Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Nineteen Eighty-Four, 1949 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Лидия Божилова, 1989 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Алтернативна история
- Антиутопия
- Екзистенциален роман
- Интелектуален (експериментален) роман
- Научна фантастика
- Социална фантастика
- Съвременен роман (XX век)
- Философска фантастика
- Характеристика
-
- XX век
- Европейска литература
- Екранизирано
- Линеен сюжет с отклонения
- Четиво за възрастни
- Човек и бунт
- Оценка
- 5,5 (× 366 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Victor (2004)
- Допълнителна корекция
- Диан Жон (2012)
- Източник
- bezmonitor.com (през sfbg.us)
Издание:
1984 [ХИЛЯДА ДЕВЕТСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА]. 1989. Изд. Профиздат. Ромна. Превод: [от англ.] [1984 / George ORWELL]. Формат: 20 см. Страници: 302. Цена: без сведение.
История
- — Корекция
- — Отделяне на предговора и послеслова като самостоятелни произведения
- — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
- — Оправяне на няколко технически грешки от slacker
- — Добавяне
- — Корекция
Статия
По-долу е показана статията за 1984 (книга) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Тази статия е за романа. За годината вижте 1984.
| 1984 | |
| Nineteen Eighty-Four | |
 Изображение на Министерството на истината (Миниправ по новговор) | |
| Автор | Джордж Оруел |
|---|---|
| Създаване | 1948 г. Великобритания |
| Първо издание | 8 юни 1949 г. Англия |
| Издателство | Secker and Warburg |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | политическа и социална фантастика |
| Вид | 326 страници |
| Начало | It was a bright cold day in April, and the clocks were striking thirteen. |
| Край | But it was all right, everything was all right, the struggle was finished. He had won the victory over himself. He loved Big Brother. |
| 1984 в Общомедия | |
1984 (на английски: Nineteen Eighty-Four) е антиутопичен политически роман, написан от британския писател Джордж Оруел през 1948 г. като противопоставяне на тоталитаризма. Книгата е публикувана за първи път на 8 юни 1949 г.[1] в Лондон. Името на романа в оригинал е „Хиляда деветстотин осемдесет и четвърта“ (Nineteen Eighty-Four). Романът е ситуиран в Първа писта (Airstrip One), част от супер държавата Океания, в която тече вечна война, има вездесъщ държавен контрол и публична манипулация. Супер държавата е под диктатурата на политически режим, наречен „английски социализъм“, съкратен до „ангсоц“ на новговор – език, създаден от правителството. Супердържавата е под контрола на привилегирования елит на Вътрешната партия, която преследва индивидуализма и независимото мислене като „мисловна престъпност“, преследвана от Полицията на мисълта. Романът е дистопична научна фантастика. Много от темите и концепциите от книгата са останали като нарицателни в културата, например идеята за новговор, Стая 101 и Големия брат. Популяризира се прилагателното „оруелов“, което описва официалната измама, тайното наблюдение и манипулацията. През 2005 г. романът е избран от списание Тайм за един от 100-те най-добри романи на английски език от 1923 г. до 2005 г.[2] В класацията от 1998 г. на Modern Library на 100-те най-добри романи той достига 13-о място по редакторска преценка и 6-о по мнение на читателите[3] През 2003, е класиран на 8-о място в анкетата на Би Би Си The Big Read.[4].
История
Джордж Оруел пише своя роман, провокиран от разделянето на света на „Зони на влияние“, определени на Техеранската конференция. Пише романа в продължение на три години, като живее предимно на шотландския остров Джура, вече тежко болен от туберкулоза. На 4 декември 1948 г. той изпраща финалния ръкопис и на 8 юни 1949 г. романът е публикуван. До 1989 г. книгата е преведена на шестдесет и пет езика, повече от всеки друг роман на английски език по това време. Измисленият от Оруел език новговор осмива лицемерието и укриването на истината от страна на държавата:
- „Министерството на любовта“ всъщност ръководи изтезанията и промиването на мозъци;
- „Министерството на изобилието“ наблюдава недостига и купонната система;
- „Министерството на мира“ ръководи войната и пропагандира жестокостта;
- „Министерството на истината“ ръководи пропагандата и историческия ревизионизъм.
