Шарлот Вейл Алън
Нежни сърца (15)

Четиринайсета глава

Събуди се в шест и половина, погледна през прозореца и видя, че утрото е прекрасно, небето е безоблачно и синьо, макар че лятото си отиде много бързо. И както бе написала на Илай, наближаваше „тъжният сезон“, когато дърветата губят листата си, обагрени в невероятно разнообразие от цветове. Когато паднат първите слани, тя ще отвори вратата една сутрин и ще види, че късните есенни цветя са попарени, увехнали на стъблото само за една нощ. Но до този ден все още имаше доста време и в момента тя кипеше от енергия. Облече широк панталон, тениска и излезе направо навън, за да изчисти изсъхналите многогодишни растения. Слънцето вече напичаше, но не бе горещо, защото полъхваше ветрец. Захвана се сериозно за работа, която й доставяше удоволствие. Занимава се с градината почти цял час. След като изхвърли изсъхналите цветя и стъбла в боклука, се прибра, за да си вземе душ. После пи кафе и изяде препечена филийка, докато четеше вестника. През пялото време се учудваше колко добре се чувства. Беше изпълнена с оптимизъм, беше щастлива — състояние на тялото и духа, което отдавна бе забравила и й изглеждаше като съвсем ново, нещо, което никога преди не е изпитвала и преживявала.

Учебната година беше започнала преди седмица, но тя вече не трябваше да ходи да взема Джейсън от училище. Той бе заявил, че вече не иска никой да го взема „… като бебе. Само малките деца ги взимат“. Сега училищният автобус го оставяше пред дома й и тя трябваше да излезе и да го посрещне. Липсваше й ежедневната разходка до училището, чакането в колата заедно с младите майки и бавачките. Но въпреки това задълженията й на бавачка далеч не бяха приключили. Рене щеше да се дипломира този семестър и вече беше изпратила професионалната си автобиография тук-там; дори имаше вероятност през януари да започне работа в Бриджстоун. „Толкова опасен град — казваше тя. — Но ако не се появи друго предложение, май ще се наложи да го приема. Дори и да е само за една година, ще мога да го включа в автобиографията си. Но сериозно обмислям идеята да основа собствена консултантска фирма.“

Лусинда нямаше нищо против тази идея, но се чудеше как Рене смята да основе консултантска фирма без никакъв опит и без клиенти. Понякога младата жена беше толкова лекомислена, че тревожеше Лусинда. Представяше си го като синдрома на Вилхелм Тел, прицелваш се в ябълка, поставена на главата на жив човек. При най-малкото трепване на ръката забиваш стрелата право в челото на човека. Още от самото начало Лусинда си наложи да не обръща внимание на по-странните и груби забележки и коментари на Рене. Така й се стори най-безопасно. Не искаше да каже или да направи нещо, което би застрашило отношенията й с Джейсън. Знаеше, че за него тя е човекът, който го разбира и одобрява действията му, и той никога не се бои да сподели мислите си с нея.

* * *

Тъй като бе свободна през по-голямата част от деня, започна да си води бележки по романа „Буден или сънуващ“, който Джин й бе предложила като следващия им проект — още едно изследване на душата на поредната жена. Без съмнение Джин имаше усет към хубавите книги. Лусинда толкова много хареса книгата, че си поръча и останалите четири романа, които Клаудия Мейсън бе написала.

На всичкото отгоре Джин бе подела истинска кампания, за да я убеди да отиде в Торонто по време на снимките.

— Време е да се отдалечиш малко повече от осемдесет километра от дома си — убеждаваше я тя предишната вечер, когато й се обади по телефона от Бостън. — Ако не искаш да пътуваш със самолет, можеш да пътуваш с кола, да останеш там една седмица. Вземи и Илай! — предложи тя. — Сигурна съм, че няма да откаже.

— Ще видим.

— За дете ли ме вземаш? Не ми казвай „ще видим“, Ела. Просто го планирай. Снимките ще продължат пет седмици. Градът е прекрасен, храната е страхотна, магазините са невероятни, има много неща, които да види и да направи човек. Няма да повярваш колко е чисто. Не е необходимо да седиш и да следиш снимачния процес, за да угодиш на Пит. Нощните снимки са само две нощи, което означава, че вечер ще имаме време да бъдем заедно, да вечеряме, да гледаме някое шоу, ще правим каквото си искаме. Много искам да дойдеш и не приемам отказ. Ще поговорим пак, когато се прибера у дома, което по всяка вероятност ще стане в четвъртък. Тези тъпанари от Лос Анджелис все отлагат уговорените срещи. А ти попитай Илай! Гарантирам ти, че ще е съгласен!

