Ребека Уинтърс
Любовни ритуали (3)

Трета глава

— Моля? — Реши, че не е разбрала правилно и погледна Джонас.

— Не ме учудва, че смяташ идеята за странна — каза той надменно, очевидно доволен, че е успял да я смути.

— Не разбирам… Как е възможно точно ти да станеш директор?

— Всеки би могъл — отвърна той с лека ирония.

— Но това е пост, който се дава на местни хора, отстоявали години каузата на индианците.

— Не е задължително. Племенният съвет гласува в моя полза, а пък и политически бях подходящ за мястото. Случва се понякога да изберат и бял.

Кортни погледна Боб. Очакваше подкрепа. Но вождът само й отправи една от своите неразгадаеми усмивки.

— Да, така е. Преди повече от година се срещнахме с него. Господин Пейн отлично се справи с проблема за земята и племето беше единодушно, че само той може да се погрижи за резервата. Възложихме му да направи някои предварителни проучвания, преди нещата да бъдат официално решени. Той се справи блестящо.

Нищо чудно, че бе обсебвал всеки свободен миг на Кортни.

— И кога взехте решението? — едва проговори тя.

— Получих назначението, докато бях във Вашингтон.

Последното разкритие й дойде твърде много.

Назначаването на бял за шеф на резервата беше толкова рядко явление, че тя не можеше да си спомни друг случай, освен един в началото на века. Постът беше пожизнен и обединяваше всички ръководни функции в района, делегирайки правата и отговорностите на федералните власти.

Фамилията Пейн несъмнено имаше приятели във висшите кръгове на властта, но Джонас не би получил този пост, ако племето не го подкрепеше. Не можеше да го проумее!

Слепи ли бяха? Та целите му бяха меркантилни! Той едва ли имаше намерение да прекара останалата част от живота си в резервата „Ред Мангроув“! Това не беше нищо повече от хитър кариеристичен ход. Ход, целящ обществена популярност, част от стратегията му да си осигури повече гласове при евентуални избори. И как смяташе едновременно да ръководи и затрупаната си с дела юридическа кантора? Кой беше толкова вещ професионалист, че да компенсира неговото отсъствие?

— Защо не ми каза снощи?

— Причината вече няма значение.

Не би била по-шокирана, ако й бе ударил плесница. Грижливо бе пазил тайната си през месеците, които бяха прекарали заедно и не беше споменал нищо за плановете и амбициите си. Хубав номер й изигра!

Явно обявяването на кандидатурата му за губернатор беше въпрос на време. Протестите му от предишната вечер: „Аз не преследвам политически амбиции“ и други подобни изглеждаха още по-лицемерни, поради тайното му назначаване. Това трябва да бе един от онези „деликатни“ въпроси, за които Сайлас бе споменал. Всъщност той се интересуваше от индианските проблеми единствено защото щяха да му донесат политически дивиденти.

Чак сега Кортни започваше да разбира, че съдебното дело за индианските земи бе част от един мащабен и добре подготвен план. Трябваше да го проумее по-рано.

Тя преметна лъскавата си плитка през рамо и рече:

— Директорът трябва изцяло да се посвети на грижата за резервата. Няма да си в състояние да се справиш с новите си задължения, ако продължиш да оглавяваш кантората.

— Ако не беше напуснала работа така неочаквано, щеше да знаеш, че вече не я оглавявам — отвърна презрително той.

— Временно, нали?

— Напротив.

Разкритията идваха едно след друго и бяха все по-зашеметяващи.

— Но всичките ти клиенти…

— Делата им ще бъдат поети от вещи юристи. За разлика от теб, аз не оставям всичко на произвола на съдбата, когато захлопвам вратата.

— Само не ми казвай, че ще живееш в резервата!

— Бих искал да ти отговоря утвърдително, за да се насладя на изражението ти, но както се очертава, ще продължа да живея в апартамента си. При необходимост разполагам с хеликоптер. А сега, имаш ли други въпроси, или ще се заемем с проблема на Томи?

