Шарлот Вейл Алън
Нежни сърца (14)

Тринайсета глава

Известно време остана на прага, в главата й не спираха да звучат думите му: „Затвори очи. Затвори очи“. Целувка. Открадната или подарена? „Подарена“ — реши тя. Беше изненадана, шок за цялото й същество, мъничък отрязък от време, в който се съдържа същината на любовта. Да, целувката е само началото, тя е отворена врата. Точно в този момент й се искаше да се превърне в джобен часовник, който той да държи винаги близо до себе си, сърцето й щеше да е вътрешният механизъм, поставен в лъскава защитна кутийка, която тиктака. Един малък двигател. Колко време й трябва на любовта, за да се роди? Само един миг или месеци? И какво се случва с вътрешния механизъм, ако любовта бъде отхвърлена, ако часовникът остане навит прекалено дълго време? Може ли да бъде поправен? Можеше ли отново да проработи, както настояваше Джин? Рискът не можеше да бъде измерен. Но отричането беше далеч по-опасно от риска. Човек можеше да пропилее целия си живот, докато преценява всички факти и фактори; можеше да се окаже на ръба, да пресече в мрака на отвъдното, което не познаваме, докато реши, че все пак е трябвало да рискува. Защо тогава да не го направи? Защо да не се отдаде на чувствата си? Сърцето на човек рядко бива разбито непоправимо. Нараняват го, върху него остават белези, но те с времето заздравяват. Ако чакаш твърде дълго, всичко закърнява, свива се и накрая остава само изсъхнала царевица, която някога е била здрава и силна. „Ами Ан — напомни си тя. — Нейният живот е добър урок, който не бива да се забравя.“

Тя бавно осъзна, че няколко тромави пеперуди се блъскат в глобуса на лампата на верандата. „Глупави камикадзета, решени да умрат“ — помисли си тя, най-сетне се прибра вътре и заключи вратата.

Озова се на прага на всекидневната, вперила поглед в осветените от лампите снимки на родителите си, сети се за вечерта, когато с Лили отидоха в закусвалня вместо на церемонията за връчването на наградите „Оскар“, защото майка й бе абсолютно сигурна, че няма никакъв шанс да спечели статуетката.

Бяха пуснали песента „Прекрасно, прекрасно“ по радиото и Лили заяви:

— Обожавам тази песен.

Когато Лусинда я попита защо, тя замълча, отхапа още една хапка от бургера си и отвърна:

— Просто страшно много ми харесва. Някой ден ще разбереш защо.

Лусинда си бе въобразила, че с Корт е разбрала причината, но тя умишлено го бе изхвърлила от живота си, поставяйки помежду им препятствия, които бе сигурна, че той няма да успее да преодолее. Бе казала и бе сторила неща, с които си бе осигурила отшелническо съществуване, въпреки че не точно за такъв живот бе мечтала. Тайно бленуваше за щастливо семейство. Но надделя животът, който включваше акорди в минорната гама: мрачно солово изпълнение, изсвирено от тъжно виолончело, което подчертаваше колко много неща е пропуснала и колко време е пропиляла.

„Затвори очи. Ще спра до онези стари бариери, ще те посъживя и развеселя малко; ще докосна устните ти със своите и ще те даря с целувката на живота.“

Протегна се, напипа ключа на лампата и холът потъна в мрак, портретите сега бяха само образи в съзнанието й. Очите я боляха, сякаш стоманена ръка я стискаше за врата, все по-силно и по-силно. Имаше чувството, че някой ненадейно я е хвърлил в дълбоки води и ушите започнаха да я болят. Получи спазми, сякаш е изплувала на повърхността прекалено бързо и още не може да свикне с внезапната промяна на атмосферното налягане.

С треперещи ръце събу обувките си и отиде в кухнята. Не запали лампата, ориентираше се по лампичката на печката, взе си бутилка с вода, пипнешком се опита да отвори капачката на шишенцето с хапчета, която имаше предпазител за деца. Мразеше тези капачки, слагаха ги на всичко — от освежител за уста до препаратите за почистване на тоалетната. И възрастите имаха проблеми с отварянето им, мина й през ума, когато най-после я отвори, а по шкафа се разпиляха хапчета, паднаха и на пода. Щеше да се наложи да почакат до сутринта. Точно сега не посмя да се наведе да ги събере.

