Шарлот Вейл Алън
Нежни сърца (5)

Четвърта глава

Юни 2000 — юли 2001

В последния учебен ден на втори клас Джейсън дойде при Лусинда не тичешком, както обикновено, а влачейки се бавно, с наведена, глава. Притисна се към нея, сякаш единствено тя го крепеше да не падне. Тя прецени, че е най-добре да го остави да говори, когато той реши, качи го в колата и седна зад волана. На двеста-триста метра от училището — където пет-шест деца тичаха насам-натам из игрището — Джейсън въздъхна тежко, а после каза:

— Това не е бавачката на Ем, а майка й.

— Така ли?

— Да. Най-после попитах Ем, дали може да дойде у вас някой път, а тя ми отговори, че ще попита майка си. Така разбрах.

— Сгрешил си. Всичко е наред. Случва се.

— Не, не е наред! — извика той задъхан. — Взех майка й за прислужница или за нещо такова. Толкова съм глупав!

— Не си глупав. Много деца имат бавачки филипинки.

— Трябваше да го знам. Добре че не го казах на Ем, иначе щеше да ме намрази до края на живота си.

— Ако е толкова умна, колкото казваш, нямаше да те намрази. Щеше да ти обясни.

— И въпреки това щеше да ме намрази.

— Никой, който те познава, не би могъл да те мрази, Джейсън. Ти си прекрасно момче.

— Както и да е. — Той прехапа долната си устна, а после каза: — Ема е най-добрата ми приятелка, а ще се местят.

— О, скъпи, съжалявам. Знам колко много я харесваш.

— Следващата седмица! — извика той, сякаш е бил предаден, измамен. — А ми каза чак когато я попитах дали ще дойде да си поиграем.

— Може просто да е забравила, Джейсън.

Той плачеше, лицето му бе пламнало.

— Вече няма да имам нито един приятел.

— О, ще…

— Следващата година няма да ходя на училище. Мразя отвратителното училище и всички гадняри като Тристан.

— Следващата година ще имаш нови съученици. Ще си намериш други приятели.

Той поклати глава и се обърна към прозореца. Повече не каза нищо.

Когато пристигнаха в дома й, Лусинда го гушна, извади го от колата и го занесе на ръце вътре. Лицето му бе горещо и влажно. Той бе склонил глава на рамото й. Седна на дивана и известно време го подържа в обятията си.

Най-после тя каза:

— Знам, че си много тъжен, но ще си намериш нови приятели, Джейс. Ема ще ти липсва, но знаеш ли какво? Ти си голям късметлия, задето си срещнал толкова специално момиче. Никога няма да я забравиш, нали?

— Не — промърмори той. После тъжно призна: — Обичам Ем.

— Знам, че я обичаш. И в спомените си винаги ще я обичаш. Това е нещо прекрасно. А и знае ли човек? Някой ден може пак да я видиш.

— Ъъъ. Мести се чак в Чикаго.

— Не е толкова далече. Утре я попитай дали ще ти даде новия си адрес. А ти ще й дадеш твоя. Може да си останете приятели чрез писма.

— Какво означава това?

— Ще си пишете.

— Да — каза той. Идеята му хареса. — Ще я попитам. Трябва да ми помогнеш да напиша адреса си така, че да може да го прочете. Знаеш колко грозно пиша.

— Разбира се, че ще ти помогна. Може да си пишете имейли.

— Не й позволяват да получава или да изпраша нещо такова. Питах я отдавна. Ползва компютъра само за училище.

— Значи ще си пишете истински писма. — Тя извади носна кърпичка от джоба си, избърса лицето му и го попита: — Гладен ли си?

Той сви рамене:

— Предполагам. Лус? Защо хората, които истински обичаме, ни напускат?

— Нямам отговор на този въпрос, Джейс. Но знам, че много боли, когато се случи — понякога доста дълго време.

— Да — въздъхна той.

— Искаш ли да обядваш? — тихо предложи тя. — А след като се нахраниш, какво ще кажеш да отидем до библиотеката?

— Добре. — Той остана неподвижен в скута й няколко минути, а после каза: — Ти няма да си отидеш, нали, Луси?