Джонас беше доволен, че я постави на място, и особено, че това стана пред Боб.

— Боб? — обърна се тя към вожда. — Наистина ли се нуждаеш от помощта ми?

— Да, Томи ти вярва, а Джонас смята, че като преводач, знаещ чудесно и двата езика, ще бъдеш от голяма полза.

Беше на върха на езика й да напомни на Боб, че тя е антрополог, а не преводач, но естествено се въздържа. Харесваше вожда, както и сина му. Бяха приятели на семейството й.

— Бюрото не осигурява ли преводачи?

— Осигурява, разбира се. Но аз вече се срещнах няколко пъти с Томи и той иска ти да присъстваш. Доверява ти се като на приятел, който познава едновременно света на индианците и света на белите.

Тя се изчерви под погледа му. Винаги успяваше да я изненада.

— Според мен услугите ми като преводач не са нужни. Томи говори английски. — Тя обаче знаеше, че той става срамежлив и непохватен в присъствието на чужди хора и беше склонен да отговаря лаконично.

— Лошите контакти са причина за недоверието между Бюрото и племето. Ако не искаш да помогнеш, кажи.

— Какво точно е направил Томи? — Все пак бе я принудил да им съдейства.

— Обвинен е, че е убил пантера в района на Националния парк.

— Томи не би го направил!

От всичките синове на вожда, Томи беше най-невинният, най-милият, той благоговееше пред природата и никога не би се осмелил да наруши разпоредбите в резервата. Освен това, повече от всеки друг знаеше, че пантерата е застрашен вид и този, който нарушава закона, заслужава строго наказание.

— Време е да тръгваме — каза сухо Джонас, поглеждайки часовника си. — Идваш ли, или не?

Изведнъж Боб й заговори на езика на племето.

— Роза беше права. Между теб и Джонас хвърчат искри. Ти си като майка си…

— Наистина ли искаш да ти помогна за Томи? — обидено го прекъсна тя.

— Разбира се — рече той на английски. — Да вървим.

След няколко минути потеглиха с джипа на Джонас. Пътят се виеше между блатата, осеяни тук-там с хълмчета, обрасли с ниски палми и тропически видове дървета. Кортни все още усещаше неволното докосване на Джонас до бедрото й, когато тя минаваше на задната седалка.

Пейзажът отвън бързо се сменяше, но нищо не бе в състояние да я откъсне от мислите й. Джонас отново се бе появил в живота й. Престижният му нов пост го издигаше неимоверно в очите й.

До вчера мислеше, че няма да го види повече. Не бе за вярване, но в този миг тя пътуваше с неговия джип към Маями по делови въпрос. Ала никога не го бе чувствала толкова далечен.

Не личеше бурната сцена от миналата нощ да му е повлияла, ала на нея й се бе отразила доста зле. Трябва да се овладее заради Томи…

С обаянието си Джонас умееше да печели сърцата на хората. Роза, Боб Уили — всички се бяха поддали на чара му. Когато й се удадеше да остане насаме с вожда, щеше да се опита да го предупреди, че загрижеността на Джонас е коварна маска, зад която са скрити политически амбиции. Проблемът обаче беше дали Боб ще й повярва. Двамата с Джонас току-що й бяха демонстрирали приятелските си отношения.

Половин час по-късно в далечината се откроиха силуетите на небостъргачите. Слънцето се отразяваше в тъмните стъкла и стоманените конструкции. Нямаше и следа от снощния проливен дъжд. Кортни погледна към безкрайната редица от заведения за бързи закуски покрай пътя. Винаги се учудваше, че пренаселеният Маями процъфтява в близост до девствения, необикновено красив Национален парк „Евърглейдз“.

Не след дълго навлязоха в града и свиха към затвора, където се намираше Томи. Джонас разпитва деветнайсетгодишното момче цял час, като постоянно караше Кортни да доизяснява фактите. Боб слушаше мълчаливо и от време на време правеше някоя забележка или само поклащаше глава. Накрая Джонас помоли да го извинят и изчезна. Когато се върна, съобщи, че е уредил да освободят Томи под гаранция.