Изпи едно хапче, хвана се за ръба на шкафа и постоя така минута-две, за да събере сили. Молеше се хапчето да си остане в стомаха й, да не го повърне. Беше свръхчувствителна, вероятно атмосферното налягане бе паднало. А може пък да беше някакво наказание свише, макар че не вярваше да е била наказана от съдбата като героиня от гръцката митология да страда толкова. Просто трудно понасяше външните фактори.

Успя да се добере до банята точно когато започна да й се гади. Неволно се разплака и по страните й потекоха сълзи, коленичи на студените плочки в очакване на следващия спазъм. „Елегантна“ — помисли си тя и за миг се засмя, което предизвика нов пристъп на гадене.

Най-сетне, изтощена и с празен стомах, пусна водата на тоалетната, глътна още едно хапче и седна на пода, облегната на тоалетната чиния, за да събере сили да се съблече. Зад затворените си клепачи виждаше ярки светлинки, стягането във врата беше толкова силно, та имаше чувство, че всеки момент главата ще се отдели от тялото й и ще падне на пода — странна топка за боулинг, подходяща за Дама Купа от „Алиса в страната на чудесата“. Нещо типично за игрите в „Страната на чудесата“ и за приключенията там; рисунка от изключително детайлните илюстрации на Артър Ракхам, рисувани през 1907 година. Снарксове и Чеширски котараци^[1] и непреходно съмнително увлечение (любов към едно малко момиченце на име Алиса Лидел). Когато се сетеше за Алиса, в съзнанието й изникваше снимка на Джулия Камерън, на ядосана млада жена със свити устни, погледнала предизвикателно във фотоапарата. Може би по това време на Алиса вече й е било писнало да я снимат. Лусинда много добре знаеше, че това се е случило. Едно дете може да понесе доста фотосесии, преди да се появи стаеното му до този момент непокорство.

Имаше намерение да пише дисертацията си върху Карол, Доджсън и Алиса, озаглавена „Другата любов, която не смее да си каже името“. Но освен че цял живот е бил тясно свързан с малките деца, нямаше никакви доказателства, че Доджсън е правил нещо повече от някой и друг несръчен жест към някое дете. Разказвал им приказки, снимал ги.

Явно ги обичал много, особено Алиса — може би заради дръзкото й любопитство, прищевките й и заради трогателната й красота на малко момиченце. Но това е педофилия на съзнанието (като страстта, която Джими Картър носел в сърцето си), нещо, за което човек би трябвало да бъде обвинен и заклеймен? Доджсън е написал прекрасни разкази, пълни с фантастични случки, които притежаваха непреходна стойност. И така, в крайна сметка тя се отказа от това проучване и дисертацията й беше на тема „Културното влияние на киното върху съвременното американско общество“.

С усилие накара пръстите си да й се подчинят и успя да се съблече, но скъса копринения си комбинезон. Не й пукаше. Остави купчината дрехи на пода и едва се добра до леглото си. Опита най-напред да легне на лявата си страна, после на дясната, при всяка промяна на положението на тялото за минута-две й се завиваше свят и в крайна сметка смъкна възглавницата и завивките на пода. Легнала по гръб, тя примигваше срещу мърдащите сенки на тавана, често преглъщаше, със сарказъм си мислеше за елегантността; чувстваше вина, като се сетеше за устните на Илай върху нейните; мислеше си, че това беше истинска целувка — грижовността му беше искрена, както и нейната към него — едва сега разбра защо Лили харесваше онази песен. Мислите й се лутаха ту в настоящето, ту се връщаха в миналото, непрекъснато се повтаряше онзи момент, когато той й каза да затвори очи, преди да дръзне да демонстрира чувствата си, докато най-после лекарствата подействаха и тя се шмугна след Алиса в заешката дупка.

* * *

Когато отново отвори очи, беше почти три часът следобед в петък. Щом се опита да се надигне и да седне, разбра, че няма да успее да отиде на семейната сбирка вечерта. Очите и главата й пулсираха, ушите й бучаха. Чувстваше се като пребита, всичко я болеше, когато коленичи, събирайки сили, за да се добере до банята, където държеше резервно шишенце с лекарство. Отново разсипа таблетки на пода. Стъпка няколко, докато отиваше към мивката. Изпи едно с глътка вода. Не можеше да понася миризмата на тялото си, мазното си лице и коса. Пусна душа, нагласи го, после седна във ваната под течащата струя вода, дишаше с усилия, докато стегнатите й мускули протестираха, насапуниса косата и тялото си — леко ароматизираният душгел и шампоанът с ухание на лимон и вербена отмиха ужасния мирис, който се бе натрупал заедно с болката. Мигрената объркваше цялата химия в тялото. От всяка пора на тялото й се излъчваше отвратителна смрад — така се случваше при всеки пристъп на мигрена.

