Кристин Макгуайър
Докато смъртта ни раздели (22)

21

Лагуна дел Мар

Неделя, 25 юни, 13:27

Катрин предложи да минат по магистралата, излезе на второто платно и увеличи скоростта. Дейв се беше отпуснал удобно на мястото до водача. Включи радиото и след малко се разнесоха звуците на „Големият студ“. „Много подходящо парче — помисли си тя и навлезе с аудито в неделния трафик. — Идеално за днешните събития.“

Тази мисъл още веднъж потвърди, че сутринта беше взела правилно решение. „Сега моментът е също толкова подходящ, колкото всеки друг — помисли си тя. — Но какво да му кажа? И как?“

Накрая реши, че съществува само един начин: да кара направо. Изключи радиото и си пое дълбоко дъх.

— Слушай, Дейв — започна решително тя, тъй като искаше да приключи възможно най-бързо. — Имам да ти казвам нещо, но не зная как да го направя, затова реших да говоря без заобикалки. Само те моля да не ме прекъсваш и да не казваш нищо, докато не свърша.

Той се извърна леко към нея и се намръщи.

— Звучи ми сериозно. Да не съм я оплескал нещо?

— Не, няма нищо такова. Слушай и не ме прекъсвай. Миналата неделя открих бучка на дясната си гърда. Джо-Ан Ота ме изпрати на мамография и ултразвук в специализираната клиника. Ето къде бях в петък. Те потвърдиха, че имам малка бучка. Не могат да определят дали е раково образувание и искат да си направя биопсия — изследване на минимално количество от тъканта под микроскоп.

Откакто беше започнала да говори, Дейв седеше напълно неподвижно. Сега само я погледна потресен.

— Катрин, защо… — започна той.

— Не. Засега нищо не ме питай. Чакай да свърша — каза тя. Беше й по-лесно да говори сега, в колата, отколкото на открито, а и вече беше изрекла най-страшното на глас. — Знаех, че трябва да те предупредя, но не исках да избързвам. Исках първо да се убедя, че наистина има какво да се каже. Не зная, но може би ще се наложи да те помоля да ме закараш до медицинския център за биопсия. Още не съм си записала час, но трябва да отида някъде през следващата седмица.

Дейв дълбоко въздъхна.

— О, за бога, Катрин — изрече той и тя усети мъката в гласа му, — защо не ми каза веднага?

— Не зная. Наистина не зная. Все изчаквах подходящия момент. И все ми се струваше, че още не е настъпил. До днес.

— Усетих, че има нещо, но не знаех какво. Сега разбирам.

— Мисля, че… Искам да кажа, че преминах през толкова различни чувства и единственото, което можех да направя, бе просто да свикна с тях. Толкова те обичам и искам да бъдем заедно цял живот. Освен това се тревожа и за Ема. Тъкмо се оправи след смъртта на баща си и не исках да… не можех… О, Дейв, толкова съм объркана. А в същото време ме е страх и изпитвам гняв.

Той въздъхна дълбоко.

— Катрин, чуй ме. Ти не си сама. Заедно сме преминали през толкова трудности, ще се справим и с това, каквото и да стане. Само кажи с какво мога да ти помогна и аз ще го направя.

Тя го погледна.

— Вече го направи. И то много повече, отколкото можеш да си представиш. Помагаш ми дори само с това, че винаги си тук, когато имам нужда от тебе. С това, че никога не казваш нещо глупаво, например: „Не се притеснявай“, или „Всичко ще завърши добре“. Освен това, Дейв, имам една молба… Не искам повече да говорим на тази тема, докато не излязат резултатите от биопсията. Съгласен ли си?

Той кимна.

— Ами Ема? Смяташ ли да й кажеш?

— Не и преди да стане крайно наложително.

— Сигурна ли си, че така е по-добре?

Тя кимна.

— Сигурна съм.

Всичко необходимо беше казано. Знаеше, че Дейв има нужда от време, за да преодолее първоначалния стрес, и въпреки това Катрин се почувства много по-добре. Пресякоха моста над пристанището с яхтите и тръгнаха по Еспланада към Еспаньола. На плажовете на остров Шелтър беше пълно с летовници; платната на лодките в океана плющяха на вятъра. Хотдог, сладолед и безгрижие. Още един обикновен калифорнийски ден.