Стивън Ериксън
Сакатият бог (4)

1.

Ако не си познавал никога

в ума ми световете,

дребнава жал ще е

усещането ти за загуба,

така че нека го забравим.

Вземи каквото ти е дадено

и извърни печалното лице.

Не съм го аз заслужил,

та ако ще сал педя да е ивицата

на личния ти бряг,

която ни дели.

Но ако се потрудиш много,

ще може да се гледаме в очите.

Не вярвам само на стрелите,

стиснати в ръката ти,

докато се радвам на усмивката,

отправена към мен.

Не сме се срещнали за скръб

или да шием рани.

Не е един и същ ледът пропукващ,

по който стъпваме,

и своето съчувствие за твоите беди

отдавам драговолно, без да мисля

ни за взаимност, нито за отплата.

Така е редно и това е.

Дори и да е непознато за мнозина.

Но ще останат тайни,

които няма да узнаеш никога,

и няма да отстъпя от това.

Стрелите ми заровени са до една

и пясъчната ивица е тъй широка,

и всичко що е лично

изстива приковано на олтара.

Дори и капките ги няма,

тез рожби на желания

на ум със светове изпълнен

и с кървавите му сълзи.

Тъй мразя дните, през които

се чувствам смъртен.

Че дните в мойте светове са

там, където аз живея вечно,

и ако някога изобщо дойде утрото,

за неговата светлина ще се пробудя

прероден.

 

Нощта на поета, iii.iv

Малазанска Книга на мъртвите

Фишер кел Тат

Котильон извади две ками. Взря се в лезвиетата. Почернялото желязо сякаш се завихри, калаени реки засълзиха по вдлъбнатини и жлебове — ръбовете бяха нащърбени там, където броня и кост бяха забавили забиването им. Погледа още за миг зловещо бледите небесни отражения, след което изсумтя:

— Нямам никакво намерение да обяснявам и едно проклето нещо. — Вдигна глава и погледите им се кръстосаха. — Разбираш ли ме?

Фигурата срещу него бе неспособна на изражение. Парцалите изгнили мускули и ивици кожа бяха неподвижни над костите на слепоочия, страни и челюст. В очите нямаше нищо, нищичко.

По-добре от преситен скептицизъм, реши Котильон. Ох, до гуша му бе дошло от този.

— Кажи ми — почна той отново, — какво мислиш, че виждаш тук? Отчаяние? Паника? Волево поражение, някакъв неизбежен упадък до пълно безсилие? Вярваш ли в провала, Ходещ по ръба?

Привидението помълча, след това заговори с накъсан хриплив глас.

— Не може да си толкова… дързък.

— Попитах дали вярваш в провала. Защото аз — не.

— Дори и да успееш, Котильон. Пряко всички очаквания, пряко всяко желание дори. Все пак ще говорят за твоя провал.

Котильон прибра камите в каниите.

— Знаеш къде ще им кажа да си го наврат, нали?

Главата се кривна, ивици коса провиснаха и се развяха.

— Наглост?

— Вещина — сопна се Котильон. — Усъмниш ли се в мен, ще е на твой риск.

— Няма да ти повярват.

— Не ме интересува, Ходещ по ръба. Това е.

Тръгна и не се изненада, че безсмъртният пазител го последва. „Правили сме го и преди.“ Прах и пепел изригваше при всяка стъпка. Вятърът стенеше като затворен в гробница.

— Почти е време, Ходещ по ръба.

— Зная. Няма да спечелиш.

Котильон спря и се извърна през рамо. Усмихна се скръбно.

— Това не означава, че трябва да загубя, нали?

 

 

Прах се вдигаше и извиваше подире й. От раменете й се точеха десетки грозни вериги: кости, извити и огънати в неравни брънки, древни кости в хиляда оттенъци между бяло и кафяво. Стотици индивиди съставяха всяка верига, изкривени черепи с полепнала по тях коса, обгорени гръбнаци, дълги бедрени кости, дрънчаха и тропаха. Влачеха се зад нея като наследство на тиран и оставяха плетеница от бразди в просналата се на левги наоколо съсухрена земя.

Крачките й не се забавяха, стабилни като пълзенето на самото слънце към хоризонта напред, неумолими като мрака, който я догонваше. Беше равнодушна към представите за ирония и към горчивия вкус на непочтителната насмешка, който така можеше да ужили небцето. В това имаше само необходимост, най-алчната от боговете. Беше познала пленничество. Спомените оставаха пламенни, ала не бяха спомени за стени на крипта и неосветени гробници. Тъмнина, да, но също и натиск. Ужасен, непоносим натиск.

Лудостта беше демон и живееше в свят на безпомощна нужда, на хиляди неутолени желания, свят без изход. Лудостта, да. Познала бе този демон. Пазарили се бяха с монети от болка и тези монети идеха от хазна, която не се опразваше никога. Такова богатство бе познавала някога.

А мракът все така я гонеше.

Крачеше, същество с окапала коса, кожа с цвета на избелял папирус, дълги крайници, които се движеха със свръхестествено изящество. Пейзажът наоколо бе пуст, плосък от всички страни освен напред, където унила верига безцветни хълмове дращеше с треперлив нокът по хоризонта.

Беше донесла предците си със себе си и те трополяха в хаотичен хор. Нито един не бе оставила зад гърба си. Всяка гробница от родословната й линия сега зееше празна, куха като черепите, които бе плячкосала от саркофазите им. Безмълвието винаги говори за отсъствие. Безмълвието е врагът на живота и тя нямаше да го търпи повече. Не, съвършените й предци говореха с тихо мърморене, тропот и стържене — и бяха гласовете на личната й песен, държаха демона надалече. Свършила бе с пазарлъците.

Знаеше, че някога световете — бледи острови в Бездната — гъмжаха от същества. Мислите им бяха груби и прости, а отвъд тези мисли нямаше нищо освен сумрак, бездна от невежество и страх. Щом в този смътен полумрак се пробудеха първите проблясъци, те бързо лумваха ярко и горяха като сигнални огньове. Но умът не се събуждаше устремен към слава. Нито към красота, нито дори към любов. Не се раздвижваше със смях или триумф. Всички онези оживели огньове принадлежаха на едно нещо и само на него.

Първата дума на разума бе справедливост. Дума, която да подхранва възмущение. Дума, овластяваща волята да се промени светът и цялата му жестока подредба, дума, която да носи праведно възмездие на бруталното безчестие. Справедливост, избуяла за живот в черната почва на безразлична природа. Справедливост, която да обвързва семейства, да гради градове, да изобретява и брани, да сътворява закони и забрани, да изковава буйния нрав на богове в различни религии. Всички пламенни вери се пораждаха, виеха се и се разклоняваха от този единствен корен и се губеха в ослепителното небе.

Но тя и нейният вид бяха останали увити около подножието на онова огромно дърво, забравени и съкрушени. И в своето място под камъните, оплетени в корени и затрупани под черна пръст, бяха останали свидетели на покварата на справедливостта, на загубата на смисъла й, на измяната й.

Богове и смъртни бяха извращавали истините и с безчетните си дела бяха опетнили онова, което бе чисто някога.

Е, краят идваше. „Краят, скъпи мои, идва.“ Нямаше да има повече деца, израснали от кости и руини, които отново да съградят всичко изгубено. Имаше ли поне едно сред тях в края на краищата, което да не е сукало от гръдта на покварата? О, бяха подхранвали вътрешните си пламъци, но бяха трупали и кътали светлина и топлина все едно справедливостта принадлежи само на тях.

Беше ужасена. Кипеше от презрение. Справедливостта в нея бе нажежена до бяло и беше огън, който се усилваше от ден на ден, тъй както изтерзаното сърце на Окования изливаше несекващите си потоци кръв. Дванадесет Чисти оставаха и се захранваха. Дванадесет. Навярно имаше и други, пръснати надалече, ала не знаеше нищо за тях. Но тези дванадесет щяха да са лицата на сетната буря, а над всички тях тя щеше да стои в центъра й.

Бяха й дали името точно за тази цел, тъй отдавна. Форкрул Ассаил бяха повече от търпеливи. Но вече и самото търпение бе още една изгубена добродетел.

С веригите от кости, влачещи се подире й, Смирение вървеше през равнината, а дневната светлина гаснеше зад нея.

 

 

— Бог ни провали.

