Дороти Идън
Горчиво вино (12)

Единадесета глава

Мисис Ешбъртън си бе изгубила шала и малката чантичка, пълна с различни предмети от първа необходимост като оризова пудра, ръкавици, носни кърпички, амонячна сол за вдишване и две ветрила. Тя нямаше представа къде би могла да забута всички тези неща, но Юджени не искаше да допусне този нещастен инцидент да провали уикенда. Единственият проблем бе в това, че мисис Ешбъртън не можеше да слезе на вечеря, без да държи ветрилото си в ръце, или пък да излезе навън без ръкавици. Тя би изгубила съзнание, ако узнаеше, че наоколо няма някакви други соли за вдишване. А само ако някой можеше да види цвета на лицето й без помощта на една мъничка хитра маскировка от докосването на ружа и пудрата!

Отново започваха да се повтарят историите от пътуването им до Австралия. Но сега Юджени ги приемаше по-скоро като забавни, отколкото досадни. Тя бе толкова щастлива, че домът й бе пълен с хора. Толкова бе вълнуващо! За пръв път канеше гости у дома. Тя нетърпеливо каза:

— Сигурна съм, че чантата ти ще се намери. Междувременно ще ти услужа с всичко, което ти липсва. Кажи, хареса ли ти стаята? Успя ли да я разгледаш?

— О, да, видях я. Имаш изискана къща. Стаята е много красива. Много красива. — Развълнуваният поглед на дамата се плъзна нехайно из стаята. Тя сякаш не забеляза прелестната кувертюра от разноцветни парчета, с която Юджени бе застлала леглото.

— Накъде гледат прозорците? Не понасям да бъда събуждана от първите слънчеви лъчи. — Тя бързо схвана своята нетактичност и я дари с една от най-широките си сърдечни усмивки. — Ела да ме целунеш, Юджени. Бог да те благослови. Мисля, че имаш чудесен дом, а и ти доста си се разхубавила. Страните ти са поруменели.

Притисната в огромната гръд на мисис Ешбъртън, тя започна да протестира:

— Само така ви изглежда, защото съм развълнувана. Обикновено съм бледа и приличам на обелен картоф. Но сега се чувствам страхотно. Толкова съм щастлива, че сте тук.

— И аз съм щастлива, че те виждам, скъпа моя. Липсваше ми. На всичко отгоре синът ми намира, че старата му майка е неприятна и досадна. Казах му, че това е много лошо. Всичко, което можа да ми отвърне, бе, че иска да замине и изследва вътрешността на страната. А това може да му отнеме месеци и дори години. Нямам спокойствие с него! Накара ме да изтърпя онова дълго пътуване, за да остана да живея сам-сама в Сидни! Казах му, че бих могла да правя същото и в Челтънхейм и да съм доста по-щастлива. Това е то безразсъдството на младите!

— Мисис Ешбъртън, ще трябва да се погрижа и за останалите гости. Ще полегнете ли за един час? Ще кажа на мисис Джарвис да ви донесе чая в стаята. Не вечеряме преди осем.

— Мисис Джарвис? Още ли е тук тази жена?

— Разбира се. Тя е чудесна прислужница. Не бих се справила без нея. Да не би да ви притеснява това, че е била в затвора?

— Уверявам те, Юджени Месингъм, че така би говорил и съпругът ти. Нямам предразсъдъци за това, че е била затворничка. Мислех си само, че може би провинциалният живот ще е доста скучен за нея.

— Грешите, ако намеквате, че тя тъгува за живота на улицата. Тя е приятна и изтънчена жена.

Мисис Ешбъртън се намръщи и почука с пръст побелялата си глава.

— Не се и съмнявам! Толкова си млада и невинна, Юджени. Надявам се, че ще станеш една от ония добри жени, които помагат на уличниците. Аз лично ги намирам доста скучни и смятам, че най-добре би било да ги оставят да си живеят в калта.

