Стивън Ериксън
Сакатият бог (20)

17.

Лицата в безмълвни редици ще чакат

докато взимам всякое от тях в ръцете си

за да си спомня какво е

да бъда който не съм.

Ще повехнат ли някога в бяло

всички тези борби?

Или ще се стопят като сняг по камък

в зноя на утрото?

Усещате ли дланите ми?

Тези обрулени криле

от сънища за полет —

оголени —

са похабени дарове.

И все пак здраво се държа и се катеря

през очите ви —

които чакат ме

далече от разбитите гнезда

и гледките с насилие

всеки търсещ лесно ще намери

клонките прекършени

туфите пера и косми

пролятото и вече засъхващо —

скочихте ли нависоко

бързи и невредими?

Толкова много лъжи оставяме

сладката храна с която крепнем

ала редиците са неподвижни

и на място пътуваме

каквото ви приканвам да изгубите

отдавна съм предал

ала каквото умолявам да намерите

трябва ли след това да изгубя?

В тези редове има сказания

за всяка бръчка за всяка скършена усмивка.

И тъй, приближете се

и пресушете тези сълзи,

че почвам да разказвам.

 

Незасвидетелстваните

Фишер кел Тат

„Тези войници.“ Двете думи висяха в ума й като месо от куки на касапин. Въртяха се бавно, безцелно. Капеха, но капките бяха започнали да забавят. Легнала на хълбок върху купищата увита храна, Бадале можеше да отпусне глава на една страна и да вижда грубия път, изпънал се зад тях. Вече не оставаха много неща зад тях — освен телата, — а под светлината на Нефритените странници тези бледи тела приличаха на съборени статуи от мрамор от двете страни на отдавна изоставения път. Неща, чиито разкази са свършили, чиито истории са изгубени завинаги. Щом й омръзнеше тази гледка, можеше да се загледа в обратната посока, напред, а отвисоко колоната бе като подут червей, с хиляди глави по дългия му гръб, всяка от тях роб на същото това пълзящо туловище.

От време на време червеят изхвърляше част от себе си, умряла част, и тези късове биваха избутвани настрани. Ръце се пресягаха от червея, събираха парчета дрехи, които щяха да се използват през деня, навързани за навеси — подарена сянка от мъртвите, — и щом захвърлените късове се окажеха близо до нея, бяха почти голи и се бяха превърнали в мраморни статуи. „Защото щом нещата се провалят, събаряш статуите.“

Точно пред нея голите гърбове на теглещите лъщяха от драгоценната пот, докато се напрягаха в яремите. А дебелите въжета се усукваха, изпъваха се и бълваха лъскава прах по цялата си дължина. „Тези войници ги наричат тежки. Някои от тях поне. Тези, които не спират, които не падат, които не умират. Тези, които плашат другите и ги карат да продължават напред. Докато не паднат мъртви. Тежки. Тези войници.“

Замисли се отново за онзи ден. Слънцето се беше разляло по хоризонта. Денят си отиваше, а беше ден, в който никой не проговори, когато Змията се беше смълчала. Беше вървяла на три крачки зад Рут, а Рут вървеше изгърбен над Хелд, която се беше сгушила в прегръдката му, и очите на Хелд бяха затворени срещу блясъка — но пък те винаги бяха затворени, защото толкова много на този свят бе твърде тежко за гледане.

Това щеше да е последната им нощ. Знаеха го — цялата Змия го знаеше. Бадале не беше казала нищо, с което да ги разубеди. Навярно и тя се беше предала — трудно бе да се разбере със сигурност. Упорството може да съхрани целостта си, макар и да е направено само от въглени и пепел. Гневът може да изглежда жарък на допир, докато всъщност е студен и безжизнен. Така светът може да заблуди. Може да излъже и с лъжата да донесе заблуда. Да ти внуши представата, че каквото е, е истина. Така светът може да превърне една вяра във фатална болест.

Загледа се в гърбовете на тежките и си спомни още.

 

 

Стъпките на Рут се поколебаха. Спря се. Гласът му изпращя с безсловесен звук, а след това изпращя отново и той каза:

— Бадале. Мухите вече вървят.

Тя погледна краката си, да види дали ще могат да я отведат по-близо до него, и те бавно, с убийствена болка, я отведоха. И далече напред, там, накъдето гледаше той със заслепените си затворени очи, видя гъмжащи фигури, излизаха черни от червения блясък на залеза. Черни и гъмжащи. Мухи. И вървяха на два крака, едно гъмжило, после друго и друго, извираха от кървавата светлина.

— Мухите вървят — каза Рут.

Но тя ги беше прогонила. Последната й повеля със сила, тази, която я бе изразходила. И сега, този ден, вече не издухваше от устните си нищо освен въздух.

Бадале примижа.

— Искам пак да съм сляп, Бадале.

Тя погледна подпухналите мехури на мястото на очите му.

— Още си сляп, Рут.

— Тогава… те са в главата ми. Мухите… в главата ми.

— Не. И аз ги виждам. Но бръмченето — то просто е слънчевата светлина зад очите ти. Рут, те са хора.

Той залитна и едва не се строполи, но направи крачка встрани и с ужасно изящество се изправи.

— Бащи.

— Не. Да. Не.

— Върнали ли сме се, Бадале? Върнали ли сме се някак?

— Не. Вървим на запад. Със слънцето, всеки ден, всяка вечер. — Замълча. Змията се гърчеше зад двамата, мършавото й тяло се свиваше, сякаш това можеше да го опази. Фигурите от залеза се приближаваха. — Рут, има… деца.

— Какво е онова по кожата им — по лицата им?

Тя видя единствения баща сред тях, ръждивосива брада, очите му изпълнени със страдание, както са очите на някои бащи — когато за последен път прокуждат децата си. Но лицата на децата задържаха вниманието й. Татуировки.

— Те са се белязали, Рут.

„Капчици. Черни сълзи. Не, вече виждам истината. Не са сълзи. Сълзите са пресъхнали и никога вече няма да се върнат. Тези знаци, на лица и на длани, на ръце и рамене, и гърди. Тези знаци.“

— Рут.

— Бадале?

— Те имат нокти.

Той издиша хрипливо, разтреперан.

— Опитай се, Рут. Очите ти. Опитай се да ги отвориш.

— Не мога…

— Опитай се. Трябва.

Бащата, с тълпата негови деца с нокти, се приближи. Бяха напрегнати — виждаше го ясно. „Не ни очакваха. Не идват да търсят нас. Не са тук, за да ни спасят.“ Вече виждаше страданието им, жаждата, стиснала лицата им като ноктести ръце на скелет. „Ноктите ще те накарат да страдаш.“

И все пак бащата, застанал вече пред Рут, се пресегна към меха, окачен на оръжейния му колан. Малко вода имаше в него, виждаше се ясно по това колко е сплескан и по лекотата, с която го вдигна. Дръпна запушалката и го подаде на Рут.

А той на свой ред поднесе напред Хелд.

— Тя първо — каза Рут. — Моля ви, малкото първо.

Жестът бе недвусмислен и без да се поколебае, таткото пристъпи напред, и докато Рут дръпваше парцала от малкото сбръчкано личице на Хелд, брадатият мъж се наведе.

Бадале го видя как се присви от ужас, видя го как се взря в присвитите очи на Рут.

Затаи дъх. Зачака.

А той наклони меха, опря отвора на устата на Хелд и водата закапа. Тя въздъхна.

— Този татко, Рут, е добър татко.

Едно от ноктестите деца, година-две по-голямо от Рут, се приближи и нежно пое Хелд от ръцете му. Той понечи да се възпротиви, но нямаше нужната сила и когато бебето се озова в ръцете на непознатото момче, ръцете на самия Рут останаха присвити, все едно още я държеше, и Бадале видя как са се свили и стегнали сухожилията на лактите му. И мисълта й се върна назад, помъчи се да си спомни кога за последен път бе видяла Рут да не държи Хелд, и не можа.

Бебето вече бе призрак в ръцете му.

Таткото плачеше — тя виждаше вадичките, стичащи се по коравите му, изпечени от слънцето страни — и натика мундщука в устата на Рут, насила го пъхна между устните му. Няколко капки и отново навън.

Рут преглътна.

Другите деца с нокти се шмугнаха покрай тях, в навитата Змия, всяко заизважда меха си. Но не бяха достатъчно. Въпреки това продължиха.

И сега Бадале видя нова Змия, излизаше от залеза, и тази беше от желязо и ризници, и тя знаеше, че я е виждала вече, в сънищата си. Беше виждала отвисоко тази искряща змия. „Татковци и майки, но всички деца. А там — виждам я — онова там е единствената им майка. Виждам я. Идва.“

Около жената се изсипаха хора, с още мехове с вода.

Тя спря до брадатия мъж, очите й се спряха на Бадале, а когато заговори, бе на езика от сънищата на Бадале.

— Фидлър, те вървят в грешната посока.

— Да, адюнкта.

— Виждам само деца.

— Да.

Зад тази жена заговори друг войник.

— Но… Адюнкта, чии са те?