Отне страшно много време, но тя остана във ваната, докато водата не отми чувството й, че е като пребита, и докато не получи достатъчно енергия, за да анализира изключителните знаци, предхождащи целувката на Илай.

Затвори очи и си спомни така наречения му сън, според нея той бе съвкупност от метафори, които съдържаха в себе си поука. Този анализ я подсети за курса по английски за напреднали преди много години, когато разваленият език представляваше нещо като вълнуващо търсене на съкровища, а „ключовете“, които трябваше да се съберат, бяха такива, че само най-прилежните ученици биха могли да ги разгадаят и открият. Корт, който се отказа от курса само след три седмици, беше се обезкуражил. Преди да си тръгне, беше цитирал любимата сентенция на Чърчил: „Това е тайна, обвита в мистерия в рамките на една загадка“.

„… карахме кънки на лед. Бяхме само двамата на огромната ледена пързалка. Бяхме невероятни. Публиката много ни хареса. След това ти изпълни солов танц, а аз засвирих на пиано… В сънищата си сме виртуози във всичко… Изведнъж започнах да свиря фалшиво, нито един тон не бе верен. Колкото и да се концентрирах, не се получаваше, а ти загуби ритъма на танца, защото музиката бе фалшива… Много ми беше ядосана, след още няколко такта тръгна към мен, готова да ме убиеш. Точно когато застана до пианото, а аз се приготвих да посрещна съдбата си, зад мен засвири оркестър. Танцувахме заедно и всичко бе забравено.“

Без да обръща внимание на усилващото се главоболие, тя се съсредоточи върху подтекста, „преся“ го, докато остана само най-важното. После внимателно го анализира, сякаш го наблюдаваше през много мощен микроскоп, и в крайна сметка остана много доволна от заключението, до което стигна. Това беше, тя беше сигурна в заключенията си, продукт на невероятния ум на човек с добро сърце: наградата в края на търсенето на съкровището.

Косата й бе увита в хавлиена кърпа, бе облякла плътната хавлиена роба, която Джин й бе подарила предишната Коледа. Седна на пода до леглото, сложи телефона на скута си и се обади на Елиз.

— Няма да мога да дойда тази вечер — едва доловимо рече. Звукът на собствения й глас засили ужасното бучене в ушите.

— О, pauvre petite^[2]. Имаш мигрена (тя го произнесе ме-грен). Много съжалявам. Ще ни липсваш. Почивай си — каза тя — утре ще поговорим.

— Обичам те — през сълзи изрече Лусинда. — Мразя да губя ценно време, което бих могла да прекарам със семейството си.

— Времето не е загубено — отвърна баба й, — просто ще го прекараш не точно така, както си го планирала. Може би ще те видя утре.

— Много ще се радвам.

— Аз също. Добре ли прекара снощи с Илай?

— Прекрасно беше.

— Както очаквах. А сега трябва да си легнеш. Je t’aime, chere. Au’voir.^[3]

— Au’voir — отвърна Лусинда и затвори телефона. Веднага вдигна отново слушалката и набра домашния телефон на Илай. Включи се телефонният секретар, тя внимателно изслуша съобщението му. След сигнала прошепна:

— Бях повалена на легло като пословичния дъб, но настоявам утре да съм по-добре. Ела по-рано, ще обядваме заедно. Нямам търпение да те видя. — Затвори телефона, изключи го да не звъни и го остави до себе си. После с последни сили вдигна възглавницата и одеялата от пода, легна в леглото, както си беше по хавлия, и веднага отново потъна в сън под влияние на лекарствата.

* * *

В събота, сутринта вече беше в състояние да слезе долу, макар че бе замаяна. Имаше чувството, че главата й се носи високо над нея. Анализира състоянието си и реши, че пристъпът е попреминал. Не бе гладна, но се налагаше да хапне нещо. Докато кафето се вареше, тя отиде да включи компютъра си, движенията й все още бяха неуверени, ръцете й леко трепереха. Погледна ги с интерес, натискайки копчетата за Интернет. Много й харесваше това, че връзката е толкова бърза. Сигурно бе глупаво от нейна страна, но й беше приятно, че Илай ползва същия интернет доставчик. Разменяха си имейли почти в реално време — изобретение, което ненавиждаше, но пък всички нейни познати под четирийсетгодишна възраст, изглежда, го обожаваха. Джейсън и Катания си пишеха всяка вечер през цялата зима. Той си кореспондираше и с Ема в Чикаго, макар да не говореше за нея.