Отидоха да хапнат пиле на грил, след което потеглиха обратно към резервата.

Джонас искаше да се отбие при Роза. Закара Боб и сина му до техния пикап и отклони благодарностите им, като напомни на Томи, че не трябва да ловува, докато делото не приключи.

Когато двамата индианци си тръгнаха, Кортни попита:

— Защо плати гаранцията от собствения си джоб?

— Защото знам, че той не е убил пантерата и скоро ще разберем името на виновника.

— Но Томи няма алиби!

— Така е, но някои факти просто не съвпадат…

— Какви факти?

Джонас се облегна на джипа и скръсти ръце.

— Винаги си ми казвала, че племето микосуки ловува само когато има нужда от храна или убива звяр единствено при самозащита. В случая с пантерата не става дума нито за едното, нито за другото. Като син на вожда, Томи прекрасно познава законите на племето и не би се осмелил да ги наруши, защото ще си има работа не само със съда, но и с баща си.

— Значи мислиш, че извършителите са от онази банда бели хулигани от Нейпълз, които Томи е разпознал?

— Сигурен съм, че са те. Направиха аутопсия на пантерата. Умряла е от удар в главата, причинен от свръхмощен автомобил, Томи го е видял на път 9336. Освен това раната в крака й е била повърхностна и куршумът не е изстрелян от пушката на Томи. Издирвам колата от Нейпълз и скоро ще имам имена. За беда, Томи се е намирал в района, когато надзирателите са открили мъртвата пантера.

— А ловуването в Националния парк?

— Съдията подмина този факт. Индианските права предшестват законите на щата. „Евърглейдз“ е бил тяхна ловна зона от векове и затова никой съд няма да обяви за незаконно правото на Томи да ловува. Но го предупредих временно да стои настрана от туристическите маршрути.

Всичко, което Джонас бе сторил за Томи, щеше още повече да затвърди авторитета му пред племето. Кортни трябваше да признае, че Джонас постъпва правилно.

— Не можеш да си представиш колко ти е благодарен Томи! Да стои зад решетките щеше да бъде истинско мъчение за него, след като възнамерява скоро да се ожени.

— Сигурно е благодарен и на теб, задето се зае да изясниш някои важни детайли, които бяха от значение за следствието.

Кортни смутено отклони поглед. Думите му й напомниха за предишния Джонас, в който се бе влюбила, преди той да разруши прекрасния сън.

— Ще бъде проведен още един разпит на Томи, след като събера необходимите доказателства. Той ще иска да присъстваш…

— Кога ще приключиш?

— Следващата седмица. Пак ли възнамеряваш да заминеш? Не го прави само заради мен, Кортни!

Тя затаи дъх.

— Попитах, защото няма да съм тук следващата седмица. Заминавам при баба ми в събота сутрин.

— За колко време?

— За около месец.

— Далече ли е селището?

— Ако не вали, на един ден път, в противен случай два.

— Къде точно живее тя?

— В резервата „Ред Мангроув“ близо до тресавището Окалоакучи. По хълмовете има достатъчно здрава почва и индианските семейства се прехранват със земеделие. Районът е известен с лавандулата, която вирее там. Но нямат пощенска кутия…

Той нервно прокара пръсти през косата си.

— Сама ли ще пътуваш?

— Да. Свикнала съм, майка ми ме изпрати на първото ми пътуване, когато бях на шестнайсет. Тя също живееше в резервата, където сега е останала само баба ми. Посещавам я от време на време.

— По реката и после през горите, нали? — промърмори той. — Какво мисли баща ти за тези самотни пътувания?

— Той не знае, не съм му казвала. Нали ти е известно, че родителите ми са се разделили, след като съм се родила. Когато пораснах достатъчно, за да ходя на училище, живеех девет месеца при него, а летата прекарвах при майка ми. Той продължаваше да я обича посвоему и не задаваше прекалено много въпроси. Не искаше от нея невъзможното. Майка ми запази свободата си до края на живота си.

