Шарлот Вейл Алън
Нежни сърца (10)

Девета глава

След вечеря Катания тактично се извини:

— Трябва да отида и да проверя електронната си поща, да видя как са мама и баба. — Прегърна Илай и добави: — Вечерята бе превъзходна. Благодаря ти. Надявам се скоро да дойдеш пак.

— И аз се надявам — отвърна той. — За мен бе истинско удоволствие да се запозная с теб.

Нервите на Лусинда се опънаха до скъсване, щом Катания излезе от стаята. Илай сякаш предусети реакцията й, погледна часовника си и каза:

— Трябва да тръгвам.

Тя бе разочарована, колкото и абсурдно и нелогично да бе това.

— Все още е рано. — Хрумна й идеята, че той не е прекарал добре и че трябва да положи усилия да го забавлява, да бъде, както Лили казваше — „добра домакиня“. Боже, беше ужасно!

Държеше се неадекватно, подобно поведение не бе характерно за нея. Не можеше да се концентрира.

— Рано сутринта имам няколко домашни посещения. Останах с впечатлението, че си „нощна птица“, Лусинда.

— Имаш право. Спя нощем само когато вземам лекарства за мигрена. Тогава съм като труп десет-дванайсет часа, а като се събудя, имам чувството, че ме е газил камион.

— Мигрената е ужасно заболяване. Братовчед ти Пол страда от мигрена, майка му — също. Но ти сигурно вече знаеш това.

— Да, знам го.

Тя излезе навън да го изпрати, вървеше на разстояние от него, но не толкова, че да изглежда груба. Все още бе задушно, сякаш минаваше през сауна. Докато вървяха по алеята към колата му, тя каза:

— Вечерята наистина бе чудесна. Определено не си преувеличил кулинарните си умения.

— Следващия път, ако не е много нахално от моя страна да предположа, че ще има следващ път, ще донеса продуктите и ще сготвя тук. Дори можеш да ми помагаш — усмихна й се той.

— Би било чудесно — хладно отвърна тя, мислейки си, че щом иска да дойде пак, едва ли е прекарал зле. Но защо толкова я интересуваше това? Мразеше да се чувства толкова несигурна, толкова не като себе си.

Стигнаха до колата му и той се обърна към нея:

— Бих те поканил у дома, но предполагам, че ще ми откажеш. Апартаментът ми не е нищо особено, с изключение на гледката към пристанището, която е прекрасна през нощта. Иначе е удобен и уютен колкото чакалнята на някоя гара.

— Това самоирония ли е или факт? — попита тя.

— Факт. Продадох къщата след смъртта на Мария, позволих на момчетата да вземат, каквото искат, запазих някои неща за себе си и продадох останалото. Живея в апартаментчето от почти три години, а все още има неразопаковани кашони, защото ми е все едно. И така, може ли да го направим отново?

Определените три седмици станаха четири и Катания щеше да си тръгне в края на следващата седмица. Лусинда не беше сигурна дали ще се справи сама с Илай, без интуитивния усет на момичето кога да се намеси и да запълни настъпилото неловко мълчание.

— Какво? Толкова ли съм страшен, че имаш нужда от време да помислиш? — Той се усмихна и се облегна на вратата на колата.

— Имам нужда от повече време за почти всичко, отколкото хората са готови да ми отпуснат.

— О, аз съм търпелив. Бих ти дал цялото време, от което се нуждаеш — увери я той. — Много неща те тревожат, нали? Не можах да не забележа, че обърна внимание колко вино изпих. Затова нека ти кажа веднага, че лимитът ми е две чаши от каквато и да е алкохолна напитка.

— Съжалявам — каза тя, ужасена от мисълта, че е толкова прозрачна. — Просто израснах в среда, в която хората често се напиваха и правеха ужасни неща. Моля те, не си мисли, че съм… Съжалявам — повтори. — Явно не съм толкова дипломатична, за колкото се мислех.

— Както вече ти казах — той отново се усмихна, — тревожиш се от прекалено много неща.

— Какво друго забеляза? — не можа да се сдържи и попита тя, любопитна да разбере колко е наблюдателен.