Звукът, който подсказваше, че е получен имейл, привлече вниманието й към монитора.

„Скъпа Луси,

Тъй като скоро не сме получавали имейл от теб, реших, че си получила пристъп на мигрена, и не исках да те безпокоя по телефона. Разговарях с Елиз и тя потвърди предположенията ми. Съжалявам. Знам, че тези пристъпи са ужасни, и ще стискам палци този път да премине бързо.

Исках да ти кажа, че с Елиз се споразумяхме и сме много развълнувани. Говорих с госпожа Уейнбърг, която най-после е отстъпила и ще отиде да живее при сина си в Лорчмънт — той ще се погрижи да обяви апартамента за продан и да пренесе вещите, които тя иска да запази в «бабешкия» апартамент, който са подготвили за нея. От петнайсети септември ще пътувам всеки ден до Уестпойнт поне две-три седмици преди да замине Гуин.

Това означава, че трябва да получа шофьорска книжка. Затова веднага се записах на ускорен курс, който Елиз така великодушно предложи да плати. Вече имах три урока и, изглежда, ме бива, както казва господин Шекспир, все едно за това съм родена. Уча теорията и мисля, че няма да имам никакви проблеми с изпитите, нито с писмения, нито с практическия. Може да ми отнеме малко време, докато опозная пътищата в Кънектикът, но мисълта, че ще бъда толкова близо до теб и ще помагам на Елиз, много ми харесва.

Надявам се пристъпът на мигрена да не е бил от сериозните, които те приковават на легло с дни наред. И трите нямаме търпение да дойдем на четиринайсети и да прекараме уикенда с теб.

Пази се!

Обичам те и те прегръщам, Джен.“

Лусинда не можа да се стърпи и се усмихна, когато след това прочете един имейл от Катания, в който тя изброяваше новите дрехи (основно гащеризони в убити цветове) и обувки, които си е купила за училище, долови и нотка на недоволство, че е трябвало да се върне в града.

„Тук всичко е много мрачно и мно-о-о-о-го мръсно в сравнение с Кънектикът. Този път го видях съвсем ясно, когато се прибрах у дома. Ти и Супербой ми липсвате адски много, така се вълнувам, че тази година ще съм в дванайсети клас…“

Имаше и кратичък имейл от Лорейн, в който тя се хвалеше от новата си работа и питаше, също както и майка й, дали Лусинда е получила пристъп на мигрена.

Щом прочете и този имейл, Лусинда прослуша единственото съобщение, оставено на телефонния секретар. Джин се беше обадила от Торонто предишната вечер.

„Здравей, дечко. Обаждам се да видя как си. Ще остана тук, в северния Холивуд, още една седмица, защото имам срещи. Следващата неделя заминавам за Бостън да измъкна пари от един продуцент на вечеря в «Риц» в понеделник. Във вторник, на единайсети, ще летя за Лос Анджелис в 7.45, за да уредя някои довършителни неща. С малко късмет ще си бъда у дома в сряда вечерта или в четвъртък рано сутринта. Смятаме да започнем снимките на двайсет и четвърти. Най-накрая! Приготвям се да изляза на вечеря с някои от шефовете на техническия персонал тук, но утре пак ще ти се обадя, за да ми разкажеш подробно за срещата си с Илай. Мисля, че ще се предам, и ще си купя мобилен телефон. Много е досадно да се опитваш да намериш обществени телефони навсякъде, където ходиш. Както и да е, радвам се да отбележа, че всичко върви по план. А сега трябва да тръгвам, иначе ще закъснея. Много те обичам, Ела. Чао.“

Лусинда сложи вчерашния вестник в синята кутия за рециклиране и се зачете в тазсутрешния брой на „Таймс“, докато ядеше препечена филия бял хляб с мед и пиеше кафе. След първите няколко хапки не се почувства много добре, стомахът й протестира и внезапно се сви. Застана неподвижно, готова да хукне към банята. Но стомахът й се успокои и тя спокойно дояде препечената филийка, облизвайки меда, покапал по пръстите й. Наля си още една чаша кафе.

