Лий Голдбърг
Г-н Монк отива на Хаваите (8)

7.
Г-н Монк и кокосовият орех

Кеалоха отвори портата и ни въведе в страничния двор; джапанките му шляпаха и се удряха в петите му. Подминахме две еднакви климатични инсталации и редица метални кофи за боклук, от които вонеше на развалена храна. Заобиколихме една палма, настъпихме няколко съборени от вятъра кокосови орехи, и влязохме в задния двор зад шезлонга.

За пръв път успях да огледам добре удобствата, които човек можеше да си осигури за по пет хиляди долара на нощ. Просторната всекидневна и пригодената за приготвяне на изтънчени ястия кухня на бунгалото бяха изцяло отворени към вътрешния двор, благодарение на междинни плъзгащи се стъклени врати, които изчезваха отстрани в стените. Навсякъде из къщата и във вътрешния двор бяха подредени луксозни мебели от ратан, превръщайки всичко в безкрайно открито пространство.

Монк погледна назад в посоката, от която бяхме влезли, наведе се на една страна, после на другата, след това се приближи до шезлонга. Хвърли поглед към книгата с твърди корици върху масичката и към сламената шапка, после се приближи до тялото.

Приклекна до жената, подуши я и разгледа слуховите апаратчета с телесен цвят във всяко от ушите й.

Монк протегна ръце, подобно на филмов режисьор, определящ сцената, която иска да хване в кадър, съсредоточавайки се върху кокосовия орех, преди вниманието му да бъде отвлечено от три декоративни вулканични камъка в градинката, които той внимателно преподреди по големина, като започна от най-големия.

Кеалоха наблюдаваше развеселено Монк. Същото правеха и двамата съдебни лекари и униформеният полицай.

— Ама той насериозно ли го прави? — попита ме Кеалоха.

Кимнах:

— Това е неговият начин на действие.

Доволен от начина, по който беше подредил камъните, Монк се обърна към Кеалоха:

— Умряла е преди два часа, ако се съди по кожата и степента на вкочаняване, макар че е трудно да се определи, тъй като е била потопена в гореща вода и изложена на жаркото слънце. Как се казва?

— Хелън Грубър — каза Кеалоха.

— Преди колко време са отседнали тук тя и съпругът й?

Без малко не попитах Монк откъде знае, че е омъжена, но после забелязах венчалния пръстен с диамант на пръста й. Не знам как не го бях забелязала преди. Диамантът беше голям колкото детско топче за игра.

Кеалоха сви рамене:

— Някъде преди седмица.

— Седмица? — Монк завъртя глава, затвори едното си око и простря ръка над ваната, с дланта нагоре. — Къде е съпругът й?

Кеалоха сви рамене:

— Търсим.

Монк се намръщи, изправи се и се приближи към нас.

— Била е ударена по главата с кокосов орех и удавена — каза Монк.

— И аз тъй викам — каза Кеалоха.

— Но не е било нещастен случай — каза Монк. — Цялата постановка е била нагласена заради вас. Тя дори не е била във ваната, когато са я убили.

Монк посочи с глава към палмата в страничния двор.

— Кокосовият орех е паднал от онова дърво, а не от това до ваната. Вижда се вдлъбнатината в пръстта, където е лежал кокосовият орех, преди убиецът да го вдигне. Освен това върху кокосовия орех има мокро петно там, където се е опирал във влажната земя.

Кеалоха приклекна до мен и огледа мястото, където според Монк се беше намирал кокосовият орех, след това махна на полицейския фотограф да се приближи.

— Аикане, направи няколко снимки на ей т’ва. Е, и какво?

— Убиецът е влязъл през същия вход, откъдето влязохме и ние, взел е кокосовия орех и се е промъкнал зад гърба й в къщата — каза Монк.

— В къщата? — попита Кеалоха и се изправи. — Туй как го измъдрихте?

— Не си е сложила никакъв лосион против слънце. Книгата върху шезлонга е издание с едър шрифт, следователно тя очевидно се нуждае от очила за четене. Така че, къде са те? Убиецът е нагласил целия този реквизит, и го е направил припряно. Кой я е намерил?

— Камериерките — каза Кеалоха.

— Кога?

— Преди около час.

Монк погледна нагоре към слънцето и присви очи, погледна отново към ваната, след това влезе в къщата. Последвахме го. Бунгалото беше с преход между стаите: от кухнята се влизаше в дневната, а от дневната се излизаше във вътрешния двор. Само спалните имаха врати. Високите тавани бяха с оголени греди. Окачените върху тях вентилатори се въртяха силно в безплодно усилие да завъртят прохладния, идващ от климатични инсталации въздух и да го разпределят в пространството, преди да излезе навън.

