Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2012)
Разпознаване и корекция
Dani (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Бетани Кимбъл. Любов като на кино

Американска. Първо издание

ИК „Арлекин-България“, София, 1993

Редактор: Людмила Харманджиева

ISBN: 954-110-097-Х

История

  1. — Добавяне

Единадесета глава

Ники се събуди от аромат на кафе, бекон и бисквити. През прозореца светеше ярко слънце. Беше хубава утрин със синьо небе. Джил стоеше на вратата с поднос.

Избелелите му джинси прилепваха в стройните му бедра, тюркоазната риза очертаваше раменете му. Беше толкова красив, че чак сърцето й се сви.

— Здравей! — подзе той шеговито. — Хубав ден. Искаш ли да се омъжиш? Да закусиш? Не е задължително в същата последователност — може първо да закусиш, а после да се омъжиш. — Тя седна в леглото и отчаяно заоправя косата си, която се беше разпуснала през нощта. — Недей — хвана ръката й Джил. — Не я вдигай пак. Не можеш ли да се чувстваш добре, ако си естествена?

Ники запремига смешно, за да се разсъни. Топлината на ласката му я накара да потръпне от удоволствие. Той седна до нея, сложи подноса в скута й и наля кафе от сребърно кафениче. Тя никога не беше закусвала в леглото. Струваше й се порочно, а в същото време — чудесно.

— Всичко върви по програма… — Джил сложи кафеничето на масичката. — Ще се оженим… — Той погледна часовника си. — След около шест часа. На терасата. Охраната смята, че е овладяла положението.

Ники усети лекия аромат на лосиона му за бръснене и се опита се да се съсредоточи в храната пред себе си. Взе си бисквита и я намаза с масло.

— Намерили ли са мъжа с безцветните очи?

— Нито следа от него. Надяват се да си се припознала. Но са довели още охрана, за всеки случай.

Тя остави кафето си. Изведнъж утринта престана да й се вижда така ярка, а закуската — привлекателна.

— Не съм сбъркала. Същият човек беше. И влезе в хотела.

— Навсякъде преровиха — продължи Джил мрачно. — Сложиха охрана на всички входовете на апартамента.

Ники остави подноса на масичката — вече не усещаше глад.

— Трябва да ядеш — забеляза той спокойно. — Много ли те притеснява вероятността онзи тип да е някъде тук?

— Всичко ме притеснява. Как искам да свърши!

— Така… — Тъмният му поглед беше насочен към нея. — И аз. Ужасен начин за прекарване на Деня на благодарността. Ала ако това ще те успокои, аз съм до теб. Казах на Роуч, че никой не може да те доближи без мое позволение.

— Много мразя да завися от някого — процеди тя.

— Не приемай нещата по този начин. Ние работим заедно и двамата зависим един от друг.

— Не е едно и също! — Ники гледаше слънчевите петна върху килима. — Не обичам да бъда закриляна. И сама мога да се грижа за себе си.

— Обаче сега не си самата себе си. Сега си Кареса. А това може да бъде опасно.

— Омръзна ми да се преструвам. Щом стане възможно, ще си бъда аз! — Отметна завивките, за да стане, но Джил я спря.

— Наистина ли ще бъдеш ти? Наистина ли ще престанеш да се преструваш?

— Да. Хайде, моля те, стига вече. И до банята ли няма да ме пуснеш да ида сама?

Той не се отмести.

— Значи, както обикновено, пак си слагаш маска — защо? Бъди открита и почтена, дори и само за разнообразие.

— Аз съм открита и почтена! — Тя стана и го заобиколи.

— И съвършено обикновена — присмя й се Джил.

— В това няма нищо лошо — отвърна му язвително Ники. — Не всеки има нужда да живее В Холивуд и да се снима в киното. Или да пада от високи сгради и да минава през огън.

Той само се засмя.

— Не мога да повярвам, че си спала с тези панталони! Чудя се, че краката ти все още могат да се движат.

— Моите панталони не те засягат. Не те засягат и краката ми. И имам намерение да бъда обикновена като сива мишка! — Тя влезе в банята и щракна ключалката.

— Щом се приготвиш, можем да се качим горе…

Ники чу гласа му, но не отговори. Застана пред огледалото, откъдето я гледаше собственото й лице, негримирано и уязвимо. Не бива да завися от него, каза си твърдо. Ала присмехът му я беше смутил. Вероятно Джил беше прав тя не можеше да бъде като другите хора. Това беше неосъществима, безнадеждна мечта, също като мечтата на Ронда.

 

 

Щом бъдещите младоженци се качиха в апартамента, Роуч пъхна в ръцете на Ники сгънат лист.

