Дороти Идън
Горчиво вино (26)

Двадесет и пета глава

Кит стана на осем години и бе време да тръгне на училище. Толкова по-добре, защото напоследък той бе започнал настървено да копае дупки навсякъде, където намереше пясък и пръст. Казваше, че търсел злато, а вместо това за малко не умря от ухапване на змия. Ако Пибоди не бе наблизо, за да чуе писъка му и след това, благодарение на дългогодишния си опит, да изсмуче отровата, те щяха да изгубят момчето. Дни наред след тази случка той бе сериозно болен, а майка му разви страхова невроза към всичко, което се движи в тревата.

„Скъпа Сара, написа Юджени, след като критичният момент бе отминал, току-що се върнахме от училището, в което оставихме Кит. Това бе едно трудно пътуване през планината Блу Маунтайнс. Пътувахме трудно, а нощите прекарвахме на открито и Кит бе във възторг. Въздухът бе така прозрачен, ясен и мразовит, че започнах да си мисля, че съм в планините на Уелс.

Кит се държа много добре, докато не стана време да отпътуваме обратно. Устните му се разтрепериха и не можа да сдържи сълзите си. Изведнъж ми се видя толкова малък и почувствах колко чудовищно бе да изоставим така детето си. Джилбърт бе силен, разбира се, но съм сигурна, че и на него са му минавали мъчителни мисли през главата. Докато пътувахме обратно към дома, той дълго мълча, а лицето му бе замислено и реших, че бе по-добре да не го безпокоя. Впрочем, училището е много добро и Джилбърт твърди, че щяло да направи Кит човек. Другарчето му по игри — Роузи, е безутешна, но ще трябва да свикне с отсъствието му. Тя стана голямо момиче и ще трябва да й се възлагат някои домашни задължения.

Дребосъците пращят от здраве. Джилбърт е безумно влюбен в Едълейд, а пък аз, да си призная, изпитвам същото към моята скъпа Луси. Тя успя напълно да заеме мястото на малката Виктория в сърцето ми. Как ми се иска да можеше да я видиш, защото нито едно от описанията ми не е напълно правдиво и не може да покаже начина, по който къдриците й обграждат малкото й личице и сериозния поглед на големите й очи. Много е плаха. Нежните й чувства могат много лесно да бъдат наранени. Ще трябва да я държа близо до себе си. Каквото и да се случи, няма да позволя да бъде изпратена някъде на училище, дори и в онова за дъщерите на високопоставени хора, което бе открито в Перъмейта от мисис Чишълм.

Изучават музика, рисуване, танци и други изискани занимания, които ще им бъдат необходими в тази нецивилизована провинция. Имам намерение да изпратя там Едълейд, когато стане достатъчно голяма. Стига, разбира се, от нея да стане такова дете, което би имало полза от такъв вид обучение.

Надяваме се, че най-накрая е приключил ужасният спад на цените. Горкичкият сър Джордж Гипс, сегашният ни губернатор, е обвиняван за всичко, като се започне от методите му за разпределяне на земята и се стигне до явното му съчувствие към затворниците. Дори и за сушата обвиняват бедния човек. Той е много възмутен от това, че някои заселници убиват туземците. Това е варварство. Но аз мисля, че тази страна винаги ще си остане варварска. Няма така лесно да се установи цивилизован ред…“

Гордостта не й позволяваше да пише на Сара, че Иръби издържа на кризата от спада в цените и че тя не бе лишена от удобствата си, само заради финансовата помощ от страна на мисис Ешбъртън. И че, макар здравето й да се бе възстановило, тя все още, макар и с редки изключения, продължаваше да спи сама в огромното си легло.

Юджени бе смутена от поведението на Джилбърт. Той никога не бе бил аскет и тя бе убедена, че би станал някога. Виждаше й се твърде бодър и спокоен за такъв начин на живот. Шумните му игри с децата, когато Луси тичаше и криеше личицето си в полата на мама, защото татко е твърде буен, не подхождаха на един нещастен мъж. Гласът му огласяше цялата къща, когато викаше някого от прислугата, или започнеше изпълнените със спомени разговори с оглушаващата мисис Ешбъртън. Лицето му имаше здрав вид и керемиденочервен загар от дните, прекарани под палещите лъчи на слънцето, а очите му бяха весели и блестящи.