— Ще си помисля — отвърна Лусинда. — А сега ме остави на мира и върви да вечеряш с господин Понеделник. Ако не затвориш телефона, ще закъснееш.

— Хей! Аз съм филмова звезда. Нормално е да закъснявам за срещите си — засмя се тя.

— Разбира се, забравих. Колко съм глупава! Като че ли някога си закъснявала!

— Случвало се е. Добре де, тръгвам. Обичам те, Ела! Говори с Илай и го попитай! — отново й напомни, а после затвори телефона.

„Попитай Илай!“ „Ами, може би ще го направя“ — помисли си Лусинда, наля си втора чаша кафе и прегледа бизнес страниците на вестника. Но по всяка вероятност нямаше да говори с Илай. Едно съвместно пътуване предполагаше сериозна връзка, а тя съвсем не бе готова да спи с Илай. Не че не си го бе помисляла, напротив, беше й минавало през ума. Сънуваше, че имат сексуални отношения с естествена лекота. Това бе типично за сънищата, връзката им не бе обременена от странични разговори, от чувства, най-вече от онези, които я смущаваха, плашеха и пречеха на отношенията й с него. Трябваше да признае обаче, че изпитваше все по-малки съмнения. Но щеше да отнеме време, може би цяла вечност, за да преодолее притесненията си. Ако връзката им имаше шанс да се развие, непрекъснато си повтаряше тя, това щеше да се случи, когато му дойде времето, съвсем спонтанно. Лили казваше: „Можеш да си мислиш каквото си искаш. Понякога, Лус, трябва да приемеш нещата за чиста монета, без да ги анализираш подробно“. Беше самата истина. Лусинда беше прекалено, дори болезнено аналитична, беше способна да анализира подробно всяка информация, която й попаднеше, всяка случайно изпусната забележка, дори начина, по който беше изречена, понякога го правеше с дни, докато се убеди, че е разбрала правилно това, което хората са имали предвид. След толкова години, прекарани в изолация и безкрайна самоанализа, й бе много трудно да спре. Да, беше постигнала голям напредък, но не чак такъв, че да си позволи да покани Илай да я придружи на това пътуване.

Дочете вестника си и го сложи в синята кутия, остави чашата в мивката и се отпусна на дивана с черновата на сценария, който пишеше. Прегледа бележките си и препрочете следващата глава. Отбеляза си и важните страници, откъдето щеше да извлече или сцена, или част от диалог. В съседния двор някой включи косачка. Тъй като прозорецът й беше отворен, след минута-две усети уханието на прясно окосена трева, смесено с мириса на бензин.

Щом чу, че компютърът изтананика, стана и отиде да провери електронната си поща. Беше получила бюлетина с новините, които бяха пълен абсурд — самолет се разбил в Световния търговски център. Отвори сайта и отиде на собствената си страница. „Как е възможно? — запита се тя и бързо прехвърли няколко сайта, търсейки повече информация. — Как е възможно самолет да се вреже в манхатънски небостъргач в ясен, безоблачен ден като днешния?“ Лили й беше разказвала за военен самолет, който се врязал в Емпайър Стейт Билдинг през 1945 година. Била дъждовна, облачна сутрин, имало гъста мъгла. Лили била в Ню Йорк по работа и трябвало да лети за вкъщи същия следобед. Но погледнала през прозореца на апартамента си в хотел „Уолдорф“ и се обадила на Еди, за да го предупреди, че няма да може да се прибере, докато не се оправи времето. Не обичала да лети, както и не обичала да шофира, особено в лошо време. Както обикновено, щом взела решение да не пътува този ден, бързо й доскучало. Затова взела чадър и излязла на разходка по Парк Авеню. Смятала да стигне до „Б. Алтманс“ и да поразгледа, а после да обядва в някое приятно ресторантче. Разказваше, че чула изключително силен шум, ръмжене на самолетен двигател в небето. Погледнала и била шокирана, когато видяла самолет, който летял много ниско.