Разтреперан, със свит от болка стомах, докато нещо студено и чуждо потичаше в жилите му, Апарал Фордж стисна зъби, за да не изрече отговора. „Това отмъщение е по-старо от причина, която би си направил труд да измислиш, и колкото и често да изричаш тези думи, Сине на Светлината, лъжите и лудостта са разтворени като цветя под слънцето. А пред себе си не виждам нищо освен зловещо червени поля, проснали се във всички посоки.“

Това не беше тяхна битка, нито тяхна война. „Кой сътвори този закон, според който детето трябва да вдигне меча на баща си? И, скъпи татко, наистина ли си искал да стане така? Не изостави ли тя консорта си и не те ли взе за свой? Не ни ли повели мир? Не ни ли каза, че ние, децата, трябва да сме като един под новороденото небе на твоя съюз?“

„Какво престъпление ни подбуди към това?“

„Дори не мога да си спомня.“

— Усещаш ли я, Апарал? Силата?

— Усещам я, Кадагар.

Бяха се отдалечили от другите, но не толкова, че да избягат от виковете на предсмъртна агония, от ръмженето на Хрътките и от бликащия на призрачни потоци от натрошените скали смразяващ дъх на студ. Пред тях се издигаше пъклената преграда. Стена от пленени души. Вечно разбиваща се вълна на отчаяние. Той се взря в зяпналите лица през пъстрото було, загледа се в затаения в очите им ужас. „Не си по-различен, нали? Непохватен с наследството си, тежкото острие се върти и насам, и натам в ръката ти.“

„Защо трябва да плащаме за нечия чужда омраза?“

— Какво те тревожи, Апарал?

— Не можем да знаем причината за отсъствието на нашия бог, Господарю. Боя се, че е самонадеяно от наша страна да говорим за негов провал.

Кадагар Фант не каза нищо.

Апарал затвори очи. Не трябваше изобщо да проговаря. „Не се уча. Той извървя кървава пътека, за да властва, и локвите в калта още лъщят червени. Въздухът около Кадагар остава избухлив. Това цвете тръпне под тайни ветрове. Опасен е, много опасен.“

— Жреците говориха за натрапници и шарлатани, Апарал. — Тонът на Кадагар бе абсолютно спокоен. Тон, към който прибягваше, когато е гневен. — Кой бог би позволил това? Изоставени сме. Пътят напред вече принадлежи само на нас — ние избираме.

„Ние. Да, говориш от името на всички ни, макар и да се присвиваме пред собствените си признания.“

— Прости ми думите, Господарю. Призля ми — вкусът…

— Нямахме избор, Апарал. Това, от което ти призлява, е горчивият вкус на болката му. Минава. — Кадагар се усмихна и го тупна по гърба. — Разбирам моментната ти слабост. Ще забравим съмненията ти, нали? И никога повече няма да говорим за тях. Приятели сме в края на краищата и ще съм много покрусен, ако бъда принуден да те дамгосам като предател. На Бялата стена… Бих коленичил и плакал, приятелю. Бих плакал.

Спазъм на чужда ярост просъска в жилите на Апарал и той потрепери. „Бездна! Грива на Хаоса, усещам те!“

— Животът ми е вам подвластен, Господарю.

— Господарю на Светлината!

Апарал се обърна, Кадагар — също.

От устата му бликаше кръв. Ипарт Ерюл се олюля към тях, широко отворените му очи се впиха в Кадагар.

— Господарю, Ухандал, последният който пи, току-що умря. Той… сам си раздра гърлото!

— Свърши се значи — отвърна Кадагар. — Колко?

Ипарт облиза устни, потръпна от вкуса и отвърна:

— Вие сте Първият от тринадесетимата, Господарю.

Кадагар се усмихна.

— Кесобан диша ли още?

— Да. Казано е, че може да кърви столетия…

— Но кръвта сега е отрова — каза Кадагар и кимна. — Нараняването трябва да е прясно, силата чиста. Тринадесет, казваш. Чудесно.

Апарал се загледа в прикования на склона зад Ипарт Ерюл дракон. Огромните копия, които го задържаха към земята, бяха почернели от съсирена кръв. Можеше да усети болката на елейнта — изливаше се от него на вълни. Мъчеше се отново и отново да вдигне глава, очите му пламтяха, челюстите щракаха, но могъщият капан го задържаше. Четирите оцелели Хрътки на Светлината кръжаха на разстояние настръхнали. Апарал потръпна. „Поредният безумен риск. Поредният горчив провал. Господарю на Светлината, Кадагар Фант, зле се справи в света отвън.“

Отвъд тази ужасна гледка и срещу вертикалния океан от безсмъртни души, като в безумна подигравка се издигаше Бялата стена, скрила грохналите останки на града на Лиосан, Саранас. Смътните тъмни резки по нея, спускащи се от зъберите на бойниците, бяха единственото, което можеше да се види от братята и сестрите, осъдени като изменници на каузата. Под изсъхналите им трупове се стичаха петната от всичко, което телата им бяха изцедили по алабастровата фасада. „Би коленичил и плакал, така ли, приятелю?“

— Така ли оставяме елейнта, Господарю? — попита Ипарт.

— Не. Предлагам нещо много по-подходящо. Събери другите. Ще променим курса.

Апарал се сепна, но не се обърна.

— Господарю…

— Вече сме деца на Кесобан, Апарал. Нов баща, който да замести онзи, който ни изостави. Оссерк е мъртъв в нашите очи и ще си остане мъртъв. Дори Бащата Светлина е на колене, сломен, негоден и сляп.

Очите на Апарал се задържаха на Кесобан. „Изречи такива богохулства достатъчно често и те стават банални, и всякакво стъписване увяхва. Боговете загубват силата си и ние се извисяваме, за да застанем на мястото им.“ Древният дракон плачеше кръв и в огромните му чужди очи нямаше нищо друго освен гняв. „Нашият баща. Твоята болка, твоята кръв — нашият дар за теб. Уви, това е единственият дар, който разбираме.“

— А щом променим курса?

— Ами, Апарал, ще разкъсаме елейнта.

Знаел беше какъв ще е отговорът и кимна. „Нашият баща. Твоята болка, твоята кръв, нашият дар. Празнуваме прераждането си, о, татко Кесобан, с твоята смърт. А за теб връщане няма да има.“

 

 

Нямам нищо, с което да се пазаря. Какво ви води при мен? Не, виждам го. Прекършеният ми слуга не може да пътува далече, дори и в сънищата си. Осакатена е, да, драгоценната ми плът и кости върху този окаян свят. Видели ли сте паството му? Каква благословия може да даде той? Нищо освен злочестина и страдание, и при все това се сбират, тълпите, врещящите и умоляващи тълпи. О, някога гледах на тях с презрение. Веселеше ме някога жалкият им патос, грешният им избор и окаяният им късмет.

Но никой не избира обхвата на своя ум. Всички те до един са родени с това, което притежават, и нищо повече. Чрез своя слуга виждам в очите им — когато дръзвам да го сторя — и те ми дават поглед, странен поглед, поглед, който дълго не можех да проумея. Гладен, разбира се, и така изпълнен с нищета. Но аз съм Чуждият бог. Окованият. Падналият. И святото ми слово е Болка.

И все пак тези очи умоляваха.

Вече разбирам. Какво искат от мен? Тези тъпи глупци, искрени в своите страхове, с тези ужасни изражения, които те карат да се свиваш от страх. Какво искат те? Ще ви отвърна. Искат моята жалост.

Те разбират, видите ли, нищожната стойност на жалките петаци в кесията на умовете си. Знаят, че им липсва интелигентност и че това е прокълнало тях и живота им. Борили са се и са негодували от самото начало. Не, не ме гледайте така, вие с гладката и проницателна мисъл, вие отдавате съчувствието си твърде бързо и така прикривате вярата в собственото си превъзходство. Не отричам вашата интелигентност, но оспорвам вашата състрадателност.

Те поискаха моята жал. Имат я. Аз съм богът, който отвръща на молитвите — можете ли вие или който и да е друг бог да заяви същото? Вижте как съм се променил. Моята болка, на която държах толкова егоистично, сега се протяга като осакатена ръка. Докосваме с разбиране и тръпнем от докосването. Аз вече съм едно с всички тях.

Изненадвате ме. Не вярвах, че това ще се окаже нещо ценно. Колко струва състраданието? Колко стълбчета монети изравняват везните? Слугата ми някога мечтаеше за богатство. Съкровище, заровено в хълмовете. Седеше на изсъхналите си крака и умоляваше минувачите на улицата. А вижте ме сега тук, дори не мога да се движа, потънал съм в зловонни миазми и вятърът плющи неуморно в платнените стени на шатрата. Няма нужда да се пазарим. Аз и слугата ми изгубихме всякакво желание да просим. Искате моята жал? Давам ви я. Безплатно.