Тя се обърна.

— Няма значение, Юмрук, защото вече са наши.

Рут се обърна към Бадале.

— Какво казват?

— Казват, че трябва да се върнем обратно.

— Обратно? — прошепна той.

— Рут, ти не се провали — каза Бадале. — Ти поведе Змията и слепият ти език пробяга навън, и намери тези чужденци, които вече не са чужди. Рут, ти ни изведе от смъртта в живота. Рут… — Пристъпи към него. — Вече можеш да отдъхнеш.

Брадатият мъж — когото нарекоха Фидлър — успя да задържи Рут, но двамата паднаха на колене.

Адюнктата пристъпи към него.

— Капитане? Жив ли е?

Той долепи ухо до гърдите на Рут, после вдигна очи.

— И да бие все още сърцето му, адюнкта, не мога нито да го усетя, нито да го чуя.

Бадале заговори на езика им.

— Жив е, татко. Просто си отиде. За малко.

Мъжът, когото мама бе нарекла „Юмрук“ и който бе отстъпил назад, се приближи към нея.

— Дете, как така говориш малазански? Коя си ти?

„Коя съм? Не знам. Никога не съм знаела.“ Погледна мама в очите.

— Рут ни доведе до вас. Защото вие сте единствените останали.

— Единствените?

— Единствените, които няма да ни оставите. Ти си нашата майка.

При тези думи адюнктата сякаш се стъписа и очите й пламнаха от болка. Извърна лице от Бадале, а тя посочи Фидлър.

— А той е нашият татко и скоро ще си отиде, и никога повече няма да го видим отново. Както става с татковците. — Тази мисъл я натъжи, но тя тръсна глава да махне тъгата. — Просто така става.

Адюнктата трепереше и сякаш не можеше да погледне Бадале. Вместо това се обърна към мъжа до себе си.

— Юмрук, отворете резервните бурета.

— Адюнкта! Погледнете ги! Половината ще умрат преди разсъмване!

— Юмрук Блистиг, дадох заповед.

— Не можем да хабим никаква вода! Не и за тези… тези…

— Подчинете се на заповедта ми — каза адюнктата с много уморен тон. — Или ще заповядам да ви екзекутират. Тук. Моментално.

— И ще се изправите пред открит бунт! Заклевам се…

Фидлър се беше изправил, тръгна и застана пред Юмрук Блистиг толкова близо, че Юмрукът отстъпи назад. Фидлър не каза нищо, само се усмихна и белите му зъби блеснаха изпод сплъстената ръждива брада.

Блистиг изръмжа и се обърна.

— На ваша отговорност тогава.

— Капитани Юил и Гъд, придружете Юмрука — каза адюнктата.

Мъж и жена, които се бяха задържали назад, се обърнаха и тръгнаха от двете страни на Блистиг назад по колоната.

Фидлър се върна при лежащия на земята Рут. Коленичи до момчето и отпусна длан върху мършавото му лице. След това вдигна очи към Бадале.

— Той ви преведе?

Тя кимна.

— Колко далече? Колко време?

Тя сви рамене.

— От Коланси.

Мъжът примига, обърна се за миг към адюнктата, после отново към Бадале.

— Колко дни трябва да се върви до вода?

Тя поклати глава.

— До Икариас, където има кладенци… Не мога да си спомня. Седем дни? Десет?

— Невъзможно — каза някой от тълпата, събрала се зад адюнктата. — Имаме запаси само за ден. Без вода, три дни най-много… Адюнкта, не можем да се справим.

Бадале кривна глава.

— Където няма вода, има кръв. Мухи. Елитри. Където няма кръв, има деца, които са умрели.

— Юмрук Блистиг е прав този път, адюнкта — каза някой. — Не можем да направим това.

— Капитан Фидлър.

— Да?

— Наредете на съгледвачи да отведат онези, които могат да вървят, до фургоните с храна. Помолете хундрилите да се погрижат за тези, които не могат. Вижте всяко да получи вода и храна, ако могат да намерят.

— Да, адюнкта.

А после пъхна ръце под Рут и го вдигна. „Рут сега е Хелд. Той носеше Хелд, докато вече не можеше да я носи, а сега го носят, и така продължава това.“

— Адюнкта — рече тя, докато Фидлър отнасяше Рут, — наричат ме Бадале и имам стихове за теб.

— Дете, ако постоиш още малко без помощ, ще умреш. Ще чуя стиховете ти, но не сега.

Бадале се усмихна.

— Да, мамо.

 

 

„И за вас имам стихове.“ Взираше се в напрягащите се гърбове, в изпъващите се въжета, в съборените статуи край пътя. Две нощи вече след онази среща, последния път, когато Бадале бе видяла адюнктата. Или мъжа на име Фидлър. А водата вече бе свършила и Рут все още не искаше да се събуди, и Садик седеше върху балите и редеше боклуците си на фигурки, и след това отново ги прибираше, за следващия път.

Слушаше караниците. Чуваше свадите, виждаше кипналите изведнъж въртопи, където замахваха юмруци, счепкваха се войници, вадеха се ножове. Гледаше как тези мъже и жени залитат напред към смъртта, защото Икариас бе много далече. Нищо не им беше останало за пиене, а онези, които пиеха собствената си пикня, вече започваха да полудяват, защото пикнята е отрова — но не пиеха кръвта на мъртвите. Просто ги оставяха да лежат на земята.

Тази нощ беше преброила четиридесет и пет. Предната нощ бяха трийсет и девет, а в деня между тях бяха изнесли седемдесет и две тела от лагера, без да си правят труда да копаят ров, просто ги оставиха да лежат в редици.

Децата от Змията бяха на фургоните с храна. Тяхното вървене бе свършило и те също умираха.

„Икариас. Виждам кладенците ти. Бяха почти пресъхнали, когато те оставихме. Нещо отнема водата им, дори и сега. Не знам защо. Но няма значение. Няма да стигнем до тях. Вярно ли е тогава, че всички майки трябва да се провалят? И всички бащи трябва да си отидат, и никога повече да не ги видим отново?“

„Майко, имам стихове за теб. Ще дойдеш ли при мен? Ще чуеш ли думите ми?“

Фургонът трополеше, тежките се напрягаха. Умираха войници.

 

 

Вече бяха излезли на път. Съгледвачите на Фидлър го бяха проследили лесно. Малки избелели кости, всички, които бяха паднали зад момчето на име Рут и момичето, наречено Бадале. Всяка малка купчинка, в която се спънеше, бе обвинение, ням укор. Тези деца. Бяха направили невъзможното. „А сега ние ги предаваме.“

Чуваше кръвта в собствените си жили, трескава, нахлуваща в кухи места, и звукът, който издаваше бе несекващ вой. Вярваше ли все още адюнктата? Сега, след като вече умираха с десетки, държеше ли все още на вярата си? Когато решимостта, когато упоритата воля се окажат недостатъчни, тогава какво? Нямаше отговори на тези въпроси. Ако я потърсеше… „не, има си ги предостатъчно. Всички са постоянно на главата й. Юмруци, капитани, лечители.“ Освен това говоренето бе изтезание — устните се разцепват, подпухналият език се мъчи да се размърда, гърлото е стегнато и раздрано. Всяка изречена дума беше болезнена.

Вървеше със съгледвачите си и не искаше да се задържи назад, да види какво става в колоната. Не искаше да види разпадането й. Теглеха ли все още неговите тежки фургоните? Ако го правеха, бяха глупци. Останали ли бяха още от онези примрели от глад деца? Онова момче, Рут — който беше носил онова нещо толкова дълго в ръцете си, че изглеждаше невъзвратимо осакатен, — още ли беше в кома, или беше издъхнал, повярвал, че ги е спасил всички?

„Това би било най-добре. Да яхне заблудата към забрава. Никакви призраци няма тук, не и в тази пустиня. Душата му просто се е отнесла. Просто. Мирно. Вдига се, понася онова бебе — защото винаги ще носи онова бебе. Лек път, момче. Лек път и на двама ви.“

Бяха дошли да потърсят майка и татко. Хиляда деца, хиляда сирачета — но започваше да разбира тук, на този път, точно още колко са били — в този керван, който Бадале бе нарекла Змията, и осъзнаването на това се извиваше като нож в гърдите му. „Коланси, какво си направил? На своя народ? На децата си? Коланси, нямаше ли по-добър отговор от това? Богове, ако можехме да те намерим — ако можехме да се изправим срещу теб на бойно поле. Щяхме дадем отговор на престъпленията ти.“

„Адюнкта, беше права да търсиш тази война.“

„Но не беше права да мислиш, че можем да я спечелим. Не можеш да водиш война срещу безразличието. Ах, чуйте ме само. Но мъртъв ли съм аз? Още не.“

Предния ден, когато целият лагер бе притихнал, докато войниците лежаха неподвижни под мухите, беше бръкнал в торбата си и бе отпуснал ръката си върху Драконовата колода. И… нищо. Безжизнено. Тази пустиня беше празна и никаква сила не можеше да стигне до тях. „Направили сме боговете слепи за нас. Боговете и врага напред. Адюнкта, разбирам основанията ти за това. Разбрах ги тогава, разбирам ги и сега. Но виж ни — ние сме хора. Смъртни. Не по-силни от който и да е друг. И колкото и да искаш да направиш от нас нещо повече, нещо по-голямо, изглежда, че не можем да бъдем каквото искаш.“

„Не можем да бъдем и каквото ние искаме. И това, повече от всичко друго, ни съкрушава сега. Но все пак още не съм мъртъв.“

Замисли се отново за мига, когато бяха намерили децата. За начина, по който съгледвачите му — самите те не много по-големи — се движеха толкова сериозни сред бежанците, раздадоха им всичката вода, която носеха — цялата дажба за нощния преход бе раздадена, от една уста на друга, докато и последните капки не бяха изцедени от меховете. А след това младите хундрили можеха само да стоят безпомощни, всеки обкръжен от деца, които протягаха ръце — не за да сграбчат или да искат, а да докоснат и в това докосване да отдадат благодарност. Не за водата — тя беше свършила, — а за жеста.

