Бетани Кембъл
Любов като на кино (8)

Осма глава

Джил беше прав. В Лас Вегас през нощта нищо не изглеждаше реално и нищо не изглеждаше невъзможно. Ники беше нюйоркчанка и не би трябвало да я учуди нещо. Но Лас Вегас беше създаден да замайва и наистина замайваше посетителите си. Булевард Лас Вегас предлагаше най-голямото светлинно шоу на света. Милиони цветни електрически лампи и хиляди километри неон, преливащ във всички цветове на дъгата, пулсираха, премигваха, блестяха и се въртяха. Някои бяха постоянни като слънчева светлина, а други тлееха като фосфоресциращо дърво.

— Ето я страната на светлинните чудеса — обади се Джил. — „Аладин“, „Ескалибур“, „Дворецът на Цезар“, „Миражът“, „Сахара“, „Дюните“, „Пясъците“.

Беше към полунощ, а тротоарите и улиците бяха пълни с оживени тълпи. Във въздуха трептеше отчаяна възбуда. Ники се чудеше как може хората да стоят вътре в заведенията, и да се занимават с хазарт, вместо да излязат и да се полюбуват на този невероятен спектакъл! Обърна се назад. На десетина крачки от тях се разхождаше Моузис и като че ли не ги забелязваше. Той гледаше с безразличие трепкащата гора от светлинни реклами — сякаш не му правеха никакво впечатление.

— Искаш ли да видим някое шоу? — попита я Джил. — Можем да хванем последното представление.

— Не, благодаря.

— Тук играят повече звезди, отколкото където и да е по света. Искаш ли да видиш летящ слон?

— Нека слонът си лети без мен. Все пак благодаря ти.

— Наистина ли не искаш? — Тя кимна. Мислеше за Ронда, която бе мечтала за Вегас. — Защо си така мрачна?

— Достатъчно, омръзна ми! — Ники погледна високото здание накрая на улицата. Ивици светлина трепкаха по фасадата му, висока двайсет етажа. Тя не можеше да прочете надписа, защото всички мигащи букви се смесваха и бяха напълно неразгадаеми за нея.

— Хайде, ще те заведа в цирка на цирковете. Можем да пийнем нещо в „Хилтън“ — там има едно тихо кафене. След това се връщаме. Защото не забравяй — утре е големият ден!

— Не съм забравила.

— Виж! — Той посочи към един от клубовете на отсрещната страна на улицата. — Това е същността на Вегас.

— Къде? Какво искаш да кажеш?

— Прочети и ще заплачеш — двойна голяма печалба на всеки пет минути, безплатна ръкавица за играчите на ротативките — това значи, че тези хора играят толкова много на машините, че се нуждаят от ръкавица, представяш ли си? Ето там, „При щастливата Луси“.

— О! — Тя видя един надпис с неонов водопад от монети и ярки букви, които блестяха в червено и златно, сребърно и черно.

— Не ти ли е интересно да опиташ?

— Двойната печалба ли? — Ники се усмихна иронично. — Или безплатната ръкавица? Не, благодаря. Не съм комарджийка.

Джил замълча и я загледа така изпитателно, че тя се обърна.

— Ах, да — ти не си по рисковете. Залагаш само на сигурно.

— Такава съм. По-скучна не бих могла да бъда, нали?

— А какво ще кажеш за ей онова? Не те ли изкушава — със сините реклами — „Барбъри Коуст“? Много е известен. Не искаш ли да заложим на картите само веднъж — аз плащам! — Той посочи два огромни сини надписа, единият с проблясващи златни букви, а другият ярко бял. — Само веднъж да заложим на рулетката, за да се каже, че си пробвала, а?

— Не ме интересува „Барбъри Коуст“! Накъде е циркът?

— Трябва да се върнем, после на юг. Не мога да те възприема с тези две опашки. Не, ти не принадлежиш на Вегас. Нито пък на Ню Йорк. Къде, по дяволите, е твоето място?

— Нали ти казах, Ню Джърси. Аз пък не мога да свикна да те гледам с тези очила. Приличаш ми на… учен, който по цял ден се рови из книгите… — Представи си го седнал в собствената му библиотека, прехвърлил крак връз крак и пуши лула. Зад него рафтове със стотици книги с кожени обложки и позлатени букви. Свят, завинаги затворен за нея.

— Има и по-лоши места от библиотеките.

— Не исках да те обидя! — тръсна опашките си тя. — Просто си те представих в библиотека. Имаш ли си библиотека?

— Имам! — Джил подръпна козирката още по-ниско над очите си. — Цяла стая с книги. Четеш ли много?

— Нямам достатъчно време. Само каквото трябваше да чета по английски и по другите предмети.

— А какво ти допада най-много?

— Не зная. Може би стихове.

