Лий Голдбърг
Г-н Монк отива на Хаваите (18)

17.
Г-н Монк отива на разходка

Ето какво съм научила за хавайските залези. Точно когато си мислите, че сте видели най-красивия досега — златисто слънце, спускащо се зад облаци с цвят на обгорен кехлибар, — на следващия ден настъпва още по-зрелищен, с блестящи пурпурни ивици, гонещи се из кобалтовосиньо небе.

Беше паднал здрач, когато двамата с Монк започнахме разходката си, и третият ми хавайски залез беше точно толкова смайващ, колкото и предишните два. Небето беше розово. Слънцето и жълтите облаци сякаш се носеха по тъмнопурпурните океански вълни, подобно на пасаж от делфини, подскачащи навън от водата, за да уловят последните няколко лъча дневна светлина.

Туристите и местните жители се редяха по плажа и покрай вълнолома на Хуунани Роуд, за да наблюдават залеза и да го уловят завинаги, ако не в спомените си, то на снимки и видеозаписи, запазвайки по този начин мозъчните си клетки за запаметяване на още кодове за активиране на дебитни карти и пароли за уебсайтове.

Стояхме на вълнолома, наблюдавайки залеза; знаех обаче, че Монк много повече се интересува от гледката на апартамента на Роксан Шоу зад нас. Но капаците на прозорците й бяха затворени, правейки опиете му за шпиониране безплодни.

Точно когато слънцето се канеше да се смъкне под хоризонта, един хаваец без риза, с факла в ръка, изтича от Гранд Кахуна Поипу и излезе на вулканичните скали, които се вдаваха навътре в залива. От скрити високоговорители, стратегически разположени на територията на хотела, се разнесе песен с много бумтящи барабани и текст на хавайски. Нямах представа за какво се пее в нея, но съм сигурна, че беше нещо благоговейно и духовно, а не „Скъпи, хайде да го направим още веднъж“.

Мъжът с факлата се движеше толкова ловко по острите, хлъзгави камъни, че гледката беше почти нереална. Спря на върха на носа, запали една оставена да стои там факла със своята, после се гмурна в морето, за да изобрази символично вярата, че това място е отправната точка, от която душите се отправят към другия свят (поне това знаех от пътеводителя).

Ако това беше вярно, може би зад решението на Суифт да заснема предаването си в Гранд Кахуна Поипу се криеше нещо повече от маркетингови умения. Ако той наистина разговаряше с духове, нямаше да му навреди, ако студиото му се намираше току до голямата врата към великото отвъдно.

Стъмни се много бързо. Щеше да ми е приятно да се помотая още малко, но Монк беше нетърпелив и тръгна към апартаментите на Убежището на китоловеца без мен.

Забързах и го настигнах.

— Защо сте толкова нервен? — попитах.

— Така ми действа мисълта за убийството.

— Знаете ли как го е направил Ланс?

— Не.

— Но знаете нещо, нали?

— Аз винаги знам нещо, но не това е проблемът. Всичко е заради липсващите връзки между нещата, които знам или си мисля, че знам, и нещата, които още не са истински неща, но съм съвсем сигурен, че ще станат такива.

Това, което ме изплаши, беше фактът, че разбрах точно какво искаше да каже. Не бях напълно сигурна какво означаваше това по отношение на собственото ми душевно и емоционално здраве, но едва ли беше нещо добро.

Спряхме пред вратата на Роксан. Нямаше звънец, само керамична плочка с изписано с боя върху нея съобщение, молещо посетителите да се събуват отвън, за да не оставят по килимите петна от червена пръст. Mahalo.

Монк почука на вратата. След минута-две Роксан Шоу я открехна лекичко. Беше по горнище на бански и къси дънкови панталони.

— Да? — каза тя.

— Добър вечер, госпожице Шоу. Аз съм Ейдриън Монк, а това е Натали Тийгър. Сътрудничим на полицията в разследването на убийството на Хелън Грубър.