— Не и ако мога да го избегна.

— Обещаваш ли?

— Да, обещавам.

* * *

Близо шест седмици по-късно Джейсън връхлетя в къщата, без да почука, и извика:

— Имам писмо! Ем ми писа! Виж, виж! Трябва веднага да й отговоря. Трябва ми хубава хартия, Луси. Намира ли ти се такава?

— Ще ти кажа какво ще направим, Супербой. Хайде да отидем и да купим цяла кутия канцеларски материали.

— Това значи хартия, нали?

— Да. Можем да извадим късмет и да намерим листа, на които пише твоето име.

— Да? Супер.

Често си пишеха. Джейсън носеше в раницата си малка училищна снимка на Ема и понякога Лусинда го сварваше да я гледа внимателно. Но спря да говори за нея и тя реши, че е най-добре да не споменава чернокосото момиченце с „теменужени“ очи. Каквото и да имаше между тях, Джейсън предпочиташе да не го споделя.

* * *

На седмия рожден ден на Джейсън Лусинда закопча колана му, след като той седна в колата, и каза:

— Днес ще направим нещо специално, Супербой.

— Така ли? Защото имам рожден ден ли?

— Ъхъ. Ще ти открием банкова сметка.

Той я погледна, явно бе разочарован.

— Това е само едно от специалните неща, които ще направим — поясни тя, а той се изправи на мястото си и широко й се усмихна.

Отидоха до банката, където Джейсън написа името си — полуръкописно, полупечатно — на няколко картончета. Лусинда му показа как да попълни бланките и депозираха чек за всичките пари, които Рене й бе платила, плюс лихва на новата спестовна сметка на Джейсън.

След това всеки месец Джейсън сам попълваше депозитните бланки. Беше щастлив, че е съучастник в нещо, за което майка му нямаше никаква представа. Сумата бе петцифрена, но за него тя нямаше никакво значение. Повече го интересуваше самият ритуал, отколкото какво точно означава той.

Възрастните имаха и разполагаха с пари. За Джейсън цената на портокаловия шербет в „Баскин-Робинс“ бе цяло състояние. Въпреки това Лусинда бе доволна, че той има банкова сметка. Тя имаше чувството — безумна идея — че по този начин компенсира, макар и малко, факта, че баща му е изпразнил банковите сметки (където имаше най-вече пари на съпругата му, които за щастие бяха под запор), преди да напусне семейството си. Според Рене той нито веднъж не се бе обадил по телефона на сина си. Той и родителите му напълно се бяха отказали от Джейсън. На Лусинда веднага й хрумна, че Ан би се разбирала идеално с тях — студени, безчувствени същества, които претендираха, че са хора.

Рене често повтаряше, че Тод ги напуснал, когато Джейсън нямал още три годинки, а първото гостуване на Катания бе най-хубавото нещо, което можело да се случи. След като се съвзе, Рене се отдаде изцяло на Джейсън — тъкмо навреме, за да не настъпят още по-сериозни отклонения в поведението му (той вече проявяваше склонност към изблици на ярост, от които лицето му почервеняваше). Тя си бе върнала моминското име Патмър (искаше и Джейсън да го приеме, но той категорично отказа и продължи да се казва Джейсън Крейн), беше се върнала на училище, за да си вземе дипломата за средно образование. Междувременно се бе превърнала от красива домакиня и майка в ретрохипивариант на предишната Рене. Отказвайки се от неудобните дизайнерски дрехи и дразнещия лицемерен начин на говорене, на трийсет и една години тя изглеждаше по-млада и по-хубава.

