Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nineteen Eighty-Four, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 365 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor (2004)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2012)
Източник
bezmonitor.com (през sfbg.us)

Издание:

1984 [ХИЛЯДА ДЕВЕТСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА]. 1989. Изд. Профиздат. Ромна. Превод: [от англ.] [1984 / George ORWELL]. Формат: 20 см. Страници: 302. Цена: без сведение.

История

  1. — Корекция
  2. — Отделяне на предговора и послеслова като самостоятелни произведения
  3. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  4. — Оправяне на няколко технически грешки от slacker
  5. — Добавяне
  6. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за 1984 (книга) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа. За годината вижте 1984.

1984
Nineteen Eighty-Four
Изображение на Министерството на истината (Миниправ по новговор)
Изображение на Министерството на истината (Миниправ по новговор)
АвторДжордж Оруел
Създаване1948 г.
Великобритания
Първо издание8 юни 1949 г.
Англия
ИздателствоSecker and Warburg
Оригинален езиканглийски
Жанрполитическа и социална фантастика
Вид326 страници
НачалоIt was a bright cold day in April, and the clocks were striking thirteen.
КрайBut it was all right, everything was all right, the struggle was finished. He had won the victory over himself. He loved Big Brother.
1984 в Общомедия

1984 (на английски: Nineteen Eighty-Four) е антиутопичен политически роман, написан от британския писател Джордж Оруел през 1948 г. като противопоставяне на тоталитаризма. Книгата е публикувана за първи път на 8 юни 1949 г.[1] в Лондон. Името на романа в оригинал е „Хиляда деветстотин осемдесет и четвърта“ (Nineteen Eighty-Four). Романът е ситуиран в Първа писта (Airstrip One), част от супер държавата Океания, в която тече вечна война, има вездесъщ държавен контрол и публична манипулация. Супер държавата е под диктатурата на политически режим, наречен „английски социализъм“, съкратен до „ангсоц“ на новговор – език, създаден от правителството. Супердържавата е под контрола на привилегирования елит на Вътрешната партия, която преследва индивидуализма и независимото мислене като „мисловна престъпност“, преследвана от Полицията на мисълта. Романът е дистопична научна фантастика. Много от темите и концепциите от книгата са останали като нарицателни в културата, например идеята за новговор, Стая 101 и Големия брат. Популяризира се прилагателното „оруелов“, което описва официалната измама, тайното наблюдение и манипулацията. През 2005 г. романът е избран от списание Тайм за един от 100-те най-добри романи на английски език от 1923 г. до 2005 г.[2] В класацията от 1998 г. на Modern Library на 100-те най-добри романи той достига 13-о място по редакторска преценка и 6-о по мнение на читателите[3] През 2003, е класиран на 8-о място в анкетата на Би Би Си The Big Read.[4].

История

Джордж Оруел пише своя роман, провокиран от разделянето на света на „Зони на влияние“, определени на Техеранската конференция. Пише романа в продължение на три години, като живее предимно на шотландския остров Джура, вече тежко болен от туберкулоза. На 4 декември 1948 г. той изпраща финалния ръкопис и на 8 юни 1949 г. романът е публикуван. До 1989 г. книгата е преведена на шестдесет и пет езика, повече от всеки друг роман на английски език по това време. Измисленият от Оруел език новговор осмива лицемерието и укриването на истината от страна на държавата:

  • „Министерството на любовта“ всъщност ръководи изтезанията и промиването на мозъци;
  • „Министерството на изобилието“ наблюдава недостига и купонната система;
  • „Министерството на мира“ ръководи войната и пропагандира жестокостта;
  • „Министерството на истината“ ръководи пропагандата и историческия ревизионизъм.