— На кого? — попита тя, полагайки усилия да изглежда объркана.

— Съпругата на любовника ви Ланс Воон, наричан още Къртис Потър. Знаем, че е тук. Това до изтривалката са неговите сандали.

Тя погледна надолу към леките сандали, и преди да успее да скалъпи някаква лъжа, Ланс пристъпи иззад гърба й, без риза и с къси моряшки панталони в хавайски стил.

Дъхът ми заседна на гърлото. Обикновено не си падам по мускулестите типове с добре оформени коремни мускули; той обаче беше съвършен. Мускулест, но не прекалено. Беше невероятно привлекателен, докато още не беше изрекъл нито дума, но за нещастие той проговори и развали магията.

— Не е каквото изглежда — каза Ланс. — Запознахме се по време на разходката с катамарана, а след това се сблъскахме тази вечер на плажа. Тя ме покани на вечеря. Не исках да съм сам в мъката си, това е всичко.

— Спести ни лъжите, Ланс — казах. — Видяхме ви двамата заедно снощи. Знаем, че тя е от Кливлънд и че е била фризьорка на Хелън в „Розата“.

— Заедно са от много по-отдавна — каза Монк. — Ланс и Роксан са любовници още от тийнейджъри.

— Откъде знаете това? — попита Роксан.

— За Бога, Рокси, ще бъдеш ли така любезна да мислиш, преди да говориш? — простена Ланс. — Той налучкваше.

— Всъщност, не. Историята на живота ви е написана върху татуировките по телата ви. Имате татуирана бодлива тел на лявата си ръка, но не и дясната — татуировката, която казахте, че сте си направили на осемнайсетгодишна възраст.

— Не започвайте пак с това — каза Ланс.

— Госпожица Шоу има татуирана бодлива тел около десния си глезен — каза Монк. — Тези татуировки са две части от едно цяло, което символизира свързаността помежду ви.

Погледнах надолу към глезена на Роксан, забелязвайки татуировката за пръв път. Реших да бъда много по-наблюдателна.

Друга млада двойка, и двамата понесли пакети и в двете си ръце, се зададе по пътеката зад нас и се отправи към апартамента, намиращ се точно до този на Роксан. Бяха горе–долу на същата възраст като Ланс и Роксан и бяха облечени в копринени хавайски ризи и къси панталони.

— Може би е по-добре да влезете — обърна се Роксан към нас, като отвори широко вратата и отстъпи встрани, за да ни пусне да минем.

Изхлузих обувките си и влязох.

Монк понечи да ме последва, но Роксан го спря.

— Трябва да си свалите обувките. — Тя посочи с глава към бележката на вратата.

— Това е само предложение — каза Монк.

— Това са правилата. Целият апартамент е постлан с бял килим. Ако оставите петна по него, ще ни накарат да плащаме за почистването и евентуалната смяна на килимите.

— Мога да ви гарантирам това — каза жената от съседния апартамент, докато изритваше сандалите си.

— В това крило килимите са чисто нови, а на последните наематели им се наложи да ги плащат. Разнесоха червена пръст из цялата сграда.

— Аз нямам пръст по обувките си — каза Монк.

Мъжът остави чантите с покупките и започна да рови из джобовете си за ключовете от жилището.

— Да, имате.

Монк повдигна единия си крак и видя ръждивочервената пръст по подметката си.

— Значи, просто ще си избърша краката. — Монк започна да бърше краката си в изтривалката. — Много ме бива в бърсането.

— Това не е достатъчно ефикасно — каза Роксан.

— Заради вас всички комари се намъкнаха вътре. Хайде, вече си сваляйте обувките и влизайте вътре — каза Ланс. — Какво му е сложното?

— Вие сте един дълбоко угнетен човек — каза Монк, провлачвайки крака по изтривалката. — Придържате се към деспотични и причудливи правила относно обувките, но без всякакви притеснения се отдавате на долно прелюбодейство.

Двойката от съседния апартамент се втренчи в Ланс и Роксан.