Беше разбрала подтекста на съня на Илай и посланието, което се съдържаше в него; освен това — някъде в засегнатото й от мигрената съзнание — призна чувствата си към него. Определено нямаше да развява знаме, че е влюбена, но това бе много важна крачка за нея, макар че го признаваше само пред себе си. Сложи чашата и чинията си в мивката, качи се горе да оправи стаята си и реши, че каквото и да й струва, днес ще влезе в басейна.

* * *

Притесни се, когато дойде Илай. Той влезе във фоайето и сложи малък сак с неща за фитнес на пода, после така се втренчи в нея, че тя се запита дали не е разбрала всичко погрешно, зачуди се дали не е направила и казала абсолютно грешни неща. Но после той се усмихна малко хитро и закачливо и като имитира акцента, който тя бе използвала, каза:

— Мноо ми съ ще да тъ цилуна, но ей сига си измих зъбити.

Тя се засмя, искаше й се да отмести поглед от него, но се насили да не го прави.

— Много добре — каза му тя. — Бързо възприемаш. Определено имаш бъдеще като актьор.

Той се облегна на стената, без да откъсва очи от нея.

— Беше огромно удоволствие за мен, Лусинда. Трябваше да извадя касетката от телефонния секретар, за да си я пускам стотици пъти.

Тя сви рамене.

— Беше обикновено съобщение, Илай. Нищо особено.

— Ей! Това е първото съобщение, което ми оставяш. Моля те! Разбира се, че трябва да запазя касетката.

— Значи телефонният ти секретар не е дигитален, а?

— Не. Късметлия съм. Ще ми направят и копия. Едно за колата, едно за уокмена, когато се упражнявам на ходещата пътека. Едно за уредбата, докато си ям сандвича или зърнената закуска. Едно…

— Схванах идеята. Искаш ли нещо за пиене, кафе или безалкохолно?

— Ако направим това, ще се загуби тръпката — отново цитира думите й той. — Нека поседим тук за минутка, а аз ще ти обясня защо ще запазя касетката.

— Добре.

— Никога няма да сме на едно мнение по този въпрос, така че ще се наложи да приемеш моята версия. Съгласна ли си?

— Изнервяш ме.

— Не се изнервяй. Казах ти: намирам свенливостта ти за трогателна. Май харесвам всичко, което ти мразиш у себе си. Както и да е, през изминалите няколко месеца, откакто те познавам, мисля, че си един от най-смелите хора, които съм срещал.

— О, не съм…

— Казах ти: това е начинът, по който аз възприемам нещата. Не е задължително да си съгласна с мен. Всичко, както много добре знаеш, е въпрос на лична интерпретация. В петък се отбих да видя Елиз и тя ми каза, че си имала пристъп на мигрена. Много ми бе мъчно да го чуя. Вече си по-добре, нали?

— Да, по-добре съм.

— Чудесно, чудесно. В първия момент малко се ядосах, защото исках да ти се обадя веднага. Искам да кажа, че ти ми остави съобщение на телефонния секретар с онзи приятен тих глас, казвайки ми, че нямаш търпение да ме видиш. Уговорката ни за внезапните пориви все още е валидна, макар че май важи само за мен. — Тя се усмихна на тази забележка. — Нямам нищо против. Ти се направи на Шерлок Холмс, разгада съня ми и разговора между нас, откри подтекста и ми върна собственото кодирано съобщение. Това може да е зародила се интелектуална връзка, както казват. Кои са те ли? Никога ли не си се питала? Ами в рая! Както отбеляза, аз имах вода в продължение на почти трийсет години. Последните три години бяха дълги, сухи, доста тъжни наистина. Един ден отидох да посетя Елиз и срещнах теб. Ти стана като въздуха за мен. Жизнена необходимост.

— Благодаря ти — изрече тя. Сърцето й биеше бързо и неравномерно. Дишаше повърхностно и добави: — Затвори очи, Илай.

Отне му секунда-две да реагира, после кимна и затвори очи.

Тя докосна устните му със своите и отстъпи назад, казвайки:

— И така, искаш ли кафе или нещо безалкохолно? Надявам се да си гладен, защото приготвих обяд. Не е нищо особено — предупреди. — Сандвичи и салата.

— Ако трябва да цитирам Елси Готлиб, една от любимите ми баби в санаториума за възрастни хора: „Бих хапнал малко“.

Тя се усмихна:

— Страхотно! — Хвана го за ръка и тръгнаха към кухнята. С акцент, който го накара да избухне в смях, добави: — И аз бих хапнала нещо мъничко.