Джордж Оруел
1984 (19)

2

Лежеше на нещо като походно легло, само дето беше издигнато високо над земята, а той беше вързан така, че да не може да мръдне. В лицето му биеше светлина, която му се струваше по-силна от обикновено. До него бе изправен О’Брайън и внимателно го наблюдаваше. От другата му страна стоеше мъж в бяла престилка и държеше спринцовка за подкожни инжекции.

Макар да бе с отворени очи, трудно възприемаше заобикалящата го обстановка. Имаше чувството, че е доплувал в тази стая от някакъв съвсем различен свят, от някакъв подводен свят много под нея. Не знаеше колко дълго е стоял там. Откакто го бяха арестували, не бе виждал дневна светлина. А и спомените му бяха накъсани. На моменти съзнанието му, дори това в съня му, пропадаше и отново изплуваше като от дупка. Но нямаше как да узнае дали промеждутъците траят дни, седмици или само секунди.

Кошмарът започна с онзи първи удар по лакътя. По-късно щеше да разбере, че сполетялото го тогава беше само прелюдия, рутинен разпит, на който подлагат почти всички затворници. Като нещо обичайно се приемаше, че всеки трябва да признае дълъг списък от престъпления — шпионаж, саботаж и така нататък. Самопризнанието беше формалност, въпреки че изтезанията бяха истински. Не можеше да си спомни нито колко пъти, нито колко дълго го биха. Всеки път върху му се нахвърляха едновременно пет или шест мъже в черни униформи. Понякога с юмруци, понякога с палки, понякога със стоманени пръчки, понякога с ботуши. Имаше моменти, когато като животно се въргаляше без свян по пода, тялото му се гърчеше насам-натам, само и само да избегне ритниците, а вместо това предизвикваше все нови и нови ритници в ребрата, в корема, в лактите, в пищялите, в слабините, в тестикулите, в главата. Имаше моменти, когато всичко това продължаваше безкрай и му се струваше жестоко, несправедливо и непростимо не това, че надзирателите продължават да го бият, а че той не може да си наложи да загуби съзнание. В някои моменти нервите така му изневеряваха, че започваше да вика за пощада още преди да са започнали да го бият, когато само видът на замахналия за удар юмрук беше достатъчен, за да го накара да бълва признания за истински и въображаеми престъпления. Имаше моменти, когато още от началото вземаше решение нищо да не признава, когато всяка дума трябваше да бъде изтръгвана от него между стенания от болка — и други, когато вяло се опитваше да постигне компромис, като си казваше: „Ще си призная, но още не. Ще стискам зъби, докато издържа. Още три ритника, още два ритника и после ще им кажа всичко каквото искат.“ Понякога го биеха, докато едва се държеше на краката си, после го хвърляха като чувал с картофи върху каменния под на килията, оставяха го да се съвземе няколко часа и отново го биеха. Имаше също дълги периоди на отдих. Тях си спомняше смътно, защото ги прекарваше главно в сън или във вцепенение. Спомняше си килия с нар, нещо като полица, която стърчеше от стената, и тенекиен умивалник, за храна получаваше гореща супа и хляб, понякога кафе. Спомняше си навъсен бръснар, дошъл, за да остърже брадата му и да остриже косата му, и делови равнодушни мъже в бели престилки, които измерваха пулса му, проверяваха рефлексите му, обръщаха клепачите му, опипваха го с безчувствени пръсти, за да видят няма ли счупени кости, и му биеха инжекции в ръката, за да го приспят.

Побоите се разредиха и се превърнаха преди всичко в заплаха, в ужас, към който можеше да бъде върнат в момента, в който отговорите му престанат да удовлетворяват. Разпитваха го вече не грубияни в черни униформи, а партийни интелигенти, които го обработваха на смени, всяка от която продължаваше — поне той така предполагаше, без да може да бъде сигурен — по десет-дванайсет часа. Тези, другите, се грижеха той да изпитва постоянна лека болка, но не разчитаха само на нея. Пляскаха го по лицето, дърпаха му ушите, скубеха му косата, караха го да стои на един крак, не му позволяваха да уринира, светеха със силни лампи в лицето му, докато от очите му потечаха сълзи и с всичко това се целеше да го унижат и да смажат способностите му да се защитава и разсъждава. Тяхното истинско оръжие бяха безмилостните, продължаващи с часове разпити, те го объркваха, поставяха му клопки, изопачаваха всяка негова дума, на всяка стъпка го обвиняваха в лъжи и противоречия, докато той не се разплакваше колкото от срам, толкова и от нервно изтощение. Понякога по време на един разпит плачеше пет-шест пъти. Обикновено го ругаеха и при всяко негово колебание го заплашваха, че ще го предадат пак на надзирателите, но понякога неочаквано променяха тона си, наричаха го другарю, призоваваха го в името на ангсоц и на Големия брат и опечалено го питаха дали дори сега у него не е останала поне малко преданост към партията, за да пожелае да поправи злото, което е сторил. Когато след многочасови разпити нервите му съвсем не издържаха, дори този призив можеше да го доведе до унизителни сълзи. Накрая досадните гласове го сломиха по-бързо, отколкото ботушите и юмруците на надзирателите. Той просто се превърна в уста, която произнася, и ръка, която подписва каквото поискат от него. Единствената му грижа бе да разбере какво искат и незабавно да го признае, преди отново да са почнали да го мъчат. Призна си, че е убил изтъкнати членове на партията, че е разпространявал противодържавни позиви, че е присвоявал обществени средства, че е продавал военни тайни, че е извършвал всевъзможни саботажи. Призна си, че е бил платен агент на изтазиатското правителство още от 1968 година. Призна си, че вярва в религията, че е поклонник на капитализма и сексуален дегенерат. Призна си, че е убил жена си, макар да знаеше, а и следователите сигурно знаеха, че жена му е още жива. Призна си, че от години поддържа лични връзки с Голдщайн и че е членувал в нелегална организация, в която са влизали едва ли не всички негови познати. По-лесно беше да си признаеш всичко и да уличиш всички. Освен това в известен смисъл всичко беше истина. Истина беше, че той е бил враг на партията, а партията не правеше разлика между помисъл и дело.

