Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Never Cry Wolf, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
MesserSchmidt (2007)

Издание:

ФАРЛИ МОУЪТ

Не плачи, Вълко!

роман

Превели от английски: СОНЯ КЪНЕВА и ПЛАМЕН ТОДОРОВ

първо издание

Редактор: ОГНЯНА ИВАНОВА

Художник: МАРИЯ ДУХТЕВА

Художествен редактор: ИОВА ЧОЛАКОВА

Технически редактор: ПЕТЪР СТЕФАНОВ

Коректор: АЛБЕНА НИКОЛАЕВА

953764121 Националност канадска. Код 11 6256-9-81

Издателски номер 387. Дадена за набор октомври 1980 г. Подписана за печат декември 1980 г. Излязла от печат януари 1981 г. Формат 32/84/108. Печатни коли 9,50. Изд. коли 7.98. Усл. изд. коли 8,73. Цена 0,86 лв.

Държавно издателство „ОТЕЧЕСТВО“, бул. „Г. Трайков“ 2а.

Държавен полиграфически комбинат „Д. БЛАГОЕВ“ — София

С/о Jusautor, Sofia

 

Never Cry Wolf

© Farley Mowat 1963, 1973

MCCLELLAND AND STEWART, TORONTO

История

  1. — Добавяне

21.
УЧИЛИЩНИ ДНИ

Към средата на септември тундрата започна да тлее меланхолично в червеникава и кафява убита жарава там, където ранните студове бяха докоснали покритата с нисък храсталак земя. Стадата карибу тръгнаха на юг и нови пътеки набраздиха торфените пасбища край залива „Вълчи дом“. Начинът на живот при вълците се промени отново.

Вълчетата бяха напуснали лятното леговище и макар че още не можеха да се мерят с Анджелина и двата вълка в продължителните ловувания, справяха се с по-кратки експедиции. Бяха започнали да навлизат в света и наверно тези есенни месеци са били едни от най-щастливите в целия им живот.

Когато се върнахме с Оотек в залива „Вълчи дом“ след пътуването из централните равнини открихме, че нашето семейство препуска диво из територията и прекарва дните си там, където го отведе лова.

Опитах се да споделя този скитнически живот, в рамките налагани от моите физически възможности и човешки нужди, и безкрайно ми хареса. Насекомите бяха изчезнали до един. Обикновено дните бяха топли, ясни и слънчеви, въпреки че нощем понякога падаше слана.

В такъв топъл слънчев ден тръгнах по билото на веригата хълмове на север, издигащи се над просторна, богата с растителност долина, която елените използуваха като главна магистрала на юг.

В светлото небе над долината висяха чернеещи се като сажди петънца — ята гарвани, следващи еленовите стада. Из купчините нисък гъсталак по мене крякаха яребици. Над езерата сред тундрата се виеха ята диви патици, почти готови да отлетят към далечните земи.

В долината под мене лениво се точеше поток карибу, стадо подир стадо минаваше, пасейки по посока на юг — несъзнателно водено право напред от знания, стари още по времето, когато ние самите не сме разбирали какво е знание.

Горе на една висока скала на няколко километра от леговището, открих вдлъбнатина с изглед към долината. Опрях гръб на грапавата, но стоплена от слънцето скала, свих коленете си под брадата и настанен по този начин удобно, насочих бинокъла към живия поток под мене.

Надявах се да видя вълците и те не ме разочароваха. Малко преди пладне на билото на отсрещния северен рид се появиха два вълка. След няколко минути се показаха още два големи и четири вълчета. Последва обичайното подскачане, дълго душене, въртене на опашка, накрая повечето вълци се разположиха на земята и полегнаха, а останалите, седнали с безразличие гледаха минаващите едва на няколкостотин метра от двете страни на хълма елени.

Лесно разпознах Анджелина и Джордж. Единият от другите вълци ми приличаше на чичо Алберт, но четвъртият — стройно животно с тъмносива козина, ми беше съвсем непознат. Така и не разбрах докрая откъде бе дошъл, но през останалото време, докато аз седях в района, той се държеше като член на семейството.

От всичките вълци (фактически от всички животни наоколо, включително елените и мене) изглежда единствено Джордж изпитваше желание да свърши нещо. Докато ние се бяхме проснали блажено под слънцето или в летаргия пасяхме лишеите, Джордж започна да снове неспокойно до върха и обратно. Един-два пъти той спря пред Анджелина, но тя не му обърна внимание, ако не се смята, че няколко пъти мързеливо тупна опашка.

Полузадрямал наблюдавах как една кошута пасе нагоре към билото с почиващите си вълци. Явно намерила богата на лишеи ивица, тя продължаваше да се изкачва към върха, макар сигурно да бе видяла зверовете, докато до едно от вълчетата останаха едва двадесетина метра. Вълчето много внимателно я наблюдаваше и накрая, за моя радост, се изправи, неспокойно погледна през рамо към останалата част от семейството, след което се обърна, и се примъкна към тях с направо увиснала между краката опашка.

Неспокойният Джордж, надушил миризмата на кошутата, вече се приближаваше към нея с протегнат нос, но и той сякаш с нищо не нарушаваше самообладанието й. Тогава големият мъжки вълк, наверно поради накърнено от подобно равнодушие честолюбие, направи светкавичен скок към нея. Кошутата този път вдигна глава изведнъж, непохватно се завъртя и препусна надолу по хълма — явно повече възмутена, отколкото уплашена.

Времето минаваше, реката от карибу продължаваше да си тече и не очаквах да стана свидетел на нещо по-занимателно от кратката интермедия с кошутата — предполагах, че вълците вече бяха сити, и сигурно това бе обичайната им следобедна почивка. Но грешах, защото Джордж замисляше нещо.