Едно от ранните заглавия на романа е „Последният човек в Европа“ (на английски: The last man in Europe), но в писмо от 22 октомври 1948 г. до издателя си Фредерик Уорбърг, писано осем месеца преди публикуването, Оруел пише за колебанието си между него и „Хиляда деветстотин осемдесет и четвърта“. Издателят препоръчва по-комерсиално заглавие. Много по-късно в романа си „1985 г.“ (1978 г.) Антъни Бърджес предполага, че Оруел, разочарован от началото на Студената война (1945 – 1991 г.), е възнамерявал да кръсти книгата „1948“. Уводът на „Penguin Books Modern Classics“ съобщава, че Оруел първоначално залага действието на романа през 1980 г., но по-късно измества датата на 1982 г., а след това на 1984.
Крайното заглавие също е пермутация на 1948 г., годината на завършване. През цялата си история, книгата е била обект на спорове, точно както други антиутопични книги като „Ние“ на Евгений Замятин и „451 по Фаренхайт“ от Рей Бредбъри. Откриват се множество прилики на романа на Оруел с този на Замятин, като безспорно руската класика е повлияла Оруел.
Светът на „1984“
Всичко в супер държавата Океания се наблюдава от Големия брат, към когото има култ към личността. Той е лидерът на партията, която реално не съществува. Партията не се интересува от нищо друго, освен от абсолютната власт. Главният герой на романа Уинстън Смит е член на Външната партия, който работи за Министерството на истината и отговаря за пропагандата. Неговата работа е да пренаписва минали статии от вестниците така, че да отговарят на партийната линия. Голяма част от това министерство се занимава с унищожаването на документи, които не са редактирани. Поради тази причина не съществува никаква съпротива срещу официално изказаната от Партията позиция. Смит е усърден и умел работник, но тайно мрази Партията и мечтае за бунт срещу Големия брат.
Сюжетът на книгата е ситуиран в Океания, една от трите супер държави в света след Глобалната война. Големи плакати на Големия брат са из цялата страна, невъзможни са изключването на множеството екрани, които непрекъснато бълват информация за „просперитета“ и военните действия, които води Океания. Има три обществени прослойки:
- Висшата класа на Вътрешната партия, която е 2% от населението;
- Средната класа на Външната партия, която е 13% от населението;
- Ниската класа – пролетариат – която е 85 % от населението и представлява работническата класа.
Историята на главния герой започва на 4 април 1984 г. Въпреки това, самият той не е убеден в истинността на датата, предвид факта, че професионално променя всякакви дати, факти и новини. В книгата на основния лидер на Съпротивата Емануил Голдщайн се разкрива, че след Втората световна война, Обединеното кралство попада в гражданска война и е погълнато от една от супер държавите – Океания. Едновременно с това СССР завладява континентална Европа и обособява втората супердържава – Евразия. Източноазия е третата супер държава, която обхваща регионите на Източна и Югоизточна Азия. Трите супердържави водят непрекъсната война помежду си. Информацията с коя от тях се бие Океания непрекъснато се променя, фактите се заличават и заменят с други.
Властта е строго разпределена. Съществуват следните министерства:
- Министерство на мира – занимава се с войната и военните действия;
- Министерство на истината – занимава се с новини, забавление, образование и изкуство – изцяло пропагандни;
- Министерство на изобилието – занимава се с икономически афери (купонна система и гладуване);
- Министерство на любовта – занимава се със закона и реда, както и с мъчения и промиване на мозъци.
Преводи на български
Първият български превод на „1984“ е направен в Лондон от Петър Увалиев, който го адаптира за радиотеатър. Драматизацията е излъчена в цяла поредица от 15 епизода по българската емисия на радио Би Би Си през пролетта и лятото на 1984 година. Поради липса на български артисти във Великобритания ролите се изпълняват от почти всички журналисти и автори, работещи по това време в българската редакция на радиото: Димитър Димитров, Люси Ню, Павлина Джоунс, Ани Арнолд и др.[5]
Авторка на най-известния български превод на „1984“ (1989) е Лидия Йорданова Божилова-Аройо, по-късно зам.-директорка на българската секция на Би Би Си, майка на британската музикантка Мира Аройо.