Колко трябва да паднеш, за да си благодарен само заради едното желание? Заради едното безсилно намерение?

„Онези, които са ви прокудили…“

„Но ние имаме съюзници и пред тях няма никаква преграда, нищо, което да забави марша им към Коланси. Геслер, покажи на Сторми истината за това и срежи нашийника му. Остави го да нададе вой и да накара самите Хрътки да затреперят от страх! Остави го да се развихри, Гес, моля те.“

„Защото не мисля, че ние ще успеем.“

Костите на врата му изскърцаха, когато вдигна глава и се загледа с гняв към Нефритените странници. Вече изпълваха цялото небе, огнени сечове по небесния лик. „Повръща ми се от поличби. Гади ми се от тези отвратителни неща. Но… ако вие, там горе, изобщо не сте това? Ако странстването ви си е само ваше, без никаква крайна цел, никаква причина или предназначение? Ако утре или вдругиден най-сетне се спуснете, за да ни заличите всички, да направите безсмислена всяка наша борба, всяка наша велика и благородна кауза? Какво ни казваш тогава, о, прекрасна вселено?“

„Предопределението е лъжа.“

„Но тогава интересува ли ме изобщо? Виж тези кости, по които стъпваме. Вървим дотам, докъдето можем, и после спираме. Просто е така. Това и нищо повече. Тъй че… сега какво?“

 

 

— Змии — каза Банашар и примига. Да се гледа с трезви очи беше непоносимо тежко. „Много по-добре е, когато всичко е размътено. Много по-добре.“ — Това може да е било първият ми страх, когато за първи път стъпих в онова гнездо на пепелянки, което така нехайно наричахме Храма на Д’рек. Погледни в лицето това, от което те е страх, не гласеше ли така мъдрият съвет? Може би трезвостта е истинското проклятие, осъзнаването, че страхът не укрепва характера и че онзи съвет е боклук, а светът е пълен с лъжци.

Адюнктата крачеше мълчаливо до него. Не че очакваше отговор, след като вече не беше сигурен дали думите му всъщност излизат от гърлото. Възможно беше — и всъщност силно вероятно — всичко, което бе изрекъл през последните два дни, да си е било само в ума му. Но пък така беше по-лесно.

— Бунт. Дори самата дума ме кара да изпитвам… завист. Никога не съм го чувствал — тук, в душата си. Никога не съм изпитвал нито миг на непокорен гняв, непозната ми е настойчивостта на този гняв за правото да бъде точно такъв, какъвто иска да е. Дори да не знае какъв точно иска да е. Просто го иска… Разбира се, пиянството е сладкото поражение. Светая светих за страхливците — а всички ние, пияниците, сме страхливци и не позволяваме на никого да ни убеди в обратното. Това е единственото нещо, в което ни бива, най-вече защото е едновременно причината и средството, чрез което бягаме. От всичко. Точно затова пияницата има нужда да остава пиян.

Хвърли поглед към нея. Слушаше ли го? Имаше ли нещо друго, което да слуша?

— Да продължим нататък — тази тема ме плаши. Друга велика представа ни чака, стига да се сетя за някоя. Змии значи? Е, разбира се, че е велика представа — момичето, което ни дава такива имена. Техни. Наши. Змии в пустинята. Дръзко е, като си помислиш. Змиите са адски трудни за убиване. Плъзгат се под крака ти. Крият се от очите ти.

— Тъй че… хм, а знанието? — продължи той. — След като знанието се превръща в немилост. След като на истината започва да се гледа като на осъждане, вместо на освобождение. След като просветлението започва да показва единствено мрачния патос на безкрайния ни списък от провали. И така нататък. Но тези възгледи, е, те идват от онези, които искат да окуражат невежеството — съдбовно важна тактика в задържането им на власт. Освен това истинското знание те принуждава да действаш…

— Нима?

Той замълча и се помъчи да го обмисли, но само го жегна страх.

— Права сте, да продължим по-нататък. Ако има нещо, което знам, то е, че за някои неща не искам да знам нищо. Тъй че… а, в приемането на неочакваните ни гости, ще говорим ли за героизъм?

 

 

Смайлс се люшна напред, изпънала ръка, и в следващия миг се смъкна на коляно. Ботъл зае позиция зад нея, за да й пази гърба, и късият меч в ръката му затрепери сякаш от само себе си.

Видя как Тар се запровира назад през гъстата гмеж. Лицето му бе по-мрачно от всякога.

— Корик! — сопна се той.

— Тук, сержант.

— Жив ли си?

— Засякох погледа на един — отвърна мъжът. Половината му лице беше плувнало в кръв, но не беше негова. — Хиени съм виждал да гледат по-разумно. — Посочи с кървавия дълъг нож в ръката си. — Онзи ефрейтор там го насъска…

Мъжът, когото сочеше, бе паднал на колене. От редовните. Як, с широки рамене, дръжка на нож бе щръкнала от дясната страна на гърдите му. Кипнала кръв течеше от устата и ноздрите му.

Тар огледа навъсено наоколо и погледът му се спря на Ботъл. Приближи се.

— Смайлс… погледни ме, войник.

Тя вдигна глава.

— Както каза Корик, сержант — не сме слепи и не сме тъпи. Видях как пак дава знак и му пуснах ножа.

Тар погледна Ботъл в очите.

Ботъл кимна.

— От дванайсет крачки. В тъмното, в тълпа.

Издъхващият ефрейтор беше отпуснал брадичката на гърдите си и сякаш бе зяпнал в коленете си. Коураб се приближи до него и го бутна. Мъжът се строполи. От устата и носа му бликна последната кървава пяна, преди тялото да застине.

— Двама ли свалихте? — попита Тар.

Ботъл усещаше омразата в погледите на струпаните наоколо редовни и потръпна, когато Коураб отвърна:

— Трима, сержант. Първите двама бяха за отвличане на вниманието, още двама дойдоха ниско отзад, към фургона. Аз свалих първия, Кътъл подгони последния — още го гони, предполагам.

— Навън? Дъх на Гуглата!

Смайлс се изправи, залитна като пияна, приближи се до мъртвия ефрейтор и си прибра ножа.

— Не е редно — измърмори тя и се обърна към тълпата. — Празни бурета пазим, проклети глупаци!

Някой подвикна:

— Не бяхме ние, десантчик. Онова беше бандата на Юмрука.

Ботъл се намръщи. „Блистиг. Богове на бездната!“

— Просто ни оставете на мира — каза Смайлс и им обърна гръб.

Кътъл се върна, засече погледа на Тар и с една ръка небрежно забърса окачения на рамото му арбалет.

Сержантът се обърна към теглещите.

— Хващай въжетата, войници — хайде, движение.

Смайлс се върна при Ботъл.

— Да избиваме свои. Не е редно.

— Знам.

— Пазеше ми гърба. Благодаря ти.

Той кимна.

Тълпата редовни се стапяше. Фургонът се затъркаля, отделението тръгна до него, а телата останаха назад.

— От лудостта е — заговори след малко Коураб. — В Седемте града…

— Няма нужда да ни го разправяш — прекъсна го Кътъл. — Бяхме там, забрави ли?

— Да де. Просто казвах. Лудостта от жаждата…

— Това беше планирано.

— Ефрейторът, да. Но не и онзи глупак, дето скочи на Корик.

— А другите отзад? Планирано беше, Коураб. Нечии заповеди. Не беше лудост. Изобщо не беше такова нещо.

— Говорех предимно за останалите редовни, дето се струпаха, щом замириса на кръв.

Никой не отвърна на това. Ботъл се усети, че все още държи късия меч. Въздъхна и го прибра в ножницата.

 

 

Шортноус взе оцапаната с кръв риза и я натика под хамута на кожения ярем, по ширината на ключицата си, където кожата му се беше протъркала и жулеше. Някой му бе донесъл ризата, мокра и топла. Кръвта по нея не го притесняваше много — той самият кървеше достатъчно.