За трети път той отиде до Анджелина, опънала се сега на една страна, и този път не пожела да приеме нейния отрицателен отговор. Нямам представа точно какво й каза, но трябва да е било съвсем на място, защото тя се изправи на крака, отърси се и предано подскочи след него, за да подуши спящите физиономии на чичо Алберт и Непознатия. Те също разбраха известието и станаха. Вълчетата, които никога не оставаха по-назад, се надигнаха и затърчаха да настигнат големите. Наредени в неправилен кръг, всички вълци от групата вдигнаха муцуни и започнаха да вият точно както на сипея преди да тръгнат на лов.

Почудих се, че се приготвят толкова рано през деня за лов, но още повече ме удиви липсата на всякакъв отклик на вълчия хор от страна на елените. Едва ли някой в обсега на звуците си даде труд поне веднага да вдигне глава; малкото, които го сториха, се задоволиха с кратък нелюбопитен поглед към билото и отново кротко започнаха да пасат. Нямах време да разсъждавам надълго, защото Анджелина, Алберт и Непознатия затичаха, като оставиха на билото Джордж и наредените зад него неутешими вълчета. Едно от малките понечи да тръгне след трите вълка, но Джордж се обърна към него, и то бързо се върна при братчетата и сестричетата си.

Подухваше слаб южен ветрец и вълците се движеха срещу него в малка стегната група. Като слязоха на равното, те преминаха в лек тръс, наредени един зад друг и леко, без да бързат, преминаха през еленовите стада. Както винаги, никой не се тревожеше и не бягаше, освен когато вълците заплашваха да се сблъскат с животното.

Трите вълка също не обръщаха внимание на елените, макар че минаха покрай много малки стада от млади елени. Срещу никое от тях не предприеха пробни набези, а целенасочено продължаваха своя път, докато почти се изравниха с вдлъбнатината, където седях. Точно в този миг Анджелина спря, седна и изчака другите двама да я настигнат. Подушиха си отново носовете, после тя се изправи и се обърна с лице към хълма, където още стоеше Джордж с вълчетата.

Между двете групи вълци, в двата края на долината, имаше най-малко двеста елена и откъм източния склон на отсрещните възвишения непрестанно се задаваха нови и нови. За миг Анджелина сякаш обхвана всичките с поглед и след това заедно с другарите си тръгна назад. Наредени през сто метра един от друг в права линия, като по този начин се разпростряха по ширината на цялата долина, вълците потеглиха на север.

Не бързаха много, но в действията им се чуствуваше твърда целенасоченост, която елените сякаш усетиха. А може би подреждането на вълците затрудняваше стадата да ги избягват, както обикновено, чрез отскок встрани. Във всеки случай стадата елени, едно след друго, също обръщаха на север и тръгваха, докато накрая повечето елени в долината бяха върнати в посоката, от която бяха дошли.

Виждаше се, че елените правеха това с нежелание, няколко стада решително се опитаха да се проврат през редицата, но тогава най-близките вълци ги подбираха и ги принуждаваха да продължат на север. Но все пак три вълка не стигаха да обхванат долината по цялата й ширина и скоро елените усетиха, че могат да се измъкнат през откритите флангове, и да възобновят по този начин пътя си на юг. Въпреки всичко, наближавайки отсрещния хребет, вълците караха пред себе си поне стотина елена.

Едва сега животните за пръв път проявиха признаци на безпокойство. Онова, което се бе превърнало в почти плътната маса на повече от сто карибу, се пръсна пак в малки групи й всяка се спусна нанякъде в галоп. Едни подир други, елените завиваха встрани, но вълците вече не се опитваха да ги спрат. Когато хищниците минаваха край бясно препускащите малки стада, елените спираха за секунда, обръщаха се, изглеждаха ги и подновяваха прекъснатото си пътуване на юг. Досещах се вече какви бяха намеренията на вълците. Сега те бяха съсредоточили усилията си върху група от двадесет кошути и седем еленчета. Всеки опит на малкото стадо да свие наляво или надясно мигновено бе пресичан. След известно време елените се отказаха от това и решиха да надбягат предследвачите си в права посока.

Сигурно щяха да успеят, но щом преминаха през върбалака в края на хълма, върху им откъм фланга се изсипа истински потоп от вълци.

Поради разстоянието нямах възможност да проследя събитията, както бих желал, но видях, че Джордж връхлита върху една кошута с две еленчета. Когато ги настигна, той свърна встрани, и край него профучаха като сиви куршуми две вълчета. Те подгониха най-близкото еленче, което незабавно започна да ги разиграва, свивайки ту наляво, ту надясно. Едното вълче се препъна в опит да вземе един остър завой, преметна се през глава, но след миг се изправи и отново хукна.

Изглежда другите вълчета се бяха смесили с елените и не ги виждах, но щом стадото препусна с пълна скорост, те се появиха на опашката — тичаха упорито, но изоставаха.

Единият млад елен също започна да оставя зад себе си преследвачите. И четирите вълчета продължаваха да тичат с все сили, въпреки, че вече нямаха никакъв шанс да догонят някое карибу.

Какво правеха в това време възрастните? Когато насочих бинокъла към тях, видях че Джордж маха бавно опашка на същото място, където си беше по-рано и следи как върви гонитбата. Другите три вълка се бяха върнали на билото на хълма. Алберт и Непознатия легнаха да починат след краткото напрежение, а Анджелина стоеше изправена и гледаше към бързо оттеглящите се елени.

Измина половин час, преди да се върнат вълчетата. Те бяха така уморени, че едва изкачиха билото, за да се присъединят към възрастните, които сега отпуснато лежаха. Малките се включиха в групата и дишайки тежко се пльоснаха на земята, но никой от големите не им обърна внимание.

За днес училището бе приключено.