Монк взе една салфетка от мраморния плот в кухнята и отвори хладилника. Беше празен. Той отвори няколко от бюфетите, които бяха пълни с чинии, тенджери и тигани, които изглеждаха така, сякаш никога не са били използвани. Наведе се към мивката и погледна в сифона.

— Била е убита тук — каза Монк.

— Т’ва как го разбрахте?

— Жертвата има лека хоризонтално разположена синина точно под ключицата — каза Монк. — Като се ръководим от ръста й, точно там би трябвало да се е ударила в плота, когато е паднала напред.

— Възможно е да грешите — каза Кеалоха, смаян. Толкова смаян, всъщност, че говореше почти перфектен английски.

Монк поклати глава:

— Не е възможно.

Кеалоха ме погледна.

Кимнах:

— Щом господин Монк казва, че това е убийство, значи е. Питайте капитан Лелънд Стотълмейър от Полицейското управление на Сан Франциско: той ще ви каже същото.

— Знам, че подобен нещастен случай може и да ви се струва странен, но такава е природата на живота на острова. Такива неща стават непрекъснато тук — каза Кеалоха. — А убийства — не.

— Е, сега стават — каза Монк.

Кеалоха въздъхна, извади от задния си джоб бележник и надраска нещо на един лист. Приближи се до униформения полицай.

— Кимо, повикай още полицаи. Това е местопрестъпление: искам да бъде охранявано, докато криминалистите успеят да дойдат, става ли? Намери доктор Аки: кажи му, че имаме един труп, дето трябва да се разреже.

— Той е на риба днес, братле — каза полицаят.

— Амчи тогаз се обади на онези от бреговата охрана и им кажи да го доведат, ясно? — Кеалоха откъсна листа от бележника си и го даде на полицая. — Това е телефонът там.

Полицаят излезе навън да се обади. Монк сгъна салфетката, която използваше, и я прибра в джоба си.

— Излязохте от ролята си — каза Монк.

— Имате предвид местния диалект? — попита Кеалоха. — Хората от другите щати обичат хавайците да се държат по хавайски, затова си играя ролята. Добре е за туризма и успява да разкара хората, с които така или иначе не искам да разговарям.

Погледнах Монк:

— Защо не кажете на лейтенант Кеалоха кой е убил госпожа Грубър, и да си вървим. Обяд е, а днес наистина ми се иска да отида на плажа, да поплувам и да опитам една от онези тропически напитки, натъпкани с късчета плодове и малки чадърчета.

— Все още не знам кой я е убил.

— Все още ли? — възкликна Кеалоха.

— Но ще открия — каза Монк. — Работя по случая.

Страхувах се от това, макар че той само потвърждаваше онова, в чиято вярност се бях убедила в мига, когато надникна през живия плет. Монк нямаше да се успокои, докато убийството не бъде разкрито. В по-общ план това означаваше, че същото важи и за мен.

Ама че почивка, а?

— Хайде да грабнем по една чиния и да обсъдим тая история. Ще ви разкажа всичко, което знам за мъртвата дама — каза Кеалоха.

— Чиния ли? — попита Монк.

— Обяд — каза Кеалоха и бързо излезе от къщата.

 

 

Наблъскахме се в колата на Кеалоха, марка „Краун Виктория“, стандартното превозно средство, използвано от ченгетата навсякъде, и той ни откара на три километра навътре в сушата до Колоа и до онова, което бе останало от първото възникнало като плантация за захарна тръстика градче на островите. По пътя ни разказа, че Хелън Грубър дошла от Кливлънд, където покойният й първи съпруг натрупал състояние в бизнеса с производство на паважни настилки. Неотдавна се омъжила за Ланс Воон, който бил неин личен треньор и бил с трийсетина години по-млад от нея.

Браво на нея, помислих си. Щом богатите мъже могат да имат втори съпруги, защо богатите вдовици да не могат да си имат млади интимни приятели?

От едната страна на Колоа Роуд се редяха витрини на дървени магазинчета в стил от времето на първите заселници; от другата се намираха останките на старата работилница за производство на захар. Магазинчетата изглеждаха така, сякаш не са се променили особено от трийсетте години на деветнайсети век насам, само дето сега в тях продаваха на туристите фунийки сладолед по осем долара едната и тениски по шейсет долара, вместо тропически ядливи растения и семена за посев на земеделците.