Фургонът бе тежък. Още повече бе натежал с децата, които сега се возеха върху вързопите с храна. Но колкото и много да бяха, не беше толкова тежък, колкото трябваше да е, главно защото бяха измършавели до кости. Не му харесваше да мисли за това. От детството си помнеше гладни времена, но всеки път тате си идваше с нещо за дребосъците, а Шортноус беше най-малкият дребосък от всички. Коричка. Нещо за дъвчене. А мама излизаше с други майки и бяха заети по няколко дни и нощи, а после се връщаше, пребита понякога, разплакана понякога, но носеше пари и тези пари се превръщаха в храна. Татко му много ругаеше, когато тя правеше това.

Но всичко бе за да изхранят дребосъците. „Хубавите ми дребосъчета“, казваше тате. А после, години по-късно, когато гарнизонът се вдигна и напусна града, мама изведнъж вече не можеше да взима пари като преди, но въпреки това двамата с тате бяха по-щастливи. По-големите братя на Шортноус вече бяха заминали, двама от тях на война, а другият се ожени за вдовицата Карас, която бе с десет години по-стара от него и с която Шортноус правеше тайно любов с цялата си мощ, тъй че може би беше добре, когато избяга, щото на брат му нямаше да му е приятно онова, дето правеха зад плевника с Карас, кога пияна, кога не, но все едно, всичко беше забавно и…

Забеляза някакво момче да върви до него. Носеше торба. Ръцете му бяха окървавени и ги облизваше да ги изчисти.

„Ти ми донесе ризата, нали?“

— Не е хубаво, дребосък — рече той. — Да се пие кръв.

Момчето го погледна начумерено и продължи с близането, докато не ги изблиза до чисто.

… и по-късно беше чул как са убили единия му брат край Натилог, а другият се върна само с един крак, а после дойдоха пенсиите и тате и мама вече не трябваше да се бъхтят толкова, особено след като Шортноус също се записа във войската и пращаше две трети от заплатата си вкъщи. Половината от това отиваше вкъщи за тате и мама. Другата половина отиваше за брат му и жена му, защото се чувстваше виновен за бебето и прочие.

Все пак не беше добре да си гладен толкова млад, а да умираш от глад бе най-лошото от всичко. Татко му често казваше: „Ако не можеш да ги изхраниш, не ги прави. Кълна се в колеца на Гуглата, не е нужно да си гений, за да разбереш това!“ Определено не беше нужно и точно затова Шортноус продължи да плаща за дребосъка си, и все още щеше да плаща, ако не ги бяха уволнили и не ги бяха изкарали престъпници и дезертьори, и всякакви други имена, които армията измисляше за такива, дето не правят каквото им се каже да правят. Онзи изтърсак обаче вече трябваше да е достатъчно голям, за да си заработва сам. Може би всичко се беше оправило вече, прахът да е улегнал и прочие.

Хубаво беше да си мисли така. Вече беше заобичал Флашуит и Мейфлай, а не беше ли глупаво това, след като те бяха две, а той само един. Не че виждаше някакъв проблем в това. Но жените често се държаха странно за такива неща. И за много други неща също, поради което бяха такава голяма беля.

Впрегнатият в ярема вдясно от него залитна. Жена. Шортноус се пресегна и я вдигна на крака. Тя изпъшка за благодарност.

Та, жените. Виж, за жени можеше да мисли цял…

— Ти си Шортноус, а?

Погледна я. Беше ниска, с големи, силни на вид крака — виж, това беше лош късмет за нея, нали? Щото точно заради тях я бяха впрегнали в ярема като… като…

— Аз съм, да.

— Чух, че са ти отхапали едно и също ухо два пъти.

— Е, и?

— Ами, ъъ, как е възможно?

— Не ме питай. Беше по вина на Бред.

— Бред? Нефариас Бред? Бил си се с него?

— Може и да е било. Спести си дъха, войник. Виждаш ли тоя дребосък? Нищо не казва, щот’ е умен.

— Щот’ не разбира малазански.

— Все едно. Просто тегли и мисли за неща, за които ти харесва да мислиш. Да те разсейват от лошото.

— А ти за к’во мислиш?

— Аз ли? За жени.

— Да бе. Значи аз пък да мисля за красиви и умни мъже.

Шортноус й се усмихна.

— Не е нужно, момиче — имаш си един, дето върви тука до тебе.

Момчето се отдалечи и скоро се върна с още плат. Даде го на Шортноус, за да може да спре кървенето от носа си.

Татко му често казваше: „С жените никога не знаеш как ще реагират.“ Лошо. Не изглеждаше зле, а още по-доброто беше, че можеше с ругатните си да съдере кожата на бедерин. Можеше ли да има по-съблазнително съчетание? Едва ли.

 

 

— Сигурно си мислиш, че съм нещо като прокажен. Не съм виновен, че бях мъртъв по едно време, а може би да си бил мъртъв означава, че такива неща като да си жаден не те тормозят много. Не знам.

— Кондензирам всичко, което ми се мерне пред очите — каза Бейвдикт. — Това ме държи.

Хедж го изгледа озадачено, след което сви рамене.

— Е, по-добре, отколкото да бръщолевиш по цял ден.

Бейвдикт отвори уста и я затвори отново.

— Как са котенцата? — попита Хедж.

— Котенцата са си много добре, командире.

— Ще ни стигнат ли?

— За повече от едно сражение ли? Трудно е да се каже, сър. За една битка съм спокоен, ако използваме всичко и нищо не задържим. — Погледна назад към впряга и добави: — Мислил съм доста над стратегии, сър, от гледна точка на алхимични… ъъ… котенца. Не мисля, че върши работа да се скъпиш с тях. Обратното е по-добро всъщност. Заливаш бойното поле, шибваш ги толкова силно, че ударът да ги смаже…

— Мислех, че няма да приказваш цяла нощ. Виж, това сме го разбрали още преди години. Стени и вълни го наричахме. Стени, когато държиш фронт или позиция. Вълни, когато си в настъпление. И няма никакъв смисъл да пестиш — освен тази със собственото ти име на нея, разбира се. Защото всеки сапьор ще ти го каже: щом ти искаш да ги убиеш, и те искат да те убият, гарантирано. Наричаме го „сдържащ фактор“.

Бейвдикт отново погледна назад към тъпчещите покрай впряга бойци. Капитаните не се оправяха добре. Не си бяха отваряли устата от дни. Зад тях вървяха хундрилите, които все още водеха конете си. „Тъй че малко го поизлъгах Хедж. Дадох дози не само на воловете, но пък си помислих, че ще…“

— Още ли си изнервен? — попита го Хедж. — На твое място щях да съм. Хундрилите си обичат конете. Много. Не се знае кого би спасил един хундрил, ако трябва да избира между майка си и коня. А ти просто взе, че ги уби.

— Бездруго умираха, сър. За ден един кон има нужда от повече вода, отколкото четирима войници, а водата им свършваше. Опитайте се да изцедите кръв от обезводнено животно. Не е лесно.

— Тъй де. А сега имат немрящи коне и пак са без вода, тъй че ако го беше направил преди седмица, цялата тази жертва нямаше да е нужна. Искат да те убият, алхимик — половин ден ми трябваше, докато ги разубедя.

Бейвдикт го погледна сърдито.

— Току-що казахте, че между конете и майките си…

— Биха спасили майките си, разбира се. Ти какво, идиот ли си?

Алхимикът въздъхна.

— Все едно — продължи след малко Хедж, — всички вече сме Подпалвачи на мостове. Вярно, убивали сме по някой офицер от време на време, ако станат много лоши. Защо не? Сложи един глупак да командва и най-вероятно ще направи така, че да ви избият всички, тъй че защо първо да не бутнем тях в трапа, нали така? Но ти не си направил нищо, че да си заслужиш това. Освен това ми трябваш, както и на тях. Тъй че работата е проста — никой няма да ти пререже гърлото.

— Много съм облекчен, сър.

Хедж заговори по-тихо:

— Само че слушай. Скоро всичко ще се разпадне — не го ли виждаш? Ловците на кости — редовните — губят.

— И ние не сме много по-добре, сър.

— Тъй че гледаме да не влезем в мелачката, ясно? Вече казах на капитаните си. Ще дръпнем навън веднага щом се почне — искам да има поне сто крачки между нас, преди да почнат да търсят кого още да убият.

— Мислите ли, че ще стане толкова зле, сър?

Хедж сви рамене.

— Трудно е да се каже. Дотук морската пехота ги държи изкъсо. Но бой ще има, веднага щом падне някой от техните. И миризмата на кръв ще го почне, помни ми думата.

— Как щяха да се справят Подпалвачите на мостове с това, сър? По онова време.

— Просто е. Надушваш плямпаджиите и ги убиваш. Те са тия, дето непрекъснато мрънкат и ръчкат по-тъпите да направят нещо тъпо. И се надяваш всичко да се кротне. Колкото до мен… — Кимна към крачещата покрай тях колона. — Щях да овържа Блистиг, да го измъкна в пустинята и целия проклет ден никой нямаше да заспи от писъците му.

— Нищо чудно, че са ви обявили всичките извън закона — измърмори Бейвдикт.

