Кони Мейсън
Пиратът (10)

9.

С прилива „Южна звезда“ тържествено навлезе в залива Мобийл и маневрира към празния кей зад един от дългите вълноломи, издигащи се над водата. Блис крачеше нервно по палубата, докато чакаше да спуснат мостика, нетърпелива да напусне кораба и да започне търсенето на сина си. Фолк се присъедини към нея, докато влизаха в дока.

— Кога ще можем да слезем от кораба? — нетърпеливо попита Блис.

— След малко. Ще спуснат мостика след няколко минути.

— Може би някой от докерите ще ни упъти към улица „Уотър“ — предположи Блис.

— Не трябва да храниш големи надежди — каза Фолк. — Нямаш представа какво ще откриеш. Момчето може да е мъртво. Или възпитанието му да е толкова лошо, че да не искаш да изявиш правата си над него. Може да решиш, че ще е по–добре да го оставиш, където е, ако неприличният му речник и грубите маниери се окажат проблем.

Блис се нахвърли върху него.

— Да имам претенции към собственото си дете? Луд ли си? Не ме интересува възпитанието му. Той е мой син и аз го искам — без значение какъв точно ще го намеря. Той е всичко, което ми остана от Гай.

— Щом така си решила — раздразнено отвърна Фолк. — Мостикът е спуснат. Ще тръгваме ли?

Началникът на пристанището им показа пътя за улица „Уотър“. Блис бе запомнила адреса. Номер 710. Улицата беше само на няколко пресечки от пристанището и Блис реши да върви пеша, вместо да чака Фолк да наеме превоз. Когато наближиха улица „Уотър“, страховете на Блис за сина й нараснаха. Тя си помисли, че западналият квартал не е подходящо място за отглеждане на малко дете. На всяка крачка се редуваха кръчми и публични домове, а жилищните сгради имаха крайна нужда от ремонт.

— Ето го — изрече Фолк и посочи двуетажна сграда за отдаване под наем. — Искаш ли да вляза сам?

— Не, аз ще го направя — заяви Блис, готова за първата среща със сина си. Чудеше се какво ли са казали на момчето за родителите му и как ще реагира, когато разбере, че тя е неговата майка.

Сърцето й заби ускорено, докато се приближаваше към входните стълби. Точно когато стигна стълбището, една възрастна жена с мръсна бяла престилка и метла в ръка отвори вратата и излезе.

— Търсите ли някого? — попита жената. Тя измери с поглед Блис, после угодливо се ухили на Фолк. — Ако търсите любовно гнездо за вас и вашата… ъ… дама, дошли сте на точното място. Не съм любопитна като някои от местните хазяи.

Блис искаше да постави нахалницата намясто, но реши да не обръща внимание на намека й.

— Търсим един от вашите наематели — обясни тя. — Инос Холмс. Вкъщи ли е?

— Господинът не е тук.

— Кога очаквате господин Холмс? — попита Блис, проклинайки лошия си късмет и закъснението.

Хазайката сви закръглените си рамене.

— Той няма да се върне.

— Какво искате да кажете? Ако се налага, ще платя за информацията.

— И аз бих я продала, ако имах такава. Оня ден Инос лично ми плати последния наем. Каза ми, че заминава и няма да се връща.

— Къде е отишъл? — отчаяно попита Блис. — Взел ли е момчето със себе си?

— Да ви кажа право, не знам. Казах ви, че не съм любопитна. Какво правят наемателите ми, си е тяхна работа, щом като плащат навреме наема. Спомням си, че спомена нещо за повторен брак.

Блис залитна назад, сякаш някой я удари. Какво може да се е случило, за да замине Инос Холмс, да побегне преди тяхното пристигане?

— Знаете ли името на жената, с която се вижда?

— Сега, когато споменахте за това, не си спомням да съм я виждала или да е споменавал за някаква дама. Ох, е, наемателите идват, наемателите си отиват. — Замислена върху въпроса, тя започна да забърсва енергично и усърдно с метлата, сякаш за да изтласка Блис от стълбището.

— Сигурно можете да си спомните още нещо — помоли Блис. — Ще ви дам една златна монета. Виждали ли сте момчето? То добре ли е?