- Издание от 1989 г. в София на „Профиздат“ (с предговор „«1984» през 1989“ от Ивайло Дичев, без ISBN).
- Издание от 2004 г. в София на „Panorama.bg“ (с предговор „Защо Oруел е актуален и през 2004-та!“ от Волен Сидеров, ISBN 954-90922-0-8, недепозирано в НБКМ).
- Издание от 2005 г. без място на „Mediasat“ (поредица „Златна колекция XX век: Изборът на „Дневен Труд“ и „24 часа““, ISBN 84-9819-410-5).
- Издание от 2006 г. в София на „Панорама“ (с предговор от Волен Сидеров, ISBN 954-91538-1-9, недепозирано в НБКМ).
- Издание от 2009 г. в София на „Панорама груп“ (с предговор „Защо Oруел е актуален и през 2004-та!“ от Волен Сидеров, без ISBN, баркод 9789549092202, недепозирано в НБКМ).
- Издание от 2009 г. в София на „Фама“ (заедно с „Фермата на животните“, ISBN 978-954-597-352-9, недепозирано в НБКМ).
- Издание от 2016 г. в София на „Фама“ (ISBN 978-954-597-514-1, недепозирано в НБКМ).
- Издание от 2016 г. в София на „Фама“ (заедно с „Фермата на животните“, ISBN 978-954-597-515-8, недепозирано в НБКМ).
В превода на Лидия Божилова също се забелязват някои, вече по-незначителни съкращения. Например, относно съпругата на Уинстън Смит е изпуснато сравнението на Оруел, че тя приличала на „the human sound-track“ (човешки звукозапис), което находчиво е пресътворено в руския превод на Виктор Петрович Голышев като ходещ грамофон (ходячий граммофон)[6].
През 2002 г. издателство „Жар птица“ пуска превод на „1984“, подписан от Димитрина Стойкова-Робъртсън (вероятно псевдоним). Освен множеството печатни грешки, всъщност се разпознава развалена преработка на превода на Лидия Божилова. Например: „Партията се опитваше да унищожи сексуалния инстинкт или ако не можеше да го унищожи, да го изврати и омърси. Не знаеше защо е така, но му се струваше, че е в реда на нещата. Що се отнася до жените, усилията на партията в общи линии се увенчаваха с успех“ (Божилова). „Партията се опитваше да унищожи сексуалния инстинкт или ако не можеше да го унищожи, да го изврати и осмърди. Не знаеше защо е така, но му се струваше, че е в реда на нещата. Пон що се отнасяше до жените, усилията на партията в общи линии се увенчаваха с успех“ (Стойкова-Робъртсън).
Вижте също
Източници
- ↑ Charles' George Orwell Links
- ↑ Lev Grossman; Lacayo, Richard (6 October 2005). "All-Time 100 Novels. 1984 (1949), by George Orwell". Time. ISSN 0040-781X. Retrieved 19 October 2012
- ↑ "100 Best Novels". Modern Library. Retrieved 19 October 2012
- ↑ "The Big Read". BBC. April 2003. Retrieved 19 October 2012
- ↑ Запис на глава 10 от драматизацията на първия превод на български на романа, излъчена през лятото на 1984 година в рамките на българската емисия на радио Би Би Си
- ↑ Full text of ""1984" и эссе разных лет" // archive.org. Посетен на 21 юни 2022. (на руски)
Външни препратки
- – 1984 „1984“ на сайта
„Моята библиотека“
5
Изчезна Сайм. Една сутрин не се появи на работа. Някои необмислено коментираха отсъствието му. На другия ден никой вече не спомена за него. На третия ден Уинстън отиде във фоайето на Архивния отдел, за да погледне таблото за обяви. Сред тях беше списъкът на членовете на Шахматния комитет, в който участваше и Сайм. Изглеждаше почти както преди — нищо не бе зачеркнато, но едно име липсваше. Това беше достатъчно. Сайм бе престанал да съществува: той никога не бе съществувал.