Трябва ли да ви кажа за болката си? Гледам в очите ви и намирам отговора.

Това е сетната ми отплата, разберете го добре. Сетната. Не успея ли…

Добре. Никаква тайна няма в това. Ще събера отровата тогава. В гърма на своята болка, да. Къде другаде?

Смъртта? Откога смъртта е провал?

Простете, че кашлям. Трябваше да е смях. Вървете, прочие, изтръгнете обещанията си с онези парвенюта.

Това е вярата и нищо друго, знаете ли. Жал за душите ни. Попитайте слугата ми и той ще ви го потвърди. Бог гледа в очите ви и бог се присвива от страх.

 

 

Три дракона, оковани заради греховете им. При тази мисъл Котильон въздъхна покрусен. Стоеше на двайсет крачки встрани, потънал до глезените в меката пепел. Асцендентството не беше толкова отдалечено от досадата на тленното битие, колкото му се искаше. Гърлото му се беше стегнало и едва можеше да си поеме дъх. Мускулите на раменете го боляха и глух тътен ехтеше зад ушите му. Взря се в пленените Елейнт, лежащи така мъртвешки изсъхнали сред наветите преспи прах, и се почувства… смъртен.

Ходещия по ръба спря до него, безмълвен и призрачен.

— Кости и почти нищо друго — промълви Котильон.

— Не се заблуждавай — предупреди Ходещия по ръба. — Плът, кожа, това са одеяния. Износени и захвърлени както ги устройва. Виждаш ли веригите? Били са изпитани. Надигащите се глави… мирисът на свобода.

— Какво изпита, Ходещ по ръба, когато всичко, което държеше, се разпадна в ръцете ти? Дойде ли провалът като огнен вал? — Извърна се и погледна привидението. — Тези дрипи изглеждат обгорени всъщност. Помниш ли онзи миг, когато изгуби всичко? Отекна ли светът на твоя вой?

— Ако искаш да ме тормозиш, Котильон…

— Не, не бих направил това. Прости ми.

— Ако това са страховете ти обаче…

— Не, не страховете ми. Ни най-малко. Това са оръжията ми.

Ходещия по ръба сякаш потръпна или навярно някакво раздвижване на пепелта под гнилите му мокасини го накара да се олюлее за миг. Древният отново се укрепи и пресъхналият мрак на очите му се впи в Котильон.

— Ти, Боже на убийците, не си лечител.

„Не съм. Някой да изреже смута ми, моля ви се. Да прочисти язвата, да махне каквото е забрало и да ме освободи от него. Поболяваме се от непознатото, но знанието може да се окаже отровно. А да те понесе течението, изгубен между двете, не е по-добре.“

— Пътят към спасението не е един.

— Любопитно.

— Кое?

— Думите ти… в друг глас, идещ от… някой друг, биха вдъхнали на слушащия спокойствие, утеха. От теб, уви, биха могли да смразят една смъртна душа до самата й сърцевина.

— Това съм аз — рече Котильон.

Ходещия по ръба кимна.

— Това си, да.

Котильон се приближи още няколко крачки, без да откъсва очи от най-близкия дракон. Лъскавите кости на черепа прозираха между ивиците изгнила кожа.

— Елот, бих искал да чуя гласа ти.

„Пак ли ще се пазарим, Узурпаторе?“

Гласът беше мъжки, но такива подробности се променяха произволно. Все пак той се намръщи, докато се опитваше да си спомни последния път.

— Калси, Ампелас, всеки от вас ще получи реда си. С Елот ли говоря сега?

„Аз съм Елот. Какво толкова те тревожи в гласа ми, Узурпаторе. Усещам подозрението ти.“

— Трябва да съм сигурен — отвърна Котильон. — И вече съм. Ти наистина си Мокра.

Нов драконов глас разтърси със смеха си черепа на Котильон.

„Внимавай, Убиецо, тя е господарката на заблудата.“

Котильон повдигна учудено вежди.

— Заблуда? О, не, моля ви. Твърде невинен съм, за да знам за такива неща. Елот, виждам те тук във вериги, но въпреки това гласът ти бе чут в смъртните селения. Май не си съвсем пленничката, която бе някога.

„Сънят се изплъзва и от най-жестоките вериги, Узурпаторе. Сънищата ми се издигат на криле и аз съм свободна. Да не би сега да ми казваш, че тази свобода е нещо повече от заблуда? Стъписана съм и не мога да повярвам.“

Котильон направи гримаса.

— Калси, какво сънуваш?

„Лед.“

„Изненадва ли ме това?“

— Ампелас?

„Дъжда, който изгаря, Боже на убийците, дълбоко в сянка. И каква зловеща сянка. Прорицания ли да шепнем сега тримата? Всички мои истини са оковани тук, само лъжите летят на свобода. И все пак имаше един сън, който все още гори чист в ума ми. Ще чуеш ли изповедта ми?“

— Въжето ми не е чак толкова протрито, колкото си мислиш, Ампелас. По-добре ще е да опишеш съня си на Калси. Приеми този съвет даром от мен. — Замълча, погледна за миг Ходещия по ръба и отново се обърна към драконите. — Е, хайде да се спазарим наистина.

„Никаква полза няма в това — рече Ампелас. — Нямаш какво да ни дадеш.“

— О, имам.

Ходещия по ръба изведнъж проговори зад него:

— Котильон…

— Свобода — каза Котильон.

Мълчание.

Той се усмихна.

— Чудесно начало. Елот, ще сънуваш ли за мен?

„Калси и Ампелас споделиха дара ти. Гледаха се един друг с лица от камък. Имаше болка. Имаше огън. Едно око се отвори и се вгледа в Бездната. Боже на ножовете, моите оковани събратя са… обезсърчени. Боже, ще сънувам за теб. Говори.“

— Слушай внимателно тогава — каза Котильон. — Ето как трябва да бъде.

 

 

Дълбините на каньона бяха тъмни, погълнати от вечната нощ далече под океанската повърхност. В тъмното зееха цепнатини, смърт и развала на цял един свят се сипеше надолу в несекващ дъжд, а теченията пердашеха на свирепи порои, които раздвижваха утайките в кръжащи въртопи, издигащи се нагоре като вихрушки. Обрамчена от подводните зъбери на раздраните стени на каньона се простираше плоска равнина, а посред нея потръпваше зловещо червен пламък, самотен и почти изгубен в необятния простор.

Маел намести на рамото си почти безтегловния си товар, спря и примижа към невъзможния огън. После закрачи право към него.

Безжизнен дъжд пада към дълбините, диви течения го изтласкват нагоре към светлината, където живи същества се хранят с богатата супа, за да умрат и те някога и да потънат отново надолу. Каква изящна обмяна — живо и мъртво, светло и тъмно, светът горе и светът долу. Почти сякаш някой го е замислил преднамерено.

Вече можеше да различи изгърбената фигура до пламъците, протегнала длани към съмнителната им топлина. Дребни морски същества се рееха като мушици в червеникавия облак светлина. Огънят пулсираше от пукнатина в дъното на каньона и нагоре бълбукаха газове.

Маел спря пред фигурата и пусна увития труп, който беше крепил на рамото си, в тинята. Малки лешоядни твари запълзяха към него, но не го полазиха. Увитото тяло почти потъна и вдигна смътно сив облак.

Гласът на К’рул, Древния бог на Лабиринтите, отекна глухо изпод качулката му.

— Ако цялото съществуване е диалог, как става тъй, че все още има толкова неизказано?

Маел почеса четината по брадичката си.

— Аз с моето, ти с твоето, той с неговото, и все пак не успяваме да убедим света в присъщата му нелепост.

К’рул сви рамене.

— Той с неговото. Да. Странно, че от всички богове той единствен откри тази безумна, тази влудяваща тайна. Идващото утро… на него ли ще оставим?

— Е — изсумтя Маел, — първо трябва да преживеем нощта. Донесох лицето, което търсеше.

— Виждам. Благодаря ти, стари приятелю. Кажи ми сега, а Старата вещица?

Маел изкриви лице.

— Същото. Опитва се отново, но онзи, когото е избрала… Да речем, че Онос Т’уулан навлиза в дълбини на Олар Етил, които не може да се надява да проумее, и тя, боя се, ще съжали за избора си.

