Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Never Cry Wolf, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
MesserSchmidt (2007)

Издание:

ФАРЛИ МОУЪТ

Не плачи, Вълко!

роман

Превели от английски: СОНЯ КЪНЕВА и ПЛАМЕН ТОДОРОВ

първо издание

Редактор: ОГНЯНА ИВАНОВА

Художник: МАРИЯ ДУХТЕВА

Художествен редактор: ИОВА ЧОЛАКОВА

Технически редактор: ПЕТЪР СТЕФАНОВ

Коректор: АЛБЕНА НИКОЛАЕВА

953764121 Националност канадска. Код 11 6256-9-81

Издателски номер 387. Дадена за набор октомври 1980 г. Подписана за печат декември 1980 г. Излязла от печат януари 1981 г. Формат 32/84/108. Печатни коли 9,50. Изд. коли 7.98. Усл. изд. коли 8,73. Цена 0,86 лв.

Държавно издателство „ОТЕЧЕСТВО“, бул. „Г. Трайков“ 2а.

Държавен полиграфически комбинат „Д. БЛАГОЕВ“ — София

С/о Jusautor, Sofia

 

Never Cry Wolf

© Farley Mowat 1963, 1973

MCCLELLAND AND STEWART, TORONTO

История

  1. — Добавяне

24.
СВЕТЪТ, КОЙТО СМЕ ЗАГУБИЛИ

Проблемът как щях да пътувам до Броше, на юг от залива „Вълчи дом“, се разреши една сутрин, когато Оотек влетя в колибата и съобщи, че бил видял самолет. И наистина, на запад от нас един самолет лениво кръжеше над тундрата.

Отдавна бях изгубил надежда, че пилотът, който ме докара до залива „Вълчи дом“ можеше някога да се върне и затова видът на този самолет ме разчувствува до дъното на душата ми. Сетих се за димките, с които бях екипиран и изтичах да ги взема. За мое учудване, те проработиха. Високо в небесата се устремиха кълба маслено черен дим и самолетът (изгубил се вече на запад) отново се показа, отправен по посока на моя сигнал.

Машината кацна в залива и аз отидох с кануто да посрещна пилота — непредразполагащ младеж с удължено лице, който преживяше буца дъвка. Излезе, че той имаше да ми разказва много неща.

След като в продължение на месеци Министерството не получило от мене и една думичка, сериозно се разтревожило. Не само че не пристигали никакви доклади за вълците, ами и държавното оборудване на стойност четири хиляди долара сякаш потънало в бездните на тундрата. Това вече било опасно, защото някой любопитен депутат от опозицията можел да подуши работата и да направи запитване в парламента. А страшилището, което преследва всяко държавно министерство, е възможността да го обвинят в лекомислено прахосване на обществени средства.

Поради това Министерството помолило Канадската кралска полиция да ме открие, но дирите ми били оскъдни. Пилотът, който ме беше докарал в Пустите земи, изчезнал при полет над района на Макензи, и полицията не могла да намери и следа от него, да не говорим къде ме е откарал. Най-накрая, след дълго шпиониране, полицията се докопала до ширещия се из Чърчил слух, че съм таен агент, изпратен на полюса да разузнава плаващите руски бази. Което и докладвала в Отава, като добавила, че не обича да я правят за смях, и че следващия път, когато Министерството пожелае нещо да бъде намерено, ще направи по-добре, ако не скрива истината.

Пилотът, кацнал да изясни моя димен сигнал, не бе изпратен да търси мене, а бил включен в изследователско проучване, и беше чиста случайност, че ме намери. Както и да е, той се съгласи да отнесе обратно в своята база известие, с което уведомявах моето министерство къде се намира оборудването, и предлагах да изпратят незабавно самолет, за да го прибере преди да са започнали студовете.

Пилотът се възползува от приземяването, за да напълни с помощта на Оотек резервоара от бидоните, които носеше в задното отделение. В това време аз отидох да свърша някои неприключени работи на сипея с леговището.

За да оформя изследването си на вълчия семеен живот се налагаше да знам как изглежда вълчето леговище отвътре — колко е дълбоко, какъв е диаметърът на входа, има ли в дъното на дупката място за лягане и пр. По разбираеми причини, докато леговището беше заето не можах да проуча това, а после бях претрупан с други неща, за да стигна и до него. Сега, когато времето беше на привършване, трябваше да побързам.

