Лий Голдбърг
Г-н Монк отива на Хаваите (7)

6.
Г-н Монк разкрива тайната

Сватбената церемония се състоя на уединената градинска веранда на хотела, която бе обградена от разцъфнали, подредени във формата на слънце с лъчи, тропически цветя — бели орхидеи, алени бугенвилии, жълти грамофончета, огненочервен антуриум, златни камбанки, и райски птици. Тези цветя се допълваха от зашеметяващи букети, приготвени за венчавката и поставени навсякъде из градината. Дори самите гости бяха окичени с цветя. Всички гости, с изключение на Монк, носеха венци от плумерия и хавайски дрехи с флорални мотиви.

Хавайски оркестър изпя Сякаш чаках цяла вечност, която за островите беше онова, което е за вътрешността на континента Сватбената песен на Питър, Пол и Мери. Но музиката едва ли беше необходима. Напевното чуруликане на островните птици и естественият ритъм на вълните си бяха достатъчна музика.

Кандис и Брайън застанаха с лице към хавайския свещеник пред обраслата с трева сцена, където вечер танцьорите на хула изнасяха своето представление по време на празниците.

Кандис носеше бяло булчинско holoku^[1], дълга, плътно прилепнала към тялото ефирна дреха, наречена mu’umu’u, а на главата си имаше венец, наречен haku, от клонки бели орхидеи, момини сълзи и рози. Сияеше от щастие. Очите ми се напълниха със сълзи.

Брайън стоеше до нея, облечен в бяла риза с лек флорален мотив, бели ленени панталони и мъжки венец от зелени листа, окачен на врата.

Свещеникът, набит трийсетинагодишен хаваец, също облечен с хавайска риза, извърши хавайската брачна благословия, която включваше много думи на хавайски и размяна на сложно изплетени венци. С крайчеца на окото си виждах как Монк пристъпва нервно. Молех се да не реши да скочи и да прекъсне венчавката, за да промени нещо в подредбата на цветята, което не отговаряше на неговите критерии.

Свещеникът започна да говори на английски, и отново прикова вниманието ми.

— Ако някой от тук присъстващите знае причина, поради която тази двойка не бива да бъде свързана в свещен брачен съюз, нека проговори сега или да запази мълчание завинаги.

Чух Монк да се прокашля. Обърнах се и го погледнах. Същото направиха и всички останали.

Той вдигна ръка.

— Да? — попита свещеникът.

Монк се огледа.

— На мен ли говорите?

— Да, на вас — каза свещеникът. — Имате ли да кажете нещо?

Монк се изправи и наклони глава към Брайън, чието лице беше изопнато от гняв.

— Той не е на двайсет и осем години — заяви Монк.

— Да, на двайсет и осем съм — каза Брайън.

— На рамото си имате белег от ваксина против едра шарка. В Съединените щати престанаха да правят тези ваксини през хиляда деветстотин седемдесет и втора година.

— На мен ми я поставиха по-късно, преди да замина за Сомалия с Корпуса на мира — каза Брайън. — Сега може ли да продължим с венчавката?

Кандис ме изгледа гневно. Пламнах от смущение. Аз бях виновна за всичко това, и се почувствах ужасно.

— Има и още нещо — започна Монк.

Ако погледите можеха да убиват, Монк щеше да бъде екзекутиран от наказателен взвод. Всички в градината бяха вперили гневни погледи в него.

— Морската пехота взе участие в омиротворителна мисия в Сомалия през хиляда деветстотин деветдесет и втора — каза Монк, — но Корпусът на мира не е бил там от хиляда деветстотин и седемдесета.

— Не официално — каза Брайън. — Това беше тайна операция.

Кандис погледна скептично Брайън:

— Корпусът на мира провежда тайни операции?

— Опазването на мира е опасно занимание, миличка. Вижте, какво общо има каквото и да било от това с повода, по който сме се събрали тук днес? Ние се женим, нали? Обичаме се и искаме да прекараме остатъка от живота си заедно. Това е истински важното.

Кандис се усмихна и кимна, като взе ръцете му в своите.

— Да, разбира се. — Тя се обърна към свещеника. — Да продължаваме.

— Рибата мерлин няма зъби — каза Монк.

Свещеникът вдигна очи, явно раздразнен. Всички останали също бяха обзети от раздразнение.

— Моля?

— Брайън каза, че бил ухапан по крака от един мерлин, докато служел в екипажа на риболовен траулер. Но рибата мерлин няма зъби и се лови само за забавление, а не с търговска цел.

— Може да е било риба тон, не знам. Беше едра риба и имаше зъби. Има ли значение от какъв вид е била? — попита Брайън. — Какъв ви е проблемът? Да нямате нещо против Кандис, или нещо от този род?