— Човек язди пред него.

Маел кимна.

— Човек язди пред него. Това е… сърцераздирателно.

— „А пред разбитото сърце дори нелепостта замлъква.“

— „Защото думите отпадат.“

— „Диалог на мълчание.“

— „Което проглушава.“ — Маел зарея поглед в сумрачната далечина. — Слепия Галан и проклетите му стихове. — По безцветното дъно пълчища слепи раци настъпваха в марш, привлечени от чуждата светлина и топлина. Той примижа към тях. — Много умряха.

— Ерастас си имаше своите подозрения, а на Блудния точно това му трябва. Нещастно стечение на обстоятелства или убийствен подтик. Бяха каквито тя каза, че ще са. Незасвидетелствани. — К’рул вдигна глава и празната качулка зейна към Маел. — Е, спечели ли той?

Рунтавите вежди на Маел се вдигнаха.

— Не знаеш ли?

— Толкова близо до сърцето на Каминсод лабиринтите са гмеж от рани и насилие.

Маел погледна загърнатия труп в краката си.

— Брис беше там. Видях през сълзите му. — Помълча, преживявайки чужди спомени. — В името на Бездната, каква гледка бяха онези Ловци на кости!

Смътни намеци за лице сякаш се очертаха в тъмното на качулката, блеснаха зъби.

— Наистина ли? Маел… наистина ли?

В думите му отекна чувство.

— Това не е свършило. Ерастас допусна ужасна грешка. Богове, всички сгрешиха!

След дълго мълчание К’рул въздъхна, погледът му се върна към огъня. Бледите ръце надвиснаха над пулсиращия блясък на горящия камък.

— Няма да остана сляп. Две деца. Близнаци. Маел, изглежда, ще се опълчим на желанието на адюнкта Тавори Паран да остане завинаги неизвестна за нас, неизвестна за всички. Какво означава това желание да бъде незасвидетелствана? Не разбирам.

Маел поклати глава.

— Такава болка има в нея… не, не смея да се доближавам. Стоеше пред нас, в тронната зала, като дете с ужасна тайна, с неизмеримо чувство за вина и срам.

— Може би моят гост тук ще има отговора.

— Затова ли го поиска? Да уталожи чисто любопитство? Воайорска игра ли ще бъде това, К’рул? Надничане в разбитото сърце на една жена?

— Отчасти — призна К’рул. — Но не от жестокост или от съблазънта на забраненото. Сърцето й трябва да си остане нейно, неподатливо на всякаква атака. — Богът погледна загърнатия труп. — Не, плътта на тогова е мъртва, но душата му остава силна, пленена в собствената си кошмарна вина. Бих се погрижил да я освободя от това.

— Как?

— Готова за действие, щом дойде моментът. Готова за действие. Живот за смърт — и ще трябва да свърши работа.

Маел издиша накъсано.

— Значи пада на нейните плещи. Самотна жена. Армия, която вече е разбита. Със съюзници, обзети от трескава страст за предстоящата война. С враг, който ги очаква непреклонно, с нечовешка самоувереност, нетърпелив да задейства съвършения капан. — Вдигна ръце към лицето си. — Смъртна жена, която отказва да говори.

— Но все пак я следват.

— Следват я.

— Маел, наистина ли имат шанс?

Той извърна очи към К’рул.

— Малазанската империя ги създаде от нищо. Първия меч на Дасем, Подпалвачите на мостове, а сега Ловците на кости. Какво мога да ти кажа? Все едно, че са родени от друг век, златен век, изгубен в миналото, и работата е, че те дори не го знаят. Може би точно затова тя желае да останат незасвидетелствани във всичко, което правят.

— Какво имаш предвид?

— Тя не иска на останалите да им се напомня какво са били някога.

К’рул сякаш се загледа в огъня. Накрая отрони:

— В тези тъмни води не можеш да почувстваш сълзите си.

Отговорът на Маел беше горчив:

— Защо според теб живея тук?

 

 

„Ако не съм се подлагал на изпитания, ако не съм се стремил да отдам всичко, което имам, тогава ще застана със сведена глава пред присъдата на света. Но ако ще бъда обвиняван за това, че съм бил по-умен, отколкото съм — а как изобщо е възможно това? — или, боговете да не дават, твърде чувствителен за всяко ехо, отпратено в нощта да отскача и кънти, да тръпне като острие на меч по ръба на щита, ако, с други думи, ще бъда порицаван за това, че съм се вслушвал в сетивата си, е, тогава нещо изригва като огън вътре в мен. Аз съм, и използвам тази дума най-убедено, разярен.“

Удинаас изсумтя. Страницата под написаното беше скъсана, сякаш гневът на автора го беше докарал до неудържим бяс. Замисли се за хулителите на този неизвестен писател, реални или въображаеми, и мисълта за тях го върна към тъй отдавнашните времена, когато все нечий юмрук отвръщаше на собствения му прекалено бърз и остър ум. Децата са вещи в усета си за такива неща — момчето, твърде умно, за да му е от полза — и знаят какво трябва да се направи по въпроса, „Пребийте го, момчета. Така му се пада.“ Тъй че изпитваше съчувствие към духа на отдавна мъртвия писател.

— Но пък, стари глупако, те са прах, а твоите думи все още живеят. Е, чий е последният смях тогава?

Гниещото дърво наоколо му върна отговора. Удинаас въздъхна, захвърли оцелелия лист и загледа как късчетата разпадащ се пергамент се посипаха като пепел.

— О, какво ме интересува? Няма да е много задълго, да, няма да е задълго.

Масленият светилник изпърха и угасна и студът пак допълзя. Не чувстваше ръцете си. Старо наследство — никой не можеше да ги стопли тези хилещи се хитреци.

Улшун Прал беше предсказал още сняг, а снегът бе нещо, което започваше да ненавижда.

— Сякаш самото небе умира. Чуваш ли това, Феар Сенгар? Вече съм почти готов да подхвана приказката ти. Кой можеше да си въобрази това наследство?

Изохка от схванатите си крайници, изкатери се от корабния трюм на наклонената палуба и примига, щом вятърът го заблъска в лицето.

— Свят на бялото, какво ни казваш? Че всичко отива на зле. Че съдбите са ни вдигнали обсада.

Беше започнал да си говори сам. По този начин никой друг не трябваше да плаче, а му бяха омръзнали лъскавите сълзи по набръчканите лица. Да, можеше да ги разтопи всичките с шепа думи. Но зноят отвътре, е, той нямаше къде да отиде, нали? Вместо това го отдаваше на студения пуст въздух. Ни една замръзнала сълза пред очите му.

Прехвърли се през борда, спусна се в дълбокия до коленете сняг и запроправя нова пъртина към бивака в заслона на скалите; дебелите му обшити с козина мокасини оряха през преспите. Надушваше пушека откъм лагера.

На средата на пътя видя двете емлава. Огромните котки стояха настръхнали горе на високите скали, сребристите им гърбове се сливаха с бялото небе. Наблюдаваха го.

— Значи се върнахте. Това не е добре, нали?

Усети как го проследиха очите им, докато ги отминаваше. Времето забавяше хода си. Знаеше, че е невъзможно, но можеше да си представи цял свят заровен дълбоко в сняг, място без животни, място, където сезоните замръзват в един и този сезон не свършва никога. Можеше да си представи задавянето на всеки избор, докато не остане нито един.

— Един човек може да го направи. Защо не цял свят?

Снегът и вятърът не дадоха отговор освен жестокия ответ на безразличието.

Сред скалите хапливият вятър затихна и димът защипа ноздрите му. Глад в лагера, белота наоколо. И все пак Имасс пееха песните си.

— Не е достатъчно — замърмори Удинаас и дъхът му заизлиза на бели облачета. — Не е достатъчно, приятели. Приемете го, тя умира. Нашето скъпо малко дете.

Зачуди се дали Силхас Руин не го е знаел през цялото време. Това неизбежно бъдеще.

— Всички мечти умират накрая. Точно аз от всички хора би трябвало да знам това. Мечти за сън, мечти за бъдещето, рано или късно идва студеното, сурово утро.

Покрай затрупаните със сняг юрти, навъсен срещу монотонните песни, долитащи иззад полюшващите се кожи на входовете, продължи по пътеката към пещерата.