— Практикувате секс с размяна на партньорите ли? — попита жената.

— И да, и не — каза Монк, като продължаваше да бърше обувките си. — Тя му подбира по-възрастни жени, с които да спи. Не знам дали тя прелюбодейства, или не, но не мисля, че го прави.

— Бихте ли влезли вътре, моля ви? — изхленчи Роксан, дълбоко смутена.

— Виждате ли това сърце на гърдите й? — попита Монк, като почти подтичваше на място. Съседката се наведе по-близо и се вгледа в татуировката. — Сърцето символизира любовта й към Ланс, а крилете — готовността й да го пусне да си върви и да има връзки с други хора.

— Страхотно — каза мъжът.

— Ами вие двамата? — попита жената, като местеше погледа си между мен и Монк.

— Ние ли? — попитах. — Ние нямаме връзка.

— Ние разследваме тях — каза Монк, като посочи към Ланс и Роксан. Започваше малко да се задъхва от бърсането на обувките.

Жената кимна разбиращо:

— Напълно разбирам. Ние също обичаме да разследваме.

Монк се усмихна и се обърна към мен:

— Виждаш ли, не съм единственият, който се занимава с това през почивката си.

— Това е най-подходящото време. — Мъжът ми намигна и отключи вратата на жилището им. — Когато приключите, четиримата сте добре дошли за по едно питие. Ставаме късно.

Те влязоха в апартамента си и затвориха вратата.

— Каква мила двойка — обърна се Монк към мен. — Може би ще е хубаво по-късно да поговорим с тях по работа.

Монк може и да е блестящ детектив, но понякога загрява страшно бавно. Изблъсках го от изтривалката, вдигнах я и я оставих на килима.

— Влезте вътре и застанете върху това — казах и посочих изтривалката. Това беше заповед, а не предложение.

Монк, изглежда, усети това. Направи голяма крачка от вратата до изтривалката, като внимаваше да не докосва килима. Затръшнах вратата зад гърба му.

— Добре, какво, по дяволите, става тук? — попитах.

— Ето какво се е случило — каза Монк и отново започна да бърше обувките си в изтривалката. — Ланс и Роксан са се влюбили и са били двойка, докато алчността им е взела връх. По някакъв начин са влезли във връзка с Елизабет Дал, заможна вдовица, която си е паднала по Ланс. Видели са възможност да се възползват от това привличане и да спечелят от него.

— Можете да престанете с обувките — казах. — Вече сте вътре. Вероятно и без това вече сте останали без подметки.

— О! — Той престана да си чисти краката, завъртя глава, намести рамене, и продължи да говори: — Роксан се е съгласила да позволи на Ланс да се ожени за Елизабет Дал, стига той да има приличен доход, от който тя да може също да се възползва, и са продължили да се виждат тайно.

— Правите го да звучи толкова евтино — каза Ланс.

— А нима не е? — възкликнах невярващо. — Мисля, че тази дума е била създадена специално да опише вас двамата.

— Лизи знаеше точно каква е сделката.

— Лесно ви е да го кажете сега, когато вече е мъртва — каза Монк.

— Идеята беше на Лизи — каза Роксан. — Тя дойде при нас и ни направи предложение. Ако поделях Ланс с нея, тя беше готова да подели парите си с нас. Лиз извлече от тази сделка каквото искаше. Извлече възможността да дели с мен тялото на Ланс и любовта му.

— А вие получихте парите й — казах.

— В това нямаше нищо жестоко — каза Роксан. — Това я правеше щастлива.

— Това правеше всички ни щастливи — каза Ланс. — В това нямаше нищо лошо, нищо мръсно.

— Докато тя е умряла и се е оказало, че парите, които са ви останали, не са съвсем достатъчни, за да можете да живеете с тях — каза Монк. — Затова сте се заели да търсите някой друг, с когото бихте могли да сключите същото доходно споразумение.