Юджени закачливо се засмя.

— Скъпа мисис Ешбъртън, наистина ми бе много мъчно за вас.

— Много мило, скъпа, но защо? С тоя красив мъж едва ли ти остава време да се сетиш за приятелите си.

Намекът на мисис Ешбъртън не остана неразбран. Тя много хитро си пъхна носа в тайните на хората. Юджени отвърна с подобрено настроение:

— Джилбърт държи да живея като истинска дама, така че мога да отделям доста време на приятелите си. Понякога се питам, защо ли в Англия времето летеше така бързо, след като бях заета със същите неща, както и тук. Искам да ви предупредя обаче, че съм си планирала ужасно много занимания за този уикенд. Ще играем карти и ще слушаме музика след вечеря. Утре ще си направим пикник край езерото. То е на пет мили оттук и аз все още не съм го виждала. Там може да се видят прочутите черни лебеди и мисля, че ще бъде страхотно край прохладната вода. Джентълмените ще вземат въдиците си. В неделя всички заедно ще отидем на църква, а вечерта сме поканили на коктейл няколко приятели от Перъмейта. В понеделник моят съпруг иска да покаже имението на мъжете. Ще си вземат оръжието и може да убият някое кенгуру. Ние, жените, ще седим на верандата и ще шием ръкоделията си и ще си говорим, а вечерта мисля, че би било забавно да навием килима в гостната и да потанцуваме. Помниш ли как го правехме на кораба? — Тя замълча и след това нетърпеливо запита: — Как ти звучи всичко това? Много бих искала да бъда добра домакиня.

Мисис Ешбъртън отвърна с безцеремонния си маниер:

— Не се тревожи, агънцето ми. Съпругът ти със сигурност ще остане доволен.

Останаха й само няколко минути, за да се убеди, че Бес и Марион са удобно настанени, преди да бе станало време да се облича за вечеря.

Докато Юджени бе заета с обличането, влезе Джилбърт. След завръщането му те не бяха успели да си разменят нито дума повече, освен официалните поздрави в присъствието на гостите.

Сега той бе нетърпелив да я целуне нежно и да й каже колко добре изглежда. Изглежда, че настроението му бе приповдигнато.

— Как прекара в мое отсъствие? Скуча ли?

— Почти не ми остана време. Бяхме заети с подготовката на уикенда. О, наех временно и друга камериерка. Тя ще обслужва гостите на масата, така че мисис Джарвис ще може да остане в кухнята. Името й е Елън и изглежда много по-добре от Фоби.

— Чудесно. Задръж я за постоянно, ако се справя.

— Толкова си великодушен към мен, Джилбърт! Не е ли разточително?

— Не се безпокой за това. Пътуването ми бе много успешно и получих повече поръчки, отколкото бих могъл да изпълня. Догодина, ако лозята родят повече, бих могъл да увелича продукцията. Ще трябва да докажа, че качеството на виното от Иръби е високо, преди онези приятелчета от Хънтър Ривър да са ме изпреварили. Но аз не се върнах, за да обсъждам бизнеса с жена ми. Къде е Джейн? Нали тя ти помага да се обличаш?

— Тъкмо приключи с подреждането на багажа на останалите дами и я изпратих при мисис Ешбъртън.

Джилбърт се ухили до уши.

— Тогава ще трябва да позволиш на твоя съпруг да ти помогне!

— Оскуба ми косата! — Тя весело се засмя и въпреки че й бе забавно, искаше й се да я остави да се облече сама. Приятната обширна стая винаги изглеждаше твърде тясна в негово присъствие.

— Очарователна си, когато се засмееш! — каза той. — Наистина ли не ти беше мъчно за мен?

— Разбира се, че не.

— Не те ли беше страх през нощта?

— О, аз успях да се отърва от глупавата детска притеснителност. Сигурна съм, че ти е приятно да го чуеш.

