Кони Мейсън
Пиратът (4)

3.

Островите Бори край брега на Флорида, 1811

Островът на Гаспърила

Пиратът, когото наричаха Хънтър, се изтягаше в плетения стол, докато чакаше Гаспърила да се появи от спалнята, където флиртуваше с една от жените. Едноокият втренчен поглед на Хънтър обхващаше всеки детайл от богатото имение, издигнато от Гаспърила, като го сравняваше със собствения си дом на остров Пайн. Къщата на Гаспърила съдържаше целия лукс, известен на човека. Почти всичко, което той притежаваше, беше ограбено от богатите испански и други кораби, имали нещастието да пресекат пътя му.

През годините Гаспърила беше изградил грандиозна територия от няколко острова с пристанище „Шарлот“, като държеше най–големия за себе си. Заради царствения му начин на живот, модерните дрехи и изисканите маниери, от братството се отнасяха към него като към цар на пиратите. Той беше безстрашен в битките, безпощаден и жесток. Непостоянен любовник с харем от най–красивите пленени жени, използваше ги и ги заменяше, когато изгубеше интереса си към тях. Само богатите и доста влиятелни жени, копито можеха да откупят, оставаха недокосвани.

Окото на Хънтър заблестя като почистено сребро, когато мислите му го отнесоха обратно към последните шест години. За начало на своя нов живот смяташе деня, в който срещна Гаспърила на Баратария. Срещата се оказа полезна, а също и изгодна. Ранен и полумъртъв, Хънтър се добра до братята Лафит и те го заведоха на Гранд Тере, където се възстанови след невероятното бягство от затвора. Дясното му око беше напълно изгубено, а превръзката покриваше белезите от раните. Тъй като истинските имена рядко се използваха сред пиратите, той се нарече Хънтър (Ловеца), заради решителността си да преследва и унищожи всеки кораб на Фолк. Ако имената означаваха нещо, то неговото не беше лошо. След предполагаемата смърт на Гай де Йънг, Хънтър нямаше дори желание да използва отново истинското си име.

Мислите му бяха прекъснати от напереното излизане на Гаспърила от спалнята. Мургав и дребен на ръст, той приличаше на испански потомък. Носеха се слухове, че истинското му име е Хосе Гаспър и някога е бил адмирал в испанската военна флота, избягал от родината си след обвинение в кражба на скъпоценностите на кралицата. Гаспърила не беше грозен и определено имаше подход към жените, но жестокостта му всяваше страх.

— Съжалявам, че те накарах да чакаш — каза Гаспърила, изискано измъкна дантелена носна кърпичка от ръкава и попи потта по челото си. — Жената, която доведох от пленения кораб преди няколко дни, ми хареса и това е първата причина, поради която трябва да се опитам да се отърва от нея.

Преди седем години Гай де Йънг изпитваше симпатии към жените, но Хънтър нямаше угризения на съвестта, в душата му не се пробуждаше ни жалост, ни снизходителност към тези, които бяха по–слаби от него.

— Задоволи ли те? — попита развеселен.

Гаспърила въздъхна.

— Мисля, че съм влюбен. Но тя ме презира. Дадох й скъпоценни камъни, дрехи, злато, сребро и дреболии, на които повечето жени биха завидели. Не разбирам жените, приятелю мой.

— Не си единственият — отвърна мрачно Хънтър. — Жените могат да бъдат коварни. Но това беше в друг живот, по друго време. Преродих се преди години и нищо не е останало от предишния.

— Мъдро решение — съгласи се Гаспърила.

— Имам нещо за теб от посредника ни в Хавана. Донесох го от кораба — каза Хънтър и посочи малкото ковчеже върху гравираната дървена маса.

Гаспърила отиде при сандъчето и отвори капака. Златото заблестя съблазнително.

— Ах, откуп. Коя от пленничките бе освободена от семейството си?

Хънтър измъкна дебело писмо от черната си копринена риза и го подаде на Гаспърила.

