Дороти Идън
Горчиво вино (6)

Пета глава

Те вече имаха разногласия. Това стана заради една жена на име Моли Джарвис. Юджени не одобри мисис Джарвис като жена. Цялата й история и обстоятелствата, при които Джилбърт се бе запознал с нея, предизвикваха някакво неприятно усещане, което Юджени не можеше да превъзмогне.

Какво ли биха казали в Лайкфилд Корт за наемането на жена, която не само че е била в затвора Ню Гейт, а е пътувала и на един от онези ужасни затворнически кораби?! Юджени многократно си повтаряше, че е в състояние да повярва на историята за невинността на мисис Джарвис. Обаче нищо не бе в състояние да я убеди, че окаяният живот, който дълго време бе водила тая нещастна жена, не се бе отразил и на характера й. А най-вече я безпокоеше фактът, че на тази жена й предстои да роди дете, заченато от каторжник. Е, от бивш каторжник, макар че тя не виждаше голяма разлика. Освен това — какво щеше да стане с Джейн Кинг, от чиито услуги мисис Ешбъртън щеше с радост да се лиши? Тя твърде тежко понасяше раздялата с дома, плачеше и забравяше за задълженията си, а Юджени щеше да бъде повече от спасение за нея.

И изведнъж се появи Джилбърт, който великодушно и без капка състрадание заяви, че тя го дразни.

— Разбира се, че можеш да наемеш англичанка, стига да успееш да се примириш с подсмърчането й. Сигурен съм, че ще й бъде от полза, ако предварително я подготвиш за факта, че Иръби е изолирано и усамотено място. Жена като мисис Джарвис не би се впечатлила от това. Това са важните неща при вземане на решение кого да наемеш за слуга в тази страна.

— Но вчера ти не ми каза нищо за това.

— Не, мила. Моля да ме извиниш. Трябваше да го сторя.

Лицето на Джилбърт бе същото като вчера, но сега тя не можеше да го погледне, без да си помисли за онази мрачна и ужасяваща случка от изминалата нощ и да се запита дали има повод за някакво съмнение. Ако всичко бе наред, защо й се струваше, че блясъкът в сините му очи бе предизвикан от някакво силно вълнение? Звездите й изглеждаха така спокойни, докато им се любуваше, преди да заспи, а когато се събуди в прелестното слънчево утро, тя бе изпълнена с вълнение и щастие.

Жегата в късния следобед се разливаше по покрива. Мисис Кели бе спуснала транспарантите, за да възпре ослепителния блясък, но полумракът вместо прохлада донесе задуха. Нервите й бяха опънати от непрекъснатите оглушителни крясъци на папагалите в градината. Юджени непрекъснато бършеше мокрото си чело. Малката бродирана кърпа, която стискаше в ръката си, бе вече мокра.

Безпокоеше я и Джилбърт с това упорито изражение на лицето си. Веднъж й бе казал, че винаги е успявал да постигне това, което е желал. Сега, по някаква неизвестна, но без съмнение разумна причина, той желаеше присъствието на една каторжничка в дома си.

Трябваше да си признае, че ако бе чула за мисис Джарвис при други обстоятелства, тя също щеше да изпита съчувствие към нещастната жена.

Историята за влюбения работодател бе напълно вероятна. В миналото Юджени и сестрите й винаги искрено съчувстваха на нещастните домашни прислужници. В такъв случай защо сега поведението й бе толкова неразумно? Със сигурност то не бе продиктувано от ревност към внезапния ентусиазъм на Джилбърт към онази нещастна жена!

— Но тя ще има дете! — бе възразила тя.

— Децата не те ли интересуват?

Не там бе въпросът. Юджени възмутено изгледа Джилбърт.

— Аз, естествено, харесвам децата, но понякога възникват обстоятелства, които ги правят нежелани.

— Мисис Джарвис е била омъжена. А дори да не бе така, в тази страна има закони, даващи права на извънбрачните деца. Тук не е Англия, или по-точно — не е тази Англия, която ти познаваш.

Очите на Юджени гневно проблеснаха.

— Не е необходимо да ми повтаряш, че съм щастлива заради произхода и възпитанието си!

— А може би тъкмо това трябва да ти повторя? Може пък това да те направи по-състрадателна към по-нещастните от теб. Нека сега да се заемем с въпроса.

Гласът на Юджени прозвуча ледено като неговия.

— Ако въпросът вече е бил решен, защо ме помоли да се срещна и говоря с тази жена?

— Защото се надявах да изпиташ същите чувства, каквито и аз. Надявах се да видя съжаление в очите ти.