Спомняше си и други неща. Те изплуваха в съзнанието му несвързано, като картини, обкръжени от мрак.

Беше в килия, където можеше да е било и тъмно, и светло, защото не виждаше нищо друго освен две очи. Някакъв инструмент наблизо тиктакаше бавно и равномерно. Очите ставаха все по-големи и по-светещи. Изведнъж той се надигна от мястото си, гмурна се и потъна в тях.

В ослепяващата светлина се видя завързан на стол, заобиколен с циферблати. Мъж в бяла престилка гледаше циферблатите. Отвън се чу тропот на тежки ботуши. Вратата се отвори с трясък. Следван от двама надзиратели, с бодра стъпка влезе офицерът с восъчното лице.

— Стая 101 — каза офицерът.

Мъжът с бялата престилка не се обърна. Нито пък погледна към Уинстън, гледаше само циферблатите.

Той се носеше по огромен коридор, километър широк и изпълнен с божествена златиста светлина, гръмко се смееше и с всичка сила крещеше признания. Признаваше си всичко, дори онова, което беше успял да скрие при изтезанията. Разказваше целия си живот пред публика, която вече го познаваше. С него бяха надзирателите, другите следователи, мъжете с бели престилки, О’Брайън, Джулия, мистър Чарингтън, всички те се носеха вкупом по коридора и се заливаха от смях. Неизвестно по какъв начин, нещо ужасно, скрито досега в бъдещето, бе осуетено и не се бе случило. Всичко беше наред, вече нищо не го болеше, и най-дребният факт от живота му бе разнищен, разбран и опростен.

Надигна се от нара, не съвсем уверен, че е чул гласа на О’Брайън. При всички разпити, въпреки че нито веднъж не го видя, той имаше чувството, че до него, но извън обсега на зрението му, стои О’Брайън. Именно О’Брайън ръководеше всичко. Той насъска надзирателите срещу Уинстън, той им попречи да го убият. Той решаваше кога Уинстън да крещи от болка и кога да отдъхне, кога да се храни, кога да спи, кога да му инжектират лекарства. Той задаваше въпросите и подсказваше отговорите. Той беше мъчителят, той беше защитникът, той беше инквизиторът, той беше приятелят. А веднъж — Уинстън не можеше да си спомни дали е бил приспан с наркотици, или е спал нормалния си сън, а може би дори е бил буден — в ухото му един глас прошепна: „Не се тревожи, Уинстън, ти си под моя закрила. От седем години те наблюдавам. Сега настана преломният миг. Аз ще те спася, аз ще те направя съвършен.“ Не беше сигурен дали е гласът на О’Брайън, но че е същият глас, който му бе казал: „Ще се срещнем, където няма тъмнина“, в онзи, другия сън отпреди седем години.

Не си спомняше как завършваха разпитите му. Следваше пустота и после около него постепенно се материализираше килията или стаята, в която сега се намираше. Лежеше по гръб почти хоризонтално, съвършено неподвижно. Тялото му беше завързано така, че не можеше и пръст да помръдне. Дори тилът му беше захванат по някакъв начин. Наведен над него, О’Брайън го наблюдаваше сериозно и някак печално. Гледано отдолу, лицето му изглеждаше грубо и похабено, с торбички под очите и с бръчки от умора, спускащи се от носа към брадичката. Беше по-възрастен, отколкото го мислеше Уинстън, вероятно, четирийсет и осем или петдесетгодишен. Държеше циферблат с лостче отгоре.

— Казах ти — рече О’Брайън, — че ако се срещнем отново, то ще е тук.

— Да — отговори Уинстън.