— Да, радвам се да го чуя, но не съвсем. Харесва ми да те закрилям.

Юджени се вгледа в искрящите му очи.

— Джилбърт, да не би да си опитвал виното преди вечеря?

— Пиян ли ти изглеждам? Това трябва да е от въздействието ти върху мен. Май ще трябва да ти помогна в събличането, а не в обличането.

Тя отстъпи назад.

— О, не! Нямаме време.

— Ще трябва винаги да има време за любов.

— И в шест часа вечерта, когато къщата ни е пълна с гости?! Ти наистина си невероятен!

Тя заговори по-меко и приятелски, за да успокои огъня в очите му. Нима той очакваше да я повали на леглото в такъв неподходящ момент?

Тя опита да се извини за поведението си.

— Мислех да облека тази рокля. Какво мислиш?

Той погледна разсеяно към светлосивата коприна и след това с категоричен тон й каза да я облече, сякаш той най-добре можеше да прецени. Когато тя се облече и вдигна буйната си тъмна коса, той й каза с твърд тон да застане срещу него, а след това да седне и разстеле изящно роклята около себе си.

Сега вече той не я гледаше с очите на влюбен, а така критично и претенциозно, сякаш я подготвяше за аудиенция.

— Да, харесва ми — каза най-после той. — Ще трябва да ти купя някакви бижута.

— О, не, Джилбърт. Нека първо приключиш с лозята. Аз имам перлена огърлица и малък джобен часовник. Това ми стига.

— Съвсем не е достатъчно. Освен това бих искал да носиш бижута, които аз съм ти подарил. Впрочем, сега ти изглеждаш много добре.

Копринената рокля я стягаше леко в талията, сякаш бе малко понапълняла. Не се чувстваше удобно и се чудеше дали щеше да изтърпи всичко това по време на вечерята и да запази изискания си вид, който възхищаваше Джилбърт. Тя почувства отчаяние, когато осъзна, че предпочита това неудобство пред времето, когато късно през нощта тя щеше да се разкопчава и съблича, очаквайки да види онзи страстен блясък в очите на съпруга си.

Вечерта премина страхотно. Въздухът бе позахладнял, което бе необичайно. Празничната трапеза, подредените прибори от сребро и кристал, които блестяха на светлината на свещите, трябваше да създаде впечатлението у гостите, че се намират в една от изисканите гостни на Лондон. Мистър Уентуорт изглеждаше много красив във вечерното си сако. Приятелят му, мистър Блексленд изглеждаше добре с упоритото и загоряло от слънцето лице. Сакото на доктор Ноукъс бе неприлично избеляло от носене, но Едмънд Кели бе изряден, а Джилбърт изглеждаше спокоен и неузнаваем с официалните си дрехи.

Дамите изглеждаха прелестно, особено мисис Ешбъртън в бледолилавата си рокля с множеството дантели и неизбежния за нея кашмирен шал. Мисис Уентуорт бе облечена елегантно, но дискретно. Марион Ноукъс бе на границата със старомодното, а скъпата Бес Кели — твърде пълничка за блестящия син атлаз, който обвиваше тялото й.

Разговорът бе увлекателен. Обсъждаха Иръби — един оазис, едно чудо, забележително кътче с възхитителна екстравагантност.

— Дори и да сте се затичали, преди да проходите, семейство Месингъм — каза мистър Уентуорт, — аз считам, че сте постъпили правилно. Това ще окуражи най-добрите заселници на Австралия. Надявам се, че сте изпратила писма до Англия и сте им описала дома си, мисис Месингъм.

— Да напише писма! Та тя изобщо не е спирала да го прави. Нали така, любов моя?

— Признавам, че много ми липсват сестрите ми — каза Юджени. — Освен това, имам да им разказвам за толкова много неща. Сара иска да знае за къщите и облеклото, а Мили, която все още е ученичка — за странните животни. Татко — за социалната система…

— Каторжниците ли имате предвид? — попита язвително Марион Ноукъс.