 

 

Небето на изток изсветляваше. Слънцето се издигаше, за да поведе война с Нефритените странници, преди да се гмурнат под хоризонта на север. Колоната се разпадна на части, групи войници се разпръсваха от двете страни на пътя. Смъкваха се на земята, отпускаха глави, оръжия и броня издрънчаваха и пътни торби тупваха в прахта. Влекачите се спряха и засмъкваха тежките хомоти. Откъм хундрилите се разнесе рев, когато поредният кон залитна и падна на една страна. Засвяткаха ножове. Този ден щеше да има много кръв за пиене, но никой сред Изгорените сълзи не се радваше.

Морските пехотинци сядаха около фургоните капнали от умора, с изпити лица. Около тях войниците се движеха като старци, мъчеха се да вдигнат платнища и навеси, да разгънат походните одеяла, да легнат за малко отдих преди следващия преход. Оръжията се изваждаха бавно, повредите от поредния преход се оправяха с намаслените брусове, но умът почти не участваше в това: инстинктивни действия, наблюдавани с помръкнали подути очи.

А след това от фургоните дойдоха децата, по едно и по две, и тръгнаха между войниците. Идваха не за да просят, а просто да седнат и да гледат спящите. Или да страдат с ококорени очи. Или, в някои случаи, да издъхнат кротко.

Сержант Синтър наблюдаваше това, седнала подпряна на колелото на фургона, който бяха пазили през нощта. Трепетното приближаване на някое дете при всяка групичка войници им въздействаше странно. Споровете заглъхваха, сърдитите погледи се смиряваха, негодуванието угасваше. Спящите се обръщаха настрана и се предаваха на умората. Болката се преглъщаше и плачещите без сълзи затихваха смълчани.

Що за дар беше това?

Не го разбираше. А когато един войник се събуди в настъпващия здрач и намери до себе си малко неподвижно телце, изстинало и бледо, цялото отделение събра късове кристал и ги струпа върху издъхналото дете на искряща могилка. След това войниците засмъкваха фетиши от коланите и вратовете си — костите, които носеха чак от Ейрън — и ги положиха върху жалката купчинка камъни.

— Те ни убиват.

Синтър погледна сестра си, която седеше до задното колело, изпънала напред счупения си крак.

— Кой ни убива този път, Кисуеър?

— Идват и споделят последните мигове. Нашите. Своите. Не е честно това, което ни носят.

Синтър присви очи към Кисуеър. „Побъркала си се, сестро.“

— Какво ни носят? — попита. — Не те разбрах.

— Няма начин да разбереш. Точно ти.

Гневът, който се събуди в нея, беше вял и бързо угасна.

— Пак не те разбрах?

Кисуеър се озъби, после отпусна глава между две спици и затвори очи.

— Ти си си такава, Синтър. Има го у теб. За разлика от мен. Просто не можеш да го видиш. Да го разпознаеш. Все едно да гледаш в собствената си душа, а това е нещо, което никой не може да прави. О, казват, че могат. Говорят за прозрение или за истина. Това са глупости. Но въпреки това вътре в нас нещо си остава скрито. Завинаги.

— Нищо не се крие вътре в мен, Кисуеър.

— Но тези деца: как сядат до тях, как ги гледат, как се сгушват до тях — боли те да ги гледаш, нали?

Синтър извърна очи.

— Глупачка! — Кисуеър въздъхна. — Те носят достойнство. Също като теб. Също като адюнктата — защо мислиш, че толкова много от нас я мразят? Мразят да я гледат дори? Показва ни всичко, за което не искаме да ни се напомня, защото за повечето от нас няма нищо по-трудно от това да намерим достойнство. Нищо. Тъй че те ни показват как можем да умрем с достойнство — показват ни го, като умират самите те, като ни позволяват да умрем, докато ни гледат.

— Адюнктата каза незасвидетелствани. Тези деца не са съгласни.

„Но все пак е безсмислено.“

Кисуеър продължи:

— Мислеше ли, че това ще е лесно? Мислеше ли, че няма да започнем да се влачим? Минахме през половината свят, за да стигнем тук. Отдавна престанахме да сме армия — не знам какво сме вече. Не смятам, че на света има и един човек, който би могъл да ни даде име.

— Няма да успеем — каза Синтър.

— И какво от това?

Погледите им за миг се кръстосаха. Зад Кисуеър ефрейтор Рим седеше и втриваше масло в чукана на дясната си ръка. Не издаваше, че ги слуша, но тя знаеше, че слуша. Както и Хъни, легнала свита под ленената дрипа да не й грее слънцето в очите.

— Значи не ти пука, Кисуеър. Никога не ти е пукало.

— Смисълът не е в оцеляването от това, Синтър. Отдавна престана да бъде.

— Добре де — сопна се тя. — Просветли ме тогава.

— Вече го знаеш. Сама го каза — няма да успеем. А всичките тези деца идват сред нас като хомункулуси. Направени от всичко, което сме предали в живота си — всичкото онова достойнство, почтеност и честност — всичко, и виж ги — само кожа и кости и нищо повече. Не сме били добри с най-доброто в нас, сестро, нали?

Ако сълзите бяха възможни, Синтър щеше да ги изплаче. Но само седеше отпусната върху коравата земя.

— Трябваше да избягаш.

— Обзалагам се, че адюнктата си го казва по хиляда пъти на ден.

„Адюнктата?“ Синтър поклати глава.

— Тя не е от бягащите.

— Не е. И ти не си. А както се оказва, вече и аз не съм.

„Това не е моята сестра.“

— Мисля, че утре ще е последният ни преход — продължи Кисуеър. — И знаеш ли, нищо лошо няма в това. Опитът си струваше. Някой би трябвало да й го каже. Струваше си.

 

 

— Никакви паяци — рече Хелиан, отпуснала глава на походното одеяло. — Това му е най-хубавото тук. Тази пустиня е рай. Нека мухите и пеперудите да вземат трупа ми. Дори и ония проклети месоядни скакалци. Няма да намериш и кьорав паяк да си прави гнездо в очните дупки на черепа ми — какво може да е по-добро от това?

— Защо толкова се плашиш от паяци, сержант?

Тя се замисли как да обясни. Умът й се унесе и видя грамади черепи, всичките усмихнати. А и защо не? Ами да, никакви паяци.

— Баща ми разправяше една история, особено когато беше пиян. О, чакай, баща ми ли беше всъщност? Може да е бил чичо ми. Или даже пастрокът ми. Може даже да е бил другият ми чичо. Все едно, беше страхотна история — и как се смееше само. Трябва да ти кажа, Мейби, че в Картуул има толкова големи паяци, че ядат чайки, чувала ли си?

— Бях там веднъж, сержант. Страшничко си е.

— Червеногърбите са най-лошите. Не са големи, нито много отровни. Поединично имам предвид. Работата е, че когато се излюпят, се струпват хиляди и могат да убият голяма плячка и всички да се хранят с нея, нали разбираш? И си снасят яйцата къде ли не.

Въздъхна.

— Та значи бях някъде на две годинки. По цял ден си седях в кошарката, щото мама чакаше друго бебе, само че непрекъснато имаше треска и накрая взе че го загуби, а това беше тъпо, щото имахме добра знахарка наблизо, обаче татко изпиваше всичките пари, дето ги изкарваше. Както и да е. Та значи имах си една кукличка…

— О, богове, сержант…

— Да. Излязоха от главата й. Проядоха през парцалите, а след това изпълзяха от очите и устата, отвсякъде. И ето ме мене: храна. Брат ми ме намерил. Главата ми се била подула двойно — не можел очите ми да види, и съм се задушавала. Преброили двеста ухапвания, може и повече да са били, щото повечето били в косата ми. Та като за плячка съм се оказала твърде голяма, дори за хиляда червеногърби паяченца. Но се постараха добре.

— И тази история го е разсмивала? Що за шибан…

— По-полека, за баща ми говориш. Или за чичо, или пастрока, или другия ми чичо.

— Вече разбирам, сержант — каза Тъчи. — Ясно. Разбрах. Това ще остави белег за цял живот и на идиот.

— Историята не е свършила, ефрейтор. Най-важното не съм казала още. Виждаш ли, аз съм ги яла тия проклети паяци. Като бонбонки. Казаха, че коремът ми се бил подул повече от главата ми, та затова съм се давела толкова лошо — хапели ме отвътре.

— Тъй че доведоха знахарката, това вече го помня, и тя направи големи парчета лед. В устата ми. Чак в гърлото. И около шията също. И съм получила удар от всичкия този лед. Убил оная част от мозъка ми, която знае кога е време да спреш. — Хелиан се взря в изсветляващото небе. — Откраднах първото шише от запасите на баща ми на шест. Толкова съм се била напила, че трябвало пак да повикат знахарката. Та тогава тя ми гледала и казала, че цял живот ще съм в беда.

— Разби ми сърцето с тази история, сержант.

— Тъй ли?