Без никакво предупреждение, ако не се смята лекото движение на ръката на О’Брайън, тялото му бе разтърсено от болка. Болката го плашеше, защото не можеше да види какво става и имаше чувството, че го раняват смъртоносно. Не знаеше дали е наистина, или така му се струва под въздействието на електрическия ток, но тялото му се деформираше, ставите му бавно се разпадаха. От болка по челото му беше избила пот, но най-лошото бе страхът, че всеки миг гръбнакът му ще се скъса. Стисна зъби и задиша тежко през нос, като се опитваше да мълчи, колкото се може по-дълго.

— Страхуваш се — каза О’Брайън, като наблюдаваше лицето му, — че всеки миг нещо в теб ще се скъса. Най-много се страхуваш това да не е гръбнакът ти. Много ясно си представяш как гръбначният ти стълб се пръска и от прешлените му се разлива гръбначният мозък. Това си представяш, нали, Уинстън?

Уинстън не отговори. О’Брайън дръпна лостчето на циферблата. Болката намаля толкова бързо, колкото го бе връхлетяла.

— Това беше четирийсет — каза О’Брайън. — Както виждаш, деленията на този циферблат стигат до сто. Ще запомниш ли, ако обичаш, че по време на разпит от мен зависи кога и до каква степен да ти причиня болка. Ако ме лъжеш или се опитваш да извърташ по някакъв начин, или дори интелигентността ти спадне под обичайното равнище, незабавно ще изкрещиш от болка. Разбираш ли това?

— Да — отговори Уинстън.

О’Брайън вече не се държеше толкова строго. Замислено намести очилата си и направи няколко крачки напред-назад. Когато заговори, тонът му беше мек и търпелив. Приличаше на лекар, на учител, дори на свещеник, изгарящ от желание по-скоро да обясни и убеди, отколкото да накаже.

— Занимавам се с теб, Уинстън — каза той, — защото ти го заслужаваш. Много добре знаеш какво не ти е наред. И го знаеш от години, въпреки че си се борил срещу това. Ти си умствено разстроен. Паметта ти изневерява. Не си в състояние да помниш истинските събития и сам си внушаваш, че помниш събития, които никога не са се случвали. За щастие, заболяването ти не е нелечимо. Ти не си се излекувал досега, защото не си искал. Не си бил готов за малко усилие на волята. Много добре съзнавам, че дори сега си се вкопчил в заболяването си, защото смяташ, че то е добродетел. Сега ще ти дам един пример. С коя сила в момента воюва Океания?

— Когато ме арестуваха, Океания воюваше с Изтазия.

— С Изтазия. Добре. Океания винаги е воювала с Изтазия, нали?

Уинстън пое дъх. Отвори уста, за да отговори, и се отказа. Не можеше да откъсне поглед от циферблата.

— Моля те, Уинстън, истината. Твоята истина. Кажи ми какво мислиш, че си спомняш.

— Спомням си, че само седмица, преди да ме арестуват, ние изобщо не воювахме с Изтазия. Бяхме в съюз с нея. Воювахме с Евразия. Така беше четири години. Преди това…

О’Брайън го спря с жест.

— Друг пример — каза той. — Преди няколко години ти изпадна наистина в много сериозно заблуждение. Вярваше, че трима души, трима някогашни членове на партията, на име Джоунс, Ааронсон и Ръдърфорд — хора, екзекутирани за предателство и саботаж, след като бяха направили възможно най-пълни самопризнания, че са виновни за престъпленията, в които ги обвиняват. Ти вярваше, че си видял неоспоримо доказателство, свидетелстващо, че самопризнанията им са били фалшифицирани. Ти имаше халюцинации относно една определена фотография. Вярваше, че действително си я държал в ръка. Фотографията представляваше нещо подобно.

Между пръстите на О’Брайън се появи продълговато парче от вестник. Може би за пет секунди то попадна в полезрението на Уинстън. Беше снимка и нейната истинност беше извън съмнение. Това беше същата снимка. Друг екземпляр от снимката на Джоунс, Ааронсон и Ръдърфорд на партийния форум в Ню Йорк, която му бе попаднала преди единайсет години и той незабавно бе унищожил. Само за миг се мярна пред очите му, след това отново се скри. Но той я беше видял, безспорно я беше видял! Направи отчаяно, агонизиращо усилие да освободи горната половина на тялото си. Беше невъзможно да помръдне и един сантиметър накъдето и да е. За момента дори беше забравил циферблата. Искаше само отново да подържи в ръка снимката или поне да я види.

— Тя съществува! — извика той.

— Не — каза О’Брайън.

Прекоси стаята. В отсрещната стена имаше дупка на паметта, О’Брайън повдигна решетката. Невидимо, малкото късче хартия бе всмукано от потока топъл въздух; вече изчезваше в огнения пламък. О’Брайън се дръпна от стената.

— Пепел — каза той. — Дори не и узнаваема пепел. Прах. Тя не съществува. Тя никога не е съществувала.

