Бевърли Бартън
Изстрадана обич (3)

2.

Тази сутрин Веда Маккинън имаше лек махмурлук. За втори път през тази седмица. Още преди месеци си бе дала сметка, че пие прекалено много и се бе опитала да ограничи количеството алкохол, което поглъщаше. И до известна степен успя, макар че тази седмица на два пъти се бе поддала на стреса и тревогите. Страничните наблюдатели може би биха се запитали какво толкова може да разтревожи съпругата на един от най-богатите мъже в окръг Чероки. Само че една от най-големите й тревоги бе свързана със съпруга й. С техния син. И с брата на съпруга й. И, ако трябва да бъде честна докрай, ще трябва да признае, че и собственият й брат напоследък й даваше немалко основания за притеснения. Ако бе имала дъщеря, тя със сигурност щеше да я разбере и да погледне на нещата от нейната гледна точка. Но Веда беше единствената жена в семейство от мъже. Като се изключат слугите, разбира се. А тя никога не се бе съобразявала с тях.

Веда навлече атлазената си роба и се огледа в овалното огледало в спалнята си. Господи, видът й беше направо плашещ. Тъмни кръгове около очите. Уста, увиснала надолу от възрастта. Без никакъв грим на лицето си изглеждаше точно на възрастта си и нито ден по-млада. Една жена на шейсет и осем години. Предполагаше, че и тя, подобно на Реба Ъптън, би могла да си прави пластични операции през пет-шест години. Само че тя бе предпочела да остарее елегантно.

Веда тихичко се разсмя.

Елегантно?

Имаше време, когато това наречие се използваше, за да опише всичко, което тя вършеше. С елегантност и изящество. С великолепие и разточителство. Когато Фарлан я доведе като своя съпруга във величествената викторианска къща на родителите си в Чероки Пойнт, тя беше само на двадесет и две. Беше стройна. Красива. Очарователна. Дебютантка от Атланта. Съпруга на Фарлан Маккинън, който събра завистта на всички мъже в града.

А ето я сега, четиридесет и шест години по-късно. Дебела и набръчкана. Със съпруг, който вече не я обича. Ако изобщо я бе обичал някога. И със син, който беше самотен и нещастен, въпреки успешната му кариера начело на „Маккинън Медия“. Бракът му, лишен от деца, бе завършил с грозен развод още преди години. Освен това Веда подозираше, че брат й, Дод, всеки момент щеше да опропасти напълно живота си. И то заради жена! И като капак на всичко не можеше да не се притеснява и за Уолъс. Бедната стара душа. При първата им среща тя дори бе изпитала страх от него. В края на краищата, по-младият брат на съпруга й беше първият умствено изостанал човек, с когото се сблъскваше през живота си. Но с времето разбра, че Уолъс притежава интелигентността и невинността на шестгодишно дете.

Докато изучаваше образа си в огледалото, Веда реши, че се нуждае от подстрижка. Краищата на косата й бяха доста опърпани и къдриците й не стояха добре. Почти през целия си живот бе носила косата си подстригана до брадичката и не бе променила прическата си дори когато цветът на косата й се промени от кафяв в сив. Освен това реши, че ще трябва да отслабне няколко килограма преди празниците. Всяка година между Деня на благодарността и Нова година Веда качваше три килограма, а след това половин година се бореше да ги свали. Но пък от друга страна, какво са три килограма за една жена, която тежеше почти осемдесет килограма при ръст от сто и шейсет сантиметра?

Три килограма отгоре означават, че ще тежи осемдесет и три, каза си тя. А тя се бе заклела, че никога няма да допусне да мине над осемдесетте.

Веда влезе в будоара си. Прокара четката през прошарената си коса, сложи си малко руж и червило. Ето, така е по-добре, помисли си тя, но в следващия момент вече се питаше защо изобщо си бе дала целия този труд. Не че Фарлан щеше да забележи как изглежда. От години не й обръщаше никакво внимание. Двамата имаха обща спалня и спяха в едно легло, но от две години насам той напълно бе престанал да изпълнява съпружеските си задължения. Веда дори си спомняше точната дата, на която се бяха любили за последен път. Беше на нейния шейсет и шести рожден ден.