„Сигурно. Само че я измислих току-що, разбира се. Дръпнеш сърдечните струни и гледаш милото съчувствие на миличките им личица. Вече ще ми прощават всичко.“

„Защо мразя паяци ли? Богове, че кой не ги мрази? Що за тъп въпрос?“

 

 

— Ликове в Скалата — рече Уругал Втъкания. Беше се навел и драскаше по коравата земя. — Седемте Огъня. Необвързаните. Това са титлите ни. Ние, Т’лан Имасс, които бяхме отхвърлени от клановете си. Ние, които се провалихме във войните. Ние, които бяхме прокълнати да станем свидетели.

Ном Кала се извърна и погледна към човешкия лагер — разпаднала се колона, очертала раздрана линия по втвърдената пръст. Всякакво движение там бе замряло, усилващият се зной отнемаше и последното, което бе останало.

— Избрахме Рицар на Вериги — продължи Уругал. — И по негова воля бяхме освободени от своя затвор, и по негова воля веригите един ден ще се строшат. Тогава зачакахме освещаването на Дома на Вериги.

— Този рицар — избоботи Калт Урманал. — Той сред нас ли е сега?

— Не, но ни чака — отвърна Уругал. — Дълго беше странстването му и скоро съдбата на всички ни ще падне в нозете му. Но уви, Падналия не властва над него, а Кралят във Вериги е обърнал гръб на каузата ни — защото Кралят на Дома е прокълнат и неговите вериги никога няма да се строшат. Вярата ни е, че той няма дълго да седи на трона. Тъй че го отхвърляме.

Бероук Тихия глас рече:

— Рицарят ненавижда вериги, но разбирането все пак му убягва. Много са веригите, които се врязват жестоко, които заробват със злоба. Но съществуват и други вериги, и те са тези, които всеки от нас избира да носи — не от страх или невежество. Тези вериги са най-благородните. Доблест. Добродетелност. Вярност. Мнозина ще се доближат до Дома на Вериги, но ще се поколебаят на прага му, защото изисква от нас рядко използвани сили. Когато те очаква страдание, се иска голям кураж, за да прекрачиш, да влезеш в това неумолимо, коравосърдечно владение.

Уругал беше надраскал на земята седем символа. Запосочва ги един по един и заговори:

— Консорт. Тази, която ни е позната. Жетваря — има две лица. Едното мъж. Едното жена. Рицар, за него говорихме. Седемте огъня, Необвързаните — ние, Т’лан Имасс засега, но това ще се промени. Сакатия, онзи, чийто ум трябва да изпълзи и да послужи на святия живот вътре в него. Прокажения — онова, което е едновременно живо и мъртво. Глупака, заплахата отвътре. Тъй че всички, но Рицарят ходи сред смъртните да ни пази. Тук. Сега.

Ном Кала огледа символите.

— Но, Уругал, всички те умират.

— И няма вятър, който да ни понесе — рече Бероук. — Не можем да отпътуваме към онова, което е напред.

— Тъй че не можем да им дадем надежда.

Калт Урманал изсумтя, щом чу заключението на Уругал.

— Ние сме Т’лан Имасс. Какво знаем за надеждата?

— Значи ли това, че сме изгубени? — попита Ном Кала.

Другите се смълчаха.

— Мисля си нещо — рече тя. — Както казва Калт, ние сме същества без надежда. Не можем да им дадем онова, което предадохме толкова отдавна. Тези смъртни ще умрат, ако не можем да ги спасим. Оспорва ли някой от вас това?

— Не — отвърна Уругал.

— И така… — Ном Кала пристъпи напред и с костеливото си стъпало заличи драскулките в пръстта. — Домът на Вериги ще умре.

— В друг век ще се събуди отново.

— Ако трябва да сме ние… а искаме да сме ние, нали? Ако трябва да сме ние, Необвързаните, тогава нямаме избор. Трябва да идем при адюнктата.

— И да й кажем какво? — попита Уругал.

— Ами… трябва да я излъжем.

Дълго време никой не проговори.

Ном Кала пак погледна към лагера и каза:

— Нека се опитаме да откраднем още един ден.

— За какво ни е още един ден?

— Казва ли ти някой, Уругал Втъкани. Понякога надеждата се ражда от лъжа. Така да бъде. Пред нея ще излъжем.

 

 

Очите на Рутан Гъд проследиха Лостара Юил, докато тя се приближаваше към адюнктата. Двете застинаха загледани на изток, опълчили се на безжалостното утро. Рутан се зачуди какво ли държи Тавори на крака. Всяка нощ тръгваше на път, крачеше неуморно и само със силата на волята си влачеше след себе си цялата армия. Щом тя не залиташе, нямаше да го направят и войниците след нея. Беше се превърнало в сражение, в мълчалива война. „И тя я печели. Всеки труп, останал зад нея, е доказателство за това.“

„Но колко дълго още може да издържи? Погледни това изгряващо слънце, адюнкта, и пустотата под него. Понякога, когато хората говорят за враждебни, убийствени места, не е просто приказки. Понякога всичко е вярно и предупрежденията са искрени. Има места, които убиват. И ние сме в едно от тях.“

— Какво си казват според теб? — попита Сканароу.

Той я погледна отгоре, очите му бяха тъжни.

— Спи, обич моя.

Тя отпусна отново глава върху твърдата земя и затвори очи.

„Не остава много. А вече е твърде късно — не мога да те спася.“ Зачуди се дали ще излезе сам от тази пустиня. Един оцелял, оставил зад себе си шест хиляди трупа. Проклет меч Отатарал в едната ръка за деня, в който щеше да му потрябва. „Да, Рутан Гъд, било е армия от един мъж и преди. Ето го пак.“ Вдигна очи към двете жени, застанали на двайсетина крачки напред, и се намръщи. „Лостара — тя е обсебена от бог. Прави ли я това по-корава? Кой знае? Но изглежда в по-добра форма от Сканароу. И от адюнктата също.“

— Моля те, легни до мен.

Рутан трепна. Почеса брадата си.

— Ей сега.

— Скъпи…

— Момент.

Стана и тръгна към Тавори и Лостара.

И да разговаряха, беше без думи. Адюнктата чу стъпките му и се обърна.

— Капитане. Ледената броня, която сътвори…

— Не тук, адюнкта. Нищо не действа тук.

Очите й помръкнаха.

— Но вие ще… устоите.

Лостара Юил се покашля.

— Рутан, Т’лан Имасс ти се кланят. Титулуват те Древен.

— Не съм бог, Древен или не, Лостара. Съжалявам. Нямаше да е лошо обаче ако бях, нали? За всички нас. Просто да бях… извън това. Т’лан Имасс ще се справят, когато…

— Ти също — прекъсна го адюнктата. — И все пак не си бог.

— Не избираме кой ни ражда.

— Точно така. Кои са родителите ти?

Той се почеса енергично по брадата.

— Адюнкта, важно ли е? Възможно е тази пустиня да не ме убие. Също толкова вероятно е да ме убие.

— Ти ще стигнеш до града с кладенците.

— Нима? — Рутан поклати глава. — Позволете да бъда честен с вас. Не мога дори да си представя как са стигнали толкова далече тези деца. Какво казва Бадале? Преди десет дни? Но Икариас е на две, дори три седмици поход оттук.

— Откъде знаеш?

Той въздъхна.

— Гостувах някога на Джагът, които обитаваха Икариас с отцепница К’Чаин Че’Малле. Но простият факт си остава: единственият начин тези деца да са стигнали толкова далече, адюнкта, е през лабиринт.

Тавори се обърна към Лостара.

— Намери момичето и го доведи.

— Слушам, адюнкта.

След като се Лостара отдалечи, Тавори впи очи в Рутан.

— Лабиринт.

— Което е невъзможно. Знам. — Видя проблясък на надежда в очите й и поклати глава. — Недейте, адюнкта. Пустинята е пресъхнала и ако не внимавате, нещата може да се влошат още повече.

— Да се влошат? Обясни ми как може да се влошат още повече, капитане.

Той извърна поглед назад, където спеше Сканароу, и пак въздъхна.

— Извадете меча си, адюнкта.

— Моля?

— Извадете от ножницата своя меч Отатарал.

Беше го извадила наполовина, когато Рутан се пресегна и я сграбчи за китката. А след това повърна, рухна на колене и извърна глава.

Тавори тикна оръжието обратно в ножницата и се олюля.

— Богове!

Рутан изплю и изтри брадата си с ръка.

— Точно това никой от вас така и не разбра. — Погледна разтрепераните си ръце и огледа петната кръв, която беше изхрачил. — Не е просто някакъв проклет метал, който случайно поглъща магията. Отатарал е повлиян. — Изправи се. — Следващия път, когато извадите това оръжие, адюнкта, то ще призове. Тя вече се е развихрила в света. Драконът, който е източникът на всичкия Отатарал — живото сърце на онова, което отнема живот. Освободена е.

Видя паниката, надигаща се в нея — огромни пукнатини в бронята й — и протегна ръка.

— Чакайте… чуйте ме. Тавори Паран, чуйте! Ще се даде отговор — на всичко. На всичко!