Често носеше дългата си коса, както Джин казваше (тя още от самото начало довери на Лусинда, че поради причини, които не може да сподели, просто не може да се привърже към Рене), на прическа, която приличаше на „ушанките“ на принцеса Лия. Рене се обличаше странно — дълги до глезена, широки поли от индийски памук и прозрачни блузи, груби и грозни ботуши и дълги жилетки. Тези дрехи някак си отговаряха на странното й поведение. „Много е превзета и странна — заяви Джин. — Прилича ми на хората, които обикалят улиците, говорят си сами, изхождат се на тротоара, без да ги е грижа, че наоколо има хора. Не че тя е стигнала чак дотам, но има нещо, приятелко. Определено нещо не й е наред.“

Лусинда бе внимателна с Рене, понеже не бе забравила колко лошо се бе държала, когато Катания дойде за пръв път. Отдавна се бе убедила, че малко хора променят характера си, както променят външността си. Външните недостатъци могат да се прикрият, човек може да покаже чувствата си или да ги контролира, но характерът рядко претърпяваше значителни промени. Хората си оставаха такива каквито са. Променяха се само до известна степен. Имаше някакво особено себелюбие у Рене, което караше Лусинда да е нащрек. Освен това вярваше в преценката на Джин. Щом тя не харесваше младата жена, значи имаше защо. Бяха говорили по този въпрос, но не бяха стигнали до конкретна причина. Както се изрази Джин: „Това е просто едно странно усещане. Мисля, че и Джейс го долавя, но понеже му е майка, се чувства като предател. И го таи дълбоко в себе си“.

* * *

В последния учебен ден на трети клас децата излязоха от училище в дванайсет часа на обяд. Докато го чакаше, Лусинда си мислеше за трите седмици, през които щеше да е свободна, докато Джейсън е на летен лагер. Джин непрекъснато пътуваше, ту до крайбрежието, ту чак до Торино, за да провери как вървят нещата с подготовката на снимките на „Разкритие“, после до Бостън да говори с един от финансистите, и се връщаше пак в Кънектикът. Когато не одобряваше окончателния вариант на костюмите, тя организираше екипа и поддържащия персонал за снимките, които щяха да започнат в края на септември в Торонто. Окончателният сценарий беше готов и Лусинда беше сигурна, че всеки момент Джин ще обяви, че има друга книга, която иска да обсъдят. Надяваше се, че това няма да стане, докато не довършат „Просветление“. Беше решила това лято да прекара колкото се може повече време със семейството си.

Трябваше да престане, защото всичко това бяха само предположения. Нуждата й от обич ставаше маниакална, растеше като туморно образувание, правопропорционално на препятствията, които Ан поставяше на пътя й. Леля й се появяваше дори в кошмарите, които Лусинда имаше от време на време, в които водеше борба за място в живота на Елиз. В тези безвкусно реални сънища костите на Ан лесно се чупеха в ръцете на Лусинда; смазваше недохраненото тяло на леля си с голи ръце, но това не можеше да спре Ан. Тя беше като лош филм на Сепалма, който нямаше край — предполагаше се, че Ан е победена, мъртва, отишла си завинаги, но тя все се връщаше, за да си отмъсти с още по-голяма сила.

Една жена на деветдесет и осем не разполагаше с кой знае колко време и Лусинда искаше да прекара с баба си колкото се може повече от дните, които й оставаха. Другото неприятно нещо, като оставим настрана присъствието на Ан — хем плашещо, хем интригуващо — беше фактът, че лекарят и близък приятел на баба й Илай Картър („Моля ви, наричайте ме Ели“) направи едно от своите непредвидени посещения.

Илай Картър преподаваше в Медицинския институт в Йейл и имаше няколко частни пациенти, които посещаваше по домовете, защото бе закрил кабинета си. Бе оставил само една секретарка, която уговаряше посещенията му, грижеше се за медицинските картони на пациентите, подреждаше в архива различни застрахователни полици или молби за поемане на разходите от фонда „Медикеър“^[1].

Лусинда го бе попитала за това, когато се видяха за пръв път преди около шест седмици. Той й бе обяснил следното:

— Злоупотребите с осигуровките станаха толкова абсурдно големи, че вместо съвсем да спра да лекувам, предпочетох да увелича преподавателската си дейност, а в свободното си време по старомодните начини да правя домашни посещения на любимите си пациенти.

Казвайки това, той се усмихна на Елиз. Лусинда се бе запитала дали в тази размяна на усмивки нямаше някаква конспирация. Обаче Елиз бе напълно искрена, както винаги. Възможно ли бе баба й да се опитва да я сватосва с доктора? Не, идеята бе направо нелепа. Получаваше погрешни послания — подобно на неразбираемите предупреждения, които понякога се появяваха на монитора на компютъра й точно преди системата да се срине.