— Ами, разбрах, че не си готова да ме приемеш в дома си сама, без подкрепата на едно хлапе, но няма да го приема лично. Онзи ден спомена, че страдаш от нещо като агорафобия. Много бих се радвал, ако ми разкажеш повече за този проблем. Може да помогне и на двама ни. — И тонът, и изражението на лицето му показваха единствено загриженост и внимание.

С изненада откри, че би вечеряла с него отново. Той изглеждаше напълно открит и некритичен.

— Много ми бе трудно и почти не излизах от къщи… преди да открия Елиз. Честно казано, ходех само до библиотеката и до пощата. Понякога ми трябваха няколко дни, за да се реша да се кача на колата и да отида дори и дотам. Сега съм по-добре. — Тя скръсти ръце на гърдите си и погледна краката си. Помисли си дали да не го покани да седнат на верандата, но не искаше да прекъсва разговора: — На светлинни години съм от състоянието, в което бях преди. Но съвсем не съм се приспособила. Извинявай, не можах да намеря по-подходяща дума.

— Срамуваше ли се, когато разбра, че баща ти е цветнокож?

— О, не, в никакъв случай! — Тя вдигна поглед. — По-скоро самата аз не знаех как да се държа, бидейки отчасти цветнокожа, чувствах се измамница. Не съм бяла, но не съм и цветнокожа. Не знам точно каква съм, нямам пример, който да следвам. Лили е искала да ме предпази от това да бъда заклеймена и успя. Но крайният резултат бе ужасно неведение, изяждащ ме отвътре страх. Предполагах хората ще разберат, че съм ги мамила, че съм се преструвала на такава, каквато не съм — без значение как се държа. И така постепенно се отдръпвах все повече и повече, докато накрая съвсем се затворих в себе си. Много рядко излизах от къщи. Дори когато ми се искаше, просто не можех.

— Сигурно ти е било много трудно, на Лили също — замислено каза той и скръсти ръце на гърдите си, така че позата му бе отражение на нейната. — Майка ми бе отблъсната от семейството си. След като се омъжила за баща ми, прекъснала всякакъв контакт с тях. Даже на погребението й не дойде нито един неин роднина.

— Майка ти бяла ли беше?

— Беше тайландка — семейството й емигрирало най-напред в Англия, а оттам в Щатите. Дядо ми по майчина линия бил преуспяващ вносител, който, от една страна, бил много горд, че е изпратил и петте си деца да учат в колеж, но, от друга страна, бил твърдо решен да не им позволи да се оженят за американци, въпреки че ги подтиквал да изучават подробно американската култура. Майката на баща ми беше от Ямайка, а баща му беше италианец. Семейството му се преместило тук от Карибите през двайсетте години. Дядо ми по бащина линия поел строителния бизнес на семейството си и го превърнал в голям и влиятелен конгломерат. По-късно, по-малко от седмица, след като се дипломирал от Принстънския университет — именно там се запознал с майка ми, която завършвала бизнесадминистрация, баща ми се включил в семейния бизнес. Мисля, че баща й се отрекъл от нея, отчасти защото бил толкова ядосан, задето завършила образованието си, за което платил той, и отишла да работи на друго място.

— Къде? — попита Лусинда.

— На Уолстрийт. Майка ми имала невероятен талант да прави пари. Баща ми беше умен човек, но пълен глупак в това отношение. Тя обичаше пазара, изработваше таблици и схеми, проследяваше ту тази, ту онази тенденция на борсата, правеше проекти за стокови оферти, проучваше предимствата на облигациите или анализираше печалбите на някаква компания, чиито акции смяташе за твърде скъпи.

— Била е необикновена жена.

— Повярвай ми, точно такава беше. Всеки, който може да направи така, че пазарът да изглежда вълнуващ и да накара едно дете да вложи спестяванията си в акции и облигации, е умен и хитър. Инвестициите, които направих като дете под нейно напътствие, се оказаха „златна мина“. Знаеш ли, една от причините да се привържа толкова към семейството ти е, че е смесено, също като моето.