— От това ще ти стане ясно всичко.

Гаспърила хвърли бегъл поглед на писмото.

— Ах, червенокосата млада жена от Ню Орлиънс. Най–накрая откупът е пристигнал и парите са били лично предадени на моя посредник. Чакат я в Хавана. Надявах се да не ги получим, за да мога да изпробвам тази съблазнителна хубавица. Но нали знаеш политиката ми. Нито една жена, която чака да пристигне откупът й, не трябва да бъде наранявана по никакъв начин. Обещал съм си, и винаги ще го изпълнявам.

Хънтър се засмя.

— Жалко, че в братството не споделят възгледите ти. Преди да преместиш пленените жени в охраняваното укрепление на остров Каптива, те бяха в ръцете на твоите мъже, които ги използваха за лично удоволствие.

— Ах, наистина преместването беше добро решение. Но да се върнем на Гренвил. Не мога да отделя време и лично да я заведа до Хавана. За нещастие повечето от капитаните ми или отсъстват, или им нямам доверие. Не бих искал да кажат, че Гаспърила не изпълнява обещанията си. Мога ли да разчитам на теб да я предадеш на годеника й в добър вид?

Хънтър не чу нито една дума след името на жената. Гренвил. Сигурно е доста разпространено име. Не можеше да е Блис Гренвил, жената, чието име не бе изговарял от седем години. Нямаше причина Блис да пътува сама на кораба. И името й сигурно не е вече Гренвил. Трябва да се е омъжила за Фолк преди много години.

— Ще направиш ли това за мен? — запита Гаспърила.

Хънтър се отърси от мислите си, когато си спомни, че Гаспърила говореше на него. За момент дълго потисканите чувства го потопиха в забравени спомени.

— Какво искаш да направя?

— Не чу и думичка от това, което казах? Да заведеш младата Гренвил до Хавана вместо мен и ще си поделим откупа. Ще я намериш в укритието на остров Каптива. Стражата ще ти я покаже.

Хънтър сви рамене.

— И без това в момента няма какво друго да правя.

— Добре. Аз ще се срещна с Джийн Лафит на остров Санибел и ще превозя робите, които заловихме на испанския кораб. Имаме купувачи в Ню Орлиънс и възнамерявам да спечеля цяло състояние от продажбата им.

— Ще прекарам нощта на моя кораб и ще отплавам за Каптива утре — каза Хънтър, без да обръща внимание на предупредителните сигнали в главата си. Необяснимо предчувствие му подсказваше, че животът му ще се промени.

 

 

На следващия ден Хънтър гребеше към брега в малката си лодка, която издърпа на белия пясък на остров Каптива. Мидените черупки скърцаха под ботушите му, докато вървеше по доста отъпканата пътека сред мангровите дървета към укритието. Там пленените жени живееха строго охранявани в къщи със сламени покриви, построени от груби палмови трупи.

Двама стари пирати застанаха нащрек, когато чуха, че някой идва. Щом видяха, че е Хънтър, а не Гаспърила, те се отпуснаха и го поздравиха весело.

— Какво ви води на Каптива? — попита по–възрастният.

— Заповед на Гаспърила — отвърна Хънтър. — Пристигнал е откупът за жената на име Гренвил. Тук съм, за да я отведа в Хавана. Може ли да ми я покажете?

Прошареният пират отвори широко портата и потърси с очи назованата жена. Хънтър проследи втренчения поглед, обхождащ дузина жени, които изпълняваха различни неизбежни домакински задачи. Няколко се бяха струпали около огъня и приготвяха храната, а другите перяха дрехи в огромни дървени корита. Повечето носеха дрипи от минали премени, през които прозираше бледата им кожа, покрита с огромни червени пъпки от комари.

— Ето я — каза старият пират и посочи една жена, наведена над коритото.

Около минута Хънтър се възхищава на прекрасния й гръб. После си спомни задачата, за която беше дошъл, и закрачи към жената. Изведнъж приглушените разговори спряха и пленничките проследиха с поглед мъжа, прекосяващ оградения двор.

