Бевърли Бартън
Изстрадана обич (6)

5.

Местният кънтри клуб се намираше почти извън границите на Чероки Пойнт. Двуетажната постройка от епохата на федерализма навремето бе принадлежала на някакъв богат банкер, който изгубил богатството си по време на депресията през 1929 година и се застрелял в една от спалните на втория етаж. Няколко години по-късно вдовицата му грабнала децата си и се прибрала при семейството си в Мисисипи, а къщата продала, за да изплати натрупаните данъци. Бащата на Фарлан Маккинън я купил, заедно със заобикалящите я двадесет акра земя, буквално на безценица. По онова време бил току-що задомил се млад мъж, чиято съпруга се чувствала все по-нещастна от необходимостта да живее заедно с родителите му. Поради това той взел жена си и двамата си сина и през 1963 година се преместил в къщата на Уотли. Фарлан предполагаше, че това бе причината, поради която се чувстваше в клуба като у дома си. Беше живял в тази къща като момче преди родителите му да го изпратят във военното училище в Чатанууга.

Когато, четиридесет години по-късно, най-изтъкнатите граждани в окръга решиха, че имат нужда от кънтри клуб, Фарлан им предложи тази къща, която от години стоеше почти празна. В стаите бяха останали единствено малкото мебели, които майка му бе оставила след бягството си. По онова време Фарлан беше на осемнадесет години и се готвеше да постъпи в колеж. Хълмовете наоколо се използваха като свърталище на много контрабандисти на алкохол и през онова лято окръгът се напълни с федерални агенти, които претърсваха околността, опитвайки се да открият казаните за уиски. Фарлан си спомняше агент Роджърс — едър и дяволит ерген, който бе предизвикал трепет в сърцата на местните дами. Никога обаче не му бе хрумвало, че жената, която ще успее да плени сърцето на агент Роджър ще се окаже собствената му четиридесетгодишна майка. През онова лято Хелън Маккинън избяга с любовника си, изоставяйки двамата си сина и техния сломен баща. Фарлан никога повече не я видя отново, макар че, години по-късно, присъства на погребението й в Балтимор, където се запозна с много по-младата си сестра.

Всичко това обаче отдавна вече бе минало. Безброй пъти си бе повтарял, че миналото трябва да бъде забравено. Не би могъл да го промени, така, както не би могъл да обуздае река Тенеси, макар че, трябваше да признае, местните власти правеха всичко възможно да укротят буйната река с множеството язовири, построени по течението й.

Един мъж не трябва постоянно да се обръща назад, напомни си Фарлан. Само че му беше трудно да не размишлява за това каква ли би била съдбата му, ако нещата се бяха подредили по иначе. Особено пък сега, когато животът му беше всичко друго, но не и задоволителен. Даваше си сметка, че сигурно има много хора, които живеят далеч по-зле от него, и все си повтаряше, че трябва да е благодарен за даровете, които получаваше. Проблемът обаче бе в това, че тези дарове бяха твърде малко. Беше безобразно богат и предполагаше, че това е истинска благословия. Но пък кога богатството бе направило някого щастлив? В младежките си години двамата с Джим Ъптън бяха предложили на прекрасната Мелва Мей всичко, което би могло да се купи с пари, но тя бе отблъсната и двамата. След това се омъжи за един мелез без пукната пара в джоба си и двамата заживяха в безметежно щастие. Фарлан смяташе, че той самият се бе отървал сравнително леко от този злополучен любовен триъгълник. Нещо, което не можеше да се каже за Джим Ъптън, тъй като на времето Джими беше безнадеждно влюбен в Мелва Мей и като че ли така и не можа да преодолее разочарованието от загубата й.

Фарлан, за разлика от него, бе успял да се влюби отново. В най-прекрасната дебютантка, която Атланта бе виждала някога. Веда Парнел сякаш спря дъха му още в мига, в който я зърна за пръв път. Срещаха се по-малко от шест месеца, след което той й предложи брак. Тя не остана особено очарована от предложението му, тъй като никак не й се искаше да се раздели с бурния светски живот в Атланта. В края на краищата той все пак успя да я убеди и те се ожениха, макар че Веда като че ли никога повече не се почувства истински щастлива. По-младият й брат се премести в Чероки Пойнт, след като завърши юридическия факултет и присъствието му сякаш й помогна да се приспособи по-бързо към живота в малкия планински градец. Само че младото, кипящо от живот момиче, за което се бе оженил, скоро сякаш изчезна и на негово място се появи непозната меланхолична жена, на която той все не успяваше да угоди.