Беше горещо като в пещ. Температурата в стаите без прозорци, но с климатични инсталации в лабиринтите на министерството беше нормална, но навън паважът пареше под подметките, а вонята в метрото в най-натоварените часове беше ужасна. Подготовката за Седмицата на омразата вървеше с пълен ход и служителите на министерствата работеха извънредно. Шествия, митинги, военни паради, лекции, изложби на восъчни фигури, кинопрожекции, телепрограми — всичко това трябваше да се организира; да се издигат трибуни, да се издялат статуи, да се измислят лозунги, да се напишат песни, да се разпространят слухове, да се фалшифицират фотографии. Секцията на Джулия в Отдела за художествена литература премина от производството на романчета към серия брошури за зверства и издевателства. Освен обичайната си работа Уинстън отделяше всеки ден много време, за да преглежда стари броеве на „Таймс“ и да променя или разкрасява информации, които да бъдат цитирани в речите. Атмосферата в града се нажежаваше, когато късно вечер тълпи вилнеещи проли скитаха по улиците. По-често от всякога падаха ракетни бомби и понякога в далечината се разнасяха страхотни експлозии, които никой не можеше да обясни, и за тях се разпространяваха всевъзможни ужасяващи слухове.
Новата мелодия, определена за химн на Седмицата на омразата (наричаше се Песен на омразата), вече беше композирана и се лееше по цял ден от телекраните. Дивашкият лаещ ритъм едва ли можеше да се нарече музика — по-скоро напомняше биенето на барабан. Тя всяваше ужас, когато я ревяха стотици гърла, съпровождани от тропота на маршируващи крака. Беше допаднала на пролите и в среднощните улици си съперничеше с все още популярната „Любовта беше безнадеждна“. Децата на Парсънови я свиреха непоносимо на гребен и тоалетна хартия, денем и нощем. Вечерите на Уинстън бяха по-заети от всякога. Организираните от Парсънс отряди доброволци подготвяха улицата за Седмицата на омразата — шиеха знамена, рисуваха плакати, издигаха флагщокове и с опасност за живота си прехвърляха през улицата жици за лозунги. Парсънс се хвалеше, че само жилищен дом „Победа“ ще употреби четиристотин метра плат за празнична украса. Чувстваше се в свои води и беше на върха на щастието. Горещината и физическата работа му служеха за извинение вечер да облича шорти и риза без яка. Присъстваше едновременно навсякъде: буташе, дърпаше, режеше с трион, зачукваше, стъкмяваше и веселеше всички с приятелски подканяния, като от всяка гънка на тялото си излъчваше, изглежда, неизчерпаем запас възкисела пот.
Из цял Лондон отведнъж се беше появил нов плакат. Нямаше надпис и изобразяваше чудовищна фигура на евразийски войник, три или четири метра висок, крачещ напред с безизразно монголско лице и огромни ботуши, с насочен от хълбока автомат. От какъвто й ъгъл да погледнеш плаката, увеличеното от скъсената перспектива дуло на автомата се прицелваше право в теб. Беше разлепен по всяко празно място на всяка стена и по брой превишаваше дори портретите на Големия брат. Пролите, които обикновено се отнасяха с безразличие към войната, насъскани от пропагандата, сега се отдадоха на едно от периодичните си патриотични изстъпления. И сякаш в отговор на общото настроение ракетните бомби убиваха повече хора отпреди. Една падна върху препълнен киносалон в Степни и погреба под развалините неколкостотин жертви. Цялото население на квартала излезе на дълга мудна траурна процесия, която продължи с часове и всъщност прерасна в протестен митинг. Друга бомба падна върху пуст участък, използван за спортна площадка, и няколко десетки деца загинаха разкъсани на парчета. Последваха нови гневни демонстрации, изгориха чучело на Голдщайн, разкъсаха и хвърлиха в пламъците стотици плакати на евразийскйя войник, в суматохата няколко магазина бяха плячкосани; после плъзна слух, че шпиони насочват ракетните бомби с радиовълни, и бе подпалена къщата на възрастно семейство, за което се подозираше, че е от чуждестранен произход — хората загинаха в пламъците.
