Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Never Cry Wolf, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
MesserSchmidt (2007)

Издание:

ФАРЛИ МОУЪТ

Не плачи, Вълко!

роман

Превели от английски: СОНЯ КЪНЕВА и ПЛАМЕН ТОДОРОВ

първо издание

Редактор: ОГНЯНА ИВАНОВА

Художник: МАРИЯ ДУХТЕВА

Художествен редактор: ИОВА ЧОЛАКОВА

Технически редактор: ПЕТЪР СТЕФАНОВ

Коректор: АЛБЕНА НИКОЛАЕВА

953764121 Националност канадска. Код 11 6256-9-81

Издателски номер 387. Дадена за набор октомври 1980 г. Подписана за печат декември 1980 г. Излязла от печат януари 1981 г. Формат 32/84/108. Печатни коли 9,50. Изд. коли 7.98. Усл. изд. коли 8,73. Цена 0,86 лв.

Държавно издателство „ОТЕЧЕСТВО“, бул. „Г. Трайков“ 2а.

Държавен полиграфически комбинат „Д. БЛАГОЕВ“ — София

С/о Jusautor, Sofia

 

Never Cry Wolf

© Farley Mowat 1963, 1973

MCCLELLAND AND STEWART, TORONTO

История

  1. — Добавяне

16.
СУТРЕШНА ЗАКУСКА

Откакто ги преместиха в дола, през повечето време малките оставаха скрити от моя поглед. И една сутрин, преди Анджелина или двата вълка да се приберат от нощен лов, аз се промъкнах до скалистото възвишение, обрасло с нисък елхов гъсталак, което гледаше към дола на разстояние по-малко от тридесет метра. Полъхваше съвсем лек ветрец от североизток и бе малко вероятно вълците да усетят миризмата ми, дори ако се намираха в леговището или на път към него. Наместих се удобно между дребните елхички и се залових с изучаването на дола.

Пътеки кръстосваха цялото пространство, широко десетина и дълго към тридесет метра. Както го разглеждах, изпод една купчина разтрошени камънаци до склона изскочиха две вълчета и през глава затичаха надолу по пътеката към малкото поточе. На брега те се сблъскаха, натопиха във водата глупави муцунки и завъртяха къси дебели опашки.

Малките бяха пораснали много през изминалите седмици и сега на вид и размери приличаха на едри шилета. Така се бяха охранили, че крачетата им изглеждаха съвсем късички, и пухкавата сива детска козина още повече ги закръгляше. Не можех да забележа у тях нищо, което да обещава в бъдеще онази гъвкава пищна физика, присъща на родителите им.

Малко по-надолу в дерето изникна и третото вълче. То влачеше един здраво оглозган кокал от карибу и ръмжеше по него, сякаш беше нещо живо и опасно. Вълчетата край потока го чуха, вирнаха измокрени муцунки и припнаха нагоре.

Захвана се борба на всеки срещу всеки. Атмосферата се изпълни с рев, вой и оглушителни яростни писъци ако някое от малките зверчета забиеше в крака на братчето си остри като игли зъбки. Появи се четвъртото вълче и се хвърли в мелето с екзалтиран вой на удоволствие.

Четири-пет минути след като започна междуособицата, ниско над дола прелетя гарван. Щом сянката му се плъзна над малките, те моментално пуснаха кокала и хукнаха да се крият. Но и това явно влизаше в играта защото веднага изскочиха пак, без никакви признаци на истински страх. Двете се вкопчиха наново в борба за кокала, а другите наперено се понесоха по торфа да търсят мишки.

Ако из малкото парче земя все още имаше някоя останала мишка, тя положително щеше да е крайно предпазлива. Вълчетата подушиха надве-натри няколко минути, направиха един два опита да се заровят в торфената мърсотия, накрая се отказаха от лова и се заиграха. В това време се върна Анджелина.

Наблюдението на малките ме беше погълнало дотам че усетих нейното присъствие едва когато съвсем наблизо чух плътен глас. Чуха го и вълчетата. Всички ние завъртяхме глави и видяхме на края на дола вълчицата. Вълчетата тутакси оставиха игрите и въодушевени заквичаха пронизително. Едното дори се изправи на задните си меки лапички, а с предните задраска из въздуха в радостно предчувствие.