Не беше съвсем сигурен кога точно започна да проумява, че у Веда има нещо смущаващо. Сега, като се връщаше назад в мислите си, той си даваше сметка, че сигурно щеше да го забележи значително по-рано, ако само не беше толкова заслепен от чувствата си към нея.

Сайръс, бивш коняр в конюшните на Маккинън, преквалифицирал се в сервитьор при откриването на кънтри клуба, влезе в библиотеката. Появата му прекъсна неприятните размишления на Фарлан по отношение на съпругата му. Библиотеката на клуба — любимото помещение на Фарлан — бе препълнена със старите семейни книги на Уотли, както и с многобройни издания, закупени от членовете на клуба през годините.

— Съдия Кийфър и господин Фенъл пристигнаха, сър — обяви Сайръс.

— Покани ги — инструктира го Фарлан. — А веднага щом синът ми и господин Труман завършат играта си, ги изпрати при нас. — Брайън и окръжният прокурор, избран от демократическата партия, Уейд Труман, играеха голф всяка събота след обед. Фарлан харесваше младия Труман и се надяваше, че, когато моментът настъпи, ще съумее да помогне на момчето да спечели губернаторския пост.

— Да, сър. Това ли е всичко?

— Налей на Дод и Макс от най-хубавия ми бърбън. — Фарлан завъртя чашата, която държеше в ръка. — И се погрижи никой да не ни безпокои.

Сайръс кимна и мълчаливо излезе, оставяйки вратата отворена. Макс влезе пръв. На кръглото му и пълно лице светеше широка усмивка. Максуел Фенъл беше втори братовчед на Фарлан. Бабата на Макс беше сестра на майката на Фарлан. Пременен в неизменния си костюм с жилетка, Макс, дори и на петдесет и девет годишна възраст, продължаваше да смята себе си за любимец на жените. Боядисваше косата си в тъмнокафяво, а Фарлан предполагаше, че се бе подложил и на няколко пластични операции на лицето, опитвайки се да забави пораженията на времето.

— Радвам се, че насрочи срещата ни за този следобед — рече Макс, а очите му палаво заблестяха. — Защото по-късно вечерта имам среща с една невероятно красива млада дама.

— Не прекалено млада, надявам се — подхвърли Дод Кийфър, който влезе след Макс в библиотеката. — Не би искал това твое увлечение по млади красавици да опетни по някакъв начин кристалночистата ти репутация, нали?

Усмивката на Макс изчезна и на лицето му се появи сериозно изражение.

— Защо непрекъснато ми напомняш за онзи случай? Знаеш, че никога повече не се повтори. Освен това се случи преди доста години. А и момичето твърдеше, че е на осемнадесет.

— Един женен мъж трябва да бъде верен на съпругата си и да не тича постоянно след младите момичета — заяви Дод и ядосано изгледа Макс.

— Това е нещо, което си научил от собствен опит, нали? — не му остана длъжен Макс.

Сайръс застана на вратата, понесъл поднос с напитки. Фарлан се изкашля, предупреждавайки гостите си да внимават какво говорят, след което даде знак на Сайръс да влезе в библиотеката.

— Това да не е от бърбъна, който толкова обичам? — възкликна Макс и взе една чаша от сребърния поднос, поднесен му от Сайръс.

— Да, сър. — Сайръс предложи на Дод другата чаша.

— Благодаря. — Дод взе кристалната чаша и отпи глътка от царевичното уиски.

Фарлан изпитателно се вгледа в своя зет — висок, строен и елегантен. Истински джентълмен. Дод беше най-добрият приятел на Фарлан. Не само в момента, но и в продължение на много години. Никога не бе преставал да се изумява от факта, че зет му по нищо не приличаше на по-голямата си сестра. Двамата се различаваха като деня от нощта и Дод не страдаше от никой от емоционалните проблеми на Веда. Беше високо интелигентен, красноречив и изключително толерантен. С него се общуваше лесно и Фарлан винаги го бе харесвал. Веда и Дод си приличаха по замислените сини очи, които бяха наследили от майка си, но някога пясъчнорусата коса на Дод сега беше станала по-тъмнокафява, прошарена със сребристи кичури. Дод беше на шейсет и четири години и живееше сам, откакто съпругата му се спомина преди десет години.

— Настанявайте се и да започваме. — Фарлан посочи кожените кресла, поставени от двете страни на камината. — Брайън и Уейд ще се присъединят към нас, след като приключат с играта си.