„Шумът беше оглушителен — разказваше тя. — Изплаших се. Буквално залегнах на земята.“ А после чула удара…

Лусинда се обърна, за да погледне през прозореца. Небето, както и преди няколко минути, бе абсолютно безоблачно, съвсем синьо. Косачката продължаваше шумната си разходка, приближаваше се, после се връщаше обратно. Нищо не се беше променило.

Погледна отново монитора на компютъра, натисна бутона „презареждане“, за да види дали има нова информация. Сигурна беше, че това не е нещастен случай, че нещо не е наред. Порови се из Интернет три-четири минути и изведнъж спря. Каза си: „Колко си глупава! Какво правиш, по дяволите?“ — и грабна дистанционното на телевизора. Пусна го на Си Ен Ен и веднага я обзе страх и безпокойство. Камерата показваше една от кулите. Опита да се съсредоточи върху това, което съобщаваха, отхвърли мисълта за специални ефекти, компютърни изображения във филмите, които преди й харесваха, а сега хвалеше в своята рубрика заради симулирането на ужасни бедствия — влаковата катастрофа в „Беглецът“, самолетната катастрофа в „Самолетокрушенецът“. И двете изглеждаха съвсем истински. Но този път не беше симулация. Беше реално и въпреки това с всеки изминал миг губеше връзка с действителността и смяташе, че е филмов трик. Но не. Беше реално. Превключваше от един канал на друг. Кадрите бяха едни и същи, но снимани от различен ъгъл, само водещите и гласовете на репортерите бяха други.

По Си Ен Ен казаха, че това е едната страна на северната кула. Отдалеч не изглеждаше чак толкова зле. Кулите бяха много високи и щетите сякаш бяха ограничени и овладени. Но камерата се приближи и разкри ужасяващи разрушения — цели етажи, погълнати от адски пожар, с огромни кълба гъст дим близо до покрива на сградата. Казаха, че се е случило в 8:47 сутринта. Дигиталният часовник на екрана в момента показваше 8:54. Репортерът съобщи, че полетът е бил на американските аеролинии, врязал се в кулата с много висока скорост. Пилотът не направил дори опит да избегне сблъсъка със сградата. По всичко изглеждаше, че е бил умишлен.

Изведнъж краката й се подкосиха, трудно си поемайте въздух, хукна към бюрото си, не откъсваше поглед от телевизора, докато прелистваше купчината книжа и документи, опитвайки се да намери листа с подробностите за полета на Джин. Не можеше да го открие. Списък с покупки; списък с неща, които да поръча по Интернет; списък с книги от библиотеката, списъци за какво ли не. Животът й представляваше поредица от скапани списъци! Къде ли беше? Книжата се разпиляха по пода, плъзнаха се един върху друг, образуваха голяма купчина, истинска бъркотия. Взе слушалката на телефона и я сложи на вилката. Отказа се да търси листчето и все по-объркана и уплашена, се върна пред телевизора и се взря в екрана. 9:02. Смени на Ен Би Си, камерата показваше кулите. После, обзета от паника и ужас, видя как от дясната страна на екрана се появи самолет, направи лупинг и се вряза право в южната кула. Последва невероятен сблъсък, мигновена експлозия, придружена от оранжеви пламъци, отломките падаха от небето като дъжд. Хората на земята пищяха, бяха паникьосани и не можеха да повярват на очите си — после камерата като очи погледна нагоре към огнения ад. Смени канала. По Си Ен Ен гласът на Аарън Браун бе странно сдържан, изражението му бе доста спокойно, докато се опитваше да изрази с думи нещо, което бе почти невъзможно да се опише. Никой не бе преживявал подобно нещо, имаше го само по филмите. Това ужасяващо нападение се предаваше на живо по телевизията. Случваше се в реално време, но това го правеше да изглежда нереално, още по-трудно за възприемане и осмисляне.