Мъж на около петдесет години, висок и добре сложен, Илай Картър очевидно бе от смесен брак, имаше златист цвят на кожата, малко грубички черти на лицето, права тъмна коса, сресана на път, и весели сиви очи. Освен че беше красив, беше интелигентен и с чувство за хумор.

— Разбрах, че сте следвали в Йейл — бе казал той на Лусинда, която успя само да кимне, опитвайки се да избие от ума си идеята, че това е уредена среща.

Лекарят сякаш усети, че тя се чувства неудобно, и след още няколко неуспешни опита да я заговори, насочи вниманието си към Елиз, но често се обръщаше поне да погледне Лусинда, щом не можеше да разговаря с нея. Тя се поотпусна малко, докато пиеше силен черен чай, който баба й много обичаше, следеше разговора и внимателно огледа мъжа, обръщайки внимание на всяка подробност: приятен афтършейв, чийто аромат бе доста съблазнителен, копчета за ръкавели с оникс, ръчен часовник „Картие“, шит по поръчка костюм със значка против СПИН на ревера, скъпи черни обувки. Бе смекчил твърде официалното си облекло, като носеше светлосинята копринена риза без вратовръзка и с разкопчана яка.

Освен че бе красив, имаше и безупречен вкус. Тя не можеше да не забележи и да не се възхити от външния му вид и чувствителността му. Но толкова отдавна не бе имала вземане-даване с мъж, че нямаше представа как да играе тази игра — ако това въобще бе игра. Освен че се чувстваше глупаво, неспособна да завърже контакт с този мъж, тя не можеше да си представи, че който и да е мъж би се загледал по жена, която на деветнайсетгодишна възраст доброволно си е отстранила гърдите (по това време тези операции бяха експериментални), за да се предпази от рака, който бе покосил майка й, леля й и баба й. На гърдите й имаше само бял белег от разреза. Гледката бе странна: доказателство колко далеч е била готова да стигне, за да не умре по мъчителния начин, по който бяха починали жени от семейството й.

Бе твърдо убедена, и тогава, и сега, на петдесет и една годишна възраст, че тази крайна мярка завинаги я бе извадила от сцената, на която мъже и жени се движеха по двойки. Непосредствено след операцията почти не можеше да напуска дома си, така че въпросът за мъжете и любовните връзки с тях бе останал на заден план. Повече от трийсет години по-късно съдбата или баба й се бяха наговорили да поставят привлекателен мъж на пътя й, а тя не можеше да проведе един разговор с него.

Когато си тръгваше, Илай я попита:

— Мога ли да ви дам визитната си картичка?

Не можеше да откаже, затова взе визитката и промърмори:

— Благодаря.

Той продължи:

— Мога ли да ви се обадя някой път? — А тя се помъчи да даде подходящ отговор, но не знаеше какво да каже.

Елиз й се притече на помощ:

— Ако нямаш нищо против, cherie, ще дам номера ти на Илай.

Как можеше Лусинда да има нещо против? Тя само се усмихна и се осмели да срещне погледа му, докато поемаше топлата му и решителна ръка. После се извини и отиде до тоалетната за гости, докато баба й изпращаше лекаря.

Лусинда държа ръцете си под студената вода, докато не се вкочаниха, после сложи дланите на бузите си, дишаше дълбоко, бореше се със смесицата от чувства, които напираха в нея: страх, неудобство, безсилие и най-лошото от всички — беше привлечена от този мъж.

— Не съм уредила тази среща — увери я Елиз, щом Лусинда се върна във всекидневната. — Понякога Илай идва просто да ме види. Откакто почина съпругата му, той е много самотен.

— Има ли деца?

— Двама сина. Вече са големи, имат собствени семейства. Единият живее тук, в града, а другият — в Чикаго.

— О! Преди колко време е починала съпругата му?

— Преди три години. Илай е близък приятел на Пол младши. Посещават една и съща църква.

— О! — Лусинда не можа да се сети какво друго да каже.