Той беше облечен в черно — и копринената риза, разкопчана на врата, и впитите му панталони, и високите му до бедрата ботуши. Единственото бляскаво нещо върху тъмното му облекло беше яркочервеното шалче на врата. Косата му бе дълга, права и черна като греха. Покрила и двете му уши, бе прибрана отзад и вързана на тила. Високото му мускулесто тяло се полюляваше с прецизна грация, доставяща наслада за очите на пленничките в Каптива. Дълбоката рана върху веждата му, строгите черти на красивото му лице бяха подчертани от тъмната превръзка на окото, засилваща неговата загадъчност и чар.

По–смелите жени се наслаждаваха на външността му, докато срамежливите едва вдигаха очи и плахо се усмихваха. Хънтър не погледна нито вдясно, нито вляво, сребристосивото му око беше втренчено в жената над коритото.

 

 

Блис усети необичайното затишие сред пленничките, но не обърна внимание. Мислите й я бяха отнесли към много по–важни неща. Защо съдбата й поднасяше страшен удар след удар? Първо загуби мъжа, когото обичаше. После детето, или поне беше повярвала в това. Когато научи, че синът й не е мъртъв и се втурна да го спасява, пирати нападнаха кораба и я плениха. Държаха я затворена на остров с пленени жени, където прекарваше безкрайни часове в безпокойство за сина си. Най–силно я болеше, когато си помислеше, че дори не знае името му.

Жегата, комарите, липсата на пълноценна храна, бурите, всичко това направи живота й непоносим. Бяха й казали, че я държат за откуп, но наистина се съмняваше, че баща й или Джералд Фолк можеха да намерят нужните пари за това. Рожденият й ден мина, забравен сред всичките й проблеми. Беше навършила двадесет и пет години и вече щеше да получава месечната си издръжка. Ако бе омъжена, щеше да има пълен контрол върху парите от наследството си, но бракът сега вече беше немислим. Тя никога нямаше да се омъжи за Джералд Фолк, особено след това, което й беше причинил.

Хънтър се спря на няколко крачки зад Блис, ужасен от начина, по който сърцето му се блъскаше в гърдите. Пот изби по челото му, докато се взираше в гърба на жената. Роклята й беше на парцали и откриваше нежното й рамо и стройните й крака, оголени до коленете. Трепет и вълнение го обзеха. Дори не можеше да си спомни изпитвал ли е подобна възбуда. Дали пък съдбата не бе предопределила този момент след толкова време?

Блис изведнъж се извърна, усетила присъствие зад себе си. Пиратът, целият облечен в черно, с високата си внушителна фигура порази сърцето й. Той се взираше в нея с единственото си бляскащо сребристо око. Дясното беше покрито с черна превръзка. Блис успя да забележи избледнелия разрез над и под нея. Потръпна. Ударът трябва да е бил ужасно болезнен. За миг се зачуди дали е бил ранен в битка с някоя от нещастните си жертви.

Всякакви мисли за страховити зверства нахлуха в съзнанието й, когато огледа сабята и пистолетите, закачени на колана му, и ужасяващия на вид нож, напъхан в ботуша му. Изглеждаше безмилостен и жесток и тя неволно отстъпи назад.

Хънтър се взираше в жената, която се бе заклел да забрави. Усети как годините в миг се върнаха. Спомни си вкуса и уханието й, невинната страст, меката й кожа, невероятната жар и напрегнатост, когато изпитваше сладостното усещане на задоволяването. Проклятие! Мислеше си, че е успял да я изтръгне от сърцето и ума си. Да я загърби в деня, в който се беше преродил в Хънтър. Но когато я видя отново, всичките тези забравени мигове нахлуха в бушуващите спомени. Някога я обичаше страстно, с всяка частица на тялото и душата си. Тази любов бе угаснала и умряла, когато я видя да плаче над тялото на Фолк и да се моли да не умре.