— Имам нещо против патологичните лъжци — каза Монк. — Казахте, че сте прекарали лятото в Австралия и че през юли е било адски горещо. На юг от Екватора обаче сезоните са обратни. Там долу през юли всъщност е средата на зимата.

— В Австралия е топло през цялата година — каза Брайън.

— Не мисля, че изобщо сте били там — каза Монк. — Мисля, че сте лъгали, за да прикриете факта, че всъщност сте били със съпругата си.

Кандис се втренчи в Брайън:

— Съпругата ти?!

— Не съм женен — каза Брайън, след това се обърна към Монк. — Опитвам се да се оженя, но вие непрекъснато ми пречите.

— Много сте внимавали на пръста ви да не остане бяла следа от венчалната халка, но имате лек мазол там, където безименният пръст на лявата ви ръка се свързва с дланта — каза Монк. — Нужни са години, за да се образува мазол от лекото триене на пръстен в кожата. Затова бих предположил, че сте женен от поне пет години.

Кандис сграбчи лявата ръка на Брайън и прокара пръсти по дланта му. Лицето й почервеня.

— О, Боже мой. Той е прав. Ти наистина си женен.

Шокираните гости ахнаха. Вероятно и аз също съм ахнала вътрешно. Бях виждала Монк да прави тези удивителни умозаключения преди, но никога в подобна ситуация, никога извън конкретната обстановка на мястото, където се водеше дадено разследване.

Кандис се отдръпна от Брайън, като залиташе леко.

— Кой си ти?

Брайън пристъпваше нервно от крак на крак. Беше разкрит, и го знаеше.

— Мъжът, който те обича — каза той. — Любовта ми е толкова силна, че не исках да позволя бракът с друга жена да ми попречи да те имам в живота си.

— Има ли поне едно-едничко нещо от това, което ми разказа за себе си, което да не е лъжа?

— Наистина съм в мебелния бизнес — каза той.

Кандис го зашлеви през лицето. Плесницата прозвуча силно като пушечен изстрел.

— Не искам да те виждам никога повече — каза Кандис. Гласът й трепереше. Тя рязко смъкна хавайския венец от главата си, хвърли го в лицето на Брайън и се отдалечи с отсечени крачки. Понечих да я последвам, но тя ме отпрати с махване на ръка.

Обърнах се отново към Брайън:

— Как можа?

— Как можех да не го направя? Тя е невероятна — каза Брайън, и сега се разплака. — Обичам я.

— Ами жена ти? — попитах.

— Обичам и нея — каза той. — Прокълнат съм с безгранични възможности за обич.

— Смятахте да разделяте времето си между тях двете — каза Монк — и да приписвате отсъствията си на деловите пътувания.

— Те никога не биваше да узнаят една за друга — каза Брайън. — Щях да направя Кандис много щастлива.

— Къде живее съпругата ви? — попита Монк.

— В Съмит, Ню Джърси — каза Брайън. — С децата.

 

 

Пътека с растящи от двете й страни палми лъкатушеше през курорта и покрай плажа. Намерих Монк да стои на пътеката пред хотела, наблюдавайки как туристите се плискат във вълните.

Той стоеше там със закопчаната си догоре риза с дълъг ръкав, сивите си памучни работни панталони и кафявите мокасини, докато всички около него бяха по бански, по тениски и къси панталони или с пъстри хавайски дрехи. В него имаше нещо меланхолно и напомнящо за Чарли Чаплин, изглеждаше толкова откъснат от заобикалящия го свят.

Зад него виждах лазурното море и кипящата бяла пяна и всички хора във водата, които се забавляваха, като се движеха по гърди и корем върху гребена на вълните без сърфове, плуваха, или просто се оставяха да ги блъскат вълните. Изглеждаше толкова подканващо, особено след като бях прекарала цял час със съкрушената си приятелка. Искаше ми се да притичам право покрай Монк, да се хвърля във вълните и да забравя всичките си неприятности.

Но не го направих. Като повечето хора, аз съм по-безгрижна във фантазиите си, отколкото в истинския си живот. Зачудих се за миг дали и с Монк не беше същото. Дали понякога импулсивно му се приискваше да си навие ръкавите? Да си събуе мокасините и да тръгне бос по горещия пясък?

Монк погледна отново към мен и после поклати глава:

— Невероятно, нали? Как могат хората да правят това?

Кимнах в знак на съгласие. Не се бяхме виждали, откакто напуснах провалената сватба, за да утешавам Кандис, затова не бяхме имали възможност да поговорим по въпроса.

— Не разбирам как човек може да твърди, че обича някого, а после да го измами така сериозно.