С малко тъга в усмивката си Елиз каза:

— Нямаше да му дадеш телефонния си номер, нали?

— Не.

— Защо?

— Не се интересувам от него.

— Zut^[2], Лусинда — смъмри я тихо баба й. — Какво лошо има в това да вечеряш с много добър и мил мъж? Смяташ — мъдро предположи тя, — че му пука, че нямаш гърди? — Преди Лусинда да успее да отговори, Елиз продължи: — Той е професор по анатомия, лекар. Виждал е далеч по-ужасни неща, уверявам те. И двамата сте много самотни. Ще кажа само, че те харесва. Ти си красива жена, изглеждаш по-млада за възрастта си, а си и доста интелигентна. Тази комбинация не се среща чак толкова често. Повечето жени се интересуват предимно от това как изглеждат, отколкото да използват ума си. Може пък някой път да рискуваш и да вечеряш с Илай. Може да откриеш, че е добър човек и компанията му ти допада. Виждам, че в момента си объркана, затова да говорим за нещо друго.

Илай й се обади седмица по-късно.

Когато Лусинда видя името му на дисплея, на телефона, излезе навън и остави да се включи телефонният секретар. Отне й два дена, докато се реши да го чуе да казва: „Съжалявам, че те изпуснах и си излязла, Лусинда. Ще ти се обадя друг път“.

Когато пак се обади, след около седмица, тя отново не вдигна. Той каза: „Изглежда, все не мога да улуча подходящия момент. Съжалявам, че отново не мога да говоря лично с теб“. Остави домашния си телефонен номер и затвори.

Стори й се, че е разочарован, което я обърка. Най-после на следващата вечер тя му се обади. Той беше истински щастлив, че я чува. Но когато я покани на вечеря, тя отговори:

— Съжалявам. Просто… не мога.

— Имам чувството, че се страхуваш от мен.

— Хората ме плашат — отвърна тя. — Отвикнала съм, ако въобще съм имала този навик, да общувам с хора.

— Аз също — призна той. — След двайсет и седем годишен брак се чувствам някак объркан. — Замълча за миг, а след това я попита дали случайно е чела книгата, която той четеше в момента и бе стигнал към средата. — Все още нямам мнение за нея.

— О, много ми хареса — изрече тя. — Героите са добре изградени. Дочетете я. Краят е страхотен и неочакван.

— Ще се доверя на мнението ви.

И така разговорът продължи лесно и съвсем естествено. Гласът му беше тих, плътен, беше й много приятно да го слуша. След книгата обсъдиха няколко нови филма. Разговаряха вече двайсет минути, когато той каза:

— Ще ви се обадя отново, ако позволите. А и — бързо добави той — вие също можете да ми звъннете. Почти всяка вечер съм си вкъщи.

Тя често си мислеше да го направи, но не му се обади, той също не й позвъни. Реши, че я е отписал, и си каза, че може да е за добро. Въпреки че бе изключително привлекателен, тя осъзнаваше, че няма какво да му предложи. Освен това сигурно жените се редяха на опашка, за да се хвърлят в обятията му. Заможен, образован мъж, с добра професия във Феърфийлд, бе толкова рядко срещано и ценно като диамантено яйце на Фаберже. Патологично срамежлива жена, при това страдаща от мнима агорафобия, нямаше никакъв шанс.

Може би баба й щеше да го помоли да не я посещава, когато Лусинда й гостуваше.

* * *

За да отпразнуват края на учебната година, Лусинда заведе Джейсън в града до банката (където той безразлично депозира чека, който тя му даде), а след това отидоха да хапнат. Щом се настаниха в едно сепаре на ресторанта, Джейсън веднага попита:

— Може ли да си поръчам бургер?

— Да, но без хлебчето.

— Ррр. А пържени картофки?

— Да, но без кетчуп.

— Какъв е смисълът да си поръчвам картофки, след като не мога да ги ям с кетчуп?

— В някои страни хората ги ядат с оцет — осведоми го тя.

— Боже! — Той издаде приглушен звук. — Кои страни?

— Англия, Канада, Австралия.

— Ако са гадни, няма да ги ям.