Всичко това навеждаше на мисълта, че желанията на този мъж едва ли бяха задоволявани от случайните посещения на леглото й. Той не бе посещавал спалнята, откакто се роди Луси. Очите му излъчваха задоволство и безгрижие, които говореха сами за себе си и я обезсърчаваха и разплакваха.

Досещаше се, че може би той се среща с някоя жена в Перъмейта и се боеше да не се разбере, защото тогава тя би трябвало да предприеме нещо. Но какво ли би могла да предприеме към мъж, който бе създал за себе си представата за верен съпруг, който никога не би изневерил на жена си?

Имаше да свърши толкова много неща. Юджени вдигна писалката си и енергично продължи писмото до Сара.

„Имам намерение да организирам градинско увеселение, когато розите разцъфнат. Бедният Пибоди започна доста да накуцва от ревматизма си и затова помолих Джими Макдоугъл да му помага, когато не е зает в избата. Той е изключително честен младеж и макар че вече е свободен, пожела да остане в Иръби. Проявява голям интерес към лозята. Живее с амбицията и той самият да има свое лозе някой ден и по всяка вероятност мечтата му ще се осъществи. Тази страна, ако не друго, поне дава възможност на бившите престъпници да променят живота си. Той е силен младеж и би могъл да работи много. Пибоди се държи като диктатор — издава заповеди и се горещи, а гласът му е пронизителен като на паун. Едълейд силно се привърза към Джими и непрестанно го следва, събира листа и увехнали цветя в престилката си и мисли, че му помага. Пибоди и аз най-сетне осъществихме мечтата си да посадим люляци в падината. Тази пролет цъфнаха за първи път и не мога да ти опиша каква носталгия изпитах, вдъхвайки аромата им. Чувствах се пренесена в малката божествена зелена долчинка, в която обикновено играехме. О, Сара, как бих искала да си дойда, макар и за кратко!

Джилбърт ми обеща миналата година, но проклетата криза разруши всичко. Той казва, че може би догодина бих могла да го сторя. Съвършено ясно е, че ще трябва да пътувам без него, понеже той не може да остави любимите си лозя. Бих довела Луси, за да я видиш…“

Тази възможност изглеждаше реална, докато не дойде ужасното утро на произшествието с мисис Ешбъртън.

По-късно Моли Джарвис си помисли, че тя и Джилбърт бяха постъпили твърде невнимателно. Щастието бе чувство, което прави хората безгрижни. А може би дългата им връзка ги направи невнимателни.

Всяка сутрин в осем часа Еми отнасяше на втория етаж подноса с чай за господарката. След закуската Еми завеждаше там децата, за да прекарат час и половина с майка си, а след това се връщаше с тях в класната стая.

Докато изчакваше господарката да закуси, Еми приготвяше един поднос за мисис Ешбъртън. Правеше го с известно недоволство, защото, както казваше тя, старата дама никога не й благодаряла и била склонна да разлива кафето си върху чаршафите, които Еми след това трябвало да пере.

Мисис Ешбъртън се събуди към десет и половина и стана бавно, с треперещи ръце. Тя позвъни на Еми, за да дойде да й помогне в обличането. От тялото на мисис Ешбъртън се носеше постоянна миризма на плесен. Тя не се къпеше често, нито пък миеше косата си. Когато бе дошла в Иръби, Еми не се бе спазарявала да изпълнява ролята на гледачка на алкохолизираната старица.

След като мисис Ешбъртън благополучно бе облечена в черната си копринена рокля, шапката бе поставена върху сивата й коса и лорнета — провесен на шията й, тя бавно се запъти към долния етаж. Имаше си един любим стол под смокиновото дърво в парка. Тя седеше там, дремейки на сянка през горещите дни и приличаше на гигантска черна гъба, която леко потрепва от виковете на играещите край нея деца. Оживяваше се само вечер, когато вечерята беше сервирана. Тогава започваше дългия си несвързан монолог, а господарката се мръщеше, докато господарят честичко пълнеше чашата й. „Позволи й да бъде щастлива — казваше господарят. — На стари години хората не трябва да бъдат лишавани от някои удоволствия.“

Не беше в стила на старата дама да слезе долу преди десет и половина.