— О, това ми е ясно. — Монк тръгна бавно по крайбрежната пътека към частните бунгала. — Това, което ми се струва нелогично и безсмислено, е плуването в океана.

— Навън е горещо, на плажа сме, а водата е топла и примамлива — казах. — Това правят хората на Хаваите.

— Не знаят ли, че хиляди създания живеят, хранят се и се изпразват във водата?

— Изпразват се?

— Рибите нямат вътрешна канализация — каза Монк. — Те плуват наоколо в собствените си изпражнения. А когато пускаме водата в тоалетните си и пускаме нещо в канала, къде мислиш, че отива то? Тук навън.

Когато изложи нещата по този начин, дори аз размислих по въпроса за плуването. Към нас се зададоха две жени по доста изрязани бански костюми. Монк сведе поглед към краката си, докато те отминаха.

— Как е приятелката ти? — попита Монк, без да вдига поглед от краката си.

— Замина — казах. — Опакова си чантите и отиде право на летището.

— Защо го е направила?

— Тя е наранена, ядосана и унизена, господин Монк. Чувства се като пълна глупачка. Можехте да й спестите смущението, ако преди церемонията ми бяхте казали, че Брайън е измамник.

Монк отново вдигна глава и стреснато видя, че към нас идват три жени в бански костюми. Вместо да сведе поглед, той се загледа над главите им.

— Осъзнах го едва когато вече седях там — каза Монк, с вдигнати към небето очи.

— Но той ви разказа всичко това вчера.

— Чух какво каза, но в промененото състояние на ума, в което се намирах, не осъзнах значението. Точно затова човек трябва да каже „не“ на наркотиците — каза Монк, като хвърли поглед към мен, след като жените отминаха. — Ядосана ли си ми?

Хем бях, хем не бях.

— Ще ми се да бяхте намерили начин да разобличите Брайън, без да унизите Кандис пред всичките й приятели. Но я спасихте от извършването на ужасна грешка, и съм ви благодарна за това. Може би някой ден тя също ще ви бъде благодарна.

Приближихме се до едно разклонение на пътеката. Към нас вървяха две двойки. Жените бяха по долнища на бански и мокри тениски, а мъжете — по бански. Преди да успеем да се разминем, Монк ме дръпна силно върху другата пътека, сякаш ме спасяваше да не ме прегази някой камион.

— Означава ли това, че се връщаме в Сан Франциско? — попита нетърпеливо той.

— Няма да ми върнат обратно парите, ако отменя резервациите и не използвам самолетните билети, затова Кандис каза, че мога и да остана и да се забавлявам. Вие спокойно можете да си вървите, ако искате.

Монк спря и вдигна глава, загледан в нещо. Не съм сигурна дали изобщо чу онова, което казах.

Проследих погледа му. Бяхме спрели пред уединените бунгала, които бяха засенчени от лениво надвиснали палми и защитени от любопитни погледи чрез стена от зеленина и цветя. Пътеката, на която стояхме, се врязваше между две от бунгалата и свършваше в малка задънена алея, на която видях черен ван с обозначение Медицински експерт и две полицейски коли.

О, по дяволите, помислих си.

— Чудя се какво става — каза Монк.

— Не е наша работа — казах.

— Някой е мъртъв.

— Непрекъснато умират хора. Това не означава, че е убийство.

— Но би могло да е. — Монк скочи, като се опитваше да надникне над живия плет от бугенвилии, хибискус и хеликония в задния двор на едно от бунгалата.

— Дори и така да е, какво от това? — попитах. — Ние сме в отпуск.

— Когато пристигнахме, ти каза на Кандис, че това е работен отпуск. — Монк пресече пред мен и отиде до отсрещния жив плет.

— Излъгах — казах.

— И въпреки това не проумяваш как може хората да мамят тези, които обичат? — Монк подскочи няколко пъти. — Това е мястото.

Той приклекна и разтвори живия плет, за да надникне в двора. Наведох се до него и погледнах над рамото му.

От другата страна на живия плет беше голямата кръгла вана, чиято струя се раздвояваше като на фонтан и водата се изливаше над ръба и се плискаше надолу по няколко големи вулканични камъка, стичайки се в плиткия басейн с дъно от черни камъчета.

Мъртвата жена се носеше по гръб в кръглата вана. Очите й бяха широко отворени, а кожата й бе неестествено бяла. Устните й бяха разтегнати в скована озъбена гримаса, а червената й коса — разперена ветрилообразно във водата като афро перука. Изглеждаше като нелепа пародия на цирков клоун.