Фарлан изчака двамата мъже да седнат и се настани на канапето с лице към тях. Отпи последна глътка от питието си и остави чашата си на количката за сервиране зад канапето.

— Е, стига си ни държал в неизвестност. Кажи ни каква е целта на тази среща. За какво ще разговаряме? — Мак поднесе чашата към устните си.

— За политика. Шерифът ни, окръжният прокурор и двамата съдии са все членове на Демократическата партия, но за съжаление, кметът ни продължава да бъде шибан републиканец — напомни им Фарлан. — Искам отсега да се подготвим за следващите кметски избори, като се опитаме да открием подходящ кандидат още преди началото на следващата година. Трябва да побързаме, защото ще ни е нужно време, за да го подковем и обучим, като по този начин позволим на гражданите на Чероки Пойнт да разберат, че той е далеч по-подходящ за поста, отколкото кандидатът на Големия Джим — Джери Лий Тод.

— Ти вероятно вече имаш нещо предвид, Фарлан? — Дод сведе поглед към чашата си и изпитателно се вгледа в съдържанието й.

— Идват ми на ум няколко имена. Целта на днешната среща обаче, е всеки един от нас да сподели вижданията си по въпроса. Ако забележим, че всички ние предлагаме едно и също име, това би означавало, че сме попаднали на подходящия човек.

— Какво смятате за Джордж Уат?

— Мисля, че е по-добре да си остане в градския съвет — отвърна Дод. — Аз бих предложил Джо Дъфи. Той е на подходяща възраст — едва четиридесетгодишен. Женен е. Има две деца. Всяка неделя ходи на църква и, тъй като бизнесът му със семена и храни процъфтява, не би имал нищо против мижавата заплата, която плащаме на нашия кмет.

Фарлан кимна.

— Това е едно от имената, които ми дойдоха на ум. — Фарлан се обърна към Макс. — Знаеш ли дали в миналото му има нещо, което да излезе наяве и да го провали по време на кампанията?

Макс поклати отрицателно глава.

— Не съм чувал за никакъв скандал, свързан с него, а го познавам от дете. Прекарал е тук целия си живот, с изключение на четирите години в колежа. Освен това се ожени за местно момиче — Емили Патрик.

— Да разбирам ли, че си готов да подкрепиш Дъфи като наш кандидат за кметския пост? — попита Фарлан.

— Мисля, че да.

— Добре. Преди да вземем окончателно решение, искам да чуя и мнението на Брайън и Уейд. По възраст те са по-близо до Дъфи и вероятно го познават много по-добре от нас. — Фарлан се облегна на удобното старо канапе, кръстоса крака и даде знак на Сайръс да му донесе още едно питие.

Докато Брайън и Уейд се присъединят към тях, тримата по-възрастни мъже бяха успели да изпият по три бърбъна и дори тихият и спокоен глас на Дод Кийфър бе започнат да звучи доста по-силно от обикновено. Бяха обсъдили няколко въпроса, представляващи интерес за трима богати и преуспяващи мъже, макар че нито Макс, нито Дод можеха да се мерят в това отношение с Фарлан. Поговориха си, посмяха се и се насладиха на великолепното уиски. По-късно Фарлан за нищо на света не можеше да си спомни кой точно бе повдигнал въпроса за статията, отпечатана в сутрешния брой на „Ноксвил Нюс-сентинел“, в която се споменаваше за тялото на някаква проститутка, извадено от реката близо до Лудон. Предполагаше все пак, че трябва да е бил Макс, който обикновено говореше твърде много — качество, присъщо на повечето хора с неговата професия.

— Ако питате мен, бих казал, че сме се отървали от още един боклук. — Дод пресуши последните капки от третото си питие.

— Да разбирам ли, че според теб няма нищо лошо в това някой да избива проститутки? — с известно възмущение попита Макс.

— Не, разбира се. — По мургавото лице на Дод избиха червени петна. — Казах го, без да помисля. — Дод се изправи, остави чашата си и се приближи до прозорците, които гледаха към обширната предна морава.

— Чух, че тази нощ се очакват слани. — Фарлан побърза да смени темата с надеждата, че така ще разсее смущението на Дод. Неговият зет беше чувствителен и емоционален човек. Истински добряк.

На лицето на Макс се изписа разкаяние. Отмести очи от Дод, който стоеше пред прозореца с гръб към тях, погледна Харлан и кимна в знак на съгласие.

— Да, сър, лошото време е вече на прага ни.