— Но тя съществуваше! Тя съществува! Тя съществува в паметта. Аз я помня. Вие я помните.

— Аз не я помня — каза О’Брайън.

Сърцето на Уинстън се сви. Това беше двумисъл. Изпита смъртна безпомощност. Нямаше да има значение, ако можеше да се увери, че О’Брайън лъже. Но беше съвършено възможно О’Брайън наистина да е забравил снимката. И ако това беше така, тогава той вече е забравил как е отрекъл, че си я спомня, ще е забравил и самия процес на забравянето. Как можеше човек да е сигурен, че това не е обикновен трик? Навярно безумната операция на съзнанието бе наистина осъществима: тази мисъл го сломи.

О’Брайън замислено го гледаше. Повече от всякога приличаше на учител, който поучава своенравно, но способно дете.

— Партията има лозунг, който засяга контрола върху миналото — каза той. — Кажи го, ако обичаш.

— Който контролира миналото, контролира бъдещето; който контролира настоящето, контролира миналото — каза послушно Уинстън.

— „Който контролира настоящето, контролира миналото“ — повтори О’Брайън, като бавно и одобрително поклащаше глава. — Ти смяташ ли, Уинстън, че миналото действително съществува?

Уинстън отново бе обзет от чувство на безпомощност. Погледът му се стрелна към циферблата. Не само не знаеше дали „да“ или „не“ е отговорът, който ще го спаси от болката; не знаеше дори кой отговор сам смята за верен.

О’Брайън леко се усмихна.

— Слаб си в метафизиката, Уинстън — каза той. — До този момент ти изобщо не си се замислял какво означава съществуването. Ще се изразя по-ясно. Миналото съществува ли конкретно в пространството? Има ли свят от твърди предмети, където миналото да съществува?

— Не.

— Тогава къде е миналото, ако изобщо го има?

— В документите. Записано е.

— В документите. И в…

— В съзнанието. В спомените на хората.

— В спомените. Добре тогава. Ние, партията, контролираме всички документи, а също и всички спомени. В такъв случай ние контролираме миналото, не е ли така?

— Но как можете да попречите на хората да си спомнят? — извика Уинстън, като за миг отново забрави циферблата. — Това е извън властта ви. То е извън човека. Как можете да контролирате спомените? Мои не сте контролирали!

О’Брайън отново стана строг. Сложи ръка върху циферблата.

— Напротив — каза той, — ти не си ги контролирал, затова си тук. Ти си тук, защото ти липсваше смирение, самодисциплина. Ти не пожела да се покориш и затова заплати с разсъдъка си. Ти предпочете да си безумец, малцинство от един човек. Само дисциплинираният разум е в състояние да прозре действителността, Уинстън. Ти вярваш, че действителността е нещо обективно, външно, само по себе си. Вярваш също така, че естеството на действителността е очевидно само по себе си. И ако в заблуждението си сметнеш, че виждаш нещо, приемаш, че всички останали също го виждат. Но аз казвам, Уинстън, действителността не е извън тебе. Действителността съществува единствено в човешкото съзнание и никъде другаде. Не в съзнанието на отделния човек, който може да допусне грешка и така или иначе бързо загива: само в съзнанието на партията, което е колективно и безсмъртно. Това, което партията смята за истина, е истината. Невъзможно е да се съзре действителността, ако не се гледа през очите на партията. Отново трябва да заучиш този факт, Уинстън. Затова е нужно самоунижение, усилие на волята. Ти трябва да се смириш, за да възстановиш разсъдъка си.

Той помълча, сякаш за да остави време казаното да се осмисли.

— Спомняш ли си — продължи той, — че в дневника си бе написал „Свобода е свободата да кажеш, че две и две е равно на четири“?

— Да — отвърна Уинстън.

О’Брайън вдигна лявата си ръка, обърната с опакото на дланта към Уинстън, със свит палец, и вдигнати четири пръста.

— Колко пръста съм вдигнал, Уинстън?

— Четири.

— А ако партията каже, че не са четири, а пет — колко са в такъв случай?

— Четири.

Завърши думата с вик от болка. Стрелката на циферблата бе подскочила на петдесет и пет. Цялото тяло на Уинстън плувна в пот. Въздухът раздра дробовете му и излезе отново с дълбоки стенания, които не можа да спре дори със стиснатите си зъби. О’Брайън го наблюдаваше и продължаваше да показва четирите си пръста. Свали лостчето. Този път болката едва забележимо намаля.

— Колко са пръстите, Уинстън?

— Четири.

Стрелката подскочи на шейсет.

— Колко са пръстите, Уинстън?

— Четири! Четири! Какво друго мога да кажа? Четири!

Стрелката трябва да бе подскочила още по-нагоре, но той не я погледна. Зрителното му поле бе запълнено от тежкото строго лице и четирите пръста. Пръстите стояха пред очите му като стълбове, огромни, размазани, като че ли вибриращи, но без съмнение четири.

— Колко са пръстите, Уинстън?