— Да не би да мислиш, че съм безсърдечна?!

— Ни най-малко. Защо обаче ти си готова да защитиш подсмърчащата Джейн, а не някого, който е в далеч по-голяма беда?

— Предполагам, защото е твое, а не мое протеже! — отвърна Юджени и веднага й се прииска да не бе произнасяла това. Раздразнението на Джилбърт мигновено изчезна и очите му весело заблестяха.

— Обожавам искреността ти, мила! Да не би да се уплаши, че се каня да ти отнема правото да се разпореждаш в собствената ти къща? Разбира се, че не. Аз само те помолих да поговориш с тази жена. Ако не ти хареса, няма да кажа и дума повече. Обещавам. А днес ще вечеряме с моя стар приятел Уилям Уентуорт във Воклъс. Искам от теб да забравиш раздразнението си и да изглеждаш красива. Поговори с мисис Уентуорт и другите дами за техните слугини и ще разбереш, че за тукашните стандарти Моли Джарвис е направо бисер.

По време на вечерята дамите обсъждаха не толкова слугите, колкото модата. Всяка подробност от тоалета на Юджени бе обсъдена. Разширяващите й се ръкави по последна лондонска мода ли бяха? Как изглеждаха шапчиците през новия сезон? Върнаха ли се на мода муселинените рокли с висок турнюр? О, те бяха направо скандално прозрачни! Една от дамите си спомни за някаква своя леля и по-малка сестра на майка й, която се появила на вечеря с точно такава рокля. Розовите пъпки, с които била обсипана ефирната материя били прелестни! Ала под роклята всичко прозирало и помощник енорийският свещеник, който също бил поканен, моментално излязъл и повече не се появил в стаята.

Ако не бе монотонният крясък на цикадата^[1], който звучеше някъде наблизо в топлата безлунна нощ, Юджени би си помислила, че е на гости някъде в Англия. В спалнята, където дамите оставиха наметките си, имаше балдахинено легло с кретонени драперии. По стените на коридора и витата стълба висяха картини с маслени бои. Гостната бе обзаведена изцяло в английски стил — с раирани тапети, огледала с позлатени рамки и солидни комфортни мебели. Всяко нещо тук бе доста по-изискано, отколкото си го бе представяла Юджени. На масата в трапезарията бяха подредени сребърни прибори и сервизи от изящен порцелан и кристал.

Обстановката й подейства окуражаващо. В края на краищата и тук животът можеше да бъде цивилизован! Сега бе благодарна на баба си, че я склони да вземе натруфеното френско легло и още някои дрънкулки, които при тръгването й се струваха излишни и глупави. Но с тях тя щеше да направи къщата в Иръби хубава, като тази тук. И те с Джилбърт щяха да канят гости и да се преструват, че дивата пустош навън не съществува. При тази мисъл тя погледна към Джилбърт и улови погледа му. Сърцето й трепна, когато той отвърна на леката й тайнствена усмивка. Тя откри любов в очите му и най-после повярва, че и тя самата е влюбена.

Мистър Уентуорт, за чиято бурна кариера тя бе подочула нещо, се държа много мило с нея. Той бе противоречива личност и не навсякъде в Сидни бе добре дошъл. Високото му аристократично чело и блестящата гъста коса, плътно вчесана назад и падаща на вълни на тила, му придаваха вид на красавец. Държеше се властно и прекалено самоуверено. Когато разговорът се насочи към виното на Джилбърт, мистър Уентуорт заяви, че според него Джилбърт е сгрешил, като е сложил всички яйца в една кошница.

— Нали чу какво каза губернаторът в речта си вчера — че вълната е причина за благоденствието ни и че колонистът трябва да притежава овце, ако иска да забогатее.

— Никога не съм бил богат — кротко каза Джилбърт.

— Така е, но ако не се заемеш с отглеждане на овце, може и въобще да не бъдеш. Имаш толкова много земя. Хиляда акра ли ти дадоха? Не можеш цялата да я засадиш с лозя!

— Истина е. Имам едно стадо говеда и няколко овце за клане, а иначе — упорито каза той, — имам намерение да насоча всичките си усилия към лозята. Единственият начин да успееш, е да си поставиш една-единствена цел!

— Е, пожелавам ти успех тогава — отвърна сдържано Уентуорт. После направи знак на слугата да отвори друга бутилка от виното на Иръби, което Джилбърт му бе донесъл, и каза на всеослушание: — Ще трябва да изпием всичко, за да помогнем на приятеля ни да успее!