Монк понечи да пристъпи към тях, но Роксан размаха пръст към него, сякаш той беше палаво дете. Той отново отстъпи назад върху малкото си островче.

— Преместили сте се в Сиатъл — продължи Монк, — където никой не ви е познавал и сте можели да се поогледате за нови заможни благодетелки, за които Ланс да се ожени. Работата му като личен треньор и вашата работа като фризьорка са ви давали добра възможност да пресявате многобройни потенциални любовници за него. Като Беатрис Удман, за която, сигурен съм, ще открием, че е била клиентка във фризьорския салон, преди да стане клиентка на Ланс в качеството му на личен треньор и, в крайна сметка, негова съпруга.

— Не беше така. Не ние си поставихме за цел да открием обекта, а обектът откри нас — каза Ланс. — Беатрис беше духовита, жизнена, но самотна жена, която копнееше отново да има в живота си общуване и страст. Знаех, че имам в сърцето си достатъчно любов и за нея, и за Роксан. Лизи ме научи на това, и знаех, че извършвайки това, ще почета паметта й и специалната връзка, която имахме.

— Но щом Беатрис Удман е починала, вие сте се преместили в Кливлънд и сте намерили друга вдовица, която да прелъстите — каза Монк. — Задействали сте целия замисъл отначало.

— Значи той е професионален, надомен жиголо, а тя е негова сводница — казах. — Колко романтично.

— Роксан е любовта на живота ми — каза Ланс и собственически плъзна ръка около кръста й.

— И въпреки това се жените за други жени заради парите им — казах, после погледнах Роксан. — Какво, За Бога, виждате в тази мижитурка?

— Неговата състрадателност — каза Роксан. — Сърцето му.

— Страхотни думи, скъпа, да ти се връща — обърна се Ланс към нея. — Рокси иска възрастните жени, които са на края на живота си, да получат последна възможност да изживеят радостта и страстта, които тя изпитва с мен всеки миг… и които те никога не са получавали. Това е акт на безкористна добрина, и аз я обичам заради това.

— Не, миличък, ти си този, който прави жертвата — каза Роксан. — И аз те обичам заради това.

Помислих си, че ще повърна. Роксан целуна Ланс по бузата, после погледна Монк в очите.

— Ако питате мен — каза, — той е ангел.

— На смъртта — рече Монк.

— Не съм имал нищо общо със смъртта на тези жени — заяви Ланс. — Но определено имах много общо с щастието, което моите съпруги изживяваха, преди да преминат в отвъдното.

— Съмнявам се, че Хелън Грубър ще се съгласи — каза Монк.

— Не съм я убил — каза Ланс.

— Именно вие имате най-основателен мотив — каза Монк.

— А Роксан е на второ място — добавих.

— И двамата бяхме на борда на един катамаран по крайбрежието на На Пали, когато Хелън е била убита — каза Ланс. — Няма как да сме я убили, и вие го знаете.

На мен той ми изглеждаше ужасно горд с алибито си.

— Хелън знаеше ли, че сте довели малката си сладка любима на Хаваите и че двамата играете една и съща игра?

— Разбира се — каза Ланс. — Хелън знаеше всичко за Роксан.

— Знаем, че лъжете — казах.

— Наистина ли? — попита Ланс. — Откъде?

Едва не отвърнах: Защото Хелън ни каза, но се усетих.

— Защото историята ви е пълна с лъжи — казах. — Пътувате от град на град, като прелъстявате самотни стари жени и пресушавате банковите им сметки, и мислите, че това ви превръща в човеколюбец.

— Лейтенант Кеалоха ще иска да говори и с двама ви — каза Монк. — Затова на ваше място още не бих започнал да търся нов град и друга богата жена.

— Никой не иска повече от мен убиецът на Хелън да бъде изправен пред правосъдието — каза Ланс. — На ваше разположение сме, за да ви помагаме, толкова време, колкото е необходимо.

Дотогава вече толкова ми беше писнало от тези двамата, че не можех да издържам.