— Добре.

А на сервитьорката момчето каза:

— Добре изпечен бургер, без хлебчето и пържени картофки с оцет. — Направи физиономия.

— Картофките са много вкусни с оцет — усмихна се младата сервитьорка.

— Да, разбира се — недоверчиво промърмори той, приглаждайки с ръка покривката на масата.

— Картофките на заведението и едно кафе, моля — поръча си Лусинда.

Сервитьорката се оттегли, а Джейсън, сякаш го таеше в себе си от доста дълго време и не можеше да чака минута повече, бързо изрече:

— Бих предпочел да остана при теб, отколкото да ходя на летен лагер, Лус.

— Ще си прекараш страхотно — насърчително му се усмихна Лусинда.

— Да. Ще ме изпохапят змии и буболечки и ще съм в стая пълна с неудачници.

— Това е интересно. Знаеш ли какво, Джейсън? В повечето обществени кръгове ще ме сметнат за пълна неудачница.

— Няма начин!

— О, да, има, и още как. Не е честно да съдиш хората, без да си дадеш време да ги опознаеш.

— Кой би те сметнал за неудачница? — настоя той.

— Много хора.

— Защо биха си го помислили? — ядосано попита той.

— Защото съм стара и различна от тях, защото не съм омъжена, защото не излизам често, защото, защото, защото… има хиляди причини.

— Не си стара!

— Стара съм, но това е друга тема на разговор. Въпросът е там, че ти ме познаваш и затова не мислиш, че съм неудачница. Смяташ ли, че съм такава?

— Не, в никакъв случай!

— Може би и децата, с които ще се запознаеш, ще са различни от теб, но готини по свой начин. Ако решиш да им дадеш възможност и откриеш, че не ти харесват, не се сближавай с тях. Но дори и да не ти допаднат, това не означава, че са неудачници, а просто, че са различни от теб. И ти си различен, знаеш ли?!

— Аз ли? По какъв начин? — притеснен попита той.

— Ами, първо, ти си супергерой — единственият Супербой — отново му се усмихна тя. — Освен това измисляш много хубави думи. Също така си единственото дете в света с колонка за кинокритика.

— Щом разбирам от кино, аз го управлявам — не особено убедено каза той.

— Да, прав си. Следователно си различен. Да си различен не е нещо лошо, миличък. Би ли искал, да си като всички останали деца в училище?

— Не!

— Добре тогава. Дай на децата в летния лагер възможността да се оправдаят поради липса на доказателства.

Той сви рамене, не особено убеден в думите й.

— Заповядайте! — сервитьорката сложи голяма чиния пред Лусинда и друга пред Джейсън.

— Ррр. „Гол“ бургер. Трябва да го поднасят поне с бельо.

Тя се засмя.

— Сложи му малко горчица. — Подаде му пластмасовото шишенце и го гледаше как рисува лице от горчица върху бургера, после използва два картофа да го оформи по-добре.

— Бургерман! — заяви без обичайното си въодушевление.

— Много умно.

— Цели три седмици. — Той сведе поглед към чинията. — Наистина не ми се ходи, Лус — тъжно призна.

— Каза ли на майка си?

Той поклати глава.

— Защо?

Той безпомощно сви рамене:

— Защото тя е обожавала летните лагери, когато е била дете, и мисли, че и на мен много ще ми хареса. Не понасям училището, а лагерът ще е училище с буболечки и лодки.

— Ако наистина не ти се ходи, кажи й.

— Тя много ще се ядоса.

— Не и ако изложиш убедителни причини — увери го Лусинда. — Имаш ли такива, Джейс?

— Ще се чувствам самотен — едва-едва промълви той. — Не искам да ходя на място, където не познавам никого. Искам да остана тук при теб и Джин, и баба ти. Искам да видя Кат, майка й и баба й, когато дойдат. Няма ли да е страхотно?

— Аз много бих се радвала — каза му тя, осъзнавайки, че плановете й да прекара повече време със семейството си се изпаряват. — Но трябва да говориш с майка си и да й кажеш как се чувстваш. Тя ще те разбере.