— Къде е монетата? — лукаво попита хазяйката.

Блис протегна ръка към Фолк и той неохотно постави златна монета в дланта й. Тя я предложи на жената.

— Ето. Какво друго си спомняте?

Жената грабна парата от ръката на Блис и я мушна между пълните си гърди.

— Когато напусна Инос, не видях момчето, но предполагам, че е добре. То никога не е боледувало. Не бяха прекрасно семейство, ако искате моето мнение. Беше добре, докато беше жива Мег Холмс, но тя умря и го остави на Инос. След като Мег почина, нещата тръгнаха на зле за момчето. Всяка година те получаваха пари — продължи тя. — Останах с впечатлението, че някой им плаща, да се грижат за детето. Това е всичко, което мога да ви кажа.

— Нямаш никаква представа къде може да е заминал Инос?

— Никаква представа. Надявам се, че не е толкова важно, защото ми се струва, че Инос напусна, и това е за добро.

— Може да е завел момчето при баща ти в Ню Орлиънс — предположи Фолк. — Предлагам ти веднага да тръгнем. Ако Инос е отглеждал момчето сам, вероятно е искал да се отърве от него, преди да се ожени отново.

Надеждите на Блис се възвърнаха. Думите на Джералд й звучаха разумно. Но съмнението й остана.

— Има ли приют за сираци в града, където Инос може да е оставил момчето, преди да замине? — попита Блис хазяйката.

— Не знам да има такъв. — Тя погледна към метлата си.

— Е, тук няма да научим нищо повече — говореше Фолк надолу по стъпалата, опитвайки се да я успокои. — Сигурен съм, че ще намерим момчето в Ню Орлиънс. Това е най–разумното решение.

— Инос може да е изоставил сина ми.

— Не мисля, че го е направил. Очевидно се нуждае от парите и баща ти е най–големият му шанс да получи средствата, които са му необходими. Хайде, ако побързаме, можем да отплаваме при вечерния отлив.

— Не и докато не претърся града — каза Блис и вирна решително брадичка. — Синът ми може да живее някъде навън на улицата и да проси храна.

Блис чу, че Джералд скърца от ярост зъби, но това не я интересуваше.

— Много добре — измърмори той. — Ако тази добра жена ни даде описание на детето, ще накарам екипажа ми да претърси града.

Блис слушаше жадно как хазяйката бегло описа едно жизнено шестгодишно момче, малко слабо за възрастта си, но иначе здраво. Гъстата черна коса и тюркоазените сини очи бяха единствените отличителни белези, които можеха да го отличат в тълпата.

Блис се върна с Фолк на борда на „Южна звезда“ със свито сърце. Тръгнаха на път след поредния ден изтощително търсене. Тя се бе присъединила към екипажа на Фолк, докато претърсваха градските улици за бездомно хлапе с черна коса и тюркоазеносини очи. Издирването продължи седем дълги дни, изпълнени с отчаяние и надежди за Блис, преди тя да признае поражението си. Върна се в каютата си разбита от скръб и съкрушена. Корабът вдигна котва и пое курс към Ню Орлиънс. Въпреки че отчаянието й бе силно, Блис все още таеше надежди, че ще намери детето в Ню Орлиънс при баща си.

Изведнъж се сети, че не беше попитала за името на момчето, нито й го бяха казали. Не че имаше някакво значение. Той не се нуждаеше от име. Силното привличане между майка и син щеше да й помогне навсякъде да го разпознае.

 

 

Хънтър разбра много неща за сина си по време на пътуването от Мобийл до остров Пайн. От дългите им разговори той научи за живота на детето. Един факт беше неоспорим. Въпреки всичките сполетели го нещастия, момчето бе порасло твърдо и смело. То притежаваше силен характер и любознателна натура. През годините бе пренебрегвано, но бе преодоляло всичко, въпреки че понякога неговата осиновителка бе полагала грижи, а след смъртта на Мег той беше страдал и от физическия тормоз, и от непрестанните ругатни на Инос.