Ако не го познаваше толкова добре, щеше да си помисли, че Фарлан има любовница. Но не и той. След онази жена, с която я мамеше преди години, той й бе верен като старо псе. До ден-днешен Веда винеше Дод за единствената изневяра на Фарлан. Но това вече бе минало. От тогава бе изминато много време и случилото се бе отдавна забравено. В края на краищата, когато и тя кръшна няколко пъти, след като навърши четиридесет, Фарлан й прости, и двамата продължиха живота си сякаш нищо не се бе случило.

Веда тръгна надолу по коридора, заслушана в познатите утринни шумове на дома й. Когато пристигна тук като съпруга на Фарлан, огромната къща й се стори чужда и студена. Скоро обаче тя я преобрази из основи и я превърна в свой дом. Всичко в тази къща — от кристала и порцелана в трапезарията до вносния сапун в банята, от добре поддържаните морави до плетените мебели в зимната градина — носеше отпечатъка на Веда. Тя управляваше този дом като кралица. И наистина беше такава. Кралица Веда. Всички в Чероки Пойнт я уважаваха и малко се страхуваха от нея. Славеше се с репутацията на отмъстителна кучка и това й харесваше. Нека онази глупава, кокалеста и руса Реба Ъптън се изживява като грандамата на града. На кого му пукаше? Не и на Веда. Тя предпочиташе да бъде човек, с когото всички трябва да се съобразяват. Никой не заставаше на пътя на Веда Парнел Маккинън, без да си плати скъпо и прескъпо за това.

Когато влезе в трапезарията, Фарлан вдигна глава от сутрешния вестник, който четеше. Тя веднага отбеляза, че вестникът беше „Дъ Ноксвил Нюс-сентинел“, а не издавания от Маккинън „Медия Чероки Пойнт хералд“. Фарлан имаше навика почти всеки ден да преглежда останалите вестници, излизащи в източен Тенеси — „Нюс-сентинел“, „Кливланд Дейли Бенър“, „Чатанууга таймс фрий прес“ и „Мейсвил Леджър индипендънт“.

— Добро утро, скъпа — поздрави Фарлан и отново заби поглед във вестника.

Брайън се надигна от стола си и й помогна да се настани на отсрещния край на дългата маса. После се наведе и я целуна по бузата.

— Тази сутрин изглеждаш чудесно, майко.

Тя го дари с нежна усмивка. Обичаше единственото си дете с цялото си сърце. Искаше й се да можеше да стори нещо, за да го направи щастлив. Но той открай време си беше мрачен и потиснат. Дори и като малко момче. Нейният баща беше такъв — суров и мрачен мъж, който от време на време се бе появявал в живота й след скандалния развод на родителите й в ранното й детство. А след това, когато тя стана на четиринадесет, той се самоуби. Веда беше човекът, който откри тялото му в библиотеката на дома им в Атланта, където живееше с майка си и втория й съпруг.

— Благодаря ти. — Веда потупа с ръка румената буза на Брайън.

Синът й приличаше на нея, което означаваше, че беше красив мъж. Но колкото по остаряваше, толкова повече заприличваше на баща й. Понякога, зърнала го за миг с периферното си зрение, тя потреперваше, изпълнена с чувството, че е видяла призрак.

— Има ли нещо интересно в „Нюс-сентинел“? — попита Брайън, след като се върна на мястото си.

Фарлан изсумтя в отговор.

— Нищо съществено.

— Изглеждаш изцяло погълнат от това несъществено нищо — отбеляза Веда с ясното съзнание, че забележката й ще предизвика реакция от страна на съпруга й. Напоследък това беше единственият начин да го накара да разговаря с нея. Провокирайки го.

Фарлан сгъна вестника и го остави на масата до празната си чиния, в която се виждаха няколко трохи от бисквити. С мрачно изражение на лицето вдигна поглед към нея. Избелелите му кафяви очи бързо обходиха лицето й, а след това се насочиха към чашата с кафе. Вече рядко й се усмихваше. Всъщност, напоследък той като че ли изобщо не се усмихваше.

— Новините като че ли остават едни и същи. Само местата и хората са различни — рече Фарлан. — Пожар в апартамент под наем в Оук Ридж, двама полицаи, обвинени в расови предразсъдъци в Кливланд, противоречия между кмета и общинските съветници на Хариман, тяло на проститутка, извадено от реката край Лудон.

— Още една? — попита Веда. — Струва ми се, че преди шест или седем месеца извадиха тяло на проститутка от реката на юг от града. Не си спомням къде точно.