Не се изненада, че Блис не го позна. Беше се променил с годините, както и тя, макар и по–малко. Цветът на косата й беше по–тъмен от този в спомена му, но не по–малко блестящ. С годините фигурата й беше станала по–зряла, забеляза той. Сега бе много по–примамлива, отколкото на седемнадесет. От друга страна, тюркоазените й сини очи не бяха се променили. Бяха все така пленителни, както преди седем години.

— Какво искаш?

Гласът й го сепна. Той бе леко гърлен, дрезгав, което го накара да се замисли за нощите, изпълнени със знойна любов. И беше толкова измамлив, колкото името му сега, помисли си Хънтър. Вече не беше лековерният глупак от едно време. Бе загубил цялата си доброта. Извършил бе ужасни постъпки, от които всеки човек със сърце и душа би се възмутил. Но сега той нямаше нито сърце, нито душа. Състраданието и съчувствието не принадлежаха на света, в който живееше. Единствената му цел в живота беше отмъщението.

Хънтър имаше за какво да си отмъщава. Джералд Фолк и Клод Гренвил бяха виновни за раненото му око. „Око за око“ беше принципът, който ръководеше сега живота му. Корабите на Фолк бяха станали негова лична плячка. Някой от тях се бяха измъкнали непокътнати, но братя Лафит му съобщиха, че Фолк и Гренвил са пред прага на фалита. Новините наистина бяха сладки.

— Семейството ти е изпратило откупа — отвърна той на въпроса на Блис. — Годеникът ти те очаква в Хавана.

Блис подскочи от уплаха. Този глас! Къде го беше чувала преди това? Плътният, почти възбуждащ тембър премина през нея като силно вино. Тя потрепери и отстъпи. Беше зловещо, като че ли някой се разхождаше над гроба й. Не! По-скоро сякаш тя току–що беше минала над гроба на някой друг.

— Не искам да ходя в Хавана — каза Блис, без да откъсва втренчения си поглед от очарователното сребристо око.

Тъмната вежда на Хънтър се повдигна.

— Какво имаме тук, капризна булка? — Той я изгледа от горе до долу. — Всеки на твоята възраст, би си помислил, че ще бързаш да се омъжиш. — Произнесе го така, за да може да прозвучи оскърбително.

Блис извърна втренчения си поглед от лицето му.

— Не можеш да ме разбереш. Не мога да се омъжа за Джералд Фолк. Първо трябва да направя нещо друго. Не мога да отида в Хавана. Гаспърила е получил откупа. Защо не ме заведеш, където аз искам?

Лицето на Хънтър прие хладно изражение и се покри с дълбоки бръчки.

— Гаспърила се гордее, че държи на думата си, която дава на семействата на своите пленнички. Той е обещал на годеника ти да те заведе до Куба и да те освободи невредима.

— Кой си ти? — попита Блис. Имаше ясното усещане, че е срещала този мъж преди това. Как би могло да се случи? Сигурно си спомняше някой, толкова внушителен и… да, толкова красив, колкото този жесток пират.

— Наричай ме Хънтър.

— Господин Хънтър, аз…

— Просто Хънтър.

— Изглеждаш по… различен от повечето главорези, които срещнах тук. Няма ли да ти даде сърце да ме заведеш до… да кажем в Мобийл вместо в Хавана? Имам малка издръжка, която мога да ти дам. Ще направя така, че да си доволен.

Хънтър й хвърли весел поглед.

— Не ме бъркай с джентълмен. Аз съм като всички други членове в братството. Нямам сърце и не изпитвам чувство на съжаление. Ако се опитваш да откриеш съчувствие, забрави. Много отдавна го загубих.

— Помислих си… — Тя поклати глава и извърна поглед.

— Какво толкова е важно за теб в Мобийл? — запита Хънтър. — Да не би някой от любовниците ти да те чака там? Да не си избягала от годеника си? И затова ли беше на кораба без дойката си?