— Как така си италианец, а фамилията ти е Картър?

— О, всъщност истинската ми фамилия е Картиери, но е станала на Картър преди няколко поколения. Може би го е направил някой от онези нетърпеливи хора на Елиз Айланд, които мразели чуждите имена, защото се пишат трудно, и давали на всички новопристигнали семейства хубаво, звучно англосаксонско име.

— Но ти винаги си бил наясно с произхода си, нали?

— Да. Разбирам, че сигурно си била смаяна, когато си разбрала кой е баща ти.

— Смаяна е точната дума. — Тя се възхити на неговата проницателност. — Когато почина Лили, не ми остана нито един близък човек, освен Джин и няколко приятели, които постепенно се отдръпнаха. Упорито се опитвах да науча… — Тя замълча и отново погледна надолу. — Понякога не мога да повярвам, че най-после открих близките си. А сега се боя, че не ми е останало много време и няма да мога да ги опозная.

— Напротив, ще имаш време да ги опознаеш — увери я той. — Смъртта на Ан бе внезапна, но не и изненадваща, поне за мен. Само като я погледнах, разбрах, че състоянието й не е добро — недохранена, свръхнапрегната; ядеше твърде малко и взимаше прекалено много лекарства за какво ли не. Изненадан съм, че издържа толкова дълго. Но Елиз е в превъзходно здраве и ще живее още дълги години. Живей за момента, Лусинда. Ако се тревожиш за това, което предстои да се случи, ще пропуснеш настоящето.

— Знам. Повтарям си го всеки ден. Но не мога да овладея припряността и нервността си, осъзнавам, че трябва да ценя всеки миг, и в същото време — като гръцки хор — чувам шепот, който непрекъснато ми напомня колко много съм загубила и колко малко ми е останало. — Тя срещна погледа му и продължи: — Разкажи ми повече за семейството си.

— Добре — съгласи се той. — Ето съкратената версия. Майка ми и малката ми сестричка загинаха при автомобилна катастрофа, когато бях единайсетгодишен. Година и половина след това баща ми се ожени за жена, която не обичаше децата и ме изпратиха в интернат. Това бе краят на моя свят. — Той й се усмихна тъжно. — Не можех да повярвам, че избра нея пред мен. Но го направи. Той не можеше без съпруга — нуждаеше се от някого, който да му казва какво да прави. Като се замисля за това сега, жал ми е за него, съжалявах го и когато бях малко момче, защото общото ни минало стана само мое. Когато двамата си спомняхме за майка ми и сестра ми, Елизабет се мръщеше. И без това й бе доста неприятно, че се налага да се прибирам вкъщи през ваканциите и да нарушавам реда в перфектно организираното й домакинство. Самото ми присъствие я дразнеше. Връщаше ме в училище при първия удобен случай и съвсем ясно показваше, че й е много неприятно присъствието ми в къщата. Когато станах на петнайсет, престанах да се прибирам у дома през ваканциите. Отсядах или при ямайската ми баба, която бе доста лудичка, но ми се радваше, готвеше ми къри и роти и ме накара да заобичам пикантна храна. — Той отново се усмихна. — Понякога приятели ме канеха да прекарам ваканцията с тях. Но ако никой не ме поканеше, а не ми се занимаваше с побърканата ми баба, оставах в училище с още няколко деца, които нямаше къде да отидат. Повече не се върнах да живея у дома. Много години бях бесен на баща ми най-вече заради неспособността му да се опълчи на Елизабет, заради това, че не я постави на мястото й, защото съм негов син и би трябвало да бъда добре дошъл в дома му. Ако това не й харесва, прав й път. Но той ме остави да си отида, успокояваше съвестта си, като ми изпращаше все повече и повече пари — сякаш можеше да ме купи. — Поклати глава и завъртя очи. — Но най-много му бях ядосан за това, че ме остави сам да пазя спомена за мама и сестра ми. Последния път, когато се прибрах у дома, забелязах няколко кашона в гаража до кофите за боклук. Бях любопитен и отворих една от кутиите. В нея бяха сложени всички снимки на семейството. В другите кутии бяха изхвърлени албумите със семейните снимки.