— Ще уведомя Комисията по присъждане на Нобеловите награди. — Отворих входната врата и излязох, като се позабавих за миг на прага, за да изчакам Монк.

Той стъпи от изтривалката върху килима, после повдигна крака си.

— Виждате ли? — каза. — Няма петно.

Той се обърна и извървя оставащите две стъпки до вратата по килима, след това затвори вратата зад гърба си.

— Можете ли да повярвате що за хора са това? — обърнах се към него, когато се присъедини към мен и тръгнахме обратно към хотела.

— Не вярвам на нищо, свързано с тях. Освен на онази част с прелъстяването на стари жени и отмъкването на парите им.

— Сигурно са наели някого да убие Хелън.

— Не мисля — каза Монк.

— Тогава как са го направили? Няма съмнение, че по време на убийството са били на корабчето.

Монк спря и погледна назад към сградата с апартаменти.

— Може би е добре да попитаме другите детективи.

— Какви други детективи?

— Онези, които са отседнали в съседния апартамент до Ланс и Роксан — каза Монк. — Те нямат нищо против да разследват, докато са на почивка. Може би ще могат да ни дадат нова перспектива за нещата.

— Сигурна съм, че биха могли. Но те не са детективи. Те са суингъри^[1].

— Аз самият съм доста добър танцьор.

— Те правят секс с други двойки, господин Монк. Това имаха предвид, като казаха, че разследват хората. Те се наслаждават на съвсем различен тип детективски дейности.

Той направи гримаса, сякаш току-що беше изял нещо много кисело, и се отправи с отсечени крачки към хотела.

— Какво прави този остров с хората?

— Сигурно е от лекия ароматен въздух.

Мисълта за правещата секс с други хора двойка отново ми напомни за нещо важно, което се случи по време на този разговор пред вратата на Роксан. Беше ми убягнало заради раздразнението, предизвикано от Монк и мръсните му обувки.

Потиснах една усмивка.

— Как ви се стори бюстът на Роксан?

— Не забелязвам такива неща.

— Видяхте татуировката й на сърце с крила, следователно трябва добре да сте огледали циците й.

— Видях татуировките, но изключих от съзнанието си всичко останало — каза Монк. — Все още го изключвам.

— Разбирам. Е, какво мислите — истински ли са гърдите й?

— Не.

— Как разбрахте?

— Имат неестествена форма, а тя има мънички оперативни белези близо до подмишниците.

— Е, щом сте видели всичко това, какво точно сте изключвали от съзнанието си?

— Възможно най-много.

— Какво е останало?

— Не знам — каза Монк. — Изключвам го от съзнанието си.

— Не проумявам — казах. — Отвръщате поглед от всяка жена по бански костюм от две части, но очевидно подробно сте огледали Роксан от глава до пети.

— Търсех улики — каза Монк. — Този вид гледане е напълно различно от другото гледане.

Бог да ми е на помощ, но разбрах това, което казваше. Той виждаше детайлите, пикселите, съставящи картината, вместо самата картина, докато търсеше нещо, което може да не пасва така, както би трябвало.

Именно това го превръщаше в Монк. Именно това го правеше такъв блестящ детектив.

Целият смисъл на живота му беше в организираността, симетрията и реда. А загадката е, по своето естество, безредие. Подхождаше към едно неразкрито убийство по същия начин, по който подхождаше и към живота: поставяше всяко доказателство, всеки факт, на правилното му място, като възстановяваше реда, а заедно с него достигаше и до разкриването на престъплението.

— Но вие винаги гледате всичко точно по този начин — казах. — Тогава защо изобщо да извръщате поглед?

Монк сви рамене:

— Такава е същността ми.

Не можех да възразя на това.

— Вие сте сложен човек и никой не ви разбира, освен вашата жена.

Монк кимна:

— Аз съм котката, която никога не се скатава, щом опасността отвсякъде се приближава.

— Монк — казах аз. — Ейдриън Монк.

— Абсолютно точно — каза той.