— Мисля, че беше надолу по течението след Уотс Бар. — Брайън взе вилицата си и разбърка яйцата в чинията си.

— Имаш отлична памет — похвали го Фарлан. — И аз бях същият. Никога не забравях нищо. Но напоследък… Предполагам, че това е от възрастта.

Веда даде знак на Абра, тяхната готвачка, да й налее чаша кафе. Абра Трамбо работеше в семейството от двадесет и пет години и беше единствената от прислугата, която живееше с тях в къщата. Всички останали, дори и новата икономка, Вив Локи, предпочитаха да идват на работа в седем сутринта и да са свободни в неделя. Вече и прислугата не беше същата както преди.

— Ти за всичко обвиняваш старостта — троснато заяви Веда. Не че искаше да бъде толкова критична, но просто не можеше да се въздържи, когато ставаше дума за Фарлан. През последните няколко години всеки един от тях като че ли вадеше на показ най-лошите черти у другия. А може винаги да е било така. Тя просто не можеше да прецени със сигурност.

— Старостта е… — започна Фарлан, но беше прекъснат от нечии забързани, тежки стъпки.

Уолъс Маккинън, огромен като мечок мъж, връхлетя в трапезарията с блеснали очи и поруменели от хладния утринен въздух бузи. Все още бе облечен с дебелия си вълнен пуловер, който Веда вече няколко пъти бе изхвърляла, но той всеки път го намираше на боклука и си го взимаше обратно. С избелелите си работни дрехи, окъсан пуловер и олющени кожени ботуши, деверът й изглеждаше като скитник.

— Тя е тук! — Уолъс плесна с огромните си, загрубели ръце, подобно на дете, което току-що е видяло Дядо Коледа.

— Успокой се — рече Фарлан. — Кой е тук?

— Сестрата на мис Джаси. Аз ви казах, че днес трябва да пристигне от Чатанууга, нали? — Уолъс се ухили. — Видях я в ресторанта. Тя и мис Джаси закусваха заедно. Двете изглеждат абсолютно еднакви.

— Никога няма да разбера защо постоянно ходиш в града и закусваш в онзи ресторант, при положение, че можеш да се храниш у дома със семейството си. — Веда се намръщи неодобрително.

— Остави го на мира — обади се Фарлан. — Очевидно му харесва компанията в „При Джасмин“. Освен това явно си пада по мис Джаси, която, ако може да се вярва на думите му, се държи много мило с него. Пък и там има възможност да се запознае с много интересни хора.

— Да бе, много интересни. Доколкото си спомням, тази Джаси се слави като градската курва. — Подобно на повечето жители на окръг Чероки, Веда бе напълно запозната със срамната репутация на онази жена. — А пък преди няколко месеца бе обвинена в убийството на Джейми Ъптън, нали така?

— Джаси Талбът не го е убила. Знаеш не по-зле от мен, че се доказа, че е невинна. — Фарлан се изправи и се приближи до брат си. — Съблечи пуловера си и ела да седнеш. Искам да ни разкажеш всичко за Джаси и сестра й.

С помощта на Фарлан Уолъс свали дебелия си пуловер, подаде го на Абра и се настани до Брайън.

— Те са близначки. И изглеждат еднакви — повтори Уолъс. — Само че мис Джаси има къса коса, а мис Рийв — дълга. Но я носи вдигната нагоре. Всички в ресторанта говореха за тях. Всички мислят, че са сестри. Те си приличат толкова много, че няма как да не са близначки.

Веда се присегна и потупа ръката на Уолъс.

— Ял ли си нещо, скъпи? Да накарам ли Абра…

— Ядох в ресторанта — отвърна Уолъс. — Палачинки.

— Много добре. И какво беше започнал да ни разказваш? — Веда дари девера си с усмивка на одобрение.

— Трябва ли да слушаме всичко това? Не би трябвало да го насърчаваш, майко — заяви Брайън. — Това са просто последните клюки, които се разпространяват из Чероки Пойнт. Джаси Талбът и някаква жена на име Рийв Сорел можело да се окажат сестри. И защо трябва да се интересуваме от това?

— Защо наистина — съгласи се Веда.

— Рийв Сорел е дъщеря на Спенсър Сорел — намеси се Фарлан. — А семейство Сорел са акционери в „Маккинън Медия“ вече няколко десетилетия. Познавах бегло Сорел, но никога не съм срещал съпругата и дъщеря му. Той почина преди десет години, а съпругата му пое контрола над семейния бизнес, който в момента е собственост на дъщеря им.