Едно от ранните заглавия на романа е „Последният човек в Европа“ (на английски: The last man in Europe), но в писмо от 22 октомври 1948 г. до издателя си Фредерик Уорбърг, писано осем месеца преди публикуването, Оруел пише за колебанието си между него и „Хиляда деветстотин осемдесет и четвърта“. Издателят препоръчва по-комерсиално заглавие. Много по-късно в романа си „1985 г.“ (1978 г.) Антъни Бърджес предполага, че Оруел, разочарован от началото на Студената война (1945 – 1991 г.), е възнамерявал да кръсти книгата „1948“. Уводът на „Penguin Books Modern Classics“ съобщава, че Оруел първоначално залага действието на романа през 1980 г., но по-късно измества датата на 1982 г., а след това на 1984.

Крайното заглавие също е пермутация на 1948 г., годината на завършване. През цялата си история, книгата е била обект на спорове, точно както други антиутопични книги като „Ние“ на Евгений Замятин и „451 по Фаренхайт“ от Рей Бредбъри. Откриват се множество прилики на романа на Оруел с този на Замятин, като безспорно руската класика е повлияла Оруел.

Светът на „1984“

Всичко в супер държавата Океания се наблюдава от Големия брат, към когото има култ към личността. Той е лидерът на партията, която реално не съществува. Партията не се интересува от нищо друго, освен от абсолютната власт. Главният герой на романа Уинстън Смит е член на Външната партия, който работи за Министерството на истината и отговаря за пропагандата. Неговата работа е да пренаписва минали статии от вестниците така, че да отговарят на партийната линия. Голяма част от това министерство се занимава с унищожаването на документи, които не са редактирани. Поради тази причина не съществува никаква съпротива срещу официално изказаната от Партията позиция. Смит е усърден и умел работник, но тайно мрази Партията и мечтае за бунт срещу Големия брат.

Сюжетът на книгата е ситуиран в Океания, една от трите супер държави в света след Глобалната война. Големи плакати на Големия брат са из цялата страна, невъзможни са изключването на множеството екрани, които непрекъснато бълват информация за „просперитета“ и военните действия, които води Океания. Има три обществени прослойки:

  1. Висшата класа на Вътрешната партия, която е 2% от населението;
  2. Средната класа на Външната партия, която е 13% от населението;
  3. Ниската класа – пролетариат – която е 85 % от населението и представлява работническата класа.

Историята на главния герой започва на 4 април 1984 г. Въпреки това, самият той не е убеден в истинността на датата, предвид факта, че професионално променя всякакви дати, факти и новини. В книгата на основния лидер на Съпротивата Емануил Голдщайн се разкрива, че след Втората световна война, Обединеното кралство попада в гражданска война и е погълнато от една от супер държавите – Океания. Едновременно с това СССР завладява континентална Европа и обособява втората супердържава – Евразия. Източноазия е третата супер държава, която обхваща регионите на Източна и Югоизточна Азия. Трите супердържави водят непрекъсната война помежду си. Информацията с коя от тях се бие Океания непрекъснато се променя, фактите се заличават и заменят с други.

Властта е строго разпределена. Съществуват следните министерства:

  • Министерство на мира – занимава се с войната и военните действия;
  • Министерство на истината – занимава се с новини, забавление, образование и изкуство – изцяло пропагандни;
  • Министерство на изобилието – занимава се с икономически афери (купонна система и гладуване);
  • Министерство на любовта – занимава се със закона и реда, както и с мъчения и промиване на мозъци.

Преводи на български

Първият български превод на „1984“ е направен в Лондон от Петър Увалиев, който го адаптира за радиотеатър. Драматизацията е излъчена в цяла поредица от 15 епизода по българската емисия на радио Би Би Си през пролетта и лятото на 1984 година. Поради липса на български артисти във Великобритания ролите се изпълняват от почти всички журналисти и автори, работещи по това време в българската редакция на радиото: Димитър Димитров, Люси Ню, Павлина Джоунс, Ани Арнолд и др.[5]

Авторка на най-известния български превод на „1984“ (1989) е Лидия Йорданова Божилова-Аройо, по-късно зам.-директорка на българската секция на Би Би Си, майка на британската музикантка Мира Аройо.