Моли и Джилбърт също не я очакваха да се появи на прага на столовата, когато Моли сервираше закуската на господаря, както бе станало практика, а той закачливо я бе дръпнал да седне в скута му.

Той искаше да целуне топлата й загоряла шия. Усети пулса й под устните си.

Тя се възпротиви за миг, но след това се разсмя.

— Какво има? Бягаш ли от мен?

— Може някой да влезе.

— Нека заповяда.

Тя не обичаше да предизвиква съдбата и просто губеше чувството си за вина, когато бяха в стаята й, а вратата бе здраво залостена.

Джилбърт се забавляваше от тези откраднати целувки и нежности. Той притежаваше лошия навик да се приближава тихо зад нея в кухнята, да повдигне навитата й коса и да допре устните си до врата й, когато всеки момент можеше да се появи някой. Или пък я сграбчваше през кръста и смеейки се я завърташе във въздуха, докато лицето й не порозовееше.

Тя живееше в постоянен страх. Знаеше, че ще трябва да напусне Иръби, ако господарката разбере за предателството й. Изискваше го чувството й за лично достойнство. Но това би било ужасно. Ако безгрижието на Джилбърт позволеше това да се случи, тя би могла да го убие. И да наблюдава как животът отлита от това енергично силно тяло, което пулсираше пред нея? Ярката картина, която се мярна в съзнанието й, я накара да се вкамени. Тя въздъхна отчаяно и тялото й затрепери в ръцете му.

— Какво има, любима?

— Внезапно си представих, че си мъртъв.

— Мъртъв! Що за болно въображение! Далеч съм от нея, уверявам те. Дай да ти покажа!

И тогава гласът на мисис Ешбъртън долетя от вратата дрезгав, изумен, но странно спокоен:

— Не ви ли е срам вас двамата?

Джилбърт така рязко скочи, че Моли за малко не падна на пода. Тя се вцепени за миг, а след това припряно оправи полата си и опипа предателските копчета на корсажа си.

— Добро утро, мисис Ешбъртън. Не сте ли подранили със слизането си? — каза Джилбърт.

— Малко е раничко за теб, а?

Видът на самата мисис Ешбъртън не бе много благопристоен с разрошената й коса, кървясали очи и увиснало деколте на нощницата си.

— Какво по-точно искаш?

Джилбърт бе успял да си възвърне обичайната самоувереност и си позволи да изрази известно раздразнение към това треперещо закръглено създание. Каква работа имаше тя да нахълтва тук така неочаквано?

— Еми не ти ли донесе закуската?

— О, да, не бях пренебрегната. Трябва да кажа, че ти винаги си се грижил за мен. Държеше се с мен така, сякаш бях собствената ти майка. Джилбърт Месингъм, ти си един глупак!

— Глупак ли? — Очите на Джилбърт блеснаха застрашително.

— Мога да те нарека и с по-обидни думи. Безчувствен. Недодялан. Имай си любовница, ако ти е необходима, а аз допускам, че е така, но не под един и същ покрив с жена ти!

Моли си тръгна. Треперещият показалец на мисис Ешбъртън я посочи.

— Върни се в кухнята, където ти е мястото! По-късно мистър Месингъм ще помоли да те повикат, ако това изобщо има смисъл и ще ти каже да си стягаш багажа.

Моли си позволи да погледне уплашено към Джилбърт. Той не успя да й даде най-малък окуражаващ знак. Лицето му бе пламнало и едва се сдържаше да не избухне. И би трябвало да го стори.

Но той все още се контролираше и докато се измъкваше през вратата, Моли го чу да казва:

— Мисис Ешбъртън, какви са тия необмислени приказки за любовници, само защото ме хвана да целувам икономката? Винаги съм те мислил за земна жена. Въпреки че си отвратителна като стара слугиня, аз настоявам да ми отговориш — какво общо имаш ти със собствената ми къща?

