Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2012)
Разпознаване и корекция
Dani (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Бетани Кимбъл. Любов като на кино

Американска. Първо издание

ИК „Арлекин-България“, София, 1993

Редактор: Людмила Харманджиева

ISBN: 954-110-097-Х

История

  1. — Добавяне

Девета глава

Можеше да се крие зад хладна усмивка и зад надменност. Но не можеше да го излъже. Тя беше хубава жена, деликатна, горда, ала някой в миналото й я беше наплашил и я беше накарал да скрива топлината си зад дебела черупка от лед.

— Никой никога не ме е наранявал. Не ми харесва да се хвърлям в прегръдките ти. Какво от това? Да не би да обиждам вашето мъжко самочувствие, господин Холивуд?

— Тревожи ме измамата, Ники. Самочувствието ми е добро, благодаря. А ти? Защо се страхуваш толкова?

— Не се страхувам. Искам да взема парите и да бягам оттук. А междувременно не съм длъжна да ти се изповядвам.

— Тази безсмислица ще трае още четири дни. Да не говорим за нощите. Защо си се хванала, щом ти е противно?

— Казах ти — заради парите!

Това момиче предизвикваше у Джил противоречиви чувства. Точно когато решаваше да я пожали, защото беше дете, което се нуждае от помощ, тя го подлудяваше така, че му идеше да я сграбчи и да я разтърси. И когато това негово желание беше най-силно, той разбираше, че всъщност иска да я целуне. Да я целува, докато подозрението в очите й се замени с копнеж и докато усети как устните й отговарят на неговата страст.

— Виж какво — подзе Джил рязко. — Трябва да работя с теб, но не те разбирам. Можеш да изглеждаш най-желаната жена на света, ала щом те докосна, разтреперваш като зайче. Ти…

— Не треперя като зайче. Не треперя! На теб този фарс може да ти харесва. А на мене — не. Аз не съм изпълнителка.

— Изпълнителка си! Работиш шест нощи всяка седмица във вертеп, наречен „Миражи“ — Ливърингхаус ми го каза.

— Не съм изпълнителка. И не искам да бъда. Нямам талант за това. Сделката за мен е само изход от цялата… идиотщина. На теб този живот ти харесва. А аз го ненавиждам.

Той можеше да се закълне, че видя в очите й блясъка на потиснати сълзи. Искаше да спрат да се наддумват и да я вземе в прегръдките си. Може би тогава нямаше да се преструва. Обаче точно в това беше цялата мъчнотия. Всичко между тях се основаваше на преструвката.

— Ники! Ще ти го обясня с най-прости думи. Опитам се да те убедя, че можеш да ми имаш доверие. Моята работа, независимо дали ти харесва или не, е да се държа като твой годеник. А ти не си лесна в това отношение. Ако те плаша, ако всички мъже те плашат кажи ми. Само бъди честна, за бога!

— Не ме е страх. Напълно съм нормална. Какво очакваш от мен — да припадна, когато ме докоснеш, така ли? Ще хвърля този папагал по самодоволната ти глава!

— Това е друго — отговори Джил. — Не ме интересува дали си ненормална или нормална. Искам да кажа, че те е обзела натрапчивата идея да бъдеш обикновена, а не би трябвало — тъй като ти не си обикновена, поне такива са фактите.

— Обикновена съм — настоя тя и захвърли папагала. — Винаги съм искала да бъда обикновена. О, кога ще свърши всичко това! Връщам се в хотела сама!

Той стана, хвана я за ръкава и я върна на мястото й.

— Никъде няма да вървиш — процеди Джил и седна до нея.