— Съвсем не — бързо отвърна Джилбърт. — Досега Юджени не е имала допир с нещастната страна от живота на колонията.

— Една страна, която едва ли е била злощастна за вас, скъпи приятелю — каза любезно мистър Уентуорт. — Щеше ли да го има Иръби без тях?

— Съгласен съм. Аз не стигам като съпругата ми до крайност. Помолих я никога да не ходи близо до жилищата им, особено след инцидента, който се случи с нея в нощта след сватбата ни.

— Ние всички чухме за това, Юджени — каза с възхищение Бес Кели. — Казвам ти, че аз никога не бих могла да се справя като теб. Джилбърт каза, че е можело да пострадаш.

— И ни накара да се притесняваме за нея, защото бе съвсем нова тук. — Юджени забеляза, че цинизмът на Марион се смекчаваше, когато ставаше дума за нея. — А това е било ненужно. Нали, Джилбърт? Намерил си жена с железни нерви.

— Не съм и очаквал да избере друга. Ти би трябвало по-добре да го познаваш, скъпа. — Филип Ноукъс вдигна чашата си. — Лозарство, или — нищо, а, Месингъм? Нека пием за нашите домакини!

Юджени се притесни от това, че щом опитваше да се усмихне, устните й се разтреперваха. Тя бе възхитена и поласкана, че всичките й нови приятели я одобряваха. Те никога не трябваше да узнаят за глупавите й страхове от тъмнината и ужасно раздвоените й чувства към затворниците.

Марион добави:

— Като я държите далеч от тях, не се ли преструвате и вие самият, че те не съществуват?

— Не, напротив — отвърна тя. — А и тук се отнасят добре с тях.

Това бе вярно. В забранената зона зад конюшните и оборите никога не бе имало врява и вълнения. Или поне тя не знаеше за такива. Само една разбита чаша с мляко, когато един от тях бе дръзнал да влезе в кухнята…

— Отнасят се с тях по-добре, отколкото заслужават тия гадини — процеди мисис Ешбъртън. — Юджени, би ли ми казала рецептата за десерта с каймак, или да попитам в кухнята?

— Боя се, че ще трябва да попитаме в кухнята. Аз не съм добра готвачка.

— Жена ми е заета с много по-важни неща — отбеляза Джилбърт. — Като например, да ни изсвири нещо след вечеря.

— Господи! — възкликна невзрачната Бес Кели. — Как бих искала някой да поиска това от мен! През цялото време не правя нищо друго, освен да викам по децата — недоволно добави тя.

Мисис Уентуорт каза:

— Един много способен ирландец неотдавна нарисува портретите на децата ми. Препоръчвам ви го, мисис Кели, ако желаете да направи портрети и на вашите деца. Името му е Колм О’Конър. Той прави скици на местните цветя и птици. Събрал ги е в една книга, която ще бъде издадена в Лондон.

— Колко интересни хора срещате в Сидни! — каза Юджени и стана. — Ще се присъединим ли към джентълмените за портвайна? Както разбирам, те все още говорят за политика.

— Сериозно ви казвам — продължи мисис Уентуорт, когато дамите влязоха в гостната, — според мен мистър О’Конър е много талантлив художник.

— Нямам нищо за рисуване, освен папагала си — каза Юджени, смеейки се. — Мога ли да го поканя в Иръби заради това?

— Може би догодина? — попита неуверено мисис Уентуорт и Юджени отново се разсмя.

— Искате да кажете — когато имам дете? Признавам, че копнея за това. Междувременно, ако мистър О’Конър мине оттук, ще трябва да се заеме с Еразъм, който е много колоритен субект. — Изпитото червено сухо вино и сладкият сотерн я бяха развеселили. Наслаждаваше се на вечерта и приятната компания. — Всъщност, аз също се имам за добър художник и сега, когато времето се захлади, имам намерение да се заема сериозно с рисуване. В клоните на евкалиптовите дървета живеят хиляди птици, които са много красиви. Но защо седим тук? Кой най-напред ще изпее или изсвири нещо? Всички останали ще могат да се настанят удобно и да ги удостоят с вниманието си.