 

 

След вечерята мистър Уентуорт предложи на Юджени да й покаже съкровищата си. Той бе купил Воклъс на търг и макар официалното наименование да не бе утвърдено и че предстоеше дело в съда в Клеймс, той се бе осмелил да направи някои допълнения и подобрения. Намерението му бе да притежава най-добрата къща в колонията.

— Мис Лайкфилд, както разбирам и вие ще живеете в един красив дом в Перъмейта.

— Да, но все още не съм го видяла. Знам за него от описанията на мистър Месингъм.

— Позволете ми да отбележа, че няма да е толкова красив като господарката си!

Юджени сведе поглед. Възхищението на мъжа бе твърде натрапчиво. Бес Кели й бе разказвала, че той е извънбрачен син. Баща му бил красив млад негодник, който след принудителното си пристигане в Ботани Бей много бързо бе натрупал състояние. Това му дало възможност да изучи сина си в Англия. Самият Уилям Уентуорт бе представител на една нова раса от хора, за които колонията бе тяхна родина и които се вълнуваха от проблемите й. Той щеше да си създаде име в обществото и, както бе отбелязал Джилбърт, той бе от хората, които е добре да познаваш. Затова масата му бе подредена така — искаше да научи австралийците на цивилизования навик да пият вино.

Въпреки всичко изисканият вид на Воклъс бе успокоил Юджени и тя бе щастлива, че Джилбърт бе мил с нея тази вечер. Тя бе добра ученичка и много скоро проумя, че най-важното качество на хората в тази страна бе толерантността. Ето защо тя се постара да бъде мила с домакина, изказвайки възхищението си от купените във Виена и Берлин мебели, великолепните маслени платна, италианската мраморна камина, френските часовници и скъпия порцелан. Тя напълно забрави неприятната тема за каторжниците и бедността.

Някой я запита дали умее да пее и свири на пиано. Тя отвърна утвърдително и всички в хор започнаха да я молят да изпее нещо. Обстановката й напомняше вечеринките в Лайкфилд Корт. Почти успя да си представи как Сара седи и я слуша, готова да изръкопляска.

Юджени притежаваше приятен и мелодичен глас и получи много аплодисменти. Юджени чу Джилбърт да казва:

— Да, тя пее много добре.

А когато мистър Уентуорт го попита дали гласът й го е накарал да се влюби, той отвърна:

— Това е много ценно качество, нали?

Малко по-късно, когато бе останал за миг сам, тя докосна рамото му с ветрилото си.

— Оценяваш ли предимствата ми? — закачливо запита тя. — Набрах толкова много точки с певческия си талант, с уменията си да танцувам, да рисувам и бродирам, и още толкова с вкуса да се обличам. По-късно ще трупам точки и с умението да разпознавам и доброто вино.

Гласът й бе тих и предизвикателен. Тя наистина се забавлява тази вечер и в този миг й бе все едно какви оценки й поставяше Джилбърт в съзнанието си. След като почти бе стигнала максимума за една добра съпруга, това я удовлетворяваше. Не беше ли това един от най-успешните бракове? Спонтанният блясък, който бе доловила в очите на Джилбърт по време на вечерята, означаваше много повече за нея от високата оценка на качествата й.

Джилбърт не се подразни от закачката й, а каза сериозно:

— Всички те харесват. Изглеждаш просто очарователно.

— Не съм толкова красива, колкото очакваха — каза тя, забелязвайки преценяващите погледи на останалите жени.

— Имаш хубав тен тази вечер. Отива ти — усмихна се той. След това улови ръката й и я поведе към другия край на стаята, за да поговори с още някого.

„Добър тен! — повтори тя наум. — Като някое от вината му!“ Ако можеше, сигурно би я повдигнал към светлината, за да потърси евентуални дефекти. Но тази вечер му бе приятно с нея. Отново си спомни изражението на очите му по време на вечерята… Тя съжали, че вечерта бе преминала така бързо.

— Мис Лайкфилд, ще ни кажете ли какво ще облечете на сватбата си, или това е тайна?

След като се оттеглиха в спалнята на горния етаж, дамите отново се скупчиха около нея. Еднообразното им всекидневие и факта, че се виждаха често, им бяха помогнали да забравят добрите си маниери и те се изразяваха по-простичко. Юджени внезапно осъзна, че е в чужда страна, където не биваше да се доверява на слугите, където децата страдат от безброй много болести, където приличните дрехи, водата, а понякога даже и храната бяха недостатъчни. Страна, където един избягал каторжник или банда скитащи чернокожи, въоръжени с копия, можеха да тероризират някоя усамотена провинциална ферма; където запаленият храсталак множеше за един ден да унищожи хиляди акри земя, а ужасната лятна горещина превръщаше малките къщички във фурни.