— Не ти дължа обяснение — отвърна Блис, нотка на нарастваща паника се прокрадна в гласа й. Тя не можеше да се върне при Джералд! Не и сега, не и след като бе разбрала какво чудовище е.

— Вземи си нещата. Доста дълго ни чакаха.

— Моля те — каза Блис. — Ако не ме заведеш в Мобийл, тогава ме освободи в Ню Орлиънс.

— Молиш неподходящ човек, Блис. Само правя услуга на Гаспърила и ще те заведа в Хавана.

Тя онемя.

— Откъде знаеш името ми? — Отново изпита тайнственото чувство, че е срещала и друг път едноокия пират и тръпки полазиха по гърба й.

Схванал веднага грешката си, Хънтър отвърна:

— Посредникът на Гаспърила в Хавана ни каза името ти и ми го препредадоха. Предполагам, че го е научил от годеника ти.

Блис се поколеба само за миг. Напускането на това укритие за пленени жени не беше най–лошото нещо, което можеше да й се случи. Дори да я върнат на Джералд, винаги можеше отново да се измъкне точно както го бе направила преди това. Този път щеше да го извърши по друг начин. Ще се изправи пред годеника си и баща си, ще им каже какво знае за сина си и ще ги накара да доведат детето. Щеше да го обмисли внимателно до съвършенство, а нямаше да се втурва сама към Мобийл. Ето това щеше да направи.

— Готова съм — рече Блис и вирна брадичка. — Нямам нищо, което искам да взема със себе си. — Тя сведе поглед към дрипавата си рокля и се намръщи. — Ще ми бъде ли дадено нещо подходящо за обличане, когато сляза на брега? — Опипа сплъстената си лъскава коса. — Нуждая се също от гребен и четка.

Хънтър си помисли, че никога не е изглеждала по–очарователно, но потисна силното си желание да й го каже.

— Има голямо разнообразие от рокли и други дамски принадлежности за теб на борда на „Хищник“. Ще имаш много време да се наконтиш, преди да стигнем в Куба. Хайде да вървим, лодката ми е на брега. Близо е.

Блис едва успяваше да не изостава след широката крачка на Хънтър. Той й напомняше за един друг мъж с дълги крака и гъвкаво тяло, който не бе успял да достигне зряла възраст. Мъжът, когото обичаше повече от себе си. Но Гай не беше толкова мускулест. Ако имаше нещо сходно между бившия й мъртъв съпруг и непознатия пират, Блис реши, че това бе в сребристите им очи. Но приликата спираше дотук. Ако очите на Гай бяха прозорци към състраданието в любящата му душа, то здравото око на Хънтър даваше красноречиво доказателство за бруталност, ожесточеност, разсеяност и неща, за които тя дори не можеше да бъде сигурна.

Слънцето жестоко жулеше непокритата глава на Блис, лицето й блестеше от потта, която се стичаше по врата и се събираше между гърдите й. Тя се опитваше да се съсредоточи, но свирепият пират, който вървеше пред нея, непрекъснато я разсейваше. Накрая те стигнаха до мястото, където лодката му бе издърпана на брега.

Хънтър я избута в разпенените вълни, качи се и я задържа на едно място с веслото, докато Блис влезе. Веднага щом се настани, той започна да гребе. Корабът на Хънтър беше пуснал котва далеч зад гребените на пенливите вълни и отдалеч Блис му се възхити. Това беше бригантина, двумачтов кораб, с хоризонтални рейки. Хънтър го бе нарекъл „Хищник“ и тя си помисли, че корабът изглежда силен, опасен и смъртоносен като своя капитан.

— Ще трябва да се качиш по въжената стълба — каза Хънтър, когато малката лодка се допря до бригантината. — Ще се чувствам добре зад теб, а и няма да се тревожа, че ще паднеш. — Той върза лодката за кораба, после сграбчи Блис за кръста и я повдигна до въжената стълба.