— Четири! Спрете, спрете! Как можете да продължавате? Четири! Четири!

— Колко са пръстите, Уинстън?

— Пет! Пет! Пет!

— Не, Уинстън, безполезно е. Ти лъжеш. Ти все още мислиш, че са четири. Колко са пръстите, моля?

— Четири! Пет! Четири! Колкото искате. Само спрете, спрете болката!

Изведнъж той вече седеше, а ръката на О’Брайън обгръщаше раменете му. Навярно бе загубил съзнание за няколко секунди. Каишите, с които тялото му бе привързано в хоризонтално положение, бяха разхлабени. Беше му много студено, трепереше неудържимо, зъбите му тракаха, по бузите му се стичаха сълзи. За миг той като бебе се сгуши в О’Брайън, необяснимо успокоен от тежката ръка около раменете си. Струваше му се, че О’Брайън е неговият закрилник, че болката идва някъде отвън, някой друг я причинява и именно О’Брайън го спаси от нея.

— Бавно възприемаш, Уинстън — каза меко О’Брайън.

— Какво да правя? — изхлипа той. — Как да не вярвам на очите си? Две и две правят четири.

— Понякога, Уинстън. А понякога правят пет. Понякога правят три. Понякога правят и три, и четири, и пет наведнъж. Трябва повече да се стараеш. Не е лесно да възвърнеш разсъдъка си…

Положи Уинстън на леглото. Крайниците му отново са пристегнати, но болката беше утихнала, вече не трепереше и Уинстън се чувстваше само отпаднал и измръзнал. О’Брайън повика с кимване на главата мъжа с бялата престилка, който през цялото време беше стоял неподвижно. Мъжът се наведе и се взря в очите на Уинстън, измери пулса му, сложи ухо на гърдите му, чука го тук и там; после кимна на О’Брайън.

— Отново — каза О’Брайън.

Болката прониза тялото на Уинстън. Стрелката трябва да беше на седемдесет, седемдесет и пет. Този път беше затворил очи. Знаеше, че пръстите са пак там и са четири. Най-важното бе някак да оцелее, докато спазъмът мине. Вече не усещаше плаче ли или не. Болката отново утихна. Отвори очи. О’Брайън беше свалил лостчето.

— Колко са пръстите, Уинстън?

— Четири. Предполагам, че са четири. Стига да можех, щях да видя пет. Опитвам се да видя пет.

— Какво искаш: да ме убедиш, че виждаш пет, или наистина да ги видиш?

— Наистина да ги видя.

— Отново — каза О’Брайън.

Навярно стрелката беше стигнала осемдесет-деветдесет. Уинстън вече почти не помнеше защо му причиняват болка. Зад стиснатите му клепачи танцуваше цяла гора от пръсти, които ту се преплитаха, ту изчезваха един зад друг и отново се появяваха. Опитваше се да ги преброи, без да може да си спомни защо. Знаеше само, че не е възможно да ги преброи и по някакъв начин това се дължи на необяснимото тъждество между четири и пет. Болката отново утихна. Когато отвори очи, пред погледа му пак беше същата картина. Безброй пръсти като движещи се дървета се разминаваха и пресичаха във всевъзможни посоки. Отново затвори очи.

— Колко пръсти съм вдигнал, Уинстън?

— Не зная. Не зная. Ще ме убиете, ако пак го направите. Четири, пет, шест — честна дума, не зная.

— Така е по-добре — каза О’Брайън.

В ръката на Уинстън се заби спринцовка. Почти в същия миг в тялото му се разля блажена, оздравителна топлина. Болката вече бе полузабравена. Отвори очи и с благодарност погледна О’Брайън. При вида на тежкото сбръчкано лице, така грозно и така интелигентно, сърцето му сякаш се обърна. Ако можеше да се движи, би протегнал ръка и би я сложил върху ръката на О’Брайън. Никога не го бе обичал така дълбоко, както в този момент и не само защото бе прекратил болката. Беше се върнало старото чувство, че в края на краищата няма значение дали О’Брайън е приятел или враг. С О’Брайън можеше да се разговаря. Навярно човек се нуждае не толкова от обич, колкото от разбиране. О’Брайън го беше изтезавал до границата на полудяването и след известно време без съмнение щеше да го изпрати в гроба. Това нямаше значение. В известен смисъл отношенията им бяха повече от приятелски, те двамата бяха близки: тук или другаде, въпреки че самите думи може би щяха да останат неизречени, имаше място, където можеха да се срещнат и поговорят. О’Брайън отново се бе надвесил над него и изражението на лицето му подсказваше, че през ума му вероятно минават същите мисли. Когато заговори, тонът му беше непринуден и дружелюбен.

— Знаеш ли къде се намираш, Уинстън? — попита той.

— Не зная, но мога да предположа. В Министерството на любовта.

— Знаеш ли откога си тук?

— Не зная. Дни, седмици, месеци — мисля, че месеци.

— Как смяташ, защо прибираме тук хората?