Над всички беди стоеше неудържимата ярост на криминалните престъпници. Както бе и при инцидента от изминалата нощ. Всички говореха за него. Жената, чийто мъж бе застрелян, твърдеше, че е невинна, но никой не й вярваше. Тя със сигурност бе уличница, защото в противен случай не би подмамила двамата мъже да я последват. Кой знае колко ли пъти го бе правила и преди това?

Юджени трябвало много да внимава, когато наема слуги. Било много трудно да се намери жена без криминално минало, но някои имали желание да се поправят и можели да се държат почтено, стига да има кой да ги надзирава. Младите момичета били за предпочитане.

Тя не виждаше нищо лошо в това да им каже за мисис Джарвис. И без това съвсем скоро щяха да научат. През цялото време знаеше, че не бе възнамерявала наистина да се противопоставя на Джилбърт в този първи спор между тях. Но не възнамеряваше да се защитава или да му се извинява.

Тя спокойно каза:

— Мистър Месингъм и аз вече наехме две слугини, които ще вземем със себе си. Едната от тях е млада жена, която придружаваше компаньонката ми и мен по време на пътуването, а другата е именно жената, за която току-що говорихте — мисис Джарвис. Не е ли това случайно съвпадение на обстоятелствата? — Тя закачливо се изсмя, гледайки към кръга от дами с шапки и шалове.

„Съвсем обикновени лица“ — помисли си тя. Бес Кели бе малко по-привлекателна, но твърде дебела и породиста. Марион, жената на доктор Ноукъс, бе спечелила всички точки по дърдорене, а бледото й тъжно лице не се връзваше с пронизителните й очи и увисналите надолу крайчета на устните й. Останалите бяха въодушевени от приятната вечер. Някои от тях бяха приятни, други — скучни. Като цяло всички изглеждаха изумени.

— Сигурно сте чули за участието на мистър Месингъм в тази история — спокойно продължи тя. — Той дори е бил свидетел на престъплението.

Пламъкът в очите на Марион Ноукъс и мигновено сведения й поглед, накараха Юджени да направи малка пауза. Мисис Ноукъс се бе усъмнила, че Джилбърт само е минавал оттам! Такава ли бе репутацията му? А дали те вече знаеха, че мисис Джарвис очаква дете? Тя вдигна брадичката си малко по-високо и продължи:

— Ние с мистър Месингъм бяхме впечатлени от честността на мисис Джарвис и от наистина неприятното стечение на обстоятелства в живота й. — (А тя дори не бе зърнала жената, която без съмнение, слушателките й добре познаваха!) — Като че ли тези неща са нещо обичайно тук — продължи да бърбори тя.

— Не е точно така — строго каза мисис Ноукъс и Бес Кели любезно се притече на помощ на Юджени.

— Мисля, че сте извършили едно добро християнско дело. Юджени даде пример на всички нас.

— Християнско — може би, но да се надяваме, че ще е и разумно — промърмори някой.

— Мис Лайкфилд е съвсем отскоро тук. Всички ние сме допускали грешки след пристигането си — каза мисис Уентуорт, стараейки се да бъде тактична.

— Но волята на съпрузите е нещо, което жените трябва да изпълняват! — Марион Ноукъс изрече последната язвителна забележка и припряно се загърна с наметалото си, като се приготви за тръгване.

Докато другите дами слизаха по стълбите, Бес Кели хвана Юджени за ръката и я издърпа назад.

— Наистина ли харесваш Моли Джарвис? — прошепна тя.

— Как бих могла да ти отговоря, като все още не съм я видяла? — отвърна със сподавен глас Юджени, карайки Бес да избухне в смях.

— Ох, много е забавно! А ти се държа като някоя графиня! Само че…

— Какво „само че“?

Бес, изглежда, съжали, че изобщо бе започвала да говори. Вместо това тя каза:

— Възхищавах ти се, че им се противопостави. Трябва да знаеш, че от месеци насам всички обсъждаха как ли ще изглежда жената на Джилбърт Месингъм. — Тя отново се изкиска. — Е, сега вече знаят!

— Какво знаят?

— Ами… че си истинска дама — мило отвърна Бес.

Измъчваше я съмнението, че може би Джилбърт не желае да се ожени за една истинска дама. Ако трябваше да бъде откровена, най-разумно би било по пътя към къщи да се убеди в чувствата на Джилбърт.