Пътят нагоре й се стори доста дълъг и тя не посмя да погледне надолу, докато продължи опасното изкачване. Хънтър беше зад нея. Блис усещаше топлината му по краката си. Почти беше достигнала върха, когато две ръце се протегнаха и я изтеглиха на палубата. Хънтър скочи чевръсто подире й.

Блис огледа екипажа и се отдръпна назад до него. На вид те бяха най–подлите и жестоки пирати, които някога си бе представяла. Пиратите я оглеждаха похотливо през дрипите на разкъсаната й рокля, сякаш беше вкусна мръвка.

— Размърдайте се, приятели — каза Хънтър, като застана между Блис и мъжете. — Имаме много работа, която Гаспърила ни помоли да свършим. Кормчия, дръж курса за Куба.

Блис въздъхна с облекчение, когато екипажът се пръсна, за да изпълни заповедта на капитана. Чу веригата на котвата да скърца, докато бавно се вдигаше над водата. Минути по–късно вятърът изду платната и корабът се понесе напред. Вече пътуваха.

— Хайде — грубо я подкани Хънтър. — Екипажът ми е дяволски добър в това, което прави, но всички са безскрупулни мъжкари. Най–добре ще е да останеш в моята каюта, докато си на борда.

— Твоята каюта? — повтори Блис, докато предпазливо го разглеждаше.

— Каютата на капитана е единственото отделно помещение на „Хищник“. Екипажът ми спи на палубата, когато времето е хубаво, или долу, когато не е. Други въпроси?

— Само една молба.

— Положението ти не е подходящо за молби. Но давай, имам чувството, че ще се позабавлявам.

Блис поруменя. Само мъж без сърце можеше да намери за забавно затрудненото й положение.

— Не ме води в Куба — помоли тя. — Ако не искаш да ме освободиш в Мобийл, тогава в Ню Орлиънс ще е чудесно. Където и да е, но не в Куба.

Хънтър я огледа любопитно, после отвори вратата на каютата и я въведе вътре. След като затвори решително вратата зад себе си, втренченият му поглед свободно се плъзна по тялото й, лошо прикрито с дрипите й. За момент я видя през погледа на своя екипаж. Едното й прекрасно рамо беше напълно оголено, а под парцаливата материя на корсажа й прозираше бляскавата й гърда. Полата й беше раздрана при коленете и оголените прасци на краката й бяха със същия свеж тен, както откритото й рамо. Окаяната й красота привличаше погледите.

Точно така красива, както си я спомняше преди много години.

Тя усети, че той оглежда оголената й плът и се опита да се прикрие с ръце. Хънтър се усмихна на безуспешните й усилия и я попита:

— Защо бягаш от годеника си? Какво е толкова важно за теб в Мобийл?

— Това е дълга история. Сигурна съм, че няма да ти е интересна. Бях пленена няколко седмици. Мина доста време, но е наложително да стигна до Мобийл, колкото е възможно по–скоро.

Хънтър подозрително се втренчи в нея. Кой я чакаше в Мобийл, чудеше се той. Любовник? Раздразнение се надигна в гърлото му при мисълта, че друг мъж я беше докосвал. Седем години беше много време. Той знаеше, че Фолк трябва да я бе имал, а може би и други, но сляпата му омраза заличи всички причини, Фолк и Гренвил му бяха причинили всички страдания. Той щеше да има две очи, ако не беше нападателят, когото бяха изпратили да го убие. Блис трябва да е знаела за това, дори се е съгласила. Мислеше, че като ограбва корабите на Фолк и финансово го разорява, ще задоволи жаждата си за мъст, но беше сбъркал.

Изминалите години не бяха направили нищо, за да стопят горчилката в душата му или да заличат омразата. По–скоро те засилваха многократно болката и го правеха по–решителен отвсякога да намери други начини да накаже Фолк и Гренвил. Изведнъж му хрумна мисълта, че в ръцете му беше основното оръжие за отмъщение. Блис Гренвил. С малки усилия можеше да я използва и да унищожи враговете си. Неочаквано животът му се стори хубав.