— Да не си посмял! Ако ме докоснеш още един път, ще взема нещо и така ще те ударя по главата, че…

— Обзалагам се, че можеш… — Той все още я държеше в капан. — Престани да буйстваш, дявол да го вземе! Не би трябвало да привличаме вниманието. Или си решила и работата да оплескаш? Роуч ще ти даде да разбереш. Как можа от всички жени на света теб да избере! — Джил отново видя сълзи в очите й. Това го накара да се намрази, да намрази нея, Чандлър, Кареса, Холивуд и целия свят… — Сега стой мирно и слушай! До гуша ми дойде от тази глупост, ясно е, че и на теб. Ако не можеш да си свършиш работата, ще трябва аз да мисля и за двама ни. Особено пък след като се гордееш, че не си професионалистка, а само една приятна, обикновена личност. — Ники пламна от възмущение. — Не можеш да ме уплашиш! А сега, няколко въпроса. Как си станала професионална имитаторка, щом мразиш тази работа? Каза, че родителите ти са били в шоубизнеса. Разкажи ми за тях.

— Те са мъртви. Бяха певци. Или поне така си мислеха…

— Какво искаш да кажеш с това — мислеха, че са певци?

— Участвуваха в един състав… Нещо като фолк рок. Едва ли си ги слушал. Никой никога не ги е чувал. Е, как умират винаги певците? Или от свръхдоза, или в самолетна катастрофа, нали? Бяха на турне. През зимата. Пътуваха с малък самолет. В Канзас. Разби се. И всички загинаха. Това е! — завърши тя. — Доволен в си?

— На колко години си била?

— На четири… — Ники изглеждаше смазана от спомена. Той знаеше, че ако настоява, ще научи поне част от истината.

— И ти къде отиде? Какво стана с теб?

Едната от опашките й се беше развързала. Тя освободи и другата, отметна косата си и я завърза на една опашка.

— Взе ме баба ми, майката на майка ми. За малко. В Холивуд. Не й се нравеше да има внуци около нея. Това я караше да се чувства стара. А се мислеше за кинозвезда.

— Защо? Наистина ли беше в киното?

— Беше изиграла няколко малки роли. Работеше като сервитьорка в един бар или й плащаха като безработна. Аз бях несъвместима с представата, която беше изградила за себе си. Затова не вървеше между нас.

Джил имаше желание да разпусне опънатата й коса.

— И после? Къде отиде ти после?

— Взе ме леля ми. По-голямата сестра на баща ми. И тя се опитваше да пее.

— Картината е ясна. Успехът не е споходил семейството ти.

Ники взе плюшения папагал и го загледа в невиждащите очи.

— Не че нямаше талант. Просто не й работеше късметът. Освен това все се свързваше с неподходящи хора. — Тя погали плахо папагала, сякаш се боеше, че ще оживее и ще я ухапе.

— Искаш да кажеш с неподходящи мъже? — Ники кимна и продължи да гали папагала. — И всичко ставаше пред очите ти, нали?

— Да. Всичко ставаше пред очите ми. Тя беше от онези жени, за които казват, че са зависими от мъжете. Непрекъснато се забъркваше с разни типове, а те не струваха.

— А някои от тях… — Неочаквано гърлото му се сви. Такова нещо не беше изпитвал от смъртта на Мели. — Някои от тях се опитваха и с теб… Така ли?

— Опитваха се… Когато вече бях по-голяма. Но аз никога нищо не им разреших. Борех се. Заплашваха ме, дори ме удряха. Ала аз не се предавах.

— Да, зная как се бориш. А леля ти?

— Ронда ли? — Ники отмести поглед. — Тя се разболя. Загуби си гласа. Трябваше да започне да работи като имитаторка. Използваше записи и си отваряше устата в синхрон. В клуба. В „Миражите“. Притежателката — една от притежателките, Ивлин, ни взе под своя закрила. Тя й е втора братовчедка.

— И после? — подкани я Джил. Щеше му се да я погали.