Мръсен лед бе покрил скалистата паст като замръзнала пяна. Вътре въздухът бе по-топъл, влажен и солен. Удинаас изтупа снега от мокасините и закрачи по лъкатушещия каменист коридор с разперени ръце, пръстите му забърсваха влажния камък.

— О — измърмори под нос, — каква хладна утроба си, нали?

Чу гласове пред себе си, по-скоро един глас. „Вслушай се в сетивата си, Удинаас. Тя стои непреклонна, вечно непреклонна. Това може да направи любовта, предполагам.“

Старите петна по каменния под си стояха, неподвластен на времето спомен за пролята кръв и изгубен живот в тази злочеста зала. Можеше почти да чуе ехото, меч и копие, отчаяния дъх. „Феар Сенгар, бих се заклел, че брат ти все още стои тук. Силхас Руин залита назад, стъпка по стъпка, намръщен от неверие — маска, която не е носил никога, а и му стоеше зле. Със сигурност.“ Онрак Т’емлава стоеше отдясно на жена си. Улшун Прал се беше присвил на няколко стъпки вляво от Килава. Пред всички тях се извисяваше повехнало унило здание. „Умиращ дом, пропукан е казанът ти. Лошо зърно се оказа тя.“

Килава го усети и се обърна, тъмните й животински очи се присвиха като на дебнеща котка, напрегнала се да връхлети.

— Мислех, че може да си отплавал, Удинаас.

— Картите не водят наникъде, Килава Онасс. Има ли нещо по-окаяно от заседнал кораб, чудя се?

Онрак заговори:

— Приятелю Удинаас, приветствам благоразумието ти. Килава говори за пробуждането на Джагът, за глада на Елейнт и за ръката на Форкрул Ассаил, която никога не трепва. Руд Елале и Силхас Руин са изчезнали — тя не може да ги усети и се опасява от най-лошото.

— Синът ми е жив.

Килава го изгледа.

— Не можеш да знаеш това.

Удинаас сви рамене.

— Той взе повече от майка си, отколкото Менандори изобщо си представяше. Когато се изправи срещу онзи малазански маг, когато посегна да извлече от силата си… е, това беше една от многото фатални изненади за този ден.

Погледът му се спря отново на черните петна на пода. „Какво стана с героичния ти изход, Феар? Със спасението, заради което даде живота си? «Ако не съм се подлагал на изпитания, ако не съм се стремил да отдам всичко, което имам, тогава ще застана със сведена глава пред присъдата на света.» Но присъдата на света е жестока.“

— Обсъждаме изход от този свят — каза Онрак.

Удинаас се обърна към Улшун Прал.

— Съгласен ли си?

Воинът измъкна ръката изпод дрехата си и тя запърха във въздуха в плавни жестове.

Удинаас въздъхна. „Преди изреченото слово, преди песента беше това. Но ръката говори накъсан език. Смисълът тук е в стойката — номадското приклякване. Никой не се бои от ходенето или от разгръщането на нов свят. Блудния да ме вземе, тази невинност пронизва сърцето.“

— Няма да ви хареса това, което ще намерите. И най-свирепият звяр на този свят няма шанс срещу моя вид. — Погледна сърдито Онрак. — За какво според вас е бил целият онзи Ритуал? Който е откраднал смъртта от народа ви?

— Колкото и уязвяващи да са думите му — изръмжа Килава, — Удинаас говори истината. — Обърна се отново към Азата. — Можем да защитим този портал. Можем да ги спрем.

— И да умрете — отсече Удинаас.

— Не — отвърна тя и рязко се обърна към него. — Ти ще изведеш децата ми оттук, Удинаас. В твоя свят. Аз ще остана.

— Мислех, че каза „ние“, Килава.

— Призови сина си.

— Не.

Очите й пламнаха.

— Намери някой друг, който да те придружи в последната ти битка.

— Аз ще остана с нея — заяви Онрак.

— Няма — изсъска му Килава. — Ти си смъртен…

— А ти не си ли, обич моя?

— Аз съм Гадателка на кости. Родих Първия герой, който стана бог. — Лицето й се намръщи, но в очите й имаше терзание. — Съпруже, наистина ще призова съюзници за тази битка. Но ти, ти трябва да отидеш с нашия син и с Удинаас. — Изпъна крив пръст към ледериеца. — Отведи ги в своя свят. Намери място за тях…

— Място ли? Килава, те са като зверовете в моя свят — никакви места не останаха!

— Трябва да намериш някое.

„Чуваш ли това, Феар Сенгар? Няма да се превърна в теб все пак. Не, ще бъда Хул Бедикт, още един обречен брат. «Следвайте ме! Чуйте всички мои обещания! Умрете.»“

— Няма никъде — отрони той със стегнато от мъка гърло. — В целия свят… никъде. Нищо не оставяме на мира. Нищичко. Имасс могат да се заселят в пустеещи земи, да, докато някой не хвърли алчно око на тях. И тогава ще започнат да ви избиват. Да събират кожи и скалпове. Ще отравят храната ви. Ще изнасилват дъщерите ви. И всичко в името на умиротворение, или на презаселване, или каквито други по-благозвучни бедерински говна изберат да избълват. Но колкото по-скоро измрете, толкова по-добре, за да могат да забравят, че изобщо сте съществували. Вината е първият плевел, който изскубваме от градината си. Точно това правим и не можете да ни спрете — никога. Никой не може.

Килава се намръщи още повече.

— Може да бъдете спрени. Ще бъдете спрени.

Удинаас поклати глава.

— Отведи ги в своя свят, Удинаас. Бий се за тях. Не смятам да падна тук и ако си въобразяваш, че не съм способна да защитя децата си, значи не ме познаваш.

— Ти ме осъждаш, Килава.

— Призови сина си.

— Не.

— Тогава се осъждаш сам, Удинаас.

— Ще говориш ли така хладнокръвно, когато моята съдба се разпростре и над децата ти?

Когато му се стори, че отговор няма да последва, въздъхна, обърна се и тръгна навън, за да подири студа, снега, белотата и замръзването на самото време. За жалост Онрак го последва.

— Приятелю.

— Съжалявам, Онрак, не мога да ти кажа нищо обнадеждаващо — нищо, което да облекчи ума ти.

— И все пак — изръмжа воинът, — вярваш, че имаш отговор.

— Едва ли.

— Все пак.

„Блудния да ме бутне дано, безнадеждно е. О, вижте ме само с каква решимост вървя. Води ни всички, да. Храбрият Хул Бедикт се е върнал, за да повтори още веднъж своя низ от престъпления.“

„Още ли преследваш герои, Феар Сенгар? По-добре се откажи.“

— Аз ще поведа, Удинаас.

— Така изглежда.

Онрак въздъхна.

Виелицата отвън не спираше.

 

 

Беше потърсил изход. Беше се хвърлил извън пожара. Но дори силата на Азата не можеше да прониже Акраст Корвалайн, тъй че беше изхвърлен, умът му бе разбит и късчетата се давеха в море от чужда кръв. Щеше ли да се възстанови? Смирение не знаеше със сигурност, но бе решила да не поема никакъв риск. Освен това затаената в него мощ оставаше опасна, заплаха за всичките й планове. Можеше да бъде използвана против тях, а това не беше приемливо. „Не, по-добре да обърна това оръжие, да го взема в ръката си и да го размахам срещу враговете, пред които знам, че ще се изправя скоро. Или, ако това се окаже ненужно, да го убия.“

Преди да може да стане едното или другото обаче трябваше да се върне тук. „И да направя каквото трябва. Бих го направила веднага, ако не беше рискът. Събуди ли се, принуди ли ръката ми да… не, твърде скоро е. Не сме готови за това.“

Смирение застана над тялото и го загледа: скулестото лице, бивните, леката червенина, която намекваше за треска. След това заговори на предците си:

— Вземете го. Обвържете го. Изтъчете магията си — трябва да остане в несвяст. Рискът от събуждането му е твърде голям. Няма да се бавя дълго. Вземете го. Обвържете го.

Веригите от кости се загърчиха като змии, заораха в коравата земя, стегнаха крайниците на тялото, увиха се около врата и надолу и го задържаха разперен на билото на хълма.

Видя как костите потрепериха.

— Да, разбирам. Силата му е неимоверна — точно затова трябва да остане в несвяст. Но мога да направя още нещо.

Приближи се и се наведе. Дясната й ръка се изпъна рязко със стегнати като остриета пръсти и вряза дълбока дупка в хълбока му. Изохка и едва не залитна назад. Много ли беше? Беше ли го събудила?

От раната бликна кръв.