— Тя отвръщаше ли на любовта му?

— Да, щом се съгласи да живея при него. — Очите й се насълзиха. — Не искаше и аз да преживея травмата да се приспособявам към един свят и след това да бъда отхвърлена от моя собствен като нея.

— Отхвърлена?!

— Венчали са се в църква във Форт Лодърдейл. Установили са се там, но майка ми не могла да се приспособи. Въпреки че е завършила гимназия и колеж, преди да срещне татко, тя си е останала привързана към индианския начин на живот. Мисля, че се е чувствала не на място в неговия свят. Нещата не потръгнали. Нещо повече, когато тя за пръв път се върнала в резервата, някои й се подигравали. Аз съм се родила във вигвама на моята баба. Татко често ни посещаваше и когато станах на пет години, той ме взе със себе си. По-късно мама се премести да живее до Роза.

— А на теб подиграваха ли се?

— Не съвсем… Бях по-скоро обект на любопитство, отколкото на злобни подмятания.

Настъпи мълчание.

— Няма ли да отидеш и при баща си?

— Ще отида, след като свърша тук.

— Предпочиташ първо да видиш баба си?

— Имам нужда от разбиране и утеха след всичко, което преживях… Липсва ми, много искам да я видя. Тя е имала интересен живот, ще запиша спомените й на касета, преди да си е отишла от този свят.

— В такъв случай няма да насрочвам друг разпит, докато не се върнеш. Приятен път — замислено рече той, кимна за сбогом и потегли с джипа.

— Благодаря — прошепна Кортни.

Болката, която изпита, беше прекалено дълбока, за да може да я удави в сълзи. Чувстваше се объркана. Не бе готова да се раздели с него, макар той недвусмислено да й даде да разбере, че нищо не ги свързва. Трябваше да го мрази, но животът без него й се струваше непоносим. Вероятно защото през последните два месеца бяха неразделни. Прекарваха всеки свободен час заедно. Джонас се бе пристрастил към гмуркането и бе научил и нея. Нима споделената близост бе низ от преструвки? Можеше да се закълне, че той беше влюбен в нея. През тези месеци Лора сякаш не съществуваше за него. Или може би се заблуждаваше?

Ядосана заради противоречивите си чувства, тя тръгна към навеса зад ресторанта на Роза и едва не цопна в огромната локва. Имаше ужасното предчувствие, че нищо вече не е същото, не и след като Джонас бе назначен за директор на резервата.

Щом се бе кандидатирал за тази длъжност, защо нищо не бе й споменал? Може би вождът го бе предупредил да мълчи, докато не оповестят официалното си решение? Или Джонас беше решил, че не си струва да я посвещава в плановете си, след като вече е решил да я изхвърли от живота си? Това обясняваше нещата.

Следващите два-три дни Кортни взе няколко интервюта от жители на резервата и прехвърли разговорите в компютъра си. Регистрираше в речника всяка нова индианска дума и я обясняваше на английски. Всеки звук трябваше да бъде изобразен със съответен знак. Това беше отегчителна и изискваща неимоверно усърдие работа.

Много хора, предимно мисионери, още през деветнайсети век, бяха опитвали да направят нещо подобно. Но изследването на Кортни, което бе част от дисертацията й, щеше да бъде далеч по-пълно, по-детайлирано и по-обосновано от съвременна научна гледна точка. Помагаше й фактът, че бе прекарала първите си години, говорейки на езика на племето микосуки.

В петък следобед Кортни почисти вилата и направи последните приготовления за пътуването.

Спусна кануто на вода. Провери техническото оборудване — камера, магнетофон, батерии и касети, запаси от храна и къмпинг екипировката. Щеше да й бъде много трудно да гребе с целия този товар. Но тя се чувстваше спокойна, макар метеоролозите да прогнозираха тропическа буря през следващите няколко дни и плаванията из блатата да бяха крайно опасни.