В дома редовно нямало храна. Ако оставали пари след продължителните запои на Инос в кръчмите, Мег успявала да напълни шкафовете. Когато тези провизии свършвали, те гладували. След като Мег умряла, животът на Брайън се влошил. Той се принуждавал да се моли за храна в кръчмите, но често получавал отказ.

Хънтър беше изненадан от породилата се силна любов към сина му. Дори не беше нужно да я търси. Изпита ново чувство, неоформено все още и породено от грижовната нежност. Бореше се дълго и упорито да отхвърли това от своето сърце. Той откри, че миналото отново го поглъща. Ако не беше му попречила смъртта преди седем години, той и Блис все още щяха да са заедно, да се радват на сина си, да бъдат чудесно семейство. Може би след Брайън щяха да имат и други деца.

Пред очите му изплува образът на Блис в каютата на борда на „Южна звезда“. Устните й — влажни от целувките му, краката й — напрегнати в невъздържания копнеж, а очите — замъглени от страст. От неочакваното живо видение тялото му се обля от топлина, фалосът му се втвърди от болезнена нужда, когато си спомни омайното ухание на кожата й, вкуса на устата й, начина, по който крещеше името му в плен на блажената отмала.

Господи, как можа да позволи на Фолк да я има? Тя беше негова жена, по дяволите! Но единственият начин да успее да си върне Блис беше да разкрие своята самоличност, с риск да бъде тикнат обратно в затвора. И ако властите научеха, че е бил пират, вероятно щеше да свърши на въжето. Пиратството в открито море беше огромно престъпление.

Мислите на Хънтър се разведриха, когато видя Брайън по стълбата на палубата да приближава към него. Той се усмихна на момчето, когато забеляза колко бе укрепнало след редовните грижи, изобилната храна и безгрижните дни игра под силното слънце. Слънчевите лъчи и свежият морски въздух му бяха придали здравословен загар, от който бе лишен в бедното жилище в града.

— Почти стигнахме, нали, татко? — попита Брайън, като отвърна на усмивката на Хънтър.

— Продължавай да наблюдаваш и скоро ще видиш очертанията на острова.

— Преди никога не съм бил на остров. Завинаги ли ще останем там?

— Не знам — измърмори Хънтър. Все още не беше съставил план за тяхното бъдеще. Не го привличаше идеята да отгледа сина си в среда на пирати. Нито да допусне Блис и Фолк да се грижат за детето. Хънтър имаше достатъчно пари да прекара останалата част от живота си навсякъде, където пожелаеше и щеше да остави огромно наследство на Брайън. Можеше да отиде на север в Сейнт Луис или на изток до Бостън. Можеше да живее в Лондон или Париж. Места, където миналото му нямаше да го преследва.

— Мислиш ли, че майка ще ме иска сега? — попита с надежда момчето. — Ще я видя ли някой ден?

— Ако е възможно, синко — обеща Хънтър. — Има проблеми, които пречат да се съберем отново. Твърде си малък, за да разбереш тези неща.

Неща като предпочитанието на Блис към Фолк, помисли си мрачно пиратът. Неща като желанието на Блис, Фолк да бъде втори баща и настойник на детето. Всички тези пречки и много други трябваше да бъда решени, преди Брайън да опознае своята майка.

И Хънтър трябваше да се научи отново да живее в обществото, когато и ако решеше да се върне в него.

— Виж, татко, остров, ей там! — извика развълнувано момчето.

Хънтър заведе Брайън до парапета, като наблюдаваше как неговият остров става все по–голям.

— Нещо е станало, капитане — изкрещя мъжът в гнездото на мачтата, когато навлязоха в лагуната.

Първият помощник-капитан, Тай Грийн, подаде на Хънтър далекогледа. Той го насочи към приближаващия бряг, лицето му се начумери. Изведнъж настръхна, изруга рязко и върна далекогледа на Грийн.

— Проклятие! — изръмжа той. — Нападнали са ни. Селището е унищожено… изгорено до основи.

— Гаспърила — процеди Хънтър. — Дай ми далекогледа.