Паркирахме пред стара барака в далечния край на пътя, на края на насаждение, обрасло с високи плевели и занемарена захарна тръстика. Отпред имаше лющеща се табела, която оповестяваше, че мястото се нарича „Грил-ресторантът на Коуки“. Ресторантът имаше разнебитена веранда, покрити с щори прозорци и ръждив покрив от гофриран метал, покрит със зелен мъх.

Излязохме, подплашвайки няколко петела, които потърсиха убежище под верандата и започнаха да издават недоволни звуци, гледайки към нас. Монк се втренчи в тях, сякаш бяха алигатори.

— Какво е това място? — попита той.

Кеалоха се изкачи на верандата.

— Тази къща е служила като лагер за работниците в плантацията за захарна тръстика. Не се е променила много, нали?

— Би трябвало да бъде определена за събаряне — каза Монк. — Защо сме тук?

— Заради страхотната кухня — каза Кеалоха, като отвори паянтовата врата и ни въведе вътре. — Най-доброто място в Кауаи, където се сервира комбиниран обяд.

Монк се обърна към мен, пребледнял като платно.

— Мокра кърпичка.

Бръкнах в чантата си и му подадох една, докато влизахме.

В тясната барака все още се усещаше атмосфера, напомняща по-скоро дом, отколкото ресторант, макар че миризмата на пържена храна и риба беше навсякъде. Белите стени бяха олющени и пожълтели от старост, а подовете от твърдо дърво скърцаха под краката ни при всяка стъпка.

Вътре имаше само четири маси, всяка с покривка на червени и бели квадрати. Столовете с облегалки от дървени пръчки бяха в избелял червен цвят и излъскани от дългогодишна употреба.

Единствените други клиенти бяха двама престарели хавайци в пъстри ризи, които висяха върху костеливите им тела като на закачалки, кожата им беше тъмна и набръчкана, сякаш от телата им беше изстискана и последната капчица влага. Седяха на маса за трима, играеха карти и смучеха кока–кола.

Менюто беше написано с тебешир върху черна дъска, закачена до открития вход, от който се влизаше в кухнята, където стара жена в тиити и домакинска престилка, с изпъната назад и стегната в кок сива коса, надзираваше други три, облечени в подобни дрехи, но по-млади жени, които работеха на грила. Менюто включваше само три предложения: „ОБЯД ОТ КОМБИНИРАНИ БЛЮДА — 5 ДОЛАРА. НАПИТКА — 1 ДОЛАР. ПАРЧЕ ПАЙ — 2 ДОЛАРА“.

В далечния ъгъл на трапезарията подобно на фенер висеше мухоловка, която издаваше пукащ звук на всеки няколко секунди, щом поредното летящо насекомо влетеше в електрическата мрежа. Телената й скара беше почерняла от обгорени насекоми и откъснати крила. Всеки път щом мухоловката щракнеше, Монк трепваше от отвращение.

— Три блюда, мамче — провикна се Кеалоха, после ни отведе до маса с три стола.

Седнах.

— Това майка ви ли е?

Кеалоха поклати глава и седна.

— Тя е kama’aina^[1]. Готви от толкова отдавна, та разправят, че даже менехуните са идвали да ядат тук.

— Кои са те? — попитах.

— Хавайски елфи — каза Кеалоха. — Живели тук хиляди години, като работели само нощем и построили много големи неща, преди да отплават завинаги върху плаващия си остров. Но някои още се навъртат наоколо и нощем правят пакостливите си магии и други такива работи. Непрекъснато ми крадат ключовете от колата.

Монк стоеше над нас.

— Моля, седнете, господин Монк — каза Кеалоха.

— Не мога — каза Монк.

— Защо не? — попита Кеалоха.

— Нещо не е наред с тази маса.

— Какво не й е наред?

Схванах за какво става въпрос и се изправих.

— Има само три стола.

— А ние сме трима — каза Кеалоха. — Всеки има къде да седне.

— Но три е нечетно число — казах.

— Е, и? — попита Кеалоха.

Беше безсмислено да се опитвам да обяснявам всичко на Кеалоха, затова просто се изправих и седнах на съседната маса, на която имаше четири стола. След миг Кеалоха последва примера ми, с объркано изражение на лицето. Монк обаче остана прав, загледан в масата, от която бяхме станали.

— Не можем просто да я оставим така — каза той.

Монк се огледа. На другата празна маса също имаше четири стола. Ако вземеше стол от тази маса, броят на столовете също щеше да е нечетен. Той се обърна към масата, където седяха двамата старци, и посочи към празния трети стол.