Мисис Уентуорт пя и гласът й звуча приятно, но останалите дами отказаха да отворят уста.

— Скъпа моя, щом някой има глас на жаба, по-добре е да си мълчи — каза Марион Ноукъс. Ще трябва ти да си следващата изпълнителка.

— Какво разочарование! Никой друг ли няма да пее? Тогава, щом господата дойдат, ще извадим картите. О, ето че идват! Джилбърт, нито една от дамите, с изключение на мисис Уентуорт…

Бърборенето на Юджени бе грубо прекъснато един прегракнал от викане глас откъм коридора:

— Мистър Месингъм, сър! Бунт!

Мисис Ешбъртън нададе истеричен писък. Джилбърт настръхна и се спря на прага, след това внезапно се обърна и излезе навън, следван от останалите мъже. Стъпките им прозвучаха във вътрешния двор и постепенно заглъхнаха.

Юджени се забърза към високите остъклени врати водещи към верандата, и широко ги отвори. Тя и останалите дами стояха, треперейки от студения нощен въздух, и се вслушваха в далечните крясъци и сърдити гласове.

— Бунт ли има? — тревожно запита мисис Ешбъртън. — Затворниците ли?

— Не е нещо необикновено — каза Марион Ноукъс.

— Страх ли те е, Юджени? — Мисис Ешбъртън сграбчи ръката на Юджени.

Юджени кимна мълчаливо. Тя бе напрегната и изплашена. Нощта бе мрачна, чужда и яростна. Уютната гостна зад френската врата изведнъж се превърна в опасна и враждебна територия.

— Това вероятно е някакво дребно недоразумение — каза оживено и Бес Кели. — Мъжете бързо ще се справят. Наистина не разбирам, защо трябва да стоим навън и да умираме от студ.

— Да, нека влезем вътре — промълви Юджени с невероятно усилие.

Стори й се, че гласовете се поуспокоиха. В конюшнята изцвили кон. Проблесна светлина, сякаш някой носеше фенер от карета.

Една ръка я дръпна за ръкава. Обърна се и видя мисис Джарвис да стои на прага.

— Извинете, госпожо. Помислих, че ще ви е приятно да узнаете, че няма повод за безпокойство. Един от мъжете влязъл в избата, наточил си една пинта от новото вино и го изпил. След това вдигнал ужасен шум. Това е всичко. Няма никакъв бунт.

Юджени с облекчение въздъхна. Благодарна бе, че широките поли на роклята й закриват разтрепераните й колене.

— Благодаря, мисис Джарвис. Много се радвам, че не се е случило нещо по-сериозно.

— Защо тогава бяха всичките тия викове за бунт? — искаше да знае мисис Ешбъртън.

— Пияният е искал с това да предизвика и останалите — отвърна мисис Джарвис. — Виждала съм доста като него и знам, че те са смели само на приказки.

— Да, така е — потвърди Юджени. — Моят съпруг никога не би наел опасни престъпници. Хайде да влезем вътре! Студено е. Струва ми се, че мъжете се връщат.

Когато влязоха, мъжете бяха оживени и развълнувани.

— Един черен ирландец от Килърни… никога не бях чувал името му, а ти Уентуорт?

— Пади Донован. Пияният бръщолевеше, че той бил причината за всичко това. Беше го избило на красноречие.

— Ирландците винаги го правят. Навличат си неприятности с приказките си и затова попадат в Ботани Бей.

— Искаше да организира група, въоръжена с тояги и камъни, и да нападнат къщата, мистър Месингъм. Можете ли да си представите така нелепо измислен план? — каза мистър Блексленд. — Добре е да посъветвате съпруга си да затваря избата в бъдеще.