— За да ги накарате да си признаят.

— Не, не заради това. Опитай пак.

— За да ги накажете.

— Не! — възкликна О’Брайън. Гласът му се промени неузнаваемо, а лицето му стана едновременно строго и оживено. — Не! Не просто за да изтръгнем признание от теб, не за да те накажем. Да ти кажа ли защо те прибрахме тук? За да те изцерим! За да ти върнем разсъдъка! Нима не разбираш, Уинстън, че никой, когото сме довели тук, не се измъква от ръцете ни неизцерен? Изобщо не ни интересуват глупавите ти престъпления. Партията не се интересува от откритите действия: интересуват ни единствено мислите. Ние не ликвидираме нашите врагове, ние ги превъзпитаваме. Разбираш ли какво искам да кажа?

Беше се навел над Уинстън. Гледано отдолу и отблизо, лицето му изглеждаше огромно и отвратително грозно. Нещо повече — то беше озарено от някаква екзалтация, от вътрешния плам на безумеца. Сърцето на Уинстън отново изтръпна. Ако можеше, би се свил още по-дълбоко в леглото. Беше сигурен, че О’Брайън ще завърти циферблата от чиста проклетия. В този момент обаче О’Брайън се извърна. Поразходи се насам-натам. После продължи не така яростно:

— Първото нещо, което трябва да разбереш, е, че тук няма мъченици. Чел си за религиозните преследвания в миналото. През средновековието е имало инквизиция. Провалила се е. Тя си е поставяла за цел да изличи ереста, в резултат на което я е увековечила. На мястото на всеки еретик, когото е изгаряла на кладата, са се раждали хиляди. Защо е станало така? Защото Инквизицията е убивала враговете си открито и ги е убивала, без да са се разкаяли. Хората умирали хора, защото не искали да се отрекат от истинската си вяра. Естествено цялата слава принадлежала на жертвата и целият позор — на инквизитора, който я изгарял. По-късно, през двайсетия век, се появили тоталитарните режими, както ги наричали. Немските нацисти и руските комунисти. Руснаците преследвали ереста по-жестоко и от Инквизицията. И си въобразявали, че са се поучили от грешките на миналото, поне знаели, че не бива да се създават мъченици. Преди да изправят жертвите си на публичен процес, умишлено правели всичко, за да потъпчат достойнството им. Сломявали ги с изтезания и самота, докато не ги превръщали в окаяни раболепни отрепки, които признавали всичко, вложено в устата им, покривали се с лъжи, обвинявали и се прикривали един зад друг, хленчели за пощада. И въпреки всичко само след няколко години ставало същото. Загиналите се превръщали в мъченици и моралното им падение било забравяно. Още веднъж — защо се е получило така? На първо място, защото признанията им очевидно били изтръгнати насила и не били искрени. Ние ги правим искрени. И преди всичко, ние не позволяваме загиналите да се изправят срещу нас. Трябва да престанеш да си въобразяваш, че бъдещите поколения ще отмъстят за теб, Уинстън. Бъдещите поколения изобщо няма да чуят за теб. Ти ще бъдеш напълно изличен от хода на историята. Ще те превърнем в газ и ще те разсеем в стратосферата. Нищо няма да остане от теб: нито име в регистрите, нито спомен в нечия памет. Ти ще бъдеш ликвидиран както в миналото, така и в бъдещето. Ти никога не ще си съществувал.

Тогава защо си правите труда да ме мъчите? — помисли Уинстън с мимолетна горчивина. О’Брайън направи крачка, сякаш Уинстън бе изрекъл на глас мисълта си. Едрото му грозно лице се доближи, а очите му леко се присвиха.

— Мислиш си — каза той, — щом възнамеряваме да те ликвидираме и няма никакво значение какво говориш или вършиш — защо тогава си правим труда изобщо да те разпитваме? Това си мислиш, нали?

— Да — отвърна Уинстън.

О’Брайън се усмихна едва забележимо.

