Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Nineteen Eighty-Four, 1949 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Лидия Божилова, 1989 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Алтернативна история
- Антиутопия
- Екзистенциален роман
- Интелектуален (експериментален) роман
- Научна фантастика
- Социална фантастика
- Съвременен роман (XX век)
- Философска фантастика
- Характеристика
-
- XX век
- Европейска литература
- Екранизирано
- Линеен сюжет с отклонения
- Четиво за възрастни
- Човек и бунт
- Оценка
- 5,5 (× 366 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Victor (2004)
- Допълнителна корекция
- Диан Жон (2012)
- Източник
- bezmonitor.com (през sfbg.us)
Издание:
1984 [ХИЛЯДА ДЕВЕТСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА]. 1989. Изд. Профиздат. Ромна. Превод: [от англ.] [1984 / George ORWELL]. Формат: 20 см. Страници: 302. Цена: без сведение.
История
- — Корекция
- — Отделяне на предговора и послеслова като самостоятелни произведения
- — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
- — Оправяне на няколко технически грешки от slacker
- — Добавяне
- — Корекция
Статия
По-долу е показана статията за 1984 (книга) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Тази статия е за романа. За годината вижте 1984.
| 1984 | |
| Nineteen Eighty-Four | |
 Изображение на Министерството на истината (Миниправ по новговор) | |
| Автор | Джордж Оруел |
|---|---|
| Създаване | 1948 г. Великобритания |
| Първо издание | 8 юни 1949 г. Англия |
| Издателство | Secker and Warburg |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | политическа и социална фантастика |
| Вид | 326 страници |
| Начало | It was a bright cold day in April, and the clocks were striking thirteen. |
| Край | But it was all right, everything was all right, the struggle was finished. He had won the victory over himself. He loved Big Brother. |
| 1984 в Общомедия | |
1984 (на английски: Nineteen Eighty-Four) е антиутопичен политически роман, написан от британския писател Джордж Оруел през 1948 г. като противопоставяне на тоталитаризма. Книгата е публикувана за първи път на 8 юни 1949 г.[1] в Лондон. Името на романа в оригинал е „Хиляда деветстотин осемдесет и четвърта“ (Nineteen Eighty-Four). Романът е ситуиран в Първа писта (Airstrip One), част от супер държавата Океания, в която тече вечна война, има вездесъщ държавен контрол и публична манипулация. Супер държавата е под диктатурата на политически режим, наречен „английски социализъм“, съкратен до „ангсоц“ на новговор – език, създаден от правителството. Супердържавата е под контрола на привилегирования елит на Вътрешната партия, която преследва индивидуализма и независимото мислене като „мисловна престъпност“, преследвана от Полицията на мисълта. Романът е дистопична научна фантастика. Много от темите и концепциите от книгата са останали като нарицателни в културата, например идеята за новговор, Стая 101 и Големия брат. Популяризира се прилагателното „оруелов“, което описва официалната измама, тайното наблюдение и манипулацията. През 2005 г. романът е избран от списание Тайм за един от 100-те най-добри романи на английски език от 1923 г. до 2005 г.[2] В класацията от 1998 г. на Modern Library на 100-те най-добри романи той достига 13-о място по редакторска преценка и 6-о по мнение на читателите[3] През 2003, е класиран на 8-о място в анкетата на Би Би Си The Big Read.[4].
История
Джордж Оруел пише своя роман, провокиран от разделянето на света на „Зони на влияние“, определени на Техеранската конференция. Пише романа в продължение на три години, като живее предимно на шотландския остров Джура, вече тежко болен от туберкулоза. На 4 декември 1948 г. той изпраща финалния ръкопис и на 8 юни 1949 г. романът е публикуван. До 1989 г. книгата е преведена на шестдесет и пет езика, повече от всеки друг роман на английски език по това време. Измисленият от Оруел език новговор осмива лицемерието и укриването на истината от страна на държавата:
- „Министерството на любовта“ всъщност ръководи изтезанията и промиването на мозъци;
- „Министерството на изобилието“ наблюдава недостига и купонната система;
- „Министерството на мира“ ръководи войната и пропагандира жестокостта;
- „Министерството на истината“ ръководи пропагандата и историческия ревизионизъм.