— Последните промени — поясни той. Без да чака отговор, излезе на терасата. Там шестима декоратори украсяваха с цветя и панделки открито параклисче, което представляваше бяла плетеница от дърворезба и беше сглобено сутринта. Цяла армия мъже издигаха огромна копринена шатра за приема.

— И сега какво? — попита тя притеснено.

Джил дръпна листа от ръката и й го разгъна.

— Нищо съществено — отвърна той. — Решил е косата ти да бъде вдигната. Прическата ти да е проста, както във филма й „Видеомомичето“. След церемонията трябва да хвърлиш букета към шаферката, а не към гостите.

— Това ли е всичко? — Ники беше запомнила инструкциите.

— Да, и когато влизаме вътре, няма да те нося през прага. Само ще се хванем за ръце. И да се държим с достойнство.

Изведнъж връхлетя Ливърингхаус. Челото му блестеше от пот.

— Вие двамата стойте на по-закрито до церемонията. Не искам никой да разбере. Влезте в спалнята. В нейната. Използвам твоята — той ръгна с пръст Джил — за пункт за свръзка. Хайде, побързайте! — Хвана Ники за ръката и я набута в спалнята. Джил ги последва с кисела усмивка. — На закрито! — непрекъснато повтаряше адвокатът.

— Истерик — подметна Ники, като останаха сами. — Човек би си помислил, че той е младоженецът.

— От този момент нататък всичко ще бъде истерично — подхвърли Джил. — Що се отнася до мен, ще се възползвам от истинското легло, за да поспя. Имаш ли нещо против?

— Заповядай. Аз ще се занимавам поне два часа с косата си. Добре, че има воал.

— И легло — допълни той и прикри прозявката си. Седна и си издърпа ботушите. Тя взе един светлобежов халат и отиде в банята да се приготви.

Когато излезе след два часа, чуваше засипващата се глъчка от терасата и от другите стаи. В градината шумно работеха дърводелци, а отгоре се чуваше ревът на един хеликоптер — може да бяха и повече. Знаеше, че се очакват хеликоптерите на пресата, а също така и на охраната.

Но Джил Деспейн, сега без риза, спеше дълбоко в леглото й, а синьо-зелената копринена покривка беше издърпана наполовина до голите му гърди. Виждаше как равномерно се повдигат и спускат и си спомни за скорошната му рана. В гърлото й се надигна странно чувство като от задушаване.

Отнякъде Роуч крещеше сърдито нещо за сватбената торта. В душата на Ники се смесваха паника и благоговение. Джил беше прав. Отсега нататък започваше пълна истерия. Всичко и всички бяха заразени от нея — с изключение на него. Само той беше достатъчно спокоен, за да спи.

 

 

Петимата музиканти, с бели сака и черви връзки, бяха заели местата си. Седяха на подиум, който дърводелците бяха издигнали под палмовата горичка.

Ники силно се вълнуваше. Тъмно русата й коса беше вдигната, а гримът й — съвършен, дори и Роуч й го каза. Тъй като случаят бе тържествен, направи го по-естествен, по-малко театрален.

Роклята, реши тя, ще бъде достатъчно театрална за радост на журналистите. В гардероба сватбената рокля й се виждаше хубава, но твърде традиционна. А когато я облече, Ники се преобрази — дрехата граничеше с вълшебство. Ръкавите от дантела, сатен и перли бяха бухнали и създаваха удивителното впечатление, че е принцеса от приказките. За това помагаше и дългият сатенен шлейф, обшит с перли. Воалът бе закрепен на главата й с корона от перли. Интересно какво щеше да си помисли Джил, като я види. Ливърингхаус го бе събудил и отмъкнал преди цял час.

Оркестърът вече свиреше първите мелодии. Известен изпълнител от Вегас напяваше песен за вечната любов. Отзвучаваха последните тонове. Щяха вече да започват „Сватбения марш“.

Ники знаеше, че в този момент Джил сигурно бе в параклисчето, а до него бе нервният Ливърингхаус. Приятно и тихо момиче с празни очи играеше шаферката на Ники. Казваше се Лорета и беше братовчедка на Кареса.

— Съвсем малко я познавам — бе пояснила тя за Кареса. — Обзалагам се, че никога не би ме поканила на истинската си сватба. Но ми плати, за да дойда, и ще задържа роклята.

Роуч, тържествен и официален, трябваше да придружи Ники и да я предаде на младоженеца. Прозвучаха началните акорди на „Сватбения марш“ и кръвта на Ники замръзна.

— Дръжте се естествено — предупреди ги Роуч. — Съсредоточете се върху сватбата. Забравете за всичко друго. — Някой отвори вратите на спалнята от външната страна. Ники имаше чувството, че гръбнакът й ще се счупи. Роуч я хвана за ръката. — Циркът започва — прошепна той. — А ти непрекъснато се усмихвай.