Грийн отново му го подаде. Капитанът го притисна до окото си и заоглежда брега за оцелели. Руините вече се виждаха с просто око и яростни викове се разнесоха откъм екипажа. На острова някои пирати имаха семейства, други — жени, които обичаха.

— Виждате ли някого, капитане? — попита Грийн разтревожено.

— Никой. Ще отидем с гребната лодка до брега и ще претърсим острова, трябва да има оцелели жени и деца. Вероятно са побягнали към гората още когато Гаспърила е изстрелял първия си снаряд.

Хънтър помоли Грийн да подбере дузина мъже, които да го придружат до брега и отиде да вземе оръжията си. Забравен в суматохата, Брайън затича след Хънтър.

— Нещо случило ли се е, татко? — попита, когато настигна баща си.

Хънтър напълно беше забравил за момчето при надвисналата опасност. Той се извърна и го успокои:

— Нищо тревожно за теб, синко. Ще сляза на брега за малко, но ще се върна. Ти ще ме чакаш тук.

Брайън махаше с ръка от палубата, когато Хънтър и неговите пирати издърпаха въжетата на гребната лодка, която се поклащаше в леко развълнуваната вода. Обгорените останки на селището вече се виждаха ясно и беше очевидно какво бе сторил Гаспърила. Не беше останала нито една колиба или барака. Всичко бе на пепел.

Мъжете издърпаха лодката на брега и запъплиха към руините, претърсвайки за оцелели. Някои останки димяха, което накара Хънтър да предположи, че нападението е било съвсем скоро.

— Никакви тела, капитане — докладва един от мъжете, когато свършиха с претърсването.

— Хайде да отидем до моята къща — каза Хънтър. — Може би ще открием някой там.

Още преди да стигне до развалините й, остра миризма на изгоряло дърво силно подразни Хънтър. Гледката пред очите му беше кошмарна. Къщата бе разрушена. Всичките му ценности бяха изгорели напълно. Високите иглолистни дървета се извисяваха наоколо, сякаш охраняващи овъглените останки. Гняв кипна от гърдите му и той отклони поглед.

— Разпръснете се и претърсете мангровите гъсталаци — нареди Хънтър, когато пиратите погледнаха към него за следващи заповеди. — Няма да се изненадам, ако Гаспърила е взел всичките жители на острова, за да ги продаде на тържището за роби — измърмори той на Грийн. Очевидно неговите мъже бяха на същото мнение, защото той ясно виждаше отчаянието и злобата по навъсените им лица.

Изведнъж от гората изскочи мъж. Хънтър сграбчи дръжката на сабята си, но я пусна, когато разпозна Кеъсар.

— Чаках ви, капитане — каза Кеъсар, като заекна при поздрава си към Хънтър. — Всички се молихме Гаспърила да не ви открие.

— В безопасност сте! — извика Хънтър, отмалял от облекчение. — Къде са другите?

— На северния бряг на острова при индианците. Клео и аз очаквахме Гаспърила да се върне след първото си посещение и започнахме да се подготвяме след вашето заминаване. Предупредихме хората от селището да избягат при първото появяване на „Дона Розалия“. После с помощта на жените пренесохме всички ваши ценности в индианското селище. Индианците ни предложиха подкрепата си, когато им разказахме какво се е случило. Повече от скъпоценностите бяха изнесени от селището много преди Гаспърила да пристигне с големите си оръдия. Хънтър онемя.

— Направил си това за мен?

— Капитане, винаги си бил честен с всички нас.

— И казваш, че жените и семействата ни са в безопасност? — запита един от мъжете.

— Всички избягаха — заяви Кеъсар. — Наблюдавах, когато Гаспърила и мъжете му слязоха на брега и претърсиха това, което бе останало от селището. После подпалиха къщата на капитана. Гаспърила се развилия, когато разбра, че Хънтър не е тук. Чух как се зарича да го убие и да го хвърли във водата. Някои от пиратите искаха да претърсят гората за жени, но Гаспърила им забрани. Не искаше да дразни калусите. Знае, че те са в приятелски отношения с капитана.