— Състоянието на Ронда се влоши и Ивлин ми позволи аз да я заместя. Още бях малка, за да работя, но Ивлин ме уреди. Трябваше да плащаме големи сметки за лекари. После… Ронда почина. После дойдоха още сметки. Всичко изплатих… — Ники прехапа устни. — А сега, като се върна… ще напусна клуба. И без това Ивлин иска да продаде своя дял. Ще уча, за да имам истинска професия. С всичките осигуровки…

— Разбирам. Ето защо желаеш да бъдеш обикновена.

— Да. — Тя пак взе папагала и започна да го гали по същия нерешителен и разсеян начин: — Както виждаш, детството ми не беше като на всички. Постоянно се местехме. Ронда все сменяше работата си. Шоупрограми, ангажименти през лятото. А аз искам да стоя на едно място. Да пусна корени.

— Точно това пък аз не исках — да стоя на едно място и да пускам корени. Нямах търпение да видя свят. Търсех приключения. Исках да се снимам в киното.

— Всеки по своя път.

— Да — кимна Джил и отпи от бирата си. — Всеки по своя път. Моите родители ме мислеха за луд. Искаха да стана професор. Като брат ми! — Той се засмя.

— Струва ми се, че не би могло да бъдем по-различни — ти и аз, нали? — забеляза Ники, без да го погледне.

— Така е. Много сме различни.

Умълчаха се и тя остави папагала на масата.

— Всъщност аз не съм гладна. Моля те, откажи моята поръчка!

— И аз не съм гладен. Да се връщаме. Ще те отведа! — Взеха животните, Джил хвърли двайсет долара на масата и хвана Ники за ръката. Тя понечи да се отдръпне. — Слушай — каза той сериозно. — Когато те хващам така, това е просто от учтивост. Не означава нищо. Няма какво да се дърпаш.

— Добре де, не искам да означава нещо!

— И когато те галя в хотела, също няма да означава нищо. Нали това ни е работата. Не го вземай толкова навътре. Просто трябва да навлезем в ролите си.

Ники кимна сковано. С крайчеца на окото си видя Моузис, който правеше знак, че иска да плати.

Двамата с Джил излязоха ръка за ръка, натоварени с играчките. Тя си помисли, че приличат на влюбени, които са прекарали нощта в града. Но той току-що й беше казал, че дори когато се целуваха, това нищо не значеше!

 

 

Джил видя две таксита до входа на „Хилтън“ и извика първото. Изчака, докато Моузис махна на второто, и каза на шофьора да ги закара до „Ксанаду“.

По пътя Ники не го заговори, нито пък той я заговори. Това е най-обърканият ден в живота ми, мислеше си тя измъчена. Затвори очи от умора. Тази вечер се беше почувствала като ученичка, покорена от красив и недостижим мъж. Засрамена мислеше, че Джил е разбрал всичко и ясно я беше предупредил да не се самозалъгва с надежди. И все пак, беше я развел из града, беше настоявал да я опознае. Не, каза си Ники, всичко това беше направил само заради общата им работа.

Би трябвало да го презира, че я беше принудил да му разкаже миналото си, ала изпитваше облекчение, смесено с пустота. Искаше да го чувства близък, а се боеше да го доближи. Една част от нея не желаеше да му се доверяван да му се възхищава. Но го харесваше и това я объркваше.

— Събуди се — прошепна Джил. — Пристигнахме. У дома сме си.

У дома, каза си тя. Хотелът не й беше дом, а огромен капан.

— Не спя!

— Едва стоиш на краката си. Не трябваше да те извеждам.

— Нали аз исках да изляза. Щях да изляза и с теб, и без теб.

Слязоха на тротоара и той плати на таксито. Нощта беше студена. Ники прегърна голямото куче, като гледаше да не изпусне останалите играчки. Тогава, точно когато таксито на Моузис се появи иззад ъгъла, един мъж привлече вниманието й. Моментално се разсъни. Косата му беше скрита под шапка с козирка. Носеше униформа на полицай от охраната — тъмни панталони и светлосиня риза. Беше нисък, почти тантурест, с бледо, с нищо незапомнящо се лице — с изключение на очите.