— Боже мой! — възкликна Лусинда. — Това е ужасно!

— Така е — потвърди той. — Занесох кутиите горе, в моята стая, а когато баща ми се прибра вечерта, му казах да ми изпрати албумите и снимките в училище. Той само кимна с глава и отвърна, че ще се погрижи. Нито дума, че се чувства неудобно, задето е позволил на чудовището, за което се бе оженил, да изхвърли предишния ни живот на боклука. Бях толкова ядосан и наранен, че си събрах багажа, повиках такси, качих се на следващия влак и се върнах в училище.

Когато бях студент първи курс по медицина, се случиха няколко много важни неща в живота ми. Лудата ми баба от Ямайка почина, което означаваше, че вече няма къде да отида през ваканциите. След това внезапно почина и баща ми — случило се, както си работел в офиса. Само за шест седмици Елизабет продаде къщата и изчезна. Не ми беше мъчно за нея. След около месец се запознах с Мария и веднага се влюбих в нея. Щом тя влезе в живота ми, вече нямах нито време, нито енергия да се гневя. Бях в еуфория, исках само да бъда с тази забележителна жена, която ми подейства като цунами — изми земята под краката ми. Единственото, за което мислех, бе да съм с нея и да създам ново семейство, с деца, които няма да бъдат изместени от никого и от нищо. Бях твърде щастлив, за да губя ценно време в гняв за миналото.

През годините с Мария имахме обичайните пререкания и недоразумения, правехме обичайните за всяка двойка компромиси, но каквото и да се случваше, запазвахме прекрасното си приятелство. Точно това ми липсва най-много. След като почти трийсет години си живял с един човек и го познаваш почти като себе си, е трудно понякога да не си помислиш: „Чакай да кажа това на Мария!“ Понякога виждам нещо на някоя витрина, което знам, че би й харесало — рокля, бижу или обувки. За миг-два се чувствам така развълнуван, а после… — Той замълча и се намръщи. — Понякога си мисля за смъртта, изследвам я както учените изследват клетките. Взирам се в микроскопа, въртя стъкълцето, нагласявам окуляра, гледам ту така, ту иначе, опитвам се да я възприема като величина. Но не мога. Невъзможно е.

— Прав си — съгласи се Лусинда. — Твърде е необятна, за да проникне човек в същината й, същото е като да стоиш в подножието на планина и да се опиташ да я обхванеш цялата с поглед — подножието, върха, всичко. Не може да бъде постигнато.

— Хубава аналогия. И все пак — каза той — се опитваме да разберем ужасната й безвъзвратност. И така — той се прокашля и поклати глава. — Мария почина от рак на гърдата, също като Лили!

„Откъде знае?“ — зачуди се тя, а после се сети, че почти всички знаеха от какво е починала майка й. Тогава за пръв път ракът на гърдата стана тема на списанията. Не за дълго, но все пак алармира жените, уплаши ги.

— Случи се — продължи той — като на изключително забавен каданс. Първо се появи мъничка бучица, направиха й частична мастектомия, последва химиотерапия, лъчетерапия. През следващите шест години бе в ремисия. Бяхме на седмото небе; бяхме го победили. Но един ден отново се появи на рентгеновата снимка и в изследванията, назначени от онколог, и бяхме принудени да слезем на земята. Имаше разсейки и в костите.

Година-две положението бе овладяно. Една вечер, докато се събличаше, за да си ляга, просто ей така, ръката й се счупи. Това е най-страшното нещо, на което съм бил свидетел през живота си. Костта просто се прекърши. Чух го в буквалния смисъл. Това бе първото от многобройните посещения с линейка до спешното. След известно време знаехме малките имена на всички парамедици.