Хънтър онемя. Беше му непонятно, че Кеъсар, Клео и другите бяха направили всичко това за него. Не заслужаваше такава вярност. За първи път от седем години, той почувства благодарност към друго човешко същество. Душата му бе празна толкова дълго, като лишена от всякакви чувства, разяждана единствено от омраза и жестокост.

— Хайде да се връщаме на кораба — изрече той със задъхан от вълнение глас. — Ще заобиколим острова, за да стигнем до индианското селище и ще приберем другите. Щом всички бъдат в безопасност на борда, ще решим какво да правим. Гаспърила е отмъстителен човек. Той няма да се успокои, докато не си платя за моето предателство.

— Ние сме с вас, капитане — възкликна един брадат пират. Неговите думи бяха посрещнати с възторжени възгласи от целия екипаж.

Кеъсар дръпна Хънтър встрани, когато другите се отправиха към брега.

— Какво ще правиш със заровените на острова богатства?

— Ще взема на борда на моя кораб повечето, но не всичките. Част от тях искам да раздам на екипажа. Останалото ще оставя тук и по–късно ще се върна за него. Все още не съм решил какво ще правя. Имам син, за когото трябва да мисля. Хайде да се върнем на кораба и да вземем няколко лопати.

Три часа по–късно четири огромни сандъка, пълни със скъпоценности, бяха изровени от различни места на острова и пренесени на борда с гребната лодка. Имаше още два, но Хънтър реши да ги остави в скривалищата за черни дни. Веднага след като сандъците бяха прибрани на сигурно място в трюма на „Царицата на Бостън“, Хънтър сам хвана кормилото и пое курс към северния бряг на острова.

На брега ги посрещнаха Теймър и Томас. Радост обзе и пиратите, и жените им, когато отново се събраха.

— В чест на вашето завръщане ще се развихри страхотно празненство — плахо каза Теймър.

— Благодаря ти за всичко и за помощта, която вашите хора са оказали на моите — заяви Хънтър.

— Дължа ти много повече — за това, че ми даде Теймър — отвърна Томас на завален английски.

— Надявам се, че съм взел правилно решение, Томас — каза Хънтър, като наблюдаваше лицето на Теймър.

— Така е — обади се тя. — Щастлива съм с Томас. Моля те за извинение за това, което направих на жена ти. Сгреших, като си помислих, че мога да ти бъда нещо повече от приятелка или сестра. Моето място е тук, с моите хора, сега вече го разбирам.

— Приемам извиненията ти — отвърна Хънтър. — Твоят баща ме помоли да те защитавам и да направя най–доброто за теб. Сега вече е ред на Томас, той трябва да се грижи за теб.

— Къде е Блис? — попита Теймър. — Клео ми каза, че си отишъл да я върнеш. Съжалявам за това, което Гаспърила направи с твоя дом.

Преди Хънтър да успее да отговори, Брайън, който бе слязъл на брега с друга лодка, се затича към него.

— Чие е това дете? — попита Клео любопитно.

Хънтър вдигна Брайън на ръце, така че всички да могат да го видят.

— Това е моят син. Казва се Брайън.

— Твоят син… но… — Гласът на Клео рязко секна, когато се извърна към момчето. Сериозните тюркоазени очи се взираха в нея. Тя ахна от изненада и погледна въпросително към Хънтър: — Ай, значи е вярно това, което си мислехме. Но защо не спомена името й пред момчето?

Хънтър свали Брайън на земята и помоли индианката да му намери нещо за ядене. Момчето скочи към Теймър, неразбиращ вълнението на хората около него.

— Не знаех, че имам син до деня, в който отплавах за Санибел. Дойде ми като шок, затова тръгнах сам. Исках да помисля.

— Не знаех, че ти и Блис сте живели заедно, преди да я доведеш на острова.

— Не съм разкрил самоличността си пред Блис. Тя все още не знае, че аз съм съпругът й, за когото си мисли, че е умрял преди шест години. Променил съм се много с годините. Взели детето й при раждането. Баща й казал, че бебето се родило мъртво и тя му повярвала. И Блис наскоро научила, че то е живо и тръгнала да го търси, когато Гаспърила нападнал кораба й и я завел на Каптива.

— Защо Блис не е тук с теб и сина ти?