Фарлан се загледа в приведените рамене и сведената глава на Дод. Ако бяха сами, той щеше да повдигне онзи забранен въпрос, който преследваше и двамата, и щяха да поговорят за него, както правеха от време на време, когато биваха измъчвани от разкаяние и остро чувство на вина. Само че в момента не бяха сами, а онзи срамен епизод от миналото им не беше нещо, което биха споделили с някой друг, пък бил той и Макс, комуто и двамата се доверяваха безрезервно. Ставаше дума за период от живота им, който Фарлан би предпочел да забрави. И той обикновено успяваше да го изтласка от съзнанието си, макар че от време на време се питаше дали тогава не трябваше да постъпи иначе. И се опитваше да реши дали животът му днес би бил по-добър или пък по-лош, ако наистина го бе сторил.

Макс, очевидно почувствал, че неволно бе разстроил Дод, започна да говори за най-различни неща, полагайки огромни усилия да разведри настроението. Максуел винаги бе играл успешно ролята на веселяк дори и пред членовете на семейството и приятелите си. Фарлан, обаче, който го познаваше както никой друг, знаеше всичко за демоните, които го измъчваха и не му даваха нито миг покой.

— Какво си се разбъбрил, Макс? — заядливо подхвърли Брайън, когато двамата с Уейд влязоха в библиотеката. Лицата им бяха зачервени след голфа в хладния октомврийски ден.

— Правилно ли чух някой да споменава за още една проститутка, която е била извадена от река Тенеси? — попита Уейд.

Фарлан погледна младия мъж и за пореден път си помисли, че е дяволски привлекателен. Беше прекалено красив за мъж.

— Макс спомена убийството на проститутката само мимоходом. Вече от няколко часа разговаряме за какво ли не в очакване да се присъедините към нас.

Уейд отклони поглед към прозореца и към Дод, който продължаваше да стои с гръб към тях.

— Как сте, съдия?

— Благодаря, добре съм — с тих и задавен глас отвърна Дод.

— Какво имаше предвид като каза още една проститутка? — попита Макс. — Нима убийствата са повече от едно?

Уейд се обърна и го погледна.

— През последните години станаха няколко такива убийства. И все в източната част на щата. Всички тела са били извадени от реката. Предпоследното стана само преди шест месеца. Тялото бе открито надолу по течението под Уотс Бар. Ако не се заблуждавам, за пръв път чух за подобен случай само преди няколко години и, ако си спомням правилно, след това имаше още четири подобни убийства, извършени по един и същ начин.

— И какъв е този начин? — попита Брайън и се обърна да поеме чаша с бърбън от Сайръс, който се бе приближил, за да му предложи питие.

Дод рязко се обърна. Очите му блестяха неестествено, лицето му изглеждаше изпито.

— Ще ви помоля да ме извините, но не се чувствам особено добре.

— Искаш ли да те закарам до вас? — предложи Фарлан.

— Няма нужда — отвърна Дод. — Ще отида да наплискам лицето си със студена вода, а след това ще помоля Сайръс да ми приготви нещо за хапване. Днес пропуснах обяда и съм сигурен, че точно това е причината за неразположението ми.

Бедничкият Дод. Брилянтен мъж, но прекалено чувствителен. Хората твърдяха, че тъкмо тази комбинация от качества го превръщаше в превъзходен съдия.

Веднага щом Дод излезе от стаята Фарлан покани Уейд и Брайън да седнат.

— Независимо, че всички вие изглеждате очаровани от темата за зловещите убийства на няколко млади жени, аз ще ви предложа да сложим край на клюките и да се заловим със сериозна работа.

Брайън сви рамене.

— И за каква точно работа става дума?

— За номинирането на нов кандидат на Демократическата партия за кмет.

— Джо Дъфи — буквално в един глас изрекоха Уейд и Брайън.

Фарлан се засмя и погледна Макс, който само кимна в отговор. По всичко личеше, че срещата ще завърши преди още да е започнала. Всички присъстващи с пълно единодушие номинираха новия кандидат за кмет. Сега оставаше само да информират Дъфи за решението си и да му обещаят пълната подкрепа не само на Фарлан, но и на „Маккинън Медия“.