— Моята къща, ако позволиш! — каза мисис Ешбъртън.

— Твоята!

— Едва ли би могла да ти принадлежи без подкрепата ми. Така ли е? Ако оттегля подкрепата си и поискам да ми се изплати сумата, която ти заех, а тя до момента е десет хиляди паунда, какво ще правиш ти, прекрасни ми любовнико?

— Да не би да очакваш, че ще приема насериозно тая заплаха?

— Аз не отправям лекомислени заплахи, момчето ми. Също както и ти, надявам се, не правиш лекомислено любов. Това не бе случайна открадната целувка. Ти имаш любовна връзка с мисис Джарвис и аз мисля, че тя е проява на най-лош вкус. Обичам Юджени. Когато напускахме Англия, майка й ме помоли да се грижа за нея. Тя, милата, е все още така невинна, както в деня на раждането си и аз няма да ти позволя ти да се подиграваш с нея.

— Е, и? — попита заплашително Джилбърт.

— И аз те съветвам да си намериш любовница другаде, но не по-близо от Перъмейта или по-добре в Сидни. Също те съветвам да наредиш на мисис Джарвис и детето й да си стегнат багажа.

— Не можеш да очакваш това от мен!

— Напротив! Ни повече, ни по-малко.

— А ако откажа?

— Би било жалко, Джилбърт. Тогава ще се наложи да предприема едно уморително пътуване до Сидни, за да се срещна с адвоката си. Ще му наредя да изготви ново завещание и да приложи съдебно разпореждане за изземване на Иръби. Мисля, че на това му се вика „гадна работа“.

— Ти си луда! — отвърна грубо Джилбърт. — Как смееш да ми говориш така?

— Юджени би могла да вземе децата и да се върне в Англия — размишляваше на глас мисис Ешбъртън. — Бедното дете, постоянно копнее за родината си. Не мога да допусна, че ти дори не осъзнаваш как си се омотал в любовните си истории.

— По-спокойно, стара вещице! — избухна Джилбърт. След това каза с по-спокоен глас: — Хайде, мисис Ешбъртън, и двамата си бяхме загубили ума. Ние сме приятели. Не можем така да се настройваме един срещу друг.

— Не можем ли? — възнегодува с пресипнал глас старата дама. — Не можем ли? Казвам ти, че щом видях онази жена в прегръдките ти и ми причерня пред очите.

— О, мисис Ешбъртън, предполагам, че ревнувате!

Чу се някакво шумолене и мисис Ешбъртън доближи до вратата. Моли трябваше бързо да изчезне.

Тя не можа да чуе следващите думи, но чу старата дама да казва:

— Нито пък аз съм изкуфяла. Държа на всяка дума, която съм изрекла. Най-късно до утре трябва да си решил. Разполагаш с двадесет и четири часа, момчето ми.

Моли намери Роузи да плаче в кухнята.

— За какво си заподсмърчала? — грубо попита тя, изливайки раздразнението си върху детето.

Роузи се завтече към майка си.

— Мамче, нали няма да заминем оттук? Какво ще прави Кит, когато се върне у дома и не ме намери?

— Какви ги говориш?

— Не знам. Чух мисис Ешбъртън да казва, че някой трябвало да си стяга багажа. Нали не беше за нас, мамче?

— За бога, дете, тихо. Защо винаги така се вълнуваш? Трябва да се контролираш. Дамите не правят такива сцени.

— Истина ли е, истина ли е? — настойчиво питаше Роузи, удряйки Моли с костеливите си юмручета.

— Разбира се, че не е. Да не мислиш, че мистър Месингъм ще я послуша за такова нещо?

Роузи се отдръпна, сълзите й спряха да текат, а лицето й се успокои.

— Защо не би го сторил? — промълви тя.

— Защото е добър човек. Хайде сега да отидем в класната стая с теб. Не карай мисис Хигинс да те чака! Имаш ли чиста престилка? Добре ли си сресана? Ако искаш да бъдеш дама…

Роузи неочаквано тропна с крак. Лицето й бе станало алено.

