Дороти Идън
Горчиво вино (4)

Трета глава

— А майка ти как коментира решението ти да изминеш целия този път, за да се омъжиш? — попита Бес Кели, обикновена жена с големи гърди и светла пухкава коса, която се измъкваше от фуркетите и провисваше на влажни кичурчета над челото и дебелия й врат.

Юджени веднага усети, че в Англия тя едва ли бе имала свой обществен кръг. Но тук начинът на живот бе друг. Без съмнение, ако една жена е честна и почтена, тя щеше да бъде добре дошла в повечето домове в тази страна.

Спалнята на таванския етаж, която Бес й показа, се стори на Юджени твърде малка и ужасно гореща. Палещите лъчи на слънцето така бяха загрели железния покрив, та човек имаше усещането, че е пъхнат във фурна.

— Не разби ли майчиното сърце, скъпа, с отпътуването толкоз надалеч? Сигурно не е било трудно на Джилбърт Месингъм да я убеди. Със сигурност мога да кажа, че той е единственият мъж тук, който знае как да постигне целта си. Казвам ти — ще притежаваш всичко и неомъжените момичета ще ти завиждат. След завръщането му преди три години, когато каза, че си е намерил невеста, тук имаше не само нацупени физиономии, а и сълзи. Но пък и всички знаехме, че няма подходяща девойка за Джилбърт сред тази сбирщина в колонията. Той възнамеряваше да притежава най-добрата. Същото се отнася и за лозята му: има намерение не само да произвежда най-доброто вино в Австралия, а и нещо повече — да научи хората да го пият. Тук съм от десет години и ти казвам, че трябва да стане чудо, за да може виното да измести рома и бирата. Но ако тук има човек, който умее да осъществи намеренията си, това е Джилбърт Месингъм.

През ума на Юджени мина мисълта, че мисис Кели бе сред малкото хора, които можеха да говорят с непознат така, сякаш са си близки отдавна.

Тя дочу шумолене и приглушен шепот на стълбите. Това трябваше да са децата на Кели, които чакаха да зърнат гостенката.

Впечатленията от деня бяха твърде много. В главата й се мержелееше мисълта, че още първият поглед към Джилбърт бе предизвикал у нея радост и вълнение, които я накараха да не отдава чак толкова голямо значение на другите неща, като ослепителния противен блясък на слънцето, прахът, примитивният облик на града, парцаливите рошави деца и онова ужасяващо и покъртително впечатление от окованите затворници.

През този първи ден тя се бе надявала и очаквала да не се впечатлява от нищо друго, освен от срещата си с Джилбърт.

— Знаете ли, че сте една много щастлива млада дама? — бе я попитала мисис Кели. — За никоя булка досега не са правени такива промени. Донесохте ли си чудесната сватбена рокля?

Юджени кимна.

— О, тя е много семпла. Мислех си, че ще е неуместно да бъде много натруфена! — Тя се опита това да прозвучи безгрижно, разбирайки, че тази приятелски настроена жена очевидно е очаквала тъкмо това. — Но имам воал от брюкселска дантела. С него се е омъжвала баба ми, а след това мама, а миналата година — сестра ми Джесика. Трябва да ги изпратя обратно на сестра ми Сара, въпреки че не ми се вярва тя да се омъжи — много е придирчива. Но след нея идва ред на Елизабет и Мили.

— Пет момичета! Боже мой, майка ти трябва да е била много доволна, че ти е намерила съпруг, пък бил той и в Австралия!

Това бе самата истина, мислеше възмутено Юджени. Спомни си как, след като Джилбърт й бе направил предложение, маман и папа доста прибързано дадоха благословията си. Тогава тя си помисли, че те може би ще възразят на този нетърпелив млад мъж, за когото знаеха твърде малко и който възнамеряваше да отведе дъщеря им толкова далеч. Обаче те започнаха да се възхищават на енергичността и предприемчивостта му.