Тя бе левачка и трябваше да се научи да си служи с дясната ръка, защото костта така и не зарасна както трябва. След няколко месеца я оперираха, сложиха пирони от титаний, които да поддържат костта. Пошегува се, че сега детекторите за метал ще се активират, когато минава през тях, и продължи напред. Няколко месеца по-късно настина, кашляше много и две от ребрата й се счупиха. Химиотерапията бе жестока, но тя не се оплака нито веднъж. Дори когато започна да мирише на токсични отпадъци, а косата й започна да пада на кичури. Няколко месеца след химиотерапията се чувстваше горе-долу добре, държеше се. Три години след като откриха разсейки и в костите, аз я поглеждах, а тя се бе вглъбила в себе си, напълно откъснала се от външния свят, сякаш вижда нещо неразбираемо и се опитва да го разбере — сякаш можеше да измисли как да се избави от болестта. Най-страшното бяха непоносимите болки, които изпитваше.

Смееше се и казваше, че има молци в костите, които правят дупки в тях. Минаха пет месеца, вече й бяха необходими нечовешки усилия да се върне към реалността, да погледне момчетата и мен. Чувстваше се засрамена и виновна и се разплакваше заради това, че ни пренебрегва. Но след десетина минути пак се унасяше. Точно тогава започнах да се моля мъките й скоро да свършат, да умре и да се освободи от тях. Животът й бе толкова ограничен, че човек почти не забелязваше, че е жива. Лежеше напълно неподвижна, а лекарствата облекчаваха болките й — „отмиваха“ ги като вълните на плажа. Аз виждах всичко това в буквалния смисъл на думата. Опитвах се да се успокоя, когато чертите на лицето й се поотпускаха и вече го нямаше онова жестоко, ужасяващо изражение.

Най-накрая тя си отиде, отнесена от една вълна. Радвах се за нея, но изведнъж се почувствах съкрушен и самотен. Знаех, че никога вече няма да чуя гласа й по телефона, никога вече няма да се вбеси за нещо дребно и глупаво, което бях казал или направил, и никога няма да ме обижда с епитети на испански. — Той се засмя. — Характерът й си го биваше. Беше като порой. Момчетата приличат на нея, само дето не използват епитети на испански. Хулят като белокожи, така ги бяха научили в пансиона „Андоувър“; сякаш думите лютят, също като кърито на старата ми баба, и ще им изгорят устата. Лусинда се засмя:

— С какво се занимават синовете ти?

— И двамата са адвокати. По-големият, Емануел, е юрисконсулт в известна компания за търговия с акции в града, а Рафаел работи в Чикаго. Двамата са съвсем различни. Мони е типичен алчен юпи, а Раф е истински либерал с широко сърце.

— А Мария каква професия имаше?

— Съжалявам. Мислех, че знаеш. Беше педиатър, обожаваше децата. Престана да работи година преди да почине. Накара всички деца да се подпишат на гипса й, когато си счупи ръката.

— Изглежда е била прекрасен човек — смела, забавна и умна.

Той изглеждаше така, сякаш му бе дала неочакван подарък.

— Точно такава беше — потвърди. — Толкова си различна, а в същото време толкова много ми напомняш за нея. Чувството ти за хумор, щедростта ти, интелигентния ти скептицизъм.

— Не ме бива да приемам комплименти. Но все пак ти благодаря. Трябва да се съглася с Кат. Ти си много добър човек.

— Благодаря. Какво ще кажеш да сключим споразумение, Лусинда? Няма да предприемам никакви внезапни и неочаквани действия, които биха те уплашили и стреснали. Ще си ходим на гости, ще готвим, ще си готвим и ще си говорим, за да се опознаем.

— Това би ми харесало — искрено отвърна тя.

— Добре. Коя вечер ти е удобно да се видим пак?

— В четвъртък? — предложи тя, мислейки си, че още веднъж ще може да разчита на подкрепата на Катания. Беше проява на страх от нейна страна, но макар и да го харесваше, не беше готова да остане насаме с него.

— Четвъртък е чудесно.

— Ако ми кажеш какви продукти ще ти трябват, аз ще напазарувам — предложи тя. — Не мога да те оставя да направиш всичко.

— Добре тогава. Имаш ли електронна поща?

— Разбира се. Как си с паметта?

— Безотказна е.

— Добре. Пълното ми име в сайта „Cableline.net“.