— Ти си слаба брънка в системата, Уинстън. Ти си петно, което трябва да се изтрие. Нима не ти казах, току-що, че ние се отличаваме от мъчителите в миналото? Нас не ни задоволява неохотното подчинение, нито дори най-жалкото смирение. Когато най-сетне се предадеш, то трябва да е по твое собствено желание. Ние не ликвидираме еретика, защото ни се съпротивлява: ние никога не го ликвидираме, докато ни се съпротивлява. Ние го превъзпитаваме, ние пленяваме най-съкровените му мисли, ние го преправяме. Ние изгаряме всичкото зло и всичките илюзии в него, ние го привличаме на наша страна не привидно, а истински, с душата и сърцето му. Преди да го убием, ние го правим един от нас. За нас е недопустимо някъде по света да съществува грешна мисъл, колкото потайна и безсилна да е тя. Не можем да позволим никакъв уклон, дори в смъртния миг. Навремето еретикът си е оставал еретик и на кладата и с ликуване е разгласявал ереста си. Дори жертвата на чистките в Русия в очакване на куршума, който го настига в коридора, е можел да остане бунтовник в съзнанието си. Но ние, преди да унищожим съзнанието, го правим съвършено. Заповедта на диктатурите от миналото е била: „Ти не ще!“ Заповедта на тоталитарните режими е била: „Ти ще!“ Нашата заповед е: „Ти си!“ Нито един човек, когото доведем тук, вече не може да ни се опълчи. Всеки се пречиства. Дори онези трима жалки предатели, в чиято невинност ти някога вярваше — Джоунс, Ааронсон и Ръдърфорд, — накрая и тях сломихме. Самият аз участвах в разпитите им. Видях ги как постепенно се изтощават, как хленчат, угодничат, ридаят — и накрая болката и страхът изчезнаха, остана единствено покаянието. Когато свършихме с тях, от тях бяха останали единствено обвивките. В тях нямаше нищо друго освен разкаяние за това, което бяха сторили, и любов към Големия брат. Беше трогателно да се види колко го обичат. Молеха да ги убием по-скоро, та да умрат с пречистено съзнание.

Гласът му стана почти замечтан. Екзалтацията, ентусиазмът на безумеца бяха все така изписани на лицето му. Той не се преструва, помисли си Уинстън, той не е лицемер, той вярва във всяка своя дума. Най-много го потискаше съзнанието за собствената му интелектуална непълноценност. Наблюдаваше как тежката и въпреки това грациозна фигура крачи насам-натам, като ту влизаше, ту излизаше в полезрението му. О’Брайън беше същество във всяко отношение по-голямо от него. Нямаше идея, която да му бе хрумвала, или в бъдещето да му хрумне, необмислена, непроумяна и неотхвърлена отдавна от О’Брайън. Неговото съзнание съдържаше съзнанието на Уинстън. В такъв случай мислимо ли беше О’Брайън да е луд? По-скоро той, Уинстън, беше лудият. О’Брайън спря и го погледна. Гласът му отново беше станал строг.

— Не си въобразявай, че ще се спасиш, Уинстън, колкото и безусловна да е капитулацията ти пред нас. Никой, заблудил се веднъж, не е бил пощаден. Дори да решим да те оставим да изживееш живота си, ти пак никога няма да ни се изплъзнеш. Това, което става тук с теб, е завинаги. Трябва още отсега да го разбереш. Ще те смажем така, че връщане назад не може да има. Тук ще ти се случат неща, от които няма да можеш да се съвземеш и след хиляда години. Никога повече няма да бъдеш способен на обикновено човешко чувство. В теб всичко ще умре. Никога вече няма да си способен на любов или приятелство, радост от живота или смях, любопитство, смелост или почтеност. Ти ще бъдеш кух. Ние ще те изстискаме и след това ще те напълним със себе си.

Млъкна и направи знак на мъжа с бялата престилка. Уинстън усети как зад главата му наместват някакъв тежък апарат. О’Брайън беше седнал до леглото, така че лицето му беше почти на равнището на неговото.

— Три хиляди — каза О’Брайън през главата на Уинстън на мъжа с бялата престилка.

За слепоочията на Уинстън се залепиха два меки навлажнени тампона. Той се сви от страх. Очакваше го болка, различна от досегашните. Окуражително, почти нежно О’Брайън сложи ръка върху неговата.

— Сега няма да боли — каза той. — Не отделяй очите си от моите.

В този миг избухна опустошителна експлозия или поне нещо, което приличаше на експлозия, макар да не беше сигурен, че се е чул шум. Без съмнение видя ослепяваща светкавица. Уинстън не усети болка, но беше смазан. Въпреки че лежеше по гръб, когато започна, стори му се, че по някакъв необясним начин са го съборили в това положение. Страхотен, безболезнен удар го беше проснал. Нещо бе станало и вътре в главата му. Когато пред погледа му се проясни, той си спомни кой е и къде е и позна лицето, взиращо се в неговото; но усети и някаква празнота, сякаш бяха откъснали част от мозъка му.

— Скоро ще свърши — каза О’Брайън. — Гледай ме в очите. С коя страна воюва Океания?

Уинстън се замисли. Знаеше какво е Океания и че самият той е гражданин на Океания. Спомни си също Евразия и Изтазия, но не знаеше кой с кого воюва. Всъщност не знаеше, че някой с някого воюва.

— Не помня.

— Океания воюва с Изтазия. Сега спомняш ли си?

— Да.

— Океания винаги е воювала с Изтазия. Още от твоето раждане, още от основаването на партията, още от началото на историята войната е била винаги една и съща и е продължавала без прекъсване. Спомняш ли си това?

— Да…

— Преди единайсет години ти създаде мит за трима мъже, осъдени на смърт за предателство. Въобразяваше си, че си видял къс хартия, който доказва тяхната невинност. Никога не е съществувал такъв къс хартия. Ти го измисли и постепенно повярва в него. Сега си спомняш момента, в който го измисли. Спомняш ли си го?