Лусинда не можеше да мисли. Мозъкът й отказваше да работи, главата й щеше да се пръсне. Колкото и да се опитваше да се концентрира, не можеше да си спомни дали новият офис на Лорейн бе в северната или в южната кула. А Джин се бе качила в един от онези самолети — но на кой? Имаше ли някакво значение’? Вече не. Никой не би оцелял след подобна катастрофа. Не й се мислеше за това. Лорейн беше в една от кулите. Но тя бе умна, мислеше бързо. Щеше да намери начин да се измъкне, сигурно вече беше някъде долу, на улицата, и тичаше с всички сили. Лусинда се молеше да е долу и възможно най-далече, на безопасно място. Трябваше да мисли за Лорейн, а не за Джин и самолетите, за безбройните загинали.

Мади, Стивън и Майкъл работеха в центъра. Трябваше да им се обади, за да се увери, че са добре. Сети се за горката ядосана и уплашена Ан и се радваше, че не е жива, за да види това. Нещо толкова чудовищно щеше да я съсипе. Тя не притежаваше защитен механизъм, само гняв. А гневът бе безполезен, както и страхът. Лусинда погледна снимката, която толкова много харесваше, онази на малката Ан, после пак се загледа в телевизора.

Така ли започва краят на света? Вият сирени, хора се хвърлят в бездната от последните етажи на кулите, гъст дим се издига в небето като от изригнал вулкан?! Лусинда бе като парализирана, не можеше да откъсне очи от екрана, през ума й минаваха налудничави мисли, бяха я обзели страх и тъга, от които главата й щеше да експлодира; смесваха се, объркваха се, ръмжаха. Беше прекалено жестоко, за да го възприеме, да го осмисли. Не съобщаваха броя на загиналите в самолетите и в печално прекрасните кули. Стотици, може би хиляди животи бяха изпепелени в адския пожар. Бетонът се бе превърнал в пепел, стъкло, хартия, парчета стомана, отломки от самолета летяха из въздуха като дъжд. Хората на улицата бягаха, някои поглеждаха през рамо назад, сякаш случайно са попаднали в този филмов сценарий. Тичаха на север към центъра на града или на запад към река Хъдсън в отчаян опит да се спасят, да намерят безопасно място, където да се скрият, да си поемат дъх и да се опитат да осмислят това, което се случва. На няколко преки хора със застинали от ужас лица гледаха нагоре към назъбените, бълващи огън дупки, зейнали от току-що разрушения бетон и стомана. Сложили ръце на устата си, широко отворили очи, без дори да мигат, при гледката на сринатите небостъргачи чужденците се вкопчваха един в друг и плачеха. Без да откъсват очи от кулите, хората се обаждаха на близките си по мобилните телефони, за да им кажат, че са добре, че ги обичат, и да ги предупредят да не се тревожат за тях. Някои възкликваха по телефона: „Боже Господи, пусни телевизора, виж какво става! Нападнаха ни. Във война сме…“.

Как може да се нарече или да се обясни събитие от подобен мащаб? Безоблачното синьо небе беше затъмнено от сиво-черни кълба дим. Огнени езици се показваха от дупките в сградите и от местата, където допреди малко са били прозорците. Репортерът тъжно заяви, че други два самолета на гражданската авиация са се отклонили от курса си и няма връзка с тях. Общо четири самолета; два се бяха врязали в кулите и два бяха в неизвестност.

Времето минаваше. От високите етажи на кулите скачаха хора, някои хванати за ръце, други сами. Хвърляха се от изпотрошените прозорци право в бездната под тях. Предпочитаха да паднат от стотици метри височина и да умрат на място, отколкото бавно, в агония в огнения ад. Носеха и опъваха предпазни мрежи, хората викаха, а репортерът се опитваше да надвика всички и съобщи, че излитанията и кацанията до и от Ню Йорк, Бостън и Нюарк са били отменени. Минути по-късно всички летища в Ню Йорк бяха затворени. След това управата на пристанището в Ню Йорк затвори мостовете и тунелите към града. После се заговори, че полет 77 на Американските аеролинии от Дълес, окръг Колумбия, за Лос Анджелис също е изгубен от радарите, няма контакт с него, смята се, че е бил отвлечен. Загубена е връзката и с полет 93 на „Юнайтид Еърлайнс“ от Нюарк за Сан Франциско. Отвлечен, отвлечен. Четири самолета. Имаше ли и други? Колко ли бяха? Какво означаваше всичко това? Крайният израз на омразата ли беше? Да отнемеш хиляди човешки животи за нищо; съобщение, което изпращат самоубийците, които се качват на автобуси или влизат в нощни заведения в Израел, опасани с бомби, превръщайки се в адска машина с налудничавата идея, че тези актове ще им осигурят място в рая. Що за изявление бе това? Подобни деяния говореха, единствено за фанатизъм и клане, за безсмислена смърт на толкова много хора. 9:26. Всички самолети бяха приземени — но дали не беше твърде късно? Още колко отвлечени самолета летяха към целите си? Дали нямаше цяла „армия“ терористи в кой знае колко отвлечени самолети, насочени срещу забележителности из цялата страна? Дали кулите не бяха едва началото? Къде щеше да е следващият удар? Атомни електроцентрали, небостъргачи в Лос Анджелис, Сан Франциско? Възможните мишени нямаха край, а в тях се намираха хиляди хора. Тя се потеше, трепереше, гърлото я болеше. 9:32. Нюйоркската фондова борса беше затворена. 9:43. Самолет се разбил в Пентагона. По Си Ен Ен веднага се включи Аарън Браун с картина от разстояние. От долните етажи на сградата излизаше дим. Джейми Макинтайър каза на Аарън, че евакуират Пентагона.