Когато успяваха да отидат в стаята над магазина на мистър Чарингтън, Джулия и Уинстън лежаха един до друг голи заради жегата на непокритото легло под отворения прозорец. Плъхът вече не се появи, но от горещината дървениците се бяха навъдили застрашително. Това не ги притесняваше. Чиста или мръсна, стаята беше рай. С пристигането си те посипваха всичко с пипер, купен на черно, хвърляха дрехите си и се любеха с потни тела, после заспиваха и се събуждаха, за да видят как дървениците се събират за контраатака.
През юни се срещнаха четири, пет, шест… седем пъти. Уинстън вече не пиеше джин по всяко време. Изглежда, нямаше нужда от него. Беше напълнял, варикозната му язва се беше успокоила, от нея беше останало само кафяво петно на кожата над глезена, вече не се давеше от кашлица рано сутрин. Животът не му се струваше така непоносим, не изпитваше желание да прави гримаси на телекрана или да псува на висок глас. Сега, когато имаха сигурно убежище, почти дом, като че вече нямаше значение, че могат да се срещат рядко и само за по няколко часа. Важното беше стаята над вехтошарския магазин да съществува. Съзнанието, че е там, непокътната, беше като да си в нея. Стаята беше свят, къс от миналото, където можеха да се разхождат праисторически животни. Мистър Чарингтън, мислеше си Уинстън, също е праисторическо същество. Преди да се качи в стаята, той обикновено се задържаше за няколко минути да поговори с него. Старецът като че ли никога не излизаше, а и май нямаше почти никакви клиенти. Като призрак обитаваше малкия си тъмен магазин и още по-малката кухничка отзад, където приготвяше храната си — там сред другите вещи се виждаше невероятно древен грамофон с огромна фуния. Изглежда, се радваше на възможността да размени някоя дума. Както се разхождаше между струпаните вехтории с дългия си нос, с дебелите стъкла на очилата и приведените рамене под кадифеното сако, повече приличаше на колекционер, отколкото на търговец. Като по навик опипваше ту тази, ту онази вехтория — порцеланова запушалка, изрисуван капак на кутийка за емфие, пиринчен медальон с кичур коса на отдавна умряло бебе — но никога не настояваше Уинстън да ги купи, само да ги оцени. Да разговаряш с него беше все едно да слушаш мелодията на старомодна музикална кутийка. От най-потайните кътчета на паметта си бе изровил още куплети от позабравени стихотворения. Един беше за двайсет и четири коса, друг — за крава със смачкан рог, трети — за смъртта на горкичкия петел Робин. „Помислих си, че може да ви заинтересува“ — обясняваше той с извинителен смях, когато му рецитираше поредния стих. Но не можеше да си спомни нито едно стихотворение от начало до край.
И двамата с Джулия знаеха — всъщност никога не го забравяха, — че това, което става сега, не може да продължи вечно. На моменти надвисналата смърт им се струваше така осезаема, както леглото, върху което лежаха и тогава се вкопчваха един в друг с отчаяната чувственост на осъдените, отдаващи се на последната наслада пет минути преди сетния си час. В други моменти хранеха илюзията не само за сигурност, но и за вечност. Докато са в тази стая, казваха си те, нищо не ги заплашва. Труден и опасен беше пътят до нея, но самата стая беше убежище. Така, когато се взираше в сърцевината на преспапието, Уинстън изпитваше чувството, че може да проникне в стъкления свят и когато веднъж се озове там, времето ще спре. Често мечтаеха как ще се спасят. Късметът им ще работи безкрай, те ще продължат връзката до края на живота си. Или пък Катрин ще умре и с хитрост Уинстън и Джулия ще успеят да се оженят. Или ще се самоубият заедно. Може би ще изчезнат, ще променят неузнаваемо външността си, ще се научат да говорят с пролско произношение, ще си намерят работа във фабрика и ще прекарат остатъка от живота си скрити в някоя затънтена уличка. И двамата знаеха, че всичко това е пълен абсурд. В действителност не съществуваше никакво спасение. Нямаха намерение да осъществят дори единствения възможен план — самоубийството. Животът ден за ден, седмица за седмица, изживяването на настояще, което няма никакво бъдеще, очевидно бе непобедим инстинкт, точно както дробовете на човек поемат дъх след дъх, докато въздухът свърши.