— Не желая да бъда дама!

— Разбира се, че желаеш. — Моли успокои гласа си. Роузи бе много странно и потайно дете и говореше малко, докато в даден момент не избухнеше внезапно. Имаше обаче едно сигурно лекарство против изблиците й. Сега Моли внимателно го приложи: — Как би те харесал Кит, ако не беше?

Главата на Роузи се наведе и косата покри лицето й. След това тя се измъкна от стаята, без да пророни нито дума.

 

 

По време на обяда Юджени каза на Джилбърт:

— Не мога да си представя какво е ядосало мисис Ешбъртън, та отказва да излиза от стаята. Казва, че се чувствала чудесно, но днес би искала да й занесат храната горе. Надявам се да не й стане навик. Ще бъде уморително за прислугата.

— Тя просто ми е сърдита — каза Джилбърт. — Разменихме си няколко думи и тя се засегна.

— За какво?

— За едно-друго. Казах й да си гледа работата. Пъха си носа в много работи.

— Но в какви работи, Джилбърт?

— Нищо сериозно. Старата дама е изкуфяла.

Юджени тревожно се намръщи.

— А пък аз винаги съм си мислела, че сте истински приятели. Не бива да се караш с нея. Дължиш й твърде много.

— Не е необходимо да ми го напомняш. — Гласът на Джилбърт прозвуча раздразнено. Напрегнатото изражение, което предхождаше внезапните изблици на гнева му, се изписа върху лицето му.

— Ще се кача да поговоря с нея — каза помирително Юджени. Тя мразеше Джилбърт да избухва.

— Остави я на мира!

— Но, Джилбърт! Сериозно ли се спречкахте?

Джилбърт дълбоко съжали за резкия си тон и се постара да говори по-спокойно.

— Тя просто преживява някаква криза на ревност.

— Криза на ревност ли? На нейната възраст?

— Жената може да ревнува на всяка възраст. Не ти ли е известно? Не мога повече да й вярвам, това е.

— За какво?

— Престани! Не можеш ли да престанеш? Откога се интересуваш толкова за лозята ми?

— О, за лозята ли става въпрос? — Юджени въздъхна, видимо успокоена. Странното предположение, че мисис Ешбъртън би могла да изпитва някаква тайна ревност към Джилбърт, бе толкова отвратителна, колкото и невероятна. При все че бе съвсем очевидно колко много го обича.

— Тя ще слезе за вечеря — каза Джилбърт. — Няма да пропусне вечерята.

Вечерта тя слезе долу, но не за да вечеря. Веднага след като Елън угаси лампите в хола и дневната, настъпи някаква суматоха. Никой не разбра какво точно се случи. Чу се само сподавен вик и след това се понесе ужасен грохот откъм стълбите. Елън и мисис Джарвис се втурнаха натам и видяха мисис Ешбъртън да лежи в подножието на стълбите. Фустите й бяха заметнати над главата, а счупените й крака неприлично се показваха.

Елън изпищя, а след това последваха писъците на Еми и мис Хигинс. Както можеше да се очаква, мисис Джарвис запази самообладание. Тя обърна бедната жена по гръб, пъхна възглавница под главата й и провери пулса й. Когато Юджени слезе забързано долу, за да види какво става, тя бе посрещната от ужасяващия втренчен поглед на изпъкналите очи на старата дама. Тя затвори за миг очи, неспособна да издържи гледката на ужасяващото лице.

— Боя се, че е мъртва, госпожо — долетя отнякъде гласът на мисис Джарвис.

Юджени събра сили да отвори очите си.

— Децата! — успя да промълви тя. — Елън! Дръж ги настрана оттук! Еми, доведи бързо господаря. — Силата, която някога я бе накарала да държи ръката на мисис Джарвис по време на раждането, сега й даде смелост да клекне край другата изтощена фигура.

— Донеси някакви соли за вдишване, мисис Джарвис.

— Много е късно, госпожо. Бедната дама си е счупила врата. Вижте как е отпусната главата й.

Юджени успя да превъзмогне чувството на отвращение.