И изведнъж сякаш дете вече стоеше пред него. Объркано, уплашено. Това разкъса сърцето му.

— Не ги интересува Сакатия бог. Разбирате ли ме? Онези, които са направили това. Не ги интересува какво става с него. Те посягат за нещо по-голямо — и мислят, че ще пометат всичко останало. Вас, Падналия, Форкрул Ассаил — всичко това пометено! Но са глупци. Разбирате ли ме? Аномандър Рейк загина, но Драконъс сега крачи по света. Разбирате ли? На всичко ще се даде отговор. — „И точно това е идиотският проблем — драконът Отатарал не може да остане неокован. Драконъс ще трябва да го убие — той или Елейнт — и с убиването му ще сложат край на цялата магия. Ще ни захвърлят всички в свят, лишен от чародейство.“

Беше му обърнала гръб и пак се взираше на изток.

— Това имаше предвид той — промълви тихо.

— Адюнкта?

— Каза, че мечът ми няма да е достатъчен — спорихме за това многократно. Каза… каза… — Обърна се към него и очите й изведнъж заблестяха, и Рутан бе поразен от внезапната красота на лицето й, красота, избуяла сякаш отникъде. — Каза… „Ще се даде отговор.“ Неговите думи, същите като твоите.

— За кого говорите? — настоя той. „Кой е замислял този кошмар през цялото време? Кой побеснял безумен идиот…“

— Бен Адефон Делат.

Рутан я зяпна невярващо, онемял от собствената си глупост.

— Това име…

— Висшият маг Бързия Бен, капитане. Той се закле, че ще спаси Бърн и че това е единствената клетва, която няма да предаде. Каза, че ракът трябва да бъде изрязан… Рутан? Какво ти е?

Но той й бе обърнал гръб, мъчеше се да задържи всичко в себе си. И не успя. Смехът изригна неудържим. Невярващ, изпълнен с удивление смях.

— Делат? Адефон Делат? Бързия Бен… О, в името на Бездната! Проклетата му дързост! Обаянието му ли ме направи толкова тъп? Нищо чудно, че странеше от мен!

— Капитане?

Той я погледна и усети как устата му се разчекна в безумна, безпомощна усмивка.

— И изчезна в битката с Късоопашатите! Ама разбира се! Гуглата да ме вземе дано!

Устните й се стегнаха в тънка резка.

— Капитан Рутан Гъд, дори ти не може да си толкова задръстен. Разбира се, че не е мъртъв. — Посочи един сгърбен мъж, седнал наблизо на един камък. — Попитай септарха на Д’рек. Той ще ти каже. Дори той най-сетне го проумя.

Банашар се вдигна като по команда и с олюляване се приближи към тях. Размаха пръст на Рутан Гъд и изръмжа през разядените си кървящи зъби:

— Това е игра на Бързия Бен, о, Древни. Костите са в неговите потни ръце и е така от доста време. Е, щом на масата му ще намериш Червея на Есента и някогашния Господар на Смъртта, и Сенкотрон и Котильон, да не говорим за предишните играчи Аномандър Рейк и Десемврий, и кой знае още кого, какво — наистина ли вярваше, че няколко хиляди проклети На’Рук биха могли да го свалят? Номерът в играта с Адефон Делат е, че той мами.

Обърна се към адюнктата и я удостои с лек поклон.

— Лейди Тавори, ще е честно, ако кажа, че ще помня светлината в очите ви — след като имах привилегията да я видя сега — до края на живота си. Не говорех ли за героизъм? Вярвам, че да, макар в отчаянието си може би да не слушахте.

— От думите ви, Върховен жрец, намерих силата за следващата стъпка. Простете ми, че не мога да ви дам нищо в замяна.

Той я изгледа, а след това промълви тихо:

— Милейди, не дадохте ли предостатъчно?

Рутан Гъд се почеса по брадата. Радостта бързо гаснеше и той се боеше, че ако разбърка пепелта, ще открие, че надеждата е била само една искра, вече изтляла.

— Все пак сме изправени пред дилема и наистина съжалявам, че Делат не е тук, макар да смятам, че дори и той нямаше да има отговори за тежкия ни хал. Тази пустиня ще ни довърши.

— Капитане — каза Тавори. — Ако падна, вземете меча ми.

— Ако го направя, адюнкта — и ако дойде време, когато ще трябва да го извадя, — това ще ме убие.

— Значи, както казахте, не може да сте Древен бог.

— Както казах — съгласи се той сухо. — Но работата е по-проста. Живял съм дълго и това е само благодарение на магията. Без чародейство ще съм нещо по-нищожно и от прах. — Обърна се към Банашар. — Делат не е единственият, играл на масата на боговете.

— Бих искал да чуя разказа ти някой ден, Рутан Гъд — отвърна с тъжна усмивка Банашар.

Рутан Гъд сви рамене.

— Честно казано, твърде гадно е за разказване.

Замълчаха, толкова изцедени от всичко казано — и почувствано, — че повече нищо сякаш не им бе останало.

И тогава се върна Лостара с момиченцето Бадале и с едно момче с торба на рамото.

 

 

Ном Кала вървеше през затихналия лагер сред лежащите неподвижно хора и усещаше как полузатворените очи я проследяват. Виждаше страдание в такива мащаби, че отдавна умрелите уж чувства тръпнеха в нея, и си спомни съдбата на собствената си раса, когато настъпваха стените от лед, когато измираха или си отиваха животните, когато нищо не бе останало за ядене, когато хората ги избиваха.

Отговорът им бе Ритуалът, бягство, оказало се затвор. Но такова нещо не бе достъпно за тези смъртни. „Още ден. Лъжа, която да им го даде, ако изобщо е възможно. Виж колко са слаби. Виж как се провалят. Още ден — но дали ще е дар? Походът, влачещите се стъпки, спомените, които се предават на поражението. Ще ми благодарят ли те за тези няколко мига повече?“

Може би желанието й да помогне бе всъщност проява на жестокост…

— Та какво е усещането? — чу немощен глас.

Спря и се обърна към войника, който я бе заговорил.

— Кое усещане?

— Да бъдеш… прах.

Не знаеше как да му отговори и затова замълча.

— Скоро ще се присъединим към вас — каза той.

— Няма. Никакъв спомен няма да остане, нищо, което да ви връща.

— Но аз имам нишки, Т’лан Имасс. Това е личното ми проклятие. Мен ще ме притеглят отново — или ще се опитват поне. Отново и отново.

Ном Кала го огледа замислено и поклати глава.

— Никакви нишки не виждам, смъртен. И да са съществували някога, вече ги няма. Нищо не те задържа. Нито волята на богове, нито лъжите за предопределение или съдба. Ти си откъснат от всичко освен от онова, което живее в теб.

— Нима? Нищо чудно, че се чувствам така самотен.

— Да. Това е причината.

— Но… Ти не си сама, нали, Т’лан Имасс?

— Да, не съм. Но това не е спасение. Просто споделяме самотата си заедно.

Той изсумтя.

— Не съм сигурен колко смислено е това, но мисля, че те разбирам. Виж, направете ни една услуга. Щом падне последният от нас, не се разпадайте на прах, не се предавайте. Излезте от тази пустиня. Извървете я. Моля те, ще го направите ли?

— Защото е казано, че тази пустиня не може да се прекоси. Да, разбирам те, смъртен.

— Ще го направите ли?

— Да.

Той се отпусна на походното одеяло с въздишка.

— Добре. Докажете им, че грешат. Мисля, че ще е достатъчно добре.

Ном Кала се поколеба за миг, след което промълви:

— Не се предавай, войник. Още един преход.

Без да отваря очи, той попита:

— И какъв е смисълът?

— Тласкай другарите си напред — през тази следваща нощ. Направи го, моля те. Както аз се съгласих да изпълня желанието ти, моля те да го сториш в замяна.

Той отвори очи и примижа към нея.

— Толкова ли е важно?

— Страданието е пропаст. Но я има другата страна, и на другата страна чака Падналия бог. Аз съм една от Седемте. Една от Необвързаните. Падналия бог разбира от страдание, смъртен. В това нещо не сте сами. Също както Т’лан Имасс не са сами.

— Да, ще се съглася с теб, че той разбира едно-друго за страданието. И вие също. Просто не виждам утехата в споделянето му.

— Ако не утеха, тогава намери сила.

— За да продължа да понасям това страдание? За какво?

„Да, Ном Кала, за какво? Имаш ли отговор? Има ли някой отговор?“

— Когато най-сетне стигнеш другата страна на тази пропаст, смъртен, и се вкопчиш в ръката на Падналия, задай му въпроса си.

Той се усмихна горчиво.

— Адски умно.

И отново затвори очи.