Но Икариум не помръдна.

Смирение издиша дълбоко и накъсано.

— Оставете раната да кърви — каза на предците си. — Пийте от силата й.

После се изправи и огледа хоризонта. Старите земи на Елан. Но с тяхното изчезване бяха запустели и те, не бе останало нищо освен големите овални камъни, задържали някога страните на шатрите, и старите убежища и пътеки от още по-отдавна. От едрите животни, обитавали някога тази равнина, не бе останало ни едно стадо, питомно или диво. Имаше достойно за възхита съвършенство в това ново състояние на нещата обаче. Без престъпници няма престъпление. Без престъпление няма жертви. Вятърът стенеше и никой не заставаше насреща му, за да отвърне.

Съвършена присъда с вкус на рай.

„Прероден. Прероден рай. От тази пуста равнина — светът. От това обещание — бъдещето.“

„Скоро.“

Пое по пътя си и остави хълма зад себе си, а на него — тялото на Икариум, приковано към земята с вериги от кости. Когато се върнеше, щеше да ликува, изпълнена с триумф. Или с отчаяна нужда. При второто щеше да го събуди. При първото щеше да сграбчи главата му с ръце и с едно-единствено жестоко извиване да прекърши врата на това изчадие.

А каквото и решение да я очакваше, в онзи ден предците й щяха да пеят от радост.

 

 

Тронът на крепостта гореше в двора, захвърлен върху могилата смет. Сиво-черният дим се извиси на стълб, издигна се над бастионите и вятърът го накъса, дрипите плющяха като знамена високо над опустошената долина.

Полуголи деца лудуваха по бойниците и гласовете им се врязваха в тропота и стърженето откъм главната порта, където зидарите поправяха щетите от вчерашния ден. Стражата се сменяше и Върховният юмрук чуваше отсечените команди зад гърба си. Примига да махне потта и прахта, наведе се предпазливо над разядения зъбец и с присвити очи огледа добре подредения вражески лагер, развърнал се по дъното на долината.

От покривната платформа на четвъртитата кула вдясно от него едно дете, не повече от десетгодишно, се бореше с някогашно сигнално хвърчило — с плясък на криле раздраният копринен дракон изведнъж се издигна във въздуха, завъртя се и закръжи. Гъноуз Паран примижа нагоре към него. Дългата опашка на дракона заблестя сребриста на следобедната светлина. Същата опашка, спомни си той, която се рееше в небето над крепостта в деня на завоеванието.

Какво бяха сигнализирали бранителите тогава?

Беда. Помощ.

Хвърчилото се издигаше все по-високо, докато завихреният от вятъра пушек не го погълна.

Чу позната ругатня, обърна се и видя Върховния маг на Воинството — провираше се през хлапетата по стълбището, сбърчил лице с отвращение, все едно се провираше през тълпа прокажени. Измъкна се и закрачи към Върховния юмрук, рибешкият гръбнак потрепваше между зъбите му.

— Кълна се, че са повече от вчера. Как е възможно това? Не изскачат от нечие бедро вече полуотраснали, нали?

— Още изпълзяват от пещерите — отвърна Паран и отново огледа вражеския лагер.

Ното Бойл изсумтя.

— Ха. Кой изобщо си е въобразил, че пещерите стават за нормален живот? Вмирисано, мокро и гъмжи от паразити. Ще плъзне болест, помнете ми думата, Върховен юмрук, а Воинството вече изтърпя предостатъчно.

— Нареди на Юмрук Бюд да събере почистващ екип — каза Паран. — Кои отделения влязоха в склада с рома?

— Седмо, Десето и Трето, Втора рота.

— Сапьорите на капитан Суиткрийк.

Ното Бойл извади рибешкия гръбнак от устата си и огледа розовия му връх. После се наведе от стената и изплю нещо червено.

— Да, сър. Нейните.

Паран се усмихна.

— Е, добре.

— Пада им се, да. Тъй че ако плъпнат още гадини…

— Те са деца, маг, не са плъхове. Осиротели деца.

— Нима? Бели и кльощави, направо настръхвам от тях, само това казвам, сър. — Захапа отново гръбнака и той заподскача в устата му. — Я пак ми кажете, с какво това е по-добро от Ейрън?

— Ното Бойл, като Върховен юмрук отговарям само пред императрицата.

— Само че тя е мъртва — изсумтя магът.

— Което означава, че не отговарям пред никого, дори пред теб.

— И точно това е проблемът, закован направо на дървото, сър. Закован на дървото. — Видимо доволен от казаното, кимна надолу и захапа рибешкия гръбнак по-здраво. — Много са се раздвижили нещо. Нова атака ли готвят?

Паран сви рамене.

— Още са… объркани.

— Знаете ли, ако решат да нарекат блъфа ни…

— Кой казва, че блъфирам, Бойл?

— Искам да кажа, сър, никой не отрича дарбите ви и прочие, но ония двама командири там, ако им омръзне да хвърлят срещу нас Разводнени и Изповядани — ако просто рекат да се вдигнат и тръгнат насам, лично, ами… това имах предвид, сър.

— Мисля, че ти дадох заповед преди малко.

Ното се намръщи.

— Юмрук Бюд, да. Пещерите. — Обърна се да си тръгне, но спря и го погледна през рамо. — Те ви виждат, знаете ли. Как стоите тук, ден след ден. Дразните ги.

— Чудя се — отрони замислено Паран, загледан към вражеския лагер.

— Сър?

— Обсадата на Пейл. Лунният къс просто си висеше над града. Месеци, години. Господарят му така и не се показа, до деня, в който Тайсхрен не реши, че е готов да премери силите си с него. Но работата е — а ако го беше правил? Ако всеки проклет ден беше излизал на онази издатина? Тъй че Едноръкия и всички останали да могат да се спрат, да погледнат нагоре и да го видят застанал там? Развятата сребърна коса, Драгнипур като черно изсрано от бог говно зад него.

Ното Бойл задъвка умислено и попита намръщено:

— Какво ако го беше направил, сър?

— На страха, Върховен маг, му трябва време. На истинския страх, онзи, който изяжда куража ти и от който краката ти омекват. — Поклати глава и го погледна през рамо. — Все едно, това изобщо не беше в стила му, нали? Липсва ми, знаеш ли. Можеш ли да си представиш?

— Кой, Тайсхрен ли?

— Ното, разбираш ли изобщо какво говоря? Изобщо?

— Старая се да не го правя, сър. Без да се засягате. Онова за страха, дето го казахте.

— Гледай да не стъпчеш някое дете на слизане.

— От тях зависи, Върховен юмрук. Пък и няма да е зле да оредеят малко.

— Ното…

— Ние сме армия, не сме сиропиталище, само това казвам. Армия под обсада. Отстъпваме по численост, бъка от гладни гърла, объркани сме, отегчени — освен когато не сме уплашени. — Извади отново рибешкия гръбнак и изсумтя отвратено. — Пещери, бъкани с деца — какво са правили с тях? Къде са им родителите?

— Ното…

— Би трябвало просто да им ги върнем, само това казвам, сър.

— Не си ли забелязал, че днес за първи път най-сетне се държат като нормални деца? Какво ти говори това?

— Нищо не ми говори, сър.

— Юмрук Рит Бюд. Веднага.

— Слушам, сър. Тръгвам.

Гъноуз Паран отново се обърна към обсаждащата армия и загледа безупречните редици на палатките — като костени кубчета мозайка по изкорубен под — и дребните като бълхи фигури, щъкащи около катапултите и Великите фургони. Мръсният въздух на битката сякаш изобщо не напускаше тази долина. „Изглеждат готови отново да ни подложат на изпитание. Струва ли си още един излаз? Маток продължава да ме боде с онзи жаден поглед. Иска да ги удари.“ Потърка се по страните. Боцкащата брада все още го изненадваше и той се намръщи. „Никой не обича много изненадата, нали? Но точно това е идеята ми.“

Коприненият дракон изскочи от валмата дим и той погледна към момчето на кулата и видя как едва го удържа. Мършаво хлапе, от онези от юг. Изповядан. „Когато стане неудържим, гледай да го пуснеш, момче.“

Далечният лагер закипя. Забляскаха пики, окованите роби тръгнаха в колона към яремите на Великите фургони, появиха се Старши Разводнени, обкръжени от бегачи. В небето над катапултите бавно се заиздига прах, щом ги подкараха напред.

