Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Never Cry Wolf, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
MesserSchmidt (2007)

Издание:

ФАРЛИ МОУЪТ

Не плачи, Вълко!

роман

Превели от английски: СОНЯ КЪНЕВА и ПЛАМЕН ТОДОРОВ

първо издание

Редактор: ОГНЯНА ИВАНОВА

Художник: МАРИЯ ДУХТЕВА

Художествен редактор: ИОВА ЧОЛАКОВА

Технически редактор: ПЕТЪР СТЕФАНОВ

Коректор: АЛБЕНА НИКОЛАЕВА

953764121 Националност канадска. Код 11 6256-9-81

Издателски номер 387. Дадена за набор октомври 1980 г. Подписана за печат декември 1980 г. Излязла от печат януари 1981 г. Формат 32/84/108. Печатни коли 9,50. Изд. коли 7.98. Усл. изд. коли 8,73. Цена 0,86 лв.

Държавно издателство „ОТЕЧЕСТВО“, бул. „Г. Трайков“ 2а.

Държавен полиграфически комбинат „Д. БЛАГОЕВ“ — София

С/о Jusautor, Sofia

 

Never Cry Wolf

© Farley Mowat 1963, 1973

MCCLELLAND AND STEWART, TORONTO

История

  1. — Добавяне

6.
ЛЕГОВИЩЕТО

По една или друга причина трудно можах да заспя. Масата се оказа прекалено къса и прекалено корава, въздухът в колибата — прекалено душен и споменът ми за неотдавнашната среща с вълка — прекалено жив. Опитах се да броя на ум овце, но те непрестанно се превръщаха във вълци и съвсем ме разсънваха. Накрая и едни мишки, живеещи под пода, започнаха да издават шум, който съвсем приличаше на душещ край вратата вълк, и аз окончателно се отказах от мисълта за сън, запалих газения фенер на Майк и зачаках примирено зората.

Оставих мислите си да се върнат към събитията от вечерта. Като взех под внимание колко кратка бе срещата ми с вълка с удивление забелязах богатството от детайли, които можех да си припомня. Представях си мислено вълка (вълчицата), като че ли го (я) познавах от години. Образът на масивната глава с широка бяла яка на козината около врата, с жълтеникаво кафяви очи и сива муцуна бе неизлечимо запечатан в моето съзнание. Същото се отнасяше и за представата ми за летящия вълк — лекото движение на стегнатото мускулесто тяло, и общо впечатление от звяр с размери на малко пони: представа, придружена от усещането за гибелна мощ.

Колкото повече мислех, толкова повече осъзнавах, че не бях се представил като голям храбрец. Оттеглянето ми от арената бе прибързано и лишено от достойнство.

Но след това ми хрумна успокояващата мисъл, че и вълкът не се бе подвоумил и започнах да се успокоявам. Може би това настроение съвпадна с изгряването на слънцето, което вече озаряваше със сива и бледа светлина неприветливия свят зад прозореца.

Със засилването на светлината започнах дори да подозирам, че бях проиграл един шанс — шанс, който можеше и да не се повтори. Не можех да си простя, че не последвах вълка и не положих усилия да спечеля доверието му, или поне да го убедя, че не изпитвам и капчица злонамереност срещу неговия род.

Канадските сойки, които долитаха всеки ден да почистят сметта край вратата, бяха започнали работа. Запалих печката и си приготвих закуска. После, изпълнен с решителност, сложих малко храна в сухарената торба, проверих амунициите за карабината и револвера, метнах на врата бинокъла и тръгнах да поправям провала от предишната вечер. Планът ми беше категоричен. Възнамерявах да отида направо на мястото, където видях изчезналия вълк, да открия неговите следи и да вървя по тях, докато отново го намеря.

Отначало пътят беше неравен и скалист, и за да го измина, ми протрябва доста по-дълго време, отколкото на вълка, но най-сетне прехвърлих ниския хребет, където го (или я) видях за последен път. Пред мене се откри обширно блатисто торфено пространство, обещаващо добри следи. И наистина почти веднага видях чифт отпечатъци на лапи, които пресичаха шоколаденокафявото тресавище.

Трябваше да се чувствувам преизпълнен с радост, но кой знае защо, не бях. Едно е да четеш в учебниците, че следите на полярния вълк имат размери петнадесет сантиметра в диаметър, но съвсем друго е да ги видиш пред себе си в цялата им неприкрита големина. Това можеше да охлади ентусиазма на всеки. Гигантските стъпки пред мене, съчетани с разкрач от цял метър, подсказваха, че звярът, който възнамерявах да проследя, бе приблизително с размерите на мечка гризли.

Проучвах следите доста дълго и може би щях да ги изследвам още до-продължително, ако не стигнах до откритието, че бях забравил джобния си компас. Да продължавам без компас из дивата немаркирана земя би било безрасъдство и с прискърбие трябваше да се отправя обратно към колибата.