Той й каза, че се е справила много добре и че е горд с нея. Тя била накарала всички останали жени да изглеждат като провинциалистки.

— Уентуорт неуморно говореше за теб. Другите — също. Ти много силно ги впечатли, скъпа, и пя очарователно. Какво мислиш за първата си колониална вечеринка?

— Беше много забавно. Проучванията на мистър Уентуорт силно ме заинтригуваха. Толкова много ли са неоткритите неща тук?

— Така е, наистина. Но ние ще се задоволим с Иръби и лозята ни. Нека синовете ни се занимават с изследвания. Обзалагам се, че до края на столетието Австралия ще бъде напълно проучена.

Изведнъж кабриолетът подскочи и отхвърли Юджени от седалката й към Джилбърт, който моментално я пое в обятията си.

— Най-големият ни син непременно ще трябва да учи лозарския занаят, а следващият може да стане изследовател, ако иска. Така харесва ли ти?

— Изглежда, че съпрузите вземат всички решения — промърмори Юджени, сгушвайки се в копринения му шал. — Дали по време на брака ни ще се сетиш някога да поискаш мнението ми?

— Охо, струва ми се, че отново си се сетила за мисис Джарвис.

— Говорихме за нея, докато бяхме на горния етаж и аз информирах дамите за нашето решение.

Джилбърт тихо се изсмя и звукът погали слуха й. След това я освободи от прегръдката си, пое юздите в двете си ръце и двуколката полетя по изровения път.

— Уентуорт искаше да пие френските си вина тази вечер, но аз го убедих да опита с рибата бялото бургундско вино от Иръби. Мислиш ли, че само от вежливост го похвалиха всички? Забелязах, че Фил Ноукъс няколко пъти пресуши чашата си. След гроздобера тая година ще дадем прием, така че гледай да не износиш всичките си лондонски рокли и упражнявай гласа си!

Вятърът не носеше вече ужасната следобедна горещина и беше приятен и освежаващ. Въздухът бе напоен с нежния аромат на дим, каучукови дървета и сено. Пътят, водещ към централната част на новопостроения град, се извиваше покрай брега на залива и разкриваше великолепната гледка към окъпаното в лунна светлина море. Високо над светлините на мачтата на „Кералайн“ спокойно сияеше благосклонна звезда. Звездите върху кадифения мрак на небето сякаш не бяха така далечни и чужди. Копитата на коня продължаваха да потропват по пътя, а ръката на Джилбърт отново обгърна талията й.

На другия ден тя щеше да довърши писмото си до Сара и да й каже, че вече е направила своето откритие — женитбата изискваше видимо да се показва единство пред хората, дори ако вътре в себе си един от двамата съпрузи не бе съгласен с нещо. И за да зарадва скъпия Джилбърт, тя щеше да жертва собственото си достойнство за известно време. Тя винаги щеше да се старае да спазва това правило. Но дали щеше да успее? В същия миг тя вече бе проумяла неуместността на това решение.

— Джилбърт?

— Да, мила.

— Можеш ли да се закълнеш, че детето, което очаква мисис Джарвис, не е… — Езикът й се вцепени от ужасяващите думи, които трябваше да изрече. — … не е твое?

Последва дълго мълчание. Тя напрегнато се взираше в Джилбърт. Дали й се сърдеше? Или може би се чудеше как да признае вината си?

Той не бе ядосан. Беше развеселен и за това говореше внезапният му гръмогласен смях.

— Какво са ти наприказвали онези побъркани клюкарки? Убеден съм, че на жените никога не трябва да бъде позволявано да се оттеглят на горния етаж. Сигурно пропиляното от тях време в разнищване на скандали в спалните е много повече от това, което са прекарали в сън.

— О, не, Джилбърт! Нищо такова не са ми казвали.

— А само са ти намекнали! Е, може би съм прекалено открит. Водил съм доста безгрижен ергенски живот, но мога да те уверя, че никога преди вчерашната вечер не съм виждал мисис Джарвис. Вярваш ли ми?

Разбира се, че да! Тя бе абсолютно сигурна, че той не би излъгал за нещо толкова важно и значимо.

Той обаче не каза, че ще потърси някоя по-подходяща слугиня. Явно, че в неговите очи мисис Джарвис бе такава. След като я бе срещнал едва миналата нощ, тя със сигурност доста силно го бе впечатлила.

Юджени започна да изпитва любопитство и желание да види по-скоро тази жена със собствените си очи.