— Май не си съвсем млада — каза Хънтър, като изви подигравателно устни. — Защо досега не си се омъжила?

Блис вирна брадичка.

— Не бях готова — отвърна. Нямаше да разкрие най–съкровените си тайни на безсърдечния пират, искащ отговори на въпроси, които нямаше право да задава.

— Изненадан съм, че годеникът ти те е чакал досега. Повечето мъже не биха били толкова търпеливи.

— Джералд Фолк не е като повечето мъже — отвърна Блис студено. Хънтър се мръщи, приемайки думите й за похвала. — Какво те засяга? Помолих те нещо. Е?

— Ще си помисля — каза Хънтър, после се отправи към изхода. — Междувременно, ще видя дали няма да намеря нещо подходящо за обличане, когато слезеш на брега. Не бихме искали твоето семейство да помисли, че си била малтретирана. Гаспърила много точно спазва условията за откупуване. Разярява се, когато някой ги наруши.

Хънтър затвори вратата след себе си и изкачи половината стъпала до палубата. После дълбоко вдъхна соления въздух, за да прочисти ноздрите си от уханието на жената. Благоуханието на Блис… неговата съпруга. Все още ли бе негова съпруга? Или беше получила анулиране на брака им, след като го хвърлиха в затвора? Баща й трябва да е бил безпощаден в усилията си да разтрогне краткотрайния брак между Гай де Йънг и дъщеря си. Хънтър беше разбрал, че Джералд Фолк не е умрял от раните си, но не научи нищо повече през годината, в която бе изолиран от външния свят.

За кратко той бе обмислял да се завърне в Ню Орлиънс, преди да се присъедини към братството, но знаеше, че нищо добро няма да се получи от това. Впоследствие бе прекратил връзките с всеки, който го познаваше с името Гай де Йънг. Единственото нещо, което продължи да го свързва с този мъж, беше жаждата му за отмъщение.

Ах, отмъщение, какво удоволствие му доставяше.

Хънтър обмисляше с усмивка подробностите от плана си. Преди се смяташе за привлекателен младеж. Щеше да бъде лесно да използва този чар, да накара Блис да се влюби в него. Беше го обичала като Гай де Йънг, защо не и като Хънтър? Щеше да я прелъсти, да я вкара в леглото си, о да, очакваше това с наслада, после да я върне на годеника и на баща й с дете от пират в утробата.

Хънтър се засмя на глас, доволен от плана. Единственото нещо, което можеше да обърка нещата бе, ако Гаспърила научи, че Блис не е била върната на семейството й, както беше наредил. Но Хънтър все някак щеше да преодолее тази трудност, когато му дойде времето. А може и Гаспърила никога да не разбере.

— Смени курса към остров Пайн, Грийн — заповяда Хънтър на своя кормчия.

Грийн се втренчи и зина от учудване, като разкри редките си зъби.

— Остров Пайн ли, Хънтър? Сигурен ли си? Това няма да се хареса на Гаспърила.

— Хората ми трябва да прекарат малко време със съпругите и децата си, а корпусът на „Хищник“ се нуждае от поправка.

— Но пленничката…

— Сега тя е моя. Ще бъде върната на семейството й, когато реша, че съм готов да им я предам.

Грийн ехидно се захили.

— А тва ли било? Е, хубава жена е. Завиждам ви, капитане.

 

 

Сълзи се стичаха по лицето на Блис, въпреки че се опитваше да спре. Нямаше начин да се измъкне и щяха да я отведат в Куба. Боже Господи! Беше толкова далеч от сина си.

Тя прекоси каютата и спря пред малък парапет на кърмата. Денят беше прекрасен и слънчев. Свежият бриз издуваше платната. Тя се вторачи в разпенените вълни и се запита какво ли може да й се случи, ако скочи зад борда и доплува до най–близкия остров. Имаше толкова много острови и коралови рифове на западния бряг на Флорида и не се съмняваше, че ще стигне безпроблемно до някой от тях. Но после какво? Щеше да смени бърлогата на този пират с тази на някой друг.