След това опасенията й се потвърдиха: самолетът, който се бе забил в северната кула, бе полет 11 на Американските аеролинии от Бостън за Лос Анджелис с близо трийсет и осем хиляди литра гориво на борда. Беше подадена информация, че на борда е имало девет стюарда и стюардеси, двама пилоти и осемдесет и един пътника — включително и една дребна блондинка, вероятно облечена с дънки и тениска, която въобще не приличаше на голяма филмова звезда. „До Лос Анджелис пътуваха най-вече хора от филмовия бизнес“ — помисли си Лусинда. Продуценти, писатели или актьори, както и обикновени хора — във ваканция, на меден месец. Освен това в кулите работеха хиляди хора, по улиците също имаше хора. Пожарникари, полицаи, лекари, санитари. Човек трудно приемаше подобни неща, беше твърде ужасно, това беше удар върху човешкия разум. Трагедия, от която ти пресъхва устата и ти се свива сърцето; образите оставаха завинаги в съзнанието.

Лусинда стоеше като вцепенена, вперила поглед в екрана, шепнеше молитви за хората, които обичаше и нямаше да понесе, ако ги изгуби, и за онези в кулите и на земята, повтаряше своята мантра: „о-моля те-моля те-боже-господи-господи-господи-моля те-моля те“, а след това… 9:59. Случи се нещо невероятно. Умът й не побираше онова, което виждаше. Върхът на южната кула се разклати застрашително, а след това се срути, като обърната обратно атомна бомба, от която излиза облак с формата на гъба. Кулата рухна, разпадна се на съставните си части с грохот, който разтърси земята, етажите се сринаха един върху друг много бързо. И в следващия момент вече я нямаше. Просто изчезна. Камерите показаха северната кула, горните й етажи бяха забулени в дим. Всичко зад нея бе затъмнено от облак гъст дим. Но това не беше обикновен облак, обикновените облаци не съдържаха такива страшни елементи.

Лусинда седеше на ръба на дивана, беше сложила едната си ръка на устата, плачеше, явно пред нея се разкриваше истински апокалипсис, знаеше с абсолютна сигурност, че вече нищо няма да е както преди. Нищичко. От този момент всички ще са непрекъснато под напрежение. Невинността бе изгубена завинаги. Никой вече не беше в безопасност. Повтори несъзнателно молитвата си: „Господи-господи-господи — моля те-моля те-моля те. Нека да са живи“. Обеща, също като малко дете, че ще стори всичко, абсолютно всичко, само и само приятелите й да са още живи.

„Моля те!“

Цареше хаос. Камерите показваха хората, разрушенията, отчаяните тълпи, които тичаха към безопасно място в учудващ порядък. Сети се за известния не особено приятен аудиоклип на трагедията в Хинденберг. Водещият Хърб Морисън извика: „Това е най-страшната катастрофа, която се е случила някога по света!… О, милостиви Боже, всички пътници, които крещят тук!“. Никой водещ в ефир не си позволяваше да покаже чувствата си — ако въобще изпитваше някакви чувства. Със сигурност изпитваха някакви. Но може би Хърб Морисън беше изключение, загрижен, чувствителен човек, който по някаква случайност работеше в радиото и се намираше в Ню Джърси в деня на трагедията. Лицето на Аарън Браун не издаваше абсолютно никакви емоции, макар да изричаше, че това е невероятно трагично, шокиращо, ужасно, страшно. Но изражението му… Може би така е бил инструктиран от ръководството на телевизията: „Не показвай никакви емоции! Просто съобщи извънредната новина“.