Юджени бе убедена, че в съзнанието на Джилбърт тя е останала като спомен от празничната вечеря в замъка на вуйчо й Хенри. Когато я видя за първи път, той бе под опияняващото въздействие на вуйчовото й вино. Тя бе част от декора и една съществена фигура в амбициозните му проекти. Бе пожелала да бъде такава и все още го желаеше, въпреки доста смущаващата им среща днес. Тя трябваше поне мъничко да се усмихва, защото ако изпитваше скрита тревога и страх от загорелия му грубоват вид, какво ли мислеше той за нея — обрулена от вятъра, неразговорлива, с изгорял от слънцето нос? Това ли бе елегантната, уравновесена девойка от официалната вечеря във Франция? Дали бе разочарован?

Ако истината бе такава, той много умело скриваше чувствата си. Бе много мило от негова страна и бе поличба за щастливо бъдеще.

Щеше да се почувства по-добре, след като чантите й пристигнеха. Щеше да се изкъпе и преоблече, а може би и да напише писмо на Сара. Писането и изпращането на писма до Джилбърт в далечната страна бе утеха и избавление за нея, а сега то щеше да продължи и скъпата й сестра Сара щеше да бъде техен получател.

Мисис Кели най-после я освободи от присъствието си, като преди това доведе трите си срамежливи деца и ги представи. Те бяха най-обикновени, почернели от слънцето луничави хлапета. Най-малкото пълзеше, а за четвъртото мисис Кели каза, че е умряло.

Лятната жега бе понамаляла.

И както ставаше винаги, духът на Юджени се успокои веднага, щом тя се залови за писалката.

„Сидни, 18 февруари 1830 година

Скъпа Сара,

Оставиха ме да си почина преди вечеря, но аз съм така заета да разговарям мислено с теб, че реших да ти разкажа първите си впечатления.

Пристигнах и благополучно слязох от борда на «Кералайн». Може би изглежда странно, че напуснах с тъга кораба, към който доста се привързах (но не и към мисис Ешбъртън — най-неуморимата бъбрица, която някога съм срещала).

Сега нямам време да те занимавам с впечатленията си от града и от Австралия като цяло. Както и да е, знам, че копнееш да чуеш само за едно — срещата с бъдещия ми съпруг. Ако трябва да го преценявам от твоя гледна точка, трябва да ти кажа, че изглежда доста притеснен и странен. Възмъжал е, а лицето му е загрубяло и кожата му е с цвят на червеникавата умбра^[1] от палитрата ни за рисуване. Причина за този доста странен тен е тукашният климат.

Джилбърт е широкоплещест и изглежда здрав и силен. Ти помниш колко тих и благопристоен бе той, когато пристигна в Лайкфилд корт. Сега е буен, самоуверен и в известен смисъл по-сърдечен. Развесели ме с това, че сякаш повече го интересуваха лозарските му принадлежности, отколкото дали аз съм пътувала добре. Още повече, че той можеше веднага да се убеди, че аз съм добре, така че не бе необходимо да пита. Много бих искала да знам как изглеждам аз в неговите очи, след като той ми изглежда странно? Бях седнала тук и се опитвах да убедя себе си, повтаряйки си, че имам добри позиции. Имах предвид косата, очите, шията, талията и ръцете ми. Но смешният ми изкривен нос изгоря от слънцето. Доста слаба съм, защото не можеш да се храня добре на борда на кораба. Наистина се чувствам полужива от изтощение и глад с тия хлътнали скули. Забелязах как мисис Кели оглеждаше дребния ми бюст. Как бих могла да критикувам колониалния вид на скъпия ми Джилбърт, след като аз съм просто един злокобен образец на английска благородничка?!…“

— Мис Лайкфилд! Юджени!

Това бе гласът на Кели, който долиташе от стълбите. Юджени остави писалката и се отправи към вратата.

— Миличка, нали ще ми позволите да се държа приятелски и да ви наричам Юджени? Децата си легнаха, а ние се каним да вечеряме. Готова ли си? Едмънд очаква да те види, а и нетърпеливият ти жених е тук.

Бъбривият й глас заглъхна. Юджени забързано приглади косата си, оглеждайки се в малкото огледало на тоалетката. Преди десет минути внезапно бе започнало да притъмнява и сега цареше пълен мрак. Ликът й, който едва успяваше да различи в огледалото, бе достатъчен, за да потвърди току-що написаното относно външността й.