Едно от ранните заглавия на романа е „Последният човек в Европа“ (на английски: The last man in Europe), но в писмо от 22 октомври 1948 г. до издателя си Фредерик Уорбърг, писано осем месеца преди публикуването, Оруел пише за колебанието си между него и „Хиляда деветстотин осемдесет и четвърта“. Издателят препоръчва по-комерсиално заглавие. Много по-късно в романа си „1985 г.“ (1978 г.) Антъни Бърджес предполага, че Оруел, разочарован от началото на Студената война (1945 – 1991 г.), е възнамерявал да кръсти книгата „1948“. Уводът на „Penguin Books Modern Classics“ съобщава, че Оруел първоначално залага действието на романа през 1980 г., но по-късно измества датата на 1982 г., а след това на 1984.
Крайното заглавие също е пермутация на 1948 г., годината на завършване. През цялата си история, книгата е била обект на спорове, точно както други антиутопични книги като „Ние“ на Евгений Замятин и „451 по Фаренхайт“ от Рей Бредбъри. Откриват се множество прилики на романа на Оруел с този на Замятин, като безспорно руската класика е повлияла Оруел.
Светът на „1984“
Всичко в супер държавата Океания се наблюдава от Големия брат, към когото има култ към личността. Той е лидерът на партията, която реално не съществува. Партията не се интересува от нищо друго, освен от абсолютната власт. Главният герой на романа Уинстън Смит е член на Външната партия, който работи за Министерството на истината и отговаря за пропагандата. Неговата работа е да пренаписва минали статии от вестниците така, че да отговарят на партийната линия. Голяма част от това министерство се занимава с унищожаването на документи, които не са редактирани. Поради тази причина не съществува никаква съпротива срещу официално изказаната от Партията позиция. Смит е усърден и умел работник, но тайно мрази Партията и мечтае за бунт срещу Големия брат.
Сюжетът на книгата е ситуиран в Океания, една от трите супер държави в света след Глобалната война. Големи плакати на Големия брат са из цялата страна, невъзможни са изключването на множеството екрани, които непрекъснато бълват информация за „просперитета“ и военните действия, които води Океания. Има три обществени прослойки:
- Висшата класа на Вътрешната партия, която е 2% от населението;
- Средната класа на Външната партия, която е 13% от населението;
- Ниската класа – пролетариат – която е 85 % от населението и представлява работническата класа.
Историята на главния герой започва на 4 април 1984 г. Въпреки това, самият той не е убеден в истинността на датата, предвид факта, че професионално променя всякакви дати, факти и новини. В книгата на основния лидер на Съпротивата Емануил Голдщайн се разкрива, че след Втората световна война, Обединеното кралство попада в гражданска война и е погълнато от една от супер държавите – Океания. Едновременно с това СССР завладява континентална Европа и обособява втората супердържава – Евразия. Източноазия е третата супер държава, която обхваща регионите на Източна и Югоизточна Азия. Трите супердържави водят непрекъсната война помежду си. Информацията с коя от тях се бие Океания непрекъснато се променя, фактите се заличават и заменят с други.
Властта е строго разпределена. Съществуват следните министерства:
- Министерство на мира – занимава се с войната и военните действия;
- Министерство на истината – занимава се с новини, забавление, образование и изкуство – изцяло пропагандни;
- Министерство на изобилието – занимава се с икономически афери (купонна система и гладуване);
- Министерство на любовта – занимава се със закона и реда, както и с мъчения и промиване на мозъци.
Преводи на български
Първият български превод на „1984“ е направен в Лондон от Петър Увалиев, който го адаптира за радиотеатър. Драматизацията е излъчена в цяла поредица от 15 епизода по българската емисия на радио Би Би Си през пролетта и лятото на 1984 година. Поради липса на български артисти във Великобритания ролите се изпълняват от почти всички журналисти и автори, работещи по това време в българската редакция на радиото: Димитър Димитров, Люси Ню, Павлина Джоунс, Ани Арнолд и др.[5]
Авторка на най-известния български превод на „1984“ (1989) е Лидия Йорданова Божилова-Аройо, по-късно зам.-директорка на българската секция на Би Би Си, майка на британската музикантка Мира Аройо.
- Издание от 1989 г. в София на „Профиздат“ (с предговор „«1984» през 1989“ от Ивайло Дичев, без ISBN).
- Издание от 2004 г. в София на „Panorama.bg“ (с предговор „Защо Oруел е актуален и през 2004-та!“ от Волен Сидеров, ISBN 954-90922-0-8, недепозирано в НБКМ).