Тя въздъхна дълбоко, мислите й я отнесоха към мъжа, когото наричаха Хънтър. Кой всъщност е той? В тези неизменни черни дрехи и с превръзката на окото можеше да бъде самият дявол. Когато се вгледаше в сребристото му око, изпитваше странното усещане за нещо познато. Уханието му и начинът, по който изглеждаше, бяха натрапчиво познати. Но ако беше срещала Хънтър преди това, тя знаеше, че никога не би го забравила.

— Не смяташ да скочиш зад борда, нали?

Блис страшно се уплаши. Хънтър се беше приближил зад нея, докато се бе унесла в мислите си.

— Може да го обмисля — отговори тя.

— Безполезно е. Отличен плувец съм. Няма да стигнеш далеч.

— Ще изпълниш ли молбата ми?

— Аха.

Блис не хареса искрите в окото му, но толкова се развълнува, че не им обърна внимание.

— Ще ме заведеш в Мобийл?

— Не съм казал това.

Въодушевлението й изведнъж изчезна. Каква игра играеше? Измъчваше я, за да се забавлява ли?

— В Ню Орлиънс също става, ако не можеш да се отклониш до Мобийл.

— Нямам намерение да те водя до Ню Орлиънс.

Накипяла от гняв, изтерзана от нетърпение, Блис заудря с юмруци гърдите на Хънтър и викна ядно:

— Какъв човек си? Не изпитваш ли състрадание, нямаш ли сърце? Затрудненото ми положение ли те забавлява?

Явно изненадан, Хънтър изчака няколко минути, преди да улови и двете й китки с едната си силна ръка и да я разтърси. За миг сякаш се наслаждаваше на меката й кожа, после грубо я избута.

— Никога не ме бъркай с някой друг. Аз съм това, което виждаш пред себе си. Сърцето ми беше изтръгнато от тялото точно както окото ми бе унищожено преди години. Нямам съвест, нямам душа, не изпитвам угризения. Вършил съм неща, виждал съм неща, които ще те накарат да примреш от страх. Понякога дори самият аз потрепервам. Когато разбера, че искам нещо, го получавам.

Събраните й длани бяха в плен на едната му ръка. Той погали лицето й с другата. Пръстите му леко милваха скулите и брадичката й, палецът му притискаше долната й устна с движение напред–назад.

Тя усещаше силните му пръсти върху устната си — топли и твърди. Беше толкова близо до нея, че успя да помирише солените капки и слънчевата топлина върху дрехите му, усети енергията на тялото му, почти изпита удоволствие от сексапила му.

Думите му я разтърсиха.

— Искам те, Блис Гренвил. Искам тялото ти. Искам душата ти. Искам сърцето ти.

Тя почти изпадна в паника. Какво означаваше това?

— Не… не! Моля те, остави ме. Трябва да ме върнеш на годеника ми невредима, спомняш ли си?

Изражението на Хънтър беше толкова безмилостно и невъзмутимо, колкото и гласът му.

— О, ще видиш отново Фолк, но когато аз реша, че е време за това.

Хънтър усети как отпуснатото тяло на Блис се сковава и мислено се усмихна. Тя се уплаши, но страхът й беше добър. За него страхът бе началото. Не можеше да чака да превърне страха й в желание. Същото желание, което някога бе изпитвала към Гай де Йънг. Хънтър се взря в красивото лице на Блис и мислено се закле да не попада в същия победоносен и безжалостен капан, който унищожи Гай де Йънг. Тази жена в ръцете му беше средство за унижение, нищо повече.

Грубо я отблъсна от себе си.

— Ще те заведа на моя остров.

Блис се вторачи в него.

— Защо?

Сребристосивото му око проблесна.

— Имам си причини.

Каквито и да бяха причините му, Блис знаеше, че няма да ги хареса.