Все пак бе успяла да се поосвежи и положи всички усилия, за да изглежда добре, обличайки муселинената си рокля. Тя каза, че не можела да повери тази работа на слугинята, която била все още дете, дошло направо от затвора Флийт. Мисис Кели добави още, че най-важното нещо при слугините с присъди било да ги наемеш веднага след пристигането им. Животът в женските затворнически бараки много скоро ги покваряваше.

В малката гостна блестеше светлина. Навярно оттам долитаха и гласовете.

Шестото чувство подсказа на Юджени, че тя бе предмет на разговора. Гласовете бяха съзнателно приглушени. Тя дочу само част от забележката на мисис Кели „… изглежда изтънчена“ и отрицанието на Джилбърт. По-точно — стори й се, че е неодобрение, защото бе изречено отривисто и шепнешком. Последва изблик на смях и Джилбърт изрече с нормален глас:

— Това е почитан от векове обичай в лозарските страни: виното, произведено в годината на раждане на син, се изпива на сватбата му.

Някакъв непознат глас добави:

— Може и така да е, но тук е Австралия и ти все още не си доказал, че ще можеш да запазиш вино в бутилка за двадесет или тридесет години. Корковата тапа може да излети и да удари тавана.

— Ще го запазя — каза Джилбърт. — И то ще бъде също толкова добро, както вината във Франция и Португалия. Сега ще опитаме една от бутилките, която донесох. Признавам, че виното е бутилирано само преди две години и не е отлежало, но ви гарантирам, че ще ви завърти главите.

— Сигурно е прокиснало — усъмни се Бес. — Онова, което донесе последния път, имаше точно вкус на оцет.

— Съгласен съм. Неочакваните дъждове, които се изляха, доведоха до намаляване на захарта в плодовете. Бе случайност.

Не говореха за нея, а за грозде, вино и лозя. Тя леко се усмихна и влезе в стаята, придавайки любезно изражение на лицето си.

Джилбърт се изправи да я посрещне. Представи я на Едмънд Кели — един обикновен човек с тъмнокафява кожа, на когото тя моментално се хареса. Джилбърт каза, че целият й багаж е свален на брега, но мебелите, които били складирани в трюма, щели да бъдат разтоварени на другия ден. Предложи й да ги натоварят на фургони и да ги откарат в Иръби, което бе на около тридесет мили оттук. Те щяха да ги последват веднага след сватбата.

С нейно съгласие той възнамеряваше да уреди една скромна церемония в новата църква на улица „Маккуъри“ идната сряда.

Той взе ръката й и я притисна към устните си. Тя успя само мълчаливо да кимне с глава. Помисли си за виното, което трябваше да бъде произведено при раждането на първия им син. Сърцето й тревожно биеше. Хората в тази страна бяха доста прями.

Идната сряда. Съвсем скоро трябваше да се омъжи за човек, който й изглеждаше доста странен.

— Няма смисъл да го караш да чака — каза мисис Кели.

Тя се изчерви, разбирайки, че поне един от присъстващите бе прочел мислите й.

Джилбърт я прегърна през рамо.

— Ела, мила! Бес ни очаква да седнем, за да вечеряме.

Гласът му бе нежен. Тя предположи, че може би в началото и той се е чувствал неловко и дори враждебно. Трябваше да си напомня за това и да спре така ревностно да се занимава с мрачните си мисли.

Стаята се осветяваше със свещи и много скоро стана непоносимо горещо. Бес обясни, че трябвало да приготви ростбиф, защото Джилбърт я помолил за това. Червеното му вино трябвало да се пие с подходящо ястие. Ако чисто и просто бяха изпили по халба бира с вечерята, щяха поне малко да се охладят и да се почувстват доста по-добре.

Но Юджени бе принудена да отбележи, че виното, с което Джилбърт така внимателно напълни водните чаши, имаше чудесен цвят и можеше да се сравнява с това на вуйчо й Хенри. Когато го повдигна към светлината, то започна да искри. Забеляза, че Джилбърт я наблюдава, и бе поласкана, защото очите му бяха изпълнени с нежност. Макар че това може би се дължеше по-скоро на виното, отколкото на нейното въздействие.