— Имате ли нещо против? — Той хвана стола с кърпичка в ръка, завлече го до масата, от която се бяхме отказали, и подреди столовете така, че всички да са разположени на равни разстояния.

Кеалоха ме погледна и прошепна:

— Той наред ли е с главата?

Ловко избегнах въпроса:

— Той е блестящ детектив.

Монк се приближи до нашата маса и тъкмо се канеше да седне, когато ахна и ужасено залитна назад.

— Какво има? — попитах.

Той посочи с треперещ пръст към стола си. Кеалоха се надигна от мястото си и надникна над масата. Аз погледнах надолу към седалката.

На стола имаше мъничък зелен гущер.

Кеалоха се ухили:

— Това е нашият приятел геконът.

— На мен не ми е приятел — каза Монк.

— Те носят късмет — каза Кеалоха. — Ядат комарите и хлебарките.

Монк потръпна:

— Тук има хлебарки?

— Не и когато тук са геконите — каза Кеалоха. — Затова се радваме, че нашите приятели са навсякъде.

Огледах се, и Монк направи същото. Не ги бях забелязала преди, но геконите бяха навсякъде: по тавана, пълзящи по стените, и сгушени на земята зад електрическата мухоловка. Геконът скочи от стола на Монк и избяга, но знаех, че няма начин Монк да седне там, или където и да било другаде в този ресторант.

— Света Богородице! — изграчи Монк.

Сякаш призована от тази реплика, старицата излезе от кухнята, тътрейки крака, с поднос, на който имаше три кутии от стиропор и три пластмасови чаши кока–кола без лед. Тя ни раздаде питиетата, после остави кутиите пред нас и ги отвори със замах. Ястията бяха разделени на отделни участъци, като отделни замразени вечери. Тя постави една от кутиите пред празния стол на Монк, изгледа го студено и се върна в кухнята.

— Mahalo nui loa^[2] — одобрително й извика Кеалоха и с наслада заби вилицата в храната си.

Огледах яденето, което ми бяха донесли. Имаше някакво месо, покрито с гъст кафяв сос, топка бял ориз, квадратно парче от някаква морава лепкава субстанция, и локвичка от нещо, което приличаше на рядък сос.

Монк надникна към ястията, сякаш изучаваше лабораторен екземпляр, потопен във формалдехид.

— Това петел ли е?

— Не, свинско с гъст сос, топка ориз, и poi — каза Кеалоха, като взе парче месо и го прокара през ориза и соса, преди да го сложи в устата си. Смесването на храни по този начин определено беше недопустимо според разбиранията на Монк.

— На мен ми прилича на петел — каза Монк.

— Как бихте могли да знаете? — попитах.

— Главният готвач не ми прави впечатление на човек, който би положил особени усилия да намери най-доброто месо.

— Яли ли сте някога петел? — попитах.

— За Бога, не — каза Монк.

— Може да е вкусно — казах. Отрязах малко месо, набодох го с вилицата си и изядох една хапка.

Беше много вкусно, независимо какво беше.

— Какво е poi? — попитах Кеалоха, като размахвах вилицата си над лепкавата субстанция.

— Оставени да ферментират и смачкани на каша хлебни плодове. Яде се ето така. — Кеалоха потопи два пръста в своето poi, загреба малко от лепкавото нещо и с наслада го натъпка в устата си.

Докато Монк все още го зяпаше отвратено, аз гребнах с пръсти малко poi и ги осмуках, докато се изчистят.

Монк се втренчи в мен:

— Да не си откачила?

Poi имаше вкус на туткал, но просто за да бъда жестока, пъхнах пръсти в него, за да загреба още малко, и го поднесох на Монк.

— Искате ли да пробвате? — попитах: от пръстите ми капеше poi.

— Да не си ми отмъквала от хапчетата?

— Какви хапчета имате? — небрежно попита Кеалоха.

— Променящи умственото състояние, но определено не и водещи до отпускане — каза Монк. — В тях няма абсолютно нищо забавно.

— Особено за онзи, който се случи да е близо до него, когато ги пие — казах и изядох poi-то.

— Имам рецепта за тях — каза Монк.

Посочих с мокрите си пръсти към редкия сос:

— Какво е това?

— Гекон — авторитетно рече Монк.

— Kimchi — каза Кеалоха. — Пикантна зеленчукова туршия, чесън и люти чушлета.

Монк се наведе към мен и прошепна в ухото ми:

— Имаш само честната му дума за състава.

— Хапнете си — каза Кеалоха, — но после гледайте да не се целувате с никого.