Тя веднага позна тези безцветни, ледени очи. Беше същият тип, когото беше видяла пред бюрото за документи следобеда и който се беше втренчил в лимузината със странна усмивка. Със сигурност беше същият, за когото Моузис каза, че е потенциално опасен почитател на Кареса. И ето го сега тук, облечен като охрана и въоръжен. Безцветните му очи срещнаха нейните за части от секундата, а след това той изчезна, без да се издаде с нещо, че я е познал. Стопи се в групата хора пред хотела и изчезна вътре. Ники гледаше след него замаяна.

— Какво има? — попита я Джил. Тя го стрелна изплашена. След това пак се обърна в посоката, в която изчезна мъжът.

— Мъжът с особените очи — промълви Ники тихо. — Същият, когото видях пред бюрото. Кълна се — пак го видях! Влезе в хотела.

Джил я хвана за ръката и я притегли към себе си.

— Къде?

— Влезе през главния вход. Облечен като полицай от охраната. И въоръжен.

— Какво? Облечен като охрана? Сигурна ли си, че беше същият човек?

— Имам добра памет за… някои неща — отвърна тя с поглед, все още насочен към входа.

— Знам… — Ръката му я обхвана по-здраво.

— Заради очите му — прошепна Ники. — Тези безцветни очи.

— Виж какво, Моузис ще дойде всеки момент. Ще го изчакаме на входа на приземния етаж. Това трябва да се провери.

 

 

Моузис се ухили, когато ги забеляза да чакат.

— Вие двамата едва не опразнихте цирка — кимна той към играчките. — Помислих си, че ще наемете камион. — Щом видя израженията им, лицето му потъмня. — Какво се е случило?

На пресекулки Ники му разказа кого беше видяла. Двамата мъже се спогледаха разтревожено.

— Сигурна ли сте? — обърна се Моузис към нея и се намръщи.

— Почти съм убедена.

— Тя има дяволска памет — намеси се Джил. Ники инстинктивно се сгуши по-близо до него, когато Моузис бръкна в джоба на сакото си. Знаеше, че ръката му държи пистолет.

— Ще се кача с вас в апартамента — рече той мрачно. Отвори вратата, огледа едва осветеното пространство и след това им кимна да го последват. Въведе ги в асансьора. Беше с изваден пистолет. Щом се затвориха вратите, бръкна в другия си джоб, извади миниатюрно уоки-токи и го включи. — Пост номер едно, тук Херкулес. Тук при мен в асансьора са Патица едно и Патица две. В хотела може да срещнем Гонзо, облечен като охрана. Искам подкрепа при езерото и прочистване. Край! — Един метален глас изграчи нещо неразбираемо. — Прието — каза Моузис. — Край, изключвам! — Той прибра апаратчето. — Оставям ви двамата на Роуч, докато проверим апартамента ви и се свържем с охраната на хотела.

— Кой е Гонзо? — попита Джил. — Мъжът с безцветните очи ли? — Моузис кимна мълчаливо. — Вижте — продължи Джил тихо, — този човек опасен ли е? И ако е опасен — до каква степен?

— Не знаем — поклати глава Моузис. — Наистина не знаем.

— А какво мислите? — настояваше Джил. Телохранителят го погледна за миг и Джил разбра всичко.

— Може да бъде опасен. Напълно е вероятно. Умеете ли да си служите с оръжие, Деспейн?

— Да.

— Добре. Ще ви дадем… — Моузис погледна Ники и в този миг тя разбра, че бе мишената за лудия. — Натоварвам ви да отговаряте за нея. Защото така би било най-малко подозрително. Не я изпускайте от очи! — обърна се телохранителят към Джил.

— Прието! Ще я пазя. Нищо лошо няма да й се случи.

— Не искам никой да отговаря за мен! — възрази Ники.

— Не говорете така — намеси се Моузис. — Засега това е единственото, което може да се направи — той да ви пази.