Тя отпи и сдържа гримасата си. От малкото, което знаеше за вината, можеше да каже, че това тук не бе достатъчно отлежало.

— Много е приятно, Джилбърт — каза дипломатично тя.

Джилбърт го задържа в устата си, преглътна и разочаровано поклати глава.

— Не. Не е както трябва, но е по-добро от миналогодишното. Нали, Едмънд?

— Онова бе оцет. Това е доста по-добро, но с него няма да спечелиш на своя страна почитателите на рома.

— Произведено е от сорта, който донесох от Дауро. Надявам се да имам по-голям късмет с новите сортове. Те се приспособиха добре. След още един хубав дъжд веднага ще започна да ги садя. — Той вдигна чашата си и се присегна към Юджени. — Сигурен съм, че ти ще ми донесеш късмет, мила!

— Мъжът не знае друга тема на разговор, освен за лозята — каза Бес. — Разкажи на Юджени нещо за живота в колонията. Кога ще я представиш в обществото?

— Общество ли? — иронично попита Юджени.

— Такова, каквото е — каза мистър Кели. — За да бъдеш обществено значима личност тук, трябва да си преуспяващ адвокат, богат земевладелец, важен държавен служител или самият губернатор. Пълно е с колониални магнати, които си въобразяват, че притежават страната. Това не се отнася за тия с уволнителен билет.

— И аз така си помислих — добави Бес, — представи си!

— Уволнителен билет? — недоумяваше Юджени.

— Затворници, които са възнаграждавани за добро поведение. Преди да изтече срокът на присъдата им, те могат да се възползват от привилегията да си изберат господар и дори да започнат своя собствена търговия. По-късно те ще бъдат свободни хора и аз се заклевам, че няма да можете да откриете някаква разлика между тях и мен.

— Едмънд! — смъмри го Бес.

Джилбърт се разсмя така, сякаш това трябваше да бъде шега. Улавяйки погледа на Едмънд, Юджени разбра, че това не бе всичко. Изглеждаше обаче, че само тя и той го осъзнаваха.

— Аз имам неколцина такива мъже в Иръби — каза Джилбърт. — Повечето от тях са ирландски бунтовници. Не съм много убеден, че е престъпление да се бориш за страната си. Въпреки това признавам, че не всеки англичанин изпитва съчувствие към дивите ирландци.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че за лозята ти се грижат ирландци? — възкликна Едмънд. — Когато си варил бира, те навярно са мислели, че е отрова.

Джилбърт гръмогласно се изсмя.

— Може би заради това не посмяха да пийнат по глътка. Залових един да плюе напук и го наказах с дузина удари с камшик. Едмънд, нека ти долея чашата! Изпратих дузина бутилки от това вино в резиденцията на губернатора. Мислиш ли, че на Дарлинг ще му хареса?

— Той ще те похвали за жеста, но се съмнявам, че това ще го отклони от важното му пристанище.

— А имало ли е случай тези хора да са репатрирани? — попита Юджени.

Бес извърна поглед към нея и пълничкото й лице почервеня. Джилбърт любезно попита:

— За кого говориш, мила?

— За онези ирландци, които не са извършили престъпление.

Тя забеляза мимолетното недоволство, което се изписа върху лицето на Джилбърт.

— Щом ги освободят, те ще могат да правят каквато пожелаят. Това не е проблем, който трябва да те тревожи, мила моя.

— Щом е пред очите ми… — поде Юджени и млъкна, забелязвайки, че недоволството му нараства.

Бес се намеси:

— Скъпа мис Лайкфилд, ти ще бъдеш твърде заета с бебета и домакинстване и като всички нас ще се оплакваш от последната си прислужница, че е мързелива, нечестна, мръсна или пияна. Доколкото разбирам, ти досега си водила спокоен живот. Трябва да си много внимателен с нея, Джилбърт!

— Внимателен с нея ли? — каза Джилбърт. — Защо? Да не би да се кани да играе ролята на най-глезената жена в цяла Австралия?