— Това е дълга история, Клео — каза Хънтър уморено. — Не желая да говоря за това точно сега. Достатъчно е Блис да не знае, че аз съм Гай де Йънг, за когото се омъжи преди седем години. Сега тя е с годеника си.

— Годеникът си! — възкликна ужасено Клео. — Как може да се омъжи за друг, когато вече има съпруг? Мислех си, че не е разрешено.

— Блис вярва, че съпругът й лежи под надгробен камък в бедняшкото гробище.

— Какво ще правиш? Гаспърила се закле да те убие. Ако останеш пират, животът на сина ти винаги ще бъде в опасност. Това ли искаш?

— Не. Искам той да има по–добър живот от моя. Искам Брайън да се радва на парите, които съм натрупал. — Между веждите му се очертаха дълбоки бръчки. — Знам, че повечето от парите ми са спечелени незаконно, но не мога да върна миналото. Сега единствено бъдещето ме интересува.

 

 

Празненството същата вечер облекчи всички от притесненията и безпокойствата. Пиратите отново бяха с жените и децата си и ромът се лееше свободно. Хънтър сложи Брайън да спи в една от колибите, направена от листа и трупи, и се присъедини за малко към пиршеството, но се измъкна още в разгара. Имаше много неща, които трябваше да обмисли.

Пиратството вече нямаше да бъде нито подходящо, нито безопасно за него, ако решеше да продължи. Сега имаше син, когото трябваше да защитава. Хънтър знаеше как разсъждава с изкривеното си съзнание Гаспърила. Когато си наумеше нещо, той напомняше на куче, надушило кокал. Ако Хънтър останеше в братството, Гаспърила щеше да го преследва докрай. Той беше негов враг, без значение какви са били един за друг в миналото.

Когато бе решил да отведе Блис на остров Пайн, Хънтър знаеше за опасността, но бе решен да я пренебрегне. В онзи момент той не мислеше за Блис като за своя съпруга. Бе планирал да я прелъсти, да я накара отново да се влюби в него, после да я изостави, след като вече носи неговото бебе в корема си. Когато обмисляше действията си, той не се изненада, че се е лъгал за чувствата си към Блис. С болка констатира, че искаше Блис, защото му липсваше, защото се нуждаеше от нея. Защото я обичаше, без значение колко отчаяно се опитваше да прогони спомените от съзнанието и от сърцето си.

Хънтър беше преоткрил много неща за себе си, откакто Блис се върна в живота му. Бе разбрал, че все още е уязвим. Все още може да бъде наранен. Все още е женен за Блис и имаха син. Разумът му усилено търсеше решение на въпросите, и той го откри. Някъде в ранните часове Хънтър състави план за бъдещето си. Такъв, в който можеше или да включи, или да не включи Блис.

 

 

„Хищник“ отново под пиратското си име, с развят черен флаг, вдигна котва и отплава на север от остров Пайн. На борда се намираха жителите на пиратското селище и спасените съкровища. Капитанът пое курс към Баратария, към страшната крепост на Джийн Лафит.

„Хищник“ навлезе в пристанище Шарлот, след като заобиколи Кей Пелаю, избягна острова на Гаспърила и така предотврати сблъсъка с врага. Хвърлиха котва на Баратария един ден след отплаването. Джийн Лафит приветства с добре дошъл Хънтър, когато той слезе по мостика на каменния вълнолом.

— Добре дошъл в Баратария. Какво те води в моя дом, приятелю? Имаш нови чудесни стоки за алчните ми купувачи? Или мълвата е вярна? Носи се слух, че Гаспърила те търси, за да те унищожи.

— Слухът е верен, Джийн — призна си Хънтър. — Той разруши селището и дома ми на остров Пайн. — Замълча за момент, после добави: — Помагал си ми и преди, Джийн, и аз отново ще те помоля за помощ. Но ако се страхуваш от Гаспърила, няма да те безпокоя с проблемите си.

Джийн вдигна красивото си лице и високо се засмя.

— Джийн Лафит не се страхува от никого. Дори и от Гаспърила. Ела у дома, където ще можем да разговаряме спокойно.