— Ще ти изпратя списъка с продуктите. Става ли?

— Идеално.

Той протегна ръка, а тя сложи своята в нея и веднага се почувства странно.

— Благодаря ти за прекрасната вечер — каза той. — Харесва ми начинът, по който изслушваш хората. Това е рядък талант, много малко хора го притежават. Откакто Мария почина, открих, че повечето хора само се преструват, че те слушат, а всъщност си мислят за свои неща, за това какво да кажат, когато приключиш. Определено нямат желание да слушат за покойната ти съпруга. Уморих се хората да ми казват да се съвзема.

— Това е адски глупаво — ядоса се тя. — Сякаш смъртта на любим човек е вирус или на хората им е писнало да се самосъжаляваш. На мен ми бе приятно да ми разказваш за нея. Харесва ми начинът, по който говориш. Изразяваш се като писател.

— Поласкан съм. Би ми било приятно да пиша, но осъзнавам, че няма нищо особено и интересно, за което да пиша.

— Повечето хора смятат, че щом могат да четат, могат и да пишат.

— Аз не съм сред тях. Ще се огранича само с четенето.

— Имам само още един въпрос — каза тя. — Знам, че това не ме засяга, не е моя работа, но наистина бих искала да знам.

— Добре — каза той. — Давай, питай!

— Какво правеше с тази ужасна личност Пег?

Звучният му смях екна в нощта.

— Очаквах този въпрос. Какво правех с нея ли? Освен че слушах възхвалите й за достойнствата на различни козметични процедури и за ефикасността на слабителните средства като начин да запазиш теглото си, без да се налага да правиш каквито и да било упражнения, почти нищо. Обядвахме заедно два пъти. Нямаше да има трети, но тя бе там, когато отидох да посетя майка й.

— Разбирам. Уловила те е в капана си. Невероятно е как е успяла да прикрие расизма си.

— Това ме шокира — призна той.

— Направо се вбесих. Всичките ти пациенти ли са възрастни хора?

— В момента се грижа главно за възрастни хора. Обичам старите хора. От тях могат да се научат страшно много полезни уроци, ако имаме време. Освен домашните посещения работя в един санаториум за тежко болни. Именно там съм на смяна утре в седем сутринта. Затова сега ти пожелавам лека нощ, Лусинда. Благодаря ти за една от най-приятните вечери, които съм прекарвал от много време насам.

— Удоволствието бе изцяло мое — отвърна тя.

Той отвори вратата на колата и седна на шофьорското място. Тя стоеше и гледаше как той излиза на заден по алеята за коли. Мислеше си с каква любов бе говорил за съпругата си и как, когато говореше за моментите, в които се е вглъбявала в себе си, и неговият поглед ставаше вглъбен.

* * *

На следващия ден следобед се обади Рене:

— Мога ли да говоря с теб насаме, не искам децата да присъстват на разговора ни.

— Добре. — Лусинда веднага предположи, че се е случило нещо лошо.

— Значи ще дойдеш?

— Имаш предвид сега, веднага?

— Да.

— Идвам.

Отиде при басейна, където Катания и Джейсън играеха някаква странна игра на думи, която си бяха измислили.

— Трябва спешно да свърша една работа — каза им тя. — Ще се върна след половин час.

— Добре, Лус — усмихна се Катания от другата страна на басейна и отново се съсредоточи върху хронометъра, който държеше в ръка. Джейсън подскачаше във водата, помаха с пръсти на Лусинда, без да я погледне, изреждайки думи, които нямаха логическа връзка: „уикенд, краставици, събота, репичка…“.

„Може би това е устен вариант на теста на Роршах^[1]“ — помисли си Лусинда и тръгна по алеята за коли. Тя познаваше странните молби на Рене и се надяваше да не й поднесе някоя неприятна изненада.

Рене чакаше на прага, докато Лусинда вървеше по пътеката.

— Помислих си, че ще е по-добре да поговорим за това насаме, не пред децата — каза тя и се отдръпна, за да мине Лусинда.