Сигурно беше минала шейсетте. Носеше цял бански костюм, от онези с подсилен с банели сутиен, за да задържи огромна, увиснала гръд, и удължено като поличка долнище, за да скрива задника й. В мига, щом една жена облече някое от тези неща, тя се превръща в една от огромните като слоници балерини от Фантазия. Би трябвало да зашиват от вътрешната страна на тези бански костюми предупредителен етикет.

Двама хавайски служители от моргата в бели униформи с къс ръкав вдигнаха трупа, извадиха го от ваната и го положиха върху чувал за пренасяне на трупове във вътрешния двор.

Полицейски фотограф направи снимки на мъртвата жена и на един изцапан с кръв кокосов орех във вътрешния двор, недалече от палмата, която хвърляше сянката си над голямата вана.

На няколко метра по-нататък имаше шезлонг с постлано върху дебелата възглавница бяло одеяло. На масичката за кафе до шезлонга видях гръбчето на роман от Джон Гришам с твърди корици, чаша вода и голяма сламена шапка с провиснала периферия.

Униформен полицай наблюдаваше всичко изпод сянката на плажен чадър във вътрешния двор, а потта мокреше ризата му с къси ръкави.

— Ей! Я да ни праи’ш тъй, братле — рязко проговори някой зад нас.

Когато вдигнахме поглед, видяхме на пътеката да стои едър, трийсетинагодишен хаваец, с ръце на хълбоците точно над пистолета и закачената на колана му полицейска значка. Носеше къси панталони, джапанки и хавайска риза с изрисуван на нея прекрасен, гледан от самолет пейзаж, изобразяващ тропическо островче. Около очите му имаше мрежа от ситни бръчици, от онези, които наричат „линии на смеха“, а пълните му закръглени бузи ме навеждаха на мисълта, че намира в живота повече радост, отколкото тъга. В този момент обаче не изглеждаше много щастлив. Изглеждаше направо съкрушен.

— Вие ли сте детективът, който отговаря за това разследване? — попита Монк, изправяйки се на крака.

— Право го рече, братле. Лейтенант Бен Кеалоха, от полицията на Кауаи. К’ва ви е грижата?

— Нямам представа какво казахте току-що. Аз съм американец от Америка. Казвам се Ейдриън Монк, а това е асистентката ми Натали Тийгър.

— От ’къв зор си врете гагата в тая дупка?

Монк се обърна към мен:

— Мисля, че ще ни трябва преводач.

Разбирах детектива. Той говореше на силен местен диалект, който не е много различен от начина, по който говорят калифорнийските сърфисти. Аз не карам сърф, но съм израснала в Монтерей и съм излизала на срещи с доста от тях. Те говореха на хавайски диалект, защото така правеха техните кумири, хавайските сърфисти.

— Това е лейтенант Бен Кеалоха. Той иска да знае защо надничаме из храстите. — Обърнах се към Кеалоха и му отправих най-дружелюбната си усмивка. — Господин Монк е детектив, консултант към полицията на Сан Франциско. Просто се беше поддал на малко професионално любопитство. Имате ли нещо против да ни кажете какво се е случило?

— Че да ви кажа. Бялата дъртофелница влязла в басейна. Тогаз онзи ми ти кокосов орех се откъснал от палмата — много плодове имало по нея — и като падал, треснал по главътъ онази жена. И тя веднага потънала в басейна, ей тъй — каза той. — Толкоз яко я тупнал. Бум.

Никога преди не бях чувала някой да говори толкова бързо на този диалект и ни най-малко не се чувствах улеснена от факта, че той вмъкваше в речта си хавайски думи, но все пак схванах основното. Обърнах се към Монк:

— Казва, че е нещастен случай. Възрастната жена седяла във ваната, един кокосов орех от палмата тупнал на главата й, зашеметил я и тя се удавила. — Обърнах се отново към Кеалоха. — Ама че неприятно. Такъв лош късмет. Докато сме тук, никога няма да седна под палма. Сега ще тръгваме, ако не възразявате. Mahalo.

Понечих да тръгна, но Монк не помръдна. Просто поклати глава:

— Не е станало така.

В този миг се изпари цялата ми радост, че ще прекарам седмица на Хаваите — защото знаех какви ще бъдат следващите думи на Монк и какво означаваше това за мен. Безмълвно оформих думите с устни, докато той ги изговаряше.

— Тази жена е била убита — каза Монк.

— Покажете ми как го измъдрихте туй, а? — попита Кеалоха, като ни направи знак да го последваме.

Монк тръгна нетърпеливо с него: на лицето му имаше усмивка. Едва ли можеше да бъде по-щастлив от това, че се беше натъкнал на труп още в първия ден от почивката си на Хаваите. Аз гледах по различен начин на случилото се. Виждах в него доказателство, че съм прокълната.