— Наистина ли? — Той забави крачка и я хвана за ръката. — Кажи ми едно стихотворение, Ники! Майка ми знаеше безброй наизуст — страшна беше. Аз обаче нямам памет за тях. Ние сме в необикновен, омагьосан град насред пустинята. Нощ е. Точно сега имаме нужда от поезия…

Тя погледна кадифената тъмнина на небето, където не светеше нито едва звезда. Знаеше наизуст много стихотворения — беше ги запомнила от записите за училище. Изобщо доста от нещата, които беше научила, бяха от записи. Може би защото се беше сетила за Ронда, в ума й категорично изплува един стих. Ники дълбоко пое въздух и започна:

„Не въздишайте, жени, не въздишайте,

мъжете винаги са били измамни,

с един крак в морето и другият на брега —

неверни и непостоянни.“

Тя го погледна предизвикателно.

— Ето, казах ти нещо. Доволен ли си?

— Знаеш ли от кого е?

— От Шекспир. От пиеса — не зная коя. Просто го научих.

— Кажи ми друго. Да видим дали можеш да декламираш до цирка!

— Защо? — разсмя се Ники. Близостта му я смущаваше.

— Кара ме да изпитвам носталгия. Можеш ли?

— Не зная.

— Опитай се — усмихна се Джил.

— Добре…

Стана й неловко, но пък й се искаше да докаже, че и тя знае нещичко. Наистина обичаше поезия. Харесваше й начина, по който думите се редяха звучно като в песен. Когато стигнаха до „Сахара“, горяща в неонови пламъци, Ники декламираше стихотворение, озаглавено „Десен“. Завърши, когато стигнаха до розово-бялата сграда на цирка. Стихотворението беше странно — в него нещастният певец бе изкушен от бога на любовта, а после бе затворен в пещера. Джил спря и погали едната й опашка така, както се гали коприна.

— Всичките ти стихове ли са такива тъжни, Ники?

Не й беше идвало наум, че стиховете са песимистични. Мислеше само за тяхната красота.

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Ами в тях мъжете са винаги измамници, верният Томас целува царицата на самодивите и тя го затваря в затвор, а когато се появява любовта, все едно попада в клетка. Така ли виждаш любовта в живота?

— Не ми задавай такива сериозни въпроси! — засмя се Ники. — Намираме се между статуя на горила и огромен неонов клоун. За първи път виждам сграда във формата на цирков купол…

— Ники, наистина искам да знам!

— И аз ти отговорих. Това е най-необикновената сграда, която съм виждала. Прилича на огромен розово-бял бонбон.

— Да. И ти самата приличаш на бонбон. Но се държиш надменно — правиш го нарочно, за да държиш хората на разстояние.

— Няма да подложа на дисекция личността си, докато се намираме между горила и клоун. Нека някой друг път!

— Някой друг път, но скоро! — Той сложи ръце на раменете й. — Имам три въпроса към теб, Ники. На двата искам да ми отговориш до сутринта. И очаквам откровени отговори. А третият мога да отложа за по-късно, след.

— Не съм длъжна да отговарям на никакви въпроси!

— Не си длъжна… — Джил стисна раменете й. — Може би не си достатъчно смела. Ще видим. Междувременно, дете мое — той леко перна една от опашките й, — нека те заведа на цирк!

Тя погледна назад. Моузис се носеше покрай огромната бяла статуя на клоуна. Ники знаеше, че е нащрек и ги пази.

 

 

В цирка тя беше бомбардирана от светлини, цветове, музика, шум и викове на хора, от аромата на пуканки и фъстъци. От арената й се хилеше лице на клоун със синя коса. Всичко приличаше на ярък, блестящ панаир.

— Била ли си на провинциален панаир? И приятелят ти да ти спечели някоя играчка? — попита я весело Джил. Ники не знаеше къде да гледа. Беше се заплеснала по едно надбягване на механизирани камили в изкуствена пустиня. — В такъв случай си имала непълноценно детство — довърши той.

Тя го погледна обидено, ала Джил явно само се шегуваше.

— Детството ми си беше много хубаво!

— Добре де! Обаче на карнавалите всяко момиче има кавалер, който й спечелва разни безполезни награди.

— Не искам никой мъж да прави нищо за мен! — Ники хвърли дискретен поглед през рамо. Моузис беше на няколко метра зад тях и се преструваше, че наблюдава група туристи.

— А, Ники, ти си тежък случай! Ако не искаш да стреляме, трябва да измислим нещо друго. Някога бях много добър баскетболист. Дали ще спечеля едно от онези кученца?

— За какво ми е кученце? Да не съм дете?

— Да репетираш прегръдки с него, защото с мен не ти харесва!

Той плати, за да си опита късмета да стреля в кошовете, но тя се извърна на другата страна. След малко Джил я потупа по рамото и й подаде огромно бяло куче с гъста козина, черни копчета за очи и червена панделка около врата. Взе го неохотно, ала й стана приятно.

— Да не би това, което виждам, да е почти усмивка? — попита той. — Тогава ще трябва да спечеля още едно животно!