Понякога говореха да се вдигнат на истински бунт срещу партията, но без да имат представа как ще направят първата стъпка. Дори да съществуваше легендарното Братство, трудността да се свържат с него си оставаше. Уинстън й разказа за странната близост, която съществуваше, или му се струваше, че съществува, между него и О’Брайън, за подтика, който понякога изпитваше, да отиде при О’Брайън, да му заяви, че е враг на партията и да поиска неговата помощ. Колкото и да е странно, това не й се стори съвършено необмислена постъпка. Тя беше свикнала да съди за хората по лицата им и й се струваше естествено Уинстън да се довери на О’Брайън само защото веднъж многозначително се бяха спогледали. Нещо повече, за нея беше в реда на нещата всеки или почти всеки тайно да ненавижда партията и да нарушава дисциплината, стига да го смята за безопасно. Но отказваше да повярва, че съществува широка, организирана съпротива. Приказките за Голдщайн и за нелегалната му армия, казваше тя, са куп глупости, които партията е измислила за собствена изгода, и човек трябва да се преструва, че им вярва. На безброй партийни митинги и спонтанни демонстрации тя бе крещяла с пълен глас да бъдат екзекутирани хора, чиито имена никога не бе чувала и в чиито предполагаеми престъпления не вярваше ни най-малко. По време на откритите процеси заедно с отредите на Младежкия съюз от сутрин до вечер обикаляше около съда и скандираше на равни интервали: „Смърт на изменниците!“ През Двеминутките на омразата крещеше срещу Голдщайн по-силно от всички. Въпреки това нямаше много ясна представа кой е Голдщайн и какво гласи учението му. Беше израснала след революцията и беше прекалено млада, за да помни идеологическите битки от петдесетте и шейсетте години. Не можеше да проумее какво означава независимо политическо движение: а и във всеки случай партията беше непобедима. Тя ще пребъде такава, каквато е. Бунтът срещу нея беше възможен само под формата на тайно неподчинение или най-много като единични терористични актове — да речем, нечие убийство или някаква бомбена експлозия.
В известен смисъл тя бе много по-проницателна от Уинстън и много по-слабо податлива за партийната пропаганда. Веднъж, когато той случайно спомена войната с Евразия, за негова пълна изненада тя небрежно подхвърли, че според нея нямало никаква война. Вероятно самото правителство на Океания изстрелва ракетните бомби, които всеки ден падат върху Лондон — „просто за да държат хората в страх“. Подобна мисъл наистина никога не му беше минавала през ум. Тя дори събуди известна завист у него, като му каза, че по време на Двеминутките на омразата едва се сдържала да не избухне в смях. В ученията на партията се усъмняваше само когато по някакъв начин пряко я засягаха. Често с готовност приемаше официалната версия само защото не смяташе съществена разликата между истината и лъжата. Тя вярваше например, както я бяха учили в училище, че партията е изобретила самолета. (Уинстън си спомняше, че когато самият той беше ученик в края на петдесетте години, партията твърдеше, че е изобретила вертолета; десетина години по-късно, когато Джулия е била ученичка, тя вече твърдеше, че е изобретила самолета; след едно поколение щеше да си приписва и парната машина.) А когато той й каза, че самолетите са съществували, преди той да се роди и дълго преди революцията, това съвсем не я развълнува. В края на краищата, какво значение имаше кой е изобретил самолета? Доста повече го смая една нейна случайна реплика, от която разбра, че тя не помни как преди четири години Океания е била във война с Изтазия и в съюз с Евразия. Вярно, че за нея цялата война беше шарлатанство; но очевидно дори не бе забелязала смяната на врага. „Мислех си, че винаги сме воювали с Евразия“ — заяви небрежно тя. Това го поуплаши. Самолетът беше изобретен много преди тя да се роди, но промяната във войната беше отпреди четири години, доста след като е порасла. Близо петнайсет минути спори с нея. Накрая успя да я накара да си припомни смътно, че по едно време Изтазия, а не Евразия е била врагът. Този проблем обаче продължаваше да й се струва маловажен. „Кого го е грижа? — попита тя раздразнено. — Все една и съща проклета война, така или иначе, всички знаем, че новините лъжат.“
Понякога й разказваше за Архивния отдел и за наглите фалшификации, които се вършат там. Такива неща като че ли не я стряскаха. При мисълта за лъжите, които се превръщат в истини, под краката й не се отваряше бездна. Разказа й за Джоунс, Ааронсон и Ръдърфорд и за съдбовното листче, което бе държал в ръка. Не й направи особено впечатление. Всъщност отначало дори не схвана значимостта на случилото се.