Тя се насили да се усмихне, ала коленете й бяха съвсем омекнали. Лорета вече си преправяше път към параклиса. Пътеката беше застлана с розови и жълти листенца от рози. Две близначета, момиченце и момченце, щяха да държат шлейфа на булката. Роуч беше споменал, че са нещо като доведени племенници на Кареса и че родителите им са между гостите. Всички гости бяха или артисти, или далечни роднини на Кареса, и на всички им бе платено, Ники знаеше това. Също като нея бяха подписали договори, които ги задължаваха да пазят тайна. Половината от заплащането щеше да бъде задържано пет дни като гаранция, че ще си спазят обещанието.

Следобедното небе беше ослепително синьо. Бученето на хеликоптерите над главите им заплашваше да заглуши всичко.

Пътеката към параклиса беше очертана с разцъфнали рози, жълти и розови, които растяха в бели жардиниери с посребрени ръбове. Терасата беше струпана с розови и жълти цветя. Стотици рози и орхидеи, бели и сребърни панделки красяха параклиса. През воала Ники виждаше Джил. Той беше с бяло сако и риза, с черна връзка и черен панталон.

Докато Роуч я водеше напред тя забеляза, че в лагуната има повече лебеди от обикновено и че бяха докарани още най-малко десетина пауна. Шумът на хеликоптерите ги плашеше и те бяха разперили разкошни си опашки. Един хеликоптер се опита да мине съвсем ниско, за да направи снимки. Раздуха розовите листенца и те изпълниха въздуха като пастелен сняг.

— Колко са хеликоптерите горе? — попита Ники.

— Шест — изсумтя Роуч. — Кареса няма да е доволна. Последната сватба на Лиз Тейлър привлече седемнайсет.

Седемнайсет хеликоптера, помисли си Ники с уплаха и възмущение. Как оцеляваха знаменитостите, щом служеха на пресата! Полудял ли беше този свят? Роуч дискретно я побутна по лакътя.

— Не се усмихвай в земята. Усмихвай се на него. Този воал е като паяжина — хората те виждат съвсем ясно.

Тя вдигна глава, но не гледаше Джил. Вместо това крадешком хвърли поглед към „Силвърадо“. Колко ли фотографи и репортери шпионираха, щракаха камерите, водеха си бележки? Толкова много очи, които не виждаше, я наблюдаваха! Колкото й да беше трудно, Ники се усмихваше. Ала срещна погледа на Джил и усмивката й отлетя.

От дясната му страна стоеше Ливърингхаус, а от лявата — свещеникът. Адвокатът, внушителен, с черно сако и връзка, нервно стискаше и отпускаше ръце. Свещеникът бе дошъл със самолет от Рино. Беше му платена солидна сума, за да им съдейства и да мълчи. Джил беше толкова сериозен, че тя стисна букета си по-здраво — чудеше се какво ли става зад суровото му лице. Гостите, към петдесетина души, седяха на сребристи сгъваеми столове с лица към параклиса, но Ники не ги забелязваше, дори и когато обърнаха погледи към нея.

— Кой дава ръката на тази жена за венчавка? — Свещеникът трябваше да крещи, за да надвика кръжащите хеликоптери.

— Аз — отвърна Роуч така, както би казал: „Прав й път“. Той я остави до младоженеца и се отдръпна.

Джил я хвана за ръката. Пръстите й бяха ледени. Беше му благодарна за простата човешка топлина. Думите от службата не достигаха до замаяната й глава. След това го чу да произнася „Да“ с ясен глас. Внезапно усети върху себе си погледа на свещеника и смътно осъзна, че сигурно я пита дали ще обича и уважава мъжа до себе си за цял живот. Кимна — беше останала без глас. Джил стисна ръката й и тя почувства погледа му.

— Да — едва успя да промълви. Някъде изкрещя паун, а после друг му отговори с крясък.

Джил сложи на пръста й платинена халка с диамант. Беше чудесна, но като всичко останало на тази сватба, беше фалшива. После Лорета я дръпна за ръкава и й подаде друг платинен пръстен, мъжки. Ники го взе несръчно и го сложи на Джил. Свещеникът ги обяви за съпруг и съпруга. Тя притаи дъх. Джил вдигна воала от лицето й.