— Ако тази жена е дъщеря на Спенсър Сорел, защо й е, за бога, да припознава Джаси Талбът като своя сестра? — попита Веда.

Брайън бутна стола си назад и се изправи.

— Колкото и да ми е неприятно да си тръгна по средата на тази одухотворена дискусия, боя се, че ще трябва да ви изоставя, ако не искам да закъснея за работа.

— И в събота сутрин ли работиш? — попита Фарлан.

— Ти самият също често го правеше, нали, татко? — отвърна Брайън. — Не бих искал да си помислиш, че съм мързеливец.

— Ще се прибереш ли за вечеря? — Веда се усмихна топло на сина си.

— Ще ти се обадя по телефона, ако възникне нещо непредвидено и не успея да си дойда.

След като Брайън си тръгна, Веда отпи от кафето си, заслушана разсеяно в Уолъс, който възбудено разказваше за ранната си разходка до града и за закуската си в ресторанта на Джасмин. Деверът й познаваше всички жители на окръг Чероки и общуваше с представители на всички социални кръгове. Още от юношеските си години Уолъс работеше в оранжериите на Чероки Пойнт, които в момента се управляваха от внучката на първия им собственик — онази странна млада жена Джени Мадок, която наскоро се омъжи за Далас Слоун, новия началник на полицията. Момичето, което притежаваше четвърт индианска кръв, беше красиво — тъмнокожо и екзотично. Освен това се говореше, че, подобно на старата вещица, баба й, притежава ясновидска дарба.

— Веда? Веда!

Чу, че Фарлан вика името й, прекрати размишленията си и погледна съпруга си.

— Да, какво има?

— Не мислиш ли, че бихме могли да поканим госпожица Сорел да отседне при нас докато е в Чероки Пойнт?

— Какво?

— Ами аз просто подкрепям изказаното преди малко от теб мнение — заяви той. — В края на краищата Спенсър Сорел беше, ако не приятел, то поне делови партньор. А като се изключи семейство Ъптън, няма други хора в този град, които да съответстват на социалния статус на дъщеря му. И тъй като няма къде да отседне, тя ще бъде принудена да се настани в някоя от онези ужасни дървени къщи, които се дават под наем. Не мисля, че ще предпочете да отседне при Джаси Талбът. Не и преди да разберат със сигурност дати са сестри.

— На колко години е госпожица Сорел? — попита Веда.

— На колко години? Нямам представа. Предполагам, че е на възрастта на Джаси Талбът, щом допускат, че може да са близначки. — Фарлан замислено разтърка брадичката си с ръка. — Бих казал, че Джаси е някъде около тридесетте. — Той замислено изгледа Веда. — Какви налудничави идеи се зародиха изведнъж в глупавата ти глава?

— Не мисля, че е глупаво да искам да видя единствения ни син обвързан с жена, която би могла да ни дари с внуци. А ти?

— Ако решиш да поканиш госпожица Сорел да отседне в дома ни, не се — той наблегна на думата „не“ — опитвай да я сватосваш за Брайън. Ясно ли се изразих?

— Брайън има нужда от приятелка — намеси се Уолъс.

— Той е много тъжен откакто мис Джени се омъжи. Зная, че не харесва мис Джаси, но мисля, че Веда има право — Брайън може да хареса мис Рийв. Тя е ужасно хубава. Не е толкова дружелюбна колкото мис Джаси, но…

Фарлан се изправи толкова рязко, че брат му млъкна по средата на изречението, а Веда тихичко ахна от изненада.

— Господ да ми е на помощ!

Веднага след това напусна стаята и се насочи право към кабинета си. И без да го види, Веда беше сигурна, че отива право там. Всяка сутрин той се затваряше в кабинета, който смяташе за своя неприкосновена територия, а тя все още не бе събрала достатъчно кураж, за да влезе вътре и да прекъсне заниманията му. Макар и добряк по душа, съпругът й имаше ужасно избухлив нрав.

— Фарлан на мен ли се ядоса? — попита Уолъс.

Веда отново го потупа по ръката.