— Твои приятели ли бяха? — попита тя.
— Не, изобщо не ги познавах. Те бяха членове на Партядрото. Освен това бяха много по-възрастни от мен. Бяха от старото време, отпреди революцията. Познавах ги бегло по външност.
— Тогава защо си се тревожил за тях? Непрекъснато убиват някого, не е ли така?
Опита се да я накара да разбере.
— Този случай не бе като другите. Въпросът не е в това, че убиват някого. Не разбираш ли, че миналото, дори станалото вчера, се унищожава. Може да се съхрани само в неодушевени предмети, като онова парче стъкло там. Ние вече не знаем почти нищо за революцията и за годините преди нея. Всеки документ е бил унищожен или фалшифициран, всяка книга е била пренаписана, всяка картина е била прерисувана, всеки паметник, улица, сграда са били преименувани, всяка дата е била променена. И този процес продължава ден след ден, минута след минута. Историята е спряла. Не съществува нищо освен безкрайното настояще, в което права е единствено партията. Аз, естествено, зная, че миналото е фалшифицирано, но никога няма да мога да го докажа, дори когато сам съм извършил фалшификацията. След нея не остават никакви следи. Единственото доказателство е в паметта ми, но аз не мога да съм сигурен, че и друго човешко същество е запомнило същото. През целия си живот само в този случай притежавах действително конкретно доказателство след събитието — години след него.
— И каква полза от това?
— Никаква, защото го изхвърлих само след няколко минути. Но ако ми се случи днес, ще го запазя.
— А аз не! — отсече Джулия. — Готова съм да рискувам, но само за нещо, което си заслужава, не за парчета стар вестник. Какво щеше да правиш с него, дори да го беше запазил?
— Навярно нищо. Но то беше доказателство. Можеше да събуди известни съмнения, стига да имах смелост да го покажа някому. Не си въобразявам, че докато сме живи, можем нещо да променим. Но можем да си представим как тук-там се организира някаква съпротива — малки групи хора, които се обединяват, постепенно се разрастват и даже оставят някакви свидетелства за себе си, така че следващото поколение да продължи след тях.
— Не ме интересува следващото поколение, мили. Интересува ме какво ще стане с нас.
— Ти си бунтовник само от кръста надолу — каза й той.
Това й се стори много остроумно и тя с възторг го прегърна.
Отклоненията от партийното учение не я интересуваха ни най-малко. Когато той започваше да говори за принципите на ангсоц, за двумисълта, за променливостта на миналото, за отрицанието на обективната действителност и да използва думи от новговор, тя се отегчаваше и объркваше, казваше, че никога не обръща внимание на такива неща. Щом знаем, че всичко това са глупости, защо да се ядосваме? Тя знаеше кога да вика „ура“ и кога да освирква и това й стигаше. Продължеше ли той да говори на такива теми, тя най-неочаквано заспиваше. Беше от хората, които могат да заспиват по всяко време и във всяко положение. От разговорите с нея той проумя колко лесно се имитира правомерност, когато нямаш понятие какво означава това. В известен смисъл мирогледът на партията се възприемаше най-безусловно от хора, които не бяха способни да вникнат в него. Тях можеха да накарат да приемат и най-грубите изопачавания на действителността, защото те не можеха да схванат напълно чудовищността на онова, което се изискваше от тях, и не се интересуваха достатъчно от обществения живот, за да забележат какво става. Тъй като не разбираха, те запазваха разсъдъка си. Просто поглъщаха всичко и погълнатото не им причиняваше никаква вреда, защото не оставяше следа, точно както житното зърно се изхвърля несмляно от тялото на птица.