Докато Джил стреляше, Ники го гледаше с неволно възхищение. Притежаваше вродена грация на атлет и сигурност на движенията. Вкарваше кош след кош, без да докосва ръба и след миг сложи в ръцете й ново куче.

— Чувствам се глупаво — усмихна се тя.

— Нищо! Вегас е място, където хората могат да си позволят да оглупеят. Я да видим от какво още имаш нужда — може би от някой друг папагал?

— Джил!

Той се засмя, защото Ники напразно се опитваше да го изгледа строго над двете пухкави кучета.

— Поне два папагала! — извика Джил. — А може и една маймуна.

— Джил!

От играта с пръстена спечели три ярки плюшени папагала — розов, зелен и червен. На стрелите й спечели синьо мече, голямо почти колкото кучетата. От хвърлянето на бейзболна топка към менажерията се добавиха още две маймунки — кафява и сива. Трябваше той да носи едното от кучетата, мечето, двата папагала и маймунките.

— Олеле! — засмя се Джил, като видя огромна панда. — Виж я — по-голяма е от Роуч! Хайде да играем за нея!

— Не! Едва носим тези, които вече имаме!

— Добре — съгласи се той с въздишка. — Но тъкмо си възвръщах формата. Чувствам се като пещерен човек, който лови животни за жена си и й демонстрира своето мъжество. Дори бих се потупал по гърдите, ако имах свободна ръка.

— Хайде да се връщаме в хотела — предложи тя.

— Преди това ще отидем в „Хилтън“ да пийнем на спокойствие.

— Не можем да влезем в „Хилтън“ с тези животни!

— Скъпа, тук е Лас Вегас! Виждали са и по-странен гледки!

Ники усети приятна тръпка при думата „скъпа“. Макар да знаеше, че мъжете от Холивуд наричат всички „скъпа“ и „любима“, и че тези думи не означава нищо.

На улицата нощният въздух беше приятно свеж след блясъка на цирка. След като стигнаха до внушителния „Хилтън“, минаха през казиното с мраморни колони и пищни килими. Тя се почувства замаяна от безбройните ротативки. Дали имаше хиляда? А колко лампи светеха от огромните полилеи? Един милион? Джил я заведе в приятно кафененце. Моузис влезе малко след тях и седна. Една сервитьорка им донесе менюто. Ники побутна своето — дори менюто беше изпитание за нея.

— Поръчай за мен, моля ти се! Уморена съм…

Той поръча за двамата пиле, мексиканска бира с резенче лимон за себе си и чаша бяло вино за Ники.

— Не пиеш много — забеляза Джил. — Искаш ли друго?

— Това е добре. Може би ще ми помогне да заспя.

Той кимна и се облегна назад.

— Мисълта за утре притеснява ли те?

— За сватбата ли? Всичко съм си запомнила. Само се надявам Роуч да не промени нещо в последния момент.

Сервитьорката им донесе питиетата. Джил изцеди лимона в бирата си, вдигна чашата и погледна Ники.

— Казах ти, че имам да ти задавам въпроси. На два искам да отговориш тази вечер. Искаш ли да ги чуеш?

— Не държа особено, но питай. Просто не очаквай отговор.

— Пак става нафукана и престорена. Обзалагам се, че това действа безотказно на хората. Изважда ги от равновесие. Бива те за това. Не е комплимент. — Тя завъртя чашата си, а той отпи от бирата си намръщен. — В цялата тази сделка с превъплъщаването не се чувстваш добре. Особено не ти харесват любовните сценки. Притесняват те. Повече, отколкото би трябвало. А това е само работа.

— Работа, ала на актриса, а аз не съм актриса. Едно е да изглеждаш като някого, съвсем различно е да трябва да играеш като… като влюбена глупачка.

— Разбирам. Така да е. Но това не е всичко. Коя си ти, всъщност? Къде е семейството ти? Какво се е случило с близките ти?

— Няма значение. Сама съм. Голяма работа — това не е трагедия. Справям се чудесно.

— Казах ти, че трябва да работим заедно, и то добре. Ето защо искам да те разбирам. Така че първият ми въпрос е: Какво е станало със семейството ти? — Ники не обичаше да говори за детството си, за семейството си. Беше израснала съвсем не като другите. Чувстваше се плаха, различна, дори особена. — Второто нещо, което искам да знам — продължи Джил още по-тихо, — а искам да го зная, защото го чувствам всеки път, когато те прегърна — защо ти е адски трудно да те прегръщат, ти да прегръщаш, да показваш чувствата си? — Той се пресегна през масата и повдигна брадичката й. — Може би истинският въпрос би бил — кой беше този мъж, който ти причини болка, Ники? Какво ти направи? Толкова ли много те заболя, че никога няма да го преодолееш?

Тя го погледна с тревога. Имаше две свои големи тайни. На всяка цена искаше да ги запази. Джил беше отгатнал първата, за мъжете. Щеше ли да отгатне и втората, която беше още по-срамна, за четенето? Обзе я истинска паника.