Загребах малко с пръсти и го сложих в устата си. Маринованите зеленчуци бяха пикантни и малко тежки в комбинация с чесъна, но ми хареса. Щях да имам ужасен дъх, но вероятността да се приближа достатъчно до някой, който би го забелязал, беше нулева.

Кеалоха ми се ухили:

— Това го ядем с вилица.

Свих рамене:

— Пък аз да не се сетя.

Електрическата мухоловка изпука и Монк отскочи стреснато назад, като се блъсна в празните столове на масата отзад.

— Добре, дотук беше, хайде да прекратим тази игра — заяви Монк, обвинително насочил пръст към Кеалоха. — Не сме имали нищо общо с убийството на Хелън Грубър.

— Кой е казал, че сме имали? — попитах.

Монк посочи с глава към Кеалоха.

— Той си мисли, че именно затова знаех толкова много за убийството. Доведе ни в тази забравена от Бога дупка, за да предпази местопрестъплението и да ни държи под око, докато подчиненият му полицай се обади на капитан Стотълмейър.

Погледнах към Кеалоха, който дъвчеше усърдно:

— Вярно ли е?

Той сви рамене с безразличие:

— Доведох ви на обяд. Вместо това можех да ви отведа в участъка. Но така действаме ние тук, сговорчиво и дружелюбно.

— Така ли наричате това, че ни натикахте като в капан в тази претъпкана с влечуги и превърнала се в свърталище на насекоми дупка? — попита Монк. — Подобно брутално отношение от страна на полицейски служител никога нямаше да бъде търпяно в Америка.

— Т’ва е Америка, братле.

Клетъчният телефон на Кеалоха иззвъня. Той отвори капачето и отговори на обаждането, като се надигна от стола си и излезе навън, където не можеше да го чуе никой. Забелязах, че въпреки това застана между нас и вратата, в случай, че Монк поиска да се втурне бясно навън към свободата.

— Защо се подлагате на това? — обърнах се към Монк, като продължавах да се храня.

— Не съм го молил да ме води в тази къща на ужасите — каза Монк и трепна, когато изщракването на електрическата мухоловка оповести, че в нея се е хванало ново насекомо.

— Набъркахте се неканен в тяхното разследване на убийство.

— Нямаше да разберат, че е убийство, ако не бях аз.

— Няма как да сте сигурен в това.

— Знам, че сами никога няма да го разкрият — каза Монк.

— На почивка сте — казах. — Тук сте, за да си отдъхнете, помните ли?

— Аз си отдъхвам, като разкривам убийства. Именно когато нямам убийство за разкриване, ме обзема напрежение.

— Тогава четете някоя криминална мистерия с убийства — казах. — Някога опитвали ли сте това? Освен това от полицията на Кауаи не са ви молили за помощ.

— Погледни ги как живеят. Наистина ли мислиш, че могат да се справят с едно разследване на убийство? Чу го какво каза. Тук рядко си имат работа с убийства. Нуждаят се от мен.

Кеалоха се приближи към Монк:

— Капитан Стотълмейър казва, че сте измамник, че Ейдриън Монк никога не би отишъл на Хаваите.

— Дайте да говоря с него — каза Монк.

Детективът му подаде телефона.

— Чакайте. — Монк се обърна и протегна към мен ръка с дланта нагоре. — Мокра кърпичка.

Дадох му една мокра кърпичка. Монк посегна към телефона с кърпичката върху ръката си, но клетъчният телефон се хлъзна през мокрите му пръсти и падна на пода.

— Трябва ми друга мокра кърпичка — каза Монк и размаха ръката си към мен. — Веднага!

— Тази мокра кърпичка още става — казах.

— Не, не става.

— Вие дори не докоснахте телефона.

— Кърпичката се допря до него — каза той.

— Да, тя го докосна. А вие — не.

— Но сега мократа кърпичка вече не е толкова мокра — каза той. — Трябва ми истински мокра кърпичка. Отвори си очите, жено. По стените има гущери. Ситуацията изисква съвсем мокра кърпичка.

Кеалоха вдигна телефона и го притисна към ухото си.

— Още ли сте там, капитане? — Той се заслуша за миг, усмихна ми се, после кимна. — Да, ще предам.

Той рязко затвори капачето на телефона и го мушна обратно в джоба на късите си панталони.

— Капитанът казва, че вие определено сте човекът, за когото се представяте и изказва съчувствията си на госпожа Тийгър.

— След като вече установихме кой съм — каза Монк, — можем ли да се махаме оттук?

— Можем да направим даже и нещо още по-добро — каза Кеалоха. — Можем да разговаряме със съпруга на Хелън Грубър.