  1. Издание от 1989 г. в София на „Проф­издат“ (с предговор „«1984» през 1989“ от Ивайло Дичев, без ISBN).
  2. Издание от 2004 г. в София на „Panorama.bg“ (с предговор „Защо Oруел е актуален и през 2004-та!“ от Волен Сидеров, ISBN 954-90922-0-8, недепозирано в НБКМ).
  3. Издание от 2005 г. без място на „Mediasat“ (поредица „Златна колекция XX век: Из­борът на „Дневен Труд“ и „24 часа““, ISBN 84-9819-410-5).
  4. Издание от 2006 г. в София на „Панорама“ (с предговор от Волен Сидеров, ISBN 954-91538-1-9, недепозирано в НБКМ).
  5. Издание от 2009 г. в София на „Панорама груп“ (с предговор „Защо Oруел е актуален и през 2004-та!“ от Волен Сидеров, без ISBN, баркод 9789549092202, недепозирано в НБКМ).
  6. Издание от 2009 г. в София на „Фама“ (заедно с „Фермата на животните“, ISBN 978-954-597-352-9, недепозирано в НБКМ).
  7. Издание от 2016 г. в София на „Фама“ (ISBN 978-954-597-514-1, недепозирано в НБКМ).
  8. Издание от 2016 г. в София на „Фама“ (заедно с „Фермата на животните“, ISBN 978-954-597-515-8, недепозирано в НБКМ).

В превода на Лидия Божилова също се забелязват някои, вече по-незначителни съкращения. Например, относно съпругата на Уинстън Смит е изпуснато сравнението на Оруел, че тя приличала на „the human sound-track“ (човешки звукозапис), което находчиво е пресътворено в руския превод на Виктор Петрович Голышев като ходещ грамофон (хо­дячий граммофон)[6].

През 2002 г. издателство „Жар птица“ пуска превод на „1984“, подписан от Димитрина Стойкова-Робъртсън (вероятно псевдоним). Освен множеството печатни грешки, всъщност се разпознава развалена преработка на превода на Лидия Божилова. Например: „Партията се опитваше да унищожи сексуалния инстинкт или ако не можеше да го унищожи, да го изврати и омърси. Не знаеше защо е така, но му се струваше, че е в реда на нещата. Що се отнася до жените, уси­лията на партията в общи линии се увенчаваха с успех“ (Божилова). „Партията се опитваше да унищожи сексуалния инстинкт или ако не можеше да го унищожи, да го изврати и осмърди. Не знаеше защо е така, но му се струваше, че е в реда на нещата. Пон що се отнасяше до жените, усилия­та на партията в общи линии се увенчаваха с успех“ (Стойкова-Робъртсън).

Вижте също

Източници

Външни препратки

Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

7

Уинстън се събуди със сълзи в очите. Джулия сънливо се извъртя към него и промърмори нещо, което можеше да означава: „Какво ти е?“

— Сънувах… — започна той и се сепна. Прекалено сложно беше, за да се изрази с думи. Не само сънят, а и свързан с него спомен изплува в съзнанието му в секундите след събуждането.

Лежеше със затворени очи, все още потопен в атмосферата на съня. Беше безбрежен и сияен сън, сякаш пред погледа минаваше целият живот като пейзаж след дъжд в лятна вечер. Всичко се бе случило вътре в стъкленото преспапие, но повърхността на стъклото беше небесният свод, а в ясната мека светлина под него се виждаха безкрайни простори. Сънят се свеждаше също — в известен смисъл дори се съдържаше — в жеста, на майка му, повторен трийсет години по-късно от еврейката от филмовия преглед, която се опитваше да защити момченцето си от куршумите, преди бомбите от вертолета да разкъсат и двамата.

— Знаеш ли — каза той, — до този момент вярвах, че съм убил майка си.

— Защо си я убил? — попита в просъница Джулия.

— Не съм я убивал. Не физически.

В своя сън си беше спомнил как зърна майка си за последен път и в миговете на пробуждането в съзнанието му изплуваха всички свързани с това дребни случки. Беше спомен, който сигурно преднамерено бе потискал от дълги години. Не помнеше точната дата, но трябва да е бил над десетгодишен, навярно на дванайсет, когато се бе случило.