 

 

Джени долови безпокойството на Рийв Сорел и направи всичко по силите си, за да я накара да се отпусне и да се почувства удобно. И макар че Рийв все пак изпи чаша чай и изяде парченце кекс, тя си оставаше все така напрегната и като че ли се боеше от нещо. От какво толкова се страхуваше? Джени трябваше само да си зададе този въпрос и няколко секунди по-късно отговорът се появи в съзнанието й. Богатата и влиятелна госпожица Сорел се опасяваше, че може да бъде използвана. Страхуваше се, че Джени може да се възползва от нея. Очевидно жената вярваше, че всеки, който твърдеше, че има развито шесто чувство, е просто долнопробен измамник. Богатството ли беше виновно за това? То ли бе причината за недоверието, което Рийв изпитваше към хората около себе си? Колко тъжно, помисли си Джени и точно в този момент реши, че ще направи тази самотна жена своя приятелка.

— Много бих се радвала, ако останете за вечеря — заяви Джени докато трите седяха около кухненската маса, а пред тях бяха подредени празните им чаени чаши и чинийките, по които имаше трохи от кекса. — И искам да знаете, че няма да приема отрицателен отговор. — Без да даде на Рийв възможност да откаже, тя побърза да се обърне към Джаси. — Обади се на Кейлъб и му кажи да се обади на Далас, който ще го докара от града.

— Това е прекрасна идея! — Джаси взе червената си дамска чанта, която висеше, окачена на облегалката на стола й. — Веднага ще му се обадя. Тази вечеря ще позволи на Рийв да опознае по-добре най-важните хора в живота ми.

— Не съм сигурна… — Рийв приличаше на животно, хванато в капан. В кафявите й, разширени от страх очи се четеше несигурност.

— Както вече казах, няма да приема отрицателен отговор. — Джени блъсна стола си назад и се изправи. — Някога готвила ли си, Рийв?

— Всъщност, не съм — отвърна тя. — Като бях дете понякога наблюдавах готвачката докато приготвяше вечерята. А тя от време на време ми позволяваше да опека сладки или да направя глазурата на някой сладкиш.

— Добре, защото аз възнамерявам да ви впрегна двете с Джаси да ми помогнете в подготовката на днешната вечеря. Няма да приготвяме нищо специално. Малко пържено пиле, пържени картофи, задушен зелен фасул, царевичен хляб и яйца с горчица. — Джени насочи поглед към покритата със стъклен капак чиния с кекс, поставена върху старинния шкаф в другия край на стаята. — Остана достатъчно кекс, така че десертът вече е осигурен. А преди няколко дни замразих половин галон домашно приготвен ванилов сладолед, който със сигурност ще ни стигне.

Джаси избра номера на клетъчния телефон на Кейлъб и докато го чакаше да вдигне се обърна към Джени.

— Ще имаме ли време да ни гледаш преди вечеря?

— Аз наистина не желая да участвам в никакво гледане — категорично заяви Рийв.

Джаси се намръщи, но бързо се овладя и прикри разочарованието си.

— Добре тогава, ще ми гледаш само на мен. Рийв няма да участва. Само ще стои отстрани и ще наблюдава.

— Ако си сигурна, че искаш точно това. — Джени не демонстрираше често ясновидските си умения. Правеше го само при специални обстоятелства и за специални хора. С годините беше разбрала, че повечето хора само си мислят, че искат да се потопят в царството на свръхестественото, но, когато се сблъскат с предсказания, които не са готови да чуят, те насочват недоволството си към гадателката.

— Сигурна съм. — Джаси бутна стола си назад, изправи се, събра празните им чинии и ги остави в мивката, докато Джени събра празните чаени чаши. — Ще трябва ли да ходим в стаята на баба Бътлър, както направихме последния път?

— Аз лично предпочитам да го направим там. Винаги се чувствам по-близо до баба и до силата в онази стая.

С периферното си зрение Джени забеляза как Рийв сви недоволно устни и сбръчка чело. Цялото й лице застина в гримаса на скептицизъм и пълно неодобрение.

— Дайте ми няколко минути, за да се подготвя, а след това елате и вие двете. — Тя погледна Рийв право в очите. — Зная, че не вярваш, но все пак ела с Джаси горе. Гледай на това, което предстои, като на приключение. А защо не и като на нов опит и познание.

— Тя ще започне да вярва — обади се Джаси. — Трябва й само малко време.

Джени се усмихна и на двете с разбиране, след което ги остави сами и се качи на горния етаж. Усети аромата на рози в мига, в който влезе в затъмнената стая. Баба й винаги използваше пудра с аромат на рози и макар че вече от доста години не бе сред живите, стаята й все още бе пропита от това ухание. Имаше, разбира се, дни като днешния, в който ароматът беше силен и натрапчив и тогава Джени най-силно усещаше присъствието на баба си.