- Издание от 2005 г. без място на „Mediasat“ (поредица „Златна колекция XX век: Изборът на „Дневен Труд“ и „24 часа““, ISBN 84-9819-410-5).
- Издание от 2006 г. в София на „Панорама“ (с предговор от Волен Сидеров, ISBN 954-91538-1-9, недепозирано в НБКМ).
- Издание от 2009 г. в София на „Панорама груп“ (с предговор „Защо Oруел е актуален и през 2004-та!“ от Волен Сидеров, без ISBN, баркод 9789549092202, недепозирано в НБКМ).
- Издание от 2009 г. в София на „Фама“ (заедно с „Фермата на животните“, ISBN 978-954-597-352-9, недепозирано в НБКМ).
- Издание от 2016 г. в София на „Фама“ (ISBN 978-954-597-514-1, недепозирано в НБКМ).
- Издание от 2016 г. в София на „Фама“ (заедно с „Фермата на животните“, ISBN 978-954-597-515-8, недепозирано в НБКМ).
В превода на Лидия Божилова също се забелязват някои, вече по-незначителни съкращения. Например, относно съпругата на Уинстън Смит е изпуснато сравнението на Оруел, че тя приличала на „the human sound-track“ (човешки звукозапис), което находчиво е пресътворено в руския превод на Виктор Петрович Голышев като ходещ грамофон (ходячий граммофон)[6].
През 2002 г. издателство „Жар птица“ пуска превод на „1984“, подписан от Димитрина Стойкова-Робъртсън (вероятно псевдоним). Освен множеството печатни грешки, всъщност се разпознава развалена преработка на превода на Лидия Божилова. Например: „Партията се опитваше да унищожи сексуалния инстинкт или ако не можеше да го унищожи, да го изврати и омърси. Не знаеше защо е така, но му се струваше, че е в реда на нещата. Що се отнася до жените, усилията на партията в общи линии се увенчаваха с успех“ (Божилова). „Партията се опитваше да унищожи сексуалния инстинкт или ако не можеше да го унищожи, да го изврати и осмърди. Не знаеше защо е така, но му се струваше, че е в реда на нещата. Пон що се отнасяше до жените, усилията на партията в общи линии се увенчаваха с успех“ (Стойкова-Робъртсън).
Вижте също
Източници
- ↑ Charles' George Orwell Links
- ↑ Lev Grossman; Lacayo, Richard (6 October 2005). "All-Time 100 Novels. 1984 (1949), by George Orwell". Time. ISSN 0040-781X. Retrieved 19 October 2012
- ↑ "100 Best Novels". Modern Library. Retrieved 19 October 2012
- ↑ "The Big Read". BBC. April 2003. Retrieved 19 October 2012
- ↑ Запис на глава 10 от драматизацията на първия превод на български на романа, излъчена през лятото на 1984 година в рамките на българската емисия на радио Би Би Си
- ↑ Full text of ""1984" и эссе разных лет" // archive.org. Посетен на 21 юни 2022. (на руски)
Външни препратки
- – 1984 „1984“ на сайта
„Моята библиотека“
6
Уинстън пишеше в дневника си:
Беше преди три години. Случи се в късна вечер в тясна странична уличка, близо до една от големите гари. Тя стоеше до някакъв вход, под мъждива улична лампа. Лицето й беше младо, много силно гримирано. Всъщност гримът ме привлече, белотата му като на маска и яркочервените устни. Партийките никога не се гримират. На улицата нямаше жива душа, нямаше и телекран. Тя каза, два долара. Аз…
Беше му прекалено трудно да продължи. Затвори очи и натисна с пръсти клепачите си, като се опитваше да изтръгне от тях образа, който постоянно го преследваше. Изпитваше почти непреодолимото желание да изкрещи с пълен глас цяла поредица мръсни думи. Или да разбие главата си о стената, да рита масата, да изхвърли мастилницата през прозореца — да направи нещо необуздано или шумно, или болезнено, което да изтрие терзаещия го спомен.
Най-лошият ти враг, каза си той, е собствената ти нервна система. Всеки миг напрежението вътре в теб лесно може да избие в някакъв външен симптом. Спомни си за едного, с когото се бе разминал на улицата преди няколко седмици: съвсем обикновен човек, член на партията, трийсет и пет-четирийсетгодишен, висок и слаб, с куфарче в ръка. Бяха на няколко метра един от друг, когато лявата страна на лицето му внезапно се сви от спазъм. Същото се повтори точно когато се разминаваха: съвсем лек спазъм, трепване, мигновено като затварянето на окото на обектив, но явно привично. Спомни си как тогава си помисли: горкият, свършено е с него. Страшното бе, че трепването съвсем сигурно бе несъзнателно. Най-опасно обаче беше да говориш насън. А от това няма начин да се предпазиш — или поне той не знаеше такъв начин.