Баща му беше изчезнал малко преди това, не можеше да си спомни със сигурност колко. По-точно си спомняше несигурните, тревожни обстоятелства от онова време: паниката при въздушните нападения и как се криеха в станциите на метрото, купищата развалини навсякъде, неразбираемите прокламации, разлепени по ъглите на улиците, бандите младежи в еднакви по цвят ризи, огромните опашки пред фурните, непрекъснатия картечен огън в далечината — и преди всичко вечната липса на храна. Помнеше как през дългите следобеди с другите момчета ровеха из кофите за смет и купищата боклуци, откъдето събираха зелеви кочани, картофени обелки… понякога дори сухи корички хляб, от които внимателно изстъргваха изгорялото; как причакваха камионите с фураж, пътуващи по определен маршрут, защото понякога от друсането се разсипваше малко кюспе.

Когато баща му изчезна, майка му не се изненада, нито изпадна в дълбока скръб — но рязко се промени. Сякаш изгуби желание за живот. Дори за Уинстън беше очевидно, че очаква нещо, което е приела за неизбежно. Вършеше всичко необходимо — готвеше, переше, кърпеше, оправяше леглата, метеше пода, бършеше прах от полицата над камината — винаги много бавно и с удивително отсъствие на излишни движения, като манекен, който се движи от само себе си. Едрото й стройно тяло някак от само себе си изпадаше в пълен покой. Часове наред седеше на леглото почти неподвижно с малката му сестричка на ръце — дребно, болнаво и много мълчаливо дете на две или три години, чието лице от изтощение бе заприличало на маймунско. Много рядко прегръщаше Уинстън и дълго го притискаше към себе си, без да промълви нито дума. Въпреки младостта и егоизма си той съзнаваше, че по някакъв начин това е свързано с никога неспоменаваното нещо, което предстоеше да се случи.

Спомни си стаята, където живееха — мрачна и задушна, наполовина запълнена от легло с бяла завивка. Имаше камина с газов котлон и полица за храната; миеха се отвън на площадката в кафяв глинен умивалник, един на няколко стаи. Спомни си как внушителното тяло на майка му се накланя над газовия котлон, за да разбърка нещо в тенджерата. Но преди всичко си спомни постоянния глад и жестоките, жалки битки по време на ядене. Непрестанно хленчеше на майка си за още храна, крещеше и я нагрубяваше (спомни си дори звученето на собствения си глас, който бе започнал преждевременно да мутира и понякога странно боботеше), или как в стремежа си да получи допълнително прибягваше до лицемерен патос. Майката на драго сърце му даваше повече от полагаемото му се. Тя смяташе, че е редно той, момчето, да получи най-голямата порция; но колкото и да му даваше, той неизменно искаше още. На всяко ядене тя го умоляваше да не бъде егоист и да не забравя, че малката му сестричка е болна и също се нуждае от храна, но напразно. Той яростно крещеше, когато тя спираше да му сипва, опитваше се да изтръгне от ръцете й тенджерата и лъжицата, грабеше залци от чинията на сестра си. Знаеше, че обрича на глад и двете, но не можеше да се въздържи, дори смяташе, че това е негово право. Сякаш го оправдаваше неутолимият глад в корема му. Ако майка му не бдеше, между две яденета той обираше мизерния запас от храна върху полицата.

Един ден раздадоха дажби шоколад. Не бяха раздавали от седмици, дори месеци. Много ясно си спомняше скъпоценното парченце. Беше таблетка от две унции[1] (в онези дни все още смятаха в унции) за тримата. Очевидно трябваше да се раздели на три равни части. Изведнъж, сякаш говореше някой друг, Уинстън се чу как със силен, боботещ глас настоява да му дадат цялото парче. Майка му каза да не бъде алчен. Последва продължителна досадна препирня, в която виковете се смесваха с хленч, сълзи, упреци, пазарлъци. Мъничката му сестричка, вкопчена с две ръце в майка му точно като маймунка, го гледаше над рамото й с големи тъжни очи. Накрая майка му отчупи три четвърти от шоколада и ги даде на Уинстън, а другата четвъртинка даде на сестра му. Момиченцето я взе, огледа я зачудено, вероятно не знаеше какво е. Уинстън я наблюдава около минута. После с внезапен бърз подскок грабна парчето шоколад от ръката на сестра си и побягна към вратата.