Като се върнах у Майк се оказа, че компасът не бе на мястото му. Всъщност аз не можех и да си спомня точно къде го бях сложил, и изобщо виждал ли го бях откакто напуснах Отава. Намерих се в задънена улица, но за да не губя време напразно, заседнах над един от стандартните справочници, с които министерството ме бе снабдило и се консултирах с раздела, посветен на вълка. Разбира се, неведнъж по-рано бях чел тази част, но тогава някои твърде забележителни факти не ме бяха впечатлили особено и не бяха оставили ясна следа в моето съзнание.

Сега, след като възможностите на въображението ми бяха изострени от първия сблъсък с чифт истински следи от вълчи лапи, препрочетох с нов интерес и нова преценка всичко отначало. Както ме информираше авторът, полярният вълк бе най-едрия от многото видове и представители на Канис Лупус. Били изследвани екземпляри, които тежали осемдесет и пет килограма с дължина от върха на носа до върха на опашката два метра и половина, и високи от раменете до предните лапи един метър. На едно ядене полярният вълк можел (и вероятно при благоприятен случай го е правил) да изяде петнадесет килограма сурово месо. Вълчите зъби се отличавали с масивна конструкция, пригодени за разкъсване и дъвчене, което позволявало на притежателя им да раздроби дори най-едрите бозайници, и да разтроши най-здравите кокали. Разделът приключваше със следната кратка забележка:

„Вълкът е свиреп и силен убиец. Той се нарежда след онези животни, които са вдъхвали най-много страх и омраза у човека, при това напълно основателно.“ Пълното основание не бе назовано, но във всички случаи това би било съвсем излишно.

През останалата част от деня бях доста оклюмал и умислен и в някои моменти направо се чудех дали надеждите ми да спечеля доверието на вълците не бяха прекалено оптимистични. Ако ставаше въпрос да покажа, че аз не изпитвам към тях никави лоши чувства — усещах, че лесно ще го постигна, но ако самите вълци не ми отвърнеха със същото, това нямаше да има голяма стойност.

Следващата сутрин се заех да почиствам Авгиевите обори — колибата — и ето че намерих компаса. Сложих го на перваза на прозореца и продължих работата си, но слънцето падаше право върху неговата лъскава повърхност и той заблестя така обвиняващо в очите ми, че се оставих да предприема още един опит за възстановяване на изгубения контакт между мене и вълците.

Придвижването при второто сафари бе още по-трудно, защото мъкнех карабина, ловна пушка и бутилка вълчи сок, в случай че попаднех в някой леден поток.

Денят беше топъл, а пролетните дни в Задполярието могат да бъдат горещи почти колкото в тропиците. Първите комари вече предвещаваха появата на изпълващи небето рояци, които скоро щяха да превърнат всяка разходка из Пустите земи в истинско пътуване из пъкъла. Открих вълчите стъпки и решително тръгнах по следите.

Те водеха няколко километра направо през торфеното блато. Вълкът бе потъвал само пет-десет сантиметра, но моите крака затъваха докато усетят твърдия лед — на тринадесет сантиметра под повърхността. Накрая се добрах с голямо облекчение до следващия чакълест сипей и там окончателно изгубих вълчите следи. Направих няколко съвсем формални опита да ги открия наново. Както оглеждах торфените блата и хълмовете, и напуканите от студа камъни край мене в суровия свят, простиращ се без прекъсване до онзи далечен, далечен хоризонт, който можеше да е и хоризонта на морето се почувствувах така самотен, както не съм се чувствувал през целия си живот.

Тишината на празното небе не се нарушаваше от никакъв приятелски шум на самолетен мотор, земята под краката ми не потрепваше от никакъв далечен грохот на движение. Единствено безплътното посвиркване на невидим бекас даваше признаци, че някъде из този лунен пейзаж, където не растеше дори дръвче, съществува живот.

Сред няколко скали, покрити с лишеи, намерих една ниша, вмъкнах се в нея и изядох, и изпих своя обяд. След това вдигнах бинокъла и започнх да търся из пустоша за някакви признаци на живот.

Точно пред мене се простираше заледеният залив на голямо езеро и от другата му страна се издигаше нещо, което поне разнообразяваше навъсената монотонност на торфения цвят. Това бе сипей от жълт пясък, висок петнадесет-двадесет метра, извиващ се синусоидно в далечината като гигантска змия.

Сипеите в Пустите земи са се образували от обърнатите корита на отдавна изчезнали реки, някога протичали през, или над ледниците преди десет хиляди години, покривали Киуатин до хиляда метра дълбочина. Ледовете се стопили и пясъчните речни дъна се утаили върху почвата. Сега именно те предлагат единственото наглед разнообразие в безцветната монотонност на тундрата. Вгледах се разнежено в сипея и започнах със симпатия задълбочено да го разучавам. Както плъзгах по него поглед през окуляра, видях нещо да се движи. Разстоянието бе голямо, но останах с впечатление че точно от другата му страна някой бе вдигнал ръка над главата си и ми махаше. Силно развълнуван скочих и изтичах до самия браг на залива. Оставаха не повече от триста метра до сипея. Поех си дъх и погледнах отново през бинокъла.