Ти си тук, нали? Не очакваше отговор на този въпрос.

Побърза да запали белите свещи, поставени из цялата стая, след което пусна пердетата и тъмната стая се освети единствено от трепкащите пламъчета на свещите. Премести два стола до малката старинна масичка, седна на единия, сгъна ръце в скута си и зачака, опитвайки се да се настрои за предстоящия сеанс. Гледането не беше като виденията. По време на видение образите бяха по-ясни — толкова ясни понякога, че й се струваше, че ги наблюдава през обектива на филмова камера. Когато гадаеше обаче, рядко виждаше отчетливи образи. Обикновено само чувстваше нещата и понякога чуваше гласове, отекващи в главата й.

Докато очакваше Джаси и Рийв — знаеше, че въпреки опасенията си, Рийв също ще дойде — Джени се концентрира, насочила цялото си съзнание към двете червенокоси жени, които толкова си приличаха. Почти мигновено изпита непреодолим копнеж да защити и предпази близначките. Да предпази бебетата.

Бебетата?

Джени изведнъж се видя заобиколена от чиста и бяла светлина. Почувства невинността на новородените бебета. Не усещаше никакво зло. Само любов. Майчина обич. И непреодолимо майчино желание да се грижи за бебетата и да ги закриля.

Жената, родила двете близначки, която и да беше тя, бе искала децата си, обичала ги бе с цялото си сърце и бе живяла с убеждението, че трябва да ги защити и предпази.

Но от какво? От кого?

Джени отново се съсредоточи върху Джаси и Рийв, а не върху майката. Искаше да се изтръгне от миналото и да се върне в настоящето. Не можеше дори да бъде сигурна, че това, което бе почувствала, е истинското минало. Общото минало на Джаси и Рийв. Инстинктите й обаче, които рядко грешаха, й подсказваха, че двете жени са близначки, а силната майчина любов, която бе почувствала, наистина идваше от тяхната рождена майка.

— Готова ли си за нас… за мен? — попита Джаси.

Джени отвори очи и видя Джаси на вратата. Рийв стоеше точно зад нея.

— Да, заповядайте. — Посочи с ръка стола, който бе поставила от другата страна на старинната масичка. — Седни тук, Джаси. — После кимна по посока на люлеещия се стол в ъгъла. — Ти можеш да седнеш там, Рийв.

Двете жени се подчиниха на инструкциите й. Джени изведнъж бе връхлетяна от флуидите, които двете сестри — близначките — излъчваха. Джаси изгаряше от нетърпение. Беше преизпълнена с надежда и едва контролираше вълнението си. Рийв, от друга страна, беше уплашена, несигурна, притеснена.

Джени сложи ръце на масата с дланите нагоре, затвори очи и няколко пъти повтори името „Джасмин“. Надяваше се, че като използва само това име, ясновидските й способности ще се концентрират само върху едната близначка.

— Щастие. Любов. Добри новини, които ще ти донесат радост — изрече Джени.

— Това означава, че ДНК-тестът ще докаже, че двете сме сестри. — Джаси крадешком погледна към Рийв.

— Виждам две жени, които са като една. Свързани навеки. С връзка, която не може да бъде разкъсана. — Внезапно чистата и ярка светлина в главата й започна да потъмнява. Съзнанието на Джени се изпълни със сиви сенки. Опита се да прогони лошите мисли, но те упорито се връщаха в главата й. Ставаха все по-силни и натрапчиви. — Страх. Страх от разкриване на истината. Гняв.

— Кой се страхува, че истината ще излезе наяве? — попита Джаси. — Леля Сали ли е? Наистина ли ме е лъгала през целия ми живот?

— Не, не мисля, че е Сали.

— Кой тогава?

Сивата мъгла в главата на Джени стана черна. Злокобна.

— Чувствам преплитане на любов и омраза, на желание и ярост. — Джени се опита да види човека, който излъчваше тези силни емоции, но безуспешно. Не успя дори да разбере дали е мъж или жена. Въпреки това тя беше сигурна — абсолютно сигурна — че тези обезпокоителни чувства бяха свързани с Джаси. И с Рийв. С близначките. — Виждам опасност. Голяма опасност.

— Спри! Моля те, спри! Не прави това! — Рийв скочи от стола.

— Кой е в опасност? — попита Джаси. — Рийв и аз?

— Да, и двете. Но… о, господи! Джаси, чувствам, че ти си изправена пред по-голяма опасност. — Джени се задъха, прегърби се, захлупи глава върху масата и я подпря на сплетените си ръце.