— Ники — продума той тихо, — никога не съм виждал толкова прекрасна жена като теб…

Устните му докосваха нейните. Страстта на целувката му изглеждаше истинска и на нея й се зави свят от силата на желанието му. Въздухът беше изпълнен с аромата на рози, а в прегръдките на младоженеца Ники вече не чуваше нито хеликоптерите, нито крясъка на пауните. Трепетните й ръце се вдигнаха и отпуснаха на раменете му с приятното усещане за силата им. Когато той я притисна, тя видя сребърни потоци светлина срещу затворените си клепачи. Малки, искрящи огнени реки се понесоха по вените й. Само прегръдката на Джил я предпазваше от чувството, че трепери, безпомощна и загубена. Когато той се наведе и пак я целуна, устните й бяха леко разтворени и желаещи. Ливърингхаус викна на музикантите:

— Химна, моля!

Музиката зазвуча тържествено и успя да надвие воя на хеликоптерите. Ники се чувстваше почти безтегловна, сякаш плуваха, когато тръгнаха към боровата горичка. Цветарките бяха застлали тази част на терасата с розови и жълти хризантеми, с изключение на мраморен полукръг. Това беше мястото за приема. Ливърингхаус, рискувайки достойнството си, трябваше да изкъшка два пауна.

— Боже, чудесна сватба! — въздъхна Лорета и избърса една сълза от окото си. — С изключение на тия ужасни хеликоптери.

— Какво има? — попита Ники. — Прашинка ли ти влезе в окото?

— Не. Аз плача на сватби. Затова.

Джил се засмя и прихвана булката през кръста.

— Само едно нещо й е лошото на тази сватба — че не е истинска… — Той се засмя пак, а друг хеликоптер премина ниско, за да намери хубава гледна точка за снимка. Джил притегли Ники към прикритието от борове. — Не, две са лошите неща — прошепна й той на ухото. — Тя е права — хеликоптерите. Е, добре де, три неща — и проклетите пауни.

Ливърингхаус изруга, защото трябваше да прогони още един паун. Привлечен от перлите по шлейфа на Ники, той се опитваше да ги изкълве. След това псевдогостите се наредиха, за да поздравяват псевдобулката и псевдомладоженеца. Всички се ръкуваха с Джил и целуваха бузата на Ники. А тя, с отчаяна усмивка на лицето си, се преструваше, че й е приятно. Когато отмина и последният гост, Роуч започна да й дава нареждания.

— Веднага в спалнята и сваляш шлейфа! Откопчава се. Къде са глупавите деца? Тия маймуни май са избягали от мен! Не искам шлейфът да се влачи. Кареса трябва да го сложи за следващите си видеоснимки.

— За следващите си видеоснимки ли? — попита Ники. Думите на Роуч за децата бяха жестоки. Струваше й се светотатство, че Кареса използва такава красива рокля за рок клипове.

— Тя никога не пропуска възможността да шокира хората. В следващия й албум има едва песен „Бяло за девственици“. Ще бъде дяволски еротична. И адски скандална.

— Мисля, че това е срамно — каза Ники студено.

— Мисли, каквото си щеш — отвърна Роуч. — Тя е милионерка, а ти си само една наемничка. Къде са онези пикльовци?

— Момчето избяга при родителите си! — сепна я острият глас на Джил. — Тук е само момиченцето. Няма да си тръгне, докато не кажете, че я пускате. Сега се разплака. Сам си носи шлейфа, лакей такъв! — Той държеше момиченцето, което бе заровило лице в рамото му и хлипаше тихо. Ники инстинктивно започна да гали гръбчето на детето. — Не зная на кой тип му е хрумнало да довлече деца да участват в този цирк — процеди Джил, а тъмните му очи искряха. — Тя си свърши добре работата, а ти идваш и я обиждаш. Извини й се, иначе, кълна се, че ще ти дам един урок по добри маниери! — Момиченцето заплака по-силно. Ники видя гневното лице на Джил, изплаши се и бързо застана между двамата мъже. — Наистина ще го направя — озъби се той. — Извини й се и й кажи, че се е справила чудесно!

Роуч побледня — от страх, или от гняв, не можеше да се разбере. Но след малко той се усмихна престорено.

— Извинявай, момиченце. Ти си свърши работата добре. Беше много хубава. За награда ще ти дам допълнително парче торта.

Ники се наведе и прошепна на ухото на детето:

— А аз ще ти дам най-голямото куче-играчка, което си виждала! Едно за теб и едно за брат ти… — Постепенно детето спря да плаче, изтри сълзите си и погледна Роуч обидено. Откъм шатрата дойде забързана млада жена, очевидно майката на момиченцето. — Виждаш ли? — продължи Ники окуражително. — Ето майка ти. Всичко е наред.

Ала когато погледна Джил, лицето му още беше като буреносен облак. Стана й ясно, че всъщност нищо не беше наред. Боеше се, че се влюбва в него, а той нямаше да може да отвърне на любовта й, ако знаеше за нея. Тя наруши всички правила, които Ронда и Ивлин й бяха втълпявали. Но Ники тъй или иначе обичаше. Не можеше да се възпре.