10:02. Небостъргачът „Сиърс Тауър“ в Чикаго бе евакуиран.

10:06. Четвъртият изчезнал самолет се разбил в едно поле в Пенсилвания.

Чувайки това, Лусинда веднага си помисли, че пътниците трябва да са се съпротивлявали, затруднили са похитителите, като не са им позволили да стигнат до целта си. Провинциална Пенсилвания не може да е била мишената на нападението. Най-вероятно са искали да ударят Белия Дом или Капитолия, но и тези сгради вече бяха евакуирани. Президентът бе качен на самолет и откаран на тайно място.

Времето минаваше, правеха се какви ли не догадки, непрекъснато идваше нова информация. В 10:15 засегнатата част от сградата на Пентагона се срути и имаше загинали хора. Непрекъснато сменяха кадрите — показваха ту окръг Колумбия, ту Манхатън, имаше и преки включвания от Пенсилвания. Средствата за масова информация се опитваха да се справят с нестихващия поток от информация. 10:24. Всички полети за Съединените щати бяха отклонени, главно за Канада. „Джин си отиде завинаги? Не може да е вярно… Не! Не!“

10:28. Северната кула внезапно се срина с невероятен тътен и само за четири-пет секунди, подобно на близнака си, вече я нямаше. Вдигнаха се огромни кълба дим. На улицата хората тичаха, за да се спасят от отломките и прахта, които като вълна ги застигаха. Манхатън бе обгърнат от задушливи сиво-черни облаци. Хората изникваха като призраци, посипани с пепел и прах, ходеха като зомбита. Дрехите им бяха скъсани, някои кървяха; всички се опитваха да избягат колкото се може по-далече. Бяха оцелели до известна степен.

Лусинда бършеше сълзите си с ръкава и не откъсваше поглед от екрана на телевизора. Изведнъж почувства нужда да поговори с баба си. Стана и отиде до телефона.

Гуин вдигна телефона, от строгия й глас, типичен за англичанка, нямаше и помен. Тя дрезгаво изрече:

— Моля те, почакай минутка, Лусинда — и остави слушалката.

Лусинда чу как токчетата й тракат, докато се отдалечаваше от телефона. След това се обади Елиз:

— Гледаш ли телевизия, cherie?

Тя прошепна:

— Да.

— Голяма трагедия. Аз съм… Нямам думи.

— Просто исках да чуя гласа ти — каза Лусинда, опитвайки се да се държи. Не успя и се разплака. — Джин беше в полет 11! А новият офис на Лори бе в една от кулите, но не мога да си спомня в коя.

— А, не! — тъжно възкликна Елиз. — Толкова е ужасно. Je suis desolee.^[1]

— Аз… не мога да говоря.

— Аз също — отвърна баба й. — Идва ми твърде много.

— Не знам защо, но непрекъснато мисля за Ан.

— И аз също — призна Елиз. — Защо ли?

— Радвам се, че не е сред нас, за да види тази трагедия. Мисля, че нямаше да го преживее.

— Права си. — Баба й беше изненадана. — Нямаше. Щеше да полудее от страх и притеснение.

— Знам, звучи странно, но сега я обичам. Когато вече е твърде късно.

— Да обичаш спомена за някого е нещо хубаво според мен.

— Ще ти се обадя пак по-късно. Je t’adore^[2]. — Лусинда затвори телефона и погледна през прозореца. Денят си оставаше прекрасен, небето продължаваше да е идеално синьо. Бе трудно да погледне човек живите цветове навън. От ярката светлина я заболяха очите, докато гледаше как вятърът повдига листата и поклаща цветята. А зад нея репортерите не спираха да съобщават за трагедията, която се разиграваше само на стотина километра. Как беше възможно отвън, зад прозореца й, денят да е толкова прекрасен и спокоен, а в същото време хиляди хора да загубят живота си сред руините?