Понесох се през полето към леговището и бях стигнал на километър от него, когато зад гърба ми се разнесе оглушитилен рев. Той беше толкова силен, и неочакван, че неволно се похлупих по очи върху торфа. На около петнадесет метра над мене прелетя самолетът. Като отминаваше с ръмжене, той поклати игриво криле за поздрав, после се издигна, леко бръсна повърхността на сипея с въртящата се перка и запрати надолу пясъчен вихър. Надигнах се и успокоих разтупканото си сърце, а в главата ми се въртяха черни мисли по адрес на веселяка от бързо отдалечаващата се вече машина.

По сипея с леговището, както очаквах (и както ме беше уверил отлетелият пилот), нямаше вълци. Стигнах входа на дупката, хвърлих дебелите панталони, куртката и пуловера, извадих от торбата си фенерче (с почти изтощени батерии) и рулетка за измерване, и се залових с трудната задача да се промуша през входния тунел.

Фенерчето бе толкова слабо, че издаваше само жълто мъждукане, което едва стигаше да прочета цифрите по рулетката. Пропълзях навътре, близо два метра и половина се спусках под четиридесет и пет градусов наклон. Скоро устата и очите ми се напълниха с пясък, и започнах да усещам чувство на клаустрофобия, тъй като широчината на тунела беше едва колкото да се провра.

Когато рулетката се разви до два метра и половина, тунелът изведнъж се насочи нагоре и после изви на ляво. Насочих фенера в тази посока и натиснах копчето.

В мрака пред мене мътният сноп светлина от батерията се отрази в четири зелени светлинки.

Зеленият сигнал в този случай не ми осигуряваше свободно преминаване. Замръзнах на място, а ужасеният ми мозък се мъчеше да смели обстоятелството, че в леговището, заедно с мене, имаше най-малко два вълка.

Въпреки близкото ми познанство с вълчето семейство, положението бе такова, че ирационалните, но дълбоко внедрени у мене предразсъдъци надделяха напълно над разума и опита. Да си призная, така се уплаших, че направо се вцепених. Нямах никакво оръжие, и в моята чудновата поза едва ли щях да мога да освободя поне едната си ръка, за да отблъсна атаката. Изглеждаше неизбежно, че вълците щяха да ме нападнат; дори и един плъх би се защищавал отчаяно, ако го притиснат в дупката му.

Вълците дори не изръмжаха.

Ако не бяха двата чифта слабо блещукащи очи, все едно че ги нямаше.

Парализата започна да ме отпуска и въпреки студения ден по цялото ми тяло изби пот. В пристъп на безразсъдно нахалство протегнах фенера напред, докъдето ми стигаше ръката. Той светна, колкото да успея да разпозная Анджелина и едно от вълчетата. Притиснали се плътно до дъното на леговището, те стояха неподвижни като самата смърт.

По това време сътресението започна да преминава и инстинктът ми за самосъхранение отново надделя. Колкото можех по-бързо, аз се проврях обратно нагоре по наклонения тунел, очаквайки напрегнато всеки миг вълците да се нахвърлят отгоре ми. Но докато стигнах изхода и се измъкнах напълно, нито чух, нито видях и най-слаб признак за движение от страна на вълците.

Седнах на един камък и стреперещи пръсти запалих цигара. В това време усетих, че вече не ме беше страх. Вместо това ме обхвана безумен гняв. Вярвам, че ако имах пушка навярно щях да реагирам с брутално настървение, и да се опитам да убия и двата вълка.

Цигарата догоря, от навъсените северни небеса задуха вятър. Отново се разтреперах, този път от студ, не от яд. Гневът ми минаваше и постепенно се размекнах. Изпитал бях породена от страха злобна ярост: злобна ярост срещу зверовете, които бяха породили у мене истински ужас и по този начин бяха оскърбили моето човешко Аз.

Когато осъзнах с каква лекота бях забравил и с каква готовност пренебрегнал всичко онова, което моят летен престой ме бе научил за вълците … и за мен самия, бях потресен. Спомних си Анджелина и нейното вълче, свити от страх в дъното на леговището, където се бяха приютили от гръмотевичното привидение на самолета и се засрамих.

Някъде на изток зави вълк — леко, питащо. Познах гласа, защото го бях чувал много пъти по-рано. Беше Джордж, който огласяше пустата земя, за да получи отклик от изгубилите се членове на семейството му. Но за мен това бе глас, който говореше за изгубения свят, който някога е бил наш, преди да изберем своята отчуждаваща роля — свят, в който погледнах и почти проникнах… само за да бъда отхвърлен накрая от собствената си същност.