Обектът, който за секунди бях уловил преди малко все още можеше да се види, но сега приличаше на бяла пухкава боа[1], буйно размахвана от невидим човек или хора. Подобен предмет беше абсолютно необясним и нищо от онова, което бях изучавал в естествознанието не изглеждаше да му подхожда. Както недоумяващо се бях вторачил в нея, към първата боа се присъедини и втора, също буйно размахвана, и двете бавно започнаха да се движат заедно, успоредно с билото на сипея.

Почувствувах се малко неловко, защото налице очевидно бе явление, неподлежащо на научно обяснение. Тъкмо възнамерявах да преустановя интереса си към този спектакъл, докато наоколо не се появи някой експерт-психолог, и изведнъж двете боа тръгнаха към мене, издигнаха се по-високо и по-високо, за да се превърнат накрая в две вълчи опашки, които се движеха нагоре към върха на сипея.

Моята позиция на брега на залива отлично се виждаше от там и аз се почувствувах изложен гол, както дамата от известната реклама на сутиени.

Свит колкото се може по-ниско, максимално смален, като червей пропълзях до скалите и се постарах да не се натрапвам. Но притесненията ми бяха излишни. Вълците не ми обърнаха никакво внимание, може би изобщо не ме забелязаха. Бяха улисани в личните си работи, които, както започнах бавно и недоверчиво да проумявам, можеха да се нарекат игра на гоненица.

Трудно можех да повярвам на очите си. Вълците се боричкаха като двойка едномесечни кученца. Инициативата пое по-дребният вълк (скоро той даде конкретни доказателства за принадлежността си към женския род). Положила глава на предните лапи и вирнала по най-непочтен начин задната си част, вълчицата внезапно се нахвърли върху далеч по-едрия мъжкар, в когото открих моя познайник отпреди два дни. В опита си да я избегне, той се спъна, падна и се търколи. Веднага тя се метна отгоре му и шеговите го захапа отзад, после отскочи встрани и бясно се завъртя в кръг. Мъжкият бързо се изправи на крака и я подгони, но успя да я стигне едва след най-изтощителнн усилия, на свой ред и той я захапа. След това ролите се смениха и женската започна да преследва мъжкия, който я увлече в лудо катерене нагоре — прехвърляха върха, после се хвърляха нагоре, надолу по сипея, докато на стръмния склон и двата вълка изгубиха опора под краката си и се търкулнаха по него с преплетени тела.

На равното те се разделиха, отърсиха козината от пясъка и тежко запъхтени застанаха един срещу друг почти опрели носове.

Тогава вълчицата буквално се изправи на задните си крака и прегърна вълка с двете предни лапи, като в същото време го задушаваше в страстни целувки.

Изглежда вълкът по-скоро понасяше, отколкото се наслаждаваше на тази изява на привързаност. Той непрекъснато извръщаше глава, но без резултат. Усетих несъзнателно, че у мене се надига топла симпатия към него — та това си беше наистина отвратителен показ на необуздана страст. Все пак той я изтърпя с всичкия необходим стоицизъм, който можеше да събере, докато вълчицата не се умори. Като го остави на мира, тя се изкачи до средата на сипея и… изчезна.

Тя сякаш се изгуби от лицето на земята, без да остави и следа. Разбрах какво всъщност бе станало едва когато обърнах бинокъла към черната сянка близо до мястото, където я видях за последен път. Тъмната сянка беше входа на пещера или леговище, и сигурно вълчицата бе влязла вътре.

Ликувах от мисълта, че не само бях намерил двойка вълци, но поради невероятен шанс и стечение на обстоятелствата открих и тяхното леговище. Така забравих всякаква предпазливост, че се втурнах към една могила, от където щях да виждам по-добре входа на леговището.

Вълкът се мотаеше в подножието на сипея, след като съпругата му си отиде и изведнъж ме видя. Той стигна върха с три-четири скока, спря там и се обърна към мене заплашително. Цялото ми въодушевление светкавично се изпари само като го погледнах отдолу нагоре. Вече не изглеждаше игриво вълче, а се бе превърнал в огромна разрушителна машина, която ми направи такова впечатление, че гърлото на бутилката с вълчия сок направо затрака между зъбите ми.

Реших, че е по-добре повече да не притеснявам вълчето семейство същия ден — опасявах се да не го разтревожа и да го накарам да се премести. Затова се оттеглих. Отстъплението не бе леко — доколкото знам, едно от най-трудните неща е да вървиш заднешком близо километър нагоре по пресечен скалист склон, при това натоварен, като мене, със сложната железария на научния занаят.

Когато стигнах хребета от който най-напред бях видял вълците, хвърлих последен бърз поглед през бинокъла. Вълчицата още не се мяркаше, а вълкът толкова бе намалил бдителността си, че лежеше на билото на сипея. Докато го наблюдавах, той се завъртя два три пъти като куче и след това се намести с очевидното намерение да подремне.

Много се успокоих като разбрах, че не се интересуваше повече от мене, защото ако случайното ми натрапване неуместно бе безпокоило вълците, щеше да бъде истинска трагедия, която би се отразила пагубно върху засега обнадеждаващата уникална възможност да изуча животните, заради които бях дошъл от толкова далече.

Бележки

[1] дамско украшение от щраусови пера във формата на дълъг шал (б. пр.)