Пое дъх и продължи да пише:
Влязохме във входа и през задния двор отидохме в приземна кухня. До стената имаше легло, а на масата — лампа, която едва мъждееше. Тя…
Стисна зъби. Идеше му да се изхрачи. Спомняйки си жената в приземната кухня, си помисли и за Катрин, своята жена. Уинстън беше женен — поне някога, вероятно все още беше женен, тъй като, доколкото знаеше, жена му не беше умряла. Стори му се, че отново вдишва топлия застоял въздух на приземната кухня с мирис на дървеници, на мръсни дрехи, на евтин парфюм — отвратителен и все пак привлекателен, защото нито една жена от партията не използва парфюм, това изобщо бе немислимо. Само пролите употребяваха парфюм. В съзнанието му неговият мирис беше неразделно свързан с прелюбодеянието.
Тази жена беше първото му прегрешение от около две години. Естествено ходенето по проститутки беше забранено, но това беше една от забраните, които, стига да събереш кураж, можеш от време на време да нарушаваш. Беше опасно, но не и въпрос на живот и на смърт. Ако те спипат с проститутка, могат да ти лепнат пет години принудителен труд в лагер, не повече, освен ако имаш и други прегрешения. И не беше трудно, стига да не те хванат на място. Бедните квартали гъмжаха от жени, готови да се продават. Някои можеха да се купят само за бутилка джин, какъвто на пролите не разрешаваха да пият. Негласно партията дори беше склонна да насърчава проституцията като отдушник на инстинкти, които не бе в състояние докрай да задуши. На разврата не се придаваше значение, стига да се правеше скришно, без наслада и с жени само от най-бедната и презряна класа. Непростимото престъпление беше промискуитет между членове на партията. Но въпреки че това беше едно от престъпленията, което обвинените в големите чистки неизменно си признаваха, почти немислимо бе действително да се случи нещо подобно.
Целта на партията беше не само да попречи на мъжа и жената да се привързват един към друг и така да убягват от контрола й. Всъщност необявената задача беше сексуалният акт да се лиши от всякакво удоволствие. Не толкова любовта, колкото чувствеността беше врагът, както вътре, така и извън брака. Всички бракове между партийни членове трябваше да бъдат санкционирани от специална комисия и въпреки че принципът никога не бе формулиран открито, разрешение неизменно се отказваше, ако въпросната двойка създаваше впечатление за взаимно физическо привличане. Единствената призната цел на брака бе да се създават деца, които да служат на партията. На половото сношение трябваше да се гледа като на незначително и не съвсем приятно задължение, нещо като клизма. Това също никога не се разясняваше обстойно, но непряко се внушаваше на всеки партиен член още от ранно детство. Съществуваха даже организации като Младежкия антисекссъюз, който проповядваше пълно безбрачие за двата пола. Всички деца трябваше да се заченат чрез изкуствено осеменяване (на новговор изосем) и да се отглеждат в обществени заведения. Това, както Уинстън добре съзнаваше, не трябваше да се разбира съвсем буквално, и все пак повече или по-малко отговаряше на общата идеология на партията. Партията се опитваше да унищожи сексуалния инстинкт или ако не можеше да го унищожи, да го изврати и омърси. Не знаеше защо е така, но му се струваше, че е в реда на нещата. Що се отнася до жените, усилията на партията в общи линии се увенчаваха с успех.
Отново си помисли за Катрин. Бяха минали девет, десет — близо единайсет години, откак се разделиха. Странно колко рядко се сещаше за нея. С дни можеше да не си спомни, че някога е бил женен. Заедно бяха живели само около година и половина. Партията забраняваше разводите, но насърчаваше раздялата на бездетните семейства.
