Кристин Макгуайър
Докато смъртта ни раздели (5)

4

Областна администрация, Санта Рита

Понеделник, 19 юни, 11:55

Сградата на областната администрация трудно би могла и се класира на конкурс за красива архитектурна сграда. Построена през 1966 година, в апогея на Студената война, тази сурова бетонна конструкция недвусмислено подсказваше, че основната й цел е да устои на ядрена атака, и сигурно беше така. Пететажна, тромава, с квадратна основа, тя бе приютила шерифската служба, областната прокуратура, отдела по опазване на околната среда, плановия отдел и областната администрация. С широките си коридори с каменна настилка, безлично флуоресцентно осветление, просторни фоайета, в които се организираха временни изложби на талантливи местни художници — макар че малцина посетители разполагаха с време и желание да разгледат картините — тази сграда бе типично работно място — функционално, но необичано.

Катрин ловко заобиколи журналистите и телевизионните оператори, които се надяваха да получат от нея информация, бързо прекоси вътрешния двор, който съединяваше областната администрация със съда, и тръгна нагоре по стълбите към втория етаж, където се намираше кабинетът й. Щом влезе, заключи вратата и се насочи към бюрото си. Спря за миг, дълбоко си пое дъх, вдигна телефона и набра номера, който отдавна знаеше наизуст.

— Клиника по женски болести.

— Добро утро — започна Катрин. — Пациентка съм на доктор Ота и бих искала да говоря с нея, преди да е излязла в обедна почивка. Става въпрос за изключително важен проблем.

— Съжалявам, доктор Ота е заета с пациентка и не мога да ви свържа с нея — извинително изрече жената на рецепцията. — Бихте ли съобщили по какъв въпрос искате да разговаряте с нея? С удоволствие ще ви запиша час.

— Не, налага се да говоря с нея веднага — настоя Катрин. — Казвам се Катрин Маккей и съм близка приятелка на доктор Ота. Тя няма да има нищо против да я прекъснете, ако разбере кой се обажда. Защо не се свържете с нея и да проверите, а аз ще почакам.

Без повече коментари администраторката превключи телефона на изчакване. След не повече от една-две минути се обади Джо-Ан Ота.

— Катрин, каква приятна изненада — каза тя. — С какво мога да ти бъда полезна?

— Искам да дойда на преглед, Джо-Ан — отвърна Катрин. Дали наистина гласът й беше толкова напрегнат, колкото й се струваше? — Спешно е. Открих… Мисля, че имам бучка на гърдата.

— Разбирам. — Доктор Ота изведнъж заговори решително и официално: — Най-добре е веднага да те видя. Чакай да проверя графика си. Какво ще кажеш за утре, единайсет и половина?

— Тогава съм заета в съдебната зала, Джо-Ан. Не може ли да ме вместиш по някое време днес следобед?

— Добре, ела в пет без петнайсет. Ще те почакам, ако се забавиш.

— Благодаря ти. Непременно ще дойда.

Внимателно остави слушалката и се загледа в телефонния апарат. Джо-Ан беше нейна приятелка, а също така и личен лекар. Стана й по-леко дори само от това, че сподели с нея тревогите си. Но една грозна мисъл продължаваше да се върти в съзнанието й, беше се загнездила там и не искаше да си отиде. Е, поне скоро щеше да узнае истината, каквато и да бе тя. Една от силните страни на Катрин беше готовността й във всеки момент да се изправи срещу врага. И сега щеше да постъпи така.

Телефонът иззвъня почти веднага след като бе оставила слушалката. Обаждаше се Дейв Гранц.

— Току-що затворих телефона на доктор Смърт… О, извинявай — каза той, — забравих, че не е хубаво да го наричам така.

Въпреки че по служебно положение шерифът Джейк Гилъм трябваше да изпълнява функциите на съдебен лекар в Санта Рита, както в повечето областни центрове в Калифорния, на тази длъжност бе назначен друг човек. В случая това беше доктор Морган Нелсън, съдебен патолог и близък приятел на Катрин. Дейв така и не успя окончателно да се избави от навика да използва прякора, с който жълтата преса още преди години бе удостоила Нелсън, когато се разбра, че той е извършил над девет хиляди аутопсии. Понякога Катрин беше убедена, че Дейв се държи така само за да я подразни, тъй като знаеше колко много обича този човек. Днес реши да не му обръща внимание.

— Е, и?

— От отдела по бомбени атентати са му изпратили предварителните резултати от фрагментите — продължи Дейв. — Съдържат сярна киселина, азотна киселина и метилов алкохол — класическите съставни части на самоцелна бомба. Според него става дума за доста примитивно устройство, изработено при домашни условия. Не е зле и ти да му се обадиш.

— Добре.

— Катрин, добре ли си? — попита той.

— Разбира се. Нищо ми няма.

— Сигурна ли си?

— Дейв, чувствам се прекрасно — каза тя и усети, че неволно говори малко по-официално, отколкото искаше.

— Просто ми изглеждаш някак… притеснена. — Долови в гласа му тревога.

— Извинявай, Дейв. Просто съм гипсирана както преди всеки процес. Всичко е наред.

Катрин бе решила да не го тревожи предварително и тъжно се усмихна. Кого се опитваше да успокои? Дейв? Или по-скоро себе си?