— Винаги съм знаела, че някой ден ще падне. Боя се, че е от виното. Тя пиеше прекалено много, мисис Джарвис. Знаехте ли за това? Вечери наред тя и съпругът ми седяха, докато не пресушат бутилката. Или втората бутилка. Днес тя бе обидена след някакво спречкване между тях и тя може би… се е напила в стаята си. Можете ли да доловите мирис на вино в дъха й? Колко съм глупава! Разбира се, че няма дъх. Тя не диша. — У Юджени се надигаше истерия. — Но аз знам, че това е от виното. Какво ужасно падане. Още една причина да мразя алкохола. Бургундско, червено, портвайн от Иръби… Всичките! — Тя не можеше да се спре. Думите се лееха, сякаш за да я облекчат не само от шока, а и от седмиците и месеците на напрежение, които бе преживяла. Тя утихна, когато Джилбърт се изправи до нея и фустите на старата дама бяха прилежно оправени от мисис Джарвис. Той й помогна да се изправи.

— Юджени, иди в дневната. Изпратих Слоун да доведе лекар. Мисля, че е по-добре да не я докосваме.

— Тя не може да остане на пода! — възпротиви се Юджени и от гърлото й се откъснаха ридания.

— Сега за нея това няма значение.

Лицето на Джилбърт бе много странно. То бе потъмняло, смразяващо, със стиснати устни и отчаян поглед. Може би сега си мислеше, че никога нямаше да може да се кара с нея. Бедният Джилбърт. Угризението на съвестта бе ужасно нещо. Тя разбра това малко по-късно, когато до нея достигна новината за смъртта на Колм.

Докторът, прашен и раздърпан след десетте мили разстояние, изказа мнението си, че мисис Ешбъртън трябва да е имала апоплектичен припадък, който е причинил падането й. Разбира се, в стаята й се намериха тъжни доказателства — две празни бутилки от червено вино, един преобърнат стол и други последици от разстроеното й поведение.

Докторът уведоми Джилбърт и Юджени, че не трябва да се огорчават прекалено от случилото се, защото от счупванията на глезените и голямото си тегло бедната дама не би могла да издържи дълго. По негово мнение така тя била пощадена.

Джилбърт, Том Слоун и двама души от затворниците я отнесоха в библиотеката и я поставиха върху масата. Докторът каза, че щял да изпрати жена, която да се погрижи за погребението. Тя можела да пристигне със собственика на погребалното бюро. Мисис Ешбъртън лежеше под украсената с ресни покривка на масата като една безформена неподвижна купчина. Сякаш къщата опустя без нея.

Юджени взе малките момиченца със себе си. Тя ги изведе в парка и ги задържа навън, докато не се спусна вечерта, а след това ги заведе на втория етаж, където ги изкъпа.

Едълейд, изглежда, не се притесняваше от призрачната тишина на долния етаж. Тя бърбореше както обикновено. Бе важно малко създание с прям и непоколебим характер като баща си. Луси обаче бе съвсем умълчана. Очите й изглеждаха необикновено големи, кръглото й личице бе пребледняло, а устните бяха готови да се разтреперят.

Когато Юджени я целуна за лека нощ, тя се вкопчи силно в майка си и започна да я умолява да не си отива.

— Тя се страхува — каза с презрение Едълейд. — Тя наистина трябва да престане да се държи като бебе, нали, мамо?

— От какво се боиш, скъпа моя? — попита Юджени.

Малкото момиченце зарови глава на гърдите на майка си. Най-после успя да прошепне с болка:

— Защо Бог не взе баба Ешбъртън?

— Но той я взе. Нали ви казах?

Малките пръстчета се впиха в плътта й.

— Не е. Тя е на долния етаж. Елън ми каза. Тя е върху масата. Защо трябва да лежи върху масата, мамо?

— Тя е щастлива, дребосъчето ми. Тя няма вече да усеща болки и тревоги.

— Тя пее с ангелите — каза Едълейд. — Ти знаеш това, Луси. Тя сигурно държи малката ни сестричка Виктория в прегръдките си.

— На масата! — прошепна ужасена Луси.

