Мангроув“, бе стигнал до селото. Поговориха няколко минути на своя език.

— Нещо не е наред ли, Кортни? — Джонас ги бе наблюдавал напрегнато. — Ако семейството ти не желае присъствието ми, трябва да ми кажеш.

— Чули са за назначението и се чудят дали ти си новият директор. Асияхоло каза още, че трябва да побързам, ако искам да видя баба, преди да се е разразила бурята.

— Нали няма да има нищо против, ако дойда и аз?

— Разбира се, че не. Ти си с мен.

Тримата се насочиха към селото с лодките си. Асияхоло водеше, а Джонас и Кортни го следваха. Тя опита да си представи този момент без успокояващото присъствие на Джонас и не можа. Осъзна колко много се нуждае от него и се изплаши. Точно в този миг нямаше никакво значение колко мъка й бе причинил.

Семейството на баба й живееше на възвишение, цялото обрасло с буйна растителност и палми. Петнайсет души бяха построили домовете си там и само от време на време слизаха долу. Сега бяха останали четиринайсет.

Не разбра как стигнаха до пристана. Асияхоло й каза, че ще отиде в колибата на друг братовчед и ще им отстъпи своята. Очевидно Роза го бе осведомила за отношенията между Джонас и Кортни, тъй като младият индианец смяташе за редно да ги остави насаме.

Селото бе пусто. Минаха покрай градини и участъци земя, засадени с ягоди, малинови и други храсти. Навсякъде растеше дива лавандула. Баба й обожаваше тези места.

Скоро забелязаха и останалите членове от семейството. Всички бяха облечени в индиански дрехи. Бяха се събрали да отдадат последна почит на баба й и когато Кортни приближи, само размениха погледи, думи не бяха необходими.

Тялото бе положено на разцепени на две трупи. Откъм четирите краища вече бяха запалени огньове. Погребална клада.

Кортни инстинктивно стисна ръката на Джонас и почувства как топлите му силни пръсти се сключват около нейните. Това беше нарушение на всички правила на етикета, тъй като не бе прието индианците да показват чувствата си с жестове или докосвания, но Кортни не изпита никакви угризения. През годините семейството й бе свикнало със странностите на белите хора. Преди много време самата тя се бе научила да прави разлика между тези толкова различни светове, макар да се чувстваше еднакво добре и в двата.

Този път бе довела и бял мъж със себе си. Изглеждаше невероятно, че тя стои там, хванала за ръка чужденец в сърцето на „Ред Мангроув“ и гледа баба си за последен път. Мъртвата изглеждаше същата, каквато я помнеше от малко момиче. Беше дребна, набита, както повечето микосукски жени. Бе запазила дългата си коса, посребряла като перата на бяла чапла. Благородните черти на лицето й бяха застинали в смъртна маска.

Кортни пусна ръката на Джонас. Откъсна няколко стръка лавандула и ги сложи в ръцете на баба си. Погледна познатото лице. Спокойните омекотени черти й напомниха за красивото лице на майка й. Спомни си старата непоносима болка. Майка й, а сега и баба й — трудно й бе да го понесе.

Изпита желание да целуне челото на скъпата си баба за последно сбогом, но осъзна, че би нарушила свещения обред и би обидила семейството. Джонас трябва да бе усетил вътрешната й борба, защото стисна силно ръката й. Тя вдигна поглед и съзря сълзи в зелените му очи. Споделяше мъката й. Съчувствието му я трогна.

Индианците стояха на групички около тялото, докато вятърът се усили и огънят се разгоря още по-силно. Кортни пожела да си тръгне и да се отдаде на скръбта. Джонас я последва.

— Ако искаш да останеш сама…

— Не — прошепна тя. — Имам нужда от теб.