— Уинстън, Уинстън! — извика майка му след него… — Ела тук! Върни шоколада на сестра си!

Той спря, но не се върна. Тревожните очи на майка му бяха приковани в него. Дори сега, когато мислеше за това, той не знаеше какво е било онова неизбежно, което предстоеше да се случи. Сестра му, осъзнала, че са й откраднали нещо, слабо проплака. Майка му прегърна детето с ръка и притисна лицето му към гърдите си. Нещо в жеста й му подсказа, че сестра му умира. Обърна се и избяга надолу по стълбите с лепкавия шоколад в ръка. Повече не видя майка си. След като налапа шоколада, се засрами от себе си и няколко часа скита по улиците, докато гладът не го подгони у дома. Когато се прибра, майка му бе изчезнала. В онези времена, тогава вече беше нещо обикновено. От стаята не липсваше нищо, освен майка му и сестра му. Не бяха взели никакви дрехи, дори палтото на майка му. До ден днешен не знаеше със сигурност дали майка му е умряла. Напълно възможно беше да са я пратили в трудов лагер. А сестра му вероятно е отишла, както и самият Уинстън, в някоя от колониите за бездомни деца (наричаха ги центрове до поискване), изникнали по време на гражданската война; или пък е заминала за трудовия лагер заедно с майка му, а може би просто са я оставили да умре.

Сънят бе все още ярък в съзнанието му, особено, обгръщащият, закрилящ жест с ръката, в който сякаш се съдържаше целият му смисъл. Спомни си и друг сън отпреди два месеца. Точно както бе седяла на разклатеното, покрито с бяла покривка легло с вкопченото в нея дете, така седеше и в потъващия дълбоко под него кораб, с всяка минута се спускаше все по-надолу, но все така го гледаше през тъмнеещите води…

Разказа на Джулия за изчезването на майка си. Без да отваря очи, тя се претърколи и се настани по-удобно.

— Тогава сигурно си бил гадно малко свинче — промърмори тя неясно. — Всички деца са свинчета.

— Да. Но истинският смисъл на случилото се…

От дишането й беше очевидно, че отново потъва в сън. Искаше му се да продължи да разказва за майка си. От това, което можеше да си спомни за нея, не смяташе, че е била изключителна жена, още по-малко интелигентна, и все пак тя притежаваше някакво благородство, някаква чистота, просто защото критериите, на които се подчиняваше, бяха лично нейни. Чувствата й бяха лично нейни и не можеха да бъдат променени отвън. Не би й хрумнало, че ако не водят до конкретен резултат, постъпките й се обезсмислят. Обичаш ли някого, ти просто го обичаш и нямаш ли какво друго да му дадеш, пак му даваш обич. Когато изчезна и последното парче шоколад, майка му прегърна детето. От това нямаше полза, то нищо не промени, не донесе още шоколад, не предотврати смъртта на детето, нито нейната собствена; но за нея, изглежда, бе естествено да го направи. Бежанката от лодката също прикри момченцето с ръка, макар срещу куршумите това да бе не по-сигурна защита от лист хартия. Най-ужасяващото постижение на партията бе да убеди хората, че обикновените желания, обикновените чувства нямат значение, като същевременно им бе отнела цялата власт над материалния свят. Попаднал веднъж под контрола на партията, онова, което чувстваш или не чувстваш, което вършиш или не вършиш, нямаше съвършено никакво значение. Каквото и да се случи, ти изчезваш и повече нищо не се чува нито за теб, нито за делата ти. Изличават те напълно от хода на историята. Но за хората само отпреди две поколения това не би изглеждало така съществено, защото те не се опитваха да променят историята. Те се ръководеха от лична преданост, която не подлагаха на съмнение. От значение бяха личните взаимоотношения и напълно безпомощният жест, прегръдка, сълза, дума към умиращ човек имаха стойност сами по себе си. Пролите не са се променили, сети се той изведнъж. Те не са предани на партия, родина или идея, те са предани един на друг. За първи път в живота си той не презираше пролите, нито пък ги смяташе за сляпа сила, която някой ден може да оживее и да възроди света. Пролите си бяха останали човеци. Те не бяха закоравели отвътре. Те не бяха изоставили първичните чувства, които той трябваше да възстановява със съзнателно усилие. И като мислеше за това, си спомни без очевиден повод как преди няколко седмици бе видял на улицата откъсната ръка и я бе ритнал в канавката, все едно че беше зелев кочан.