Мистър Уентуорт весело се разсмя.

— Усетил е лошата страна от пиенето на вино. Интересно е да поразмишлявате за това. Аз се съмнявам, че приятелчето би докоснало виното, ако имаше в ръцете си бутилка ром.

— Къде е Джилбърт? — попита Юджени, стискайки пръстите си в юмрук.

Мъжете бързо се спогледаха. Едмънд Кели потри ръце. Мистър Блексленд повдигна високо брадата си и каза:

— Той скоро ще дойде. Случват се такива неприятности, мисис Месингъм. Не трябва да им позволявате да ви притесняват. Уверявам ви, всичко ще се оправи.

— Това ще стане и с мен, ако загубя солите си за вдишване.

— Аз нямам нужда от соли за вдишване — чу Юджени собствения си глас, изпълнен с презрение.

— Може и така да е. Нали казват, че си била героиня. Но аз съм страхлива и нямам намерение да допусна да си изгубя ума от ужас.

— Мисис Джарвис — каза Юджени — ще ви направи успокояващ билков чай. Ще ида да го поръчам в кухнята.

— Не можете ли да й позвъните? Прислужницата бе тук преди миг.

— Това е специална рецепта — отвърна неопределено Юджени. — Трябва да отида и да й дам точни инструкции.

Тя излезе от стаята. Имаше достатъчно време да се овладее. Отиде най-напред в кухнята и се разпореди за билковия чай.

Усещаше студ до мозъка на костите си, но нещо я принуждаваше да бърза по тъмната пътеката, която отвеждаше до забранената територия зад конюшните. Една пътека, по която никога не бе минавала дори и през деня, защото никога по-рано не бе измъчвана от това ужасно чувство, което я караше да превъзмогне страха.

Срещу редицата от бараки имаше празно пространство, в края на което се бе събрала малка група мъже. Един от тях държеше високо фенер, чиято жълта светлина осветяваше нещо, подобно на куче.

Но това не бе куче. Юджени затаи дъх, когато разбра, че тази превита фигура бе на човек, привързан към дървена пейка. Тя ясно видя, че горната част на тялото му бе оголена и ръцете му бяха вързани на гърба.

Точно в този момент някой премина през осветеното от фенера пространство и се наведе над човека. Това бе висок мъж с черни панталони и бяла риза, който държеше камшик в повдигнатата си ръка.

— Изправи се! — Юджени почувства, че й се гади.

Тя позна мъжа. Това бе Джилбърт. Не бе необходимо да чуе резкия му, плътен глас, за да го разпознае. Предстоеше й да види с очите си какво наричаше той „изпълнение на леко наказание“. Това всъщност бе една мъчителната сцена — превитият гръб на човека под светлината на люлеещия се фенер, която ту се усилваше, ту отслабваше, вдигнатата ръка със снежнобял ръкав, която се спусна надолу, и последвалият ужасяващ и непоносим звук от бичувана плът.

Един удар, два удара, три, четири… затворникът започна да стене. Юджени стоеше, без да помръдва, хипнотизирана от отвратителната гледка. Пред очите й от бледата кожа започнаха да се стичат тъмни струйки. След това мъжът неочаквано пронизително изкрещя и Юджени си възвърна способността да се движи.

Тя се втурна към стенещото на земята същество.

— Спри! Спри! Спри! Джилбърт, спри, за бога!

Някакви ръце я задържаха, стискайки я до посиняване. Фенерът, доближен към лицето й, я заслепяваше. Тя чу възклицанието на Джилбърт:

— Боже господи, Юджени!

Успя да зърне изуменото му лице и разрошената му коса. Последното, което достигна до съзнанието й, бе, че затворникът се раздвижи и повдигна главата си от калта. След това всичко от кошмарната сцена изчезна. Съзнанието й потъна в мрак…