Тя продължи напред, притеснена и натежала от злочестина. „Ние, Т’лан Имасс, сме виждали цивилизации да се издигат и да пропадат. Виждали сме земи да умират и да се възраждат. Виждали сме морета да се пълнят и сме вървели по изсъхналите дъна на древни моря. Били сме свидетели на безчет борби на живота. От самотното същество, страдащо в последните си мигове, до хилядите, умиращи в един мразовит сезон.“

„И какво сме научили?“

„Само, че животът е цел сам по себе си. И че там, където има живот, ще има страдание. Има ли смисъл в това? Достатъчно основание ли е съществуването?“

„Аз съм Необвързана. Свободна съм да виждам — и какво виждам?“

„Виждам… нищо.“

Напред, в авангарда на колоната, видя няколко души. Изправени. Будни. „Сега трябва да намеря достойна лъжа. И ако името ми трябва да бъде прокълнато с последния дъх на тези човешки същества, така да бъде. Престъплението ми беше надеждата. Наказанието ми е да видя как се проваля.“

„Но Т’лан Имасс са понасяли това наказание дълго, а провалът на надеждата си има име. Нарича се страдание.“

 

 

— Думите — каза Бадале и погледна адюнктата в очите. — Намерих сила в думите. Но тази сила си отиде. Нищо не ми е останало.

Мама се обърна към приятелите си, но не отвърна нищо. Нямаше почти никакъв живот в простоватото й лице и безизразните й очи и тази гледка нарани Бадале някъде отвътре. „Имах стихове за теб. Но си отидоха. Пресъхнаха.“

Единият мъж почеса брадата си и каза:

— Дете… ако силата ти се върне… някой ден…

— Не е от онзи вид сила — отвърна Бадале. — Отиде си, може би завинаги. Не знам как да я върна. Мисля, че е умряла. — „Аз не съм надеждата ви. Не мога да съм. Трябваше да е обратното, не разбирате ли? Ние сме деца. Деца и нищо повече.“ — Богът, който е умрял тук. Било е същото.

Мама се намръщи.

— Можеш ли да обясниш това, Бадале?

Тя поклати глава.

Другият мъж — с тъжните очи — проговори:

— Какво можеш да ни кажеш за този бог, Бадале?

— Разпаднал се е.

— Просто сам се е разпаднал или някой го е разпаднал?

— Убиха го вярващите му.

Мъжът реагира все едно, че са го зашлевили през лицето.

— В песента на Елитрите е — продължи тя. — Богът поискал да даде на хората си един последен дар. Но те го отказали. Не искали да живеят с него и затова го убили. — Сви рамене. — Било е отдавна, във века, когато вярващите убивали своите богове, когато не им харесвало това, което им казвал богът. Но сега е различно, нали?

— Да — промърмори брадатият. — Сега просто ги пренебрегваме до смърт.

— Не боговете пренебрегваме — каза жената, която стоеше до мама. — А само даровете им на мъдрост.

— Стига да е достатъчно дълго, боговете просто увяхват и умират — каза другият мъж. — Повече време отнема, но все пак в крайна сметка си е убийство. И също толкова зли сме със смъртни, които имат дързостта да казват неща, които не искаме да чуем.

Мама погледна Бадале в очите и попита:

— Този град — Икариас — кой живее в него?

— Само призраци, мамо.

Садик бе седнал на земята и вадеше нещата си, но при споменаването на Икариас вдигна очи към нея и посочи брадатия.

— Бадале. Аз видях този мъж. В кристалните пещери под града.

Тя помисли и сви рамене.

— Значи не са призраци. А спомени.

— Замръзнали завинаги. — Брадатият изгледа момчето, след това се обърна към мама. — Адюнкта, те не могат да ти помогнат. Погледни ги — умират също като нас.

— Едва ли можем да се справим по-добре от тях — каза другият.

Мама се поколеба и кимна примирено.

„Това не трябваше да е така. Какво не виждам? Защо се чувствам толкова безпомощна?“

Брадатият продължаваше да гледа Садик. После каза:

— Върнете ги да спят, адюнкта. Всичко това е твърде… жестоко. Слънцето и горещината имам предвид.

— Лостара…

— Не. Аз ще ги заведа, адюнкта.

— Добре, капитане. Бадале, този мъж, Рутан Гъд, ще ви заведе.

— Да, мамо.

Капитанът се наведе към Садик и каза хрипливо:

— Я дай да ти помогна с тези играчки, момче.

Бадале зяпна, изведнъж затаила дъх, докато Рутан Гъд и Садик пълнеха опърпаната торба. Нещо накара Садик да вдигне глава и погледите им се срещнаха.

— Бадале? Какво?… Какво каза той?

Тя се мъчеше да си поеме дъх, да проговори. Нещо свирепо и диво закипя в нея. Падна на колене, дръпна торбата от малките ръце на Садик. Изсипа отново нещата и ги зяпна в почуда.

— Бадале?

Капитанът се беше отдръпнал, стъписан от страстта в жеста й, но мълчеше.

— Бадале?

— Садик… тези неща… това са играчки!

Той вдигна очи към нея. Лицето му бе пребледняло и издаваше неподправено, отчаяно изумление. После изумлението се счупи и тя видя, че е готов да заплаче.

„Съжалявам. Бях… забравила.“

А погледът на Садик се върна на пръснатите по земята неща. Той посегна да пипне едно — снопче вързани с конци пера — и дръпна рязко ръката си.

— Играчки — прошепна Садик. — Те са играчки.

Капитанът се изправи и се отдръпна. Тя погледна в тъмните му очи и видя ужаса в тях, и разбра. „Да, това изгубихме.“

— Ей сега, капитане — промълви Бадале. — Ей сега. Само… още малко. Моля ви.

Той кимна и отведе възрастните настрана и макар да личеше, че са объркани и че имат въпроси, никой не каза и дума.

Бадале клекна срещу Садик. Взря се в нещата безпомощна. „Аз… не помня.“ Но когато посегна да вдигне някакво копче, когато се поколеба и погледна Садик, той само кимна, че може да го вземе и да си поиграе.

 

 

На трийсетина крачки от тях, потен от изгарящия зной, Рутан Гъд стоеше и гледаше, останал само с адюнктата. С няколко кратки, трудно изречени думи бе обяснил усещането си за станалото току-що.

Не беше честно. От всички престъпления, които бе видял през невъобразимо дългия си живот… „това надвишава всички. Изражението й. И на момчето, когато му го каза. Тези жалки боклуци, носени като съкровище — и не са ли съкровище?“ Най-сетне избърса очите си с ръка и рече:

— Говорихме за убийства на богове със странно безразличие, почти с гордост — а какво ни показаха те? Адюнкта, какво сме ние, когато убиваме невинността?

Тавори пресекнато пое дъх и каза:

— Ще се даде отговор.

Видя я как стегна рамене и пое бремето. Видя изумителния кураж в начина, по който вдигна глава, отказвайки да извърне очи… „Две деца, които се опитват да си спомнят какво е да си играеш. Адюнкта, не прави това. Не можеш да понесеш повече…“

Чуха стъпки и се обърнаха.

Т’лан Имасс.

— Един от дезертьорите ни — изсумтя Рутан Гъд.

— Ном Кала — отвърна привидението. — Вече на служба на Падналия, Древен.

— Какво искаш да ми кажеш? — попита Тавори.

— Адюнкта. Трябва да продължите още една нощ — не може да спрете тук. Не може да се предадете. Още една нощ.

— Възнамерявам да продължим толкова нощи, колкото можем, Ном Кала.

Т’лан Имасс мълчеше и ги гледаше.

— Не искате да се предадем — разбираме това, Ном Кала — каза Рутан Гъд. — Ние сме последната надежда на Падналия.

— Войниците ви се предават.

— Тях не ги интересува култът към Сакатия бог. Не искат да дадат живота си за кауза, която не разбират. Това объркване и тази неохота отслабват духа им.

— Да, Древен. Тъкмо затова трябва да има още една нощ поход.

— А след това? — попита адюнктата. — Какво спасение ще ни донесе следващото утро?

— Седемте Умиращи огъня ще се постараем да съживим Телланн — отвърна Ном Кала. — Започнали сме приготовленията си за Ритуал на отваряне. Щом сътворим портал, ще преминем през него до място, където има вода. Ще напълним буретата и ще ви ги донесем. Но ни трябва още един ден.

— Вие сте само седем — каза Рутан. — В тази пустиня не е достатъчно.

— Ще се справим, Древен.

— Щом казваш.

— Да, казвам. Сега уведомете войниците си. Още един преход.

— За да стигнем до спасението — каза адюнктата.

— Да.

— Добре, Ном Кала.

Т’лан Имасс им се поклони, обърна се и закрачи обратно през лагера.

Адюнктата въздъхна.

— В твоя явно дълъг живот, капитане, хвърлял ли си някога зарове с Т’лан Имасс?

— Не. Бях убеден, че е благоразумно от моя страна.

— А сега?

Рутан Гъд поклати глава.

— Те са ужасни лъжци.

— Все пак съм благодарна за желанието им да помогнат.

— Не ни е нужно, адюнкта. Не ни трябва помощ, за да продължим напред.

— Нима?

— Да. — Посочи Бадале и Садик. — Днес ще обиколя сред бойците, адюнкта, защото имам да им разкажа нещо. За две деца и торба играчки.

Тя го погледна.

— Тези деца ли?

Той кимна.

— Да. Тези деца.