— Да.

— Преди малко ти показах пръстите на ръката си. Ти видя пет пръста. Спомняш ли си?

— Да.

О’Брайън изправи пръстите на лявата си ръка, като скри палеца си.

— Показвам ти пет пръста. Виждаш ли пет пръста?

— Да.

И той наистина ги видя за миг, преди картината в съзнанието му да се измени. Отчетливо видя пет пръста. После всичко дойде на мястото си и предишният страх, омразата и объркването отново вкупом го връхлетяха. Но имаше миг — не знаеше колко е продължил, навярно трийсет секунди — на кристална яснота, когато всяко ново внушение на О’Брайън изпълваше празнотата в него и се превръщаше в абсолютна истина и когато две и две можеха да бъдат със същата лекота три, както и пет, щом се наложеше. Този миг избледня, преди О’Брайън да свали ръката си, но въпреки че не можеше да го възстанови, той можеше да си го спомни, както човек си спомня ярко преживяване в отдавна отминал период от живота си, когато всъщност е бил друга личност.

— Както виждаш — каза О’Брайън, — това поне е възможно.

— Да — отвърна Уинстън.

О’Брайън се изправи с доволен вид. Вляво от себе си Уинстън видя мъжа с бялата престилка да чупи ампула и да издърпва буталото на спринцовката. О’Брайън се обърна към Уинстън с усмивка. Почти както преди, със същото движение нагласи очилата на носа си.

— Помниш ли какво беше писал в дневника си — каза той, — че няма значение дали съм приятел или враг, след като поне съм човек, който те разбира и с когото можеш да разговаряш? Ти беше прав. С удоволствие разговарям с теб. Твоят начин на мислене ми допада. Той напомня моя начин на мислене, само дето ти си загубил разсъдъка си. Преди да свършим с разпита, ако желаеш, можеш да ме попиташ каквото искаш.

— Всичко каквото искам?

— Всичко — видя, че Уинстън гледа циферблата. — Изключен е. Какъв е първият ти въпрос?

— Какво направихте с Джулия? — попита Уинстън.

О’Брайън отново се усмихна.

— Тя те предаде, Уинстън. Незабавно и безусловно. Рядко съм виждал човек, който с такава готовност да премине към нас. Ако я беше видял, едва ли щеше да я познаеш. Бунтарството й, лукавството й, безразсъдството й, неприличието й бяха изпепелени в нея. Това бе съвършено превъзпитание, като по учебник.

— Изтезавахте ли я?

О’Брайън остави въпроса без отговор.

— Следващият въпрос — каза той.

— Съществува ли Големия брат?

— Разбира се, че съществува. Партията съществува. Големия брат е олицетворение на партията.

— Съществува ли той така, както съществувам аз?

— Ти не съществуваш — каза О’Брайън.

Отново го обзе усещането за безпомощност. Знаеше, или поне можеше да се досети за аргументите, които доказваха, че не съществува, но те бяха безсмислени, те бяха само игра на думи. Нима твърдението „Ти не съществуваш“ не представляваше логически абсурд? Но какъв смисъл имаше да го изрече? Съзнанието му изтръпна при мисълта за необоримите безумни аргументи, с които О’Брайън щеше да го срази.

— Струва ми се, че съществувам — каза той отпаднало. — Съзнавам собствената си самоличност. Роден съм и ще умра. Имам ръце и крака. Заемам определено място във вселената. Нито един твърд предмет не може да заема същото място едновременно с мен. Съществува ли Големия брат в този смисъл?

— Това няма значение. Той съществува.

— Ще умре ли някога Големия брат?

— Разбира се, че не. Как би могъл да умре? Следващият въпрос.

— Съществува ли Братството?

— Това, Уинстън, ти никога няма да разбереш. Ако решим да те освободим, щом свършим с теб, и ако живееш до деветдесет години, пак никога няма да разбереш дали отговорът на този въпрос е „да“ или „не“. Докато си жив, тази загадка ще остане неразбулена в съзнанието ти.

Уинстън лежеше мълчаливо. Гърдите му се повдигаха и отпускаха малко по-бързо. Все още не беше задал въпроса, който най-напред беше изплувал в съзнанието му. Трябваше да го зададе, а езикът му сякаш не можеше да се обърне. По лицето на О’Брайън личеше, че се забавлява. Дори очилата му сякаш имаха иронично изражение. Той знае, изведнъж помисли Уинстън, той знае какво ще го попитам! При тази мисъл думите сами излязоха от устата му.

— Какво представлява стая 101?

Изражението на О’Брайън се промени. Той отговори сухо:

— Ти знаеш какво представлява стая 101, Уинстън, Всеки знае какво представлява стая 101.

Махна с пръст на мъжа с бялата престилка. Очевидно разпитът бе свършил. В ръката на Уинстън се заби игла. Почти мигновено той потъна в дълбок сън.