Анджелина ги погледа, замислена и разнежена, после скочи долу в дерето. Там на минутата я нападнаха. Тя подуши всяко вълче, обърна някои направо по гръб, после сви рамене и започна да се насилва да повърне.

Трябваше да ми е ясно какво ще последва, но излязох недостатъчно събразителен и за миг се ужасих да не би Анджелина да бе погълнала отрова. Нищо подобно. След няколко конвулсии изкара почти пет килограма полусмляно месо, отскочи встрани и легна, като гледаше малките, струпали се отгоре му.

От това сутрешно месно продоволствие на мене самия леко ми се повдигна, но вълчетата съвсем не се погнусиха. Лакомо настървени, те се нахвърлиха върху закуската, а Анджелина ги наглеждаше търпеливо, без дори да се опита да поправи отблъскващите им обноски.

Закуската свърши, и за обяд не остана и едно късче. Вълчетата се катурнаха направо там, където си бяха, и поне в момента, не бяха способни за никаква пакост.

Сънливостта на горещото лятно утро се спусна над всички. Скоро единственият все още буден останах аз, и то с големи усилия. Искаше ми се поне малко да облекча позата си и да се протегна, но не смеех да мръдна, защото вълците бяха прекалено близо и в абсолютната тишина най-малкият звук щеше да се чуе.

Сигурно не е много деликатно да споменавам, но моята истинска стомашна област изглежда по рождение е снабдена с истинска ехтяща камера. Ако съм гладен, понякога и ако не съм, точно тази част от анатомията ми остава автономна и започва да издава звуци с толкова поразително разнообразие, сила и далекобойност, че трябва да ги чуете, за да хванете вяра. По този въпрос не съм способен да направя каквото и да е. С течение на годините поне се научих да смекчавам последствията, като се преструвам, не без известно майсторство, че това не съм аз и боботенето, което чуват другите, не идва от мене.

Точно сега дяволският барабан, дълбоко скрит в моите вътрешности, реши да се прояви и последвалата какофония проехтя из сутрешния покой като далечен грохот.

Анджелина уплашено се сепна. Вдигна глава и внимателно се заслуша в пълно недоумение. Въпреки всичките ми усилия да ги заглуша, звуците продължаваха. Вълчицата бавно се изправи, огледа вълчетата, наверно да се увери, че вината не е у тях, после вдигна недоверчиво поглед към безоблачното небе. Решението на загадката обаче не беше там горе. Вече напълно разбудена, Анджелина се опита да проследи посоката, от която идваха звуците.

Задачата й не беше лека, защото при стомашните шумове по принцип, и при моите по-специално, съществува ясно изразен вентрилоквистичен ефект. Анджелина се разходи два пъти из дола, но и на сантиметър не се доближи до отговора на растящото й любопитство.

Чудех се дали да пробвам да се измъкна или да седя с надеждата, че моят вътрешен оркестър ще се умори. Оркестърът обаче нададе нов проточен грохот от земетръсен мащаб и показа, че все още прелива от енергия и мощ. Секунди след това главата на Анджелина се появи над ръба на дерето три метра срещу мене.

Вторачихме се нямо очи в очи. Нямо, поне от нейна страна, докато от моя имаше само усърдни старания с незначителен успех. Намерих се в крайно неловко положение. Колкото повече опознавах Анджелина, толкова повече растеше уважението ми към нея. Аз държах на нейното добро мнение и никак не ми се искаше да изглеждам в очите й глупаво.

Как съм и се видял не знам, но наистина се чувствувах глупаво. Внезапната поява на вълчицата сякаш подтикна моите стомашни музиканти към още по-блестяща изява и така, преди да измисля някакъв осъществим начин за извинение, Анджелина сбърчи устни, оголи превъзходните си бели зъби в израз на ледено презрение и изчезна.

Бързо изскочих от укритието и се спуснах след нея до самия край на дола. Уви, закъснях дори да поднеса своите извинения. Единственото, което видях от Анджелина, преди тя да се изгуби сред безкрайните пукнатини в другия край на дола, подбрала вълчетата пред себе си, беше едно високомерно помахване на красивата й опашка.