Когато дойде за пръв път, къщата в колониален стил с четири спални и три бани беше старомодна, почти безлична, приличаше според Лусинда на апартамент в скъп хотел. А сега можеше да бъде оприличен на мансарда в Манхатън. Рене беше върнала повечето мебели, с които родителите й се бяха заели да обзаведат къщата като сватбен подарък за дъщеря си. Беше махнала мокетите, дивана тип „Тукседо“^[2] с дамаска от кретон, креслата и кухненския бюфет и всички съдове в него.

Сега два големи, доста износени старинни персийски килима в червено и синьо покриваха избелелия дъбов под. Холът и трапезарията, разделени от широк свод, бяха боядисани в червено, а таваните бяха бели. Масата и столовете от матирано черно дърво в трапезарията бяха италиански и много удобни. В хола имаше два фотьойла от черна кожа, сложени срещу дивана и разделени от ниска квадратна масичка „Парсънс“ от бял лак. Прозорците бяха скрити от сребристи вертикални щори. Тук-там имаше акцент от сребристо, черно или червено. На пода до бялата мраморна камина бяха разхвърлени играчки на Джейсън, вестник „Таймс“ лежеше на малката масичка до плитка стъклена купа, пълна със свежи цветя. Обзавеждането отразяваше отличния вкус на дизайнера, който Рене бе наела — жена, доста по-изискана от работодателката си.

— Искаш ли диетична кола? — предложи домакинята, докато влизаха в хола.

Лусинда отказа, а после отбеляза:

— Тук много ми харесва.

За минута-две по-младата жена се огледа, сякаш виждаше всичко за пръв път.

— Хубаво е — най-сетне рече, седна в един от фотьойлите, а гостенката се настани в другия.

— Не съм си представяла, че ще се получи точно както го исках. Мислех си, че ще живея сред вещи като тези в къщата на родителите ми. Но една сутрин, около шест месеца след като Тед изчезна, слязох долу, огледах се и реших, че искам да имам свой собствен дом, не обновена версия на „Гринуич Хаус“.

— Случват се такива неща — каза Лусинда. — Някакъв проблем ли има, Рене?

— Моля? О, не. Просто исках да споделя нещо с теб. Дипломната ми работа върви добре, напредвам. Всъщност ще е напълно готова след три-четири седмици.

— Страхотно! — Лусинда се подразни, нямаше търпение другата жена най-после да изплюе камъчето. Навикът й да се отклонява от темата и обърканото й изражение ядосаха Лусинда. Защо я бе накарала да зареже всичко и да дойде веднага, след като няма нищо спешно?

— Веднъж Лори каза, че не е имала търпение да си вземе дипломата и да започне работа. Сега и аз се чувствам по същия начин… точно заради това исках да те помоля да ми направиш една огромна услуга.

— Нека позная — отдъхна си Лусинда. Защо винаги очаква лоши новини, особено когато става дума за Рене? — Искаш да разбереш дали Кат ще се съгласи да остане и да се грижи за Джейсън, докато приключиш, нали?

— Знам, че е нахално от моя страна…

— Довечера ще говоря с Кат. Ако се съгласи, аз нямам нищо против. — Защо ли имаше чувството, че Рене просто иска да се отърве от Джейсън, а не да довърши дисертацията си? Точно в този момент остана с впечатлението, че въпреки протестите и уверението в обратното Рене не се интересуваше особено много от сина си. Лусинда си каза, че греши, че е ужасно от нейна страна да си мисли подобни неща.

— Ще ми е от огромна помощ.

— Разбирам, Рене.

— Значи, нямаш нищо против?

Лусинда отвърна:

— Всъщност не мисля, че Кат ще пропусне възможността да остане още малко. Удължи престоя си с още една седмица, намекна колко мрази лятото в големия град. Не, всичко ще се уреди идеално, сигурна съм.

Лусинда не можеше да не е доволна от начина, по който се развиваха нещата. Оставането на Катания означаваше не само, че ще има повече време за семейството си, но и че Джейсън ще е край нея всеки ден. И колкото и да бе унизително да си го признае, нямаше да се притеснява, че ще се наложи да остава насаме с Илай.