— С мен е синът ми. Има ли кой да го наглежда през това време?

Джийн вдигна изящните си вежди.

— Твоят син? Трябваше да ми кажеш. Съпругата на Пиър ще се погрижи за него. Тя има няколко деца, с които момчето може да си поиграе.

Джийн даде нарежданията си на привлекателната жена, застанала близо до него, и Брайън беше отведен при другите деца, играещи на гоненица.

Малко по–късно Хънтър придружи Джийн до елегантно обзаведения му кабинет. Това бе помещение, в което и четирите стени бяха в лавици, отрупани с книги — редки и уникални издания, подвързани с кожа. Джийн наля три пръста френско бренди в две кристални чаши, подаде едната на Хънтър, разклати кехлибарената течност в чашата си и каза:

— Сега, приятелю мой, кажи ми какво мога да направя за теб.

— Можеш да позволиш на моите мъже и жените им да останат в твоята крепост. Гаспърила се е развилнял и не е безопасно да възстановя селището на остров Пайн.

— Нима ти и синът ти няма да останете?

— Не. Ще заведа момчето в Ню Орлиънс. Не искам да излагам живота му на опасностите от последните шест години. Нещата се промениха, след като научих за Брайън. Искам да му дам всичко, от което аз бях лишен. Достатъчно е страдал от грешките на другите.

— Къде е майката на момчето?

— Това е дълга история.

— Имам много време.

Хънтър реши да разкрие всичко. Лафит знаеше част от неговата история, знаеше, че бе спасил именно Гай де Йънг от смърт преди шест години. Поемайки си дълбоко въздух, пиратът поде дългия си разказ.

— Истинска история, приятелю. И затова сега наказваш майката, като държиш сина й далеч от нея.

— Майка му е сгодена за друг мъж, същия човек, който е отговорен за загубата на окото ми и който изпрати далеч сина ми да го отглеждат непознати — сърдито отвърна Хънтър.

— Майката не може да се омъжи за друг при жив мъж — напомни му Лафит.

— Тя е омъжена за Гай де Йънг, а той умря преди шест години.

— Но и двамата знаем, че е жив — отбеляза Лафит. — Какво възнамеряваш да правиш?

— Да се установя със сина си в Ню Орлиънс. Ще ме вкарат в обществото богатството и английската титла, която закупих преди години от един разорен виконт Хънтър. Ако си спомняш, бях го взел в плен и се заинтригувах, когато научих, че носи същото име. Купих титлата му и тя ще ми подсигури добро място в обществото. Засега нямам други планове. И корабът, и мъжете ми се нуждаят от убежище. Затова те моля да им позволиш да останат при теб. Нека задържат „Хищник“ и си изберат нов капитан. Също искам да те помоля да превозиш мен и сина ми до Ню Орлиънс — продължи. — Все още си добре дошъл в града, нали?

— В момента, но не знам колко ще продължат тези сърдечни посрещания. Губернаторът Клейборн ми създава все повече трудности. Не ми се искаше да се оттеглиш от пиратството, но това е твое решение — продължи Джийн. — Нашето сдружение е изгодно, приятелю. Когато те доведох в Баратария, това беше истинско богатство за мен. Но ще направя всичко, за което ме помоли. Дори да имаш нови трудности, знаеш къде да ме намериш. Ако не на Гранд Тере, можеш да ме търсиш на публичната разпродажба на „Лондонското тържище“. Или в търговската „Абсенска“ къща. В днешни дни не се задържам дълго в града. Баратарианците не ги посрещат вече много сърдечно в Ню Орлиънс.

— Няма да забравя услугата ти, Джийн — благодари Хънтър. — Веднъж ме измъкна от лапите на смъртта. Надявам се, че няма да се наложи да търся помощта ти втори път.

 

 

Хънтър остана на Баратария една седмица. През това време той се снабди с дрехи, подходящи за мъж с богатство и положение. За нещастие не можеше да направи нищо, за да махне превръзката от окото си. Всичко, което можеше да стори, беше да измисли подходящо обяснение за своето нараняване и се надяваше, че никой нямаше да го разпознае като Хънтър пирата.