— Не, глупаче, в небесата.

Юджени залюля децата в прегръдките си.

— Да, скъпа Едълейд, казаното от теб е истина. Баба Ешбъртън е в небесата.

Онова непочтително старо създание, за което Юджени бе сигурна, че не се бе молило през последните тридесет години и чийто глас, ако опиташе да запее, бе толкова креслив и дразнещ като граченето на гарван? Какво ли щяха да правят с нея Господ и ангелите му на небето?

Ако се изсмееше на абсурдната картина, истерията й отново щеше да я обхване. Ако заплачеше, Луси щеше два пъти повече да се уплаши. Ако започнеше да размишлява върху факта, че смъртта на мисис Ешбъртън бе непредвиден случай за Джилбърт, за да забрави за скарването и неудобните й изисквания, то трябваше да се отдаде на ужасяващи съмнения.

Смъртта на старата дама бе нещастен случай, но ако би възникнал въпросът кой да бъде пожертван — тя или лозята, кого ли би избрал Джилбърт? Не беше ли я насърчавал да пие, за да изпадне в това безпомощно състояние? Кой би узнал дали тези две бутилки с червено вино не са били нарочно оставени в стаята й, за да ги изпие жадно в състояние на гняв и болка?

Юджени отново отпъди от мислите си досадните въпроси, защото бяха твърде обезпокоителни, макар че вечерите, които предстояха, щяха да бъдат много тихи. Гласовете и шумните изблици на смях, идващи от столовата, след като Юджени се оттеглеше в дневната си стая, щяха още дълго да се завръщат като призраци.

Бе изненадана, че въпреки уплахата на Едълейд и Луси, Роузи беше тази, която, макар и да имаше вид на сдържано дете, бе най-дълбоко потресена от смъртта на мисис Ешбъртън.

 

 

Още не се бе разсъмнало, когато мисис Джарвис откри, че Роузи бе изчезнала и понеже не се появи, Том Слоун и Джими Макдоугъл тръгнаха да я търсят. Те подозираха, че може би се е покатерила на любимото си дърво. Тя често се катереше като момче по дърветата, особено по времето, когато Кит си бе у дома.

До полунощ все още я нямаше и в издирването се включиха още хора. Господарят също тръгна с тях. На слугите бе казано да претърсят всяка стая и шкаф в къщата. Мисис Джарвис сякаш не бе много разтревожена. Лицето й както винаги изглеждаше спокойно, а чувствата бяха дълбоко заключени в нея. Еми твърдеше, че тя не изпитвала дълбоки чувства, но Елън, която бе по-възрастна и мъдра, отвръщаше, че нейното самообладание било резултат на ужасите, които бе преживяла.

— Кой знае какво таи в себе си бедното създание? Както и да е, но тя не заслужава такава калпазанка като Роузи да й бъде дъщеря.

Разсъмна се, а детето все още не бе намерено. Малко по-късно то само се появи. Дойде откъм двора и изглеждаше като някакво слабичко малко плашило, с изподрани крака, разрошена и пълна със сламки коса и тайнствен яростен блясък в очите. Каза, че е спала в една купа сено.

Когато майка й я запита: „Защо постъпи така, лошо дете? Знаеш ли, че цяла нощ не сме мигнали да те търсим?“, тя наклони глава, започна да рови с краче земята и не отвърна нищо.

— Роузи! Да не би да се уплаши от бедната мъртва старица? Кажи на мама!

Мисис Джарвис обгърна с ръце рамената й и притегли към себе си вцепененото малко телце, но Роузи продължи да мълчи.

След като я накараха да изпие чаша горещо мляко, бузките й леко порозовяха и тя си призна, че била повече уплашена от летящите лисици, отколкото от смъртта на мисис Ешбъртън. Те пищяли на клона над главата й. Това били „посуми“. Бояла се някой от тях да не падне и да я подуши с розовия си заострен нос.

Обеща, че няма вече да остава да спи навън, или поне докато Кит не се върнел у дома. Въобразяваше си, че той е много смел. Тя не изпитваше необходимост да се доверява на когото и да било.