„Все още са объркани, да.“

 

 

— Познавах един воин някога. Събуди се от рана в главата, повярвал, че е куче, а какво са кучетата, ако не вярност, лишена от разум? Тъй че ето ме тук, жено, и очите ми са пълни със сълзи. За онзи воин, който бе мой приятел, който умря, убеден, че е куче. Твърде верен, за да бъде върнат у дома, твърде изпълнен с вяра, за да си тръгне. Това са падналите на света. Когато сънувам, ги виждам с хиляди, как дъвчат раните си. Тъй че не ми говори за свобода. Той беше прав. Живеем във вериги. Вери, които да ни оковат, клетви, които да задавят гърлата ни, клетката на един тленен живот, това е нашата съдба. Кого обвинявам ли? Обвинявам боговете. И ги проклинам с огъня в сърцето си. Когато тя дойде за мен, когато каже, че е време, ще взема меча си. Казваш, че съм несловоохотлив, но срещу морето от нужди думите са слаби като пясък. Хайде, жено, кажи ми пак за своята скука, за този безкраен низ от дни и нощи извън град, обсебен от траур. Стоя пред теб, с очи изтекли от скръб за мъртъв приятел, а в отговор ме обсажда само мълчание.

Тя каза:

— Имаш ужасно отвратителната дарба да ме увещаваш да те пусна в леглото си, Карса Орлонг. Е, добре, ела. Само не бъди груб.

— Груб съм само с тези, които заслужават.

— А ако дните на тази връзка са преброени?

— Преброени са — отвърна й той и се ухили. — Но не и нощите.

Смрачаваше се. Далечните камбани на града смътно прогласиха скръбта им, а в окъпаните в синя светлина улици и улички завиха кучета.

 

 

Стоеше в сенките, в най-закътаната стая в двореца на градския владетел и видя как той се отдръпна от камината и изтупа пепелта от ръцете си. Не можеше да има съмнение в наследената кръв, а бремето, което бе носил баща му, сякаш бе натежало като старо наметало върху изумително широките рамене на сина. Никога нямаше да може да разбере такива същества. Готовността им за мъченичество. Тежестите, с които измерваха собствената си стойност. Волята им да прегърнат дълга.

Той се смъкна в стола с високия гръб, изпъна крака и мъждукащата светлина на пламъците от съживения огън заблиза металните пъпки по високите му до коленете кожени ботуши. Отпусна глава назад, притвори очи и заговори:

— Качулатия знае как успя да влезеш тук и си представям как Силана настръхва точно в този момент, но ако не си тук, за да ме убиеш, на масата вляво от теб има вино. Налей си.

Намръщена, тя излезе от сенките. Изведнъж стаята й се стори твърде малка, стените заплашваха да я затиснат. Да изостави така драговолно небето заради тежък камък и почернели греди… не, изобщо не можеше да разбере това.

— Само вино?

Гласът й бе малко хрипкав — от много време не беше прибягвала до него.

Издължените му очи се отвориха и той я изгледа с непресторено любопитство.

— Предпочиташ?

— Ейл.

— Съжалявам. За ейл ще трябва да слезеш до кухнята.

— Кобилешко мляко тогава.

Веждите му се вдигнаха.

— Долу до дворцовата порта, завиваш наляво и вървиш около петстотин левги. И това е само предположение, имай предвид.

Тя сви рамене и пристъпи към камината.

— Дарът се бори.

— Дар ли? Не разбирам.

Тя посочи пламъците.

— Аха. Е, стоиш в дъха на Майката Тъма… — Изведнъж се сепна. — Тя знае ли, че си тук? Но пък… — Отново се отпусна. — Как би могла да не знае?

— Знаеш ли коя съм? — попита тя.

— Имасс.

— Аз съм Апсал’ара. В своята нощ в Меча, единствената му нощ, той ме освободи. Намери време за това. За мен. — Усети се, че трепери.

Той продължаваше да я гледа.

— И си дошла тук.

Тя кимна.

— Не очакваше това от него, нали?

— Не. Твоят баща… нямаше причина за съжаление.

Той стана, отиде до масата и си наля вино. Вдигна чашата и се загледа в нея.

— Знаеш ли… Дори не го искам това. Необходимостта… да правя нещо. — Изсумтя. — Няма причина за съжаление, но…

— Те го търсят в тебе. Нали?

— Дори в името ми ще го намериш — пак изсумтя той. — Нимандър. Не, не съм единственият му син. Нито дори любимият — не мисля, че имаше любими синове. И все пак… — Махна с чашата в ръката си. — Ето, че седя в неговия стол, пред неговия огън. Този дворец е като… като…

— Неговите кости?

Нимандър потръпна и извърна очи.

— Твърде много празни стаи, това е.

— Трябват ми някакви дрехи — каза тя.

Той кимна разсеяно.

— Забелязах.

— Кожи. Коприни.

— Възнамеряваш да останеш ли, Апсал’ара?

— До теб, да.

Той се обърна и я погледна с нещо като изненада, ако изобщо можеше да е изненадан от нещо.

— Но няма да съм негово бреме — добави тя.

Кисела усмивка.

— Мое значи?

— Назови най-близките си съветници, господарю.

Той изгълта половината вино и остави чашата на масата.

— Върховната жрица, обречена на целомъдрие, и се боя, че това не й помага. Скинтик, брат. Десра, сестра. Корлат, Спинок, най-доверените слуги на баща ми.

— Тайст Андий.

— Разбира се.

— А онзи долу?

— Онзи?

— Съветваше ли те той някога, господарю? Стоиш ли до решетките в прозорчето на вратата, за да гледаш как мърмори и крачи напред-назад? Изтезаваш ли го? Ще ми се да знам, че ще служи.

Видя неприкрития гняв на лицето му.

— Какво, моят шут ли искаш да бъдеш? Чувал съм за такива роли в човешките дворове. Ще ми срежеш жилите на краката и ще се смееш, когато залитна и падна? — Озъби се. — Ако ще си лицето на съвестта ми, Апсал’ара, не трябваше ли да си по-хубава?

Тя само кривна глава и не отвърна.

Яростта му изведнъж рухна и той извърна очи.

— Той сам си избра изгнанието. Опита ли да отвориш онази врата? Заключена е отвътре. Но пък ние нямаме проблем да му простим. Тъй че посъветвай ме. Аз съм владетел и е във властта ми да правя такива неща. Да опрощавам осъдените. Но ти си видяла криптите под нас. Колко затворници треперят под желязната ми ръка?

— Един.

— И аз не мога да го освободя. Това определено заслужава някоя и друга шега.

— Луд ли е?

— Клип? Сигурно.

— Тогава не, дори ти не можеш да го освободиш. Баща ти взе стотици за веригите на Драгнипур, стотици също като този Клип.

— Смея да кажа, че той не го нарече свобода.

— Нито милост — отвърна тя. — Те са недосегаеми за господар, и за бог също.

— Значи ги проваляме всички. Господари и богове — проваляме ги, нашите прекършени деца.

Нямаше да е лесно да служи на този мъж, осъзна тя.

— Той привличаше други към себе си — твоят баща. Други, които не бяха Тайст Андий. Помня, в двора му, в Лунния къс.

Нимандър присви очи.

Тя помълча разколебана, след това продължи:

— Вашата раса е сляпа за много неща. Имаш нужда от други близо до теб, господарю. Слуги, които не са Тайст Андий. Не съм от тези… шутове, за които говориш. Нито мога да бъда твоята съвест, изглежда, щом съм толкова грозна в очите ти…

Той вдигна ръка.

— Прости ми за това, моля те. Исках да нараня и затова изрекох неистина, само за да видя как жили.

— Мисля, че аз първа те ужилих, господарю.

Той отново посегна за виното, след това се загледа в пламъците.

— Апсал’ара, Господарката на крадците. Ще изоставиш ли сега онзи живот, за да станеш съветничка на владетел Тайст Андий? Само защото баща ми в самия край ти показа милост?

— Изобщо не го обвиних за това, което направи. Не му дадох никакъв избор. Той не ме освободи от милост, Нимандър.

— Тогава защо?

Тя поклати глава.

— Не знам. Но смятам да разбера.

— И това търсене на отговор те доведе тук, в Черен Корал. При… мен.

— Да.

— И колко дълго ще стоиш до мен, Апсал’ара, докато аз управлявам град, подписвам укази, обсъждам политика? Докато бавно изгнивам в сянката на баща, когото едва познавах, и завети, които дори не мога да се надявам да изпълня?