Катрин беше висока и руса, много стройна, с грациозни движения. Лицето й беше дръзко, с орлов профил, лице, което човек можеше да нарече благородно, докато не разбере, че зад него няма абсолютно нищо. В самото начало на семейния им живот установи — впрочем може би само защото я опозна по-добре, отколкото познаваше другите, — че не е срещал по-глупаво, по-вулгарно и празноглаво същество от нея. Съзнанието й беше пълно с лозунги и нямаше глупост, която да не е готова да попие, щом идваше от партията. И въпреки това той беше в състояние да понесе съвместния им живот, ако не беше едно-единствено нещо — сексът.
Достатъчно бе да я докосне, и тя някак трепваше и се вцепеняваше. Прегърнеше ли я, струваше му се, че прегръща движеща се дървена кукла. Странно, но дори когато тя го притискаше към себе си, той имаше чувството, че същевременно го отблъсква с всичка сила. Това впечатление се създаваше от вцепенените й мускули. Тя лежеше със затворени очи, като нито се съпротивляваше, нито участваше, а понасяше. Беше изключително неловко и в крайна сметка ужасно. Но дори и това не би му попречило да издържи съвместния живот, ако се бяха споразумели да останат без деца. Любопитното беше обаче, че именно Катрин не беше съгласна. Длъжни сме, казваше тя, ако можем, да родим дете. Така че, когато беше възможно, упражнението се изпълняваше съвсем редовно, веднъж в седмицата. Сутрин тя даже му напомняше за него като за нещо, което трябва да се свърши вечерта и не бива да се забравя. Наричаше го по два начина. Единият беше „правене на бебе“, а другият — „нашият дълг към партията“ (да, тя наистина се изразяваше точно така). Съвсем скоро той започна да изпитва истински ужас при наближаването на определения ден. За късмет, дете не се роди и накрая тя се съгласи да изостави опитите, а скоро след това се разделиха.
Уинстън недоловимо въздъхна. Взе отново писалката и написа:
Тя се хвърли на леглото и веднага, без никакво встъпление, по най-долния и вулгарен начин, който човек може да си представи, вдигна полата си. Аз…
Видя се как стои там, в слабата светлина на лампата, с мириса на дървеници и евтин парфюм в ноздрите, а в сърцето с чувство на поражение и отвращение, което даже в този миг си оставаше примесено с мисълта за бялото тяло на Катрин, смразено завинаги от хипнотичната сила на партията. Защо все така трябваше да става? Защо не можеше да има собствена жена, вместо веднъж на няколко години да се задоволява с подобна животинска схватка? Но истинска любовна връзка беше почти немислима. Всички жени от партията си приличаха. Въздържанието бе толкова дълбоко вкоренено в тях, колкото и предаността към партията. Природното чувство бе задушавано с целенасочено възпитание от ранни години, с игри, студени бани и глупостите, с които им тъпчеха главите в училище, в организацията на Разузнавачите и в Младежкия съюз, с лекции, паради, песни, лозунги и маршове. Разумът му подсказваше, че сигурно има изключения, но сърцето му не го вярваше. Всички те бяха непоколебими, както изискваше от тях партията. Повече, отколкото да бъде обичан, той искаше да пробие тази стена от целомъдрие поне веднъж в живота си. Успешният полов акт беше бунт. Желанието беше престъпмисъл. Ако беше успял поне да пробуди Катрин, това би било нещо като прелъстяване, въпреки че му беше съпруга.
Но случилото се трябваше да бъде доразказано. Той изписа:
Запалих лампата. Когато я видях на светло…
В тъмнината слабата светлина на газената лампа му се стори много ярка. За първи път можа да разгледа жената. Тъкмо беше пристъпил към нея, и спря, изпълнен с похот и ужас. Много добре съзнаваше на каква опасност се бе изложил с идването си тук. Съвсем вероятно бе на излизане да го спипа патрулът: може би дори вече го чакаха пред вратата. А да си отиде, без да е направил онова, за което бе дошъл!…
Трябваше да го напише, трябваше да се изповяда. В светлината на лампата изведнъж беше видял, че жената е стара. Толкова дебел слой грим покриваше лицето й, че то сякаш щеше да се напука като картонена маска. В косите й имаше бели кичури: но най-зловеща бе устата — полуотворена черна кухина. Нямаше никакви зъби.
Той написа бързо с разкривен почерк:
Когато я видях на светло, беше истинска старица, поне петдесет годишна. Но все едно, направих го.
Отново притисна клепачите си с пръсти. Накрая го беше написал, но това с нищо не промени нещата. Терапията се оказа безуспешна. Изпитваше все същото силно желание да крещи мръсни думи колкото му глас държи.