— Пролите са човешки същества — каза той на глас. — Ние не сме човеци.

— Защо да не сме? — попита Джулия, която пак се беше събудила.

Той се позамисли, после каза:

— Не ти ли е идвало наум, че за нас най-добре ще бъде просто да излезем оттук, преди да е станало прекалено късно, и повече да не се видим?

— Да, мили, няколко пъти ми е идвало наум. Но все едно, няма да го направя.

— Досега имахме късмет — каза той, — но не можем да разчитаме още дълго на него. Млада си. Имаш вид на нормално и невинно момиче. Ако стоиш настрана от хора като мен, можеш да живееш още петдесет години.

— Не. Всичко съм премислила. Каквото правиш ти, ще правя и аз. И не падай духом. Бива ме да си пазя живота.

— Можем да останем заедно още половин или цяла година — знае ли човек. Но накрая със сигурност ще ни разделят. Представяш ли си колко самотни ще бъдем. Когато ни пипнат, не ще можем нищо, абсолютно нищо да направим един за друг. Ако си призная, ще те застрелят, ако не си призная — пак ще те застрелят. Нищо, което мога да направя, да кажа или да не кажа, няма да забави смъртта ти дори с пет минути. Единият от нас няма дори да знае дали другият е жив или мъртъв. Ще бъдем напълно безпомощни. Единственото, което има значение, е да не се предаваме взаимно, въпреки че дори това ни най-малко няма да промени нещата.

— Ако имаш предвид самопризнанията — каза тя, — бъди сигурен, че ще си признаем. Всички си признават. Нищо не можеш да направиш. Там изтезават.

— Нямам предвид самопризнанието. То не е предателство. Не е важно какво казваш или правиш, а какво чувстваш. Истинското предателство ще бъде, ако успеят да ни накарат да престанем да се обичаме.

Тя се замисли.

— Няма да успеят — заяви най-сетне. — Това е единственото, което не могат да направят. Могат да ни накарат да кажем всичко, всичко, но не могат да ни накарат да го повярваме. Не могат да проникнат в мислите ни.

— Не — каза той малко по-уверено, — така е. Не могат да проникнат в мислите ни. Ако чувстваш, че си струва да запазиш човешкото в себе си, дори това да ти носи беда, значи си победил.

Спомни си за телекрана с вечно будното ухо. Можеха да подслушват денем и нощем, но ако запазваш самообладание, ще ги надхитриш. При цялата им изобретателност те не бяха овладели тайната да откриват мислите на друго човешко същество. Вероятно това не беше съвсем вярно, когато наистина попаднеш в ръцете им. Не се знаеше какво става в Министерството на любовта, но не беше трудно да се досети човек: изтезания, опиати, чувствителни инструменти, които отчитат нервните ти реакции, постепенно изтощаване чрез безсъние и изолация и непрекъснати разпити. Фактите, във всеки случай, не можеха да останат скрити. За тях можеха да се съберат сведения, можеха да ги изстискат с изтезания. Какво значение има всичко това, ако целта е да запазиш не живота, а човечността си? Те не могат да повлияят на чувствата ти, а и ти не можеш да им повлияеш, дори да искаш. Те могат да разкрият до най-малката подробност всичко, което си направил, казал или помислил; но потайните кътчета на сърцето, чиито подтици бяха неразбираеми дори за теб самия, си остават недосегаеми.

Направиха го, най-сетне го направиха!

Бележки

[1] Една унция е равна на 28,3 грама — бел.прев.