Кортни си легна преди девет, за да може да тръгне рано на другата сутрин. Всичко щеше да бъде наред, ако можеше да измине половината път, преди бурята да се е разразила. За беда, дълго не можа да заспи и призори се събуди уморена и кисела. Пак Джонас бе виновен за поредната й безсънна нощ. Не го беше виждала от деня, когато ходиха в Маями. Предположи, че е ангажиран в кантората, за да довърши най-неотложните дела, преди да напусне, а свободното си време вероятно посвещаваше на Лора. При мисълта, че в този миг може би Джонас държи съперницата й в прегръдките си, Кортни скочи от леглото, отиде под душа и бързо се приготви за път.

Ниските облаци не предвещаваха хубав ден, когато отплава в ранното утро.

Дори водните отровни змии, омотани около дърветата, причакващи нищо неподозиращите си жертви, не бяха толкова бдителни, както обикновено. В далечината съвсем близо до водната повърхност прелетя самотна каня, готова да хване с клюна си поне някой охлюв за закуска.

Липсваха й шумните птичи песни, докато кануто тихо се плъзгаше по килима от блатни лилии към истинското корито на реката. Силното течение й подсказваше, че ветровете духат откъм района на Десетте хиляди острова.

Тя започна да гребе по-бързо и спря чак по пладне да хапне един сандвич, близо до мястото, където се събираха големите бели чапли. То бе първият й ориентир през „Ред Мангроув“ и бе любимото й хълмче — остров, обрасъл с храсталаци и режеща остра трева. Един очарователен девствен кът, където можеше да се скриеш от вятъра. Ала тя нямаше никакво време да си почива в запустелия навес — един от многото, построени от индианците сред „Ред Мангроув“.

Продължи да гребе и мина покрай смокиня, която бе обгърнала младо дърво в смъртоносната си задушаваща прегръдка. По същото време следващата година дървото гостоприемник вече нямаше да го има. А къде ли щеше да бъде тя тогава?

Обзе я тягостно чувство. Толкова тъжеше, че бе загубила Джонас! Обичам го, призна тя мрачно. Обичам го отчаяно, въпреки всичко и не мога да го забравя.

Почувства се нещастна, задето бе сгрешила в преценките си за него. Той бе излъгал надеждите й.

Започна да гребе още по-бързо. Но в този момент осъзна, че не е сама. Странно пробождане в тила я предупреди за нечие присъствие. Тя забави ритъма на гребане и погледна назад. Никакъв звук не нарушаваше тягостната тишина. През деветте години, откакто идваше тук сама, никога не беше срещала друг човек с кану. Районът бе отдалечен и девствен. Сигурно бе някой от племето микосуки, тръгнал на лов.

Тя си пое дълбоко дъх и загреба по-енергично. Трябваше да прекоси широката лагуна преди свечеряване, за да може да си направи лагер на следващото хълмче — единственото сухо място на километри през този сезон.

Когато беше на половината път през откритото водно пространство, излязоха вълни и Кортни забави хода на кануто. Страхуваше се да не бъде потопено. Призова на помощ всичките си сили и навигационни умения и бавно продължи напред. Но борбата бе мъчителна — ту набираше преднина, ту забавяше ход.

Съсредоточена в гребането, младата жена извика изненадано, когато греблото й се заби в твърдия гръб на огромен алигатор. Очевидно бе плувал паралелно с нея, само на няколко сантиметра под клокочещата вода.

Изпоти се, докато се мъчеше да балансира с греблото. Чудовището пляскаше с опашка на опасно близко разстояние. В същия момент голяма вълна заля носа на кануто и я измокри до кости. Ако вятърът се усилваше с тази скорост, скоро кануто щеше да бъде потопено и цялата й ценна записваща апаратура щеше да отиде на дъното, а тя — в пастта на алигатора. За пръв път в живота си се уплаши не на шега.

Отчаяно загреба и в този момент видя лодкар, който се движеше към нея с шеметна скорост. Тя само бегло успя да забележи силуета на тъмнокос мъж, преди той да се доближи до алигатора, смело гребейки към него.

Джонас! Невъзможно!