Очите й се разшириха.

— Господарю, не това е твоята съдба.

Той се извърна към нея.

— Нима? Защо не? Моля те, посъветвай ме.

Апсал’ара за втори път кривна глава и изгледа с горчиви, безпомощни очи високия воин.

— Толкова дълго вие, Тайст Андий, се молехте за любящия поглед на Майката Тъма. Толкова дълго копнеехте да се преродите за цел, за самия живот. Той ви върна всичко това. Всичко. Направи каквото трябваше да се направи, заради вас. Заради теб, Нимандър, и всички останали. А сега седиш тук, в неговия стол, в неговия град, сред неговите деца. И нейният свещен дъх ви обгръща всички. Да ти дам ли мъдростта, която притежавам? Добре. Господарю, дори Майката Тъма не може да затаи своя дъх вечно.

— Тя не…

— Когато се роди, детето трябва да заплаче.

— Ти…

— Със своя глас то влиза в света и трябва да влезе в света. Е? — Тя скръсти ръце. — Ще продължавате ли да се криете тук в този град? Аз съм Господарката на крадците, владетелю. Познавам всяка пътека. Вървяла съм по всички пътеки. И съм видяла каквото има да се види. Ако ти и твоят народ се криете тук, всички ще умрете. Както и Майката Тъма. Бъдете нейният дъх. Бъдете прокудени.

— Но ние сме в този свят, Апсал’ара!

— Един свят не е достатъчен.

— Тогава какво трябва да направим?

— Това, което искаше баща ви.

— А какво е то?

Тя се усмихна.

— Да го открием ли?

 

 

— Здрави нерви имаш, Господарю на дракони.

Някъде надолу по бойниците изпищя дете.

Гъноуз Паран въздъхна, без да се обръща.

— Ето, че отново плашиш младите.

— Едва ли достатъчно. — Обкованият с желязо край на бастун изтропа по камъка. — А не е ли винаги така, хи-хи!

— Не мисля, че ми допада новата титла, която ми даваш, Сенкотрон.

Богът се доближи до Паран като смътно тъмно петно. Лъскавата сребърна топка на бастуна се люшна озъбена над долината.

— Господарю на Драконовата колода. Твърде много е за изговаряне. Тези твои… обиди. Толкова не обичам непредсказуеми хора. — Изкиска се отново. — Хора. Асценденти. Богове. Твърдоглави говеда. Деца.

— Къде е Котильон, Сенкотрон?

— Би трябвало да ти е омръзнал вече този въпрос.

— Омръзнало ми е да чакам отговор.

— Тогава престани да питаш!!!

Безумният крясък на бога прокънтя из крепостта, прогърмя по коридори и проходи, преди да отекне обратно до двамата горе на стената.

— Това определено привлече вниманието им — отбеляза Паран и кимна към една далечна могила, на която бяха изникнали две високи, мършави като скелети фигури.

Сенкотрон изсумтя, после се изсмя презрително.

— Те не виждат нищо. Заслепени са от справедливост.

Гъноуз Паран се почеса по брадата.

— Какво искаш?

— Откъде идва вярата ти?

— Моля?

Бастунът потропа по камъка.

— Седиш с Воинството в Ейрън и отхвърляш всички имперски призиви. А после нападаш Лабиринтите с това. — Изведнъж се изкиска. — Трябваше да видиш лицето на императора! А имената, с които те наричаше, леле, даже дворцовите писари се разтрепериха! — Замълча. — Докъде бях стигнал? Да, гълчах те, Господарю на дракони. Гений ли си? Съмнявам се. При което не ми остава избор, освен да заключа, че си идиот.

— Това ли е всичко?

— Тя там ли е?

— Не знаеш ли?

— А ти?

Паран кимна замислено.

— Вече разбирам. Всичко е до вярата. Нещо непонятно за теб, както разбирам.

— Тази обсада е безсмислена!

— Нима?

Сенкотрон изсъска и една призрачна ръка се пресегна сякаш да се вкопчи в лицето на Паран. Но само увисна във въздуха, изви се и се присви в смътно подобие на юмрук.

— Нищо ли не разбираш?

— Разбирам едно — отвърна Паран. — Драконите са същества на хаоса. Не може да има никакъв Господар на дракони, което прави титлата безсмислена.

— Точно така.

Сенкотрон се пресегна и загреба валмо оплетена паяжина под корниза на стената. Вдигна я нагоре, явно за да огледа изсъхналата коруба на умряло насекомо.

„Жалко говно.“

— Ето какво знам, Сенкотрон. Краят започва тук. Отричаш ли това? Едва ли. Иначе нямаше да ме преследваш…

— Дори ти не можеш да пробиеш силата, заобиколила тази крепост — каза богът. — Заслепил си се. Отвори отново портала си, Гъноуз Паран, намери друго място, което да подслони армията ти. Това е безсмислено. — Захвърли паяжината и посочи с бастуна. — Не можеш да надвиеш онези двамата, знаем го и ти, и аз.

— Но те не го знаят, нали?

— Ще те изпитат. Рано или късно.

— Още чакам.

— Може би още днес.

— Ще се обзаложиш ли за това, Сенкотрон?

— Нямаш нищо, което да искам — изсумтя богът.

— Лъжец.

— Тогава аз нямам нищо, което да искаш.

— Всъщност случайно…

— Виждаш ли ме да държа нашийник? Той не е тук. Замина да свърши други неща. Ние сме съюзници, разбираш ли? Съюз. Не някакъв проклет брак.

Паран се ухили.

— Колкото и да е странно, дори не мислех за Котильон.

— Безсмислен облог, тъй или иначе. Ако загубиш, умираш. Или оставяш армията си да умре, което не мога да си представя. Освен това изобщо не си толкова непочтен като мен. Искаш ли този облог? Сериозно? Дори когато губя, печеля. Дори когато губя… печеля!

Паран кимна.

— И това винаги е било играта ти, Сенкотрон. Виждаш ли, познавам те по-добре, отколкото си мислиш. Да, бих се обзаложил с теб. Няма да ме изпитат днес. Ще отблъснем атаката им… отново. И ще умрат още Изповядани и Разводнени. Ще останем тръна в петата им, който не могат да извадят.

— Всичко това заради вярата ти? Глупак!

— Това са условията за този облог. Съгласен ли си?

Фигурата на бога сякаш се измести, изчезна почти напълно за миг, след което отново се появи и бастунът изрони парчета камък от разядения зъбец.

— Съгласен!

— Ако ти спечелиш и аз оцелея — продължи Паран, — получаваш каквото искаш от мен, каквото и да е то и стига да е във властта ми да го дам. Ако аз спечеля, получавам каквото поискам от теб.

— Стига да е във властта ми…

— Ще е.

Сенкотрон измърмори нещо под нос, след което изсъска:

— Добре, кажи ми какво искаш.

И Паран му каза.

Богът се изкиска.

— И смяташ, че е във властта ми? Смяташ, че Котильон няма думата по въпроса?

— Ако има, по-добре го попитай. Освен ако не се окаже, както подозирам, че нямаш никаква представа къде е отишъл съюзникът ти. В този случай, Боже на сенките, ще изпълниш каквото искам и след това ще отговаряш пред него.

— Не отговарям пред никого! — Нов крясък разтърси крепостта.

Паран се усмихна.

— Е, Сенкотрон, знам точно как се чувстваш. Хайде, кажи сега какво търсиш от мен?

— Търся източника на вярата ти. — Бастунът се развъртя във въздуха. — Че тя е там. Че търси каквото ти търсиш. Че там, на Равнината на кръв и вериги, ще я намериш и ще застанеш пред нея — все едно че двамата сте предвиждали това през цялото време, след като адски добре знам, че не сте! Вие дори не се харесвате!

— Сенкотрон, не мога да ти продам вяра.

— Излъжи тогава, проклет да си, само го направи убедително!

Чу плясък на копринени криле, стържене във вятъра. „Момче с хвърчило. Господар на дракони. Владетел на всичко, което не може да се владее. Възседни виещия хаос и го наречи господство — кого лъжеш? Пусни го, хлапе. Твърде много е.“ Но нямаше да го направи, не знаеше как.

„Мъжът с посребрялата брада гледа и не може да каже нищо.“

„Лошо.“

Погледна наляво, но сянката беше изчезнала.

Трясък долу от двора го накара да се обърне. Тронът, грамада от пламъци, бе пропаднал в купчината смет. А димът скочи нагоре към небето като звяр неокован.