— Но тя вече плати лагера! — заяви той, кръглите му кафяви очички изведнъж се напълниха със сълзи. — Ами ако не й върнат парите? Много ще ми се ядоса.

— Няма да ти се ядоса, скъпи. Не я интересува дали ще й върнат парите или не. Тя не иска да се чувстваш нещастен цели три седмици.

— Мислиш ли?

Лусинда се надяваше, че нещата стоят точно така, но беше невъзможно да си представи как ще реагира Рене.

— Ако искаш — предложи тя, — ще дойда с теб, когато говориш с нея.

— Би ли го направила, Лус? — тъжно попита той.

— Моля те?!

— Разбира се. А сега си изяж бургермана, преди да се е превърнал в Леден човек.

— Вече не съм гладен. — Детето я погледна така, сякаш се страхуваше, че сега ще ядоса и нея.

— Когато съм разстроена, и на мен не ми се яде — призна му тя. — Да помоля ли сервитьорката да ни увие храната и ще си я изядем по-късно у дома? Искаш ли?

Той кимна, все още беше доста притеснен. От майка си ли се страхуваше? Лусинда се зачуди. „Не, не може да е това“ — реши тя.

— Всичко ще се уреди, Супербой. Сигурна съм.

Хрумна й една идея. Остави Джейсън разсеяно да гледа „Дискавъри Ченъл“ (беше твърде разстроен, за да чете) и се обади на Лорейн в офиса й.

— Съжалявам, че те безпокоя — извини й се тя.

— Не, не — бързо каза Лорейн. — Няма нищо, Луси. Как са нещата при теб?

— Добре, добре. Чуй ме, искам да споделя нещо с теб, Лори. Знаеш, че Рене планира да изпрати Джейсън на летен лагер.

— Да.

— Ами, той току-що ми заяви съвсем категорично, че не желае да ходи.

— Охооо!

— Наистина не желае, но се страхува да й каже.

— Горкичкият Супербой. Мисли, че тя ще му се скара, нали?

— Точно така. Затова се питах дали Кат ще иска да дойде и да остане тук тези три седмици, за да гледа Джейсън — нещо като платена ваканция. Така аз ще мога да прекарвам повече време с баба, да я водя на обяд, да гледаме нови филми, просто да съм с нея. Освен това почти не ми остава време за Мади, а тя умира да направи женско парти в дома си с мен, Роксан, Анет, Елиза и Розмари.

— Ще говоря с Кат, когато се прибера. Но и двете знаем, че ще се съгласи. Луда е по това момченце. Смята го за по-малкото си братче.

— Знам. Ще я помолиш ли да ми се обади по-късно?

— Ще ти звънне десет минути след като й кажа — тихо се засмя Лорейн. — Бъди сигурна.

— Чудесно. Уговорката за петък остава ли?

— Разбира се. Имах такава напрегната седмица, че съм готова да се отпусна в басейна и да гледам в една точка десет часа. — После по-тихичко добави: — Трябва да ти разкажа всичко с подробности, когато се видим.

— Непременно. Много ти благодаря, Лори.

— Не, аз ти благодаря. Идеята ти е страхотна. Толкова си мила с нас.

— Не е възможно. Нямам търпение да ви видя. В петък ще вечеряме у Елиз.

— Мислиш ли, че леля ти Ан ще се появи, без да е поканена?

— Боже мой! — възкликна Лусинда. — Дано не го направи.

— И аз се надявам на същото. Ако пак погали Кат по брадичката, ще я удари през лицето. А и с мама бе много груба, не й обърна никакво внимание. Ако го направи отново, ще я зашлевя.

— Тя е много нещастна жена — изрече Лусинда, доволна от мнението на Лорейн за леля й, но, от друга страна, се чувстваше като предателка. Както винаги, когато ставаше дума за Ан, Лусинда се чувстваше зле.

— Защо все се опитва да те стъпче, да ти покаже, че е нещо повече от теб? — възмути се Лорейн.

— Ако имах отговор на този въпрос, скъпа, щях да успея да се справя с нея. Както стоят нещата, ако бях католичка, щях да прекарам живота си в манастир, молейки Бог да ми прости, задето не я обичам.