— Не, скъпи, не. Аз го подразних. Но той никога не ми се сърди дълго, така че ти няма от какво да се притесняваш. — И макар че по-скоро й идеше да зареве, Веда се усмихна лъчезарно. — Предлагам ти по-късно през деня да поработиш с мен в цветната градина. Нали знаеш, че много разчитам на помощта ти. Ти научи толкова много неща за градинарството през годините. Първо се учеше от Мелва Мей Бътлър, а сега и от Джени.

Веда обичаше да се занимава с градината. Това бе едно от малкото удоволствия, останали й в живота. Градинарството й идваше отвътре. Както и на девер й. През повечето време Веда се отнасяше към Уолъс като към бреме, което двамата с Фарлан трябваше да носят до края на дните си. Но съвместната им работа в градината й доставеше искрено удоволствие.

— Веда, как е възможно мис Джаси и мис Рийв да са близначки, щом не са израсли заедно и дори не са се познавали до скоро? — попита Уолъс.

— Това е един много сложен въпрос, който няма лесен отговор.

— Ако ми го обясниш по-внимателно, мислиш ли, че ще мога да разбера?

— Може би. Проблемът е в това, че и аз не зная нищо по въпроса. Нека просто да кажем, че при раждането им — близнаците обикновено се раждат през няколко минути — майка им, поради някаква неизвестна за нас причина, е решила, че не може да ги задържи… — Веда замълча, когато отдавна забравени спомени нахлуха в главата й. Мъчителни и болезнени спомени.

— Да, продължавай. Значи майка им може би не е могла да ги задържи. И какво?

Веда лекичко се изкашля, за да прочисти гърлото си.

— Ами момичетата сигурно са били дадени на други хора. Хора, които не са могли да имат собствени деца, но са искали да си имат бебе.

Лицето на Уолъс се смръщи в замислена гримаса.

— На това ли се казва осиновяване?

— Да, точно така.

— Мис Джаси не е осиновена — рече Уолъс. — Но чух някой да казва, че родителите на мис Рийв са я осиновили, когато била бебе.

Веда, на която никак не й се искаше да продължава този разговор за бебета — и особено пък за близнаци — се надигна от стола.

— Аз май позагубих апетит. Мисля… мисля да занеса кафето си — тя вдигна чашката и чинийката от масата — в салона, за да чуя сутрешните новини по УММК.

— Извинявай, Веда — промълви Уолъс с разтреперан от вълнение глас. — Току-що си спомних, че разговорите за бебета винаги те натъжават.

— Няма нищо, скъпи. Аз… аз съм добре. Ще се видим отново по-късно, за да поработим заедно в градината.

После побърза да се махне от изпитателния поглед на девер си. Мразеше начина, по който той се взираше в нея, а очите му преливаха от жал. Старият глупак имаше изключително добро сърце. Уолъс не беше особено умен, но и не беше пълен глупак. Тъй като бе живял с тях през целия си живот, той си спомняше времето, в което тя помяташе бебетата едно след друго, опитвайки се отново и отново да забременее, за да не расте Брайън като единствено дете. Ако бе успяла да му роди по-малки братя и сестри, ако бе напълнила тази къща с повече радост и смях, днес синът й може би нямаше да е толкова тъжен и нещастен. А съпругът й може би щеше още да я обича.

 

 

Споменаването на думата „близнаци“ не би трябвало да ме притеснява толкова много. В края на краищата фактът, че Джаси Талбът и Рийв Сорел може да се окажат близначки, няма нищо общо с мен и със случилото се преди тридесет години.

Това сигурно ли е? Сто процента сигурно?

Не, не е. И точно в това е проблемът. Нямам никаква представа на колко години точно е Джаси Талбът, а се налага да разбера. Ако е по-стара, или по-млада от тридесет, тогава ще мога да си отдъхна с облекчение. Но, ако се окаже, че е на съответната възраст, тогава може би ще се наложи да науча повече подробности за нея и за Рийв Сорел.

Мислиш ли, че те двете могат да се окажат онези близначки?

Разбира се, че не. Онези близначки не са между живите. Мъртви са от тридесет години.

Но ти не ги видя да умират, нали? Нито пък ги уби собственоръчно.

Не, но…

Довери се на друг човек да се отърве от тях. Трябваше лично да се погрижиш за това. И тогава щеше да знаеш със сигурност.

Те са мъртви. Трябва да са мъртви.

Ами ако не са? Ами ако се окаже, че Джаси и Рийв Сорел са онези две близначки?

Тогава не ми остава никакъв избор. Ще трябва да ги убия. Никой не трябва да научава истината.